Снежно цвете и тайното ветрило

В търсене на разхлада

Със Снежно цвете станахме на петнайсет години. Косите ни бяха сресани в прическа, наподобяваща фениксови криле, символ, че моминството ни е към края си. Добросъвестно залягахме над чеиза си. Говорехме с тих глас. Носехме се грациозно върху златните си лотоси. Бяхме овладели нюшу и когато бяхме разделени, си пишехме почти всекидневно. Менструацията ни бе редовна. Помагахме в домакинската работа — метяхме, беряхме зеленчуци от градината, приготвяхме храната, миехме съдовете, перяхме, тъчахме и шиехме. Възприемаха ни като жени, но нямахме отговорностите на омъжените. Все още бяхме свободни да ходим на гости, когато пожелаем, и с часове да си шепнем и да бродираме, свели глави една до друга. Обичахме се по онзи начин, за който бях копняла като дете.

Тази година Снежно цвете пристигна у нас за фестивала „Търсене на разхлада“, който се провежда през най-горещите летни дни, тогава, когато запасите от предишната реколта са почти привършени, а новата все още не е узряла. Омъжените жени, най-нисшите членове в дома, биват отпращани в родните си домове за дни, а понякога и за цели седмици. Наричаме го фестивал, но всъщност това е поредица от дни, през които семействата се отървават от нежеланите гърла на трапезата.

Голямата ми сестра тъкмо бе заживяла за постоянно в новото си семейство. Първото й дете се очакваше да се роди всеки момент и нямаше как да не е там. Мама бе отишла при своите родители заедно с малкия ми брат. Леля също бе заминала за родния си дом, а Красива луна щеше да прекара празника с посестримите си в другия край на селото. Жената на големия ми брат с новородената им дъщеричка се бе върнала при своите. Татко, чичо и брат ми бяха доволни да бъдат оставени на мира. От нас двете не се искаше нищо, освен да им сервираме горещ чай, тютюн и нарязана диня. Ето защо през трите нощи на фестивала Снежно цвете и аз бяхме сами в женската стая.

През първата вечер лежахме една до друга, облечени с долни и горни дрехи и обути с пантофките за спане върху бинтовете. Избутахме леглото под прозореца с надеждата да се разхладим, но в знойната нощ не излизаше никакъв полъх. Лунният диск бе почти изпълнен. Струящите лъчи на месечината се отразяваха от изпотените ни лица и от това ни ставаше още по-горещо. На следната нощ, която се случи още по-жежка, Снежно цвете предложи да съблечем горните си дрехи.

— Сами сме — рече тя, — никой няма да узнае.

Изпитахме облекчение, но жадувахме за повече прохлада.

Третата нощ бе пълнолунна и стаята бе обляна от ярко синкаво сияние. Щом се уверихме, че мъжете спят, свалихме горните и долните си дрехи и останахме само с бинтовете и пантофките си. Почувствахме полъха на въздуха върху кожата си, но той не разхлаждаше и ни бе също тъй горещо, както когато бяхме напълно облечени.

— Не е достатъчно — каза Снежно цвете, вземайки ми думите от устата.

Тя се понадигна и се протегна за ветрилото. Разтвори го бавно и започна да вее с него нагоре-надолу по тялото ми. Независимо че повеят, който милваше кожата ми, бе горещ, чувството бе разкошно. Снежно цвете обаче смръщи чело. Затвори ветрилото и го остави настрана. Взря се изучаващо в лицето ми, а после остави погледа си да се плъзне надолу, по шията и гърдите ми до хлътнатината на стомаха ми. Би трябвало да ми стане неловко от начина, по който ме гледаше, ала тя бе моята лаотун, моята сродна душа. Нямаше нищо срамно.

Вдигнах поглед и я видях да поднася показалец към устните си. Крайчето на езика й се стрелна, розово и лъскаво на лунната светлина. С изключително изящен жест тя плъзна връхчето на пръста си по влажната му повърхност и го поднесе към корема ми. Изрисува една чертица наляво, още една в обратната посока, после нещо като две кръстчета. Влажното докосване бе тъй разхлаждащо, че кожата ми настръхна. Притворих очи и оставих тръпката да премине през цялото ми тяло. После, много бързо, мокротата се изпари. Когато отворих очи, срещнах взора на Снежно цвете.

— Е? — ала не дочака отговора. — Това е йероглиф — обясни. — Кажи ми какво написах.

Изведнъж разбрах какво бе направила. Бе изрисувала върху стомаха ми йероглиф от нюшу. По подобен начин от години чертаехме знаците с пръчка в прахта или с пръст върху дланите и гърбовете си.

— Ще го повторя — каза тя, — но този път внимавай.

Снежно цвете близна пръста си със също толкова грациозно движение, както първия път. В мига, в който влажният й показалец докосна кожата ми, неволно притворих очи. Усещането ме остави отмаляла и бездиханна. Чертичка вляво, описваща тънък лунен сърп, още един под него в противоположната посока, две резки отдясно, оформящи първото кръстче, още две вляво за второто. И този път очите ми останаха затворени, докато мимолетната хладина изчезна. Когато ги отворих, Снежно цвете ме гледаше изпитателно.

— Легло — казах аз.

— Правилно — отвърна тя ниско. — Затвори очи, ще напиша друго.

Този път тя изрисува един много по-малък и тесен йероглиф точно до изпъкнатината на дясната ми бедрена кост. Познах го моментално. Това бе глагол, който означава „осветявам, озарявам“.

Когато го повторих гласно, тя сведе лицето си почти до моето и прошепна в ухото ми:

— Много добре.

Следващият йероглиф се завъртя и кацна на същото местенце върху другия ми хълбок.

— Лунна светлина — казах аз. Отворих очи: — Леглото озарено е от лунна светлина.

Тя се усмихна, когато разпознах първия стих от една поема от династията Тан, на която ме бе научила. Сменихме ролите си. Сега аз разгледах тялото й: изящната й шия, малките хълмчета на гърдите й, плоския й стомах, разстлал се приканващо като парче коприна, очакващо да бъде бродирано, силно изпъкналите бедрени кости, сянката на триъгълника, точно като моя, стройните й крака, които изтъняваха надолу и изчезваха под червените копринени спални пантофки.

Спомнете си, че все още бях неомъжена девойка. Не знаех нищо за отношенията между мъжа и жената. Едва по-късно разбрах, че няма нищо по-интимно за жената от тези обувки, както и че нищо не въздейства така възбуждащо на мъжа, както бялата кожа на гола жена, открояваща се върху червеното на спалните й пантофки, ала мога да ви кажа, че в онази нощ очите ми се спряха именно върху тях. Снежно цвете бе обула летния си чифт. За бродерията им бе потърсила вдъхновение в петте отровни твари — стоножки, жаби, скорпиони, змии и гущери, традиционните символи за прогонване на напастите, идващи с лятото — холера, чума, коремен тиф, малария и петнист тиф. Бодовете на бродерията бяха съвършени, също като цялото й тяло.

Близнах показалеца си и погледнах към белоснежната й кожа. Щом влажният ми пръст докосна стомаха й точно над пъпа, усетих как си пое дъх. Гърдите й се издигнаха, стомахът й хлътна, настръхналата й кожа проблесна на лунната светлина.

— Аз — каза Снежно цвете.

Правилен отговор. Изрисувах следващия йероглиф под пъпа й.

— Мисля — рече тя.

След това, точно като тя бе сторила преди малко, начертах следващия символ върху кожата в съседство с дясната бедрена кост.

— Лек.

И върху лявата.

— Сняг.

Тя знаеше поемата, затова в думите, които изписвах, нямаше нищо тайнствено, освен усещанията, които изписването и произнасянето на йероглифите възбуждаха. Бях използвала всяко местенце, където тя бе рисувала върху мен, и сега трябваше да харесам нова част от тялото й, където да продължа. Избрах нежното кътче над стомаха, където се събират ребрата. Знаех, че тази зона е чувствителна към допир, страх, любов. Тялото й потрепери при докосването, когато написах: „ранен“.

Само още две думи до края на стиха. Знаех точно какво искам да сторя, но се поколебах. Оставих върха на пръста ми да се плъзне върху крайчеца на езика. После, окуражена от горещината, месечината и допира на кожата й върху моята, започнах да рисувам с мокрия си пръст върху едната й гръд. Устните й се разтвориха и дъхът й се отрони в тихо стенание. Не изрече думата и не ме подкани да продължа. Преди да изпиша последния йероглиф на стиха, аз легнах до Снежно цвете, за да наблюдавам отблизо отклика на кожата й. Близнах пръста си, изписах думата и наблюдавах как зърното на гръдта й набъбва и се набръчква. За момент замряхме напълно неподвижни. След това с все още притворени очи, Снежно цвете прошепна целия стих: „Аз мисля, че снежецът е това във ранна зимна утрин“.

Тя се търкулна с лице към мен. Положи нежно длан върху бузата ми, както правеше всяка нощ, откакто преди много години започнахме да делим едно легло. Лицето й сияеше на лунната светлина. Ръката й се спусна по шията и гърдите и се спря върху бедрата ми.

— Остават още два стиха.

Изправи се в леглото, а аз се претърколих по гръб. Мислех си, че през предните две нощи ми е било горещо, ала сега, гола под лунните лъчи, почувствах, като че в мен гореше огън, по-жарък от всяко наказание, което боговете могат да ни пратят чрез стихиите.

Когато разбрах какво възнамерява да прави, се опитах да се съсредоточа. Бе се преместила в края на леглото и пое левия ми крак в скута си. Започна да пише върху вътрешната част на глезена ми, току над ръба на червената ми пантофка. Когато приключи, насочи вниманието си към десния. Продължи да изписва йероглифите ту върху единия, ту върху другия крак, винаги точно над бинтовете. Стъпалата ми — източник на толкова болка и мъка, толкова гордост и красота — тръпнеха от удоволствие. Бяхме сродни души от осем години, но никога не бяхме изпитвали подобна близост. Когато приключи, стихът гласеше: „Със поглед взрян във нощното небе, любувам се на пълната луна“.

Нямах търпение да й даря удоволствието, което бях изпитала. Поех златните й лотоси в ръцете си и ги положих върху бедрата си. Избрах онова най-деликатно за мен местенце — трапчинката между костта и сухожилието на глезена. Начертах йероглифа, който може да значи „привеждам се“, „коленича“ или „просвам се“. Върху другия й глезен написах „аз“.

Поставих крака й обратно върху леглото и изрисувах следващата дума върху прасеца. След това се преместих към вътрешната част на бедрото точно над коляното. Последните две думи изписах високо по бедрата й. Приведох се, за да мога да извая най-съвършените йероглифи. Осъзнавайки усещането, което действието ми ще предизвика, аз духнах върху чертиците и наблюдавах как косъмчетата между краката й се полюшнаха в ответ.

Накрая изрецитирахме цялото стихотворение:

Известно е, че в поемата се разказва за един учен, който е на път и изпитва носталгия по дома, но от онази нощ повярвах, че е била написана за нас. Снежно цвете бе моят дом, а аз — нейният.

Красива луна

Красива луна се завърна на следващия ден и трите отново се заловихме на работа. Няколко месеца преди това семействата на бъдещите ни женихи бяха представили благоприятните дати за сватбите, заедно с първата част от договорения откуп — още свинско и сладкиши, както и празни дървени сандъци за чеиза ни. Последни, но най-важни, бяха изпратените в дар платове.

Казах ви, че мама и леля тъчаха платно за цялото семейство и по онова време самите ние с Красива луна бяхме станали майсторки. Ала винаги, когато си спомня за нашите произведения, в ума ми изниква думата „домашен“. Памукът се отглеждаше от татко и чичо, реколтата се чистеше от нас, жените, а пчелният восък, с който правехме десените, и синьото, с което боядисвахме плата, от икономия се използваха много пестеливо.

Освен нашето платно, единственото, с което можех да сравня сватбените ми дарове, бяха прекрасните материи с изящни мотиви, от които бяха изработени туниките, панталоните и накитите за глава, които съставяха изискания гардероб на Снежно цвете. Един от любимите ми костюми, носени от нея по онова време, бе ушит от индиговосин плат. Сложните шарки и кройката на горната дреха бяха по-прекрасни и от най-хубавите дрехи, които омъжените жени от Пууей притежаваха или шиеха. Въпреки това Снежно цвете го носеше с непринудена грация, докато платът започна да избелява и да се протърква. Опитвам се да кажа, че материята и кройката на този костюм ме вдъхновиха. Исках да изработя за себе си дрехи, които да са достатъчно представителни за ежедневието ми в Тункоу.

Ала памучните платове, изпратени в дар от семейството на бъдещия ми мъж, промениха коренно представите ми за изящество. Материята бе мека, без семенца, изпъстрена със сложни десени и боядисана в разкошно наситено индиговосиньо, цвят, който ние от народа яо ценим много високо. Този подарък ми позволи да осъзная колко още имах да уча и да се усъвършенствам, ала дори той не можеше да се мери с коприната. Тези тъкани бяха не само с прекрасно качество, но и със съвършени багри. Червено за сватбения ден, но също така за чествания, новогодишни празненства и други поводи; лилаво и зелено, еднакво подобаващи на новоомъжена жена. Синьо-сивите нюанси на небе пред буря и синьо-зеленият цвят на селско езерце в летен ден за зрелите ми години и после като вдовица; черна и тъмносиня коприна за мъжете в новия ми дом. Някои материи бяха изчистени, а други с втъкани мотиви: йероглифи „двойно щастие“, божури и облаци.

Не ми бе позволено да се разпореждам с топовете коприна и памук, изпратени за мен, според желанието ми. Те бяха предназначени за чеиза; същото важеше за Красива луна и за Снежно цвете. Трябваше да ушием толкова юргани, калъфки за възглавници, обувки и облекло, че да ни стигнат за целия ни живот, тъй като жените яо вярват, че никога не бива да приемат нещо от семейството на съпруга си. Юргани! Нека ви разкажа за изработването им. Отегчителна работа, а и на човек му става горещо. Но понеже според поверието колкото по-голям е броят им в чеиза, толкова повече деца ще имаме, ние шиехме колкото можем.

Виж, майсторенето на обувки бе удоволствие. Изработвахме чифтове за съпрузите, за свекървите и свекърите си, както и за всички останали членове на новия ни дом, включително братята, сестрите, снахите и всички дечурлига. (За мой късмет моят мъж бе първороден син. Имаше само трима по-малки братя. Мъжките обувки не са богато украсени, затова се шият бързо. Но на Красива луна не й бе леко. Семейството на съпруга й включваше родителите му, пет сестри, леля, чичо и трите им деца.) Освен това изработвахме шестнайсет чифта за нас самите, по четири за всеки сезон. Именно обувките ни щяха да бъдат изучавани най-критично, но ние се радвахме, че го знаем, и влагахме възможно най-голямо старание при ушиването им от подметката до последния бод на бродерията. Създаването на обувки ни позволяваше както да покажем майсторството си в изработката, така и да разкрием артистичността си, като едновременно с това отправяхме радостно и оптимистично послание. На нашия диалект думите за „обувка“ и „дете“ звучат еднакво. Така че, както и при юрганите, колкото повече чифтове ушиехме, толкова по-плодовити щяхме да бъдем. Разликата е, че докато второто занимание изисква финес, то първото е тежък труд. Работата ни рамо до рамо се превръщаше в приятелско съревнование коя ще изработи най-изящната бродерия, съчетана със здравина и стабилност на обувката.

Бъдещите ни семейства изпратиха шаблони на стъпалата си. Не бяхме виждали съпрузите си и нямахме представа високи ли са на ръст, или пък са със сипаничави лица, но знаехме големината на краката им. С романтичността, присъща на всички девойки на нашата крехка възраст, ние правехме най-различни въображаеми изводи за съпрузите си по стъпалата им. Някои се оказаха верни, повечето — не.

По шаблоните изрязвахме парчета памучен плат, после ги наслагвахме на троен пласт и ги залепвахме. Правехме по няколко такива чифта и ги оставяхме да съхнат на перваза на прозореца. По време на празника „Търсене на разхлада“ това ставаше много бързо. Щом бяха готови, поставяхме по три от тях един върху друг и ги съшивахме, така че да се получи дебела и яка подметка. Повечето момичета използват един и същ прост бод, който напомня на оризови зрънца, но ние желаехме да впечатлим бъдещите си семейства и бродирахме разнообразни мотиви: пеперуда с разтворени за полет криле за съпрузите ни, разцъфнала хризантема за свекървите, щурец, застинал върху клонка, за свекърите. Хвърляхме целите тези усилия само за подметките, ала за нас това не бяха просто обувки, а послания към хората, които се надявахме да ни обикнат, когато заживеем под покрива им.

Както вече казах, тази година по време на празника „Търсене на разхлада“ се случи нетърпима жега. Трите изнемогвахме в горната стая. В долните помещения бе съвсем малко по-приятно. Пиехме чай с надеждата да се освежим, но въпреки че носехме най-леките си летни туники и панталони, горещината ни измъчваше. За утеха често извиквахме на помощ спомени за прохлада от детството. Разказах им за онзи ден, когато потопих нозете си в речните води. Красива луна се сети за свежия полъх върху бузите й, когато през една късна есен тичала в полето. Снежно цвете ни разправи как при едно пътуване с баща си на север почувствала мразовития вятър, нахлуващ от Монголия. Ала спомените не ни облекчиха. Напротив, бяха още по-голямо изтезание.

Татко и чичо се съжалиха над нас. Те познаваха много по-добре жестокостта на природните стихии. Всеки ден заедно с братята ми работеха на полето под безжалостните лъчи на слънцето. Само че бяхме бедни и нямахме вътрешен двор, в чиято прохлада да отпочиваме, нито пък в имота ни имаше някоя поляна със сенчести дървета или друго място, скрито от чужди очи, където да поръчат да ни отнесат.

Наместо това, баща ми взе от платовете на мама и с помощта на чичо издигна навес откъм северната страна на къщата. Върху земята натрупаха дебели зимни завивки, за да ни бъде меко.

— Мъжете са на полето през деня — рече татко. — Няма кой да ви види. Докато се захлади, вие, момичета, можете да работите тук. Само не казвайте на майките си.

Красива луна бе свикнала да посещава посестримите си, където се отдаваха на бродиране и други подобни занимания, но аз не бях излизала на открито в Пууей от млечните си години. Вярно, бях се возила в паланкина на госпожа Уан и ходех в градината да набера зеленчуци, но с изключение на това, ми бе позволено единствено да гледам през решетките на прозореца към уличката край къщата ни. Не бях усещала ритъма на селото от много, много отдавна.

Бяхме невероятно щастливи, все още измъчвани от жегата, но щастливи. Седяхме под сянката на навеса и наистина се наслаждавахме на свежа разхлада, както обещаваше фестивалът, докато бродирахме горната част на обувките или извършвахме довършителна работа по ушиването им. Красива луна се бе вглъбила в украсата на червените си сватбени пантофки — най-ценния чифт. Върху тях бяха нацъфтели розови и бели лотоси, символизиращи чистотата и плодовитостта й. Снежно цвете тъкмо бе завършила изработката на обувки за свекърва си от небесносиня коприна, изпъстрена с облачета, и сега те се кипреха в цялата си изящност и елегантност на постелките до нас — ненатрапчиво напомняне за съвършенството, към което трябваше да се стремим във всичките си начинания. Видът им ме изпълваше с щастие, тъй като ми напомняше за одеждата на Снежно цвете, която тя носеше при запознанството ни. Ала, изглежда, нея самата не я вълнуваха носталгични спомени и се бе захванала да украсява един чифт, който бе ушила за себе си от лилава коприна, гарнирана с бяло. Когато йероглифите за лилаво и бяло се изпишат заедно, означават „много деца“. Както бе типично за нея, бродериите й черпеха вдъхновение от небесата. Птици и други хвъркати създания се извиваха и рееха върху тесните ивички плат. Междувременно аз завършвах обувки, предназначени за свекърва ми. Нейните стъпала бяха малко по-големи от моите и мисълта, че единствено въз основа на големината на нозете ми тя трябваше да ме признае за достойна за първородния си син, ме изпълваше с гордост. Все още не я бях срещала и не познавах предпочитанията й, но в горещината на онези дни мислите ми бяха насочени единствено към желанието за прохлада. Мотивът, който бродирах, опасваше пантофката с фигурките на жени, отмарящи под върбите край едно поточе. Това бе просто една фантазия, но не повече отколкото митичните птици, които красяха пантофките на Снежно цвете.

Седнали върху постелките с прилежно подгънати под тялото нозе, представлявахме хубава гледка: три девойки, сгодени за младежи от добри семейства, които весело се трудят над чеиза си и демонстрират добрите си обноски на онези, които се отбиват да ги посетят. При нас поспираха да побъбрят момченца от селото, запътили се да събират дърва или повели бивола на водопой; момиченца, натоварени да се грижат за невръстните си братя и сестри, които ни отстъпваха, за да им се порадваме. Докато ги гушкахме, си представяхме усещането да се грижим за собствените си рожби. Възрастни вдовици с утвърдено място в обществото и достопочтено държание идваха, полюлявайки се на златните си лотоси, да поклюкарстват, да инспектират бродерията ни и да отбележат колко е бледа кожата ни.

На петия ден ни посети госпожа Гао. Тъкмо се бе върнала от Гътан, където бе ходила по сватовническите си дела. Бяхме пратили няколко писма до голямата ми сестра по нея и сега тя носеше отговор. Никоя от трите ни не харесваше посредницата, но бяхме възпитани да почитаме по-възрастните. Предложихме й чай, но тя отказа. Тъй като не можеше да измъкне пари от нас, тя ми предаде писмото и се върна в паланкина си. Проследихме я с поглед, докато се изгуби зад ъгъла, след което разкъсах печата от оризово тесто с иглата за бродиране. Заради случилото се по-късно през същия ден, а и защото голямата ми сестра използваше множество шаблонни изрази от нюшу, мисля, че мога да възстановя в паметта си по-голямата част от писмото й.

Прочетох последните думи и затворих очи. Мислех си — толкова сълзи за сестра ми, толкова радост за мен. Чувствах се благодарна, че следваме обичая след сватбата да оставаме в родния си дом до раждането на първото дете. Оставаха ми цели две години до сватбата и може би още три след това, преди за постоянно да заживея при съпруга си и неговото семейство.

Мислите ми бяха прекъснати от някакъв звук, който ми се стори като прохлипване. Отворих очи и погледнах към Снежно цвете. Върху лицето й се разля израз на объркване, предизвикан от нещо, което се случваше вдясно от нея. Проследих погледа й и видях Красива луна, която бръскаше шията си с ръка и дишаше тежко.

— Какво става? — попитах.

Гръдният кош на Красива луна се повдигаше и спускаше в усилие да поеме въздух със свистене, което никога няма да забравя.

Тя ме погледна с прекрасните си очи. Ръката й престана да маха и се притисна до шията. Не се и опита да остане права. Приседна с подгънати крака и все още изглеждаше като млада госпожица, която се е отпуснала на сянка в горещия следобед с бродерия в скута, но аз забелязах, че под дланта й вратът бе започнал да отича.

— Снежно цвете, тичай за помощ — изрекох бързо. — Доведи татко, чичо. Бързо!

С крайчеца на окото си видях как тя с всички сили се завтече с миниатюрните си крачета. Гласът й, непривикнал да повишава тон, излезе несигурен и тънък от гърлото й.

— Помощ, помощ!

Долазих до Красива луна. Върху бродерията й в предсмъртна борба бръмчеше една пчела. Жилото й сигурно бе забито в шията на братовчедка ми. Поех другата й ръка в дланта си. Тя отвори уста. Езикът й растеше, набъбваше все повече и повече.

— Какво да сторя? — казах аз. — Да опитам ли да извадя жилото?

И двете знаехме, че е безнадеждно късно за това.

— Искаш ли вода? — попитах.

Красива луна не можеше да ми отговори. Вече дишаше само през носа и всеки дъх й костваше огромно усилие.

Някъде из селото чух гласа на Снежно цвете:

— Татко! Чичо! Братко! Някой да помогне!

Децата, които бяха идвали при нас през последните дни, се скупчиха наоколо и със зяпнали уста гледаха как шията, езикът, клепачите и ръцете на Красива луна се подуват. Бледнината на кожата й, напомняща за месечината, на която бе кръстена, се смени с розово, червено, лилаво и накрая синкаво. Братовчедка ми изглеждаше като създание от разказите за духове. Надойдоха няколко от селските вдовици. Те само поклатиха глави съчувствено.

Очите на Красива луна срещнаха моите. Ръката й бе вече толкова отекла, че пръстите й бяха като наденички, а кожата й бе така лъщяща и опъната, като че всеки миг щеше да се разцепи. Чудовищната лапа почиваше в дланта ми.

— Красива луна, чуй ме — умолявах я аз. — Татко ти ще дойде всеки момент. Изчакай да го видиш. Той толкова те обича. Всички те обичаме, Красива луна. Чуваш ли ме?

Стариците завиха. Децата се вкопчиха едно в друго. Животът на село е тежък. Кой измежду нас не е виждал смъртта? Ала рядко се среща такава смелост, такова спокойствие, такова величие на волята в сетния час.

— Ти бе добра братовчедка — изрекох. — Винаги съм те обичала. И винаги ще почитам паметта ти.

Красива луна отново си пое въздух. Този път звукът наподобяваше скърцането на несмазани панти. Бе протяжен. До тялото й почти не достигаше въздух.

— Красива луна, Красива луна…

Ужасяващият звук секна. Сега очите й бяха тънички цепки върху жестоко разкривеното лице, ала в погледа й се четеше пълно разбиране. Бе чула всяка моя дума. В смъртния си миг, когато никакъв въздух не постъпваше в тялото, нито можеше да излезе от него, тя като че ми предаваше множество послания. „Кажи на мама, че я обичам. Кажи на татко, че го обичам. Кажи на родителите си, че съм благодарна за всичко, което сториха за мен. Не позволявайте на мъжете да тъгуват за мен“. После главата й клюмна върху гърдите.

Никой не помръдваше. Всичко бе застинало като в сцената, която бродирах до преди малко. Само хлипанията и подсмърчанията издаваха, че се е случило нещо лошо.

Чичо влетя в уличката, разбута тълпата и се спусна към постелката, където седяхме с Красива луна. Тя изглеждаше толкова спокойна, че това му вдъхна надежда. Ала моето изражение и лицата на околните му разкриха истината. Със страшен вик той падна на колене. Щом видя подпухналото й лице, втори смразяващ вой се откъсна от гърдите му. Някои от по-малките дечица избягаха. Чичо бе толкова потен от работата на нивата и тичането, че подушвах миризмата му. Сълзи бликнаха от очите му, заструиха по носа, бузите и брадичката и мокреха влажната от пот туника.

Татко пристигна и коленичи до мен. Няколко секунди по-късно брат ми разкъса тълпата запъхтян, а на гърба му висеше Снежно цвете.

Чичо продължаваше да говори на Красива луна:

— Събуди се, малката ми. Събуди се. Ще доведа майка ти. Тя се нуждае от теб. Събуди се, хайде, събуди се.

Брат му, моят баща, хвана ръката му:

— Безполезно е.

Чичо бе застанал в поза, която зловещо наподобяваше тази на Красива луна, с клюмнала върху гърдите глава, с нозе под тялото и ръце в скута, съвсем същата, с изключение на сълзите на скръб, отронващи се от очите му, и неудържимата горест, която разтърсваше тялото му.

Татко попита:

— Ти ли ще я отнесеш или аз?

Чичо поклати глава. Без да продума, измъкна единия крак изпод тялото си и го постави на земята за опора, после вдигна Красива луна и я отнесе в къщата. Не бяхме на себе си. Единствено Снежно цвете действаше — бързо отиде до масата в главната стая и премести чаените чаши, които очакваха мъжете да се върнат от полето. Чичо положи Красива луна. Сега всички видяха как отровата бе обезобразила лицето и тялото й. Не спирах да си мисля: „Стана само за пет минути, не повече“.

И сега Снежно цвете пое нещата в свои ръце:

— Извинете, но ще трябва да повикаме останалите.

Осъзнавайки, че това ще рече да съобщят на леля новината за смъртта на дъщеря й, чичо захлипа още по-силно. На мен самата ми бе трудно да мисля за леля. Красива луна бе единствената й радост. Преди бях толкова потресена от случилото се, че не чувствах нищо. Сега краката ми омекнаха и очите ми се изпълниха със сълзи от скръб по моята мила братовчедка и жал към леля и чичо. Снежно цвете обви ръка около мен и ме отведе до един стол, без да спира да раздава инструкции.

— Братко, ти изтичай в селото на леля — нареди тя. — Имам малко пари. Наеми носилка за нея. После бягай в селото на майка си. Доведи я. Ще трябва да я носиш на раменете си, както мен. Може би малкият брат ще може да ти помогне. Бързай да я доведеш. Леля ти ще се нуждае от нея.

Зачакахме. Чичо седна на едно столче край масата и зарида тъй горко с лице, зарито в туниката на Красива луна, че петна като дъждовни облаци напоиха тъканта. Татко се опита да го успокои, но каква полза? Нямаше утеха за чичо. Който ви каже, че народът яо не милее за дъщерите си, лъже. Може да сме безполезни. Може и да ни отглеждат, за да идем в друго семейство. Но нерядко се радваме на обич и нежна грижа в семействата си въпреки старанието им да затворят сърцата си за нас. Как иначе да си обясним фразите като „Бях бисер в дланта на баща си“, тъй често използвани в нашия тайнопис? Може би като родители се мъчим да не изпитваме любов към момичетата. Аз самата се опитвах да не милея за дъщеря си, но как бих могла да го постигна? Бозала е от гръдта ми, както и синовете ми, ридала е в скута ми, а накрая ме възнагради за обичта, като се превърна в добра и способна жена, владееща прекрасно нюшу. Бисерът на чичо бе загубен навеки.

Гледах лицето на Красива луна и мислех колко голяма бе близостта ни. Заедно бинтоваха нозете ни. Бяхме сгодени в едно и също село. Съдбите ни бяха неразривно свързани, а сега бяхме разделени навеки.

Снежно цвете се намираше на работа. Направи чай, който никой не пи. Обиколи къщата, търсейки бели траурни дрехи и ги приготви. Стоеше на вратата и посрещаше хората, дошли да изкажат съболезнованията си. Госпожа Уан пристигна с паланкина си и Снежно цвете я пусна да влезе. Можеше да се очаква, че ще се тюхка за загубата на възнаграждението си, ала вместо това тя попита дали би могла да бъде полезна с нещо. Бъдещето на Красива луна някога бе в ръцете й и тя се чувстваше длъжна да я изпроводи в последния й път. Ала при вида на обезобразеното лице на братовчедка ми и онези страховити чудовищни пръстища, ръката й инстинктивно се стрелна и застина върху устата й. А беше и толкова горещо. Нямаше по-хладно място, където да поставим тялото. Много скоро щяха да се явят първите признаци на тлението.

— Колко остава до пристигането на майката? — попита госпожа Уан.

Никой не знаеше.

— Снежно цвете, увий лицето на момичето с муселин и я облечи с дрехите й за отвъдното. Още сега. Никоя майка не бива да вижда детето си така.

Снежно цвете понечи да тръгне нагоре, но госпожа Уан я сграбчи за ръкава.

— Аз ще отида в Тункоу да донеса траурните ти дрехи. Не напускай този дом, преди да ти кажа.

Тя освободи ръката на Снежно цвете, хвърли последен поглед към Красива луна и се измъкна през вратата.

Когато леля пристигна, татко, чичо, братята ми и аз се бяхме облекли в зебло. Тялото на Красива луна бе напълно обвито в муселин, върху който бяха облечени дрехите, предназначени за пътуването й към оня свят. Безброй сълзи се изляха в този ден, но ни една не се отрони от очите на леля. Тя влезе, олюлявайки се на златните си лотоси, и се насочи право към тялото на дъщеря си. Изглади гънките на дрехите й и положи ръката си там, където бе туптяло сърцето й. Остана така с часове.

Леля изпълни всичко според обичая. Довлече се до гробното място на колене. Изгори хартиени пари и дрехи, за да не изпитва нужда Красива луна в отвъдното. Събра всички произведения на дъщеря си и също ги изгори. После издигна малък олтар в дома ни, където всеки ден принасяше жертви. Не плачеше в наше присъствие, ала в паметта ми ще останат неизличими звуците, които се разнасяха из къщата нощем, когато си легнехме. Стоновете се изтръгваха от някакво потайно кътче в недрата на душата й и не даваха мира никому. Никой измежду нас не можеше да й донесе утеха. Всъщност ние с братята ми се стараехме да бъдем възможно най-тихи, дори невидими, като осъзнавахме, че гласовете и лицата ни за нея са само мъчително подсещане за загубата й. Сутрин, след като мъжете тръгнеха за полето, леля отиваше в стаята си и не излизаше от там. Лежеше с лице към стената и отказваше да хапне нещо друго освен купичката с ориз, която мама й занасяше. Така притихнала прекарваше деня, докато нощта обгърнеше света и страховитите стенания отново се понасяха из къщата.

Всеки знае, че част от духа на починалия слиза в отвъдното, а друга остава при семейството, но в нашия край има поверие, което противоречи на общоприетото. Според него духът на млада жена, починала преди женитбата й, се връща в света на живите и дебне други девойки — не за да ги плаши, а за да ги отведе със себе си на оня свят, та да не бъде самотна. Всяка нощ нечовешките стенания на леля възкресяваха злочестината на Красива луна и това даде на нас двете да разберем, че ни грози опасност.

Снежно цвете измисли план.

— Трябва да направим цветна кула — каза тя една сутрин.

Точно това ни бе нужно, за да успокоим духа на Красива луна. Ако й издигнехме хубава кула от цветя, душата й щеше да има къде да броди и да се забавлява. Ако я направехме щастлива, аз и Снежно цвете щяхме да сме в безопасност.

Някои хора — онези, които разполагат с повече пари — в такива случаи търсят услугите на специален човек, но ние решихме да направим кулата сами. Представяхме си я висока като седеметажна пагода. На входа поставихме двойка кучета Фу20. Изрисувахме вътрешните стени със стихотворения на нюшу. Издигнахме един етаж, където да може да танцува, и друг — където духът й да броди на воля. Тавана на спалнята изрисувахме с луна и звезди. На друг етаж направихме женска стая с прозорци с решетки, изработени от изрязана в сложни мотиви хартия, от които се откриваше гледка във всички посоки. Сглобихме масичка, върху която поставихме от любимите й конци, мастило, хартия и четка, за да може Красива луна да бродира и да пише писма до своите нови приятелки в отвъдното. От усукана цветна хартия измайсторихме прислужници и хора, които да я забавляват, и ги поставихме из цялата кула, за да й осигуряват компания, разтуха и развлечения. Когато не правехме кулата, съчинявахме погребална песен, с която щяхме да успокоим духа на братовчедка ми. Ако цветната кула бе предназначена да й носи удоволствие през цялата вечност, нашите слова щяха да бъдат последното ни сбогом към нея от света на живите.

Още в същия ден, когато времето най-после се разхлади, ние помолихме за разрешение да посетим Красива луна на гроба й. Погребалната могила не бе далеч, много по-наблизо от полето, докъдето бе тичала Снежно цвете, за да доведе татко и чичо, когато се случи нещастието. Поседяхме на гроба няколко минути. После Снежно цвете запали цветната кула. Наблюдавахме я, докато гори, и си представяхме как кулата се пренася в отвъдното и как Красива луна възхитена броди из стаите. Накрая аз измъкнах листа, върху който бяхме написали послание до братовчедка ми, и запяхме.

После се върнахме у дома и се качихме в женската стая. Седнали една до друга, като се редувахме, записахме песента върху ветрилото. Щом приключихме, аз добавих в цветния гирлянд един лунен сърп, нежен и скромен като самата Красива луна.

Цветната кула предпази нас двете и донесе мир на неспокойния дух на братовчедка ми, но не и успокоение на леля и чичо, които страдаха все така неутешимо. Така е било писано. Ние живеем по милостта на всесилните стихии и не можем да сторим нищо, освен да следваме съдбата си. Това е същността на ин и ян: на света има жени и мъже, тъмнина и светлина, скръб и щастие. Те съществуват в равновесие. Мигът на върховно щастие, каквото бяхме изпитали двете със Снежно цвете в началото на празника „Търсене на разхлада“, бива помитан по най-жесток начин, както стори смъртта на Красива луна. Живеят си двама щастливи хора, като леля и чичо, докато съдбата в един миг не ги превърне в двама страдалци, за които животът е безсмислен и които, след смъртта на баща ми, ще трябва да разчитат на добрината на брат ми да се грижи за тях. Или вземете едно семейство, не особено заможно, като нашето, добавете напрежението от прекалено многото сватби в един дом… Всичко това нарушава равновесието във вселената и боговете възвръщат баланса, като изличават от света едно добро момиче. Няма живот без смърт. Това е истинският смисъл на ин и ян.

Цветният трон

Две години след смъртта на Красива луна косата ми, прибрана на петнайсет, бе сресана в прическа „дракон“, каквато подобава на млада жена, на която предстои скорошна женитба. Семейството на бъдещия ми съпруг проводи още дарове — тъкани, пари за личната ми кесия и накити — обици, пръстени, огърлици, все от сребро и нефрит. Родителите ми получиха също трийсет торби лепкав ориз — достатъчно да изхрани нас и гостите, които щяха да посещават дома ни през следващите дни; и половин прасе, което татко и братята ми нарязаха на парчета и раздадоха на роднините и приятелите в селото — с което и бе официално обявено началото на едномесечните сватбени празненства. Ала най-голямата изненада и радост за татко, а също и свидетелство, че упоритият труд на семейството ми да ме подготви за необикновеното ми бъдеще си бе струвал усилията, бе новият воден бивол. С този едничък дар баща ми се издигна до един от тримата най-преуспели хора в Пууей.

Снежно цвете пристигна у нас за предстоящия месец на седенкуване и песни в горната стая. През тези последни четири седмици, докато довършвах чеиза си, тя ми помагаше по всевъзможни начини и близостта ни нарасна още повече. И двете имахме доста наивни представи за брака, но вярвахме, че нищо не би могло да се доближи до спокойствието, което изпитвахме, когато се намирахме в прегръдките си и усещахме топлината на телата си, мекотата на кожата, нежния аромат на другата. Нищо не би могло да намали любовта, която хранехме една към друга, затова гледахме в бъдещето с увереността, че единствената разлика, която бракът ще внесе, ще бъдат многото нови неща за споделяне. За нас тези последни четири седмици бяха началото на по-дълбоко обвързване. Сега, след десет години близост, отношенията ни бяха на път да преминат на ново, много по-интимно ниво. Когато след две-три години заживеех за постоянно в дома на съпруга си, а Снежно цвете — в новото си семейство в Дзинтиен, щяхме да се виждаме често. Със сигурност мъжете ни, хора високоуважавани и с добро материално положение, щяха да наемат паланкини, за да ни улеснят.

Тъй като нямах посестрими, ние двете, заедно с мама, леля, снаха ми, голямата ми сестра, която бе отново бременна, и няколко неомъжени девойки от селото се събрахме у дома, за да отпразнуваме предстоящата радост. Госпожа Уан също от време на време присъстваше на сбирките ни. Понякога рецитирахме любими наши разкази или пък някоя измежду нас подемаше мелодия, а останалите й пригласяха. Друг път въплъщавахме в песен собствения си живот. Майка ми, която бе доволна от съдбата си, разказа „Приказката за цветарката“, а леля, която все още оплакваше дъщеря си, натъжи всички ни със своята горестна погребална песен.

Един следобед, докато бродирах колана на сватбения си костюм, госпожа Уан реши да ни разнообрази с разказа „Животът на госпожа Уан“. Тя приседна на столче до Снежно цвете, която бе погълната от сватбената книга и търсеше подходящите думи, с които да ме представи пред семейството на съпруга ми. Двете поговориха на много тих глас. От време на време дочувах Снежно цвете да казва: „Да, лельо“ или „Не, лельо“. Тя винаги бе проявявала добросърдечност към посредницата, нещо, в което се опитвах да й подражавам, но едва със скромен успех.

Щом видя, че всички сме в очакване, госпожа Уан понамести задника си на стола и подхвана историята.

— Имало някога една благочестива жена, която нямала голям избор пред себе си.

В последните години бе доста наедряла и това придаваше някаква тежест на разказа и движенията й.

— Семейството й я омъжило за касапин — най-лошата партия за жена, посветила се в будизма. Макар и много набожна, тя била преди всичко жена и дарила съпруга си със синове и дъщери. Въпреки това госпожа Уан отказвала да се храни с риба и месо. Всеки ден с часове рецитирала сутри, но най-често Диамантената сутра. През останалото време умолявала мъжа си да спре да избива животни. Предупреждавала го, че ако продължи с този занаят, ще натрупа много лоша карма.

Посредницата утешително положи длан върху бедрото на Снежно цвете. На нейно място докосването на старицата би ми се сторило угнетително, но Снежно цвете не я отблъсна.

— Съпругът, господин Уан, обаче възразявал, и според някои — с право, че в семейството му всички били касапи поколения наред — продължи госпожа Уан. — „Ти си рецитирай Диамантената сутра, казвал й той, и ще бъдеш възнаградена в следващото си прераждане. Аз ще си коля животните. Ще си купя земя в този живот, пък нека ме наказват в следващия“.

Госпожа Уан знаела, че душата й е обречена, ако продължи да споделя постелята на съпруга си, но след като мъжът й изпитал познанията й върху Диамантената сутра и установил, че владеела творбата безупречно, той й предоставил отделна стая и й позволил да остане непорочна през останалата част от живота си.

— Междувременно — продължи госпожа Уан, а ръката й отново се плъзна към Снежно цвете и леко се отпусна на тила й — Властелинът на отвъдното проводил духове да открият най-добродетелните души сред живите. Те наблюдавали тайно госпожа Уан и щом се уверили в чистотата й, започнали да я увещават да ги последва в задгробното царство, за да демонстрира майсторството си в рецитирането на Диамантената сутра пред неговия господар. Тя разбрала какво искали — да я подмамят да се пресели в отвъдното. Умолявала да не оставят рожбите й без майка, ала духовете не желаели да чуят просбите й. Тогава тя заръчала на съпруга си да си вземе нова жена, а на децата си — да бъдат добри и да слушат мащехата си. Щом тези думи излезли от устата й, госпожа Уан паднала мъртва.

След много изпитания тя най-накрая се изправила пред Властелина на отвъдното. Той я бил наблюдавал през всичките й премеждия и познавал нейната добродетелност и набожност. Подобно на съпруга й, я накарал да изрецитира Диамантената сутра. Въпреки че пропуснала девет думи, той останал толкова доволен от усилията й — както тези в прежния й живот, така й в задгробния, че й позволил да се завърне в света на живите, като се въплъти в мъжка рожба. Този път тя се преродила в семейството на високообразован държавен чиновник, ала на ходилото й било изписано истинското й име.

— Госпожа Уан била водила живот за пример, ала била просто жена — напомни сватовницата. — Сега, в мъжкото си тяло, тя блестяла във всичко, с което се захванела. Придобила най-високия чиновнически сан. Постигнала богатство, почести, име, ала при все това изпитвала тъга по семейството си и копнеела пак да е жена. Най-накрая тя била представена на императора. Разказала му историята си и го помолила да й позволи да се завърне в селото на съпруга си. Смелостта и добродетелността на тази жена затрогнали императора, както Властелина на отвъдното преди това, ала той видял в нея и още нещо — синовна почит. Назначил я на служба в селото на мъжа й. Пристигнала тя там в пълни чиновнически одежди. Когато цялото село се насъбрало, за да коленичи пред нея, тя слисала тълпата, като събула мъжките си обувки и разкрила истинското си име. Казала на съпруга си, който вече бил много стар, че отново иска да стане негова жена. Господин Уан и децата му отишли при гробницата й и я отворили. Отвътре пристъпил Нефритеният император21 и обявил, че цялото семейство Уан получава правото да премине в нирвана, което и сторили.

Бях убедена, че целта на разказа на госпожа Уан е да ме подготви за бъдещето в новия ми дом. Възможно бе съпругът ми и семейството му, колкото и почитани и уважавани да бяха в окръга, да вършат противни или дори нечисти неща. Освен това в природата на мъжа, роден под знака на Тигъра, бяха избухливостта, енергичността и импулсивността. Затова той можеше да тръгне срещу порядките на обществото или да се подиграе с традициите, които ни обвързват. (Това не бе толкова ужасно, колкото да е касапин, признавам, ала при все това тези негови черти можеха да бъдат опасни.) Аз, като жена, родена в годината на Коня, можех да му помогна да обуздае тези пориви. Жената Кон никога не бива да се страхува да поеме водачеството и да избави партньора си от беда. За мен именно това бе смисълът на приказката за госпожа Уан. Може да не е била в състояние да накара съпруга си да я послуша, ала чрез благочестивост и добри дела не само го спасила от проклятието, което нечистият живот е щял да му навлече, но и помогнала на цялото си семейство да достигне нирвана. Това е една от малкото поучителни истории с хубав край и ми стана приятно да я чуя в онзи ден от късната есен през месеца на предсватбените празненства.

Ала иначе през този период бях изпълнена със смесени чувства. Тъгувах заради предстоящата раздяла със семейството ми, но, както някога през периода на бинтоването, се стремях да виждам нещата в тяхната пълнота — не само късчето живот, прозиращо през решетките на прозореца, а панорамна гледка като онази, която се разкриваше пред очите ни, когато със Снежно цвете надзъртахме тайно през прозорчето на паланкина на госпожа Уан. Бях убедена, че пред мен се разстила едно ново, по-добро бъдеще. Може би нещо в природата ми ме караше да се чувствам така — конят би се впуснал да преброди света, ако му позволят. Бях щастлива, че ще отида на ново място. Естествено, ще ми се да кажа, че Снежно цвете и аз следвахме природата на зодиакалния си знак точно както хороскопите ни чертаеха, но конете, както и хората, невинаги са покорни. Казваме едно, а вършим друго. Чувстваме едно, а след това сърцата ни поемат в друга посока. Виждаме нещо, но не проумяваме, че наочниците ни пречат. Тъпчем по добре познатия си предпочитан път, но после виждаме път, уличка, река, които ни мамят…

Така се чувствах тогава и вярвах, че Снежно цвете, моята сродна душа, изпитва същото, ала тя се държеше загадъчно. Сватбата й щеше да се състои месец след моята, но не изглеждаше да се вълнува или да тъжи. Вместо това бе необичайно притихнала дори когато пееше поредния стих от някое произведение или залягаше усърдно над сватбената книга, която подготвяше. Реших, че може би бе по-притеснена за първата брачна нощ и от мен.

— Не се боя от това — духовито подхвърли тя, докато сгъвахме и прибирахме юрганите в чеиза ми.

— Нито пък аз — рекох, но май никоя не бе убедена в думите си.

През ранните ми момичешки години, когато все още ми позволяваха да играя навън, бях виждала животни да се съвкупяват. Знаех, че нещо подобно ми предстои и на мен, но не разбирах как точно става това и какво трябваше да правя аз. А пък Снежно цвете, която обикновено бе много по-осведомена от мен, не бе от помощ в случая. И двете чакахме някоя от жените — майките, по-големите ни сестри, леля ми или дори сватовницата — да ни обяснят как се върши тази работа, така както ни бяха научили на толкова много други неща.

Тъй като и за двете ни тази тема бе неловка, се опитах да насоча разговора към плановете ни за следващите няколко седмици. Вместо да се върна вкъщи след сватбата си, щях да отида направо в дома на Снежно цвете, където щяхме да прекараме месеца на сватбените празненства. Бе мой ред да й помогна с приготовленията за женитбата, както тя бе сторила. Бях копняла да посетя дома й вече десет години и донякъде бях по-развълнувана от това, отколкото от предстоящата среща с избраника ми, тъй като бях слушала за семейството на Снежно цвете от много отдавна, докато за мъжа, който щеше да ми стане съпруг, не ми бе известно почти нищо. Но радостта ми от предвкусването на тази среща — та аз най-после щях да видя дома на Снежно цвете! — бе донякъде помрачена от това, че тя говореше доста неопределено.

— Някой от роднините ти ще те доведе — казваше тя.

— Мислиш ли, че свекърва ми ще присъства на твоя месец на седенкуване и песни? — попитах аз.

Това щеше да ме зарадва, защото тогава майката на съпруга ми щеше да ме види с моята лаотун.

— Господарката Лу е много заета. Има много задължения, които ти ще наследиш някой ден.

— Но нали най-после ще се запозная с майка ти, по-голямата ти сестра и… кого още ще поканиш?

Очаквах, че мама и леля също ще участват в сватбените ритуали на Снежно цвете. Дотолкова я чувствах като член на нашето семейство, че си мислех, че ще пожелае да бъдат до нея.

— Леля Уан ще дойде — отговори Снежно цвете.

Сватовницата сигурно щеше да се появи няколко пъти по време на празненствата, както сега. За нея нашата женитба увенчаваше години упорит труд и ознаменуваше времето за окончателното плащане на възнаграждението й. Не би пропуснала случай да покаже на другите жени — майките на възможни клиенти на нейните услуги, великолепните резултати от своята работа.

— Нямам представа какво е планирала майка ми — продължи Снежно цвете. — Ще бъде изненада.

В пълно мълчание сгънахме по още един юрган. Хвърлих поглед към нея и ми се стори, че чертите й са изопнати. За пръв път от много години у мен назря предишната несигурност. Дали Снежно цвете не продължаваше да ме смята за недостойна? Може би й бе неловко да представи майка ми и леля ми пред жените от Тункоу? После се опомних, че става дума за нейната женитба. Всичко трябваше да бъде точно както майка й го искаше. Прибрах един немирен кичур коса зад ухото й.

— Нямам търпение да се запозная със семейството ти. Ще бъде чудесно.

С все още напрегнат вид тя рече:

— Тревожа се, че ще те разочаровам. Разказвала съм ти твърде много за мама и татко…

— И за Тункоу, и за дома ти…

— Как биха могли да отговорят на представите ти?

Засмях се:

— Глупаво е да се тревожиш. Единственото, което си представям, са прекрасните картини, които ми обрисуваха твоите разкази.

Три дни преди сватбата ми започнаха церемониите за Деня за скръб и печал. Мама седна на четвъртото стъпало на стълбата, водеща към горната стая, жените от селото се събраха да чуят жалбите, всички плачеха и се вайкаха съчувствено. Щом с майка ми привършихме риданията и размяната на песни, повторих същото с татко, чичо, леля и братята ми. Може да бях смела, устремила поглед към новия си живот, но тялото и душата ми бяха отмалели от глад, понеже според обичая на невестата й е забранено да се храни през последните десет дни от предсватбените празненства. Дали следваме тази традиция, за да покажем по-голяма скръб при раздялата със семейството си, за да бъдем по-покорни, когато ни отведат в дома на съпруга ни, или за да изглеждаме по-чисти пред него? Как бих могла да зная отговора на този въпрос? Мога да кажа само, че мама, както повечето майки, скри няколко твърдо сварени яйца в женската стая, за да се подкрепя, но те не можеха да ми дадат сили и чувствата ми се притъпяваха с всяко следващо събитие.

На следната сутрин се събудих от нервни тръпки, които разтърсваха тялото ми, но Снежно цвете бе до мен и се опитваше да ме успокои, положила нежната си длан върху бузата ми. Този ден щяха да ме представят на родителите и роднините на съпруга ми и бях толкова изплашена, че не бих могла да хапна нищичко дори и да бе позволено. Снежно цвете ми помогна да облека сватбения костюм, който бях изработила — къса горница без яка, пристегната с колан над дългите панталони. Тя нахлузи на китката ми сребърните гривни, подарени от семейството на годеника ми, след което ми помогна да се накипря с останалите им подаръци — обици, огърлица и игли за коса. Гривните ми подрънкваха, когато се удряха една о друга, а сребърните мъниста, с които бях обшила дрехата си, звънтяха мелодично. Нозете ми бяха обути с червени сватбени пантофки, а на главата си носех разкошен накит, украсен с перлички и сребърни фигурки, които трептяха при всяка моя стъпка, движение на главата или изблик на вълнение. Пред лицето ми се спускаха червени ресни, които образуваха плътен воал. Можех да гледам, без да нарушавам благоприличието само когато сведях поглед.

Снежно цвете ме отведе долу. Това, че не виждах около себе си, не означава, че в тялото ми не бушуваше вихър от чувства. Чувах неравните стъпки на майка ми, тихото шепнене на чичо и леля и стърженето на стола на баща ми, когато се изправи. Заедно със семейството ми отидохме да се поклоним в родовия храм на Пууей, където благодарих на предците ни за живота, който ми бе отреден. През цялото време Снежно цвете бе до рамото ми, насочваше стъпките ми по уличките на селото, шепнеше ми окуражителни слова, напомняше ми да побързам, ако мога, защото скоро щяха да пристигнат роднините на съпруга ми.

Когато се прибрахме вкъщи, двете с нея се качихме обратно в горната стая. За да ми помогне да се успокоя, тя пое ръцете ми в своите и се опита да ми опише какво прави новото ми семейство в момента.

— Затвори очи и си представи следното — тя се приведе така близо до мен, че ресните на воала се полюшваха при всяка нейна дума. — Господарите Лу сигурно са разкошно пременени. Те вече са се запътили към Пууей, придружени от приятелите и роднините си. Водят оркестър, който съобщава на всеки срещнат, че в този ден пътят им принадлежи. — Тя сниши глас. — Но къде е младоженецът? Той чака в Тункоу. Още само два дни и ще го видиш!

Изведнъж се разнесе музика. Сватбарите почти бяха пристигнали. Двете със Снежно цвете се приближихме до прозореца. Разгърнах ресните и погледнах навън. Оркестърът и шествието все още не се виждаха, но ето че по уличката се зададе пратеник, спря на прага ни и връчи на баща ми писмо, написано върху червена хартия, с което се съобщаваше, че новото ми семейство е дошло да ме вземе.

После оркестърът зави покрай ъгъла, последван от голяма тълпа непознати. Щом стигнаха дома ни, настъпи обичайната суматоха. Под съпровода на традиционния смях и закачки гостите на сватбата посипваха оркестъра с вода и бамбукови листенца. Повикаха ме да сляза. За пореден път Снежно цвете пое ръката ми и ме поведе. Чувах песента на женски гласове: „Да отхраниш момиче и да го омъжиш, е като да построиш прекрасен път, по който други ще вървят“.

Излязохме пред къщата и госпожа Уан запозна бъдещите сватове. В този момент, когато моите свекър и свекърва ме зърваха за първи път, трябваше да се покажа в цялата си скромност, затова дори не можех да помоля шепнешком Снежно цвете да ми обрисува външния им вид или пък да разгадае какво впечатление съм им направила. След това родителите ми оглавиха процесията към родовия храм, където щеше да се състои първата от многобройните празнични гощавки. Снежно цвете и други девойки от селото насядаха около мен. Бяха поднесени специални блюда и алкохол. Лицата на сватбарите се зачервиха. Мъжете и стариците започнаха да ме засипват с шеги. В продължение на целия пир пеех жаловити песни, а женският хор отговаряше. Не бях се хранила от седем дни и миризмата на всички тези блюда ме замайваше.

На следващия ден — Деня на чертога на песните — се състоя официален обяд. Ръкоделията ми и книгите за третата утрин бяха изложени на показ под съпровода на още песни, изпълнявани от Снежно цвете, жените и мен самата. Мама и леля ме отведоха до централната маса. Едва ме бяха настанили и свекърва ми ми поднесе купичка супа, приготвена от нея, която символизираше топлия прием в новото ми семейство. Бих дала всичко за няколко кусвания от бульона.

Не виждах лицето на свекърва си през булото, но когато погледнах надолу през ресните и видях златните й лотоси, също така миниатюрни като моите, ме обля прилив на паника. Тя не бе обула специално измайсторените от мен пантофки. И прекрасно разбирах защо. Бродерията на нейните далеч надминаваше най-добрите ми постижения. Бях посрамена. Със сигурност родителите ми бяха посрамени, а семейството на съпруга ми — разочаровано.

В този ужасен миг Снежно цвете отново застана до мен и пое ръката ми. Традицията повеляваше да напусна тържеството и тя ме придружи обратно до дома. Помогна ми да се кача по стълбите, след което свали накитите и сватбената премяна и ми облече нощницата и спалните пантофки. Не продумвах. Мисълта за съвършенството на обувките на свекърва ми ме гризеше отвътре, ала се боях да кажа каквото и да било дори на Снежно цвете. Не исках да разочаровам и нея.

Семейството ми се завърна много късно през нощта. Ако щяха да ми дават някакви наставления за сватбената нощ, това трябваше да стане сега. Щом мама дойде в стаята, Снежно цвете излезе. Майка ми изглеждаше обезпокоена и за секунда си помислих, че идва да ми съобщи, че родителите на съпруга ми са решили да разтрогнат годежа. Тя облегна бастуна си на леглото и приседна до мен.

— Винаги съм те учела, че една истинска дама не позволява в живота й да има грозота — каза тя — и че само чрез болка ще постигнеш красота.

Кимнах сдържано, но вътрешно направо крещях от ужас. Тя непрекъснато повтаряше тези думи, когато стъпалата ми бяха бинтовани. Нима съпружеските задължения в леглото бяха толкова страшни?

— Надявам се да запомниш, Лилия, че понякога не можем да избегнем грозотата. Бъди смела. Врекли сте се да бъдете свързани за цял живот — каза тя. — Дръж се като истинска дама, каквато ти е било отредено да бъдеш.

След което стана, подпря се на бастуна си и, накуцвайки, напусна стаята. Думите й съвсем не ме успокоиха! Моята решителност, приключенски дух и вътрешната ми сила напълно ме изоставиха. Наистина се почувствах като невеста — уплашена, тъжна и ужасена от предстоящата раздяла със семейството ми.

Когато Снежно цвете влезе, ме намери побеляла от страх. Тя приседна там, където бе стояла майка ми преди това, и започна да ме утешава.

— Десет години си се подготвяла за този момент — нежно ми вдъхваше кураж тя. — Следваш правилата, изложени в книгата за женското благочестие. Словата ти са благи, но сърцето ти е силно. Косите ти са сресани скромно. Не си слагаш пудра и руж. Умееш да предеш памук и вълна, да тъчеш, шиеш и бродираш. Владееш изкуството на готвенето, поддържането на чистотата, знаеш как винаги да имаш горещ чай на печката и как да палиш огън. Грижиш се подобаващо за нозете си. Всяка нощ преди лягане сваляш старите бинтове. Миеш стъпалата си старателно и ги намазваш с точно толкова благоухание, колкото трябва, преди да ги увиеш в чисти превръзки.

— Ами… съпружеските задължения?

— Какво за тях? Леля ти и чичо ти са се забавлявали, докато са ги изпълнявали. Майка ти и татко ти са ги извършвали достатъчно, че да народят много деца. Не може да е трудно като бродирането или чистенето.

Стана ми малко по-добре, но Снежно цвете не бе свършила. Помогна ми да си легна, сгуши се до мен и продължи да ме възхвалява.

— Ще станеш добра майка, защото си грижлива — шепнеше в ухото ми тя. — Но също така ще бъдеш и добър учител. Откъде знам ли? Виж само на колко неща научи мен.

Замълча за миг, за да се увери, че умът и тялото ми са попили думите й, преди да продължи с по-прозаичен тон:

— Пък и видях как семейство Лу те гледаха вчера и днес.

Изтръгнах се от прегръдката й и се обърнах с лице към нея.

— Разказвай. Разкажи ми всичко.

— Помниш ли, когато господарката Лу ти поднесе супата?

Как можех да забравя. Та нали това в моите очи бе началото на доживотно унижение.

— Цялото ти тяло трепереше — каза Снежно цвете. — Как го направи? Всички забелязаха. Всички се впечатлиха от твоята деликатност и сдържаност. Докато седеше на мястото си с приведена глава, показвайки каква безупречна девойка си, господарката Лу погледна към съпруга си. Усмихна му се одобрително и той й отвърна. Ще видиш. Тя е строга, но има добро сърце.

— Но…

— Ами как само разглеждаха стъпалата ти! О, Лилия, сигурна съм, че цялото ми село е щастливо, задето някой ден ти ще заемеш мястото на господарката Лу. Сега се опитай да поспиш. Чакат те още много дълги дни.

Лежахме с лице една към друга. Снежно цвете положи длан върху бузата ми, както обикновено.

— Затвори очи — нареди ми нежно тя.

Подчиних й се.

На следния ден сватбарите пристигнаха в Пууей достатъчно рано, за да можем да се върнем в Тункоу в късния следобед. Щом чух свирнята в покрайнините на селото, сърцето ми запрепуска. Не можах да сдържа сълзите си и те се застинаха по лицето ми. Мама, леля, голямата ми сестра и Снежно цвете с плач ме отведоха на долния етаж. Пратениците на младоженеца пристигнаха. С помощта на братята ми натоварихме чеиза в очакващите паланкини.

На главата си отново носех короната и воала и не виждах никого, но чувах гласовете на моето семейство, докато пеехме последните песни, които по традиция си разменят невестата и роднините.

— Една жена никога не ще стане ценна, ако не напусне селото си — запя мама.

— Сбогом, мамо — отзовах се аз. — Благодаря ти, че отгледа безполезната си дъщеря.

— Сбогом, дъще — меко каза татко.

При звука на гласа му от очите ми рукнаха две струйки сълзи. Притиснах се към парапета на стълбата. Внезапно ме обзе нежелание да тръгвам.

— Ние, жените, от люлка сме орисани да се разделим с родните си места — запя леля. — Ти си като птичка, която се изгубва в облаците навеки.

— Благодаря ти, лельо, че ме развеселяваше. Благодаря ти, че ми разкри истинския смисъл на мъката. Признателна съм ти, че сподели уменията си с мен.

От тъмния ъгъл, в който леля стоеше, отекнаха хълцанията й. Не можех да я оставя да скърби в самота. Хлипанията ми се присъединиха към нейните.

Сведох поглед и върху ръцете си видях покафенелите от слънцето длани на чичо, който се опитваше да откопчи пръстите ми от парапета.

— Цветният трон те очаква — рече той с пресеклив от вълнение глас.

— Чичо…

После гласовете на братята и сестра ми се сбогуваха с мен. Предпочитах да можех да ги видя с очите си, вместо да гледам червените ресни пред себе си.

— Големи братко, благодаря ти за добрината, с която се отнасяше към мен — запях. — Малки братко, признателна съм ти, че ми позволяваше да се грижа за теб, когато бе невръстно детенце, обуто в цепнати гащички. Сестро, благодаря ти за търпението.

Навън свирнята заехтя по-гръмко. Протегнах ръце напред. Мама и татко ги поеха и ми помогнаха да премина прага. Когато прекрачих навън, ресните за миг се разлюляха напред-назад. През движението им зърнах паланкина, покрит с червена коприна и украсен с цветя. Моят хуа дзяо — цветният трон, бе прекрасен.

Всичко, което ми бяха казали, откакто преди шест години се бях сгодила, нахлу в съзнанието ми. Омъжвах се за младеж, роден в годината на Тигъра, най-подходящия партньор за мен според хороскопа. Женихът ми бе здрав, умен и образован. Семейството му — уважавано, богато и щедро. Бях успяла да добия тези впечатления от качеството и количеството на даровете им и сега те се потвърждаваха от цветния трон. Силата, с която стисках ръцете на мама и татко, отслабна и те ме пуснаха да продължа напред сама.

Направих опипом две крачки и спрях. Не виждах къде вървя. Протегнах ръце с копнежа Снежно цвете да ги посрещне. Както винаги, тя застана до мен. Обвила пръсти около моите, ме отведе до носилката. Отвори вратичката. Отвсякъде се чуваше плач. Мама и леля ме изпровождаха с обичайния тъжен напев, който се пее при прощаването с дъщеря. Снежно цвете се приведе близо до мен и ми прошепна, така че никой да не чуе:

— Помни, че ще останем сродни души навеки.

После измъкна нещо от ръкава си и го скри в костюма ми:

— Написах нещо за теб — каза. — Прочети го по пътя към Тункоу. Ще се видим там.

Качих се в паланкина. Носачите го вдигнаха и потеглихме. Мама, леля, татко, Снежно цвете и няколко приятелки от Пууей съпроводиха свитата до края на селото и ме изпратиха с последни благопожелания. Седях сама в носилката и плачех.

Защо вдигах целия този шум, когато щях да се завърна в дома си само след три дни? Ще го обясня така: за „омъжвам се“ използваме фразата „булуо фудзя“, което ще рече „не попадам веднага в дома на съпруга си“. „Луо“ означава падане, като падането на листата или попадането в сянката на смъртта. А на местния ни диалект думата за „съпруга“ има същото значение като тази за „гост“. През останалата част от живота си щях да съм просто гост в дома на съпруга си — но не онзи, когото посрещат с отбрани гозби, дарове и обич или комуто приготвят мека постеля, а такъв, който винаги си остава подозрителен чужденец, странник.

Извадих пакетчето от Снежно цвете от дрехата си. Загънато в плат, там лежеше ветрилото. Отворих го, предвкусвайки радостните слова, които сигурно бе написала. Очите ми пробягаха по гънките му и се спряха върху нейното послание:

В гирлянда, обрамчващ ветрилото, се рееха двойка малки птички — аз и съпругът ми. Понрави ми се, че Снежно цвете бе посветила на съпруга ми място сред гънките на най-съкровената ни вещ.

После разстлах на скута си носната кърпичка, с която бе увито ветрилото. Сведох поглед и между полюляващите се в ритъм с бега на носачите ресни видях извезаните йероглифи на писмото, с което тя ознаменуваше този най-скъп за мен момент.

То започваше с традиционното обръщение към невестата:

Това бе откъс от нашия договор и аз се усмихнах при спомена за онзи ден.

Представяте ли си как се почувствах? Снежно цвете бе така притихнала в последните седмици, защото се е бояла, че ще спра да я обичам.

Но как би могло да се случи това? Седнала в обкичената с цветя носилка, на път към съпруга си, знаех, че нищо никога не би променило чувствата ми към Снежно цвете. Върху ми се стовари страховито предчувствие и ми се прииска да извикам на носачите да обърнат и да ме отнесат обратно у дома, за да разсея страховете на моята сродна душа.

Тъкмо тогава пристигнахме пред главните порти на Тункоу. Фишеци гърмяха и пукаха, звън, звук на тръби и удари на барабани огласяха въздуха. Някакви хора разтоварваха чеиза ми. Вещите трябваше да бъдат отнесени направо в новия ми дом, за да може съпругът ми да се премени в сватбената носия, която му бях ушила. После чух ужасен, но познат звук — някой колеше пиле. Земята около носилката бе обляна с кръвта му, за да отблъсне злите духове, които можеше да са пристигнали заедно с мен.

Най-сетне вратичката на носилката се отвори и една жена — по традиция онази, която е призната за най-главната в селото — ми помогна да сляза. Най-високопоставената дама всъщност бе свекърва ми, но за посрещането бе определена майката с най-многобройна мъжка челяд в Тункоу. Тя ме отведе в новия ми дом, аз прекрачих през прага и бях представена на семейството на съпруга си. Коленичих пред тях, като трижди докоснах земята с глава:

— Ще ви слушам — казах, — ще работя за вас.

След това налях чай на всички. Накрая бях съпроводена до сватбената стая, където ме оставиха сама, но вратата зееше отворена. Мигове ме деляха от първата среща със съпруга ми. Бях чакала този момент, откакто за пръв път госпожа Уан дойде у дома да огледа нозете ми, ала въпреки това бях ужасно развълнувана, смутена и объркана. Този мъж ми бе напълно непознат и аз изпитвах към него естествено любопитство. Той щеше да стане баща на децата ми и се тревожех как ли точно ще стане това. На всичкото отгоре току-що бях получила тайнствено писмо от моята сродна душа и умирах от безпокойство.

Чух да местят маса и да запречват вратата. Сведох глава, колкото ресните да се раздалечат, и видях роднините на мъжа ми да трупат сватбените юргани върху масата и да поставят две чаши с вино — едната привързана със зелен конец, другата — с червен, най-отгоре на купчината.

Съпругът ми влезе в преддверието. Всички нададоха възгласи. Този път не се опитвах да надничам. Исках при първата ни среща да спазя традицията възможно най-добре. От своята страна той подръпна червения конец, а аз — зеления. После скочи върху юрганите, а оттам — в стаята. Този ритуал официално ни превръщаше в мъж и жена.

Какво да кажа за впечатлението, което ми направи съпругът ми, когато за първи път застанахме един до друг? По мириса му усетих, че бе провел пълно пречистване на тялото си. Сведох поглед надолу и забелязах, че обувките, които бях изработила за него, стояха хубаво на краката му и че червените сватбени панталони му бяха съвсем по мярка. Но този момент отлетя и дойде ред на ритуала „Задявки и олелия в сватбените покои“. Приятелите на мъжа ми нахлуха при нас, като се олюляваха и плетяха езици. Предложиха ни фъстъци и фурми, за да бъдат многобройни децата ни, и сладкиши — за да е сладък животът ни. Но на мен не дадоха кнедлата даром, както на съпруга ми. О, не! Вързаха я на конец и започнаха да я люлеят пред устата ми. Накараха ме да подскачам, за да я хвана, като винаги я издърпваха изпод носа ми. През цялото това време пускаха шеги. Нали знаете от кои. Как мъжът ми щял да бъде силен като бик през нощта, а аз — кротка като агне, как гърдите ми били напращели като праскови и напирали да разкъсат дрехата ми, как семето на съпруга ми било изобилно като семчиците на нара или как, ако сме използвали определена поза, със сигурност сме щели да заченем син. Навред е едно и също — мръсните шегички в сватбената нощ са позволени. Аз играех играта им, ала вътрешно все повече ме обземаше някакво неистово чувство.

Бях в Тункоу вече от часове. Бе станало късно през нощта. На улицата отвън селяните ядяха и пиеха, танцуваха и празнуваха. Нов залп от фишеци сигнализира края на пиршеството. След дълго чакане най-накрая госпожа Уан затвори вратата на сватбените покои и двамата със съпруга ми се усамотихме.

— Здравей — каза той.

— Здравей — отвърнах аз.

— Яла ли си?

— Не ми е позволено да се храня още два дни.

— Ето ти фъстъци и фурми — рече той. — Няма да кажа на никого, изяж ги, ако искаш.

Поклатих отрицателно глава и перличките по главата ми затрептяха, а сребърните мъниста зазвъняха мелодично. Ресните се разтвориха и през тях видях сведените му очи. Гледаше нозете ми. Изчервих се. Притаих дъх с надежда да усмиря треперливите ресни, за да не забележи той руменината ми. Аз не помръдвах, нито той. Сигурна бях, че продължава да ме изучава. Можех само да чакам.

Най-накрая съпругът ми рече:

— Казаха ми, че си много хубава. Така ли е?

— Помогни ми да сваля украшенията и виж сам.

Думите ми прозвучаха по-остро, отколкото исках, но мъжът ми само се засмя. Няколко секунди по-късно той положи короната на една масичка. Обърна се с лице към мен. Бяхме може би на метър един от друг. Той изучаваше лицето ми, а аз смело разглеждах неговото. Всичко, което госпожа Уан и Снежно цвете ми бяха разказвали, бе вярно. Кожата на лицето му бе чиста и без никакви белези. Цветът й не бе така смугъл като на татко или на чичо, от което заключих, че прекарваше малко време на полето. Имаше високи скули и брадичка, която издаваше увереност, но не и безочие. Един непокорен перчем падаше през челото му и му придаваше нехаен вид. В очите му проблясваха весели пламъчета.

Той пристъпи напред, пое дланите ми в своите и рече:

— Мисля, че ти и аз можем да бъдем щастливи заедно.

Може ли седемнайсетгодишна девойка от народа яо да се надява на по-хубави думи? Подобно на съпруга си, аз също виждах златно бъдеще пред нас. В сватбената нощ той спази всички традиции, дори свалянето на сватбените обувки от нозете ми и обуването на червените спални пантофки. Бях дотолкова привикнала на нежния допир на Снежно цвете, че наистина не съм в състояние да опиша това, което изпитах, докато ръцете му докосваха стъпалата ми, освен че това действие ми се стори далеч по-интимно от всичко, което последва. И двамата нямахме представа какво да правим. Аз просто се опитвах да си представя какво би сторила Снежно цвете, ако тялото на този непознат мъж се намираше върху нея.

На втория ден от сватбата станах рано. Оставих съпруга си да спи и излязох от стаята. Случвало ви се е да ви прилошее от притеснение, нали? Така се чувствах от мига, когато прочетох писмото на Снежно цвете, но нямаше какво да сторя по време на сватбата, през нощта или дори сега. Трябваше да се постарая да следвам възможно най-добре предписанията до следващата ни среща. Но не ми бе лесно, тъй като изпитвах глад, бях изтощена и тялото ме болеше. Краката ми бяха изморени и разранени от дългото ходене през последните дни. Изпитвах болка и на още едно място, но докато вървях към кухнята, се опитах да потисна неприятните усещания. В стаята бе приклекнало едно около десетгодишно слугинче, което очевидно чакаше мен. Собствена прислужница — за това никой не ме бе предупредил. В Пууей хората нямаха слуги, но аз отгатнах положението й от това, че краката й не бяха бинтовани. Казваше се Юнган, което означава „смела и здрава като желязо“, каквато се и оказа впоследствие. Вече бе напалила мангала и бе донесла вода. Трябваше само да я стопля и да я занеса на свекъра и свекърва си, за да се измият. Направих и чай за цялото семейство и когато те дойдоха, им налях, без да разсипя и капчица.

По-късно през деня новите ми роднини изпратиха още свинско и сладкиши на родителите ми. Господарите Лу дадоха пищно угощение в родовия храм, още едно пиршество, на което не ми се полагаше да се храня. В присъствието на всички гости двамата със съпруга ми се поклонихме на Небето и Земята, на родителите на мъжа ми и на предците на семейство Лу. След това преминахме през храма, като се кланяхме на по-възрастните от нас. В замяна те ни даряваха с пари, увити в червена хартия. След тези ритуали се върнахме обратно в сватбените покои.

Следващият ден, трети сватбен, е времето, което всяка невеста чака с нетърпение, защото тогава се четат сватбените книги, изработени от семейството и приятелките й. Ала сега в главата ми бе само Снежно цвете и мисълта, че ще я видя при церемонията.

Сестра ми и снаха ми пристигнаха с книгите и подноси с храна, от която най-после бе позволено да вкуся. Много жени от Тункоу пристигнаха за четенето, но нито Снежно цвете, нито майка й се появиха. Не проумявах какво става. Бях дълбоко наранена… и уплашена от отсъствието й. Предстоеше най-хубавият, както се смяташе, сватбен ритуал, а не можех да му се насладя.

Моите санджаошу съдържаха обичайните слова за мъката на семейството ми след раздялата с мен. В същото време възхваляваха добродетелите ми и преповтаряха фрази от рода на: „Само да можехме да убедим това достойно семейство да изчака няколко години, преди да те вземе“ или „Тъжно е, че сме разделени“, като същевременно умоляваха новите ми роднини да бъдат снизходителни и да ме учат търпеливо на семейните обичаи. Сватбената книга на Снежно цвете също не излъга очакванията ми — в нея бе въплътила любовта си към птиците. Започваше така:

Отново очакваните чувства, дори и от сродната ми душа.

Истината

При нормални обстоятелства на четвъртия ден след сватбата трябваше да се върна обратно при семейството си в Пууей, но аз отдавна бях планирала да отида направо в дома на Снежно цвете за седенкуването. Сега, когато срещата ни бе така близка, бях по-разтревожена от всякога. Облякох един от хубавите си ежедневни костюми — горница от морскозелена коприна и панталони с извезани бамбукови мотиви. Исках да направя добро впечатление не само на всеки, когото щях да срещна по пътя, но и на семейството на Снежно цвете, за което бях слушала толкова много. Юнган, слугинчето, ме поведе през улиците на селото. Носеше кошница с дрехи за мен, конци за бродиране, платове и книгата за третата сутрин, която бях направила за Снежно цвете. Радвах се, че имам спътница като Юнган, но в същото време изпитвах и неловкост. Тя бе едно от многото нови неща в живота ми, с които трябваше да свикна.

Тункоу бе много по-голямо и процъфтяващо село от Пууей. Улиците бяха чисти, нямаше скитащи на воля кокошки, патици и прасета. Спряхме се пред една къща, която изглеждаше точно както в описанията на Снежно цвете — двуетажна, тиха и елегантна. Още не познавах обичаите в селото, но едно нещо бе досущ като в Пууей: хората нямаха навика да поздравят високо или да почукат, за да известят за присъствието си, преди да влязат. Юнган просто отвори вратата на главния вход на къщата и пристъпи вътре.

Следвах я плътно и щом прекрачих прага, ме връхлетя странна миризма, смесица от мириса на изпражнения, гниещо месо и някакъв отвратително сладникав привкус.

Нямах представа какъв може да е източникът на тази смрад, освен че някак си се усещаше, че е човешка. Стомахът ми се разбунтува, а очите ми отказваха да повярват на това, което виждат.

Главната стая на дома бе много по-голяма от нашата в Пууей, но далеч по-оскъдно обзаведена. Видях маса, но не и столове. Стълбището към женските покои имаше резбовани перила, но с изключение на тези няколко неща, които се отличаваха с далеч по-изкусна изработка от всичко в родния ми дом, помещението бе празно. Дори огън не бе напален. Вече бе късна есен и времето бе студено. Освен това стаята бе мръсна, а по пода се въргаляха остатъци от храна. Видях и други врати, които сигурно водеха към спалните.

Обстановката не само бе в пълна противоположност с очакванията на случайния минувач, впечатлен от фасадата, но и бе коренно различна от описанията на Снежно цвете. Сигурно бях сбъркала дома.

Близо до тавана имаше няколко прозореца, но всички, с изключение на един бяха запечатани. Един-единствен лъч светлина се процеждаше и пронизваше мрака. В мрачните сенки на стаята забелязах жена, приклекнала над един леген. Бе облечена като скромна селянка в мръсни и дрипави ватирани дрехи. Погледите ни се срещнаха и тя бързо отклони взора си. Застана със сведена глава в осветеното от снопа слънчева светлина пространство. Кожата й бе красива, бледа и чиста като порцелан. Сви длани една върху друга и се поклони.

— Госпожице Лилия, добре дошла, добре дошла.

Говореше тихо, но не от почит към новото ми положение, а с тембър, който като че ли бе приглушен от някакъв постоянен страх.

— Изчакайте тук. Ще повикам Снежно цвете.

Това напълно ме порази. Тогава значи това трябваше да е домът на Снежно цвете. Но как би могло да е истина? Докато прекосяваше стаята, запътена към стълбите, забелязах фините й, малки почти колкото моите златни лотоси, които за невежото ми око изглеждаха забележителни за жена от кастата на прислугата.

Слушах напрегнато как жената разговаря с някого на горния етаж, а после слухът ми долови невъзможното — бе гласът на Снежно цвете с най-непреклонния и заядлив тон, който бях чувала от нея. Слисана, ето как се чувствах, напълно слисана. С изключение на този единствен познат звук къщата бе някак зловещо притихнала. И в нейната тишина усетих някакво дебнещо присъствие, подобно на зъл дух от отвъдното. Цялото ми тяло се възпротиви срещу това чувство. Тръпки на погнуса полазиха кожата ми. Треперех в морскозеления си костюм, в който се бях пременила, за да впечатля родителите на Снежно цвете, но който не бе никаква защита срещу влажния повей, нахлуващ през прозореца, или срещу страха, притаил се в сенките на това странно, сумрачно, зловонно, ужасяващо място.

Снежно цвете се появи на стълбите на втория етаж.

— Качвай се — повика ме тя.

Стоях вцепенена и отчаяно се опитвах да възприема това, което очите ми виждаха. Нещо се докосна до ръкава на дрехата ми и аз се сепнах.

— Не мисля, че господарят би позволил да ви оставя тук — каза Юнган, чието лице бе застинало в тревожен израз.

— Господарят знае къде съм — отговорих, без да мисля.

— Лилия. — В гласа на Снежно цвете прозвуча нотка на тъжно отчаяние, която не бях долавяла друг път.

Тогава в паметта ми проблесна спомен отпреди едва няколко дни, когато майка ми ме предупреди, че когато стана жена, няма да мога да избегна грозната страна на живота и че трябва да бъда смела:

— Врекли сте се да бъдете свързани за цял живот — каза тя. — Дръж се като истинска дама, каквато ти е отредено да бъдеш.

Тя не бе имала предвид съпружеските ми задължения, а това тук. Снежно цвете бе моя сродна душа за цял живот. Към нея питаех по-голяма и дълбока любов, отколкото някога бих могла да чувствам към човека, който бе мой съпруг. Това бе истинският смисъл на съюза между сродните души.

Пристъпих напред и чух звук, подобен на скимтене, който идваше откъм Юнган. Не знаех какво да сторя. Никога не бях имала прислужница. Потупах я колебливо по рамото:

— Върви — опитах се да придам на гласа си заповедна нотка, каквото и да значеше това. — Всичко ще бъде наред.

— Ако се наложи да си тръгнете по каквато и да било причина, само излезте и извикайте за помощ — предложи Юнган, все още угрижена. — Всички познават господаря и господарката. Някой ще ви придружи до дома им.

Протегнах се и поех кошницата от ръката й. След като момичето не помръдна, аз му кимнах да върви. То въздъхна с примирение, поклони се бързо, тръгна заднишком към вратата, обърна се и излезе.

Здраво вкопчила ръка в кошницата, аз заизкачвах стълбите. Когато наближих Снежно цвете, видях, че страните й бяха набраздени от сълзи. И тя като прислужницата, която ме посрещна, бе облечена в сиви, зле закърпени и не по мярка ватирани дрехи. Спрях едно стъпало преди площадката.

— Нищо не се е променило — казах. — Ти и аз сме сродни души.

Снежно цвете пое ръката ми, помогна ми да изкача последното стъпало и ме отведе в женската стая. Виждаше се, че някога тя също е била прекрасна. Бе може би тройно по-просторна от тази в родния ми дом. Вместо решетка от вертикални летви прозорецът имаше капак от дърво, украсен със сложна резба. Иначе стаята бе празна, с изключение на един чекрък и легло. Красивата жена, която бях видяла долу, грациозно седеше на ръба на леглото, с изискано полегнали в скута ръце. Селските дрехи не можеха да скрият изящните й обноски.

— Лилия — каза Снежно цвете, — това е майка ми.

Прекосих стаята, събрах длани и се поклоних на жената, която бе дала живот на моята лаотун.

— Трябва да ни извиниш — рече майка й. — Мога да ти предложа единствено чай.

Тя се надигна от мястото си.

— Вие, момичета, имате много да си говорите.

С тези думи излезе, полюшвайки се с онази несравнима грация, която безупречно бинтованите стъпала придават на походката.

Когато преди четири дни напуснах родния си дом, от очите ми се лееха сълзи. Бях едновременно тъжна, щастлива и уплашена. Но сега, приседнала заедно със Снежно цвете на леглото й, върху страните й виждах сълзи на угризения, вина, срам и неловкост. Копнеех да й изкрещя: „Разкажи ми!“, но вместо това седях в очакване на истината, осъзнавайки, че с всяка дума, отронваща се от устните й, Снежно цвете щеше да губи и последните остатъци от достойнство.

— Много преди да се срещнем — каза тя най-после, — семейството ми бе едно от най-добрите в окръга. Сама виждаш — безпомощно посочи с ръка наоколо тя, — някога това бе великолепен дом. Семейството ми бе много преуспяващо. Прадядо ми, държавният чиновник, получил много моу земя от императора.

Слушах замаяна.

— Когато владетелят се преселил в отвъдното, прадядо ми изпаднал в немилост и се оттеглил у дома в Тункоу. Животът му бил хубав. Когато починал, неговият син, дядо, заел мястото му. Притежавал много работници и слуги. Имал три наложници, но те го дарявали само с дъщери. Най-накрая баба ми родила син и подсигурила положението си. Майка ми е омъжена за този син. Хората казвали, че била като Ху Юсиу, която с таланта и чара си запленила императора. Баща ми не стана държавен чиновник, но има големи познания по класическите произведения. Разправяли за него, че някой ден ще стане управител на Тункоу. Мама го вярвала. Но според някои го чакало друго бъдеще. Дядо и баба виждали у него слабохарактерността на единствен син, отгледан в къща, пълна със сестри и наложници, а леля ми подозирала, че е страхлив и склонен към пороци.

С отсъстващ поглед Снежно цвете преживяваше отново безвъзвратно отминалите времена.

— Две години след раждането ми дядо и баба починали — продължи тя. — Семейството ми имаше всичко — разкошни дрехи, изобилна храна, многобройна прислуга. Баща ми ме вземаше със себе си при своите пътувания, майка ми ме водеше в храма на Гупо. Видях и научих много като дете. Ала той трябваше да се грижи за трите наложници на дядо и да омъжи четирите си сестри и петте полусестри, родени от държанките. Трябваше да осигури работа, храна и подслон на полските работници и домашната прислуга. Женитбите на сестрите му бяха договорени. Той искаше да покаже на всички какъв големец е. При всяка следваща сватба даровете бяха все по-разточителни. Започна да продава нивите си на земевладелеца от западната част на провинцията, за да купи повече коприна или поредното прасе като подарък за сватовете. Майка ми — ти я видя — е красива външно, ала в душата си е каквато бях аз, преди да те срещна: гледана, разглезена и напълно невежа в женската работа, с изключение на бродирането и нюшу. Баща ми…

Снежно цвете се поколеба, после изтърси:

— Баща ми се пристрасти към лулата.

Спомних си отново онзи ден, когато майка ми се видя принудена да изпъди госпожа Гао заради приказките й за семейството на Снежно цвете. Тя бе споменала за хазарт и наложници, както и че бащата на Снежно цвете обичал лулата. Тогава бях на девет и си помислих, че е пушел много тютюн. Сега осъзнах не само че той бе станал жертва на страстта си към опиума, но и че в онзи ден всички в женската стая, с изключение на мен са били наясно какво точно значат думите на госпожа Гао. Майка ми, леля ми, госпожа Уан са знаели. И въпреки това всяка от тях се бе съгласила, че истината не бива да ми бъде разкривана.

— Баща ти жив ли е още? — попитах колебливо. Със сигурност би ми казала, ако бе починал, но, от друга страна, при всичките й останали лъжи — можеше да е премълчала.

Тя кимна, но не даде повече обяснения.

— Долу ли е? — попитах, сещайки се за странната отблъскваща миризма, която пропиваше главната стая.

Чертите на лицето й застинаха напълно, след което повдигна вежди. Реших, че това ще рече „да“.

— Повратът дойде след глада — отново проговори Снежно цвете. — Помниш ли? Тогава още не се познавахме, имаше една година с особено слаба реколта, последвана от жестока зима.

Как бих могла да забравя? Най-хубавото, което имахме на трапезата, бе оризова каша, подправена със сушена ряпа. Мама пестеше храната, татко и чичо почти не кусваха и така успяхме да оцелеем.

— Баща ми не бе подготвен — призна Снежно цвете. — Имаше своята лула и забрави за нас. Един ден наложниците на дядо ни напуснаха. Може би са се върнали в родните си домове. Може да ги е застигнала смърт в преспите. Никой не знае. Когато пролетта настъпи, в къщата бяхме останали единствено родителите ми, двамата ми братя, сестрите ми и аз. На пръв поглед все още водехме елегантния си начин на живот, но в действителност събирачите на дългове станаха редовни посетители в дома ни. Баща ми продаде още ниви. Накрая ни остана само къщата. Но тогава него вече го бе грижа повече за лулата, отколкото за нас. Преди да заложи мебелите, о, Лилия, не можеш да си представиш колко прекрасно бе всичко някога, той реши първо да продаде мен.

— Нямаш предвид като прислужница, нали!

— По-лошо. Като осиновена снаха.

В представите ми това винаги е било най-тежката участ за едно момиче: да не бинтоват нозете ти, да бъдеш отгледана от непознати, които са толкова паднали нравствено, че да не искат да вземат истинска снаха, да се отнасят с теб като с прислужница. А сега, когато бях омъжена, разбрах най-ужасната част от този живот. Възможно бе да се превърнеш в парче плът, с която всеки мъж в семейството може да си достави удоволствие.

— Спасението дойде от сестрата на майка ми — каза Снежно цвете. — След като двете с теб станахме лаотун, успя да уреди що-годе сносен брак за по-голямата ми сестра. Тя спря да си идва у дома. По-късно леля изпрати по-големия ми брат да чиракува в Шандзянсю. По-малкият ми брат работи на нивите на новото ти семейство. Както знаеш, по-малката ми сестра почина…

Но мен не ме интересуваха хора, които никога не бях срещала и за които бях чувала само лъжи.

— Какво стана с теб?

— Леля промени бъдещето ми с помощта на ножици, бинтове и стипца. Баща ми възразяваше, но нали познаваш леля Уан. Кой може да й откаже, когато си е наумила нещо?

— Леля Уан? — главата ми се замая. — Имаш предвид леля Уан, сватовницата?

— Тя е сестра на майка ми.

Притиснах пръсти към слепоочията си. Още първия ден, когато се запознахме и посетихме храмовия панаир, Снежно цвете се бе обърнала към посредницата с „лельо“. Тогава си помислих, че го прави от уважение и любезност, и самата аз започнах да я наричам така. Почувствах се глупава и смешна.

— Не си ми казвала — рекох.

— За леля Уан ли? Това е едничкото, което бях убедена, че знаеш.

„Едничкото, което бях убедена, че знаеш“. Опитах се да проумея тези думи.

— Леля Уан прозряла истинската същност на баща ми — продължи Снежно цвете. — Разбрала, че е слабохарактерен. Огледала и мен. Прочела в чертите ми нежелание да се подчинявам и да внимавам, както и колко безнадеждна съм в домакинстването, но също съобразила, че майка ми може да ме научи да бродирам, да се обличам добре, да се държа изискано в присъствието на мъже, да овладея женското писмо. Леля е само жена, но като посредница има и делови нюх. Разбрала накъде вървят нещата за семейството ми, а и за мен самата. Започнала да търси подходящо момиче, което да стане моя сродна душа, с надеждата, че този съюз ще отправи ясно послание към хората в околността за това, че съм образована, предана, покорна…

— И годна за женитба — заключих аз. Същото важеше и за мен.

— Обикаляла окръга, бродила далеч извън района си на сватовница, докато един ден не чула за теб от гадателя. Щом те видяла, решила да свърже съдбите ни.

— Не разбирам.

Снежно цвете се усмихна печално.

— Ти щеше да се издигнеш, а аз вървях към падението. Когато се срещнахме за първи път, не знаех нищо за това. От мен се искаше да се уча от теб.

— Но нали ти учеше мен. Винаги си ме превъзхождала в бродирането. А и имаш огромни познания по нюшу. От тебе зная как да живея в дом с високи прагове…

— А от теб аз овладях уменията да вадя вода от кладенеца, да пера, готвя, чистя. Опитах се да науча майка си, но тя вижда живота такъв, какъвто беше.

Вече се досещах, че майка й се бе вкопчила в безвъзвратно отлетялото минало, но от онзи разказ на Снежно цвете за семейството й днес ми се струва, че самата тя гледаше света през милостивото було на спомена. От близостта ни през всички онези години знаех, че вярва, че домашният свят, обитаван от жените, трябва да бъде прекрасен и безметежен. Може би смяташе, че някак си прежните времена може да се завърнат.

— От теб получих уменията, които ми бяха необходими за новия ми живот — каза Снежно цвете, — само дето никога не съм можела да чистя така добре като теб.

Наистина в тази работа никак не я биваше. Винаги съм смятала, че това бе начин да си затваря очите за мръсотията, в която живеехме в моя дом. Сега разбрах, че за ума й бе по-лесно да се носи из небесата отвъд облаците, отколкото да признае грозотата, която се натрапваше пред очите й.

— Но вашата къща е много по-голяма, отколкото нашата, и чистенето й е по-тежка задача, а ти си била само девойка с прибрани коси — упорствах глупаво, опитвайки се да я разведря. — Имала си…

— Безпомощна майка, баща, пристрастен към опиума, и братя и сестри, които напуснаха дома ни един по един.

— Но ти се омъжваш…

Внезапно си спомних деня на последната разпра между госпожа Гао и госпожа Уан. Какво бе казала тя за годеника на Снежно цвете? Опитах се да си припомня какво знаех за нейната женитба, но тя много рядко или изобщо не говореше за бъдещия си съпруг. Рядко, да не кажа никога, показваше даровете, изпратени й от семейството на годеника й. Вярно, бяхме виждали парчета памук и коприна, които шиеше, но тя винаги казваше, че това са вещи за всекидневието, например обувки за самата нея. Нищо специално.

В ума ми започна да се оформя страховита мисъл. Вероятно Снежно цвете се омъжваше в много скромно семейство. Въпросът бе колко точно е ниско положението им.

Тя като че прочете мислите ми:

— Леля стори най-доброто, което можа. Не се омъжвам за земеделец.

Малко се обидих, тъй като моят баща беше такъв.

— Значи за търговец?

Професията е непочтена, но съпругът й може би щеше да е в състояние да възвърне част от предишния разкош, на който бе свикнала.

— Омъжвам се в близкото село Дзинтиен, точно както леля каза, само че семейството на съпруга ми… — тя отново се поколеба — те са касапи.

Какъв ужас! Това бе възможно най-злощастният брак! Съпругът й нямаше да е последният бедняк, но занаятът му бе нечист и отблъскващ. През ума ми прелетя целият последен месец преди сватбата ми. По-специално си припомних как госпожа Уан, седнала до Снежно цвете, я бе утешавала и придумвала на тих глас. След това се сетих и за „Животът на госпожа Уан“, която сватовницата ни бе разправила. С дълбок срам осъзнах, че разказът изобщо не е бил предназначен за мен, а за Снежно цвете.

Не знаех какво да кажа. От деветгодишна бях узнавала късчета от истината, но бях предпочела да не вярвам и да не признавам очевидното. Помислих си: „Не е ли мой дълг да направя сродната си душа щастлива? Да я накарам да забрави бедите си? Да й помогна да повярва, че всичко ще се оправи?“

Обвих ръцете си около нея.

— Поне никога няма да гладуваш — казах, макар впоследствие да не излязох права. — И по-лоши неща могат да сполетят една жена — рекох, но какви — не можех да се сетя.

Тя зарови лице в обятията ми и захлипа, ала само миг след това грубо ме отблъсна от себе си. Очите й бяха влажни от сълзите, но в тях се четеше не скръб, а дива ярост.

— Не ме съжалявай! Не искам това!

Не ми бе хрумвало да я съжалявам. Призляваше ми от объркване и мъка. Писмото й бе съсипало радостта от сватбата ми. Отсъствието й при четенето на сватбените книги дълбоко ме бе наскърбило. А сега и това. Изпод целия смут, който изпитвах, се надигаше усещането, че съм предадена. Защо не бе споделила истината с мен при всички онези нощи на съкровена близост? Дали защото искрено не можеше да повярва каква съдба я очаква? Или пък, след като във фантазиите си винаги отлиташе далеч от грозната страна на живота, мислеше, че злото ще я отмине наяве? Наистина ли вярваше, че краката ни ще се отделят от земята, а сърцата ни ще се извисят в небесата заедно с птичките? Или многобройните й тайни бяха просто опит да опази достойнството си с надеждата, че часът на истината никога няма да настъпи?

Може би трябваше да изпитам гняв, задето ме бе лъгала, но не това чувствах. Бях повярвала, че съм родена за бляскаво бъдеще, и това ме бе направило толкова себична, че не виждах онова, което ставаше пред очите ми. Дали пък не ми липсваше нещо, за да бъда достойна приятелка и сродна душа, и затова не бях задала на Снежно цвете правилните въпроси за миналото и бъдещето й?

Бях само на седемнайсет. Последните десет години бях прекарала почти изцяло в горната стая в дома ни, обградена от жени, които имаха определена представа за бъдещето ми. Същото важеше и за мъжете. Ала когато се замислих, от всички тях — мама, леля, татко, чичо, госпожа Гао, госпожа Уан, та дори и Снежно цвете — единственият, когото можех наистина да виня, бе майка ми. Госпожа Уан може да я е залъгала в началото, но след това бе узнала истината и бе решила да я скрие от мен. Чувствата ми към нея се изкривяваха от осъзнаването, че редките признаци на привързаност, които ми бе демонстрирала и които сега виждах като част от по-голямата й игра на недоизказани истини, не бяха нищо друго освен начин да ме накара да следвам пътя към изгодния брак, който щеше да е от полза за цялото семейство.

Изживявах момент на върховен вътрешен смут и мисля, че именно той подготви почвата за онова, което се случи по-късно. Не знаех какво искам. Не виждах и не осъзнавах важните неща. Бях просто едно глупаво момиче, което си въобразява, че разбира много само защото е омъжено. Не знаех как да помиря вътрешните си противоречия, затова ги заключих дълбоко, дълбоко в душата си. Ала чувствата ми не изчезнаха, а и не можеха да изчезнат. Като да бях погълнала месо от болно прасе, което започна бавно да разяжда вътрешностите ми.

Тогава все още не бях господарката Лу, която днес е почитана заради своята милостивост, състрадание и сила. Въпреки това, от момента, в който прекрачих прага на дома на Снежно цвете, почувствах у мен да се заражда нещо ново. Спомнете си пак сравнението със заразеното свинско и ще разберете какво имам предвид. Налагаше се да се преструвам, че нищо не трови и разяжда душата ми, затова насочих волята си към това да бъда полезна. Исках да спечеля уважение за семейството на съпруга си, като покажа добрина и великодушие към хора, изпаднали в крайно тежко положение. Разбира се, не знаех как да го сторя, защото това не бе нещо свойствено за мен.

Сватбата на Снежно цвете щеше да бъде след месец, затова помогнах на двете с майка й в почистването на дома. Исках да му придадем приличен вид за пристигането на семейството на младоженеца, но никой не можеше да прогони ужасната смрад, която пропиваше помещенията. Отвратителната сладникава миризма се дължеше на опиума, който бащата на Снежно цвете пушеше. А останалата воня, както може би сте се досетили, идваше от увредените му от отровата черва. Никакво кадене с тамян, оцет или проветряване дори в това хладно време на годината не можеха да прикрият нечистотията и гнусните привички на този човек.

Опознах ежедневието на дома, в който двете жени живееха в страх от главата на семейството, разположил се в една стая на долния етаж. Забелязах приглушените им гласове и инстинктивното им трепване, когато ги повикаше. Видях и самия него как се въргаля в собствената си воня и нечистотии. Дори изпаднал в бедност, той бе сприхав и гневлив като разглезено дете. Може би е имало време, когато се е нахвърлял върху жена си и дъщеря си физически, но вече бе само замаяно от наркотика създание, което най-добре бе да оставим на мира с порока му.

Опитвах се да не издавам чувствата си. В този дом вече бяха пролети достатъчно сълзи. Помолих Снежно цвете да ми покаже даровете си от семейството на жениха. Наум си казах: „Може би в крайна сметка тези касапи няма да излязат чак толкова лоши“. Бях виждала парчетата коприна, които шиеше. От тях съдех, че тези хора явно живееха в относително благоденствие, дори и да бяха духовно нечисти.

Снежно цвете отвори една дървена ракла и грижливо разстла целия си чеиз върху леглото. Тук бяха обувките от небесносиня коприна с бродерия на облачета, които бе завършила в деня, когато Красива луна умря. На леглото лежеше горна дреха с нагръдник от същия плат, а в стройна редичка до нея бяха подпрени пет различни по размер чифта обувки от същата материя, гарнирани с допълнителна бродерия. Всички тези произведения ми изглеждаха познати и внезапно осъзнах защо. Бяха изработени от дрехата на Снежно цвете, която тя бе носила в деня, когато се запознахме.

Ръцете ми пробягаха по други вещи от чеиза й. Пред мен лежаха жилетки и обувки, скроени от стария й пътнически костюм от бледолилава, гарнирана с бяло, коприна, който носеше, когато бе на девет. Тук бе и любимата ми памучна тъкан в индиговосиньо и бяло, парчета и ивици от която бяха внадени в горници, накити за глава, колани и украса на завивките. Даровете, получени за сватбата й, бяха оскъдни, но с помощта на собствените си дрехи Снежно цвете бе измайсторила единствен по рода си чеиз.

— От теб ще стане забележителна съпруга — рекох с истинско благоговение пред творенията й.

За първи път Снежно цвете се разсмя. Този звук ми бе любим, толкова висок, така пленителен. Присъединих се към веселия й изблик, защото всичко това бе… отвъд — отвъд всички мои представи, отвъд законите за добро и справедливост във вселената. Положението на Снежно цвете и това как бе постъпила при тези обстоятелства беше едновременно ужасяващо и трагично, смешно и удивително.

— Вещите ти…

— Дори не са и мои — отговори тя, като не можеше да си поеме въздух от смях. — Майка ми уши дрехите, с които ви посещавах, от собствения си чеиз. Сега аз ги прекроих за съпруга ми и роднините му.

Разбира се! Така ще да е било! Сега си спомних как си бях мислила, че определен мотив е твърде изискан за толкова младо момиче или как бях отрязвала висящи конци от маншетите й, докато не гледаше. Била съм по-глупава от кокошка. Кръвта нахлу в главата ми. Притиснах ръце към бузите си и продължих да се смея още по-силно.

— Мислиш ли, че свекърва ми ще се досети? — попита Снежно цвете.

— Щом аз съм била толкова сляпа да не забележа, тогава… — но не можах да довърша, защото ужасно ми досмеша.

Може би това е шега, която само момичетата и жените са способни да разберат. Смятат ни за напълно безполезни. Дори да сме обичани в семействата си, за тях ние представляваме бреме. Омъжваме се и отиваме при съпрузите си, без никога да сме ги виждали преди това, изпълняваме съпружеските си задължения като напълно непознати, подчиняваме се на волята на свекървите си. Ако имаме късмет, раждаме синове и си осигуряваме положение в семейството. В противен случай получаваме презрението на свекървите си, присмеха на наложниците на мъжа си и разочарованието на дъщерите си. Използваме свои женски хитрини, за които една седемнайсетгодишна девойка не знае кажи-речи нищо, но освен тях не разполагаме с почти никакви средства да влияем върху съдбата си. Живеем по прищевките и желанията на други хора и точно затова направеното от Снежно цвете и майка й бе толкова изключително. Тъканите, дадени в дар някога на майката, бяха използвани за стягането на чеиз, подобаващ на изискана девойка, впоследствие бяха прекроени в премяна за красивата дъщеря, а сега младата жена, задомяваща се в омърсеното семейство на касапи, вдъхваше нов живот на платовете, за да докажат качествата й. Чрез цялото това дело — същата онази работа, която мъжете смятаха за изцяло декоративна — тези жени променяха живота си.

Ала имаше нужда от още много неща. Снежно цвете трябваше да отнесе в новия си дом дрехи за целия си предстоящ живот. А сега имаше съвсем малко. Умът ми запрепуска трескаво в мисли какво още може да се стори в оставащия месец.

Когато госпожа Уан пристигна за седенкуването и песните в горната стая, аз я придърпах настрана и я помолих да отиде в родния ми дом.

— Там има някои вещи, които ще ми трябват.

Тази жена открай време не ме одобряваше. Тя също бе лъгала, не семейството ми, но мен — да. Никога не я бях харесвала, а сега — още по-малко заради двуличието й, но в онзи случай тя стори точно каквото й казах (в крайна сметка сега моето положение бе по-високо от нейното). Върна се след няколко часа с кошница, пълна с кнедли от сватбата ми, част от свинското, изпратено от родителите на съпруга ми, пресни зеленчуци от градината и още една кошница с платове, които смятах да ушия, когато се върна у дома. Гледката — как майката на Снежно цвете яде месото, е нещо, което никога не ще забравя. Тя бе възпитана като изискана дама и независимо колко гладна бе, не се нахвърли върху храната, както би сторил някой от моето семейство. Късаше ивички месо с помощта на пръчиците си за хранене и изтънчено ги поднасяше към устните си. Нейната сдържаност и самоконтрол ми дадоха урок, който следвам и до днес. Дори да си отчаяна, никога не позволявай другите да видят у теб нещо, което е недостойно за една културна жена. Имах и друга задача за госпожа Уан.

— Ще са ни нужни момичета за церемониите преди сватбата — казах. — Можете ли да доведете сестрата на Снежно цвете?

— Семейството й няма да я пусне в този дом.

Обмислих казаното. Не знаех, че подобно нещо е възможно.

— Въпреки това ни трябват момичета — настоях.

— Никой няма да дойде, госпожице Лилия — каза госпожа Уан доверително. — Зет ми има много лоша репутация. Никое семейство няма да допусне неомъжените си дъщери да пристъпят този праг. Ами майка ти и леля ти? Те вече са наясно с положението…

— Не!

Не бях готова да се изправя срещу тях, а на Снежно цвете не й бе нужно съжалението им. Трябваха й чужди хора.

Имах у себе си пари от сватбата. Пъхнах няколко монети в ръката на госпожа Уан.

— Не се връщайте, докато не намерите три момичета. Платете на бащите им колкото смятате, че е редно. Кажете им, че аз отговарям за дъщерите им.

Бях сигурна, че новото ми положение на снаха в най-доброто семейство в Тункоу ще даде нужния резултат, макар че това можеше да се окаже и пълна глупост от моя страна, тъй като със сигурност роднините на съпруга ми нямаха никаква представа, че използвам положението им по такъв начин. Ала виждах, че госпожа Уан явно преценява ситуацията. Нужно й бе да продължи да развива дейността си в селото, а и бе на път най-после да пожъне плодовете от успешния ми брак в семейство Лу. Не желаеше да застраши позициите си, но вече бе престъпила много правила, за да помогне на племенницата си. Най-накрая взе решение, кимна и излезе.

На другия ден се върна с три девойки, дъщери на земеделци, работещи за моя свекър. С други думи, момичета като самата мен, като се изключат специалните ми достойнства.

През този месец подчиних на волята си всичко, което се вършеше в горната стая. Водех пеенето на девойките. Помагах им да намерят хубави думи, за да опишат Снежно цвете, която за тях бе напълно непозната, в сватбените книги. Ако не знаеха някой йероглиф, аз го написвах вместо тях. Ако се мотаеха при шиенето на завивките, ги привиквах настрана и шепнешком ги заплашвах, че бащите им ще бъдат наказани, ако те не се справят добре с работата, за която са наети.

Помните ли как се чувстваше сестра ми при сватбата си? Тя тъгуваше, че напуска дома, но всички вярвахме, че сключва хубав брак. Нейните песни, нито твърде тъжни, нито прекалено щастливи, отразяваха бъдещето, което й предстои. Аз посрещнах женитбата си със смесени чувства. Също жалех по дома си, но бях и развълнувана от положителната промяна, която настъпваше в живота ми. Моите песни възхваляваха родителите ми, които ме бяха отгледали, и изразяваха благодарността ми за упорития им труд да осигурят моето щастие. Бъдещето на Снежно цвете от своя страна изглеждаше мрачно. Никой не можеше да отрече или да промени този факт, затова песните ни преливаха от меланхолия.

— Мамо — поде Снежно цвете един ден, — татко не ме засади на слънчев хълм. Ще прекарам живота си на сянка.

Майка й отвърна:

— Тъй е, дъще, ти си като красиво цвете, израсло в говеждия тор.

Трите девойки и аз можехме само да се съгласим и като извихме глас ведно, повторихме двата стиха. Така стояха нещата: с натежали сърца, но според традицията.

Времето застудя. Малкият брат на Снежно цвете дойде веднъж и постави хартия на прозореца. Въпреки това влагата продължаваше да се процежда в стаята. Пръстите ни се вкочаниха и почервеняха от непрестанния студ. Трите момичета не смееха много-много да роптаят, но не можехме да продължаваме така и аз предложих да слезем в кухнята, където гореше мангалът. Госпожа Уан и майката на Снежно цвете отстъпиха пред волята ми, като отново ми показаха, че сега аз имам власт.

Бях изработила моята сватбена книга за Снежно цвете много отдавна. Тя бе изпълнена с прекрасни предричания за нея и за бъдещето й, които вече не бяха уместни. Затова се залових на работа наново. Избрах плат с цвят на индиго за външната част, обвих го около няколко листа оризова хартия и ги приших към подвързията с бял конец. Ъглите от вътрешната страна на заглавния лист украсих с изрезки от червена хартия. Първите страници щях да посветя на прощалната си песен към Снежно цвете, следващите щяха да съдържат обръщение, с което да представя качествата й пред новото й семейство, а останалите щях да оставя празни, за да записва собствените си произведения или да съхранява шаблони за бродиране. Стрих мастило и с помощта на четката написах словата, които бях подготвила. Изрисувах всяка чертица възможно най-безупречно. Не можех да позволя на ръката си — така неуверена от вълненията, белязали онези дни — да опропасти чувствата ми.

Когато трийсетте дни изтекоха, настъпи Денят за скръб и печал. Снежно цвете остана горе. Майка й приседна на четвъртото стъпало на стълбите към женската стая. През изминалия месец песните ни бяха израсли и съзрели. Въпреки злокобната заплаха от гнева на баща й, който можеше да се стовари върху нас при всеки шум, аз извисих глас, за да споделя чувствата и препоръките си към нея, било хубави или лоши.

— Добрата жена не бива да се отвращава от ниското положение на съпруга си — запях, припомняйки си „Животът на госпожа Уан“. — Издигни семейството си на по-високо стъпало. Служи на съпруга си и му се подчинявай.

Майката и лелята на Снежно цвете подеха тези мисли:

— Като добри дъщери ние трябва да се подчиняваме — изпяха те заедно. Никой, който чуеше хармониращите им гласове, не би се усъмнил във взаимната им отдаденост и обич. — Трябва да прекарваме дните си в женската стая, да бъдем чисти, скромни и изкусни в женските умения. За да изпълним синовния си дълг, трябва да напуснем семейството си. Такава е нашата съдба. Когато идем в дома на съпруга си, пред нас се откриват нови светове — понякога по-хубави, понякога по-лоши.

— Бяхме щастливи през моминските си дни — напомних аз на Снежно цвете. — Година след година бяхме неразлъчни. Не ще се разделим и занапред.

Припомних си какво бяхме писали в първите си писма върху ветрилото и в договора.

— Ще си шепнем. Пак ще избираме заедно цветовете за ръкоделията си, ще вдяваме иглите и ще бродираме заедно.

Снежно цвете се появи на горната площадка. Гласът й долетя до мен.

— Мислех, че навеки ще се реем заедно в небесата като два феникса. Сега съм като мъртво създание, което пада на дъното на езерце. Казваш, че не ще се разделим. Вярвам ти. Ала прагът на дома ми не може да се сравнява с твоя.

Тя бавно слезе по стълбите, спря се и приседна до майка си. Очаквахме очите й да са пълни с горчиви сълзи, но те бяха сухи. Обви ръце около майка си и изслуша учтиво тъжовните песни на селските девойки. Гледах я и не можех да не се зачудя на привидното отсъствие на вълнение у нея, когато дори аз, въпреки приятната възбуда от предстоящото щастие, бях плакала по време на моята церемония. Дали чувствата й бяха така объркани, както моите, когато се омъжвах? Безспорно майка й щеше да й липсва, но нима нямаше да се радва да избяга от ужасния си баща и от усещането да се буди в опустелия дом, в който всичко непрестанно напомняше за злата участ на семейството й? Бе ужасно да се омъжи за касапин, но погледнато трезво, можеше ли да е по-лошо от сегашния й живот? А и Снежно цвете също бе родена в годината на Коня. Неукротимият дух, копнеещ за приключения, бе също толкова силен у нея, колкото и у мен. При все това, макар и сродни души, родени под един и същи знак, моите крака винаги бяха здраво стъпили на земята — практична, предана и покорна, докато нейният дух бе крилат, копнееше да лети в небесата и се опълчваше срещу всичко, което заплашваше да я обуздае, макар умът й да се стремеше към красота и изтънченост.

Два дни след това пристигна цветният й трон. И сега тя не плака и не се възпротиви срещу неизбежното. Огледа жалката групичка от изпращачи, след което пристъпи в оскъдно украсената носилка. Момичетата, които бях наела, дори не изчакаха паланкинът да завие зад ъгъла, преди да си тръгнат. Майката на Снежно цвете се оттегли в къщата, а аз останах насаме с госпожа Уан.

— Сигурно мислиш, че съм зла старица — рече сватовницата. — Ала трябва да разбереш, че никога не съм лъгала майка ти или леля ти. Една жена няма почти никаква власт, за да промени собствения си живот, какво остава за нечий друг, но…

Вдигнах ръка, за да възпра извиненията й, тъй като имах нужда да чуя нещо друго.

— Преди толкова много години, когато дойдохте у дома, да огледате стъпалата ми…

— Искаш да знаеш дали наистина бе необикновена?

Когато отговорих утвърдително, тя се взря в мен с твърд поглед.

— Съвсем не е лесна работа да откриеш кандидатка за лаотун — призна. — Бях заръчала на няколко гадатели да търсят подходящо момиче за племенницата ми в околността. Вярно, бих предпочела някое от по-високопоставено семейство, но гадателят Ху откри теб. Осемте йероглифа съвпадаха напълно. Но той и иначе щеше да ми съобщи за теб, защото, да, твоите стъпала наистина бяха изключителни. Бе писано твоята съдба да се промени, със или без съюза ти със Снежно цвете. Изрекох много лъжи, за да й дам добра възможност в живота. Не чакай извинения от мен заради това.

Взирах се в ярко начервеното й лице и размишлявах. Исках да я мразя, но как бих могла? Бе сторила най-доброто за момичето, което ми бе по-скъпо от всеки друг на света.

Понеже сестрата на Снежно цвете нямаше да отнесе книгите за третата сутрин в новия й дом, аз отидох вместо нея. Родителите ми изпратиха носилка и не след дълго пристигнах в Дзинтиен. Никаква сватбена украса или свирня не издаваха, че в този ден в селото се случва нещо особено. Без никаква тържественост слязох от паланкина и се озовах на мръсната пътека пред къща с нисък покрив, до едната стена на която бяха струпани дърва. Вдясно от входа имаше нещо прилично на гигантски уок, вграден в тухлена платформа.

За пристигането ми трябваше да има подготвено угощение, ала нямаше. Първите жени в селото трябваше да излязат да ме приветстват. Сториха го, но грубият им диалект, макар селото да бе само на няколко ли от Тункоу, ми разкри много за долната класа на хората, които го обитаваха.

Когато дойде време да прочета сватбените книги, санджаошу, подготвени за Снежно цвете, ме въведоха в главната стая на дома. На пръв поглед къщата приличаше на родната ми къща. Съхнещи нанизи люти чушлета висяха от тавана. Стените бяха направени от груби небоядисани тухли. Надявах се приликата с дома ми да е налице и у хората, които обитаваха това място. Не срещнах съпруга на Снежно цвете, но се запознах с майка му, която се оказа ужасна твар. Бе с близко разположени очи, а тънките й устни издаваха тесногръдие и низост.

Снежно цвете влезе в стаята, седна на едно столче близо до изложените на показ сватбени книги и зачака смирено. Макар да се чувствах променена от брака, в моите очи тя си изглеждаше същата. Жените от Дзинтиен се скупчиха край книгите и ги заопипваха с мръсните си пръсти. Заобсъждаха шевовете по ръбовете и фигурките от хартия, но никоя не рече и дума за качеството на произведенията или мислите, изразени в тях. След няколко минути жените заеха местата си в стаята.

Свекървата на Снежно цвете отиде и седна на една пейка. Нозете й не бяха така зле бинтовани като тези на майка ми, ала странната й походка издаваше класата й дори повече от гърлените звуци, които бълваха от устата й. Тя седна, хвърли изпълнен с отвращение поглед към новата си снаха, след което втренчи безчувствените си очи в мен.

— Чух, че те е взел синът на семейство Лу. Голям късмет си извадила.

Думите бяха вежливи, но бяха изречени с такава погнуса, като че бях оваляна в карантия.

— Разправят, че ти и снаха ми сте изкусни в нюшу. В нашето село не ценим това развлечение. Можем да четем, но смятаме, че е по-приятно за слушане.

Аз пък си помислих друго: тази жена бе неграмотна като майка ми. Огледах се наоколо, преценявайки с поглед останалите жени. Не бяха казали нищо за книгите, понеже вероятно самите те почти не владееха нюшу.

— Не ни е нужно да прикриваме мислите си зад някакви драскулки — продължи тя. — Всички в тази стая знаят какво си мисля.

Неловък смях посрещна тази забележка. Тя вдигна три пръста, за да накара другарките си да замълчат.

— Ще ни бъде забавно да те чуем как четеш санджаошуто на снаха ми. Ще сме много благодарни да чуем колко струва тя от устата на такава големка от Тункоу.

Всяка дума, изречена от тази жена, бе подигравка. Аз реагирах като седемнайсетгодишна. Взех книгата, приготвена от майката на Снежно цвете, и я разгърнах. Представих си нейния изискан глас и се постарах да го наподобя.

— Представям това писмо пред благородния ви дом на днешния трети ден след сватбата. Пише ти твоята майка, три дни вече, откак сме разделени. Зла участ застигна рода ни, затова се омъжваш в село, където животът е суров.

Както е обичаят, темата се промени и майката на Снежно цвете се обърна към новото семейство на дъщеря си.

— Дано проявите към дъщеря ми съчувствие за оскъдната й зестра. Дори горният й кат е скромен. Моля, не го споменавайте.

Песента продължи да разказва в същия дух за тежката съдба на семейството на Снежно цвете, падението му и бедността, в която преживяваше, но погледът ми се плъзгаше по йероглифите, като че не съществуваха. Вместо тях започнах да нареждам нови слова:

— Добра жена като нашата Снежно цвете трябва да намери хубав дом. Тя заслужава да влезе в достойно семейство.

Положих книгата обратно. Стаята бе съвсем притихнала. Поех сватбената книга, изработена от мен, и я разтворих. Очите ми потърсиха свекървата на Снежно цвете. Исках тя да разбере, че моята лаотун винаги ще има закрилата ми.

— За хората сме девойки, които се омъжват — запях, обърната към Снежно цвете, — но в сърцата си оставаме свързани навеки. Твоят път е надолу, моят нагоре. Семейството ти коли животни, а моето е най-личното в окръга. Но ти си ми скъпа като собственото ми сърце. Бъдещето ни е свързано. Ние сме като мост над река. Вървим ръка за ръка.

Исках свекърва й да ме чуе. Ала очите й се бяха втренчили в мен подозрително, а устните й бяха недоволно свити в тънка резка.

Към края на своята песен също дадох израз на нововъзникналите си чувства:

— Не давай израз на нещастието си, когато другите те гледат. Не трупай в себе си печал. Не давай повод на груби люде да се подиграват с теб и семейството ти.

Следвай правилата. Изглади тревожното си чело. Ще останем сродни души навеки.

Със Снежно цвете нямахме възможност да поговорим. Отведоха ме обратно до носилката и отпътувах към родния си дом. Щом останах сама със себе си, извадих ветрилото и го разгърнах. Една трета от гънките вече бяха изписани, ознаменувайки важни моменти в живота ни. Може да се каже, че това бе нормално, защото вече бяхме преживели повече от една трета от годините, за които в нашия край се смята, че са дълъг живот за жена. Прегледах събитията, които ни се бяха случили досега. Имаше толкова щастие и толкова скръб. Толкова близост.

Стигнах до пасажа, който Снежно цвете бе посветила на женитбата ми. Йероглифите запълваха половината гънка. Смесих мастилото и извадих най-изящната си четка за калиграфия. Точно под благопожеланията й към мен внимателно изрисувах нови символи: „Фениксът се рее високо над дворния петел. В крилете си тя чувства вятъра. Няма сила, която да я прикове към земята“. Едва сега, останала насаме със себе си и тези думи, осъзнах горчивата истина за съдбата на Снежно цвете. В гирлянда, обрамчващ горния ръб на ветрилото, изрисувах повехнал цвят, от който се отронваха ситни сълзи. Изчаках мастилото да изсъхне.

След това затворих ветрилото.

Храмът на Гупо

Родителите ми се зарадваха на моето завръщане. Още по-доволни бяха заради сладкишите, изпратени им от сватовете. Но ако трябва да съм честна, аз не бях много щастлива да ги видя. Бяха ме лъгали в продължение на десет години и сега у мен се надигаха противни чувства, които караха вътрешностите ми да се бунтуват. Вече не бях момиченцето, което можеше да отмие неприятните изживявания в речните води. Исках да ги изоблича, но заради собственото си благополучие трябваше да продължавам да им засвидетелствам синовната си почит. Затова моят бунт прие формата на малки жестове, като този, да се отчуждя от семейството си емоционално и физически, колкото бе възможно.

В началото те като че не забелязваха промяната, настъпила у мен. Продължиха да се държат и да говорят по обичайния начин, а аз се стараех да отблъсквам техните опити за близост. Майка ми пожела да огледа половите ми органи, но аз отказах, под предлог, че ми е неудобно. Леля ме попита за съпружеските задължения, но аз й обърнах гръб, уж че се стеснявах. Когато баща ми се опита да ме хване за ръка, му намекнах, че сега, когато съм омъжена, подобни изрази на привързаност не са уместни. По-големият ми брат търсеше компанията ми, за да се посмеем и да си разказваме истории, а аз му рекох, че трябва да го прави с жена си. Малкият ми брат забеляза израза на лицето ми и се отдръпна, а аз не сторих нищо да поправя нещата, като скромно подхвърлих, че когато самият той си вземе жена, ще ме разбере. Единствено чичо с объркания си поглед и нервни подскоци предизвика известно съжаление у мен, но не споделих нищо и с него. Вършех ежедневните си задачи. Трудех се тихо в горната стая. Бях учтива. Сдържах езика си, защото всички в семейството, с изключение на малкия ми брат бяха по-възрастни от мен. Дори като омъжена жена аз нямах право да ги обвинявам в каквото и да било.

Но това поведение не можеше да остане незабелязано дълго време. За мама държанието ми, макар и благовъзпитано във всяко отношение, не бе приемливо. Бяхме прекалено много народ в малкия ни дом, че да гнетя атмосферата с, както смяташе тя в случая, дребнавостта си.

Бях у дома от пет дни, когато мама помоли леля да слезе долу за чай. Щом видя гърба й, тя прекоси стаята, облегна бастуна си на масата, където седях, сграбчи ръката ми и заби нокти в плътта ми.

— Да не си се възгордяла и да си решила, че си повече от нас? — изсъска обвинително тя, както и очаквах. — Да ни би да си по-добра от нас, понеже си се въргаляла със сина на някакъв управител?

Вдигнах очи и срещнах погледа й. Никога не бях проявявала неуважение към нея. Сега позволих на лицето ми да се изпише гневът, който изпитвах. Тя задържа погледа ми, мислейки, че ще ме пречупи със студения си взор, но аз не отместих очи. После с бързо движение освободи ръката ми, отдръпна се и силно ме зашлеви през лицето. Главата ми се отметна настрани и пак се върна напред. Очите ми отново потърсиха нейните, което само още повече я подразни.

— Петниш дома ни с поведението си — рече тя. — Ти си същински позор.

— Позор — казах замислено с тих глас, знаейки, че спокойното отекване на думите ми ще я вбеси още повече. След това сграбчих ръката й и я дръпнах надолу, така че лицата ни да се изравнят. Бастунът й изтропа на пода.

Отдолу долетя гласът на леля:

— Всичко наред ли е, сестро?

Мама отговори безгрижно:

— Да, просто донеси чая, като стане.

Тялото ми се тресеше от чувствата, бушуващи под кожата ми. Мама усети това и се усмихна по характерния й многозначителен начин. Забих нокти в ръката й, както бе сторила тя преди това. Говорех тихо, така че никой в къщата да не чуе думите ми:

— Ти си лъжкиня. Ти и всички в това семейство ме излъгахте. Да не би да си мислеше, че няма да узная за Снежно цвете?

— Не ти казахме от добри чувства към нея — изскимтя тя. — Обичаме Снежно цвете. Тя бе щастлива в дома ни. Защо трябваше да променяме отношението ти към нея?

— Нищо нямаше да се промени. Тя е моя лаотун.

Майка ми инатливо вирна брадичка и смени тактиката.

— Сторихме всичко само за твое добро.

Задълбах с нокти в кожата й още по-силно:

— Имаш предвид за твое.

Знаех колко силно страдание й причинявам, но вместо в болезнена гримаса, лицето й се изкриви в някакво добродушно и умолително изражение. Щеше да се опита да оправдае действията си, но извинението, което измисли, никога не би ми хрумнало.

— Съюзът със Снежно цвете и съвършените ти стъпала щяха да осигурят добър брак не само за теб, но и за братовчедка ти. Красива луна щеше да бъде щастлива.

Опитът да отвлече вниманието ми от това, което ме бе разстроило, почти преля чашата, но аз запазих хладнокръвие.

— Красива луна почина преди две години. — Гласът ми предрезгавя. — Снежно цвете дойде в този дом преди десет. Но ти никога не намери време да ми кажеш.

— Красива луна…

— Красива луна няма нищо общо!

— Ти я изведе навън. Ако не беше го сторила, щеше още да е жива. Ти разби сърцето на леля си.

Трябваше да очаквам такова изопачаване на истината от маймунския характер на майка ми. Въпреки това обвинението бе прекалено тежко, твърде жестоко, за да повярвам на ушите си. Но какво можех да сторя? Бях покорна дъщеря. Все още се налагаше да разчитам на семейството си, докато забременея и заживея в дома на съпруга си. Как би могло момиче, родено под знака на Коня, да победи в схватка лукавата маймуна?

Майка ми сигурно бе почувствала преимуществото си, защото продължи:

— Една достойна дъщеря би ми благодарила…

— За какво?

— Осигурих ти живот, какъвто аз не можах да имам заради това — тя посочи към обезобразените си нозе. — Аз пових и бинтовах стъпалата ти, а сега ти жънеш плодовете.

Думите й ме пренесоха в часовете на най-ужасната болка при бинтоването, когато тя често повтаряше това обещание. С ужас осъзнах, че в онези дни на агония изобщо не бе ми показвала майчинска любов. По някакъв отвратителен начин болката, която ми бе причинила, бе свързана със собствените й егоистични нужди и желания.

Яростта и разочарованието, които ме връхлетяха, изглеждаха непоносими.

— Никога вече няма да чакам някаква добрина от теб. — Изплюх се и с отвращение освободих ръката й. — Но запомни. Ти стори така, че един ден аз да имам власт над това семейство. Ще бъда добра и великодушна жена, но и за миг не си помисляй, че ще забравя стореното от теб.

Тя се наведе, вдигна бастуна си и се облегна на него.

— Жал ми е за семейство Лу, че ще трябва да те търпят в дома си. Денят, в който напуснеш тази къща, ще е най-благословеният в живота ми. А дотогава не пробвай повече тези глупости.

— Или какво? Ще ме оставиш без храна?

Мама ме изгледа, както се гледа непознат. После се обърна и накуцвайки, се върна на мястото си. Когато леля влезе с чая, никой не продума.

В общи линии нещата си останаха така и занапред. Смекчих отношението си към останалите: братята ми, леля, чичо и татко. Исках да пропъдя майка си изцяло от живота си, но положението ми не би го позволило. Трябваше да остана в дома си, докато забременея и раждането наближи. Даже и след като заживеех при съпруга си, традицията повеляваше да прекарвам в родния си дом няколко пъти в годината. Ала се опитвах да се държа настрана от нея, макар през по-голямата част от времето да се намирахме на едва няколко сантиметра една от друга, като се преструвах, че вече съм съзряла и не се нуждая от ласките й. Тогава бе първият път, когато го сторих — привидно следвах правилата, както е редно, за няколко страшни мига давах воля на чувствата си, след което скрито се вкопчвах в мъката си като октопод в скала — и това устройваше всички. Семейството ми прие поведението ми и аз запазих маската на покорство. Впоследствие щях да направя нещо подобно, но по съвсем други причини и с катастрофални последствия.

Сега Снежно цвете ми бе по-скъпа от всякога. Пишехме си често, а госпожа Уан пренасяше писмата ни. Тревожех се за положението й — отнасяше ли се свекърва й добре с нея и ако да, как й понасяха съпружеските задължения, бяха ли се влошили нещата в родния й дом. Нея пък я гнетеше мисълта, че вече не я обичам както преди. Искахме да се видим, но нямахме предлог да се посещаваме, както когато стягахме чеиза си, и единствените пътувания, които ни бяха позволени, бяха брачните посещения в домовете на съпрузите ни.

Оставах у съпруга си четири-пет нощи годишно. Всеки път, когато отпътувах натам, жените в родния ми дом плачеха за мен. Всеки път вземах със себе си храна, тъй като семейството на съпруга ми нямаше да ми осигурява прехрана, докато не заживея за постоянно при тях. При всеки свой престой в Тункоу се чувствах окуражена от начина, по който се отнасяха там с мен. Винаги, когато се върнех у дома след тези посещения, семейството ми ме посрещаше с радост, примесена с горчивина, защото всяка нощ, прекарана далеч от тях, ме правеше още по-ценна в техните очи и превръщаше в реалност факта, че скоро ще ги напусна завинаги.

При всяко следващо пътуване аз все по-смело надзъртах през прозорчето на паланкина, докато опознах маршрута. Той следваше един път, който през повечето време представляваше изровен кален коловоз. От двете страни се редуваха оризища и тук-там ниви с таро. В покрайнините на Тункоу един бор, протягащ извито стъбло над пътя, приветстваше пътниците. По-нататък отляво се простираше селското езерце. Назад, откъдето идвах, се виеше река Сяо. Пред погледа ми, точно както бе описала Снежно цвете, селото се гушеше сред хълмовете.

Щом носачите оставеха паланкина пред главните порти на Тункоу, аз излизах на калдъръма, подреден в сложни мотиви, оформени като рибешки люспи. Мястото бе подковообразно, обградено отдясно от сградата за лющене на ориз, а отляво — от селската конюшня. Стълбовете на портите, украсени с цветна резба, поддържаха великолепен покрив, чиито стрехи се издигаха високо в небето. Върху стените бяха изобразени сцени от живота на божествата. Прагът на портата бе висок, което даваше на посетителите да разберат, че Тункоу е най-личното село в окръга. Два оникса с изсечени върху тях скачащи риби бяха поставени от двете страни на портата за улеснение на пристигащите ездачи.

Току отвъд прага се простираше главният двор на селото, просторен и приветлив, при това увенчан с покрив, представляващ резбован оцветен осемстенен купол, който имаше идеален фън шуй. Ако се минеше през страничната порта вдясно, се стигаше до главната зала на селото, където се посрещаха обикновените пътници и се състояваха по-скромни събирания. Отвъд нея се намираше родовият храм, отреден за подслоняване на пратеници и държавни служители по време на посещенията им и за провеждане на празненства като женитбите. По-бедните къщи, някои от които издигнати от дърво, бяха скупчени точно след храма.

Домът на съпруга ми се извисяваше гордо отвъд лявата странична порта. Всички къщи в този район бяха внушителни, но нашата бе особено представителна. Дори днес съм щастлива да живея в нея. Както е обичайно, къщата е на два етажа. Построена е от тухли, а отвън е измазана с хоросан. Високо под стрехите са изрисувани сцени, в които прекрасни девици и напети мъже учат, свирят, калиграфисват или преглеждат сметки — все дейности, които винаги са се извършвали в този дом, така че картините отправяха послание към минувачите за класата на хората, които го обитават, и техните благородни занимания. Отвътре стените са облицовани с чудесната дървесина, която се добива от хълмовете около селото, а стаите са изящно украсени с резбовани колони, решетести прозорци и парапети.

Когато пристигнах за пръв път, главното помещение изглеждаше почти по същия начин както днес, с елегантна мебелировка, дървен под, високи прозорци, от които полъхва свеж ветрец, и стълби, издигащи се покрай източната стена, които завършват с дървен балкон, украсен с ромбовидни мотиви. По онова време моите свекър и свекърва спяха в най-голямото помещение в дъното на първия етаж. Зетьовете ми имаха собствени стаи, опасващи главната зала. След време там с тях заживяха снахите ми. Ако не родяха синове, след време те биваха премествани в други покои, а мястото им в съпружеското ложе се заемаше от наложници или осиновени снахи.

Когато пребивавах там, нощите бяха посветени на съпружеските ни задължения. Трябваше да заченем син и двамата се стараехме упорито да успеем. През останалото време с мъжа ми не се виждахме много — той прекарваше дните с баща си, докато моите преминаваха в компанията на майка му, — но с течение на времето се опознахме по-добре, което направи нощните ни занимания по-поносими.

Както при повечето бракове, най-важният член на семейството, с когото трябваше да изградя добри отношения, бе свекърва ми. Всичко, което Снежно цвете ми бе разказала за господарката Лу и нейното стриктно следване на традициите, бе вярно. Тя надзираваше как върша работата, на която бях навикнала в родния си дом: да правя чай и закуска, да пера дрехите и завивките, да приготвям обеда, както и да шия, бродирам и тъка в следобедните часове, а накрая — да правя вечерята. Тя без притеснение ми нареждаше, например: „Режи по-малки кубчета“, докато готвех супа от зимен пъпеш, „Накълцала си ги като за прасета“. Или пък: „Кръвта от цикъла ми е протекла по завивките. Търкай здраво, за да изкараш петната“. Подушваше храната, която носех от дома си, и казваше: „Другия път вземи нещо, което не вони така. Миризмата на храната ти убива апетита на съпруга и синовете ми“. Веднага щом приключеше посещението ми, ме провождаха обратно, без благодарности или прощални думи.

Това кажи-речи обобщава как се развиваше животът ми — нито твърде лошо, нито много хубаво, просто следваше обичайния ход. Господарката Лу бе справедлива, а аз — покорна и изпълнена с готовност да се уча. С други думи, всяка от нас разбираше какво се иска от нея и се стараеше да изпълни задълженията си възможно най-добре. Така например на втория ден от настъпването на новата година свекърва ми покани на гости всички незадомени девойки в Тункоу, както и всички новоомъжени в селото жени. Бе се подготвила с чай и лакомства. Държеше се учтиво и изискано. Когато всички си тръгнаха, ние поехме с тях. Гостувахме на пет семейства, където се запознах с пет млади снахи. Ако не бях свързана със Снежно цвете, може би бих потърсила измежду лицата им онези, които биха пожелали да намерят посестрима след брака.

Със Снежно цвете се срещнахме за пръв път след женитбата й по време на ежегодното ни поклонение в храма на Гупо. Човек би си помислил, че трябваше да имаме много за споделяне, но и двете бяхме умълчани. Мислех, че се чувства гузна, задето ме бе лъгала през всички тези години, както и заради недостойния си брак. Но и аз самата се чувствах неловко. Не знаех как да заговоря за чувствата към майка си, без с това да напомня на Снежно цвете за нейната измама. И ако тези тайни не бяха достатъчни да угнетят разговора, сега имахме съпрузи и вършехме с тях разни неща, които ни караха да се чувстваме неудобно. Стигаше ни, че свекърите ни слухтят пред вратата на спалнята, а свекървите ни проверяват завивките сутрин. Въпреки това с нея трябваше да обсъдим един въпрос, а и разговорът за нуждата да изпълним дълга си да забременеем, изглеждаше по-безопасен от дълбаенето в по-щекотливи теми.

Заприказвахме тактично за задължителните елементи, които трябва да се осигурят, за да се захване плодът, и доколко съпрузите ни се придържат към тези ритуали. Общоизвестно е, че човешкото тяло е миниатюрно копие на вселената — очите и ушите са слънцето и луната, дъхът е въздухът, кръвта е дъждът. И обратно, природните елементи играят важна роля в развитието на детето. Ето защо съвкупяването не бива да се извършва, когато по покрива се излива дъжд, защото това ще накара бебето да се чувства като уловено в капан или в плен; нито пък по време на буря, тъй като у него ще се развият склонност към разрушителност и страх. Не бива да се прави и когато единият от съпрузите е натъжен от нещо, за да не се вселят мрачните духове в потомството.

— Чувала съм, че не бива със съпруга ти да го правите, след като сте работили прекалено — каза Снежно цвете, — но не мисля, че свекърва ми е запозната с това.

Изглеждаше изтощена. Аз се чувствах по подобен начин след посещенията в дома на мъжа ми — от непрекъснатата работа, напрягането да бъда учтива и от непрестанното наблюдение, на което бях подложена.

— Това е единственото правило, което моята свекърва не зачита — съчувствах й аз. — Не знаят ли, че от изчерпан кладенец не се вади вода?

Поклатихме глава — такива са свекървите, но ни тревожеше и друго — че дори и да забременеем, може да не родим здрави и умни синове.

— Леля ми каза кое е най-доброто време за зачеване — рекох. Макар всичките й деца, с изключение на Красива луна да бяха починали, за нас тя все още бе авторитет по тези въпроси. — В живота ти не бива да има неприятни усещания…

— Зная — Снежно цвете въздъхна. — „Когато водите са тихи, рибата диша с лекота, щом вятърът утихне, дървото се извисява непоклатимо“ — изрецитира тя. — „На всяка от нас й трябва тиха нощ с ясна пълна месечина, която напомня заоблеността на корема на бременна жена и светостта на майчинството“.

— „И когато небето е ясно — добави Снежно цвете, — знак, че вселената е омиротворена и готова“.

— А ние и съпрузите ни да сме щастливи, което ще позволи на стрелата да излети към целта. Тогава според леля дори най-смъртоносните насекоми си търсят партньор.

— Зная какво е нужно — въздъхна пак Снежно цвете, — но е трудно всички тези условия да се осигурят едновременно.

— Но трябва да се стараем.

И така, при първото си поклонение в храма на Гупо след женитбата ни ние поднесохме дарове и се помолихме за благоприятни условия за зачеване. Ала въпреки че се придържахме към правилата, не забременяхме. Мислите ли, че е лесно да се зачене, когато прекарваш с мъжа си само няколко нощи в годината? Понякога той бе толкова разпален, че семето му не проникваше в мен.

При второто ни посещение в храма като омъжени жени молитвите ни бяха по-дълбоки, а даровете ни — по-щедри. После, по наша стара традиция, се спряхме при човека, който продаваше таро, за обичайния специален обяд — пиле, последвано от любимия ни десерт. Колкото и да обичахме неговите лакомства, те не ни се усладиха. Сравнявахме записките си и се опитвахме да изнамерим нова тактика за забременяване.

През последвалите месеци при посещенията си в семейство Лу се стараех с всички сили да угаждам на свекърва си. В родния си дом се мъчех да се държа колкото може по-добре. Ала навсякъде хората започваха да ми отправят погледи, които тълкувах като натяквания за моята безплодност. Няколко месеца след това госпожа Уан ми донесе писмо. Изчаках сватовницата да си тръгне и разгънах листа. Снежно цвете бе написала:

Не можех да повярвам, че Снежно цвете ме бе изпреварила. Аз стоях по-високо от нея. Трябваше аз да забременея първа. Толкова дълбоко унизена се почувствах, че не съобщих на мама и леля хубавата новина. Знаех каква ще е реакцията им. Мама щеше да ме укорява, а леля щеше да ликува заради Снежно цвете.

Следващия път, когато посетих семейство Лу и се отдадохме на съпружеските си задължения, аз обвих крака около тялото на мъжа си и го стисках в обятията си, докато той изпразни семето си в утробата ми. Държах го толкова дълго върху себе си, че той заспа отпуснат, както бе в мен. Лежах будна дълго след това и дишах спокойно, замислена за пълната луна на небето и заслушана в шумоленето на бамбука пред прозореца. На сутринта той се бе претърколил и спеше на една страна. Вече знаех какво да правя. Протегнах ръка под завивките, обхванах члена му и го задържах, докато се втвърди. Когато почувствах, че е на път да се събуди, отдръпнах се и притворих очи. Позволих му отново да си свърши работата, а когато стана и се облече, останах да лежа неподвижна в леглото. Чувахме майка му да шета из кухнята — работа, която вече отдавна трябваше да съм подхванала. Съпругът ми ми хвърли един поглед, в който се четеше гръмко предупреждение: ако не се надигнех скоро и не се заемех със задълженията си, щеше да има сериозни последствия. Той не ми се разкрещя или удари, както правят някои мъже, но напусна стаята, без да се сбогува. Няколко мига по-късно чух тихия шепот, който размениха с майка му. Никой не дойде при мен. Когато най-после станах, облякох се и отидох в кухнята, свекърва ми ме посрещна с щастлива усмивка, а Юнган и другите момичета се спогледаха многозначително.

Две седмици по-късно, докато лежах в леглото в родния ми дом, се събудих с чувството, като че демони лисици разтърсваха къщата. Успях да стигна до полупълното нощно гърне и повърнах. Леля влезе в стаята, коленичи до мен и избърса потта от челото ми с опакото на дланта си.

— Сега наистина ще ни напуснеш — рече тя и за първи път от много време насам огромната й пещера зейна в широка усмивка.

Същия следобед взех четката и съчиних писмо до Снежно цвете:

Както можете да си представите, мама прояви същата строгост през месеците на бременността ми, както по време на бинтоването. Мисля си, че просто бе в нейната природа да мисли само за лошото, което може да се случи.

— Не се катери по височините — гълчеше ме тя, като че това някога ми е било позволено. — Не минавай по тесни мостове, не заставай на един крак, не гледай затъмнения и не се къпи в гореща вода.

Нямаше опасност да сторя, както и да наруша някое от тези правила, но ограниченията за храната бяха друга работа. Нашият край се гордее с пикантната си кухня, но на мен не ми се позволяваше да ям нищо, което е подправено с чесън, люти чушки или пипер, тъй като това би могло да забави изхвърлянето на плацентата. Не можех да ям агнешко, за да не се роди детето болнаво, или риба с люспите, което можеше да доведе до тежко раждане. Забранено ми бе прекалено соленото, горчивото, сладкото, киселото и лютото, така че не можех да ям ферментирал черен боб, горчив пъпеш, извара с бадеми, гореща и кисела супа, както и нищо дори леко подправено. Позволяваше ми се лека супа, задушен ориз със зеленчуци и чай. Приех тези ограничения със съзнанието, че стойността ми се определяше изцяло от детето, което растеше в утробата ми.

Съпругът ми и семейството му, разбира се, бяха въодушевени и започнаха да се подготвят за пристигането ми. Бебето се очакваше в края на седмия лунен месец. Възнамерявах да ида на ежегодния фестивал при храма на Гупо, за да се помоля за син, и след това да продължа към Тункоу. Семейството на съпруга ми се съгласи да направя това поклонение — бяха готови на всичко, за да осигурят наследник, — при условие че останех да нощувам в гостоприемница по пътя и не се преуморявам. Изпратиха паланкин да ме вземе от дома на родителите ми. Излязох пред къщата и след прощалните сълзи и прегръдки, които получих от семейството си, се качих в паланкина и отпътувах, знаейки, че ще се завръщам отново и отново в следващите години за празника „Търсене на разхлада“, за Фестивала на духовете, на птиците и на реколтата, както и за всички тържества, които можеше да произтекат в родния ми дом. Не се сбогувах с тях завинаги, а само временно, както вече бе станало с голямата ми сестра.

По това време Снежно цвете, чиято бременност бе далеч по-напреднала, вече живееше в Дзинтиен и аз минах да я взема с паланкина си. Коремът й бе толкова огромен, че не можех да повярвам, че й бяха позволили да пътува дори и за да се помоли за мъжка рожба. Представлявахме смешна картинка — стояхме насред мръсотията пред къщата на касапина, протягахме ръце да се прегърнем през изпъкналите кореми и се смеехме неспирно. Тя бе по-красива от всякога и от нея като че пулсираше истинско щастие.

Снежно цвете не спря да бъбри през цялото пътуване до храма и разказваше как усеща тялото си, колко обича бебето, което расте в утробата й, и колко мили са всички в новото й семейство, откакто заживяла при тях. Стисна белия нефрит, провесен на врата й, който трябваше да дари детето с бледа като цвета на камъка кожа, вместо с червендалестия тен на съпруга й. И аз носех такова бижу, но за разлика от нея се надявах то да предпази детето да не наследи моя цвят на лицето, който въпреки годините, прекарани на закрито, по рождение бе по-мургав от млечнобялата кожа на моята лаотун.

Друг път посещението ни в храма ставаше набързо — покланяхме се и докосвахме пода с глава, докато отправяхме смирени молитви към богинята. Сега влязохме с гордо изпъчени кореми, като крадешком оглеждахме другите бъдещи майки — коя имаше по-голям корем, на коя бебето беше по-високо и на коя по-ниско, като внимавахме мислите и думите ни да бъдат благородни и доброжелателни, за да наследят синовете ни тези качества.

Пробихме си път до олтара, където бяха подредени може би стотина чифта бебешки обувчици. И двете щяхме да принесем на богинята по едно ветрило, изписано със стихове. Моето възхваляваше благодатта на мъжката рожба, която ще продължи рода Лу и ще тачи своите деди. Завършвах с: „Богиньо, ти ни удостояваш с милостта си. Мнозина се обръщат към теб с молитви за син, но аз храня надежда, че ще чуеш моите просби. Моля те, удовлетвори желанието ми“. Когато ги бях писала, тези думи звучаха уместно, но сега си представих ветрилото на Снежно цвете. Вероятно то бе изпълнено с прекрасни слова и великолепна украса. Помолих се богинята да не бъде прекалено благосклонна към дара й. „Моля те, чуй ме, чуй ме, чуй ме“, напевно шепнех аз отново и отново.

Двете едновременно положихме ветрилата върху олтара с дясната си ръка, докато с лявата мушнахме в ръкава си по един чифт бебешки обувки. После бързо напуснахме храма с надеждата, че не сме били забелязани. В окръг Юнмин имаме поверието, че бъдещите майки трябва открито, но в същото време, без да бъдат хванати, да откраднат чифт обувки от олтара на богинята, за да бъде детето здраво. Защо ли? Както знаете, на нашия диалект думата за „обувка“ звучи като думата за „дете“. Когато родим, принасяме чифт обувки на олтара на богинята — ето откъде идваха тези, които отмъкнахме — и правим благодарствени жертви.

Излязохме навън, където бе прекрасен ден, и си пробихме път до павилиона за конци. Както всеки път през последните дванайсет години, потърсихме цветове, които смятахме, че ще уловят идеите, които искахме да въплътим в ръкоделията си. Снежно цвете ми подаде да разгледам подбрани от нея зелени нюанси: ярки като пролетта, сухи като повехнала трева, землисти като листата в края на лятото, искрящи като мъх след дъжд, както и убити тонове, като цвета на зеленината, преди да отстъпи пред златните и червените багри на есента.

— Нека утре на път към дома — каза Снежно цвете — да поспрем край реката. Ще наблюдаваме облаците, които се носят над нас, ще слушаме ромона на реката, която мие камъчетата, ще бродираме и ще пеем заедно. Така синовете ни ще придобият изтънчен и фин вкус.

Целунах я по бузата. Далеч от нея, понякога позволявах на мислите си да се отклоняват в мрачни посоки, но сега я обичах силно както винаги. О, как само ми липсваше сродната ми душа!

Посещението ни в храма на Гупо не би било завършено без традиционния обяд на сергията за таро. Старецът Дзуо ни посрещна с беззъба усмивка, щом видя коремите ни. Приготви за нас специална гощавка, като се погрижи да бъдат спазени всички хранителни препоръки. Вкусвахме с наслада всяка хапка. После ни поднесе любимия ни десерт — пържено таро, оваляно в карамелизирана захар. Чувствахме се по-скоро като лекомислени момиченца, отколкото като омъжени дами, на които скоро им предстои да родят.

Вечерта в хана навлякохме нощниците си и легнахме с лице една към друга. Това бе последната ни нощ заедно, преди да станем майки. Бяхме научили много уроци какво трябва или не трябва да вършим и как това би повлияло на неродените ни рожби. Ако синът ми бе в състояние да усеща грубия език или докосването на белия нефрит върху кожата ми, тогава мъничкото му телце сигурно можеше да почувства и любовта ми към Снежно цвете.

Тя положи длани върху корема ми. Аз сторих същото. Бях свикнала с ритането и мушкането на бебето в утробата ми, особено нощем. Сега с ръцете си почувствах как детето й помръдва в нея. Това бе върховен миг на близост между две жени.

— Щастлива съм, че сме заедно — каза тя, после с пръст проследи очертанията на мястото, където бебето ми протягаше лакът или коленце към нея.

— И аз съм щастлива.

— Усещам сина ти. Силен е. Също като майка си.

Думите й ме накараха да се почувствам горда и преизпълнена с живот. Пръстът й спря да се движи и тя отново обхвана корема ми с топлите си ръце.

— Ще го обичам, колкото и теб — рече.

След което, както всяка нощ, откакто бяхме малки, тя повдигна едната си ръка, постави я върху бузата ми и останахме така, докато и двете заспахме.

След няколко седмици щях да навърша двайсет, скоро бебето щеше да дойде на бял свят и истинският ми живот щеше да започне.