Снежно цвете и тайното ветрило

Послеслов и благодарности от автора

Един ден през шейсетте години на двайсети век, на някаква гара в селски район на Китай припаднала една възрастна жена. При претърсването на вещите й за установяване на самоличността, полицията се натъкнала на листове, изписани със символи, които изглеждали като таен шифър. Това се случило в апогея на Културната революция, така че жената била арестувана и задържана по подозрение в шпионска дейност. Учените, които пристигнали да дешифрират кода, почти веднага разбрали, че съвсем не ставало дума за международен заговор, а по-скоро за писменост, достояние само на жените, която била пазена „в тайна“ от мъжете в течение на повече от хиляда години. Учените незабавно били изпратени в трудов лагер.

За първи път се натъкнах на кратко упоменаване на нюшу, докато пишех рецензия за книгата на Уан Пин „Търпи за хубост: историята на бинтоването на краката в Китай“ за „Лос Анджелис таймс“. В началото бях заинтригувана, а впоследствие и завладяна от женската писменост и културата, възникнала от нея. Установих, че малко паметници на нюшу — било под формата на писма, разкази или вплетени в бродирани послания — са се запазили, тъй като повечето са се изгаряли на гроба на собственичката по духовни и практически съображения. През трийсетте години на двайсети век много такива свидетелства, съхранявани като семейни реликви, са били унищожени от японските войници. По време на Културната революция ревностните червени отряди изгорили още по-голямо количество текстове на нюшу, а впоследствие и издали забрана, отнасяща се до организирането на религиозни празници или извършването на традиционното ежегодно поклонничество в храма на Гупо от местните жени. В последвалите години наблюдението от страна на Бюрото за обществена сигурност допълнително намалило интереса към изучаването и съхраняването на нюшу. През последната половина на двайсети век писмеността почти напълно отмряла поради изчезването на първопричините, които наложили използването й.

След като побъбрихме за нюшу по електронната поща, Мишел Ян, моя почитателка, се нагърби много любезно да потърси в интернет и да ми изпрати наличните материали по въпроса. Това ми бе достатъчно да започна да планирам пътуване до окръг Дзянюн (чието старо име е Юнмин), където пристигнах през есента на 1992 година благодарение на великолепната и далновидна организация на Пол Мур от „Краун травъл“. Когато пристигнах, научих, че съм едва втората чужденка, посещавала района, макар да зная за още неколцина други, които очевидно са минали инкогнито. Мога откровено да кажа, че този район и днес е също толкова затънтен както в миналото. Ето защо трябва да благодаря на господин Ли не само за прекрасните му шофьорски умения, рядкост за Китай, но и за огромното търпение, с което посрещаше непрестанното загъване на колата из калните коловози, докато обикаляхме от село на село. Имах невероятен късмет с преводач като Чън И Джун. Неговата любезност, готовност да влиза без покана в къщите на хората, тънкото владеене на местния диалект, познаването на класическия китайски език и история и възторжения интерес към нюшу, за чието съществуване не бе подозирал преди това, спомогнаха пътуването ми да завърши изключително плодотворно. Той превеждаше разговорите с местните из улички и кухни, както и нюшу разкази, съхранени от музея, посветен на тази писменост. (Позволете ми тук да изразя благодарността си към директора му, който великодушно отвори за нас витрините и ми позволи да разгледам експонатите.) Осланям се на импровизирания превод, който Чън направи на много текстове, включително на поемата от династията Тан, която Лилия и Снежно цвете изписват върху телата си. Тъй като този район все още е закрит за чужденци, бе необходимо да бъда придружавана от окръжен чиновник, който също се казваше Чън. С негова помощ много врати се отвориха за нас, а отношенията му с умната му, красива и обична дъщеря ми разкриха много по-ясно, отколкото която и да било научна статия или лекция, коренната промяна в статута на момичетата в Китай.

Общите усилия на господата Ли, Чън и Чън ми дадоха възможността да отида — с кола, теглена от понита, сампан32 или пеша — където пожелая и свободата да правя каквото поискам. Посетихме село Тун Шан Ли, където се срещнахме с Ян Хуани — най-възрастната жива жена, владееща нюшу, по онова време на деветдесет и шест години. Краката й били бинтовани като малко момиче и тя ми разказа за този процес, както и за сватбените обреди и празненства. (Макар че обществените движения срещу бинтоването започват в края на деветнайсети век, в селските райони тази практика оцелява до доста късно през двайсети век. Едва през 1951 година, когато армията на Мао Дзъдун най-после освобождава окръг Дзянюн, се слага край на тази традиция в района, където е разпространен нюшу.)

Наскоро Народна република Китай промени предишната си позиция и провъзгласи нюшу за важен елемент в борбата на китайския народ срещу потисничеството. С оглед на това правителството полага усилия за съхраняването на писмеността, в резултат от което бе открито училище за обучение по нюшу в Пууей. Именно там срещнах и интервюирах Ху Мей Юе, новата учителка, и семейството й. Тя ми разказа за своите баби и как те са я учели на нюшу.

Дори днес село Тункоу е изключително място. Архитектурата, рисунките върху къщите и руините на храма на предците свидетелстват за високото качество на живота, на който някога са се радвали обитателите му. Интересно е да се отбележи, че макар в днешно време по всички стандарти селото да се смята за бедно и затънтено, върху стените на храма фигурират имената на четирима мъже от тази област, получили най-високата чиновническа степен по времето на царстването на император Даогуан. Освен за информацията от обществените източници, бих искала да благодаря и на многобройните жители на Тункоу, които ми позволиха необезпокоявано да бродя из домовете им и отговаряха на безкрайните ми въпроси. Признателна съм и на населението на Циендзядун, за което се вярва, че е легендарното Село на хилядата семейства, известно от фолклора на националността яо и преоткрито от китайски учени през осемдесетте години на двайсети век. Там също срещнах прием, достоен за почетен гост.

Още на първия ден от завръщането ми у дома изпратих съобщение на Кати Силбър, професор в колежа „Уилямс“, която през 1988 година провежда теренно проучване върху нюшу за докторската си дисертация, за да й изкажа възхищението си от стоицизма й да прекара шест месеца в една толкова отдалечена област, лишена от физически удобства. Оттогава разговаряме по телефона и чрез електронната поща за нюшу, живота на носителките на тази писменост и Тункоу. Получих огромна помощ и от Хуей Доун Ли, която отговори на безчет мои въпроси, свързани с церемониите, езика и домашния живот. Неизмеримо съм признателна на всички тези хора за споделеното познание, откритостта и ентусиазма им.

Дълбоко съм задължена на изследванията на още няколко учени и журналисти, писали по темата нюшу: Уилям Чиан, Хенри Чу, Ху Сяошън, Лин-лий Лий, Фей Уън Лиу, Лиу Шоухуа, Ан Макларън, Ори Ендо, Норман Смит, Уей Лимин и Лимин Джао. Нюшу се изгражда основно върху установени фрази и образи, като например „викът на феникса“, „двойка мандаринки“, „небесни духове са събрали двете ни“, а аз на свой ред съм се осланяла на преводите на тези формули. Но тъй като моето произведение е роман, не съм използвала обичайната петсрична и седемсрична римна схема, използвана в писмата, песните и разказите, създавани на нюшу.

Към литературата за Китай, националността яо, китайските жени и бинтоването бих искала да отбележа работите на Патриша Бъкли Ебри, Бенджамин А. Елман, Сюзън Грийнхалдж, Бевърли Джаксън, Дороти Коу, Ралф А. Литзингър и Сюзън Ман. Най-накрая бих искала да спомена силно емоционалния документален филм на Юецин Ян „Нюшу: тайният език на жените в Китай“, който ми помогна да осъзная факта, че много жени в окръг Дзянюн продължават да страдат от последиците от уговорените бракове без любов. Споменатите автори предлагат своите солидно обосновани възгледи и заключения, но ви моля да не забравяте, че „Снежно цвете и тайното ветрило“ е художествена творба. Книгата не претендира за изчерпателност по темата нюшу и не се стреми да тълкува дълбоките нюанси на тази писменост и културата, свързана с нея. Романът ми по-скоро представлява един разказ, пречупен през гласа на собственото ми сърце, опита ми и изследвания материал. Иначе казано, всички неточности са по моя вина.

Боб Луумис, моят редактор от „Рандъм хаус“, за пореден път се показа като търпелив, проницателен и усърден професионалист. Стиловият редактор Бенджамин Драйър ми даде някои много полезни съвети още в началната фаза на писането, за което съм му много признателна. Благодаря на Винсънт Ла Скала и Джанет Бейкър, които също помогнаха за „износването“ на книгата. Никое мое произведение не би видяло бял свят без моя агент Санди Дийкстра. Тя показа непоколебима вяра в мен. Прекрасно е да се работи и с всички служители в офиса й, особено с Бабет Спар, която се грижи за авторските права за чужбина и стана първият читател на ръкописа.

Моят съпруг Ричард Кендъл ми вдъхна кураж да вървя напред. Този път по време на пътуването ми в Китай му се наложи и да отбива многобройни въпроси от рода на: „Пуснал си я да отиде там сама?“. Той нямаше колебания дали да ми позволи да последвам сърцето си. Синовете ми Кристофър и Аликзандър, макар да бяхме физически разделени, докато пишех тази книга, продължаваха да ме вдъхновяват със своя плам. Не бих могла да желая повече като майка.

Последно благодаря към Леели Лъон, Пам Малоуни, Амелия Солтсман, Уенди Стрик и Алиша Тамаяк, които се грижиха прекрасно за мен, докато лежах у дома с тежко мозъчно сътресение, и ме возеха из Лос Анджелис — за часовете при лекаря и по други задачи — през трите месеца, когато не бях в състояние да шофирам. Те са жив пример за истински посестрими и аз наистина нямаше да мога да завърша романа без тях.