Снежно цвете и тайното ветрило

Синове

Бях щастлива, че синът й се е родил здрав, и се надявах да бъде добре и занапред, защото човешкият живот в нашия окръг е много уязвим. Ние, жените, се надяваме пет от децата ни да доживеят до зрелост. Затова трябва да забременяваме на всеки една-две години. Губим много от бебетата поради помятане, по време на раждането или от болести. Момичетата, крайно податливи към болнавост поради лошата храна и липсата на грижи, никога не превъзмогват тази своя крехкост. Ние или умираме млади — при бинтоването, както сестра ми, при раждане или от тежка работа и недохранване, или надживяваме онези, които обичаме. Скъпоценните мъжки рожби мрат също тъй често, преди животът им да е успял да хване корен, покосявани от духовете от отвъдното, за които душите им са голямо изкушение. Достигнали зрелостта си, те са изложени на опасност от инфекции при нараняване, хранителни отравяния, злополуки на полето или при пътуване, а понякога сърцата им не понасят напрежението от отговорността да са глави на семейство. Ето защо има толкова много вдовици. Но във всички случаи, преди преживяването на първите пет години както при момичетата, така и при момчетата, за бъдещето им не се мисли сериозно.

Тревожех се не само за сина на Снежно цвете, а и за детето в утробата ми. Тежко е, когато те е страх, а няма кой да те окуражи и успокои. Докато все още бях в родния си дом, майка ми бе твърде заета да ми натрапва гнета на традициите и обичаите, за да ми даде някакви практически напътствия, а що се отнася до леля ми, която бе загубила няколко неродени деца, то тя се стараеше всячески да ме отбягва, за да не прихвана от нейния лош късмет. Сега, в дома на съпруга ми, си нямах никого. Семейството му и той самият се притесняваха за благополучието на бебето, разбира се, но изглежда никого не го бе грижа, че аз може да умра, докато добивам техния наследник.

Писмото от Снежно цвете ми се стори добра поличба. Щом нейното раждане бе минало леко, значи със сигурност аз и бебето ми също ще оцелеем. Мисълта, че въпреки новия ни живот любовта ни една към друга не бе отслабнала, ми даваше сили. Дори сега, когато навлизахме в периода на ориза и солта, тя бе още по-силна. Чрез писмата си ние щяхме да споделяме своите изпитания и победи, но, както с всичко останало, и тук се налагаше да се придържаме към определени правила. Като омъжени жени, заживели под покрива на съпрузите си, се налагаше да оставим в миналото момичешките си навици. Писмата ни бяха шаблонни, използвахме общоприет модел и стандартни изрази. Отчасти това се дължеше на факта, че като чужденки в дома на съпрузите си умовете ни бяха заети с изучаването на привичките на новите ни семейства. Отчасти — защото не знаехме в чии ръце можеха да попаднат.

Думите ни трябваше да са предпазливи. Не можеше да пишем прекалено отрицателно за положението си. Това не е лесно, тъй като самата форма на писмата, писани от омъжените жени, изисква включването на обичайните оплаквания — колко сме жалки и безпомощни, как се съсипваме от работа и ни измъчват носталгия и тъга. Очакваше се да говорим открито за чувствата си, без да изглеждаме неблагодарни, безполезни или непочтителни. Снаха, която позволи да се узнае истината за живота й, навлича позор както на семейството, в което се е родила, така и на това, което я е приело, и това, както вече знаете, е причината, поради която описах живота си едва след смъртта на всички участници в моята история.

В началото имах късмет, защото нямаше нищо лошо за разказване. Когато се сгодих, научих, че чичото на съпруга ми е дзиншъ, чиновник с най-висока титла. Сега успях да разбера смисъла на поговорката, която бях чувала като малка: „Ако човек стане държавен чиновник, тогава дори кучетата и котките му отиват в рая“. Чичо Лу живееше в столицата и бе възложил грижите за своите имоти на моя свекър — господаря Лу. Обикновено още преди да се зазори, той започваше да обикаля земите, разговаряше със земеделците за посевите, надзираваше изграждането на напоителни съоръжения, заседаваше с останалите старейшини на селото. Всички сметки и отговорността за всичко, което се случваше в земите на брат му, лежаха на неговите рамене. Чичо Лу харчеше добитото, без да се интересува как то бе влязло в ковчежето му. Той бе толкова преуспял, че двамата му най-малки братя живееха в собствени къщи наблизо, макар и не толкова хубави, колкото нашата. Те често идваха за вечеря със семействата си, а жените им почти всеки ден ни посещаваха в женските покои. С други думи, всички членове в семейството на чичо Лу — неговите котки и кучета — от най-високопоставения член на домочадието, та до петте големокраки слугинчета, които живееха в една стая до кухнята, бяха облагодетелствани от неговото положение.

Чичо Лу бе върховният глава на дома, но аз успях да си подсигуря положение в йерархията на семейството, като станах първата снаха, и впоследствие да го заздравя чрез раждането на син. Щом бебето се роди и го поех от жената, която бабуваше, изпитах такова блаженство, че забравих родилните болки. Изпълни ме и толкова огромно облекчение, че не бях в състояние да се безпокоя за злините, които тепърва можеха да застигнат сина ми. Цялото семейство бе щастливо и признателността им се проявяваше в най-различни форми. Свекърва ми приготви специална супа с бульон, джинджифил и фъстъци, за да потече млякото ми и утробата ми да се свие по-лесно. Свекър ми прати по наложниците си синя, украсена с брокат коприна, за да ушия на внука му връхна дреха. Съпругът ми седеше и разговаряше с мен.

Ето защо винаги съм учила младите жени, встъпващи в семейството, както и другите, до които достигна влиянието ми чрез уроците по нюшу, че трябва да побързат да родят мъжка рожба. Синовете са самата основа на женската същност. Те дават на жената самоличност, както и достойнство, закрила и икономическа стойност. Създават приемственост между съпруга й и неговите деди. Това е единственото нещо, което мъжът не може да осъществи без помощта на жена си. Само тя е в състояние да осигури продължението на рода, което на свой ред е върховният дълг на всеки син. Даването на потомство е най-висшето проявление на дълга към родителите му, а раждането на мъжка рожба също така увенчава жената със слава. Бях успяла да постигна всичко това и бях изпълнена с възторг.

Питате се защо наричат тази част от живота ни дни на ориза и солта. Защото това са години, които преминават в ежедневни задачи: бродиране, тъкане, шиене, поправяне, изработване на обувки, готвене, миене на съдове, чистене, пране, поддържане на мангала. Трябва и винаги да си готова да извършваш съпружеските си задължения с мъж, когото все още не познаваш добре. Това са също дни, изпълнени с тревогата и робския труд на младата майка, отглеждаща първото си дете. Защо плаче? Гладно ли е? Стига ли му кърмата? Ще заспи ли най-накрая? Не спи ли прекалено много? Ами треската, обривите, ухапванията от насекоми, прегряването, простудите, коликите, да не говорим за всички болести, които всяка година покосяват бебетата из нашия край въпреки най-усърдните усилия на билкарите, жертвоприношенията на олтара на предците и майчините сълзи? Отделно от грижите по бебето, което суче от гръдта ти, идва по-дълбоката тревога, свързана с истинската отговорност на жената: раждането на още синове и осигуряването на своето и по-следващите поколения. Към всичко това през първите седмици от живота на сина ми ме споходи и още една грижа, която нямаше нищо общо с дълга ми на снаха, съпруга и майка.

Свекърва ми отказа на молбата ми да поканим Снежно цвете на празненството за трийсетте дни от рождението на сина ми. Такова незачитане в нашия край се смята за ужасна обида. Бях съкрушена и разстроена от нейното решение, но и безсилна да я разубедя. Този ден се оказа един от най-важните и тържествени случаи в живота ми, а аз го посрещнах без Снежно цвете. Цялото семейство посети храма на предците, където името на сина ми бе вписано на стената редом до всички останали членове на рода. На роднините и гостите бяха раздадени червени яйца — боядисани за празничния повод, — символизиращи живота. Бе дадена разкошна гощавка със супа от птичи яйца, осолени птици, киснати шест месеца в марината, и патици, хранени с вино, задушени с джинджифил, чесън и пресни червени и зелени люти пиперки. През цялото време Снежно цвете ужасно ми липсваше и по-късно й написах писмо, в което възможно най-подробно й описах всичко, което си спомнях, без да се замисля, че с това може да й напомня за ужасното „недоглеждане“ на свекърва ми. Явно тя прие „опущението“, тъй като ми изпрати в дар бродирана бебешка дрешка и шапчица, украсена с талисманчета.

Когато ги видя, свекърва ми рече:

— Една майка винаги трябва да внимава кого допуска в живота си. Майката на сина ти не може да другарува с жената на касапин. Покорните съпруги отглеждат покорни синове и от теб се очаква да се подчиняваш на нашите желания.

При тези нейни думи осъзнах, че семейството на съпруга ми не просто не желаеше присъствието на Снежно цвете на тържеството, а и искаше изобщо да не се виждам повече с нея. Бях ужасена и изплашена, а тъй като и бях под влиянието на скорошното раждане, не можех да спра да плача. Не знаех какво да сторя. Щеше да се наложи да се изправя срещу роднините си заради Снежно цвете, без да си давам сметка колко опасно можеше да бъде това.

Междувременно двете си пишехме тайно почти всеки ден. Преди мислех, че познавам нюшу до съвършенство и че мъжете не бива никога да се докосват или да виждат творенията ни, но сега, в дома на Лу, където всички мъже владееха мъжките йероглифи, разбрах, че женското писмо всъщност съвсем не бе тайно. Тогава ме осени мисълта, че мъжете из целия окръг сигурно знаят за съществуването на нюшу. Та как би могло да бъде иначе? Нали красеше бродираните им обувки. Виждаха ни да втъкаваме послания в платовете, които изработвахме. Чуваха ни да пеем песните си и да се хвалим с книгите си за третата утрин. За тях то просто не представляваше интерес.

Смята се, че мъжкото сърце е от желязо, докато жената е изградена от вода. Това се отразява и в мъжката и женската писменост. Тяхната има повече от петдесет хиляди йероглифа, всеки от които е уникален и изразява дълбоко, силно нюансирано значение. Нашата се състои от може би около шестстотин йероглифа, които използваме фонетично, подобно на бебетата, като с тях се изразяват към десет хиляди думи. Мъжкото писмо се учи и осмисля цял живот. Женското усвояваме като момичета и разчитаме на контекста, за да извличаме значението. Мъжете пишат за външния свят на литературата, деловодството и добивите от реколтата, а жените — за вътрешния свят на децата, ежедневния труд и чувствата. Мъжете от семейство Лу се гордееха с майсторството на жените им в нюшу и изкусността им в бродерията, макар тези дейности да са важни за оцеляването колкото свинска пръдня.

Понеже за мъжете женските йероглифи бяха нещо маловажно, те не обръщаха внимание на писмата, които пишехме и получавахме. Виж, свекърва ми бе друга работа. Налагаше се да ги крия от нея. Сега тя не се интересуваше до кого ги изпращам и през следващите няколко седмици със Снежно цвете усъвършенствахме система за доставка. Юнган ни служеше за куриер и пренасяше бележки, бродирани кърпички и тъкани изделия между двете села. Обичах да седя до решетестия прозорец и да я наблюдавам. Много пъти си мислех как самата аз мога да измина пътя дотам. Не бе толкова далеч, а и краката ми бяха достатъчно силни, но съществуваха правила, които се произнасяха относно този род неща. Дори и да е в състояние да върви на големи разстояния, една жена не бива да бъде виждана сама на път. Отвличането от пропаднали типове представляваше опасност, но още по-застрашена бе репутацията на жената, ако няма подобаващ придружител — съпруга й, синовете й, сватовница или носачи. Можех да стигна до дома на Снежно цвете пеша, но никога не бих се изложила на тази угроза.

Щом узнах трагичната вест за родителите й, започнах да се вслушвам по-внимателно в домашните клюки. До нас започнаха да достигат разкази на търговци и продавачи, които обикаляха из окръга, според които майката и бащата на Снежно цвете били виждани да спят под дърво или да просят храна, облечени в мръсни и окъсани дрехи. Често си мислех за някогашната власт на семейството на моята лаотун и как трябва да се е чувствала красивата й майка, когато се е омъжвала в рода на императорския чиновник. А ето колко ниско бе паднала. Страхувах се за нея с нейните крехки нозе. Останали без влиятелни приятели, двамата бяха оставени на милостта на стихиите. Без роден дом Снежно цвете бе по-зле от сираче. Смятах, че е по-добре родителите ти да са починали, но да ги почиташ и да им се прекланяш като твои предци, пред това, да бродят по пътеките на кратковременния просешки живот. Как щеше да узнае за смъртта им? Как ще им устрои прилично погребение, как ще почиства гробовете им на Нова година или ще омиротворява духовете им в отвъдното, когато са неспокойни? Да страда, без да съм до нея, за да изслушам мъката й, бе тежко за мен и трябва да е било непоносимо за нея.

Що се отнася до последния й въпрос — дали съм щастлива, — не бях сигурна какво да отговоря. Дали да й разкажа за жените от новото ми семейство? Покоите на горния етаж приютяваха твърде много обитателки, които изпитваха взаимна неприязън. Аз бях първата снаха, но скоро след като заживях в Тункоу, съпругата на втория син пристигна в дома. Тя бе забременяла веднага. Бе едва на осемнайсет и непрекъснато плачеше за семейството си. Роди момиче, което разстрои свекърва ми и влоши нещата. Опитах се да се сприятеля с втората снаха, но тя странеше в един ъгъл с хартия, мастило и четчица и непрекъснато пишеше до майка си и посестримите си, все още ненапуснали родното й село. Можех да разкажа на Снежно цвете за непристойните опити на втората снаха да направи добро впечатление на господарката Лу, като непрестанно коленичеше, шепнеше угоднически и с лукавство се мъчеше да си осигури положение в дома, докато трите наложници на господаря Лу се дърлеха помежду си. Можех да пиша как дребнавата им ревност съсухряше лицата им и им причиняваше киселини, ала не смеех да изложа тези мисли на хартия.

А можех ли да й разкажа за съпруга си? Предполагам, че да, но не знаех какво да й пиша. Виждах го рядко, а когато това ставаше, той обикновено разговаряше с някого или беше зает с важни дела. През деня наглеждаше нивите и надзираваше дейности, които се извършваха из имотите, докато аз бродирах или вършех други задачи в женските покои. Прислужвах му на закуска, обяд и вечеря, стараейки се да се държа скромно и хрисимо, както Снежно цвете правеше на нашата трапеза. В тези случаи той не разговаряше с мен. Понякога идваше в стаята ни рано сутрин, за да види сина ни или да се любим. Предполагах, че сме като всички други семейства, включително като Снежно цвете и съпруга й, така че нямаше нищо, което да представлява интерес за нея.

Как можех да отговоря на въпроса й дали съм щастлива, когато основният проблем в живота ми бе свързан с нея?

— Признавам, че си научила много от Снежно цвете — каза свекърва ми веднъж, когато ме завари да й пиша писмо — и ние сме й признателни за това. Но тя вече не е част от нашето село, нито се намира под закрилата на господаря Лу. Той не бива и не би могъл да се бърка в съдбата й. Както знаеш, имаме установени правила, касаещи жените в случаи на война или гранични спорове. Съпругите имат ранг на гости и като такива следва да не бъдат наранявани по време на стълкновения, нападения или битки, понеже се смята, че принадлежат както на селото на съпруга си, така и на родното си място. Разбираш ли, Лилия, жените имат закрилата и предаността и от двете страни. Но ако нещо се случи с теб, докато си при Снежно цвете, всяко наше действие може да доведе до отмъщение, а дори и до същинска битка.

Слушах оправданията на господарката, ала знаех, че причините, които я ръководят, бяха далеч не толкова благородни. Семейството на Снежно цвете бе опозорено, а мъжът й бе омърсен. Роднините ми просто бяха против нашата близост.

— Нейната съдба е била предначертана — продължи свекърва ми, позволявайки си да дойде по-близо до истината — и тя по никакъв начин не се пресича с твоята. Ние с господаря Лу ще се отнесем много благосклонно към снаха, която реши да разтрогне договор с личност, която вече не й е истинска сродна душа. Ако имаш нужда от другарки, ще ти напомня за младите жени в Тункоу, на които те представих.

— Помня ги. Благодаря ви — измънках отчаяно, докато вътрешно крещях от ужас. Никога, никога, никога!

— Те биха желали да станеш част от тяхното общество.

— Още веднъж, благодаря…

— Поканата им е чест за теб.

— Наистина е чест.

— Искам да кажа, че трябва да изключиш Снежно цвете от живота си — рече свекърва ми и сложи край на разговора с повторение на обичайното предупреждение. — Не желая споменът за това нещастно момиче да вреди на внука ми.

Наложниците се изкикотиха, прикрили устите си с длан. Те злорадстваха над мен. В подобни моменти тяхното положение в дома се издигаше, а моето се влошаваше. Но като изключим тези постоянни укори, които изпълваха останалите жени със задоволство, а мен дълбоко ужасяваха, свекърва ми се отнасяше по-мило с мен, отколкото собствената ми майка някога. Точно както бе казала Снежно цвете, тя следваше всички правила. „Като момиче се подчинявай на баща си, като жена — на съпруга си, като вдовица — на сина си“. Цял живот бях чувала тази сентенция, така че това не ме смущаваше. Но един ден, когато мъжът й я бе ядосал, свекърва ми ме научи на друга мъдрост: „Покорствай, покорствай, покорствай, пък прави, каквото си си наумила“. Можеха да ме спрат да се виждам със Снежно цвете, но не можеха да ми забранят да я обичам.

В следващото си писмо Снежно цвете не спомена нищо за семейството си, освен че синът й се научил да сяда. В края отново ме разпитваше за живота ми:

Опитах се да отговоря искрено. Мъжете в семейството обсъждаха финансови дела: колко още земя да дадат на земеделците, кой да я обработва, колко да бъде арендата, размера на данъците. Желаеха да „се издигнат“, да „стигнат върха на планината“. Всяко семейство изказва такива пожелания по Нова година и приготвя на трапезата си специални ястия, за да ги измоли от боговете, със съзнанието, че това са именно надежди за добро. Ала моите роднини се трудеха упорито, за да ги осъществят. Край масата се водеха отегчителни разговори, които не разбирах, а и не ме бе грижа за тях. Вече притежаваха повече от всеки друг в Тункоу. Не можех да си представя какво още биха могли да желаят и все пак погледите им никога не се откъсваха от „върха на планината“.

Надявах се Снежно цвете да е по-щастлива сега, когато се е приспособила — както се полага на жената — към новия си живот, който е коренно различен от всичко познато й дотогава. Един мрачен следобед, докато кърмех сина си, чух пред къщата да спира паланкинът на госпожа Уан. Очаквах да се качи. Ала вместо това влезе свекърва ми и с неодобрително смръщване хвърли едно писмо на масата до мен. Щом синът ми заспа, приближих газената лампа и го отворих. Веднага забелязах, че то не бе написано според обичайния шаблон. С трепет зачетох.

Какво безобразие! Отправих поглед през прозореца към Дзинтиен, закопняла поне да мога да я зърна. Беше ужасно да зная, че страда и не мога да я взема в обятията си и да я утеша. Пред очите на свекърва ми и останалите жени извадих лист хартия и смесих мастилото. Преди да взема четката в ръка, отново препрочетох писмото на Снежно цвете. Първия път бях доловила само скръбта й. Сега осъзнах, че тя бе разчупила традиционния стил на писане на омъжените жени и бе използвала уменията си в тайнописа, за да разкаже искрено и открито за живота си.

Нейната дръзка постъпка ми разкри истинското предназначение на нюшу. То не бе създадено, за да съчиняваме момичешки писъмца една до друга или дори не като средство да представим личността и качествата си пред женската челяд в семействата на съпрузите си. Тайнописът ни даваше глас. Чрез нюшу бинтованите ни нозе ни отвеждаха една до друга, то даваше на мислите ни криле, за да прелитат през полята, както пишеше Снежно цвете. Мъжете от семействата ни никога не очакваха от нас да имаме да кажем нещо важно. Не вярваха, че имаме чувства или че сме способни да изразяваме съзидателни мисли. Жените — свекървите ни и останалите — издигаха още по-големи препятствия срещу себеподобните си. Но се надявах оттук насетне аз и Снежно цвете да можем да споделяме истината за живота си, независимо дали сме заедно или разделени. Желаех да изоставя заучените фрази, така обичайни между жените, намиращи се в дните на ориза и солта, и да изразя истинските си мисли. Щяхме да пишем така, както бяхме разговаряли, когато лежахме сгушени заедно в женската стая в родния ми дом.

Трябваше да я видя и да я уверя, че нещата ще се оправят. Но ако я посетях пряко волята на свекърва ми, щях да извърша едно от най-тежките възможни престъпления. Потайното писане и четене на писма бледнееше в сравнение с него, но при все това трябваше да го направя, ако исках да видя сродната си душа.

Седнала в женските покои, правех планове и плетях кроежи, но вътрешно бях уплашена. Най-добре бе да се придържаме към прост замисъл — щях да взема Снежно цвете с паланкина си на път към родното ми село, ала това бе и най-лесният начин да ни хванат. Можеше наложниците да погледнат през прозореца и да видят носилката да свърта вдясно по посока на Дзинтиен. Още по-голяма опасност криеше фактът, че по пътищата щеше да е пълно с жени, включително и свекърва ми, които се завръщаха по родните си места за фестивала. Всеки можеше да ни забележи и да съобщи за нас дори и само за да се докара пред семейство Лу. Ала, когато приближи фестивалът, вече бях набрала смелост дотолкова, че вярвах във възможността планът да успее.

Първият ден от втория лунен месец бележеше началото на земеделския цикъл и следователно фестивала за прогонване на птиците. На този ден у дома жените станаха рано и се заловиха с приготвянето на топки от лепкав ориз, докато на полето птиците очакваха мъжете да започнат засяването. Рамо до рамо със свекърва си аз сплесквах кюфтенца от ориз, който щеше да ни послужи, за да защитим реколтата от тази най-ценна насъщна храна. Когато настъпи часът, омъжените жени в Тункоу изнесоха навън топките ориз за птичия пир и ги набучиха на пръчки из полето, за да привлекат птиците, докато мъжете разпръснаха отровни зърна по синорите за лакомниците. Щом хвъркатите закълваха смъртоносните семена, омъжените жени се натовариха на носилки и талиги, яхнаха гърбовете на големокраки прислужници и се отправиха през полята към родните си села. Старите жени разправят, че ако не напуснем, птиците ще изкълват ориза, който мъжете ни са приготвили за посев, а ние няма да можем да раждаме повече синове.

Както бе по план, носачите спряха в Дзинтиен. Не излязох от паланкина от страх да не бъда видяна. Вратата се отвори и Снежно цвете, гушнала на рамото си спящия си син, влезе вътре. Бяха изминали осем месеца от посещението ни в храма на Гупо. При цялата къщна работа, която вършеше, си представях, че пълнотата от бременността ще се е стопила напълно, но под туниката и полата й тялото й продължаваше да е закръглено. Гърдите й бяха по-едри от моите, макар да забелязах, че синът й бе мършав в сравнение с моя. Коремът й също бе изпъкнал, поради което тя бе положила бебето на рамото си, вместо да го носи на ръце.

Тя внимателно обърна сина си към мен, за да го видя. Аз издърпах моя от гърдата си и го вдигнах, така че двамата да застанат един срещу друг. Сега те бяха на седем и на шест месеца. Казват, че всички пеленачета са красиви. Моят син наистина беше, но нейното момченце, въпреки гъстата черна косица, имаше тъничко като тръстика телце с болезнено жълтеникава кожа и навъсено личице. Разбира се, аз похвалих детето й, а тя — моето.

Докато се полюшвахме, подскачахме и кандилкахме в ритъм с вървежа на носачите, двете разговаряхме за новите си начинания. Тя тъчеше сукно, в което вплиташе стих от една поема — много тежка и изнурителна работа. Аз се учех да приготвям мариновани птици — относително лека задача, стига да се извърши правилно, за да не се развалят. Но това бе просто лека раздумка, а имахме да обсъждаме сериозни въпроси. Щом я попитах как вървят нещата при нея, Снежно цвете не се поколеба и за миг.

— Единствената радост, когато се будя сутрин, е любовта, която изпитвам към сина си — призна тя с поглед, впит в моя. — Обичам да пея, докато пера или нося дърва, но мъжът ми се сърди, ако ме чуе. Когато е ядосан, не ме пуска да прекрачвам прага, освен за да върша къщна работа. Ако е доволен, ми позволява вечер да седя на платформата, където коли прасетата. Но когато съм там, мога да мисля единствено за убитите животни. Когато заспя нощем, знам, че ще се събудя отново, но няма да настъпи зора, а само мрак.

Опитах се да й вдъхна вяра:

— Говориш така, защото скоро си станала майка, а навън бе зима. — Нямах право да сравнявам моята самота с нейната, но дори мен ме обгръщаше меланхолия, когато носталгията по родния дом или студените сенки на късите зимни дни гнетяха сърцето ми. — Пролетта дойде — казах като утешение както за нея, така и за мен самата. — Сега дните са по-дълги и това ще ни направи по-щастливи.

— По-добре ми е, като са къси — отговори тя прозаично. — Недоволстването спира само когато със съпруга ми си легнем. Тогава не чувам мърморенето на свекър ми колко блудкав е чаят, порицанията на свекърва ми за моята мекушавост, настояванията на зълвите ми за чисти дрехи, нарежданията на мъжа ми да престана да излагам семейството пред съселяните, плача на сина ми, който не спира да иска, иска, иска.

Ужасих се от положението на сродната ми душа. Тя бе нещастна, а аз не знаех какво да кажа, макар няколко дни по-рано да си бях обещала да бъдем по-открити една към друга. В смущението и неудобството си си позволих да потърся убежище в условностите.

— Помъчих се да примиря изискванията на съпруга си и на свекърва си и животът ми стана по-лесен — казах. — Трябва да направиш същото. Сега страдаш, но един ден майката на мъжа ти ще почине и ти ще станеш господарка на дома. Всички първи снахи, които са родили синове, накрая успяват да се наложат.

Снежно цвете се усмихна печално и аз се замислих за оплакването от сина й. Наистина не го разбирах. Мъжкото чедо е животът на една жена. Нейно задължение и награда е да удовлетворява всичките му нужди.

— Скоро синът ти ще проходи — казах аз. — Ще тичаш след него навсякъде. Ще бъдеш много щастлива.

Тя стегна прегръдката си около детето.

— Отново съм бременна.

Честитих й с радостна усмивка, но умът ми бе хвърлен в смут. Ето на какво се дължаха наедрелите гърди и заобления корем. Бременността й трябва да бе доста напреднала. Но как може да е заченала толкова скоро? За това ли оскверняване ми бе писала? Дали със съпруга й се бяха забавлявали, преди да са изтекли стоте дни на възбрана? Трябва да е било така.

— Пожелавам ти още един син — успях да кажа.

— Дано — въздъхна тя, — защото според съпруга ми е по-добре да добиеш куче, отколкото момиче.

Всички осъзнаваме истинността на тези слова, но що за човек би казал подобно нещо на бременната си жена?

Съприкосновението на носилката със земята и радостните възгласи и приветствия на братята ми ме избавиха от необходимостта да търся подобаващ отговор. Бях си у дома.

Колко се бе променила къщата! Големият ми брат и жена му вече имаха две деца. Снаха ми бе заминала за родното си село за празника, но бе оставила малчуганите, за да можем да им се порадваме. По-малкият ми брат още не се бе задомил, но подготовката за сватбата му отдавна течеше. Официално бе вече мъж. Сестра ми бе пристигнала с двете си дъщери и сина си. Тя старееше пред очите ни, макар в мислите ми да продължаваше да бъде девойка с прибрани коси. Мама не можеше да ме критикува толкова лесно както друг път, макар да направи опит. Татко бе горд, но дори и аз виждах ясно какво бреме бе за него да изхранва толкова гърла, макар и само за няколко дни. Общо под покрива ни се бяха събрали седем деца на възраст между шест месеца и шест години. Къщата кънтеше от тупкането на търчащи крачета, молби за внимание и песни за усмиряване. Заобиколена от толкова много мъничета, леля бе щастлива — дом, изпълнен с дечурлига, бе дълговечната й мечта. Въпреки това виждах в очите й току да проблясват сълзи. Ако животът бе по-справедлив, сега при нас щеше да бъде и Красива луна с нейните рожби.

Трите дена преминаха в бъбрене, смях, хранене и спане, далеч от разпри, клевети, укори и обвинения. За нас със Снежно цвете най-хубавото време бе нощем, когато си лягахме в горната стая. Слагахме синовете си по средата. Поставени едно до друго, разликите между двете деца изпъкваха още повече. Моят син бе пълничък, с щръкнал гарванов перчем, също като на баща му. Обичаше да суче и цокаше от гърдата ми, докато се наситеше на млякото, като спираше само за да ме погледне и да се усмихне. Синът на Снежно цвете не харесваше млякото й и го повръщаше, когато го потупваше, за да се оригне. Бе раздразнителен иначе — плачеше късно следобед, с почервеняло от яд личице и порозовяло изприщено дупе. Но щом четиримата се сгушехме под завивките, заслушани в шепота ни, и двете деца се усмиряваха.

— Харесва ли ти любенето? — попита Снежно цвете, след като се бе уверила, че всички спят.

Години наред бяхме слушали циничните шеги на стариците и безцеремонните подмятания на леля за нощните забавления с чичо. Тогава всичко това ни караше да се чувстваме неловко, но сега разбирах, че в това няма нищо смущаващо.

— Двамата със съпруга ми сме като двойка мандаринки — насърчи ме Снежно цвете, щом не отговорих веднага. — Изпитваме взаимно блаженство да летим заедно.

Казаното от нея ме слиса. Дали пак ме лъжеше, както бе правила толкова години наред? Тя прекъсна смутеното ми мълчание.

— Но въпреки удоволствието, което ми доставя — продължи тя, — съм обезпокоена, че съпругът ми не спазва забраните за сношение след раждане. Изчака само двайсет дни — тя замълча отново, след това призна. — Не го виня. Аз се съгласих. Желаех да се случи.

Въпреки недоумението ми от желанието й да се съвкупява със съпруга си, изпитах облекчение. Сигурно казваше истината, защото нима има нещо, което да се прикрива с такава лъжа? Кое би могло да е по-срамно от извършването на осквернение?

— Това е лошо — прошепнах в отговор. — Правилата трябва да се следват.

— Или какво? Ще стана нечиста колкото него?

Тази мисъл вече ми бе минала през ума, но рекох:

— Не искам да се разболееш или да умреш.

Смехът й се разнесе в мрака.

— Никой не умира от това. Само ти доставя удоволствие. Трудя се усилно по цял ден заради свекърва си. Нима не заслужавам малко нощна наслада? А пък и ако родя син, ще съм още по-щастлива.

Последното със сигурност бе вярно. Детето, което спеше между нас, бе едновременно капризно и кекаво. Трябваше да има втори син… за всеки случай.

Трите дни отлетяха като миг. На сърцето ми сега бе по-леко. Паланкинът ми остави Снежно цвете пред дома й и продължих към Тункоу. Никой не бе забелязал отклонението от маршрута ми, а парите, които дадох за отплата на носачите, ми осигуриха тяхното мълчание. Окрилена от успеха си, знаех, че ще съм в състояние да се виждам със Снежно цвете по-често. Много празници през годината налагаха връщането на омъжените жени по родните им места, а освен тях имахме на разположение и ежегодното поклонение в храма на Гупо. Можеше и да сме омъжени дами, но продължавахме да сме и сродни души, независимо какво говореше свекърва ми.

През последната година размяната на писма помежду ни продължи и посланията ни прелитаха напред-назад през полята като две птички, носени от силния бриз. Негодуванието й намаля, както и моето. Бяхме млади майки и животът ни бе озарен от ежедневните приключения на синовете ни — никнеха ни зъбчета, проговаряхме първите си думички, правехме началните си стъпки. Смятах, че щом успяхме да се пригодим към ритъма на новия дом, научихме се как да угаждаме на свекървите си и свикнахме със задълженията си на омъжени жени, и двете вече бяхме доволни. Дори се отпуснах и започнах да споделям повече за съпруга си и интимните ни моменти. Вече разбирах древната препоръка: „Влизаш ли в леглото, дръж се като съпруг, излизаш ли от него — бъди благородник“. Предпочитах мъжа си извън постелята. През деня той съблюдаваше деветте напътствия: бе с остър ум, слушаше внимателно и се държеше вежливо. Бе скромен, предан, почтителен и добродетелен. Когато се колебаеше, питаше баща си, а в редките случаи, когато се ядосваше, се стараеше да не се издава. Така че, когато нощем влезеше в брачното ни ложе, аз бях щастлива заради удоволствието, което изпитваше, но чувствах облекчение, когато свършеше. Не разбирах какво бе имала предвид леля ми, когато бяхме девойки, и искрено се дивях, че Снежно цвете намираше наслада в съпружеските задължения. Независимо от безкрайното ми невежество, знаех едно: ако нарушиш възбраните срещу оскверняването, ще платиш тежка дан.

Помятанията бяха често явление в нашия окръг и от жените се очакваше да не се кахърят много, ако им се случи, особено ако бебето се окажеше от женски пол. Раждането на мъртво дете бе страшно само ако рожбата бе мъжка. Ако момиче дойдеше на бял свят безжизнено, родителите обикновено бяха благодарни, че са били избавени от него. Кому е притрябвало още едно безполезно гърло? Що се отнася до мен, макар докато бях бременна да се вцепенявах от ужас при мисълта, че нещо може да се случи на бебето, честно казано не зная как бих се почувствала, ако то бе момиче и си бе отишло от този свят, преди да поеме дъх. Опитвам се да кажа, че чувствата на Снежно цвете ме изпълваха с недоумение.

Бях я умолявала да ми казва истината, но сега не знаех как да реагирам. Исках да й покажа съчувствие. Да й дам успокоение и утеха. Но се страхувах за нея и не знаех какво да напиша. Всичко, случило се в живота й — от превратностите на детството й, през ужасния брак, а сега и това, бе свръх способността ми за съчувствие. Едва бях навършила двайсет и една. Никога не бях изпитвала истинско злочестие и се радвах на хубав живот и тези два факта ме лишаваха от съпричастност.

Търсех подходящите слова за жената, която обичах, и за мой огромен позор допуснах шаблоните, с които бях израсла, да обгърнат сърцето ми, както през онзи ден в носилката. Когато взех четката, потърсих безопасния пристан на общоприетите фрази, подобаващи на омъжена жена, с надеждата с това да напомня на Снежно цвете, че единствената истинска защита, която ние, жените, имаме, е спокойното лице, което запазваме пред света дори в моменти на най-голямо нещастие. Трябваше да се помъчи да забременее пак, и то скоро, защото дългът на всяка жена е да продължава да опитва да ражда синове.

Изминаха две години, през които децата ни проходиха и проговориха. Пръв беше синът на Снежно цвете, така бе и редно. Той бе шест седмици по-голям, но крачетата му бяха вейки пред яките дънерчета на сина ми. Остана си хилавичък и като че тази слабост се пренесе и в характера му. Не че не бе умен. Бе много интелигентен, но не колкото моя син. На тригодишна възраст момчето ми вече посягаше към калиграфската четчица. Бе великолепен, любимецът в женските покои. Дори наложниците го засипваха с внимание и се дърпаха за него, както за някое ново парче коприна.

Три години след раждането на първия ми син се появи и вторият. Снежно цвете нямаше моя късмет. Може със съпруга й да са си доставяли удоволствие, но то не даде плод, освен още едно мъртвородено момиче. След тази повторна загуба й препоръчах да се обърне към местния билкар, за да й даде треви, които да й помогнат да зачене син и да увеличи мощта на слабините на съпруга й. Благодарение на моя съвет, уведоми ме Снежно цвете, двамата били задоволени в много отношения.

Радост и скръб

Когато големият ни син навърши пет години, съпругът ми отвори дума да наемем учител, който да се погрижи за официалното му образование. Тъй като живеехме при родителите му и не разполагахме със собствени средства, трябваше да ги помолим те да поемат разходите. Би трябвало да се срамувам от стремленията на съпруга си, но никога не съм съжалявала, че не изпитвах подобни чувства. От своя страна моите свекър и свекърва бяха безкрайно щастливи, когато учителят се настани в дома ни и синът ми напусна женските покои. Плаках, задето детенцето ми се отделя от мен, но това бе и един от моментите в живота ми, когато съм се чувствала най-горда. В сърцето си таях надеждата, че някой ден може да издържи държавните изпити. Макар да бях само жена, дори аз знаех, че доброто представяне дава огромен тласък и на най-бедните чиновници към бляскаво бъдеще. Ала с напускането му на женския свят у мен зейна черна празнота, която нито забавните лудории на втория ми син, нито крякането на наложниците, препирните на етървите ми или дори периодичните ми срещи със Снежно цвете не можаха да запълнят. За щастие в първия месец на новата лунна година отново бях бременна.

По това време женските покои вече бяха отеснели. Третата снаха бе заживяла в дома и бе родила момиченце. Последва я четвъртата, която дразнеше всички ни с недоволстването си. Тя също имаше дъщеричка. Свекърва ми се отнасяше с особена жестокост към съпругата на четвъртия си син, която впоследствие загуби две момчета при раждане. Ето защо ще е справедливо да кажа, че останалите жени в семейството посрещнаха новината за моята бременност със завист. Нищо не предизвикваше такъв ужас като менструацията на някоя от снахите. Всички узнаваха, щом това станеше и всички говореха за това. Господарката Лу неизменно отбелязваше тези събития, като гръмко и на всеослушание кълнеше виновницата:

— Жена, която не ражда синове, винаги може да бъде заменена — например казваше тя, макар да мразеше наложниците на мъжа си до дъното на душата си.

Сега, когато се огледах, видях по лицата им изписани ревност и притаен яд, но какво можеха да сторят, освен да чакат да видят дали от тялото ми ще се пръкне поредният син. Аз обаче имах друго желание. Този път исках дъщеря, но по най-прозаичната причина. Вторият ми син щеше да влезе в света на мъжете много скоро, докато момичетата остават с майките си, докато не се омъжат. Тайният ми стремеж се разпалваше от новината, че Снежно цвете също носеше в утробата си дете. Не мога да опиша колко силно исках тя също да роди дъщеря.

Първият и най-сгоден случай да се видим и да споделим стремленията и очакванията си дойде с фестивала на реколтата, който празнуваме на шестия ден от шестия лунен месец. През петте години, откакто живеех в семейство Лу, свекърва ми не бе променила отношението си към Снежно цвете. Подозирах, че нашите срещи по време на празниците не са тайна за нея, но след като не демонстрирах връзката си и изпълнявах домашните си задължения, тя бе оставила въпроса настрана.

Както винаги, и сега в женската стая на родния ми дом двете се радвахме на взаимността си, ала обградени от децата, които спяха в леглото при нас или в креватчета до него, не можехме да демонстрираме някогашната си близост. Въпреки това пак разговаряхме шепнешком. Признах й, че копнея за дъщеря, която да ми бъде компания. Снежно цвете поглади корема си с ръце и тихичко ми припомни, че момичетата са безплодни издънки, неспособни да продължат бащиното коляно.

— За нас няма да са безполезни — казах. — Не бихме ли могли да ги направим сродни души още сега, преди да са родени?

— Лилия, ние сме безполезни — каза Снежно цвете и се изправи в леглото. Виждах лицето й в сиянието на лунната светлина. — Знаеш това, нали?

— Жените са майките на синовете — поправих я аз.

Раждането на мъжка рожба ми бе осигурило високо положение в дома на съпруга ми. Със сигурност сина на Снежно цвете й бе отредил достойно място в нейния.

— Зная. Майки на синове, но…

— А дъщерите ни ще ни бъдат утеха.

— Вече изгубих две…

— Снежно цвете, нима не искаш момичетата ни да бъдат сродни души? — Мисълта, че може да не желае това, започна да се блъска в главата ми.

Тя ме погледна с печална усмивка.

— Разбира се, че искам, стига да родим дъщери. Те могат да увековечат любовта ни една към друга дори след като се преселим в отвъдното.

— Добре, значи уговорено. А сега, легни до мен. Изглади челото си от бръчките на грижите. Това е щастлив момент. Нека го споделим.

На следващата пролет се завърнахме в Пууей с новородените си момиченца. Рождените им дати не съвпадаха. Нито месеците. Развихме пеленките им и допряхме стъпалата им. Дори сега краката им не бяха еднакви на големина. Дори и майчинската ми любов да ме е заслепявала, виждах, че нейната дъщеря, Пролетна луна, бе прекрасна в сравнение с моята, Нефрит. Кожата на моето дете бе прекалено мургава за семейство Лу, докато Пролетна луна носеше бледнината на бяла праскова. Надявах се Нефрит да бъде здрава като камъка, на който бе кръстена, а Пролетна луна да не е така крехка като братовчедка ми, в чиято чест Снежно цвете й бе дала това име. Нито един от осемте йероглифа не съвпадаше, но това не ни вълнуваше. Бе решено тези момичета да станат сродни души.

Разтворихме ветрилото и заразглеждахме свидетелствата за живота, който бяхме преживели заедно. Толкова много щастие изпълваше гънките му. Нашият съюз. Женитбата ни. Раждането на синовете ни. Идването на дъщерите ни на бял свят. Бъдещата им дружба: „Един ден две момичета ще се срещнат и ще станат сродни души, написах аз, ще бъдат като двойка мандаринки. Други две, с радостни сърца, ще наблюдават полета им, кацнали на един мост“. Над плетеницата от листа Снежно цвете нарисува два чифта крила, устремени към луната. Две други птици гледаха нагоре от гнездото си.

Когато приключихме, седнахме заедно, гушнали дъщерите си. Изпитвах огромна радост и дори не се замислих, че пренебрегвайки правилата за съвместимост между момичетата, нарушаваме установения ред.

Две години по-късно получих писмо от Снежно цвете, в което ме уведомяваше, че най-после е родила втори син. Тя тържествуваше, а аз бях въодушевена и вярвах, че бъдещето й в дома на съпруга й ще бъде по-добро. Но ние почти нямахме време да ликуваме, тъй като три дни по-късно в нашия окръг се получи тъжна вест. Император Даогуан се бе преселил в отвъдното. Нашият край потъна в траур тъкмо когато синът му император Сиенфън зае мястото му на престола.

Злощастната участ на семейството на Снежно цвете ме бе научила, че при смъртта на владетеля неговите придворни изпадат в немилост, така че всяка смяна на престола влече вълнения и раздори не само в императорския двор, но и из цялата страна. На вечеря, докато свекър ми, съпругът ми и братята му обсъждаха случващото се извън Тункоу, аз се вслушвах само в онова, което нямаше как да пренебрегна. Някъде бунтовници22 причиняваха смутове, а земевладелците настояваха за повишаване на арендата. Съчувствах на хората като собственото ми семейство, които бяха потърпевши, но в действителност тези събития изглеждаха много далеч от удобния дом на семейство Лу.

После чичо Лу загуби поста си и се завърна в Тункоу. Щом излезе от паланкина си, всички коленичихме с допрени в земята чела. Когато ни разреши да се изправим, видях пред себе си възрастен мъж в копринени одежди. На лицето си имаше две бенки. Всички хора полагат нежни грижи за космите на бенките си, но тези на чичо Лу бяха великолепни. От всяка бяха изникнали поне по десет косъма — дебели, бели на цвят и дълги поне три сантиметра. Когато го опознах по-добре, забелязах, че той обича да си играе с тях, като лекичко ги подръпваше, за да растат още повече.

Умните му очи огледаха последователно лицата на всички ни, докато не се спряха върху първородния ми син. Момчето ми сега бе на осем годинки. Чичо Лу, който би трябвало най-напред да поздрави брат си, протегна нашарената си от вени ръка и я положи върху рамото на сина ми.

— Прочети хиляда книги — каза той с глас, изпълнен с дълбоко познание, но в същото време някак изкълчен от дългия живот в столицата — и думите ти ще се леят леко като река. Сега, малкият, ми покажи пътя.

С тези думи най-почитаният член на семейството пое ръката на сина ми и двамата заедно преминаха през селските порти.

Изтекоха още две години. Наскоро бях родила и третия си син. Цялото семейство се трудеше неуморно, за да запази предишното си положение, но за всички бе ясно, че след загубата на височайшето покровителство, с което се бе ползвал чичо Лу, и въстанията срещу повишаването на арендата, животът се бе променил. Моят свекър започна да се ограничава с тютюна, съпругът ми прекарваше повече време на полето, понякога дори хващаше сечивата и се трудеше наравно със земеделците. Учителят ни напусна и обучението на най-големия ми син бе поето от чичо Лу. А в женските покои караниците между снахите и наложниците нараснаха, тъй като обичайните подаръци от коприна и конци за бродиране станаха по-оскъдни.

Тази година, когато със Снежно цвете посетихме родния ми дом, почти не се видях със семейството си. О, хранехме се заедно, а вечер посядахме пред къщата както в детството ми, но не мама и татко бяха причината, поради която отивах там. Исках да се срещна и да общувам със Снежно цвете. Бяхме навършили трийсет години и бяхме лаотун от двайсет и една. Не ми се вярваше, че бе изминало толкова време, а още по-малко — че някога сърцата ни са биели като едно. Обичах я като моя сродна душа, но дните ми се въртяха около грижите за децата и къщната работа. Сега бях майка на трима синове и една дъщеря, а тя имаше две момчета и едно момиче. Между нас съществуваше сърдечна близост, която вярвахме, че никога не ще се разкъса и че е по-дълбока от интимността със съпрузите ни, но пламенността на любовта ни бе отслабнала. Това не ни безпокоеше, защото всяка дълбока връзка трябва да премине през прозаичната реалност на дните на ориза и солта. Знаехме, че щом навлезем в годините на безмълвен покой, между нас отново ще се върне предишната близост. Засега можехме единствено да споделяме ежедневието си.

В дома на Снежно цвете се бе омъжила и последната сестра на съпруга й, с което задълженията й, свързани със зълвите й, бяха отпаднали. Освен това свекър й бе починал. Докато колел едно прасе, то се извъртяло така силно в сетния си миг, че ножът се изплъзнал от ръката на касапина и съсякъл ръката му до костта. Свекър й издъхнал от кръвозагубата на прага на дома си и споделил съдбата на животните, убити от него. Сега съпругът на Снежно цвете бе господарят на дома, макар че и той, както всички останали обитатели, продължаваше в голяма степен да бъде под властта на майка си. Наясно с факта, че снаха й си няма нищо и никого, тя бе наточила жилото си, а синът й бе отслабил покровителството си над Снежно цвете. Въпреки това тя се радваше на малкия си син, който вече бе пораснал и бе станал яко, прощъпукало детенце. Всички насочваха обичта си към него, убедени, че по-голямото момче няма да доживее до десетгодишния си рожден ден, какво остава до зряла възраст.

Въпреки че имаше по-ниско положение от мен, Снежно цвете обръщаше внимание на събитията и се заслушваше във вестите много по-внимателно. Това трябваше да се очаква. Тя винаги се бе вълнувала от външния свят повече от мен. Обясни ми, че въстаниците, за които бях чувала, се наричали тайпини23 и че се борели за справедлив обществен ред. Вярвали, както народът яо, че духовете и боговете влияят върху реколтата, здравето и раждането на синове. Те забранявали употребата на вино, опиум, хазарта, танците и тютюна. Искали собствеността да бъде отнета от земевладелците, които притежават деветдесет процента от земята и получават до седемдесет процента от реколтата, а онези, които я обработват, да имат равностоен дял. В нашата провинция стотици хиляди хора бяха напуснали домовете си и се бяха присъединили към Тайпинското въстание, което напредваше през градове и села.

Снежно цвете разказваше за техния предводител, който вярвал, че е син на един велик бог, за нещо, което той наричал своя небесна държава, за ненавистта му към чужденците и моралното разложение. Не разбирах смисъла на думите й. За мен чужденец бе човек от друг окръг. Обитавах пространството между четирите стени на женските покои, докато умът на Снежно цвете летеше към далечни места, изучаваше, диреше и се дивеше.

Когато се върнах у дома в Тункоу и попитах съпруга си за тайпините, той ми отвърна следното:

— Жената трябва да се грижи за децата си и как да направи семейството щастливо. Ако роднините ти ти мътят ума така, следващия път няма да те пусна при тях.

Повече не отворих дума за външния свят.

Продължителното засушаване и последиците от него върху посевите донесоха глад и засегнаха цялото село — от най-нископоставената четвърта дъщеря на някой земеделец до уважаемия чичо Лу — и въпреки това аз не се тревожех, докато не видях опразнения килер. Скоро свекърва ми започна да ни наказва, ако разлеехме чай или накладяхме твърде силен огън в мангала. Свекър ми се въздържаше да си взема месо от главното блюдо, за да хапнат най-напред внуците му от ценната храна. Чичо Лу, който бе живял в императорския дворец, не се оплакваше, както можеше да се очаква от него, но щом осъзна истината за материалното си положение, стана по-взискателен към сина ми, надявайки се това малко момченце един ден да възстанови отминалото великолепие на семейството.

Неговото внимание събуждаше стремежите на съпруга ми. Нощем, когато си легнехме и угасяхме лампите, той ми доверяваше:

— Чичо Лу вижда нещо у сина ни и аз бях много щастлив, когато той се зае да му преподава. Но сега гледам напред и разбирам, че може би трябва да изпратим детето да продължи обучението си. Но как да стане това, когато целият окръг знае, че скоро ще се наложи да продаваме нивите си, за да ядем?

Една нощ в мрака съпругът ми пое ръката ми в своята.

— Лилия, имам идея и баща ми я одобрява, но се безпокоя за теб и синовете ни.

Зачаках, уплашена от това, което щеше да каже.

— Хората се нуждаят от определени неща, за да живеят — продължи той. — Въздухът, слънцето, водата и дървата са безплатни дори и да не са винаги в изобилие. Но солта струва пари, а никой не може без нея.

Ръката ми стисна неговата. Накъде биеше?

— Попитах баща си дали мога да използвам последните спестявания — каза той — и да отпътувам за Гуейлин, откъдето да закупя сол, за да я продавам тук. Той ми даде позволение да го сторя.

Съществуваха неизброими опасности. Гуейлин се намираше в съседната провинция. За да стигне дотам, съпругът ми трябваше да премине през територия, намираща се под властта на бунтовниците. Освен тях вилнееха и отчаяни земеделци, загубили домовете си и превърнали се в разбойници, които обираха смелчаците, решили се да тръгнат на път. Търговията със сол сама по себе си бе рисковано начинание, което бе една от причините да има недостиг от нея. Онези, които контролираха доставките на сол в нашата провинция, разполагаха със собствени армии, а моят съпруг бе сам. Досега не бе имал вземане-даване с военачалници или лукави търговци. На всичко отгоре женският ми ум рисуваше картини на многобройни красиви жени, които щеше да срещне в Гуейлин. Ако успееше в начинанието си, можеше да доведе една или повече като свои наложници. Най-напред женската ми слабост се отрони от устните ми.

— Не късай дивите цветя — помолих, употребявайки думата за онзи тип жени, които щеше да срещне по пътя си.

— Стойността на жената се определя не от красотата на лицето, а от добродетелите й — успокои ме той. — Ти ме дари със синове. Тялото ми може да измине огромни разстояния, но очите ми не ще поглеждат към онова, което не бива да виждат.

Той замълча за малко, след което добави:

— Бъди ми вярна, стой далеч от изкушенията, подчинявай се на майка ми и служи на синовете ни.

— Няма да те разочаровам — обещах аз. — Но не за себе си се тревожа.

Опитах се да му разкажа за останалите си притеснения, но той отвърна:

— Нима животът спира заради нещастието на неколцина? Трябва да продължим да използваме пътищата и реките. Те принадлежат на целия китайски народ.

Каза, че може да отсъства година.

От мига, когато съпругът ми замина, ме обзе безпокойство. Месеците се изнизваха бавно, а с тях растяха и тревогата и страхът ми. Ако нещо го сполетеше, какво щеше да стане с мен? Възможностите пред една вдовица са твърде скромни. Понеже децата ми бяха прекалено малки, за да се грижат за мен, свекър ми можеше да ме продаде на друг мъж. Като знаех, че в такъв случай можеше никога повече да не видя рожбите си, разбрах защо толкова много вдовици се самоубиват. Ала нямаше да седна да се кахъря за това, което можеше да се случи. Опитвах се външно да запазя спокойствие пред останалите жени дори когато се измъчвах от тревога за безопасността на съпруга си.

Закопняла за утешителното присъствие на първородния ми син, направих нещо, което до този момент не бях вършила. Предложих да сервирам чай на жените в горната стая през деня, след което слизах долу и тихо сядах така, че да слушам как чичо Лу обучава момчето ми.

— Трите най-важни сили са Небето, Земята и Човекът — рецитираше синът ми. — Трите светила са Слънцето, Луната и Звездите. Възможностите, които Небето дава, не са равностойни на преимуществата, предлагани от Земята, а те не могат да се равняват на благата, които ни носи разбирателството между хората.

— Всяко момче може да запамети тези слова, но какъв е смисълът им? — чичо Лу бе строг в изискванията си.

Мислите ли, че моят син би могъл да даде грешен отговор? Не, и ще ви кажа защо. Ако не отговореше правилно или сбъркаше текста, чичо Лу го шибваше през отворените длани с бамбукова пръчка. Ако на следващия ден това се повтореше, наказанието бе двойно.

— Небето праща на Човека хубавото време, но без плодовитата почва на Земята то е безполезно — отвърна сина ми. — А богатата земя е безплодна, когато няма разбирателство между хората.

В засенчения си кът аз грейнах от гордост, но урокът на чичо Лу не приключваше заради един верен отговор.

— Много добре. Сега за империята. Ако укрепим семейството и следваме правилата, изложени в „Книгата на ритуалите“, тогава в дома ще цари ред. Той се разпространява от един дом в друг, като укрепва сигурността на държавата, чак до императорския двор. Но бунтовникът ражда бунтовник и скоро настъпва безпорядък. Внимавай, момчето ми. Нашето семейство притежава земя. Твоят дядо се грижеше за нея в мое отсъствие, ала сега хората знаят, че вече нямам връзки в двореца. Те виждат делата и чуват думите на бунтовниците. Трябва да сме много, много внимателни.

Ала напастта, от която чичо Лу се боеше, дойде не чрез тайпините. Последните новини, които получих от външния свят, преди духовете на смъртта да ни връхлетят, бе, че Снежно цвете отново е бременна. Избродирах една кърпичка с благопожелания за здраве и щастие през идните месеци и извезах сребриста рибка, подскачаща сред вълните на светлосиньо поточе, като си мислех, че това е най-благоприятният, а и носещ прохлада символ за жена, на която й предстои да е бременна през лятото.

Тази година големите горещини настъпиха рано. Още не бе дошло време да се върнем по родните си домове, затова ние, жените, се бяхме затворили заедно с децата в горните стаи и чакахме ли, чакахме. Температурите продължиха да се покачват и тогава мъжете от Тункоу и околните села заведоха децата да плуват и да играят в реката. Това бе същата онази река, в която като малка бях разхлаждала нозете си, затова ме изпълни радост, когато свекър ми и деверите ми предложиха да поглезят децата с това забавление. Ала там големокраките слугини перяха, а тъй като водата в селските кладенци беше заразена с яйца на насекоми, пак оттам черпеха и вода за пиене и готвене.

Първият случай на коремен тиф сполетя най-хубавото село в окръга — моето Тункоу. Най-напред болестта покоси скъпоценния първороден син на един от арендаторите ни, след което се разрази и отнесе в гроба цялото семейство. Болестта започваше с треска, последвана от жестоко главоболие и повдигане. Понякога след това се проявяваше сипкава кашлица или розовеещ обрив. Но връхлетеше ли диарията, бе въпрос на часове, преди смъртта да отърве страдалеца от мъките му. Щом чухме, че има заболяло дете, ни стана ясно какво ще последва. Най-напред щеше да умре то, после братята и сестрите му, след това майката и накрая бащата. Смъртта настъпваше в тази ужасяваща последователност отново и отново — майката не може да се отвърне от болното си дете, а съпругът не е способен да изостави умиращата си жена. Скоро болестта плъзна из целия окръг.

Семейство Лу се уедини зад затворените врати на дома си. Слугите изчезнаха, може би отпратени от моя свекър, а може би бяха избягали от страх. Така и не разбрах. Жените събрахме децата в женските покои, вярвайки, че там е най-безопасно. Симптомите се появиха най-напред у невръстното момченце на третата снаха. Челцето му бе сухо и кожата гореше. Бузките запламтяха в тъмнорозов цвят. Щом видях това, отведох децата си в нашата спалня. Повиках най-големия си син. В отсъствието на баща му би следвало да се подчиня на желанието му да остане с чичо Лу и останалите мъже, но аз не му позволих да избира.

— Само аз ще напускам стаята — казах на децата си. — Батко ви отговаря за вас, докато ме няма. Ще го слушате за всичко.

Всеки ден през този ужасен период напусках стаята веднъж сутрин и веднъж — нощем. Знаех как болестта излиза от телата на онези, които е поразила, затова изнасях нощното гърне и го изхвърлях сама, като внимавах ръцете, краката или дрехите ми, както и гърнето, да не се докосват до земята, където се изхвърляха изпражненията. Вадех от соленеещата вода от кладенеца, преварявах я и накрая я прецеждах, така че да бъде възможно най-бистра и чиста. Боях се да не се заразим от храната, но трябваше да се яде. Не знаех какво да правя. Дали не беше по-добре да ядем сурови продукти, направо от градината? Но като се сетих, че нивите се торяха с изпражненията, и как болестта се изливаше заедно с тях от десетки тела, разбрах, че това не може да е правилно. Припомних си как, когато боледувах, майка ми готвеше единствено конджи. Започнах да приготвям кашата два пъти дневно.

През останалото време седяхме заключени в стаята. Денем чувахме хора да притичват напред-назад. Нощем до нас достигаха пресекливите крясъци на болните и изтерзаните ридания на майките. Сутрин долепях ухо до вратата, за да науча кой се бе преселил в отвъдното през нощта. Изоставени заедно на произвола на заразата, наложниците умряха мъчително в самотната компания на същите онези жени, срещу които бяха заговорничели.

Денем и нощем се безпокоях за Снежно цвете и съпруга си. Дали и тя използваше същите предпазни средства като мен? Дали бе здрава? Или пък бе починала? Дали клетият й първороден син не бе отстъпил пред болестта? Дали не бе погинало цялото й семейство? Ами мъжът ми? Дали не е издъхнал в друга провинция или някъде по пътя? Ако нещо се случеше с някого от тях, не знаех какво щях да правя. Чувствах се в плен на собствения си страх.

Спалнята ми бе с един прозорец, който бе прекалено висок, за да мога да виждам навън. Вонята на подуващите се заразени тела, извадени пред къщите, пропиваше влажния въздух. Покривахме носовете и устите си, но нямаше къде да избягаме — зловонието, което пареше очите и гореше езиците ни, проникваше навсякъде. В ума си отмятах всички задачи, които трябваше да върша: непрекъснато се моли на богинята; увий децата с тъмночервен плат; премитай стаята три пъти дневно за прогонване на дебнещите духове от отвъдното. Правех си списъци на нещата, от които трябваше да се пазим — никакво пържено или задушено, ако съпругът ми си бе у дома — никакви креватни забавления. Ала той не бе тук и се налагаше да разчитам само на собствената си бдителност.

Един ден, както готвех оризовата каша, в кухнята влезе свекърва ми, а между пръстите й висеше мъртво пиле.

— Няма смисъл да ги пазим повече — рече тя рязко.

Докато разкъсваше птицата и кълцаше чесън, тя ме предупреди:

— Децата ти няма да оцелеят без месо и зеленчуци. Ще ги умориш от глад, преди да успеят да се разболеят.

Втренчих се в пилето. Устата ми се изпълни със слюнка и стомахът ми закъркори, ала си направих оглушки за думите й, за първи път, откакто бях омъжена. Не отговорих. Само разсипах кашата в купички и ги сложих върху поднос. По пътя към стаята си спрях пред вратата на чичо Лу, почуках и оставих пред прага една за него. Трябваше да го сторя, нали разбирате? Той не само бе най-възрастният и уважаван член на семейството, но и бе учител на сина ми. Класическите произведения ни учат, че отношенията между учителя и ученика отстъпват единствено на връзката между родител и дете.

Останалите купички отнесох на децата си. Когато Нефрит възропта, че в кашата няма зелен лук, парченца свинско или дори консервирани зеленчуци, аз й зашлевих здрава плесница. Другите преглътнаха негодуванието си, а сестра им прехапа долната си устна и потисна сълзите си.

Не обърнах внимание на нито едно от нещата, които направи. Взех метлата и се заех отново с чистенето.

Дните минаваха, а в нашата стая все още не се бяха появили симптоми. Затова пък жегата, стоварила цялата си сила върху нас, изостряше още повече миризмата на болест и смърт. При поредния си курс до кухнята една вечер заварих там третата снаха, която стоеше като привидение в средата на затъмнената стая, облечена от глава до пети в бяло в знак на траур. От вида й се досетих, че децата и съпругът й сигурно са починали. Вцепених се на място от безжизнения й, бездушен поглед. Тя не помръдна, нито пък даде знак, че ме е видяла, макар да бях само на метър пред нея. Бях твърде уплашена, за да се върна или да продължа. Отвън се разнасяха виковете на нощните птици и тихата въздишка на воден бивол. В ужаса ми една глупава мисъл премина през главата ми. Защо животните не умираха? Или може би умираха, но не бе останал никой, който да ми каже?

— Безполезното прасе е живо! — отекна зъл жлъчен глас зад мен.

Третата снаха дори не мигна, но аз извърнах лице по посока на източника. Бе свекърва ми. Бе свалила иглите и косите й се спускаха на мазни клечки край лицето й.

— Не трябваше изобщо да те допускаме в този дом. Ти затриваш рода Лу, осквернено, гнусно прасе.

Свекърва ми се изплю върху третата снаха, която нямаше воля дори да почисти лицето си.

— Проклинам те — изсъска свекърва ми със зачервено от яд и горест лице. — Дано умреш. А ако не умреш — но моля те, богиньо, нека страда, — господарят Лу ще те ожени за друг до есента. Ала ако зависеше от мен, нямаше да доживееш утрешния ден.

С тези думи свекърва ми, която не бе дала вид да е забелязала присъствието ми, се врътна и като се подпря на стената, с клатушкане напусна стаята. Обърнах се пак към етърва си, която все още изглеждаше не на себе си. Всичко в мен крещеше, че това, което се канех да сторя, бе много, много погрешно, но въпреки това се пресегнах, обгърнах я с ръце и я отведох до един стол. Сложих да се топли вода, след което събрах целия си кураж, топнах една кърпа във ведро с хладка вода и избърсах лицето й. После изхвърлих кърпата в мангала и наблюдавах, докато гори. Щом водата завря, направих чай, налях й една чаша и я поставих пред нея. Тя не я взе. Не знаех какво друго да сторя, затова се захванах да готвя оризовата каша, като търпеливо бърках, за да не залепне или загори.

— Напрягам слуха си да чуя виковете на децата си. Търся съпруга си навсякъде — прошепна третата снаха. Извърнах лице към нея, мислейки, че говори на мен. По очите й разбрах, че не бе така. — Ако се омъжа пак, как ще се събера отново със съпруга и децата си в отвъдното?

Не намерих думи да я утеша, защото такива не съществуваха. Тя нямаше закрилата на огромно дърво и подкрепата на предана планина. Изправи се и се олюля на нежните си стъпала, крехка като хартиен фенер, подхванат от вятъра по време на Празника на фенерите. Върнах се към разбъркването на кашата.

Когато на следната утрин слязох долу, като че бе настъпило някакво раздвижване. Юнган и още две прислужници се бяха върнали и се бяха захванали да чистят кухнята и да попълват купчината дърва. Юнган ме осведоми, че третата снаха била открита мъртва по-рано сутринта. Нагълтала се с луга. Често се чудя какво щеше да стане, ако бе почакала още няколко часа, понеже по обед свекърва ми бе повалена от треска. Трябва вече да е била болна предната вечер, когато наговори онези жестокости.

Сега бях изправена пред ужасен избор. Бях пазила децата си на сигурно място в своята стая, но моят дълг като съпруга на мъжа си бе преди всичко към родителите му. Задълженията ми като тяхна снаха не се изчерпваха с това, да им нося чай сутрин, да пера дрехите им и да приемам укорите с усмивка. Да им служа, означаваше да ги почитам над всеки друг — над родителите ми, съпруга ми и децата ми. Мъжът ми бе далеч и аз трябваше да забравя страха си от болестта, да пропъдя чувствата към децата си настрана и да сторя каквото е редно. Ако не го направех и свекърва ми умреше, позорът ми щеше да е непоносим.

Но не бе лесно да се откажа от децата си. Останалите ми етърви бяха със семействата си в техните стаи. Не знаех какво се случва зад затворените врати. Може също да бяха заболели. Можеше и вече да са починали. Не бе възможно да поверя грижите над децата си и на своя свекър. Нали бе прекарал нощта до съпругата си. Нямаше ли той да е следващият заболял? А чичо Лу не бях виждала от началото на епидемията, макар че всяка сутрин и вечер оставяше празната си купичка пред вратата, за да му я напълня отново.

Седях в кухнята и кършех пръсти от безпокойство. Юнган се приближи, коленичи пред мен и рече:

— Аз ще гледам децата ви.

Спомних си как ме бе последвала до дома на Снежно цвете веднага след сватбата ми, как се бе грижила за мен след ражданията на децата ми и колко предано тайно носеше писмата ми до моята лаотун. Бе вършила всички тези неща за мен и без да забележа, от десетгодишно дете се бе превърнала в едра, големокрака двайсет и четири годишна млада жена. В моите очи тя си оставаше грозна като свински гениталии, но знаех, че досега не се бе разболяла, както и че щеше да се грижи за децата ми като за свои собствени.

Дадох й точни указания как да приготвя водата и храната и я снабдих с един нож, който да носи у себе си, в случай че нещата се влошаха и се наложеше да охранява вратата. След това поверих дечицата си в ръцете на орисниците и насочих вниманието си към майката на съпруга ми.

През следващите няколко дни се грижих за нея по всеки възможен начин. Почиствах я отдолу, когато вече нямаше сили да използва гърнето. Приготвях й същата оризова каша, с която хранех децата си, след това порязвах ръката си и капвах от кръвта си в кашата. Това е най-големият дар от една снаха и аз й го предложих с надеждата, че по някакво чудо течността, която ми даваше жизнена сила, щеше да възобнови нейната.

Няма нужда да ви разказвам колко ужасна е болестта. Знаете какво се случва. Тя почина. Приживе винаги бе добра с мен и ми бе трудно да се сбогувам с нея. Когато изпусна последния си дъх, знаех, че не съм в състояние да изпълня всичко, което се полага за жена с нейния ранг. Измих изцапаното й от изпражненията съсухрено тяло с топла вода, ароматизирана със сандалово дърво. Облякох дрехите й за вечността и напъхах нейните нюшу в джобовете, ръкавите и туниката й. За разлика от някой мъж произведенията й не целяха да увековечат името й за сто поколения напред. Те бяха послания, предназначени за приятелките й, в които им разкриваше мислите и чувствата си, както те бяха споделяли своите. При други обстоятелства щях да запаля тези вещи на гроба й. Но при тази жега и епидемията телата трябваше да се изгарят набързо, без много да се отдава внимание на предписанията на фън шуй, нюшу или синовния дълг. Единственото, което можех да сторя за свекърва си, бе да се уверя, че на онзи свят ще има утехата да пее и да чете посланията на приятелките си. Щом приключих, тялото й бе отнесено за извършването на набързо спретнатото погребение.

Свекърва ми бе имала дълъг живот. Можех да се радвам за нея в това отношение. А след нейната смърт аз станах първата жена в семейството, макар съпругът ми все още да не се бе прибрал. Сега етървите ми трябваше да отговарят пред мен. Щеше да им се наложи да се борят за благоволението ми, за да се отнасям добре с тях.

Сега, когато наложниците също бяха мъртви, нямах търпение в дома ни да се установи повече хармония, тъй като по един въпрос бях категорична: под този покрив нямаше да има повече никакви наложници.

Както бяха доловили слугите, болестта отминаваше. Отворихме портите и проверихме загубите си. От нашето семейство епидемията бе покосила свекърва ми, третия ми девер с цялото му семейство и наложниците. Вторият и четвъртият брат бяха оживели заедно с жените и децата си. От моите кръвни роднини болестта бе отнесла мама и татко. Разбира се, че съжалявах, задето не бях прекарала повече време с тях при последното си посещение, но близостта ми с татко се бе загубила след бинтоването, а що се отнася до мама, отношенията ни с нея никога не се възстановиха след онзи сблъсък заради лъжите й за Снежно цвете. Като омъжена дъщеря единственото ми задължение към тях бе едногодишен траур. Опитах се да отдам почит на майка си за това, което, водена от маймунския си нрав, бе сторила на мен или в мое име, но сърцето ми не бе разбито от скръб.

Като цяло, бяхме извадили късмет. Двамата с чичо Лу не разменихме и дума, не би било прилично. Ала когато излезе от стаята си, той се бе преобразил и вече не бе благият чичо, който запълва годините си след оттегляне от служба в игра с племенника си. Той се залови с обучението на сина ми с такава енергия, съсредоточеност и отдаденост, че повече не се наложи да търсим услугите на друг учител. Синът ми никога не клинчеше от уроците, окриляван от знанието, че нощта на сватбата му и денят, когато името му бъде вписано в златния списък24, ще бъдат най-славните мигове в живота му. В първия случай той щеше да изпълни своя синовен дълг, а във втория — щеше да се издигне от анонимността на малкия ни окръг и щеше да спечели слава из цял Китай.

Но много преди да дойде време за тези събития, съпругът ми се завърна у дома. Не мога да ви опиша облекчението, което изпитах, когато видях паланкинът му да се изкачва по главния път, следван от керван волски коли, натоварени със сол и други стоки. Всички опасения и тревоги за бъдещето, които ме бяха измъчвали, ме бяха отминали, поне засега. Бях понесена на крилете на всеобщото щастие, обзело жените от селото, когато мъжете ни започнаха да разтоварват колите. Всички плачехме, свалили от себе си бремето, страха и скръбта, които тежаха върху плещите ни. За мен, а и за всички останали, пристигането на съпруга ми бе първият добър знак, явявал ни се от месеци насам.

Солта бе продадена на отчаяните, но благодарни хора из окръга. Огромната печалба заличи финансовите ни затруднения. Платихме данъците си. Откупихме нивите, които се бе наложило да продадем преди това. Общественото положение и богатството на семейство Лу бяха в апогея си. Реколтата бе изобилна и последвалата есен бе преизпълнена с празничност. Бяхме устояли на несгодите и сега облекчението ни бе безкрайно. Моят свекър нае майстори да изрисуват допълнителни фризове под стрехите на дома, които да разказват на съседите и всички посетители за нашето благоденствие и късмет. И днес са там: как съпругът ми, облечен за път, се качва на кораба, който го отнася надолу по реката; сделките му с търговците в Гуейлин; жените от нашето семейство, облечени в надиплени роби, които бродират в очакване на пристигането му, и накрая триумфалното му завръщане.

Всичко е изобразено правдиво, освен портрета на моя свекър. Върху фриза той е изрисуван как седи на стол с висока облегалка и обгръща с горд поглед имотите си, но истината бе, че страдаше по съпругата си и бе загубил интерес към светските дела. Починал тихо, докато обхождал нивята. Първото ни задължение бе в траура си да дадем пример на целия окръг. Тялото на свекър ми бе положено в ковчег, който бе изнесен пред дома в продължение на пет дни, за да му отдадат хората последна почит. С новоспечелените пари наехме оркестър, който свиреше денонощно. Хората от околността прииждаха да му се поклонят. Носеха в дар пари, поставени в бели пликове, знамена от коприна и свитъци, изписани с мъжките йероглифи, в които се възхваляваха достойнствата на свекър ми. Всички братя заедно със съпругите си отидоха до гроба, влачейки се на колене. Населението на Тункоу и хора от околните села ни следваха пеша. В траурните си одежди представлявахме побеляла човешка река, която бавно се люшкаше през зелените нивя. На всеки седем крачки опечалените коленичеха с чела, опрени в земята. Гробното място бе отдалечено на около километър, така че можете да си представите колко спирки правихме по каменистия път.

Млади и стари изливаха мъката си в горки ридания под тръбенето на духовите инструменти, изящните трели на флейтите, ехтенето на чинелите и биенето на барабаните. Като първороден син, на съпруга ми се падна задължението да изгори хартиени пари и да пусне фойерверките. Пяха мъжете, а след тях и жените. Мъжът ми бе наел и няколко монаси да изпълнят обреди, които да помогнат на душата на моя свекър, а също, надявахме се, и на духовете на покосените от епидемията, да преминат в щастливо задгробно съществуване. След погребението дадохме гощавка за цялото село. На тръгване всеки от гостите получи в дар монета за късмет, загъната в хартия, парче сладкиш, за да подсладят горчилката на смъртта, и кърпа за тяло, поднесени от високопоставени братовчеди на семейство Лу. С това завърши първата седмица от погребалните ритуали. Общо обредите продължаваха четирийсет и девет дни, ознаменувани от церемонии, жертвоприношения, пиршества, речи, музика и сълзи. В края на този период, макар за нас двамата официалният траур да не приключваше, за всички в окръга, поне по име, съпругът ми и аз щяхме да бъдем новите господари Лу.

В планините

Все още нямах новини за Снежно цвете и семейството й. Покрай грижите ми за децата, изпълняването на дълга към свекърва ми и радостта от завръщането на съпруга ми, последвани от смъртта и погребението на баща му, и накрая, издигането ни до най-високопоставените хора в околността, може би преди да сме готови за това положение, аз за пръв път в живота си бях забравила за сродната си душа. След което получих писмо от нея.

След преселването на свекърва ми във вечността не спирах да мисля за думите й относно дълга на съпругата: „Покорствай, покорствай, покорствай, пък прави каквото си си наумила“. Сега, когато не бях следена от зоркия й поглед, аз най-после можех открито да се виждам със Снежно цвете.

Съпругът ми изтъкна множество възражения: синовете ни били на единайсет, осем и на годинка и половина, дъщеря ни наскоро навършила шест, а той обичал да си бъда у дома. В течение на няколко дни успях да уталожа тревогите му. Песните ми омиротвориха ума му. Възложих на всяко от децата някаква работа, което успокои сърцето на баща им. Приготвих всичките му любими ястия. Всяка нощ миех и масажирах нозете му след дългото обикаляне из нивите. Постарах се да му доставя удоволствие в леглото. Той все още не желаеше да ме пусне и ми се ще да го бях послушала.

На двайсет и осмия ден от десетия лунен месец облякох бледолилава копринена туника с бродерия от хризантеми, подходяща за есенния сезон. Някога си бях мислила, че единствените дрехи, които ще имам през живота си, ще бъдат изработените от мен като девойка. Не бях помисляла, че свекърва ми ще почине и ще остави недокоснати топове платове или че мъжът ми ще забогатее толкова, че да е в състояние да купува неограничени количества от най-прекрасната суджоуска коприна25. Помнейки как Снежно цвете бе носила моите дрехи, когато ни посещаваше в Пууей, не взех със себе си нищо друго за трите нощи, през които щях да отсъствам от дома си.

Паланкинът ме остави пред дома й. Тя ме чакаше, седнала на платформата пред прага на къщата, облечена в туника, панталони, престилка, а на главата си носеше изпоцапана, овехтяла кърпа от зле боядисан памучен плат в индиговосиньо и бяло. Не влязохме веднага. Харесваше й да седим една до друга на прохладния следобеден въздух. Докато бъбреше за едно-друго, за пръв път разгледах добре огромния уок, в който труповете на прасетата се варяха, за да се отстрани четината и да се отпусне кожата им. През отворената врата на една стопанска постройка зърнах висящо от тавана месо. От миризмата ми се догади. Но по-лошо бе гледката на една свиня майка и прасенцата й, които все се примъкваха на платформата в търсене на храна. След като двете приключихме обяда си — водна трева с ориз на пара — Снежно цвете остави купичките в краката на животните, за да доизядат остатъците.

Когато видяхме касапина да се прибира, бутайки каручка, натоварена с четири кошници, във всяка от които бе проснато по корем по едно прасе, ние се качихме в женската стая. Там дъщерята на Снежно цвете бродираше, а свекърва й чистеше памук. Стаята бе мрачна и пълна с мухъл. Прозорецът й бе по-малък, а решетката му — с по-оскъдна украса дори от този в родния ми дом, макар че от него се разкриваше гледка към женските покои в Тункоу. Дори тук горе нямаше отърване от вонята на прасета.

Седнахме и заговорихме по най-важния въпрос, който занимаваше умовете ни — нашите дъщери.

— Мислила ли си кога да започнем бинтоването на стъпалата им? — попита Снежно цвете.

Бе правилно и в реда на нещата това да стане тази година, но въпросът, който ми зададе, ме накара да се надявам, че сме на едно мнение.

— Майките ни изчакаха, докато навършим седем, и оттогава двете винаги сме били щастливи заедно — осмелих се да се обадя предпазливо.

Лицето й разцъфна в широка усмивка.

— Точно това си мислех и аз. Осемте ни йероглифа бяха в съвършена хармония. Дали не трябва да се опитаме да постигнем съответствие не само между техните стълбове на съдбата, но и да се помъчим да създадем хармония между техните и нашите, доколкото е възможно? Може да започнем ритуала на бинтоването в същия ден и на същата възраст като нас.

Хвърлих поглед към дъщерята на Снежно цвете. Пролетна луна притежаваше красотата на майка си, когато тя бе на същата възраст — копринена кожа и мека черна коса, — но за разлика от нея видът й, както бе седнала със сведена глава, взирайки се в бродерията си и стараейки се усърдно да не ни подслушва, докато обсъждаме бъдещето й, изглеждаше смирен.

— Те ще бъдат като двойка мандаринки — казах с облекчение, че толкова лесно бяхме постигнали съгласие, макар да съм сигурна, че и двете се надявахме пълната съвместимост на нашите стълбове на късмета да компенсира липсата на съответствие в техните.

Снежно цвете наистина бе щастлива, че имаше Пролетна луна, защото иначе щеше по цял ден да е насаме със свекърва си. Нека кажа следното: тази жена бе все така язвителна и подла, каквато я помнех. Тя си знаеше само една песен: „От най-голямото ти синче има полза, колкото от едно момиче. Кекав лигльо. Откъде ще се вземе у него сила да заколи прасе?“ Мина ми една мисъл, недостойна за господарката Лу: „Защо ли духовете не отнесоха нея по време на епидемията?“.

Вечерята ме върна към вкусове от детството, отпреди да заприиждат сватбените подаръци — консервиран аспержов боб, свински крачета в чили, запържени резенчета тиква и червен ориз. Всяко хранене по време на престоя ми в Дзинтиен бе същото като предишното, понеже винаги ядяхме някаква част от тялото на прасе. Свинска мас с черен боб, свински уши в глинено гърне, пламтящи свински чревца, свински пенис, задушен с чесън и люти чушки. Снежно цвете не се докосваше до тези неща и кротко ядеше своя ориз със зеленчуци.

След вечеря свекърва й се оттегли за сън. Макар традицията да повелява по време на посещенията си сродните души да спят в една постеля, което значи, че съпругът трябва да се премести, касапинът заяви, че няма намерение да напуска леглото си. Под какъв предлог ли? Нямало нищо по-коварно от женското сърце. Тази стара мъдрост сигурно е вярна, но не е нещо, което да заявиш на господарката Лу. Ала къщата си беше негова и трябваше да му се подчиним.

Снежно цвете ме заведе в женската стая и ми постла чисти, макар и опърпани завивки от чеиза си. На шкафчето постави плитка купа с топла вода, за да измия лицето си. О, как исках да потопя кърпа във водата и да отмия грижите, които тъмнееха по чертите на моята лаотун. Докато си мислех това, тя извади един комплект дрехи почти еднакъв с този, който носеше, почти, защото си спомних как го бе прекроила от едно от съкровищата от майчиния й чеиз. Приведе се към мен, целуна ме по бузата и прошепна на ухото ми:

— Утре ще разполагаме с целия ден. Ще ти покажа бродериите си и какво съм написала върху ветрилото. Ще се отдадем на разговори и спомени.

След което ме остави сама.

Духнах светлината и легнах под завивките. Месечината бе почти пълна и синьото сияние, което струеше през решетката на прозореца, ме пренесе много години назад. Зарових лице в гънките на постелята, в които ароматът на Снежно цвете бе все така пресен и ефирен, както в годините ни като девойки с прибрани коси. До слуха ми през талазите на времето достигнаха сладостни въздишки. Легнала сама в мрака, почувствах, че се изчервявам от спомени, които бе най-добре да останат в забвение. Но стоновете на удоволствие не преставаха. Надигнах се. Те не звучаха в главата ми, а идваха откъм стаята на Снежно цвете! Сродната ми душа и съпругът й се любеха! Можеше и да е станала вегетарианка, но съвсем не бе госпожа Уан от онази история. Запуших ушите си и се опитах да заспя, но не бе лесно. Благополучието ми ме бе направило раздразнителна и крайна. Омърсението и осквернителната сила на това място и хората, които го обитаваха, дереше сетивата, плътта и душата ми.

На следния ден касапинът замина по делата си, а майка му се прибра в стаята си. Помогнах на Снежно цвете да измие и подсуши посудата, да донесе дърва за огрев, да извади вода от кладенеца, да нареже зеленчуците за обяда, да донесе месо от бараката, където висяха наполовина разсечените прасета, и да се погрижи за дъщеря си. Щом приключихме с всички задачи, Снежно цвете сложи да се топли вода, за да се изкъпем. Тя отнесе чайника в женската стая и затвори вратата. Никога не се бяхме стеснявали от голотата си. Защо да имаме задръжки сега? Въздухът в малката къща бе изненадващо топъл, макар да бе десетият лунен месец, но под влажната кърпа ме побиха тръпки.

Ала как да изрека следното, без да прозвуча като съпруг? Когато я погледнах, забелязах, че бледата й кожа, винаги така красива, бе започнала да загрубява и потъмнява. Допирът на ръцете й, винаги тъй нежен, грапавееше върху кожата ми. Над устните й и в ъгълчетата на очите й се бяха врязали тънки линии. В косата й, опъната назад и хваната в стегнат кок на тила, сребрееха тънки нишки. Бяхме на една възраст — трийсет и две. В нашия край жените често не доживяват до повече от четирийсет, ала съвсем наскоро бях изпратила моята свекърва по пътя й към вечността, а тя изглеждаше чудесно за жена, достигнала забележителната възраст от петдесет и една години.

Вечерта — отново свинско.

Тогава не го осъзнавах, ала външният свят — размирният свят на мъжете — бе на път да нахлуе в нашия живот. На втората нощ от престоя ми у Снежно цвете бяхме разбудени от страховити шумове. Събрахме се в главната стая и всички, дори и касапинът, се притиснахме един към друг от ужас. Помещението се изпълваше с дим. Някоя къща, а може би цяло село, гореше някъде. Дрехите ни се покриха с прах и пепел. В главите ни кънтяха звън на удрящ се метал и чаткане на конски копита. В потайната нощна доба ние стояхме там и недоумявахме какво става. Дали бе някакво бедствие, сполетяло отделно село, или нещо много по-лошо?

Не осъзнахме, че се задава ужасно нещастие, докато хората от по-далечните села не започнаха да изоставят стопанствата си и не се насочиха към близките възвишения в търсене на спасение. На следната утрин ги видяхме от прозореца — върволица от мъже, жени и деца с ръчни или волски каруци, възседнали понита, пешаци. Касапинът изтича до покрайнините на селото и подвикна към потока бежанци.

— Какво става? Война ли?

Откъм колоната се отзоваха гласове.

— Императорът е изпратил заповед до управата на град Юнмин да предприеме действия срещу тайпините!

— Пристигнаха императорски войски, за да отблъснат бунтовниците!

— Навсякъде се водят боеве!

Касапинът постави длани на устата си и извика:

— Какво да правим?

— Бягайте!

— Сраженията скоро ще достигнат и вашето село!

Бях вцепенена, съкрушена и замаяна от връхлетялата ме паника. Защо съпругът ми не идваше да ме прибере? Отново и отново се укорявах, задето след всички тези години реших да гостувам на Снежно цвете. Но такава е съдбата. Човек предполага, прави своите избори, които му се струват добри и разумни, ала животът му е в ръцете на боговете.

Помогнах на Снежно цвете да стегне своя багаж и този на децата. В кухнята събрахме припаси — голям чувал ориз, чай и алкохол за пиене и промиване на рани. Накрая навихме на стегнати рула четири от сватбените й юргани и ги сложихме до вратата. Когато всичко бе готово, облякох копринения си пътнически костюм, излязох на платформата отвън и зачаках съпруга си, но той не идваше. Гледах нагоре към пътя за Тункоу. И там река от хора напускаше селото, само че вместо към хълмовете те се отправяха през полята в посока към Юнмин. Движението на двата човешки потока — единия, запътен към височините, а другия — към града, ме обърка. Нали Снежно цвете винаги бе казвала, че възвишенията са обятията, които ни закрилят? Тогава защо съселяните ми бягаха в противоположната посока?

В късните следобедни часове забелязах една носилка да се откъсва от върволицата, напускаща Тункоу, и да се отбива към Дзинтиен. Знаех, че идват за мен, ала касапинът отказа да чака повече.

— Време е да вървим! — изрева той.

Пожелах да дочакам семейството ми да ме вземе. Той отказа.

— Тогава аз ще пресрещна паланкина — рекох.

Толкова пъти, приседнала край прозореца, си представях как извървявам пътя до Дзинтиен. Не можеше ли сега да тръгна обратно към семейството си?

Касапинът разсече въздуха с ръка, за да замълча.

— Насам прииждат мъже. Знаете ли какво правят със самотните жени? Знаете ли какво ще ми стори семейството ви, ако нещо лошо ви сполети?

— Но…

— Лилия — намеси се Снежно цвете, — ела с нас. Няма да ни има само няколко часа, после ще те изпратим при семейството ти. По-добре е да потърсим сигурно място.

Касапинът натовари в каручката майка си, жена си, най-малките деца и мен. Когато двамата с най-големия му син започнаха да ни бутат по пътя, се обърнах и загледах през нивите отвъд Дзинтиен. Във въздуха се издигаха пламъци и кълба дим.

Снежно цвете непрекъснато им даваше вода. Бе късна есен и щом слънцето залезе, ни връхлетя студът, но въпреки това мъжът и синът й се потяха както в летен ден по пладне. Без да я карат, Пролетна луна скочи от каруцата и пое братчето си. Носеше го, провесено на бедрото си, а после на гръб. Когато силите й се изчерпаха, го свали на земята и го хвана за ръка, като с другата се държеше за колата.

Касапинът успокои жена си и майка си, че скоро ще почиваме, но това не стана. В онази нощ бяхме част от среднощен керван на страданието. В най-черния мрак току преди зазоряване достигнахме стръмните склонове на първото възвишение. Лицето на касапина се напрегна, вените му изпъкнаха, ръцете му трепереха от усилието, което му костваше бутането по хълма. Накрая силите му му изневериха и той се сгромоляса на пътя. Снежно цвете се плъзна до ръба на каручката, провеси краката си за момент и скочи на земята. Погледна ме. Озърнах се назад. Хоризонтът червенееше от пламъците. Звуците, довявани от вятъра, ме изстреляха от колата. Всяка от нас привърза на гърба си по два от юрганите. Касапинът метна на гръб чувала с ориз, а децата взеха колкото можеха от останалите провизии. Внезапно осъзнах нещо: ако щяхме да отсъстваме само няколко часа, защо бяхме понесли толкова храна? Можеше да не видя съпруга и децата си няколко дни. Междувременно щях да завися от милостта на стихиите и на касапина. Покрих лицето си с длани, докато се овладея. Не можех да позволя да види слабостта ми.

Сега се вляхме в колоната на останалите пешаци. Двете със Снежно цвете прихванахме свекърва й от двете страни и я дърпахме по стръмнината. Тя ни влечеше назад, но колко показателно бе това за природата на зодиакалния й знак — Плъха! Когато Буда поискал от него да разпространи словото му, лукавото създание се опитало да изпроси от коня да го носи на гръб. Конят мъдро отказал и оттогава тези два знака не се погаждат. Но при ужасяващото ни пътуване в онази страховита нощ какво можехме ние, двата коня, да сторим срещу плъха?

Физиономиите на спътниците ни бяха мрачни. Бяха изоставили домовете и поминъка си и сега се питаха дали, когато се завърнат по родните си места, не ще заварят само купчина пепел? Лицата на жените бяха набраздени от сълзи на страх и болка от пътуването, през което само за нощ извървяха по-голямо разстояние, отколкото през целия си живот след бинтоването на нозете им. Децата не се оплакваха. Бяха прекалено изплашени. Бягството ни едва започваше.

Късно на другия следобед, след като бяхме вървели, без да почиваме нито веднъж, пътят се стесни и се превърна в пътека, която се виеше все по-стръмно нагоре. Твърде много гледки пареха очите ни. Многобройни звуци дращеха слуха ни. Понякога подминавахме старци и старици, приседнали край пътя да си отдъхнат и нямащи сили да се надигнат. Не бих могла да си представя, че в нашия окръг можех да стана свидетел на гледката на родители, изоставени от децата си така. Често, докато преминавахме, до слуха ни долитаха промълвени молби, сетните думи на майки и бащи към техните синове или дъщери, повтаряни сега като последно упование в самотата им: „Оставете ни тук. Върнете се утре, когато всичко свърши“, или: „Вървете. Спасете момчетата. Не забравяйте да ми издигнете олтар на Пролетния фестивал“. Всеки път, щом ставахме свидетели на подобна сцена, мислите ми политаха към майка ми. Ако бе жива, тя не би се справила с това пътуване, осланяйки се единствено на бастуна си. Щеше ли да помоли да продължим без нея? Щеше ли татко да я остави? Ами големият ми брат?

Краката ми ме измъчваха, както когато бяха бинтовани, и болката ме пронизваше при всяка крачка. Но аз бях щастлива в страданието си. Виждах жени на моя възраст и по-млади, жени във възрастта на ориза и солта, чиито крака не бяха издържали на продължителното ходене или се бяха натрошили от ударите по камънака. От глезените нагоре телата им бяха непокътнати, но нозете им бяха напълно осакатени. Лежаха неподвижно и само плачеха в очакване да ги застигне смърт от жажда, глад или студ. Вървяхме ли, вървяхме, без да се оглеждаме назад, погребали срама в празните си души, изключвайки от съзнанието си стоновете на агония и скръб, доколкото можехме.

С падането на втората нощ от пътуването, когато светът потъна в чернотата й, бяхме обзети от безнадеждност. Изоставяха се вещи. Хора се отлъчваха и загубваха семействата си. Съпрузи търсеха жените си. Майки викаха децата си. Бе късна есен, сезонът на бинтоването бе започнал и много често се натъквахме на малки момичета, чиито кости се бяха счупили наскоро и сега бяха изоставяни го пътя от семействата си, както се правеше с храната, дрехите, водата, преносимите олтари, чеиза и семейните скъпоценности. Виждахме и малки момченца — трети, четвърти или пети синове, — които умоляваха минаващите за помощ. Но как да помогнеш на другиго, когато трябва да продължаваш да вървиш, стиснала любимото си дете за ръка, докато дланта на съпруга ти държи здраво твоята? Боиш ли се за живота си, забравяш за другите. Мислиш само за онези, които обичаш, а дори и това може да не е достатъчно.

Нямаше камбани, които да известяват часа, но бе тъмно и отдавна бяхме преминали предела на силите си. Вече вървяхме повече от трийсет и шест часа без почивка и храна, само с по глътка вода от време на време. Започнаха да се разнасят вледеняващи протяжни викове. Нямахме представа откъде идват. Температурите паднаха. Листата и клоните на дърветата се покриха със скреж. Снежно цвете носеше индиговия си памучен костюм, а аз копринените одежди. Нито едното не предлагаше особена защита срещу студа, който щеше да ни връхлети. Под краката ни скалистият път стана хлъзгав. Със сигурност нозете ми се бяха разкървавили, понеже усещах странна топлина в обувките си. Ала не спирахме да вървим. Майката на касапина се клатушкаше помежду ни. Тя бе слаба старица, но плъхът у нея бе изпълнен с воля за живот.

Пътеката се стесни до около трийсетина сантиметра. Вдясно от нас планината — повече не можех да я наричам възвишение — се извисяваше толкова стръмно, че раменете ни се отъркваха в нея, докато бавно се точехме в колона един подир друг. Вляво склонът изчезваше в чернотата на нощта. Не виждах какво има там. Но в кервана напред и назад вървяха много жени с бинтовани нозе. Бяхме крехки като цветя сред вихър. Стъпалата не бяха единствената ни слабост. Мускулите на краката, непознаващи такова напрежение, боляха, трепереха, тресяха се, свиваха се в гърчове.

В продължение на около час вървяхме след едно семейство — баща, майка и трите им деца, — докато в един момент съпругата не се подхлъзна на една скала и не пропадна в мрака под нас. Силен протяжен писък огласи нощта, докато накрая внезапно секна. До нас през цялата нощ бе достигал подобен предсмъртен вой. От този момент нататък започнах да вървя, като последователно прехвърлях едната си ръка пред другата, вкопчвах се в треви, издирайки дланите си на грапавите камъни, които се издаваха от скалата вдясно от мен. Бях готова на всичко, за да не бъде моят писък поредната среднощна гибел.

Достигнахме една естествено защитена вдлъбната местност. Силуетите на планините, извисени на фона на небето, ни обграждаха отвсякъде. В падината горяха малки огньове. Намирахме се високо в планината, но хлътналият релеф не позволяваше тайпините да съзрат пламъците, или поне така се надявахме. Пробихме си път към вътрешността на мястото.

Може би защото бях отделена от семейството си, в светлината от огньовете навсякъде съзирах само детски личица. Погледът в очичките им бе безжизнен и празен. Може би бяха загубили дядо или баба, майка или сестра. Всички бяха изплашени. Децата никога не бива да изглеждат така.

Спряхме се, щом Снежно цвете разпозна три семейства от Дзинтиен, които бяха открили относително добре защитено местенце под короната на голямо дърво. Те видяха, че касапинът носи чувал с ориз на гърба си, и се разтичаха да ни отворят място край огъня. Щом седнах и приближих крайниците си към пламъците, те започнаха да парят, но не от горещината, а защото костите и плътта започваха да се съживяват.

Със Снежно цвете разтрихме ръчичките на децата. Те ридаеха тихичко, дори голямото момче. Скупчихме ги заедно и ги завихме с един юрган. Двете се сгушихме една до друга под другия, а свекърва й взе цял за себе си. Последният бе за касапина. Той махна презрително към нас. Дръпна един от мъжете от Дзинтиен настрани, прошепна му няколко думи и кимна. После коленичи до Снежно цвете.

— Отивам за още дърва — съобщи той.

Снежно цвете го улови за ръката.

— Не отивай! Не ни оставяй!

— Без дърва няма да преживеем нощта — каза той. — Не усещаш ли? Снегът идва.

Той нежно откопчи пръстите й от ръката си.

— Съседите ни ще се грижат за вас, докато отсъствам. Не се страхувай, и — сниши глас той — ако се наложи, избутай тези хора от огъня. Направи място за себе си и приятелката си. Ще се справиш.

Помислих си, че тя може и да не е способна да го стори, но аз не можех да умра тук, далеч от семейството си.

Въпреки огромната умора бяхме твърде уплашени, за да затворим очи, освен това бяхме гладни и жадни. В малкия кръг около огъня жените, които, както после научих, бяха станали посестрими след брака си, ни разсеяха от страховете, като подеха една песен. Странно, че макар свекърва ми да владееше изключително добре нюшу, а може би тъкмо защото познаваше толкова много йероглифи, песните и напевите не бяха особено важни за нея. Повече я вълнуваше изкуството на съвършеното писмо или съчиняването на прекрасна поема, отколкото способността на песните да забавляват и разтушват душата. Ето защо аз и етървите ми бяхме оставили в миналото си много от старите мелодии, с които бяхме израсли. Така или иначе историята, изпята от тях, ми бе позната, но не я бях чувала от детството си. Разказваше се за народа яо, първия им дом и смелата им борба за независимост.

— Ние сме народът яо — поде Лотос, може би около десетина години по-възрастна от мен жена. — В древните дни Гао Син, добър и великодушен император от династията Хан, бил нападнат от зъл и славолюбив генерал. Тогава Панху — краставо, непотребно псе — узнал за тревогите на владетеля, предизвикал генерала в битка. Победил врага и спечелил ръката на една от императорските щерки. Панху ликувал, но принцесата била смутена. Не искала псе за съпруг. Ала дългът й я зовял. Избягали в планините и родила там дванайсет рожби, първите яо. Когато отрасли, те издигнали град, който нарекли Циендзядун — Пещерата на хилядата семейства.

Първата част от историята приключи и следващата посестрима, Върба, продължи напева. До мен Снежно цвете потрепери. Дали си припомняше детските години, когато слушахме как сестра ми и нейните другарки или мама и леля пееха тази легенда за корените на народа ни?

— Има ли на света друго място, където водата да е тъй обилна, а земята тъй богата? — запита Върба. — Нима би могло да има друго такова място, тъй защитено от врагове, скрито от чужд взор, с един-единствен пещерен тунел, който да води там? Циендзядун имал магическа сила за яо. Но такъв рай не би могъл да пребъде във вечно блаженство.

Откъм останалите огньове също се зачуха куплети. Мъжете би трябвало да ни спрат, защото бунтовниците сигурно можеха да ни открият. Ала чистият звън на женските гласове вдъхваше сила и смелост на всички ни. Върба продължи:

— Много поколения преминали и ето, по време на династията Юен някакъв местен управник, смел изследовател, прекосил тунела и открил тази райска градина. Всички люде носели разкошни одежди. Всички били закръглени от обилието на земята. Узнал за това невиждано място, императорът — алчен и неблагодарен, обложил яо с тежка берия.

Тъкмо когато първите снежинки започнаха да падат по косите и лицата ни, Снежно цвете ме хвана под ръка и извиси глас да разкаже следващата част от историята.

— „Защо да плащаме?“, поискали да узнаят яо. — Гласът й потрепери от студа. — По билото на планината, що бранела селото им от неканени чужденци, яо издигнали каменен насип. Императорът проводил в пещерата трима бирници да преговарят. Никой не се върнал. Още трима пратил той…

Жените около нашия огън се присъединиха:

— Никой не се върнал.

— Трети посланици проводил — набра сила гласът на Снежно цвете. Никога не бе пяла така. Гласът й се носеше звънък и прекрасен през планините. Ако бунтовниците я чуеха, щяха да побегнат от страх, че си имат работа с лисица демон.

— Пак никой не се върнал — откликнахме останалите.

— Императорът проводил потеря. Захванали кървава обсада. Мнозина измежду яо — мъже, жени и дечица — погинали. Що да сторят? Що да сторят? Предводителят взел рог от воден бивол, разделил го на дванайсет къса. Раздал парчетата на клановете, зарекъл ги да се пръснат и да живеят.

— Да се пръснат и да живеят — повторихме ние.

— Тъй яо заживели из долините и планините на тази и съседни провинции — замря гласът на Снежно цвете.

Сливов цвят, най-младата жена в нашата групичка, завърши разказа.

— Казват, че щом изминат петстотин години, всички яо, където и по земята да скитат, през прохода в пещерата отново ще преминат, ще сберат парченцата от рога и повторно ще издигнат вълшебния си дом. Този ден ще дойде скоро.

Отдавна не бях слушала тази история, сега тя обърка мислите ми. Яо вярвали, че са в безопасност, защитени в далечния си дом от планината, каменния насип и тайната пещера, но не било така. Запитах се кой ли ще дойде пръв в нашата висока падина и какво ли ще се случи тогава. Тайпините можеха да се опитат да ни привлекат на тяхна страна, а Великата армия от Хунан26 можеше по погрешка да ни вземе за бунтовници. И в двата случая щяхме ли да влезем в загубена схватка и да погинем като праотците си? Щяхме ли някога да се приберем у дома? Замислих се за тайпините, които, подобно на нашия народ в легендата, се бяха разбунтували срещу високите данъци и феодалната система. Бяха ли справедливи исканията им? Трябваше ли да се присъединим към тях? Не пристъпвахме ли повелята на дедите си, като не подемахме тяхната борба?

През тази нощ никой от нас не можа да заспи.

Зима

Четирите семейства от Дзинтиен останаха заедно, подслонени под голямото клонесто дърво, но краят на изпитанието не дойде скоро — нито след две нощи, нито дори след седмица. Тази зима дойде с най-големия сняг, който бе падал в нашата провинция, откакто някой помнеше. Сви силен студ. Дъхът ни излизаше на малки облачета, които се разсейваха из планинския въздух. Изпитвахме постоянен глад. Всяко семейство къташе храната си, страхувайки се от неизвестността. Из бивака ни върлуваха болести като кашлица, простуда, възпалено гърло. Мъже, жени и деца измираха от тях и от безмилостния студ на ледените нощи.

Нозете ми, както на повечето от жените, укриващи се из планината, бяха лошо пострадали по време на бягството ни. Нямахме уединение, затова се налагаше да сваляме превръзките, да мием и отново да бинтоваме стъпалата си в присъствието на мъжете. Преодоляхме неудобството си и от други телесни дейности, като се научихме да си вършим работата зад някое дърво или на общото отходно място, когато го изкопаха. Ала за разлика от повечето жени тук аз бях далеч от семейството си. Отчаяно страдах заради отсъствието на най-големия си син и останалите ми рожби. Непрестанно се безпокоях за живота на съпруга си, братята му, техните жени и деца, та дори и за прислугата, както и за това, дали са успели да намерят закрила в град Юнмин.

Отне почти месец краката ми да заздравеят достатъчно, за да мога да ходя, без да се разкървавяват. В началото на дванайсетия лунен месец реших да започна всекидневни обиколки в търсене на братята ми, сестра ми и техните семейства. Надявах се, че са успели да се укрият тук, но как можех да ги намеря сред десетте хиляди души, разпръснати из планината? Всеки ден навличах върху раменете си една от завивките на Снежно цвете и предпазливо потеглях на обиколката си, като отбелязвах местата, откъдето минавах, осъзнавайки, че не успея ли да открия пътя си обратно, ме чака сигурна гибел.

Един ден, след може би двуседмични походи, се натъкнах на групичка хора от Гътан, приютили се под една скална козирка. Попитах дали познават сестра ми.

— Да, да, познаваме я! — изчурулика една от жените.

— Бяхме разделени първата нощ — каза нейната приятелка. — Ако я откриете, й кажете да дойде при нас. Можем да подслоним още едно семейство.

Трета, която, изглежда, бе главната измежду тях, предупреди, че при тях има място само за хора от тяхното село, в случай че започнеха да ми хрумват разни идеи.

— Разбирам — отвърнах аз. — Но ако се срещнете с нея, бихте ли й предали, че съм я търсила. Аз съм й сестра.

— Сестра й? Вие сте тази, която наричат господарката Лу?

— Да — отвърнах предпазливо. Ако си мислеха, че могат да откопчат нещо от мен, много се лъжеха.

— Едни мъже ви търсеха.

Стомахът ми подскочи при тези думи.

— Кои бяха те? Братята ми ли?

Жените се спогледаха, после обърнаха очи към мен, като ме изглеждаха преценяващо. Водачката им заговори отново:

— Не искаха да се разкрият. Знаете как стоят нещата тук. Един от тях бе господарят. Бих казала, че е добре сложен. Обувките и дрехите му бяха хубави. Перчемът му падаше на челото ето така.

Съпругът ми! Това трябваше да е той!

— Какво каза? Къде отиде? Как…

— Не знаем, но ако вие сте господарката Лу, бъдете спокойна, един мъж ви търси. Не се притеснявайте — жената се протегна и потупа дланта ми. — Каза, че ще дойде пак.

Колкото и да търсех обаче, повече не чух други подобни вести. Скоро започнах да мисля, че тези жени се бяха пошегували жестоко с мен, ала, когато отново отидох на онова място, убежището под скалната издатина бе заето от други семейства. След това откритие се върнах в нашия лагер, изпълнена с дълбоко отчаяние. Уж бях господарката Лу, но кой би предположил това по вида ми? Бледолилавата ми копринена дреха с изкусно извезани хризантеми бе мърлява и окъсана, а обувките ми бяха почернели от кръвта и протрити от ежедневното носене навън. Можех само да си представям какво причиняваха слънцето, вятърът и студът на лицето ми. Връщам се към онова време от позицията на осемдесетгодишния си жизнен опит и убедено мога да кажа, че съм била лекомислена и глупава, щом съм можела да изпитвам женска суета, когато истинските ни врагове бяха оскъдната храна и безмилостният студ.

Съпругът на Снежно цвете се превърна в героя на нашето малко общество. Свикнал с нечистия си занаят, той не се свенеше да върши неща, които бяха необходими, без да се оплаква или да чака благодарности. Бе роден под знака на Петела — привлекателен, критичен, агресивен, и ако се наложеше, опасен. Бе в природата му да търси оцеляване в богатствата на земята: умееше да ловува, да чисти плячката, да готви на открит огън, както и да суши животинските кожи, които ни служеха, за да се топлим. Бе способен да носи тежки товари дърва и вода. Беше неуморен. Тук горе в планината той не бе осквернител на законите, а закрилник и герой. Снежно цвете се гордееше със способностите му на водач, а що се отнася до мен — бях и продължавам да му бъда навеки благодарна, задето с действията си помогна за моето оцеляване.

Ай! Ама пък онази негова майка с плъхския й нрав! Вечно се спотайваше и дебнеше. В най-отчаяното положение тя не спираше да укорява и да се оплаква дори за най-незначителни неща. Винаги се намърдваше най-близо до огъня. Не изпусна от лапите си завивката, която получи първата вечер, и при всеки сгоден случай докопваше някой от останалите юргани, докато не си го поискахме обратно. Криеше храна в ръкавите си и когато си мислеше, че никой не гледа, измъкваше и тъпчеше в устата си парчета препечено животинско месо. Често съм чувала, че плъховете имат силно развито кланово чувство. Виждахме го у нея ежедневно. Тя непрекъснато наговаряше и настройваше сина си, макар че не бе нужно. Той изпълняваше достойно синовния си дълг. Подчиняваше се на волята й. Затова, когато непрестанно му повтаряше, че тя, а не снаха й, се нуждае от повече ядене, той се погрижваше майка му, а не неговата съпруга, да се нахрани. Самата аз като добра дъщеря яо можех да оспорвам правилността на постъпката му, така че започнах да деля дажбата си със Снежно цвете. Един ден, след като запасите ни от ориз вече бяха на привършване, майката на касапина заяви, че големият син не трябва да получава от храната, която баща му улавяше или намираше.

— Храната е прекалено ценна, че да я похабяваме за това слабовато момче — рече тя. — Когато умре, всички ще бъдем облекчени.

Погледнах към детето. Бе на единайсет, на същата възраст като моя най-голям син. Взираше се в баба си с хлътнали очи, самият той твърде окаян, за да се бори за правото си. Със сигурност Снежно цвете щеше да го защити. В крайна сметка той бе първородният син. Но сродната ми душа не обичаше момчето, както се полага. Очите й, дори в този ужасен момент, когато го обричаха на сигурна смърт, бяха насочени не към него, а към втория й син.

Колкото и умно, издръжливо и силно дете да бе той, не можех да позволя да постъпят така с първородния. Това противоречеше на традицията. Какво щях да отговоря на дедите си, щом ме запитаха как съм могла да позволя детето да умре? Как щях да се изправя срещу това момче, когато се срещнехме в отвъдното? Като най-голям син той заслужаваше повече храна от всички ни, включително от касапина. Затова започнах да деля своята порция със Снежно цвете и детето й. Когато мъжът й узна, зашлеви момчето, а след това и жена си.

— Тази храна е за господарката Лу.

Преди някой от двамата да успее да отговори, онзи плъх, майка му, се нахвърли:

— Синко, а защо изобщо да даваме храна на тази жена? Просто някаква непозната. Трябва да мислим за нашата кръв — теб, по-малкото момче и мен.

Разбира се, не спомена големия син и Пролетна луна, които бяха оцелели досега, хранейки се с огризки, и силите им бяха отпадали с всеки изминал ден.

Ала този път касапинът не се огъна под натиска на майка си.

— Господарката Лу е наша гостенка. Ако я върна читава на семейството й, може да ми се отплатят.

— Пари ли? — попита майка му.

Колко типично за плъх. Тази жена не бе в състояние да прикрие алчността и користолюбието си.

— Господарят Лу може да стори много повече за нас.

Очите на старицата се присвиха в тънки цепки, докато премисляше казаното. Преди да успее да си отвори устата, аз се обадих:

— Ако ще искаш награда, ще ми трябва по-голяма порция. В противен случай — изкривих лице в разглезена гримаса, каквато бях виждала да правят наложниците на моя свекър — ще кажа, че не съм срещнала никакво гостоприемство във вашето семейство, а само ламтеж, неуважение и простащина.

Какъв огромен риск поех в онзи ден! Касапинът можеше веднага да ме изхвърли от групичката край огъня. Вместо това, въпреки безкрайните протести на майка си, започна да ми дава най-голямото количество храна, която можех да споделям със Снежно цвете, сина й и Пролетна луна. О, но колко гладни бяхме само! Бяхме се превърнали почти в живи мощи — по цял ден лежахме неподвижно със затворени очи, като дишахме възможно най-леко и се мъчехме да впрегнем последните си останали сили. Заболявания, които при нормални условия се считаха за леки, тук продължаваха да разреждат редиците ни. При оскъдната храна, липсата на енергия, горещ чай или подсилващи билки никой не можеше да устои на тези напасти. Докато все повече хора падаха тяхна жертва, малцина измежду нас имаха сили да отнасят телата.

Голямото момче на Снежно цвете търсеше компанията ми винаги когато можеше. Той бе необичан, но съвсем не бе толкова глупав, за колкото го мислеха. Спомних си деня, когато двете се поклонихме в храма на Гупо и отправихме молитви за синове, които да притежават изтънчен и фин вкус. Виждах у момчето това скрито изящество, макар да не бе получило образование. Не бях в състояние да го науча на мъжкото писмо, но можех да му повтарям дочутото от уроците на сина ми с чичо Лу.

— Петте неща, които китайците уважават най-много, са Небето, Земята, императорът, родителите и учителите.

Когато уроците, които бях запомнила, се изчерпаха, му разказах една поучителна приказка, предаваща се от жените в нашия окръг, за един втори син, който се издигнал в обществото и заел поста на мандарин27, след което се завърнал при семейството си, само че промених историята, така че да приляга на съдбата на бедното момче.

— Един първороден син тича край реката — започнах аз. — Зелен е като бамбук. Не знае нищо за живота. Живее с майка си, баща си, по-малките си брат и сестра. По-малкото момче ще хване бащиния си занаят. Момичето ще се задоми в чуждо село. Мама и татко никога не обръщат поглед към най-големия син, освен за да го бият по главата, докато се подуе като пъпеш.

Докато продължавах да редя разказа, момчето се размърда до мен, отмести очи от огъня и ги спря върху лицето ми.

— Един ден той отишъл на мястото, където баща му кътал парите. Взел малко и ги скрил в джоба си. После отишъл при провизиите на майка си. Напълнил една торба, колкото можел да носи. Без да се сбогува дори, той напуснал дома и поел през полята. Преплувал реката и продължил напред. — Замислих се за някое отдалечено място. — Отишъл чак в Гуейлин. Мислиш си, че нашето планинско пътешествие беше тежко? Че зимата на открито е страшна? Това е нищо. Сред широкия свят той бил сам, без приятели, благодетели и имал само дрехите на гърба си. Щом свършили храната и парите, заживял от подаяния.

Момчето се зачерви, но не от топлината на огъня, а от срам. Вероятно бе чувал, че родителите на майка му бяха стигнали до просия.

— Някои ще рекат, че е срамно — продължих, — но ако само така човек може да оцелее, тогава се иска голяма смелост.

От отсрещния край на огъня майката на касапина изсумтя:

— Грешно я разказваш.

Не я удостоих с внимание. Знаех историята, но исках да дам на това дете някаква опора.

— Момчето се скитало по улиците на Гуейлин и се оглеждало за люде, облечени като мандарини. Слушало говора им и имитирало движенията на устните им, за да постигне тяхното произношение. Сядало пред чайните и се опитвало да заприказва мъжете, които влизали. Едва когато речта му станала изискана, един от тях му обърнал внимание.

На това място се отклоних от разказа:

— На света има добри хора, момчето ми. Може да не ти се вярва, но аз съм срещала такива. Винаги трябва да си нащрек за някой покровител.

— Като вас ли? — попита детето.

Баба му изсумтя, но аз пак не й обърнах внимание.

— Този човек взел момчето за слуга — поднових разказа си. — Докато му служело, благодетелят му го научил на всичко, което сам знаел. Когато знанията му се изчерпали, наел преподавател. След много години момчето, вече пораснал мъж, се явило на държавните изпити и станало мандарин, макар от най-нископоставените — добавих, уверена, че такова издигане бе възможно дори за сина на Снежно цвете.

— Мандаринът се завърнал в родното си село. Кучето го познало и излаяло трижди. Майка му и татко му излезли от къщата. Не могли да разпознаят сина си. По-малкият му брат се показал. И той не го познал. Ами сестра му? Тя се била омъжила. Когато им разкрил кой е, те коленичили пред него и тозчас почнали да го молят за услуги. „Трябва ни нов кладенец, рекъл баща му, ще наемеш ли някой да го изкопае?“ „Свърши ми коприната, казала майка му, ще ми купиш ли?“ „Грижих се за родителите ни много години наред, рекъл брат му, няма ли да ми платиш?“ Мандаринът си припомнил как се отнасяли с него. Качил се в паланкина си и се върнал в Гуейлин, където се оженил, имал много синове и живял много щастливо.

— Пфу! Разказваш тези небивалици и съсипваш вече затрития му живот? — Старицата пак плю в огъня и се втренчи в мен. — Даваш му надежда, дето не съществува? Защо?

Знаех защо, но никога не бих го обяснила на тази плъхоподобна старица. Живеехме при извънредни обстоятелства, вярно, ала откъсната от собственото си семейство, изпитвах нужда да се грижа за някого. Представях си мъжа си като благодетел на това момче. И защо не? Ако Снежно цвете ми бе помогнала, когато бяхме момичета, не можеше ли сега моето семейство да промени съдбата на сина й?

Скоро животните из околността намаляха, прогонени от обиталищата си от присъствието на толкова много хора или измрели, както мнозина от нас, поради лютата зима. Мъжете, земеделци в нормалния си живот, започнаха да се огъват.

При бягството си бяха взели със себе си само каквото можеха да носят и сега те и семействата им гладуваха. Много от тях поискаха съпругите им да слязат в селата за припаси. Както знаете, в нашия край жените не бива да бъдат наранявани по време на война, затова често ни провождат за храна, вода и други провизии по време на бунтове. Пострадването на жена по време на враждебни действия винаги води до по-ожесточени битки, ала нито тайпините, нито войниците от армията от Хунан бяха от нашия район. Не познаваха обичаите на народа яо. А и как щяхме ние, омаломощените от глад, крепящи се върху крехките си нозе жени, да изминем пътя до долу посред зима и да се върнем, натоварени с провизии?

Ето защо неколцина мъже потеглиха надолу по планината, вървейки предпазливо, с надеждата да открият храна и други неща от първа необходимост в селата, които бяхме напуснали. Малцина се завърнаха и разказаха как пред очите им техните другари били обезглавени, а главите им били побити на колове. Овдовелите жени не можаха да понесат новината и се самоубиха, като се хвърлиха от скалата, която с такава мъка бяха изкачили, нагълтаха се с въглени от жаравата, прерязаха гърлата си или се обрекоха на гладна смърт. Онези, които не ги последваха, се опозориха още повече, като потърсиха закрила при други мъже около огньовете. Изглежда, тук в планината някои от жените забравиха повелите на традицията. Дори да сме бедни, дори да сме млади или да имаме деца, за нас е по-добре да умрем и да останем верни на починалите си съпрузи, като запазим благочестието си, отколкото да опетним паметта на мъртвите.

Отделена от собствените си деца, аз наблюдавах внимателно тези на Снежно цвете, виждах как бе повлияла на характерите им, опознавах я още по-добре чрез тях и понеже моите толкова много ми липсваха, сравнявах рожбите ни. В моя дом най-големият ми син вече бе заел полагаемото му се място и пред него се разстилаше блестящо бъдеще. В нейното семейство положението на по-голямото момче бе дори по-ниско в сравнение с нейното. Никой не го обичаше. Изглеждаше като човек без цел и посока. Ала за мен той най-много приличаше на моята сродна душа. Бе нежен и фин. Може би точно затова тя се бе отвърнала от него така жестоко.

Вторият ми син бе добро и умно момче, но не притежаваше любознателността на по-големия си брат. Представях си как ще живее с нас през целия си живот: ще доведе снаха, ще отгледа деца и ще работи за батко си. По-малкият син на Снежно цвете бе светлият лъч на семейството. Имаше ниското набито телосложение на баща си, силни ръце и крака. Детето никога не показваше страх, не трепереше от студа, никога не цивреше, че е гладно. Следваше баща си като сянка, като дори го придружаваше по време на лов. Сигурно е бил полезен, иначе касапинът не би позволил подобно нещо. Когато се върнеха с улова, момчето приклякваше до татко си и се учеше как да обработва месото преди готвене. Тази прилика между баща и син ми разкри много за Снежно цвете. Съпругът й може да бе недодялан, смрадлив и във всяко отношение недостоен за нея, ала любовта, която тя хранеше към момчето, ми даде да разбера, че обичаше много и него.

Лицето и държанието на Пролетна луна бяха пълна противоположност на тези на дъщеря ми. Недодяланите черти на Нефрит издаваха моя посредствен произход, което бе и причината за суровото ми отношение към нея. Тъй като парите от търговията със сол щяха да й осигурят богата зестра, тя щеше да се омъжи в добро семейство. Вярвах, че от нея ще излезе добра съпруга, но виждах, че Пролетна луна щеше да бъде изключителна, ако получеше възможност, каквато бях имала аз.

Всички те ми припомняха за моето семейство и то още повече ми липсваше.

Бях самотна и уплашена, но страданието ми бе облекчено от нощите със Снежно цвете. Ала как да изрека следното? Дори тук, при тези обстоятелства, заобиколени от толкова много хора, касапинът пак искаше да се забавлява с моята лаотун. В студа под звездите, легнали току до огъня, те го правеха под завивката си. Ние, останалите, отвръщахме очи, но не можехме да запушим ушите си. Слава на боговете, той бе тих, като изключим откъслечните му изгрухтявания, ала на няколко пъти чувах стонове на наслада, издавани не от него, а от Снежно цвете. За мен това бе неразбираемо. След като приключеха, тя се връщаше под завивката и ме обвиваше с ръце, както когато бяхме момичета. Усещах миризмата на похот върху нея, ала при страховитите температури бях благодарна да усещам топлината й. Без тялото й, долепено до моето, щях да се превърна в поредната жена, издъхнала през нощта.

Естествено, при всичките тези нощни забавления Снежно цвете забременя отново, макар да се бях надявала, че от студа, несгодите и оскъдната храна менструацията й бе спряла, както моята. Но тя не искаше и да чуе, че това може да е така.

— Била съм бременна — каза. — Познавам признаците.

— Тогава ти желая още един син.

— Този път — рече със заблестели от радост и увереност очи — ще имам син.

— Наистина, синовете са благословия. Трябва да се гордееш с голямото си момче.

— Да — отговори меко тя, а после добави: — Наблюдавах ви заедно. Харесваш го. Харесваш ли го достатъчно, за да ти стане зет?

Момчето ми допадаше, но за подобно предложение не можеше да става дума.

— Между нашите семейства не може да се говори за сродяване — казах аз. Дължах й много, задето ми бе помогнала да се превърна в това, което бях. Исках да сторя същото за Пролетна луна, но никога не бих позволила дъщеря ми да слезе на толкова ниско стъпало. — Съкровеният духовен съюз между дъщерите ни е много по-важен, не мислиш ли?

— Права си, разбира се — отвърна Снежно цвете, не осъзнавайки, поне така ми се стори, истинските ми чувства. — Когато се приберем, ще извикаме леля Уан, както планирахме. Щом стъпалата им се оформят напълно, двете ще посетят храма на Гупо, където ще подпишат договор, ще си купят ветрило, в което да вписват важните събития от своя живот, и ще се гощават на сергията за таро.

— Трябва и ние да се срещнем в Шъся. Ако сме дискретни, можем да ги наблюдаваме.

— Имаш предвид да ги проследим? — попита тя, не вярвайки на ушите си.

Когато се усмихнах в отговор, Снежно цвете се засмя.

— Винаги съм си мислила, че аз съм пакостницата, но я виж кой прави кроежи сега!

Въпреки лишенията през онези седмици и месеци, плановете ни за нашите дъщери ни окриляваха с надежда и ние се опитвахме с всеки отминаващ ден да си спомняме за хубавото в живота. Отпразнувахме петия рожден ден на по-малкия син на Снежно цвете. Той бе много забавен и много се веселяхме да го наблюдаваме с баща му. Заедно двамата се държаха като две прасета — душеха и тършуваха наоколо, бутаха се игриво, омазани с прах и мръсотия, наслаждавайки се на компанията си. По-голямото момче бе доволно да седи при жените. Заради интереса ми към него Снежно цвете също започна да проявява внимание към детето. Когато улавяше погледа й върху себе си, той охотно се усмихваше. В изражението му виждах лицето на майка му на същата възраст — мило, простодушно, умно. Снежно цвете отвръщаше на погледа му не точно с майчинска любов, а като че това, което виждаше, й харесваше повече, отколкото бе мислила преди.

Един ден, докато го учех на една мелодия, тя рече:

— Не бива да учи женските песни. Като деца знаехме и малко поезия…

— Благодарение на майка ти…

— И съм сигурна, че си научила още в дома на съпруга си.

— Така е.

Развълнувано се занадпреварвахме да си припомняме заглавия на стихотворения.

Снежно цвете хвана детето за ръката.

— Да го научим на каквото можем, за да стане образован мъж.

Което нямаше да е чак толкова много, понеже бяхме неграмотни в мъжкото писмо, ала момчето бе като изсушена гъба, когато я топнеш във вряща вода. Попиваше всичко, което му се даде. Скоро рецитираше поемата от династията Тан, която двете със Снежно цвете толкова обичахме като деца, както и цели пасажи от книгата за момчета, които бях запаметила, за да помагам на сина си в уроците. За първи път видях върху лицето на Снежно цвете изписана истинска гордост. Останалите от семейството не споделяха чувствата ни, но този път тя не трепна и не отстъпи пред исканията им да спрем. Бе си спомнила малкото момиченце, което дърпаше завеските на паланкина, за да наднича през прозореца.

Онези дни, въпреки студа и неудобствата, страха и изпитанията, бяха прекрасни, защото Снежно цвете бе щастлива така, както не я бях виждала от много години. Макар бременна и измъчвана от липсата на храна, тя сияеше отвътре, като че в нея бе запалена газена лампа. Харесваше й компанията на трите посестрими от Дзинтиен и й бе приятно да не е затворена сама със свекърва си. Приседнала заедно с тях, Снежно цвете пееше песни, които отдавна не бях чувала. Тук, навън, далеч от плена на тъмната и безрадостна къщурка, волният й дух препускаше на свобода.

И тогава, в една мразовита нощ, след десет седмици в планините, по-малкият син на Снежно цвете заспа, сгушен край огъня, и не се събуди. Не зная какво го уби — болест, гладът или студът, — ала в ранната утринна светлина открихме тялото му, покрито със скреж, а лицето му бе леденосиньо. Жалните вопли на Снежно цвете отекнаха над околните възвишения, ала касапинът прие нещастието най-тежко. Той притискаше телцето на момчето в обятията си, а по бузите му се стичаха сълзи, които прокарваха браздулици през напластяваната със седмици мръсотия. Бе безутешен. Не желаеше да се раздели с момчето. Не чуваше жена си, нито дори майка си. Заравяше лице в детското телце, опитвайки се да заглуши молбите им. Дори когато мъжете от нашата групичка го обградиха, закриха го от погледа ни и го заутешаваха с тихи слова, той не отстъпи. Току вдигаше лице към небето и изкрещяваше: „Как можах да загубя скъпоценното си момче?“. Въпросът, напиращ из разбитото сърце на касапина, се повтаря често в историите и песните на нюшу. Хвърлих поглед към лицата на жените около огъня и забелязах в тях неизречен въпрос: нима бе възможно един мъж, този касапин, да изпитва също такова отчаяние и горест, каквато чувстваме ние, жените, когато изгубим дете?

Той продължи да седи така в течение на два дни, докато ние, останалите, пеехме траурни песни. На третия ден стана, притисна телцето на сина си към гърдите си, стрелна се през групичките край огньовете и изчезна в гората, в която двамата бяха бродили толкова пъти. Върна се след два дни без тялото. Когато Снежно цвете го попита къде е погребан синът й, касапинът се обърна и я удари с такава жестокост, че тялото й изхвърча на няколко метра и се приземи с тупване върху твърдия сняг.

Продължи да я бие така свирепо, че тя пометна сред фонтан от черна кръв, която оплиска ледените склонове, ограждащи бивака ни. Бременността й не бе твърде напреднала и затова не открихме плода, ала касапинът бе убеден, че бе отървал света от поредното момиче. „Няма нищо по-коварно от женското сърце“, нареждаше той отново и отново, все едно не бяхме чували тази поговорка. Ние просто продължавахме да се грижим за Снежно цвете — събувахме панталоните й и ги перяхме с вода от разтопен сняг, почиствахме бедрата й от кръвта и спирахме гнилочта, която продължаваше да изтича между краката й с пълнежа от един от сватбените й юргани — и никога не вдигахме поглед към него и не повишавахме глас.

Сега си мисля, че бе цяло чудо, дето Снежно цвете оцеля през онези две последни седмици от изгнаничеството ни в планината, докато безучастно се оставяше да я пребиват от бой. Изнемощя от кръвозагубата при помятането. Тялото й бе насинено и смазано от ежедневните удари, които съпругът й сипеше върху нея. Питате се защо не го спрях? Веднъж вече бях надделяла над него. Защо не и сега? Именно понеже бях господарката Лу, не бе във властта ми да сторя повече за нея. Той бе як физически и не се колебаеше да използва силата си. Аз бях жена, която, въпреки високото си положение, бе сама. Бях безпомощна. Двамата знаехме това много добре.

В най-тежкия за моята лаотун момент осъзнах колко ми липсва съпругът ми. За мен огромна част от съвместния ни живот се бе въртяла около дълга и ролята, която се очакваше да изпълняваме. Съжалявах за всички случаи, в които не се бях показала като достойна за него съпруга. Зарекох се, че ако оцелея, ще стана жена, която наистина да заслужава господарския си сан, вместо да съм просто участничка в представление. Желаех това и си наложих да го постигна, но не преди да се покажа като далеч по-безмилостна и жестока от съпруга на Снежно цвете.

Ние, жените от групичката под дървото, продължавахме да се грижим за нея. Промивахме раните й с възвряла снежна вода, за да попречим на развиването на инфекция, превързвахме ги с плат, откъснат от дрехите, покриващи собствените ни тела. Другите поискаха да й приготвим супа от костен мозък от улавяните от касапина животни. Когато им напомних, че е вегетарианка, започнахме да се редуваме да обикаляме из гората в търсене на кора, треви и корени. Приготвяхме й горчив бульон и я хранехме с лъжичка. Пеехме й утешителни песни.

Но думите и действията ни не й носеха покой. Престана да спи. Седеше край огъня, обвила ръце около свитите си колене. Цялото й тяло се разтърсваше от раздиращо вътрешностите й отчаяние. Никоя от нас нямаше чисти дрехи, но поне се бяхме опитвали да поддържаме спретнат вид. Снежно цвете се бе занемарила напълно. Не си правеше труда да натрива лицето си с буца сняг или да изтърка зъбите си в подгъва на туниката си. С разпуснатата си коса ми напомняше за нощта, когато свекърва ми бе поразена от болестта. Все повече заприличваше на третата снаха в същата онази нощ — отсъстваща духом, със зареяно някъде много далеч съзнание.

Всеки ден тя се изтръгваше от вцепенението край огъня и тръгваше да броди из снежната планина. Носеше се като сомнамбул, залутана, блуждаеща, без опора. Всеки ден аз я съпровождах непоканена, хванала я през ръка, и двете се олюлявахме по заледените скали върху златните си лотоси, докато краката й неусетно я отведяха до ръба на скалата, където изливаше скръбта си в ширналия се простор, а силният северен вятър отнасяше риданията й.

Бях ужасена, в главата ми непрекъснато отекваше натрапчивият спомен за страховитите писъци на жените, които намираха смъртта си в дълбоката бездна по време на бягството ни в планините. Снежно цвете не познаваше моите тревоги. С взрян отвъд скалите поглед тя наблюдаваше ястребите, които се носеха по планинските ветрове. Спомних си колко често бе говорила за летене. Колко лесно би било за нея да прекрачи отвъд ръба на скалата. Ала аз бях неотлъчно до нея, никога не пусках ръката й.

Опитвах се да й говоря за неща, които биха я върнали на земята. Да кажем, подхвърлях нещо от рода на: „Ти ли предпочиташ да разговаряш с госпожа Уан за дъщерите ни, или аз да го сторя?“. Когато не ми отговаряше, опитвах с нещо друго: „Живеем толкова близо една до друга. Защо да чакаме момичетата да подпишат договора си, за да се срещнат? Трябва да дойдете у нас за по-дълго. Ще бинтоваме краката им заедно. Така те ще пазят спомен и за тези дни“. Или: „Виж, снежно цвете. Пролетта идва и скоро ще напуснем това място“. Десет дни тя отвръщаше само едносрично.

И ето че на единайсетия ден, свървайки внезапно към ръба на скалата, тя най-сетне проговори:

— Изгубих пет деца и всеки път съпругът ми винеше мен. Той винаги стаява безсилието си в юмруците си, неговото оръжие. Когато им е нужен излаз, се изсипват върху мен. Мислех, че ми е гневен, задето зачевам момичета. Но сега синът ми… Скръб ли е било това, което е изпитвал при всяка загуба? — Тя замълча и наклони глава, опитвайки се да проумее. — Във всеки случай има нужда да излее стаеното в юмруците си върху нещо — заключи тя отчаяно.

Това значеше, че побоите му над нея датираха от първата година на съвместния им живот. Макар подобни действия да бяха широко разпространени и общоприети по нашия край, ме заболя, че тя бе прикривала това толкова добре и така дълго от мен. Бях вярвала, че помежду ни повече няма да има тайни и лъжи, но този път това не ме разстрои. Вместо това изпитах вина, задето така дълго бях пренебрегвала белезите за нещастието на сродната ми душа.

— Снежно цвете…

— Не, чуй ме. Мислиш си, че съпругът ми таи злина в сърцето си, но той не е лош човек.

— Отнася се с теб, все едно не си човек…

— Лилия — предупреди ме тя, — той ми е съпруг. — После мислите й се потопиха в още по-мрачни селения. — Отдавна желая смъртта, ала винаги някой е наблизо.

— Не говори така.

Тя не ми обърна внимание.

— Колко често се замисляш за съдбата? Аз го правя почти всеки ден. Ами ако майка ми не се бе омъжила за баща ми? Ако той не се бе пристрастил към опиума? Ако не ме бяха омъжили за касапин? Ако се бях родила момче? Щях ли да успея да спася семейството си? О, Лилия, винаги толкова съм се срамувала пред теб заради положението си…

— Аз никога…

— От първия миг, когато стъпи в родния ми дом, виждам у теб съжаление. — Тя поклати глава да не я прекъсвам. — Не го отричай. Само ме изслушай. — Тя замълча за миг, преди да продължи. — Гледаш ме и си мислиш колко ниско съм паднала, но онова, което сполетя майка ми, бе далеч по-лошо. Помня, когато бях малка, как тя по цели дни и нощи плачеше горко. Сигурна съм, че е искала да умре, но не би ме изоставила. А после, когато заживях в дома на съпруга си, не е пожелала да напусне баща ми.

Разбрах накъде бие и рекох:

— Майка ти никога не позволи сърцето й да се изпълни с озлобление. Никога не се предаде…

— Последва баща ми на улицата. Никога не ще разбера какво се е случило с тях, но съм сигурна, че не си е позволила да умре, преди той да си отиде. Минаха дванайсет години. Много често съм се питала дали не можех да й помогна. Могла ли е да потърси помощ при мен? Отговарям си така: мечтаех да се омъжа и да намеря щастието си далеч от болестта на баща ми и мъката на майка ми. Не знаех, че ще съм просякиня в дома на съпруга си. После научих как да го накарам да носи у дома храна, която бих сложила в уста. Виж, Лилия, има неща, които не ни казват за мъжете. Можем да им дарим щастие, като им покажем, че ни доставят удоволствие. А знаеш ли, това носи наслада и за жената, ако го поиска. — Думите й звучаха като приказките на стариците, които обичат да плашат момичетата преди женитбата им.

— Не е нужно да ме лъжеш. Аз съм твоята сродна душа. Можеш да си честна с мен.

Тя откъсна поглед от облаците и за един много кратък миг ме погледна така, като че не ме познава.

— Лилия — в гласа й прозвучаха тъга и съчувствие, — имаш всичко и все пак нямаш нищо.

Думите й ме жегнаха, но не можах да се замисля върху тях, понеже тя продължи със следното признание.

— Аз и съпругът ми не спазвахме правилата, отнасящи се до нечистите дни след раждането. И двамата желаехме още синове.

— Синовете показват стойността на жената…

— Но виждаш какво се случва. От утробата ми излизат твърде много момичета.

На този неоспорим факт имах практичен отговор.

— Не им е било писано да живеят — казах. — Бъди благодарна, защото със сигурност нещо не им е било наред. На нас, жените, ни остава само да продължаваме да опитваме…

— О, Лилия, когато ми говориш така, главата ми се изпразва. Чувам само вятъра, който шуми в короните на дърветата. Усещаш ли как земята иска да се разтвори под нозете ми? Трябва да се връщаш. Остави ме да ида при майка си…

Бяха изминали много години, откакто тя бе загубила първата си дъщеря. Тогава не бях способна да разбера скръбта й. Но сега, когато бях познала повече от несгодите на живота, виждах нещата в различна светлина. Ако е напълно приемливо вдовица да се обезобрази или да се самоубие, за да опази достойнството на семейството на съпруга си, защо една майка да не бъде доведена до също толкова крайно действие при загубата на едно или повече деца? Ние сме техни хранилници. Обичаме ги. Гледаме ги, когато са болни. Ако са момчета, ги подготвяме да направят първите си стъпки в света на мъжете. Бинтоваме нозете на дъщерите си, научаваме ги на женския тайнопис и ги възпитаваме да бъдат добри съпруги, снахи и майки, за да намерят своето място в горните стаи на бъдещите си домове. Но никоя жена не бива да надживява децата си. Това е против законите на природата. А ако това се случи, защо тя да не пожелае да скочи от някоя скала, да се обеси на някое дърво или да се нагълта с луга?

— Всеки ден стигам до едно и също заключение — призна Снежно цвете, загледана в долината далеч под нас. — Ала тогава се сещам за леля ти. Лилия, помисли си колко е страдала и колко малко разбиране сме проявявали към мъката й.

Отговорих с истината:

— Страдала е ужасно, но мисля, че намираше утеха у нас.

— Помниш ли колко мила бе Красива луна? Колко скромна бе дори в смъртта си? Помниш ли, когато леля ти се прибра и застана над тялото й? Ние всички се бяхме водили от собствените си чувства, затова бяхме повили лицето на Красива луна. Леля ти не можа да се прости с дъщеря си. Защо постъпихме толкова жестоко?

Можех да кажа, че гледката на трупа на Красива луна бе прекалено жесток спомен за една майка. Ала рекох:

— Ще й гостуваме при първа възможност. Тя ще се зарадва да ни види.

— Теб, може би — отговори Снежно цвете, — но не и мен. Прекалено много й напомням за нея самата. Ала знай, всеки ден мисълта за нея ми дава сили да търпя.

Тя издаде брадичка напред, за последен път обхвана с поглед мъгливите хълмове и каза:

— Мисля, че трябва да се връщаме. Виждам, че ти е студено. А и искам да ми помогнеш да напиша нещо.

Бръкна в туниката си и извади ветрилото:

— Взех го със себе си. Страхувах се бунтовниците да не изгорят дома ни и да го унищожат.

Очите й се впиха в моите. Отново бе дошла на себе си. Изпусна въздишка и поклати глава.

— Зарекох се повече да не те лъжа. Истината е, че мислех, че тук ще намерим смъртта си. Исках да е с нас.

Тя дръпна ръката ми.

— Отдалечи се от ръба, Лилия. Страх ме е, като те гледам.

Върнахме се обратно в лагера, където с подръчни средства направихме мастило и четка. Измъкнахме два полуизгорели дънера от огъня и ги оставихме да изстинат, после изстъргахме овъглената дървесина с камък и грижливо събрахме прашеца. Разредихме го с вода, в която бяхме възврели корени. Получената смес не бе тъмна и плътна като истинското мастило, но щеше да свърши работа. След това разхлабихме ръба на една кошница, измъкнахме бамбукова сламка и я подострихме колкото можахме. Тя щеше да ни послужи вместо четка. Като се редувахме, описахме върху ветрилото пътуването, загубата на сина на Снежно цвете и на нероденото й дете, мразовитите нощи и благодатта на приятелството. Когато приключихме, Снежно цвете нежно го затвори и го затъкна обратно в туниката си.

Тази нощ касапинът не би моята лаотун. Вместо това поиска и получи своите нощни забавления. После Снежно цвете се върна от нашата страна на огъня, мушна се под сватбения си юрган и се сви до мен, с длан върху лицето ми. Умората от редицата безсънни нощи я победи и скоро тялото й се отпусна. Преди да се унесе, прошепна:

— Той ме обича по свой начин. Сега всичко ще бъде по-добре. Ще видиш. Сърцето му е омекнало.

А аз си помислих, да, до следващия път, когато излее скръбта или гнева си върху обичното същество, легнало до мен.

На следния ден получихме вест, че вече е безопасно да се върнем по селата си. След три месеца в планината ми се ще да кажа, че смъртта бе останала зад нас. Но не бе така. Наложи се да минем покрай всички онези, които бяха изостанали по пътя при бягството ни. Видяхме телата на мъже, жени, деца и бебета, силно разложени от природните сили, пировете, които си бяха устройвали с тях дивите животни, и тлението на плътта. Бели кости блестяха под ярките слънчеви лъчи. По дрехите останките биваха незабавно разпознавани и често до нас достигаха писъци на угризение, когато оцелелите намираха телата на изоставените си близки.

И като че това не стигаше, мнозина измежду нас бяха толкова слаби, че смъртта бе неизбежна — именно сега, в последния етап от премеждието, когато почти се бяхме добрали до домовете си. Най-често това бяха жени, които погиваха при слизането от планината. Крепейки се на миниатюрните си стъпала, ние трудно пазехме равновесие, понеже горната част на телата ни натежаваше и ни повличаше към бездната, спускаща се вдясно от нас. Този път на дневната светлина не само чувахме техните писъци, но и виждахме размаханите им ръце, напразно биещи из въздуха в опит да се задържат. Ден по-рано щях да съм сериозно обезпокоена за Снежно цвете, но сега тя внимателно поставяше единия си крак пред другия със съсредоточено изражение на лицето.

Касапинът носеше майка си на гръб. Веднъж, при гледката на жена, която повиваше тленните останки на детенцето си, за да го погребе, както подобава, Снежно цвете се отдръпна колебливо назад и краката й изневериха. Тогава той спря, свали майка си на земята и хвана жена си за лакътя.

— Моля те, не спирай — умоляваше я нежно. — Скоро ще стигнем при колата. До Дзинтиен ще пътуваш в нея.

Когато тя отказа да откъсне очи от майката с мъртвото дете, той добави:

— Ще се върна през пролетта и ще донеса костите му у дома. Обещавам ти, той ще бъде при нас.

Снежно цвете изпъна рамене и си наложи, макар и неохотно, да прекрачи жената с мъничкия вързоп.

Колата не бе на мястото, където бяхме спрели. Тя, както и много други неща, изоставени при бягството ни преди три месеца, бе отмъкната или от бунтовниците, или от Великата армия от Хунан. Но щом планинската местност отстъпи пред равните поля, привлечени от близостта на домовете си, ние забравихме за болящите ни, кървящи и омаломощени от глад тела. Дзинтиен бе невредим, доколкото можех да преценя. Помогнах на майката на касапина да влезе в къщата и отново излязох пред прага. Исках у дома. Знаех, че след като бях стигнала дотук, можех да извървя останалите няколко ли до Тункоу, но вместо това касапинът изтича да съобщи на съпруга ми, за да ме вземат.

Щом той тръгна, Снежно цвете ме сграбчи:

— Ела — каза тя, — нямаме много време.

Дръпна ме в къщата, макар очите ми да жадуваха да следват фигурката на касапина, която тичаше по пътя към селото ми.

Когато се качихме горе, тя рече:

— Някога ми стори голяма добрина, като ми помогна да довърша чеиза си. Сега мога да ти се отплатя мъничко.

Отвори един сандък и измъкна отвътре тъмносиня връхна дреха, чиято предница бе гарнирана с бледосиня коприна с изтъкани облачета. Разпознах в тази декорация костюма, с който бе пременена при първата ни среща. Тя ми я подаде.

— За мен ще бъде чест, ако я носиш, когато се срещнеш със съпруга си.

Виждах колко зле изглежда Снежно цвете, но не се бях замисляла какъв ли ще се стори моят външен вид на съпруга ми. Не бях сваляла бледолилавата си дреха с бродерия от хризантеми цели три месеца. Не само одеждите ми бяха мърляви и опърпани. Когато се погледнах в огледалото, докато се топлеше вода, за да се изкъпя, видях напластени върху лицето си следите от три месеца живот сред кал и сняг под безмилостните лъчи на планинското слънце.

Имах време да измия само онези части на тялото, които мъжът ми щеше да види или подуши най-напред — дланите, ръцете, лицето, врата, подмишниците и мястото между краката. Снежно цвете вложи всичките си усилия, за да прибере мръсната сплъстена маса, в която се бе превърнала косата ми, на кок, след което го уви с чиста кърпа. Тъкмо когато ми помагаше да обуя чифт панталони от чеиза й, се зачу приближаващо се чаткане от копитата на пони и скърцането на колела. Тя бързо закопча туниката. Намирахме се лице в лице. Положи дланта си върху квадрата от бледосиня коприна на гърдите ми.

— Прекрасна си — каза.

Пред мен стоеше съществото, което ми бе по-скъпо от всеки друг на света. Но се тормозех от онова, което бе казала в планината: че я съжалявам заради положението й. Не исках да си отида, без да й обясня.

— Никога не съм смятала, че си — помъчих се да намеря деликатни думи, но накрая се отказах, — че стоиш по-долу от мен.

Тя се усмихна. Сърцето ми туптеше под допира на ръката й.

— Нали каза без лъжи.

Тогава, преди да успея да изрека нещо, чух гласа на съпруга си да ме вика:

— Лилия! Лилия! Лилия!

При този звук аз хукнах, да, хукнах, надолу по стълбите и навън. Когато го видях пред себе си, паднах на колене и положих глава в краката му, ужасно притеснена от вида и миризмата си. Той ме вдигна и ме прегърна в обятията си.

— Лилия, Лилия, Лилия… — повтаряше с приглушен глас, като не спираше да ме целува отново и отново, забравил, че не сме сами.

— Далан… — никога преди не бях изричала името му.

Той ме хвана за раменете и ме отдалечи от себе си, за да разгледа лицето ми. В очите му проблеснаха сълзи, после отново ме привлече и притисна до тялото си.

— Трябваше да изведа всички от Тункоу — обясни той. — А после да се погрижа децата ни да отпътуват безопасно.

Тези действия, които тогава не ми бяха съвсем ясни, бяха онова, което превърна съпруга ми от сина на добрия и благороден управител на селото в негов високоуважаван приемник по заслуги.

Тялото му потрепери, когато добави:

— Търсих те многократно.

В песните, които ние жените пеем, много често се казва: „Не изпитвах чувства към съпруга си“ или пък „Съпругът ми нямаше чувства към мен“. Тези популярни стихове се повтарят в припев след припев, ала в онзи ден аз изпитвах дълбоки чувства към мъжа си и той към мен.

Последните мигове в Дзинтиен преминаха като в мъгла. Съпругът ми възнагради щедро касапина. Аз и Снежно цвете се прегърнахме. Тя предложи да взема ветрилото със себе си, но аз поисках да го задържи, защото нейната скръб едва бе отминала, а аз бях преизпълнена с щастие. Сбогувах се със сина й и обещах да му изпратя няколко книги, за да изучава мъжкото писмо. Накрая се наведох към дъщеря й и казах:

— Много скоро пак ще се видим.

После се качих на колата и съпругът ми дръпна юздите на понито. Погледнах назад към Снежно цвете, помахах й и се обърнах напред към Тункоу, където бяха моят дом, семейството ми, животът ми.

Заклеймяващото писмо

Из щелия окръг хората градяха наново живота си. Оцелелите бяха преминали през много сурови изпитания — първо епидемията, а после и въстанието. Бяхме душевно изтощени и силно намалели, но бяхме благодарни, че сме оживели. Постепенно започнахме да възвръщаме теглото си. Мъжете се завърнаха на полето, синовете ни — към ученето, а жените и момичетата се оттеглиха в своите покои и се отдадоха на бродиране и тъкане. Всички вървяхме напред, окрилени от късмета си.

Понякога в миналото бях проявявала интерес към света на мъжете. Ала сега си дадох дума никога повече да не пристъпвам в него. Било е писано да прекарам живота си в горните стаи. Радвах се отново да видя лицата на етървите си и очаквах с нетърпение дългите следобеди заедно, изпълнени със занимания като бродиране, пиене на чай, пеене и разказване на истории. Но това не можеше да се сравнява с щастието да се срещна с децата си. Три месеца бяха цяла вечност в техните, а и в моите очи. Бяха пораснали и променени. Най-големият ми син бе навършил дванайсет, докато бяхме разделени. В главния град на окръга, който бе под закрилата на императорската армия, далеч от хаоса, той бе учил много упорито. Бе усвоил най-важния урок: всички учени хора, независимо къде живеят или какъв диалект говорят, четат едни и същи текстове и полагат едни и същи изпити. По този начин из цялата империя се поддържат предаността, почтеността и единният мироглед. Дори далеч от столицата, в затънтени краища като нашия, местните управници, получили еднакво обучение, помагаха на хората да разберат отношенията между тях и императора. Ако синът ми усърдно следваше пътя, който бе поел, един ден със сигурност щеше да се яви на изпитите за държавни чиновници.

През тази година със Снежно цвете се виждахме по-често, отколкото като момичета. Съпрузите ни не се опитваха да ни спрат, макар въстанието да продължаваше да бушува из други райони на страната. След всичко случило се мъжът ми смяташе, че в дома на касапина съм на сигурно място, а пък съпругът на Снежно цвете окуражаваше посещенията й в нашия дом, тъй като тя винаги се завръщаше с дарове от храна, книги и пари. По време на гостуванията си двете деляхме едно легло, а мъжете ни се преместваха временно другаде, за да разполагаме с време насаме. Касапинът не посмя да възрази, след като съпругът ми бе уважил желанието ни. Но и как биха могли да попречат на нашите гостувания, нощите заедно, тайните, споделяни шепнешком? Не се бояхме от слънце, дъжд или сняг. Покорствай, покорствай, покорствай, пък прави каквото си си наумила.

Двете продължихме срещите си в Пууей по време на фестивалите, както винаги досега. Компанията на леля и чичо, чиято неизменна добрина им бе спечелила обич и уважение в семейството, й действаше добре. Леля бе многообичната „баба“ на купчина „внуци“. Сега чичо бе заел по-високо положение, отколкото докато баща ми бе жив. По-големият ми брат се нуждаеше от съветите му както за полската работа, така и за домашното счетоводство, а за чичо бе чест да го напътства. За тях двамата с леля залезът на живота бе белязан от щастлив край, какъвто никой не си бе представял.

Тази година благодарностите, които поднесохме със Снежно цвете на олтара на Гупо, извираха от съкровената ни същност. Направихме жертвоприношения и коленичихме в знак на признателност, задето ни бе съхранила през тази зима. После, хванати за ръце, отидохме на сергията за таро. Там по време на обичайната си гощавка правихме планове за бъдещето на дъщерите ни и обсъждахме методите на бинтоване, с които се постигат съвършени златни лотоси. Щом се върнахме обратно в домовете си, подготвихме превръзки, купихме успокояващи билки, избродирахме миниатюрни обувчици, които щяхме да принесем на олтара на Гуанин, направихме топки от лепкав ориз като дар на Изящноногата девица и започнахме да храним дъщерите си с кнедли с червен боб, за да омекнат костите на стъпалата им. Всяка от нас поотделно разговаря с госпожа Уан за съюза между двете момичета. Когато се срещнахме отново, сравнихме разказите си и се смяхме на леля й, която си бе същата като едно време, с напудреното си лице и лукави методи.

Дори сега, когато си припомням онези месеци от пролетта и ранното лято, виждам колко безметежно бе щастието ми. Имах семейството си и сродната си душа. Както казах, продължавах напред. Но не така бе за Снежно цвете. Тя не можа да си възвърне предишното тегло. Едва се докосваше до храната — няколко зрънца ориз, две хапки зеленчуци, — като предпочиташе да пие чай. Кожата й отново стана бледа, ала бузите й си останаха хлътнали. Когато ме посети в Тункоу и й предложих да гостуваме на старите й приятелки, тя любезно отказа под предлог, че няма да искат да я видят или няма да я помнят. Досаждах й, докато накрая се съгласи следващата година да ме придружи на седенкуването в дома на една девойка от рода Лу, която се падаше внучка на втора братовчедка на Снежно цвете и моя съседка.

През следобедите ми правеше компания, докато бродирах, но самата тя седеше взряна отвъд решетестия прозорец и отнесена някъде далеч. Като че през онзи последен ден в планините бе скочила от скалата и сега пропадаше безмълвно в пропастта. Виждах скръбта й, но отказвах да приема истината. Съпругът ми ме предупреди на няколко пъти.

— Ти си силна — ми каза една нощ, след като Снежно цвете се бе завърнала в Дзинтиен. — Оцеля в планините и всеки ден ме правиш все по-горд със способностите си да управляваш дома и с примера, който даваш на жените в селото. Ала ти, и моля те, не ми се сърди за това, което ще ти кажа, си сляпа, щом става дума за Снежно цвете. Тя е като теб във всичко. Може би това, което се е случило през изминалата зима, е било твърде много за нея. Не я познавам добре, но сигурно осъзнаваш, че под привидната й смелост се крие голяма мъка. Много години ти бяха нужни, за да разбереш, че не всички мъже са като съпруга ти.

Фактът, че той споделяше това с мен, ме засрами дълбоко. Не, всъщност не. По-скоро се подразних, че се осмели да се бърка в работи, принадлежащи на вътрешния женски свят. Ала не спорих с него, защото не ми подобаваше. Въпреки това на себе си трябваше да докажа, че греши, а аз съм права. При следващото посещение на Снежно цвете започнах да я наблюдавам по-внимателно. Вслушвах се, наистина се вслушвах в нея. Животът й се бе влошил. Свекърва й бе намалила дажбата й от храна и й позволяваше едва една трета от ориза, нужен на човек да оцелява.

— Храня се само с рядка оризова каша — рече тя, — но не се оплаквам. Напоследък нямам апетит.

Още по-лошо, касапинът не бе спрял с побоищата.

— Ти каза, че повече няма да те докосва — възразих, не желаейки да повярвам това, което съпругът ми бе прозрял така ясно.

— Какво мога да сторя, ако ми се нахвърли? Не мога да му отвърна. — Снежно цвете седеше срещу мен, бродерията лежеше в скута й отпусната и смачкана като коричка на тофу.

— Защо не ми каза?

Тя ми отговори с въпрос:

— Защо да те тревожа с неща, които не можеш да промениш?

— Можем да променим съдбата, ако упорстваме — рекох. — Аз промених живота си. И ти можеш.

Тя ме гледаше с плах поглед.

— Колко често? — попитах, опитвайки се да запазя гласа си спокоен, макар да бях разстроена от факта, че съпругът й още я тормози, ядосана, че го приемаше толкова безучастно, и наранена, че не го бе споделила с мен за сетен път.

— Зимата в планината го промени. Промени всички ни. Нима не го виждаш?

— Колко често? — настоях аз.

— Не съм добра съпруга в много отношения…

С други думи, биеше я по-често, отколкото й се искаше да признае.

— Искам да се преместиш да живееш тук — казах.

— Най-тежкото провинение за една жена е да изостави семейството си — отговори тя. — Знаеш го.

Така беше. Напускането на семейството се наказваше със смърт от ръката на съпруга.

— А пък и — продължи Снежно цвете — никога не бих изоставила децата си. Синът ми се нуждае от закрила.

— Със собственото ти тяло ли? — попитах.

Какво можеше да ми отговори?

С яснотата на осемдесетте си години разбирам, че отвърнах на отчаянието й с прекалена раздразнителност. В миналото, всеки път щом не бях сигурна как да приема нещастието на сродната си душа, аз я подтиквах да следва общоприетите в женския свят правила и традиции, за да противодейства на нещастията, които я сполитаха. Този път отидох по-далеч, като изградих стратегия, с помощта на която тя трябваше да подчини съпруга си, като вярвах, че жената, родена под знака на Коня, е в състояние чрез упоритостта си да промени нещата. С една безполезна дъщеря и необичан първороден син трябваше пак да се опита да забременее. Трябваше да се моли повече, да яде подходящите храни и да потърси билкар за специални отвари, за да си осигури син. Ако дареше съпруга си с това, което желаеше, той щеше да си припомни стойността й. Но това не бе всичко…

До времето, когато настъпи фестивалът на духовете на петнайсетия ден от седмия лунен месец, аз редовно бях обсипвала Снежно цвете с въпроси, които тя трябваше да разчете като предложения как би могла да подобри положението в дома си. Защо не се опита да бъде по-добра съпруга? Защо не се помъчи да ощастливи мъжа си, както зная, че умее? Ами да нащипе страните си, за да възвърне руменеца им? Защо не започне да се храни повече, за да е по-жизнена? Защо да не се прибере още сега у дома, да коленичи пред свекърва си, да й приготви специални гозби, да й ушие дрехи, да й пее песни, да стори всичко необходимо, за да направи старините й честити? Защо не се старае повече да оправи нещата? Мислех си, че давам полезни съвети, но нямах нейните грижи и тревоги. Все пак бях господарката Лу и си вярвах, че съм права.

Така че, когато се изчерпаха напътствията ми за живота й в нейния дом, започнах да я разпитвам за времето, прекарано в моя. Не е ли щастлива да бъде с мен? Не е ли харесала копринените одежди, които й дадох? Не е ли предала подаръците, които семейство Лу бяха изпратили на съпруга й в знак на вечната им признателност, с подобаващо уважение, така че той да бъде доволен от нея? Не се ли радва, че съм наела учител, който да преподава четене и писане на момчетата на възрастта на сина й в Дзинтиен? Не разбира ли, че като направим дъщерите си сродни души, ние ще променим съдбата на Пролетна луна, подобно на моята?

Ако наистина ме обича, не може ли да стори като мен — да се обгради от условностите, които защитават нас, жените, за да подобри окаяното си положение? На всичко това тя отвръщаше с въздишка и кимане. Този неин отговор ме правеше още по-нетърпелива. Настъпателно я засипвах с въпроси и добре обмислени доводи, докато тя не се предаде и не обеща да действа според напътствията ми. Но не го стори и следващия път разочарованието ми от нея бе още по-явно. Не разбирах, че неустрашимият кон от детството на Снежно цвете бе сломен духом. Бях достатъчно упорита да си вярвам, че мога да излекувам окуцял кон.

Животът ми се промени завинаги на петнайсетия ден от осмия лунен месец през шестата година от царстването на император Сиенфън. Бе настъпил Празникът в средата на есента. Оставаха няколко дни до началото на бинтоването на краката на дъщерите ни. Тази година Снежно цвете трябваше да ми гостува с децата си, но не те се появиха на прага на дома ми. Вместо това дойде Лотос, една от жените в групичката под короната на дървото през изминалата зима. Поканих я на чай в женските покои.

— Благодаря ви — рече тя, — но съм в Тункоу да навестя семейството си.

— Семейството винаги е щастливо да приветства омъжената си дъщеря — отговорих с обичайната изтънченост. — Сигурна съм, че ще са щастливи да ви видят.

— Аз също — каза тя, като се пресегна към кошницата с лунни кексчета, която бе провесена на едната й ръка. — Нашата обща приятелка ме помоли да ви предам нещо.

Тя измъкна продълговато тънко пакетче, повито в парче сиво-зелена коприна, която наскоро бях подарила на Снежно цвете. Лотос ми го подаде, пожела ми всичко хубаво и полюлявайки се, пое надолу по уличката, докато се скри зад ъгъла.

Познах какво държа в ръцете си по формата, но не можех да проумея защо, вместо да дойде, Снежно цвете бе изпратила ветрилото. Отнесох вързопчето в горната стая и изчаках, докато етървите ми излязат да раздадат лунни кексчета на приятелите ни в селото. Изпратих с тях и дъщеря си под предлог, че трябва да се наслаждава на последните дни преди бинтоването. Щом излязоха, седнах на стола си до прозореца. Смътна светлина се процеждаше през решетката и хвърляше върху масичката ми плетеница от листа и лозници. Дълго се взирах в пакета, преди да го отворя. Откъде разбрах, че трябва да се боя? Най-накрая разгънах последователно първо единия, а после другия край на зелената коприна и ето че пред погледа ми се разкри ветрилото. Взех го. После бавно го разтворих гънка по гънка. До записа с мастило от стрити въглени, направен в нощта преди слизането от планината, се спускаше нова колонка йероглифи.

„Твърде много грижи ми тежат“, бе написала Снежно цвете. Почеркът й винаги е бил по-изящен от моя и чертиците, напомнящи крачета на комарче, бяха толкова тънки и фини, че крайчетата им се виеха в нищото. „Не мога да съм каквато ме искаш. Вече не ще е нужно да слушаш моите болки. Три посестрими ми дадоха дума да ме обичат такава, каквато съм. Пиши ми не с утешения, както досега, а за да си припомняме щастливите си момичешки години“. И това бе всичко.

Като че кинжал прониза тялото ми. Стомахът ми подскочи от изненадващия удар и се сви на тревожна топка. Да я обичат? Наистина ли пишеше за любовта между нея и тези посестрими в нашето тайно ветрило? Озадачена и объркана, отново прочетох редовете. Три посестрими ми дадоха дума да ме обичат. Та ние се бяхме врекли една на друга като лаотун, това бе брак между душите, способен да преодолява огромни разстояния и продължителна разлъка. Нашият съюз трябваше да е по-значим от връзката със съпруг. Бяхме направили оброк за взаимна вярност и преданост до смъртта. Мисълта, че явно се отрича от обета помежду ни заради някакви посестрими, ме нарани безумно. А предположението, че някак си бихме могли да останем приятелки, буквално спря дъха ми. За мен словата й бяха десет хиляди пъти по-тежки, отколкото, ако сега съпругът ми дойдеше и ми съобщеше, че си е взел наложница. Та нали самата мен ме бяха канили да стана част от следбрачен съюз. Свекърва ми ме бе насърчавала много настойчиво, а аз бях плела кроежи и заговорничила, за да задържа Снежно цвете в живота си. Нима сега тя ме отхвърляше? Изглежда, че тя, жената, към която изпитвах съкровена любов, за която милеех и на която се бях врекла за цял живот, не ми отвръщаше със същото.

Тъкмо когато си помислих, че потресът ми не би могъл да бъде по-дълбок, осъзнах, че трите посестрими, за които ставаше дума, сигурно бяха жените от нейното село, с които живяхме в планините. Прехвърлих в ума си всичко, което се бе случило миналата зима. Дали не бяха замисляли да ми я отнемат още от онази първа нощ и затова я бяха омайвали с песните си? Дали не бе привлечена от тях, както мъжа — от нова наложница, която е по-млада, по-красива и по-нежна от преданата съпруга? Дали постелята на тези жени не бе по-топла, телата им — по-стегнати, а разказите им по-завладяващи? Дали в лицата им не четеше, че не таят очаквания и не я обвързват с отговорности?

Това бе напълно непозната за мен болка, която пронизваше, гореше, изтерзаваше тялото ми, по-ужасна от родилните мъки. После нещо в мен се пречупи. Започнах да се държа не като малкото момиче, което се бе влюбило в Снежно цвете, а като господарката Лу, жената, която вярваше в силата на правилата и условностите да омиротворят ума. Бе по-лесно да клеймя нейните недостатъци, отколкото да се отдам на чувствата, които бушуваха в мен.

Винаги се бях отнасяла снизходително към Снежно цвете от любов. Но щом се втренчих в слабостите й, изведнъж в главата ми се очерта нескончаем низ от фалш, заблуди и предателства. Спомних си всички нейни лъжи — за родния й дом, за семейния й живот, дори за побоите, нанасяни й от съпруга й. Не само че не бе сродна душа, но дори и не бе добра приятелка. Като такава би трябвало да е честна и открита. И като че това не стигаше, аз позволих спомените от последните няколко седмици да нахлуят в мен. Снежно цвете се бе възползвала от парите и положението ми, за да получи по-хубави дрехи, по-добра храна и да осигури по-добро бъдеще за дъщеря си, като същевременно бе пренебрегвала всичките ми предложения и опити за помощ. Почувствах се измамена и ужасно смешна.

И ето, че се случи нещо изключително странно. В главата ми изплува образът на майка ми. Спомних си как като малко дете търсех обичта й. Тогава смятах, че ако правя всичко, което иска от мен по време на бинтоването, ще си спечеля любовта й. Бях повярвала, че съм я получила, а тя изобщо не бе изпитвала чувства към мен. Също както Снежно цвете, и тя гледаше само собствените си егоистични интереси. Първата ми реакция на лъжите и липсата на уважение от страна на майка ми бе гняв и аз никога не можах да й простя, ала с времето постепенно се отдръпвах все повече от нея, докато накрая не се освободих от властта й над мен. За да съхраня сърцето си, трябваше да сторя същото и със Снежно цвете. Не можех да позволя на никого да узнае, че умирах от терзания при мисълта, че повече не ме обича. А също трябваше да скрия гнева и страданието си, защото това не са качества, подобаващи на една благовъзпитана жена.

Затворих ветрилото и го оставих настрана. Снежно цвете ме бе помолила да й пиша. Не го направих. Измина седмица. Не започнах бинтоването на дъщеря си в уречения ден. Още една седмица. Лотос отново дойде и този път достави писмо, което Юнган ми донесе в горната стая. Разгърнах листа и се взрях в йероглифите. Чертиците й винаги ми бяха напомняли за милувки. Сега ми приличаха на кинжали.

Прочетох го още веднъж, после поднесох единия край на листа към пламъка на газената лампа. Наблюдавах как ъгълчетата на листа се сбръчкват и думите се превръщат в дим. В идните дни, когато времето захладня и започнах бинтоването на дъщеря си, пристигнаха още писма. Изгорих и тях.

Тогава бях на трийсет и три години. Щях да имам късмет, ако живеех още седем и още по-голям — ако бъдеха седемнайсет. Не можех да понеса болезненото чувство в стомаха си дори още минута, камо ли година или повече. Терзанието ми бе огромно, но аз призовах на помощ онази вътрешна дисциплина, която ме бе превела през мъките на бинтоването, през ужаса на епидемията и зимата в планината. Заех се с, както го нарекох, изрязване на болестта от сърцето си. Винаги щом в ума ми изникнеше образ, свързан със Снежно цвете, аз го обливах с черни краски. Паднеше ли погледът ми върху спомен, го пропъждах, като затварях очи. Ако изплуваше познат аромат, поднасях към носа си цвете, добавях още чесън в уока или извиквах мириса на гладната смърт в планините. Ако спомен бръснеше кожата ми — докосването на дъщеря ми по ръката, дъхът на съпруга ми в ухото ми нощем, вялият полъх на зефира върху гърдите ми, докато се къпя, — аз дерях, търках, удрях плътта си, за да излича паметта й. Бях безжалостна като земеделец след прибирането на реколтата, който изтръгва оцелелите стръкове от скъпоценните посеви. Опитах се да разчистя всички останки до гола земя, знаейки, че само така мога да защитя нараненото си сърце.

Когато спомените за любовта на Снежно цвете продължиха да ме измъчват, издигнах цветна кула, подобна на онази, която бяхме направили, за да пропъдим духа на Красива луна. Трябваше да прогоня този нов призрак, да не й позволя повече да гнети мислите ми и да терзае душата ми с нарушени клетви за съкровена любов. Прочистих кошниците, сандъците, чекмеджетата и рафтовете от подаръците, които Снежно цвете ми бе изпращала през годините. Изнамерих всички писма, които ми бе писала, откакто се познавахме. Не беше лесно. Не можах да намеря ветрилото. Не открих… нека просто кажем, че много вещи липсваха. Ала всичко, което успях да събера, залепих или положих в цветната кула, след което съчиних следното писмо:

Сгънах листа и го мушнах през миниатюрната решетка на прозорчето в женската стая на цветната кула. След това запалих основата й, като доливах масло, колкото бе нужно, за да погълне огънят кърпичките, плетивата и бродериите.

Но Снежно цвете ме преследваше упорито. Когато бинтовах нозете на Нефрит, тя все едно бе в стаята с мен и, положила ръка на рамото ми, нашепваше в ухото ми: „Увери се, че в превръзките няма и най-малка гънчица. Покажи на дъщеря си майчината си любов“. Пеех, за да заглуша думите й. Понякога нощем усещах невидимата й длан върху бузата си и дълго не можех да заспя. Лежах будна, гневна на себе си и на нея, и си мислех: мразя те, мразя те, мразя те. Ти наруши обета си за вярност. Ти ме предаде.

Двама души понесоха тежестта на моето страдание. Срам ме е да призная, че първият бе дъщеря ми. Вторият, съжалявам да го кажа, бе старата госпожа Уан. Силата на майчината ми обич бе голяма и не бихте могли да си представите колко внимателно повивах стъпалата на Нефрит, възобновявайки в паметта си не само съдбата на по-малката ми сестра, но и всички уроци за безупречно бинтоване при минимален риск от инфекция, обезобразяване или смърт, които свекърва ми бе успяла да ми предаде. Ала също така пренесох и болката, която изпитвах по Снежно цвете, от своето тяло в нозете на дъщеря си. Нима златните ми лотоси не бяха главният източник на всички мои беди и победи?

Макар че костите и нравът на дъщеря ми бяха меки и податливи, тя рида горко. Не можех да понасям плача й, макар едва да бяхме започнали. Възползвах се от чувствата си и въоръжена с тях, я карах да обикаля женските покои, пристягах все по-силно бинтовете при всяко следващо повиване, порицавах я, или не — крещях й ядно — урока, на който майка ми ме бе научила.

— Истинската дама не допуска грозота в живота си. Единствено чрез болка ще постигнеш красотата, само чрез страданието ще намериш покой. Аз повивам, аз бинтовам, но ти ще получиш наградата.

Надявах се чрез действията си да получа малка част от наградата за себе си и да намеря омиротворението, което майка ми, ми бе обещала.

Под предлог, че исках най-доброто за Нефрит, уговарях останалите жени в Тункоу, чиито дъщери бяха започнали бинтоването си.

— Ние всички живеем тук — казвах. — Имаме добри семейства. Няма ли да е хубаво дъщерите ни да станат посестрими?

Стъпалата на дъщеря ми станаха почти колкото моите. Но преди да узная това, през петия лунен месец на новата година получих посещение от госпожа Уан. В спомените ми тя открай време си бе същата. Винаги е била възрастна жена, ала в онзи ден я изучавах с по-критичен поглед. Беше много по-млада от мен днес, което означава, че при първата ни среща преди толкова много години е била на не повече от четирийсет. Но пък кажи-речи на същата възраст моята, както и майката на Снежно цвете, бяха починали и бяха смятани за дълголетници. Когато разсъждавам върху това, си мисля, че след овдовяването си госпожа Уан не е желаела да последва съпруга си или да стане жена на друг. Вместо това е предпочела да живее и да се издържа сама. Не би се справила, ако не бе изключително умна и с развит търговски нюх. Ала все още е било нужно да се пребори с тялото си. Дала е на всички да разберат, че погребва женската си природа, като е започнала да прикрива остатъците от някогашната прелест с обилна пудра и се е труфила с безвкусни дрехи, които да я отличат от омъжените жени по нашия край. Сега, в края на шейсетте, както предположих, мазилата и ярката коприна не й бяха нужни. Бе старица, все още с ум и нюх, ала имаше един недостатък, който аз добре познавах. Обичаше племенницата си.

— Господарке Лу, отдавна не сме се виждали — рече тя, като се тръсна на един стол в главната стая.

Когато не й предложих чай, тя се озърна разтревожено.

— Тук ли е съпругът ви?

— Господарят ще се върне по-късно, но вие много бързате. Дъщеря ми е твърде малка, за да се започват преговори за женитбата й.

Госпожа Уан се плесна по бедрото и се изкиска. Като видя, че не се смея, стана сериозна.

— Знаете, че не за това съм дошла. Тук съм, за да обсъдим възможен съюз между сродни души. Това е само женска работа.

Започнах бавно да почуквам с нокътя на показалеца си върху подлакътника от тиково дърво на стола. Звукът бе силен и дразнещ дори за мен, но не спрях.

Тя бръкна в ръкава си и извади ветрило.

— Нося това за дъщеря ви. Може би бих могла да й го предам.

— Дъщеря ми е в горната стая, но господарят Лу не би сметнал за редно да получава нещо, което той не е одобрил.

— Но, господарке — довери госпожа Уан, — това е женски тайнопис.

— Тогава го дайте на мен — пресегнах се аз.

Старата сватовница видя, че ръката ми трепери, и се поколеба.

— Снежно цвете…

— Не! — Думата прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах, но не можех да понеса произнасянето на това име.

Овладях се и рекох:

— Ветрилото, моля.

Тя неохотно ми го подаде. В главата ми цяла армада четки, натопени в черно мастило, заличаваха мислите и спомените, които никнеха безспир. Призовах твърдостта на бронзовите статуи в храма на предците, твърдостта на зимния лед, на кости, изпечени от безжалостното слънце, да ми дадат сила. С едно бързо движение разгърнах ветрилото.

„Узнах, че във вашия дом има момиче с благ нрав, изкусно в женските умения“. Това бяха началните думи на посланието, което Снежно цвете ми бе изпратила много отдавна. Вдигнах поглед и срещнах взора на госпожа Уан, която ме наблюдаваше, ала чертите ми съхраниха спокойствието на езерце в тиха нощ. „Семействата ни засаждат градина. В тях цъфтят две цветя. Те са готови да се срещнат. Ти и аз сме родени в една и съща година. Би ли искала да бъдем сродни души? Двете заедно ще се реем над облаците“.

Гласът на Снежно цвете звънеше във всеки старателно изписан йероглиф. Щракнах ветрилото и го подадох на госпожа Уан. Тя не го пое от протегнатата ми ръка.

— Госпожо Уан, мисля, че има някаква грешка. Осемте йероглифа на тези момичета не съвпадат. Родени са в различен ден и различен месец. Но по-важното е, че големината на стъпалата им се различаваше преди началото на бинтоването, и се съмнявам да станат еднакви. А пък и… — лениво махнах с ръка към стаята — материалното положение на двете семейства не си съответства. Всеки знае тези изисквания.

Очите на госпожа Уан се присвиха:

— Мислите, че това не ми е ясно?

Тя изсумтя.

— Нека ви кажа какво зная аз. Вие разтрогнахте съюза си без обяснение. Една жена — вашата сродна душа — ридае объркана.

— Объркана? Знаете ли какво стори тя?

— Говорете с нея — продължи госпожа Уан. — Не разваляйте плановете, градени от две любящи майки. Две момичета ги чака прекрасно бъдеще заедно. Могат да бъдат щастливи като своите майки.

Не можех да приема предложението. Скръбта ми ме правеше слаба, а и твърде често се бях оставяла Снежно цвете да ме заблуди — да отвлече вниманието ми, да ми въздейства, да ме убеди — с лъжите си. Освен това не можех да поема риска да я видя сред посестримите й. Умът ми вече бе достатъчно изтерзан от сцени на прошепнати съкровения и нежни докосвания.

— Госпожо Уан — рекох, — не мога да принизя дъщеря си толкова, че да я свържа с отрочето на касапин.

Презрителността ми бе умишлена, като се надявах да накарам сватовницата да изостави темата, но тя, сякаш не ме бе чула, продължи:

— Помня ви, вас двете, заедно. Когато минавахте по моста над реката, водата ви отразяваше — същия ръст, същите стъпала, същата смелост. Врекохте се във вярност една на друга. Обещахте да сте неразлъчни, да сте заедно навеки, да не се разделяте или отдалечавате една от друга…

Аз бях спазвала всички тези клетви с открито сърце, но Снежно цвете?

— Не знаете какво говорите — казах. — В деня, когато с вашата племенница подписахме договора си, рекохте: „Никакви наложници“. Помниш ли това, стара жено? Иди и я попитай какво стори.

Захвърлих ветрилото в скута на сватовницата и отвърнах лице. Сърцето ми бе ледено като речната вода, която някога миеше краката ми. Почувствах погледа й върху себе си, преценяващ, учуден, въпросителен, ала не й стигаше волята да продължи. Чух я да се надига несигурно от стола. Погледът й продължаваше да дълбае в мен, но аз не трепнах, непоколебима.

— Ще предам съобщението ви — каза тя най-накрая с глас, изпълнен с доброжелателство и дълбоко разбиране, което ме смути, — но знайте, рядко се среща личност като вас. Прозрях го много отдавна. Всички в окръга завиждат на късмета ви. Всички ви желаят дълъг живот и благоденствие. Но аз виждам как разбивате две сърца. Толкова е тъжно. Помня малкото момиче, което бяхте някога. Нямахте нищо, освен хубавите си стъпала. Сега живеете в изобилие, господарке Лу, изобилие от злоба, неблагодарност и късопаметност.

Накуцвайки, тя излезе. Чух да се качва в паланкина си и да нарежда на носачите да я откарат в Дзинтиен. Не можех да повярвам, че бях позволила последната дума да бъде нейна.

Измина година. Наближи денят, определен за началото на месеца на седенкуване и песни в горната стая на братовчедката на Снежно цвете. Все още бях съсипана, в главата ми пулсираше несекващ ритъм — та-там, та-там, та-там, — като биенето на сърце или женски напев. Със Снежно цвете бяхме планирали да отидем заедно на празненствата. Не знаех дали все още възнамерява да дойде. Надявах се, ако се появи, да избегнем сблъсъка. Не желаех да воювам с нея както с майка си.

Десетият ден от десетия лунен месец настъпи — добра и щастлива дата за началото на сватбените ритуали на съседското момиче. Отидох в дома му и се качих в женската стая. Булката имаше някак тъжна хубост. Посестримите й седяха около нея. Забелязах госпожа Уан, а до нея — Снежно цвете: спретната, с опъната назад коса, както подобава на омъжена жена, облечена в един от костюмите, които й бях подарила. Чувствителното място над стомаха, където се съединяват ребрата, ме стегна. Кръвта като че се оттегли от главата ми и си помислих, че може да припадна. Не знаех дали мога да изтърпя цялото събитие, ако Снежно цвете бе там, и да запазя женското си достойнство. Хвърлих бърз поглед към останалите лица в стаята. Снежно цвете не бе довела Върба, Лотос или Сливов цвят със себе си. От гърдите ми се изпусна шумна въздишка на облекчение. Ако и една от тях бе дошла, щях да избягам.

Настаних се срещу Снежно цвете и леля й. Тържеството бе съпроводено с обичайните песни, оплакване, разкази и шеги. След това майката на булката помоли Снежно цвете да разкаже за живота след омъжването си.

— Днес ще ви изпея едно заклеймяващо писмо — съобщи тя.

Изобщо не бях очаквала такова нещо. Как бе възможно да пожелае да се оплаче от мен пред всички, когато онеправданата бях аз? Поне да бях подготвила ответна песен на обвинение и отмъщение.

— Викът на фазана отеква далеч — поде тя.

Жените в стаята се обърнаха към нея, щом чуха познатото встъпление на този традиционен жанр. По-нататък Снежно цвете продължи да пее в същия туптящ ритъм, който чувах в главата си от месеци.

— Пет дни как кадих тамян и се молех за кураж да дойда. Три дни как възвирах уханна вода, да са чисти кожата и премяната ми, да съм достойна за старите си другарки. Душата си вложих в тази песен. Като дете бях свидно чедо, ала на всички тук е известно как тежка бе мойта орис. Изгубих родния си дом. Изгубих своето семейство. Две поколения жени в рода ми бяха постигнати от зла участ. Съпругът ми не е добър. Свекърва ми е жестока. Седем пъти бременна бях, три дечица поеха дъх на белия свят. Оживяха само един син и една дъщеря. Съдбата сигурно ме е проклела. Сигурно в предишен живот съм вършила зли дела. Хората ме смятат за по-нисша от тях.

Посестримите на булката се разридаха съчувствено, както и се полагаше. Майките им слушаха внимателно, ахкаха и охкаха на тъжните места, поклащаха глава пред неизбежността на женската орисия и се възхищаваха как изкусно Снежно цвете си служеше с нашия език на скръбта.

— Едничко щастие си имах — моята сродна душа — продължи Снежно цвете в същия ритъм — та-там, та-там, та-там. — В договора си написали сме — ни една горчива дума помежду ни, и така двайсет и седем години. Винаги сме били искрени в словата си. Като високи лозници бяхме, протягащи филизи една към друга, навеки сплели стъбла. Ала, когато й разказах скръбта си, тя не прояви търпение да слуша. Щом видя колко прекършен бе духът ми, напомни ми, че мъжете орат, а жените тъкат, че трудолюбивият не гладува, уверена, че мога да променя участта си. Но как би могъл да съществува светът без бедните и злочестите?

Наблюдавах как жените в стаята плачеха за Снежно цвете. Бях невероятно смаяна.

— Защо отвърна се от мен? — пропя тя със звънък прекрасен глас. — Ние сме сродни души — неразлъчни сърца, дори животът ни да ни дели.

Внезапно тя промени темата:

— А защо нарани дъщеря ми? Пролетна луна е тъй млада, не разбира защо, а ти не даваш отговор. Не очаквах в гърдите ти да тупти зло сърце. Умолявам те, спомни си — чувството, що ни свързваше, бе дълбоко като океана. Нека трето поколение не страда.

Въздухът в стаята се нагнети, когато тази последна неправда докосна сърцата на жените. Животът на момичетата бе достатъчно тежък и без аз да вгорчавам дните на някой много по-слаб от мен.

Изпънах рамене. Аз бях господарката Лу, най-уважаваната жена в окръга, и трябваше да остана на висотата на положението си. Вместо това се оставих на ритъма на музиката, която от месеци туптеше в ума и сърцето ми.

— Викът на фазана отеква далеч — рекох аз, докато в ума ми се оформяше моето заклеймяващо писмо.

Все още исках да бъда благоразумна, така че отговорих най-напред на последното и най-несправедливо обвинение на Снежно цвете. Докато пеех, обхождах с поглед жените:

— Нашите момичета не могат да бъдат сродни души. Те не си приличат никак. Вашата някогашна съседка желае доброто на дъщеря си, но аз не ще престъпя забраните. С отказа си правя туй, що би сторила всяка майка.

По-нататък песента ми продължи:

— Всички жени в тази стая познават несгоди. Като момичета сме безплодни издънки. Може и да обичаме семействата си, ала не сме за дълго с тях. Омъжваме се в непознати села, в непознати семейства, за чужди нам мъже. Работим неуморно, оплачем ли се, губим и мъничкото почит, що хранят мъжовите ни роднини. Раждаме деца, понякога ги губим, друг път умираме ние. Дотегнем ли на съпрузите си, довеждат в дома ни наложници. Всички познаваме злочестини — бедна реколта, мразовита зима, сушава пролет. Всички тези неща са обичайни, но ето че тази жена търси специално внимание за своите скърби.

Извърнах се към Снежно цвете. Когато й заговорих, в очите ми пареха сълзи. Съжалих за словата си в мига, в който те излязоха от устата ми.

— Ти и аз бяхме свързани като двойка мандаринки. Бях ти вярна, винаги, ала ти се отвърна от мен, замени ме с посестрими. Ветрило се изпраща на едно-единствено момиче, не на много. Добрият кон не носи две седла, достойната жена не изменя на сродната си душа. Може би заради коварството ти твоят съпруг, твоята свекърва, децата ти и, да, предадената сродна душа, която стои пред теб, не те обичат тъй, както биха желали. Срамиш ни с детинските си прищевки. И ако днес съпругът ми доведе наложница, тя ще ме измести от постелята, ще бъда захвърлена, изоставена. И ще трябва, както всички тук, да го приема. Ала… от… теб…

Гърлото ми се сви неволно и сълзите, които дотогава бях сдържала, потекоха от очите ми. За миг си помислих, че няма да мога да продължа. Оставих собствената си болка настрана и се опитах да променя темата към неща, които бяха разбираеми за всички жени в стаята.

— Можем да очакваме мъжете ни да ни разлюбят — имат това право, та ние сме само жени, — но такъв удар от друга — самата тя като жена, познала много жестокости, е безжалостно.

Напомних на съседките си за положението, което заемам, и за съпруга си, който докара сол в селото и се погрижи за безопасността на всички по време на бунта.

— Прагът ми е неосквернен — заявих и се обърнах към Снежно цвете. — А твоят?

В този момент в мен се отпуши и изригна някакъв гняв, който никой не посмя да възпре. Думите ми избликваха от толкова мрачни и жестоки дълбини на същността ми, че все едно тялото ми бе разпорено с нож. Знаех всичко за Снежно цвете и го използвах срещу нея под маската на общественото приличие и силата ми на първа жена в селото. Унизих я пред останалите жени, като не подминах нито една нейна слабост. Бях изгубила самообладание и не спестих нищичко. Неканен, в паметта ми изникна един отколешен спомен: кракът на малката ми сестра се мята и свободният край на превръзката се усуква около нея. С всяка нападка, която хвърлях срещу Снежно цвете, като че собствените ми бинтове падаха и най-сетне бях свободна да изрека всичко, което мислех. Отне ми много години да разбера, че онова, което мислех тогава, е било напълно погрешно.

Не бе вярно, че превръзките се бяха освободили и шибаха тялото на моята лаотун. По-скоро те се омотаваха все по-стегнато около мен, като се мъчеха да изтръгнат от сърцето ми дълбоката обич, за която бях копняла цял живот.

— Тази жена, която е живяла сред вас, взе със себе си чеиз, направен от майчината й прикя, и когато бедната жена попадна на улицата, тя нямаше ни завивки, ни дрехи, които да я защитят от студа — обявих аз. — Тази жена, която е живяла сред вас, не пази дома си неопетнен. Занаятът на мъжа й е нечист — коли прасета на платформа пред дома си. Вашата някогашна другарка имаше много дарования, но ги пропиля, като отказа да учи жените от дома на съпруга си на нашето писмо. Тази жена, която е живяла сред вас, лъга за положението на семейството си още през момичешките си дни, лъга, когато бе девойка с прибрани коси, и продължава и днес, когато е съпруга и майка, в дните на ориза и солта. Мамила е не само вас, но и своята сродна душа.

Замълчах, изучавайки лицата наоколо.

— Как прекарва времето си тя? Ами нека ви разкажа! Ще ви разкажа за нейната похот! Животните се разгонват в определено време, но тази жена е винаги разпалена. Сластолюбието й кара целия дом да немее. Горе в планините, когато бягахме от бунтовниците — наклоних се напред и останалите също се приведоха, — тя се забавляваше с мъжа си, вместо да бъде до мен, нейната сродна душа. Казва, че сигурно е сторила нещо лошо в предишния си живот, но аз, господарката Лу, ви казвам, че злините в този живот са виновни за участта й.

Снежно цвете седеше срещу мен и по бузите й се стичаха сълзи, но аз бях толкова неутешима и объркана, че бях способна единствено да изпитвам гняв.

— Като момичета подписахме договор — заключих аз. — Даде клетва и я престъпи.

Снежно цвете треперливо пое дълбок дъх.

— Веднъж ме помоли винаги да ти казвам истината, но когато го сторя, или ме разбираш погрешно, или не ти харесва това, което чуваш. В селото си намерих жени, които не се отнасят снизходително с мен. Не ме порицават. Не очакват да съм някоя, която не съм.

Всяка нейна дума само засилваше всичките ми подозрения.

— Не ме унижават пред други хора — продължи Снежно цвете. — Бродираме заедно и взаимно се утешаваме, когато нещо ни тежи. Не ме съжаляват. Посещават ме, когато не се чувствам добре… Сам-сама съм. Имам нужда от приятелска утеха всеки ден, не само когато ти пожелаеш. Нуждая се от жени, които да ме чуят каквато съм, а не каквато ме помнят или им се иска да бъда. Чувствам се като птица, която лети в самота. Не мога да открия половинката си…

Кротките й думи и меки извинения бяха точно това, от което се боях. Затворих очи, опитвайки се да възпра чувствата си. За да се защитя, трябваше да се вкопча в своята онеправданост, както преди с майка ми. Когато отворих очи, Снежно цвете бе станала и изящно се полюшваше към стълбите. Когато госпожа Уан не я последва, изпитах прилив на съчувствие. Дори собствената й леля, единствената измежду нас, която се издържаше с помощта на собствения си ум, отказа да й предложи утеха.

Докато фигурата й постепенно изчезваше надолу по стълбите, си дадох дума, че повече никога няма да я видя.

Когато мислите ми се завръщат към онзи ден, осъзнавам, че тогава измених на дълга и отговорностите си на жена. Постъпките на Снежно цвете бяха непростими, ала изреченото от мен будеше презрение. Бях позволила гневът, обидата и най-сетне желанието ми за мъст да направляват действията ми. По ирония, точно чрез това, с което се посрамих и за което дълбоко съжалявах впоследствие, завърши утвърждаването ми като господарката Лу. Съседите ми бяха свидетели на куража, който показах, когато съпругът ми бе заминал за Гуейлин. Знаеха как се грижих за свекърва си по време на епидемията и бяха видели синовната ми почит при погребението на родителите на съпруга ми. След оцеляването ми през зимата в планината пред погледите им по мое нареждане бяха изпратени преподаватели в отдалечени села, самата аз присъствах на церемонии в почти всеки дом в Тункоу, и изобщо се представях достойно като съпруга на управителя на селото. Ала в онзи ден аз наистина спечелих уважението, което върви със сана на първата жена в селото, като направих онова, което всички жени трябва да сторят за страната си, ала рядко успяват. Всяка от нас трябва да дава пример за благоприличие и здравомислие в женския свят. Ако се справи, тези добродетели ще се разнесат от нейната врата до съседната, като не само карат жените и децата да се държат подобаващо, но и окриляват мъжете да направят външния свят възможно най-сигурен и спокоен, така че когато императорът погледне от трона си, да види владения, живеещи в мир. Сторих го по най-открития начин, като разобличих пред съседите си Снежно цвете като подла и презряна жена, която няма място в живота ни. Постигнах триумф, като унищожих сродната си душа.

Моята заклеймяваща песен стана известна. Бе бродирана върху кърпички и изписвана върху ветрила. Преподаваха я на момичетата като нравоучителен урок и я изпълняваха по време на сватбените празненства като предупреждение към невестите за капаните на живота. Така позорът на Снежно цвете се разнесе из целия окръг. Що се отнася до мен, всичко това осакати душата ми. Какъв смисъл имаше да бъда господарката Лу, когато в живота ми нямаше любов?!

Сред облаците

Изминаха осем години. През това време император Сиенфън се пресели в отвъдното, император Тунджъ се възкачи на престола, а бунтът на тайпините бе потушен в далечна провинция. Най-големият ми син се ожени, съпругата му забременя, заживя в дома ни и роди мъжка рожба — първия от многобройните ми скъпоценни внуци. Освен това синът ми издържа първите си изпити и получи титлата шънюен28. Веднага започна да се подготвя за изпитите за сиуцай29 в нашата провинция. Нямаше време за съпругата си, но мисля, че тя успя да намери утеха в женските покои. Бе млада жена, добре образована, владееща домашните умения. Много я харесвах. Дъщеря ми, вече шестнайсетгодишна девойка с отдавна прибрани коси, бе сгодена за сина на един търговец на ориз в далечния Гуейлин. Когато Нефрит се омъжеше, можеше повече да не я видя, но този брак щеше да заздрави връзките ни в търговията със сол. Семейство Лу бяха заможни, високо уважавани и късметът не им изменяше. Аз бях на четиридесет и две години и се бях постарала да забравя за Снежно цвете.

В един ден през късната есен от четвъртата година от царстването на император Тунджъ, Юнган влезе в женските покои и ми прошепна, че ме търсят. Казах й да покани гостенката, но очите на прислужницата се плъзнаха по снаха ми и дъщеря ми, които бродираха заедно, и поклати отрицателно глава. Това или бе безочие от нейна страна, или имаше много сериозна причина. Без дума към другите, слязох долу. Щом влязох в главната стая, едно младо момиче в износени дрехи падна на колене и опря чело о пода. На вратата ни често идваха просякини като нея, защото бях известна с великодушието си.

— Господарке Лу, само вие можете да ми помогнете — умолително рече то, като примъкна сгърчената си фигурка към мен, така че челото му да допре нозете ми.

Протегнах се и я докоснах по рамото.

— Дай ми паничката си и ще я напълня.

— Нямам просешка паничка и не се нуждая от храна.

— Тогава какво те води тук?

Момичето се разрида. Помолих го да стане и когато то не помръдна, отново го потупах по рамото. До мен Юнган стоеше, забила поглед в земята.

— Стани! — наредих аз.

Девойката вдигна глава и ме погледна в очите. Бих я познала навсякъде. Дъщерята на Снежно цвете изглеждаше точно като майка си на същата възраст. Косите й отказваха да се подчинят на иглите и падаха на непокорни кичури край лицето й, което бе бледо и чисто като пролетната месечина, на която бе кръстено момичето. С тъга си спомних времето, преди тя да се роди. През мъглите на годините пред мен изплува образът на Пролетна луна като прекрасно бебенце, и после през ужасните дни и нощи на зимата в планината. Някога това красиво създание щеше да се врече като сродна душа с моята дъщеря. А сега бе пред мен и отново положила чело върху нозете ми, умоляваше за помощ.

— Майка ми е много болна. Няма да преживее зимата. Не можем да сторим нищо за нея, освен да омиротворим неспокойния й ум. Моля ви, елате при нея. Тя ви вика. Само вие можете да се отзовете.

Дори пет години по-рано болката ми все още щеше да е толкова дълбока, че може би щях да отпратя девойката, ала, докато изпълнявах задълженията си на господарка, бях видяла и научила много. Никога не бих могла да простя на Снежно цвете за скръбта, която ми причини, но заради положението си бях длъжна да проявя снизхождение. Казах на Пролетна луна да си върви у дома и дадох дума, че скоро ще я последвам, след което изпратих за паланкин, който да ме отнесе в Дзинтиен. По пътя натам се подготвих за срещата със Снежно цвете, касапина, техния син, който, както осъзнах, вече сигурно се бе задомил, и, разбира се, нейните посестрими.

Носилката ме остави пред прага на Снежно цвете. Мястото си беше същото. До къщата бе подредена купчина дърва. Платформата с гигантския уок стоеше в очакване на прясна кръв. Поколебах се, обхващайки гледката пред себе си. Фигурата на касапина се очерта в тъмния вход и той изведнъж изникна пред мен — остарял, по-жилав, но иначе същия.

— Не мога да гледам как страда — бяха първите думи, които ми каза след цели осем години. Грубо избърса влагата от очите си с опакото на дланта. — Тя ме дари със син, който ми помага в занаята. Роди добра и полезна дъщеря. Внесе красота в дома ми. Грижеше се за майка ми до смъртта й. Вършеше всичко, което се иска от една съпруга, а аз бях жесток с нея, господарке Лу. Сега го разбирам.

Той се стрелна край мен, като добави:

— По-добре й е, когато е сред други жени.

Наблюдавах го как крачи към полето, единственото място, където мъжът може да се усамоти с чувствата си.

Трудно ми е да мисля за това дори след толкова години. Мислех си, че съм изличила образа на Снежно цвете от паметта си и съм изтръгнала любовта към нея от сърцето си. Наистина си бях вярвала, че никога не ще й простя, задето е обикнала посестримите си повече от мен, ала в мига, когато я видях в леглото, всички тези мисли и чувства отлетяха. Времето — животът — се бяха отнесли жестоко с нея. Стоях сред стаята, вярно, вече по-възрастна жена, но кожата ми все още бе гладка благодарение на помадите, пудрата и почти десет години избягване на слънчевата светлина, а дрехите ми показваха на всички коя съм. В леглото отсреща лежеше Снежно цвете, съсухрена женица в парцаливи дрехи. За разлика от дъщеря й, чието лице разпознах незабавно, сигурно бих я отминала, ако я бях срещнала на улицата пред храма на Гупо.

И, да, останалите бяха тук — Лотос, Върба и Сливов цвят. Както бях подозирала, посестримите на Снежно цвете бяха същите жени, с които деляхме подслон в планината. Не се поздравихме.

Щом се доближих до леглото, Пролетна луна стана и отстъпи настрани. Очите на Снежно цвете бяха притворени, а кожата й бе мъртвешки бледа. Несигурна какво да правя, погледнах към дъщеря й. Момичето ми кимна и аз поех ръката на сродната си душа в дланта си. Тя се размърда, без да отваря очи, а после облиза напуканите си устни.

— Чувствам… — Тя поклати глава, като че се опитваше да прогони някаква мисъл.

Нежно я повиках по име и лекичко стиснах пръстите й.

Тя примигна и отвори очи, като се опитваше да фокусира погледа си върху мен, първоначално невярваща, че ме вижда.

— Усетих докосването ти — прошепна най-накрая. — Знаех, че си ти.

Гласът й бе слаб, но когато заговори, годините, преживени в болка и ужас, се стопиха. Под опустошеното от болестта тяло отново виждах и чувах малкото момиче, което преди много, много години ми бе отправило покана да бъда негова лаотун.

— Чух, че ме зовеш — излъгах я аз. — Дойдох веднага.

— Чаках те.

Лицето й се изкриви от болка. Другата й ръка притисна корема, а краката й инстинктивно се свиха. Дъщеря й безмълвно потопи една кърпа в купа с вода, изстиска я и ми я подаде. Взех я и изтрих потта, избила по челото на Снежно цвете от спазъма.

През агонизиращата болка тя проговори.

— Съжалявам за всичко, но трябва да знаеш, че любовта ми към теб никога не се е разколебавала.

Докато приемах извинението, нов спазъм, този път по-жесток, разтърси тялото й. Очите на Снежно цвете се притвориха от болка и тя отново замълча за известно време. Намокрих кърпата и я положих на челото й. След това пак поех дланта й в своята и останах седнала до нея, докато слънцето залезе. Междувременно останалите жени си бяха отишли, а Пролетна луна бе слязла да приготви вечеря. Насаме със Снежно цвете, аз отметнах завивката. Болестта бе прояла плътта около костите и тя се бе изродила в тумор с големината на бебе.

Дори днес не мога да обясня какво почувствах. Бях таила обида и гняв много дълго. Мислех, че никога няма да простя на Снежно цвете, ала вместо да мисля за това, умът ми се стъписа от осъзнаването, че утробата й отново я бе предала и че туморът трябва да е расъл в нея години наред. Имах дълг да се погрижа…

Не! Не бе това. През цялото време се бях чувствала оскърбена, защото продължавах да я обичам. Тя бе единственият човек, който бе виждал моите недостатъци и ме бе обичал въпреки тях. Бях изпитвала любов към нея дори когато я мразех най-много.

Подпъхнах завивката обратно и започнах да обмислям планове. Трябваше да повикам истински лекар. Нужно е Снежно цвете да се храни, трябва да доведем и гадател. Исках да се бори, както бих направила аз. Виждате ли, все още не разбирах, че не е във властта на човек да контролира проявленията на любовта, нито да промени съдбата на другиго.

Поднесох студената й ръка към устните си, след което слязох долу. Касапинът седеше край масата с отпуснати рамене. Синът на Снежно цвете, вече голям мъж, стоеше до сестра си. Двамата ме гледаха с поглед, наследен от майка им — горд, издръжлив, търпелив, умолителен.

— Сега ще си вървя — обявих. Лицето на сина на Снежно цвете се сви в разочаровано изражение, но аз вдигнах ръка помирително. — Ще се върна утре. Моля ви, подгответе ми място за спане. Няма да си тръгна оттук, докато… — нямах сили да изрека края на мисълта си.

Вярвах, че щом веднъж вземех нещата в свои ръце, ще спечелим битката срещу болестта, ала разполагахме само с две седмици. Две седмици от, както се оказа, осемдесет години, в които да покажа на Снежно цвете цялата любов, която изпитвах към нея. Не напуснах стаята й нито веднъж. Каквото влизаше в тялото ми, се носеше в стаята от дъщеря й. Каквото излизаше от него, се изхвърляше от нея. Всеки ден миех Снежно цвете, а после използвах същата вода за себе си. Поделена купа вода преди много години бе знакът, от който узнах, че ме обича. Надявах се, че сега тя ще види това, ще си припомни миналото и ще разбере, че от онзи далечен ден между нас нищо не се бе променило.

Нощем, след като останалите напуснеха стаята, аз се премествах от постелята, приготвена за мен, в леглото до Снежно цвете. Обвивах ръце около нея и се опитвах да влея топлина в съсухрената й фигурка и да облекча страданието, което терзаеше тялото й толкова силно, че проплакваше от болка дори в съня си. Всяка нощ заспивах с желанието ръцете ми да се превърнат в гъба, която да изсмуче тумора от корема й. Всяка сутрин, когато се събудех, дланта й лежеше върху бузата ми, а хлътналите й очи се взираха в мен.

Години наред за нея се бе грижил селският лекар. Изпратих да доведат моя. Той хвърли един поглед и поклати глава.

— Господарке Лу, лечението не е възможно — рече той. — Остава ви единствено да чакате смъртта. Вече можете да видите първите признаци по лилавия оттенък на кожата точно над бинтовете. Най-напред глезените, после краката й ще подпухнат и кожата ще поморавее със забавянето на потока на жизнената й сила. Скоро, подозирам, дишането ще се промени. Ще познаете. Вдишване, издишване, после нищо. Точно като решите, че си е отишла, ново вдишване. Не плачете, господарке Лу. Когато това се случи, краят ще е съвсем близо и тя дори няма да усеща болката.

Докторът ми остави билки за лековити отвари. Платих му и се заклех повече да не ползвам услугите му. След като той си отиде, Лотос, най-възрастната от посестримите, се опита да ме утеши.

— Мъжът на Снежно цвете извика много лекари, но сега и сто не могат да сторят нищо за нея.

Старата ярост заплашваше отново да се надигне у мен, ала на лицето й бе изписано съчувствие и състрадание не само към Снежно цвете, но и към мен.

Спомних си, че горчивото съдържа най-много ин. Предизвиква свиване, понижава треската и успокоява сърцето и духа. Убедена, че горчивият пъпеш може да забави хода на болестта, повиках посестримите на Снежно цвете да ми помогнат да приготвя задушен горчив пъпеш със сос от черен фасул, както и супа от горчив пъпеш. Трите изпълниха, каквото поисках. Седнах на леглото на Снежно цвете и я храних лъжичка по лъжичка. В началото тя се подчиняваше. Но след това стисна уста и извърна поглед от мен, все едно не бях там.

Средната по възраст посестрима, Върба, ме дръпна настрана, изведе ме на стълбищната площадка, взе паничката от ръцете ми и прошепна:

— Прекалено късно е за това. Тя не желае да се храни. Трябва да се опитате да й позволите да си отиде.

Върба ме потупа добронамерено по бузата. По-късно през деня именно тя щеше да почисти повърнатия от Снежно цвете горчив пъпеш.

Следващият ми и последен план бе да повикаме гадател. Щом дойде, той влезе в стаята и обяви:

— Един дух се е прилепил към тялото на вашата приятелка. Не се безпокойте. Заедно ще го пропъдим от стаята и тя ще оздравее. Госпожице Снежно цвете — каза той, навеждайки се над леглото, — припявайте си тези думи.

На останалите от нас нареди:

— Коленичете и се молете.

И така, Пролетна луна, госпожа Уан — да, старата сватовница бе тук през повечето време, — трите посестрими и аз паднахме на колене около леглото и започнахме да отправяме молитви и песнопения към богинята на милосърдието, докато Снежно цвете със слаб глас повтаряше думите, дадени й от гадателя. Щом се увери, че изпълняваме заръките му, гадателят извади парче хартия от джоба си, написа някакви заклинания, след което запали листчето и затича напред-назад из стаята, за да отпъди гладния дух. После извади една сабя и захвана да сече дима с думите:

— Дух, върви си! Дух, върви си! Дух, върви си!

Но и това не помогна. Платих му и го отпратих, а после наблюдавах от прозореца на Снежно цвете как се качва на теглената си от пони кола и потегля в тръс надолу по пътя. Дадох си дума оттук нататък да ползвам гадатели единствено за определянето на щастливи дати.

Сливов цвят, най-младата от посестримите, се приближи и застана до мен.

— Снежно цвете изпълнява всичко, което поискате от нея. Но, надявам се, виждате, господарке Лу, че го прави само заради вас. Страданието й продължи твърде дълго. Ако беше куче, нима щяхте да я оставите да се мъчи така?

Болката съществува на много нива: физическата агония, която Снежно цвете понасяше; скръбта ми, докато гледах как се мъчи и си мислех, че не бих могла да изтърпя и миг повече гледката; терзаещото разкаяние, което изпитвах заради онова, което й бях наговорила преди осем години — и за какво? За да ме уважават жените в моето село? За да я нараня така, както тя мен? Или нещата опираха до моята гордост — щом нямаше да е с мен, не трябваше да е с никого? Бях сбъркала за всичко, включително за последното, защото през онези дълги дни видях каква утеха й носеше присъствието на тези жени. За разлика от мен, която бях с нея в сетните й мигове, те се бяха грижили за нея години наред. Щедростта им под формата на торбички ориз, нарязани зеленчуци и дърва й бе помогнала да оцелее. Сега бяха край нея всекидневно, като загърбваха домашните си задължения. Не се натрапваха в нашата необикновена връзка. Вместо това кръжаха наоколо като добри духове, молеха се, палеха огньове, за да изплашат демоните, които жадно дебнеха Снежно цвете, ала винаги ни оставяха да бъдем насаме.

Сигурно съм спала, макар че нямам спомен. Когато не се грижех за Снежно цвете, изработвах погребални обувки за нея. Подбрах багри, които знаех, че ще хареса. Взех иглата и бродирах върху едната лотосов цвят, за да означа „вечен“, и стълба за „изкачване“, за да изразя идеята, че Снежно цвете бе започнала своето вечно изкачване към небесата. Върху другата обувка извезах миниатюрен елен и прилепи, символи на дълъг живот — същите, каквито се изобразяват върху сватбените одеяния и се окачват по случай рождени дни — за да знае, че дори след смъртта й нейната кръв ще живее чрез сина й и дъщеря й.

Състоянието на Снежно цвете се влошаваше. Когато дойдох и за първи път я измих и смених бинтовете на нозете й, забелязах, че подвитите пръсти бяха придобили тъмноморав цвят. Както бе описал докторът, ужасяващият мъртвешки цвят пропълзя нагоре по прасците й. Опитах се да я накарам да се бори с болестта. В първите дни я умолявах да призове духа на Коня у себе си, за да изрита от нея демоните, които искаха да я отнесат в отвъдното. Сега осъзнавах, че единственото, което ми оставаше, бе да облекча прехода й в задгробния живот, доколкото бе възможно.

Юнган виждаше всичко това, когато идваше всяка сутрин да ме посети и да донесе пресни яйца, чисти дрехи и писма от съпруга ми. Тя ми бе покорна и предана в продължение на много години, ала в онези дни открих, че веднъж бе престъпила дълга си към мен, за което ще й бъда вечно благодарна. Три дни преди Снежно цвете да почине, Юнган пристигна за поредното си утринно посещение, коленичи пред мен и постави в нозете ми една кошница.

— Видях ви, господарке, преди много години — рече тя с предрезгавял от страх глас. — Знаех, че не може наистина да желаете онова, което сторихте.

Не знаех за какво говори, нито пък защо бе избрала настоящия момент, за да си признае. Тогава тя дръпна покривалото от кошницата, пресегна се и измъкна оттам писма, кърпички, бродерии и нашето тайно ветрило. Това бяха вещи, които бях търсила, за да изгоря заедно с останалите спомени за общото ни минало в дните, когато изрязвах болестта от сърцето си, ала прислужницата бе рискувала да бъде изхвърлена на улицата и ги бе спасила, а след това години наред ги бе съхранявала.

Като видяха това, Пролетна луна и посестримите се разтичаха из стаята, започнаха да ровят из кошничката за бродерия на Снежно цвете, да тършуват из чекмеджетата й, да опипват под леглото за тайни скривалища. Скоро пред мен лежаха всички писма, които някога бях писала до Снежно цвете, и всяка една вещ, която бях направила за нея. В крайна сметка всичко, без унищоженото някога от мен, бе налице.

През последните дни на живота й аз отведох Снежно цвете на далечно пътешествие през спомените от съвместния ни живот. И двете бяхме запомнили наизуст толкова много от написаното, че бяхме в състояние да рецитираме цели пасажи, ала силите й бързо я напускаха и през останалото време само държеше ръката ми и слушаше.

Нощем, легнали заедно в леглото под решетестия прозорец, окъпани от лунната светлина, ние се пренасяхме в дните ни като девойки с прибрани коси. Изписах йероглиф върху дланта й: „Леглото озарено е от лунна светлина…“

— Какво написах? — попитах. — Кажи ми кои са йероглифите.

— Не зная — прошепна тя. — Не мога да позная…

Тогава изрецитирах поемата и наблюдавах как сълзите се отронват от ъгълчетата на очите й, стичат се по слепоочията и се изгубват край ушите й.

По време на последния ни разговор тя ме попита:

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко — отговорих и наистина го мислех.

— Моля те, бъди леля на децата ми.

Обещах й.

Нищо не помогна и не облекчи страданията на Снежно цвете. В последните й часове аз й прочетох договора ни, припомняйки й как отидохме до храма на Гупо, как купихме червената хартия, седнахме една срещу друга и съчинихме обета си. Препрочетох писмата, които си бяхме пращали, както и щастливи откъси от писанията ни върху ветрилото. Тананиках отколешни мелодии от нашето детство. Казах й колко я обичам и че се надявам да ме очаква в отвъдното. Говорих й през цялото време, докато достигна прага на небесата, раздвоявана между нежеланието все още да й позволя да си отиде и копнежа да я пусна на воля сред облаците.

От призрачно бяла кожата на Снежно цвете стана златиста. Цял живот на грижи се свлече от лицето й. Заедно с посестримите, Пролетна луна и госпожа Уан се вслушвахме в дишането й: вдишване, издишване, тишина. Изминаха секунди и отново: вдишване, издишване, тишина. Нови мъчителни мигове и пак: вдишване, издишване, тишина. През цялото време дланта ми лежеше върху бузата на Снежно цвете така, както тя бе полагала своята върху лицето ми, за да чувства, че сродната й душа е до нея до последното вдишване и издишване, последвани от ненарушима тишина.

Много от случилото се ми напомняше за поучителния разказ, който леля ни пееше за жената с тримата братя. Сега разбрах, че ни учеха на тези песни и истории не само за да сме подготвени да се държим подобаващо, но и защото през живота си щяхме многократно да ставаме героини в наши собствени варианти на тези сюжети.

Отнесоха Снежно цвете в долната стая. Аз я измих и облякох в одеждите й за вечността — всички опърпани и избелели, но все още върху тях личаха мотиви, които познавах от детството ни. Най-възрастната посестрима среса косите й. Средната сложи пудра върху лицето й и оцвети устните й. Най-младата украси главата й с цветя. Тялото на Снежно цвете бе положено в ковчег. Малък оркестър свиреше траурна музика, докато седяхме край тялото й в главната стая. Най-голямата посестрима имаше достатъчно пари да купи тамян да прекадим. Втората — за хартия, която да изгорим. Най-младата нямаше пари за тамян или хартия, но се справи много добре като оплаквачка.

Три дни по-късно касапинът, синът му и съпрузите и синовете на посестримите отнесоха ковчега до гроба. Вървяха много бързо, като че летяха. Взех със себе си на гроба й почти всички писания на Снежно цвете, включително повечето от моите послания до нея, и ги изгорих, за да я последват в задгробния й живот.

Върнахме се в дома на касапина. Пролетна луна направи чай, докато аз и трите посестрими на Снежно цвете се качихме горе, за да прочистим помещението от белезите на смъртта.

Именно от тях узнах за най-големия си срам. Снежно цвете не бе станала тяхна посестрима. Не им повярвах. Опитаха се да ме убедят, че казват истината.

— Ами ветрилото? — извиках разстроена. — Тя ми писа, че ще се присъедини към вашия съюз.

— Не — поправи ме Лотос. — Писа ви, че не желае да се безпокоите повече за нея, че тук е намерила приятели, които да й дават утеха.

Поискаха да се уверят сами в твърденията ми. Както разбрах, Снежно цвете ги бе научила да четат нюшу. Скупчиха се над ветрилото като ято кокошки и започнаха да възклицават и да си посочват пасажи относно неща, за които тя им бе разказвала през годините. Но когато стигнаха до последната гънка, станаха сериозни.

— Вижте — рече Лотос, като сочеше йероглифите. — Нищо такова не пише.

Грабнах ветрилото и се отдалечих в един ъгъл, където можех със собствените си очи да разгледам написаното. „Твърде много грижи ми тежат, пишеше тя. Не мога да съм каквато ме искаш. Вече не ще е нужно да слушаш моите болки. Три посестрими ми дадоха дума да ме обичат такава, каквато съм…“

— Виждате ли, господарке Лу? — подхвърли Лотос към мен от другия край на стаята. — Снежно цвете искаше да бъдем отдушник на мъката й. В замяна ни учеше на тайното писмо. Бе наша учителка и ние я уважавахме и обичахме за това. Но тя не ни отвръщаше със същото, милееше за вас. Искаше любовта й към вас да бъде взаимна, необременена от съжалението и раздразнителността ви.

Фактът, че бях повърхностна, упорита и себична, не намаляваше тежестта и глупостта на деянията ми. Бях допуснала най-голямата грешка за жена, владееща нюшу: бях пренебрегнала структурата, контекста и отсенките на значението. По-лошо дори, от самомнителност бях забравила онова, което бях научила при първата ни среща: изказът на Снежно цвете винаги е бил много по-нюансиран и сложен от този на глупавата втора дъщеря на прост земеделец. Осем години тя бе страдала заради моята слепота и невежество. През останалата част от живота си — а ми оставаха почти толкова години, на колкото бе тя, когато почина, щях да живея с разкаянието за стореното.

Но те все още не бяха казали всичко.

— Опитваше се да ви угоди всячески — каза Лотос, — дори като се отдаваше на съпруга си много скоро след раждането.

— Лъжеш!

— Всеки път, щом изгубеше бебе, не получаваше от вас повече съчувствие, отколкото от съпруга си или свекърва си — продължи Върба. — Винаги й казвахте, че стойността й зависи от способността й да ражда синове, и тя ви вярваше. Вие я съветвахте да опитва отново и тя ви слушаше.

— Това се очаква да кажем — възнегодувах. — Така ние, жените, утешаваме…

— Мислите ли, че тези думи са й донесли утеха при поредната загуба?

— Вие не бяхте там. Не сте чули…

— Опитай пак! Опитай пак! Опитай пак! — присмя се Сливов цвят. — Можете ли да отречете, че сте казали това?

Не можех.

— Настоявали сте да следва съветите ви за това, както и за много други неща — продължи Лотос. — А когато го е правила, сте я укорявали…

— Изопачавате думите ми.

— Нима? — попита Върба. — Тя говореше за вас непрекъснато. Никога не изрече лоша дума срещу вас, ала от чутото научихме истината.

— Обичала ви е с любовта на сродна душа заради всичко, което сте били и което не сте били — заключи Сливов цвят. — Ала вие мислите твърде много като мъж. Обичали сте я с любовта на съпруг, ценили сте я само когато е следвала правилата на мъжете.

След като третата свърши, отново Лотос взе думата.

— Помните ли бебето, което тя изгуби през зимата в планината? — попита с тон, от който ме побиха тръпки в очакване на онова, което щеше да последва.

— Разбира се, че помня.

— Вече е била болна.

— Не е възможно. Касапинът…

— Може и той да е причинил болестта в онзи ден — призна Върба. — Ала кръвта, която бликна от тялото й, бе черна, застояла, мъртва, а и никоя от нас не откри плод в това, което излезе от нея.

И пак Сливов цвят завърши:

— Ние бяхме край нея в течение на много години и онова се повтори още няколко пъти. Болестта й вече бе доста напреднала, когато съчинихте вашето заклеймително писмо.

Не бях успявала да надделея над тях преди. Как бих могла да оспоря това последно обвинение? Туморът трябва да е растял в тялото й много отдавна. Други подробности от онова време си дойдоха на мястото — загубата на апетит, силната й бледност, липсата на енергия, а аз тъкмо тогава я тормозех да се храни повече, да нащипе бузите си, за да им влее розовина, да върши домашните си задължения, за да внесе хармония в дома на мъжа си. А след това си спомних, че само преди две седмици, когато пристигнах тук, тя ми се бе извинила. Аз не бях сторила същото, дори в най-мъчителните й мигове, дори когато смъртта бе надвиснала над нея или когато самодоволствах, че все още я обичам. Сърцето й винаги е било чисто, ала моето бе спаружено, твърдо и сухо като стар орех.

Понякога си мисля за тези три жени, посестримите, днес мъртви, разбира се. Трябваше да внимават как ми говорят, защото аз бях господарката Лу. Ала те бяха решени да не ми позволят да си тръгна, без да узная истината.

Прибрах се у дома и се оттеглих в женските покои заедно с ветрилото и няколко съхранени писма. Стрих мастило, докато доби цвета на нощното небе. Разгърнах ветрилото, потопих четчицата и записах, както смятах, последното си послание.

„Ти, която винаги си познавала сърцето ми, лети над облаците под топлите лъчи на слънцето. Дано един ден се реем заедно в небесата“.

Очакваха ме дълги години, през които да мисля върху тези редове и да сторя каквото бе по силите ми, за да поправя злото, което бях причинила на най-скъпото ми същество.