Снежно цвете и тайното ветрило

Послеслов за написването на „Снежно цвете и тайното ветрило“

Във вените ми тече отчасти китайска кръв и детството ми премина в Китайския квартал на Лос Анджелис сред дядо, баба, лелите и чичовците ми. Често казвам, че макар външно да не изглеждам като азиатка (при все че, когато ме видят със семейството ми, хората казват, че приликата ни е поразителна), по сърце съм китайка. Вероятно понеже произхождам от пионерски род — прапрадядо ми пристигнал в Америка като работник на строежа на трансконтиненталната железница, а прадядо ми бил патриархът на Китайския квартал в Лос Анджелис, — винаги строго сме спазвали обичаите и вярванията на народа ми, нищо че сме станали по-образовани, загубили сме познанията си по езика, а в моя случай — и повечето от физическите белези.

От селските ми корени в Китай ме делят едва няколко поколения. Прапрабаба ми пренасяла на гърба си хора от едно село до друго, за да издържа децата си. Скръбта — при смъртта на дете или друго нещастие — била лукс, който тя и нейните потомци, емигрирали в Америка, не можели да си позволят. Съумях да предам техния стоицизъм и покорността пред съдбата в образите на Снежно цвете, Лилия и останалите жени, изпълващи страниците на романа, като същевременно се опрях и на друга вярвания, които се предават в семейството ми. Аз, както братовчедките си, съм отрасла с мъдростта: „Като момиче се подчинявай на баща си, като съпруга — на мъжа си, като вдовица — на сина си“. Естествено, ние се опълчвахме срещу това разбиране, но в същото време сме се повлияли от този афоризъм повече, отколкото може би ни се иска да признаем.

Ето защо в много отношения лесно изградих образа на Лилия. Тя ми напомняше на баба ми, пралеля ми и останалите жени от моя род — било китайки или не — в залеза на живота им. До една те изпитваха огромно съжаление, че не са били по-добри съпруги, майки и приятелки, ала всяка от тях таеше в себе си и някакъв епизод, който я измъчваше и който тя безрезултатно се надяваше някак да изкупи. Когато писах началните страници на романа, като че всички те, а най-вече баба ми, се бяха надвесили през рамото ми и ме насърчаваха да разкажа историите на живота им. Мислех, че чрез образа на Лилия може би ще успея да постигна изкупление за тях.

За да вникна по-добре и да разбера жените от културата на нюшу, трябваше да се запозная с реликвите от тяхната традиция, да обходя уличките на Тункоу и Пууей и да направя опит да се срещна с последната жива носителка на тази писменост. Не желаех да предприемам това пътешествие като журналист, а исках да видя, вкуся, пипна и чуя онова, което окръг Дзянюн можеше да ми предложи, след което да пречупя впечатленията си през призмата на собствения си опит на жена, силно повлияна от китайските си корени.

Прекарвала съм много време в Китай при гостуванията си на членове на семейството, които все още живеят там, както и по време на проучванията си за други свои книги, но никога не съм стигала толкова далечни места. В мига, в който с шофьора и преводача ми прекосихме границите на провинция Хунан, четирилентовата магистрала отстъпи пред силно изровен черен път. До селата, където отивахме, се достигаше по кални коловози или със сампан през реката. Хората, които живеят там, не просто са отдалечени от външния свят или съседната провинция, но и помежду си. Преди сто години земята е била плодородна, а народът живеел в относително благоденствие. По онова време дори най-бедните селяни са били по-заможни от днешното население.

Ян Хуани, която се спомина през септември, бе на деветдесет и шест години, когато се срещнахме. Тя бе последната жива носителка на традицията нюшу, което ще рече, че краката й са били бинтовани, а тайната писменост е била единственото средство, чрез което е можела да общува с приятелките си. (Днешните млади жени нямат нужда да използват нюшу. Не са подлагани на бинтоване, грамотни са, работят извън дома си, където са свободни да се срещат с приятелите си. Те изучават писмеността и културата, която произлиза от нея, както се учат фолклорни танци или народно песенно творчество. Така те съхраняват и отдават почит към миналото, но то няма пряко значение за тях и не представлява цел в живота им.) Ян Хуани обитаваше тристайно жилище заедно със сина си и снаха си. Настаниха ни на твърди селски пейки като онези, които баба и дядо имаха в семейния магазин. Гостиха ни с портокали, които мъжете изядоха, като плюеха семките и хвърляха обелките върху бетонния под. В стаята властваше атмосферата, създавана от самотна крушка и телевизор, предаващ само държавните канали.

На пръв поглед двете с Ян Хуани нямахме нищо общо, но аз на мига почувствах някаква близост с нея. Тя много ми напомни за баба ми. Косата й бе увита с традиционната кърпа. Бе прегърбена. Дланите и пръстите й бяха изкривени и възлести. Очите й бяха воднисти. Кожата й бе тънка като оризова хартия и когато почеса бузата си, плътта се разкъса и потече кръв. Носеше детски обувки за кунгфу, които бяха подпълнени, така че да се уплътни празното пространство на липсващите пръсти. Както Лилия в края на романа, бе твърде стара и уморена, за да отпъжда накацалите я мухи. Но умът й бе буден. През по-голямата част от следобеда ни разказваше за детството, женитбата си и седемте си посестрими. Много от страниците на книгата са излезли направо от живота на Ян Хуани. „Омъжването на дъщеря е като да излееш чаша вода“ — рекли й хората, когато се качвала в сватбената си носилка.

Едни от най-хубавите моменти през онзи ден бяха, когато тя ни запя сватбените си песни. „Защо не плача, когато се омъжвам?, поде тя с треперлив глас. Защото животът ми не е радостен. Искам да се омъжа, да родя деца и да имам щастлив живот“. Спомни си как една жена изпяла: „Вече съм на трийсет и две. Животът ми е нещастен. Да можех да се омъжа и да бъда щастлива“. Колкото и трудно да било съществуването по онова време, обясни Ян Хуани, по-добре било да се омъжиш, понеже женитбата била единственият път към истинското щастие и удовлетворение — чрез раждането на син.

Много спомени бяха все още ярки в паметта й, включително неблагодарната работа по шиенето на сватбените юргани. Снаха й извади от своите собствени завивки, за да ги разгледам. Двете ми показаха как се правят бодовете. И макар че в книгата съм използвала много малка част от това, което ми разказаха за изработката на обувките, носени в периода на бинтоването, доста уверено мога да кажа, че бих могла да направя един чифт, ако се наложи.

Много предразсъдъци и погрешни представи витаят около бинтоването на краката. Лесно е тази традиция да бъде приравнена с ужасяващото осакатяване на женските гениталии, практикувано в Африка, забулването в Близкия изток или дори със странните, ексцентрични, често дори крайни хирургически процедури, които са толкова популярни сред американките. Но аз не желаех да налагам съвременните западни ценности върху тази традиция. По-скоро ми се щеше да опиша бинтоването от гледната точка на жените и момичетата, за които то е било част от живота. За мен това постави редица въпроси. Как една култура определя своите естетически стойности? Как нашата ценност като жени се променя в зависимост от разбирането за красота? Как е възможно една майка да подложи дъщеря си на подобно мъчение? И какъв е смисълът да постигнеш общоприетия и всепризнат стандарт за привлекателност — седемсантиметровите стъпала, ако в резултат от тази процедура окуцееш или дори бъдеш осакатена?

Срещата с Ян Хуани бе удивителна, но и цялото пътешествие бе забележително, макар и трудно. Всяко ястие бе приключение. В град Гунчън, населяван от националността яо, ни нагостиха с гозба, която се превърна в любимото ястие на Лилия и Снежно цвете по време на ежегодното им поклонение в храма на Гупо. Моят преводач избра едно живо пиле и няколко минути по-късно то вреше в бульон в месингов съд направо на масата ни. (Единствената разлика между моите героини и мен бе, че техният обяд се приготвяше върху въглища, докато моят — на газова бутилка.)

Вкусихме и от захаросаното таро, което в действителност е едно от най-хубавите лакомства, които съм опитвала в живота си, и със сигурност по-добро от свинския пенис, който ядох в същия ден. Всяко ястие, описано в книгата, е или нещо, което съм дегустирала по време на пребиваването си в Китай, или се приготвя в моето семейство.

Друг ден, в селото, което се смята за родно място на националността яо, попаднахме на дома на местния касапин. Пред вратата имаше издигната платформа с вграден уок, където врат труповете, за да омекне кожата и да стане по-лесна за отделяне. Оказа се, че родителите на преводача ми са отглеждали прасета, за да могат да го пратят на училище, така че, приседнали на платформата, двамата проведохме дълъг разговор за този занаят. До онзи следобед нямах представа, че съпругът на Снежно цвете ще бъде касапин.

Въоръжена със семейния си произход, резултатите от проучванията и въображението си, почувствах, че имам всичко необходимо, за да напиша историята за Снежно цвете и Лилия. Когато романът бе почти наполовина готов, претърпях злополука и получих много тежко мозъчно сътресение. Първия месец, месец и нещо се наложи да прекарам на легло. Както жените от културата на нюшу, не бях способна да чета и пиша. За разлика от тях имах два прозореца, през които да гледам навън. Още два месеца не ми бе позволено да шофирам. По някакъв странен начин се чувствах така, като че стъпалата ми са бинтовани, тъй като бях затворена вкъщи и откъсната от света. Подобно на много хора, пострадали внезапно, се изненадах от това, което се случваше. Приятели, в чиято подкрепа вярвах, ме изоставиха, докато други ми носеха храна и лакомства, караха ме за часовете при лекаря и се държаха като посестрими във всяко отношение. Затворничеството и изолацията ми, заедно с добрината и великодушието на жените, които се грижеха за мен, ми дадоха интуитивен опит за душевността на жените от културата нюшу и техния свят.

Надявам се, че няма да ви е нужно мозъчно сътресение, за да почувствате героините ми близки! „Снежно цвете и тайното ветрило“ е книга за приятелството и значението на това да си жена. Да, животът ни напълно се различава от този на носителките на писмеността нюшу, но вътрешно ние сме еднакви. Желаем хората да чуят мислите ни, да оценят творческия ни потенциал и да съпреживеят чувствата ни. Като дъщери всички сме имали сложни, понякога тежки отношения с майките си. Като майки пък познаваме дълбокия ужас, когато някое дете се разболее. Като жени всички някога сме се чудели на дълбоката извечна мистерия, която са за нас мъжете в живота ни. Това са неща, всеобщи за всички жени, както страха, който изпитваме във времена, когато политически катаклизми разтърсват външния свят на мъжете, както все още можем да го наречем — независимо дали става дума за далечното въстание на тайпините, или действителността, срещу която са изправени жените в Ирак, Афганистан, Судан и дори днес в тази страна, в ерата след единайсети септември. На пръв поглед американките са независими, свободни, способни да отидат, където пожелаят, ала в същността си всички все още копнеем за любов, приятелство, щастие, спокойствие и равнопоставеност.