Снежно цвете и тайното ветрило

Млечни години

Казвам се Лилия. Родена съм в петия ден от шестия лунен месец през третата година от царуването на императора Даогуан. Родното ми село Пууей се намира в окръг Юнмин — Окръга на вечната светлина. По-голямата част от населението му произхожда от народа яо. Странстващите разказвачи, които посещаваха Пууей, когато бях дете, разправяха, че яо най-напред се заселили в тази област преди хиляда и двеста години по времето на династията Тан, но повечето кланове дошли век по-късно, прогонени от монголските орди, които завладели Севера. Макар нашият край никога да не е бил богат, рядко бедността е принуждавала жените да работят на полето.

Семейството ми принадлежи към клана И, един от родоначалниците на народа яо и най-многобройния в областта. Баща ми и чичо ми обработваха седем моу2 земя, взета под аренда от богат земевладелец, който живееше в най-отдалечената западна част на провинцията. Отглеждаха ориз, памук, таро3 и градински култури. Домът ни бе традиционен — на два етажа и с южно изложение. Едно от помещенията на горния служеше за всекидневна на жените и за спалня на неомъжените момичета. Стаите на семейните двойки и специално отделение за домашните животни бяха разположени на първия етаж, от двете страни на главната стая. От тавана на това помещение бяха провесени кошници с яйца и портокали, нанизи люти чушлета, оставени да се сушат далеч от досега на мишки, кокошки и скитащи прасета. До едната стена имаше маса със столчета. Огнището, където мама и леля готвеха, бе разположено в един от ъглите на отсрещната стена. Стаята нямаше прозорци, така че през топлите месеци светлина и въздух влизаха през вратата, отворена към уличката. Останалите помещения бяха малки, с пръстен под, а що се отнася до животните, както вече казах, те съжителстваха с нас.

Никога не съм разсъждавала много-много дали детството ми е било щастливо и дали съм се забавлявала. Бях най-обикновено момиче от едно най-обикновено семейство, живеещо в напълно обикновено село. Нямах представа, че съществува и друг живот, пък и не ме вълнуваше това. Ала помня деня, в който започнах да забелязвам и да разсъждавам върху заобикалящия ме свят. Току-що бях навършила пет години и се чувствах, като че ли бях прекрачила някакъв съдбовен праг. Събудих се преди зазоряване с усещане, подобно на гъделичкане в мозъка. Тази нервност ме направи бдителна към всичко, което видях и изпитах през този ден.

Лежах между голямата и малката си сестра. Хвърлих поглед към леглото в другия край на стаята, където спеше братовчедка ми. Красива луна, на същите години като мен, все още не се бе събудила, затова продължих да лежа неподвижно, докато сестрите ми се размърдат. Бях обърната с лице към голямата си сестра, с четири години по-възрастна от мен. Макар да споделяхме общо легло, можах да я опозная едва след като бинтоваха стъпалата ми и самата аз заживях в женската стая. Бях доволна, че не лежа с лице към третата сестра. Винаги си казвах, че понеже е с година по-малка от мен, е твърде незначителна, за да й се обръща внимание. Мисля, че и сестрите ми не ме обичаха особено, ала равнодушието, което демонстрирахме една към друга, бе просто маска, под която криехме истинските си желания. А всъщност всяка от нас искаше мама да я забележи, всяка се бореше за вниманието на татко и се надяваше да прекарва по мъничко време всеки ден с големия ни брат, който, като първороден син, бе най-ценният човек в семейството. Между мен и Красива луна не съществуваше подобна ревност. Бяхме добри приятелки и се чувствахме щастливи, че ще останем свързани до женитбата си.

Четирите много си приличахме. Всички бяхме с късо подстригани черни коси, много слабички и почти еднакви на ръст. Иначе отличителните ни черти бяха много малко. Голямата сестра имаше бенка над устната. Косата на малката ми сестра винаги беше сплъстена, понеже не обичаше мама да я реше. Красива луна имаше хубаво кръгло лице, а аз бях със силни от тичането на воля крака и заякнали от носенето на невръстния ми брат ръце.

— Момичета! — повика ни мама отдолу.

Това бе достатъчно, за да се разбудим и да скочим от леглото. Голямата ми сестра пъргаво навлече дрехите си и слезе. Красива луна и аз се бавихме по-дълго, защото трябваше да облечем и малката ми сестра. Щом се приготвихме, слязохме в общата стая, където леля метеше, чичо пееше утринна песен, майка — препасала малкия ми брат на гърба си — наливаше последната вода в чайника, а голямата ми сестра кълцаше зелен лук за оризовата каша, която наричаме конджи. Тя ми хвърли спокоен поглед, който, както ми се стори, казваше, че тази сутрин вече е успяла да заслужи одобрението на семейството и за днес е в безопасност. Скрих негодуванието си, не съзнавайки, че това, което бях взела за самодоволство, повече приличаше на тъжното смирение, което я обзе след женитбата й.

— Красива луна! Лилия! Елате, момичета!

Леля ни поздравяваше така всяка сутрин. Изтичахме при нея. Тя целуна Красива луна, а мен потупа нежно по дупето. Чичо се спусна, грабна братовчедка ми в обятията си и я целуна. После я пусна на пода, намигна ми и ме щипна по бузата.

Нали сте чували старата мъдрост — красивите се женят за красиви, а талантливите за талантливи? Тази сутрин аз заключих, че чичо и леля бяха двама грозници и затова си подхождаха отлично. Чичо, по-малкият брат на баща ми, беше кривокрак и плешив, с пълно лъщящо лице. Леля беше закръглена, със зъби като остри камъни, които стърчат от отвора на пещера. Стъпалата й изобщо не бяха малки, може би около четиринайсет сантиметра — два пъти по-големи от моите, когато се оформиха напълно. Злите езици в селото казваха, че това било причината леля, която бе от добър сой и имаше широк ханш, да не може да роди здрав син. В нашия дом никога не съм чувала към нея да се отправят подобни упреци, дори и от чичо. На мен ми се струваше, че бракът им е идеален — според зодиака той бе любящ плъх, а тя — предан вол. Двамата бяха непресъхващ източник на щастие около нашето огнище.

Майка ми все още не бе дала знак, че ме е забелязала. Така бе, откакто се помнех, но в онзи ден долових и почувствах нейното пренебрежение. Сърцето ми натежа от горест, която ме зашемети със силата си и пропъди току-що изпитаната радост от срещата с леля и чичо. После също толкова бързо това чувство изчезна, понеже големият ми брат, по-възрастен с шест години от мен, ме извика да му помогна в утринните му задължения. Дошла съм на бял свят в годината на Коня и изпитвам вродена любов към живота на открито, но по-важното бе, че исках големия ни брат единствено за себе си. Давах си сметка, че съм извадила късмет и че това ще настрои сестрите ми срещу мен, но не ме интересуваше. Когато той ми говореше или ми се усмихваше, не се чувствах невидима.

Изтичахме навън. Брат ми извади вода от кладенеца и напълни ведрата. След като ги отнесохме обратно у дома, се запътихме навън за дърва. Събрахме една купчина, след което той ме натовари с наръч съчки, а сам загреба останалите с ръце и се отправихме обратно към къщата. Когато пристигнахме, подадох дървата на мама с надеждата да получа похвала. В крайна сметка за едно момиченце мъкненето на ведро, пълно с вода, и носенето на дърва не е толкова лесна работа. Тя обаче не издума и дума.

И днес, след толкова години, ми е трудно да мисля за майка си и за онова, което осъзнах в онзи ден. Прозрях с болезнена яснота, че за нея бях незначителна. Бях третото й дете — втора безполезна дъщеря, при това твърде малка, за да си губи времето с мен, преди да стане ясно дали ще преживея млечните години. Гледаше на мен, както всяка майка гледа на дъщеря си — като на временен посетител в дома, още едно гърло за хранене и още едно тяло за обличане, докато накрая отиде в дома на съпруга си. Бях на пет, достатъчно голяма, за да осъзнавам, че не заслужавам вниманието й, но внезапно закопнях за него. Зажаднях да ме гледа и да ми говори така, както на големия ми брат. Но дори в онзи момент, когато у мен се пробуди първото истински дълбоко желание, бях достатъчно умна, за да зная, че не би й се харесало да й се натрапвам сега, през тази заета част от деня, при положение че често ме хокаше колко съм гръмогласна и току ме пъдеше, размахвайки ръце из въздуха, когато й се пречках. Вместо да се поддам на чувството, аз се зарекох да бъда като голямата ми сестра и да помагам възможно най-тихо и внимателно.

Кретайки, баба влезе в стаята. Лицето й бе като сушена слива и бе така прегърбена, че очите й бяха на нивото на моите.

— Помогни на баба си — нареди майка ми. — Виж дали се нуждае от нещо.

Въпреки обещанието, което току-що си бях дала, се поколебах. Сутрин венците на баба бяха лепкави и възпалени и никой не обичаше да се навърта около нея. Примъкнах се към нея странишком, без да дишам, но тя ме пропъди нетърпеливо с ръка. Отдръпнах се назад толкова бързо, че се блъснах в баща ми — единайсетия и най-важен член на семейството.

Той не ме смъмри, нито каза нещо на някого от останалите. Доколкото го познавах, нямаше да проговори, докато не отхвърли бремето на деня. Седна на масата и зачака да му бъде сервирано. Внимателно наблюдавах майка ми, докато безмълвно наливаше чая му. Аз самата се боях да заставам на пътя й, докато вършеше ежедневните си задачи, ала тя бе дори по-предпазлива в отношенията си с баща ми. Той рядко й посягаше и никога не я беше заменял с наложница, но бдителността й държеше всички ни нащрек.

Леля извади паници и разсипа кашата, докато майка ми накърми бебето. След като се нахранихме, татко и чичо отидоха на полето, а майка, леля, баба и голямата ми сестра се качиха в женската стая. Исках да ги последвам, ала не бях достатъчно голяма. Отгоре на това, когато отново излязохме навън, трябваше да деля големия си брат с бебето и малката ми сестра.

С малкия на гръб, помогнах да нарежем трева и да съберем корени за прасето. Сестра ми ни следваше, колкото можеше. Беше смешно и опако дребосъче. Държеше се разглезено, макар единствените, на които се полагаше това, да бяха братята ни. Мислеше се за най-обичното дете в семейството, макар да нямаше причина да смята така.

Щом свършихме с домакинските си задължения, нашата четворка пое на експедиция из уличките на селото, докато не срещнахме някакви момичета, които скачаха на въже. Брат ми спря, пое бебето и ми позволи да поиграя с тях. После се прибрахме за обяд — скромно ястие от ориз и зеленчуци. Следобед големият ми брат замина с мъжете, а останалите се качихме в женската стая. Майка ми накърми бебето отново, след което двамата с малката ми сестра бяха сложени да спят. Дори и на онази възраст обичах да съм в тази стая заедно с баба, леля, сестра ми, братовчедка ми, и най-вече — с майка ми. Мама и баба тъчаха сукно, ние с Красива луна навивахме кълбета прежда, леля с четчица в ръка внимателно изписваше тайните си йероглифи, докато голямата ми сестра чакаше идването на четирите си посестрими.

Много скоро по стълбите се чу шум от тихите стъпки на четири чифта златни лотоси. Голямата ми сестра приветства с прегръдка всяко от момичетата, след което петте се скупчиха в един ъгъл. Не обичаха да им досаждам, докато си говорят, но това не ми попречи да се заловя да ги изучавам, знаейки, че след две години самата аз ще имам свои посестрими. Всички момичета бяха от Пууей, което им позволяваше да се събират често, при това не само по специални поводи като празника „В търсене на разхлада“ и фестивала на птиците. Тяхната групичка бе основана, когато бяха навършили седем години. За да скрепят дружбата им, бащите им бяха дарили по двайсет и пет дзина4 ориз, който се пазеше в нашия дом. По-късно, след женитбата на всяка от девойките, нейният дял щеше да бъде продаден и с парите останалите щяха да й купят подаръци. Продажбата на дела на последната посестрима щеше да отбележи края на техния съюз, тъй като новите им домове щяха да бъдат в отдалечени села, а покрай децата и старанието да угаждат на свекървите си нямаше да им остава време за старите им приятелки.

Дори сред другарките си сестра ми не се стремеше да бъде център на вниманието. Седеше кротко с останалите момичета, докато бродираха и си разказваха забавни истории. Когато бъбренето и хихиканията им станеха твърде високи, майка ми сурово ги сгълчаваше и изведнъж една нова мисъл изникна в ума ми: тя никога не правеше така, когато посестримите на баба ми й гостуваха. След порастването на децата й, майката на татко била поканена да се присъедини към нова група от пет посестрими от Пууей, в така нареченото сестринство в залеза на живота. Само две от тях освен баба ми, всичките вдовици, бяха още живи и се събираха поне веднъж в седмицата. Смееха се и си разказваха вулгарни шеги, които ние, момичетата, не разбирахме. Ала майка ми се боеше прекалено от свекърва си, за да ги помоли да спрат, когато прекаляваха. А може би бе твърде заета.

Преждата на мама свърши и тя стана за още. За един миг замря напълно притихнала, взирайки се замислено в нищото. Изпитах почти неудържимото желание да изтичам в прегръдките й и да извикам: „Виж ме, виж ме, виж ме!“. Но не го сторих. Когато била малка, стъпалата й били неумело бинтовани от нейната майка. Наместо в златни лотоси, нозете й се бяха превърнали в грозни чукани. Вместо да се движи с грациозно полюшване, тя се подпираше с бастун. Без него краката й се кривваха, а ръцете заприпляскваха, докато се бореше да запази равновесие. Опората на тялото й бе твърде крехка, за да позволява на някого да я прегръща или целува.

— Не е ли време Красива луна и Лилия да поизлязат навън? — попита леля, сепвайки майка ми посред унеса й. — Могат да помогнат на големия брат с работата.

— Той не се нуждае от помощта им.

— Зная — призна леля, — но денят е хубав…

— Не — бе непреклонна майка ми, — не обичам момичетата да се мотаят из селото, когато би трябвало да упражняват домакинските си умения.

Ала това бе едничкият въпрос, по който леля ми не отстъпваше. Със съзнанието, че твърде скоро единственото, което щяхме да виждаме, бе късчето, което можеше да се зърне през решетките на прозореца в женската стая, тя искаше да опознаем уличките, да открием какво има из тях, да тичаме на воля до края на селото и да се взираме в далечината.

— Остават им само още няколко месеца — обоснова се тя. Премълча това, че скоро стъпалата ни щяха да бъдат бинтовани, костите им — строшени, а кожата ни щеше да загние. — Нека тичат, докато е възможно.

Майка ми бе изтощена. Имаше пет деца, три от които под петгодишна възраст. Въртеше цялото домакинство и на нея лежеше отговорността за чистенето, миенето и прането, ремонтите, готвенето на всички ястия за деня, както и воденето на семейното счетоводство, доколкото й бе по силите. Имаше по-високо положение в дома от леля, но не бе в състояние да се бори всекидневно, за да отстоява онова, което за нея беше прилично поведение.

— Добре — въздъхна, предавайки се, тя. — Нека вървят.

Сграбчих Красива луна за ръката и заподскачахме. Леля бързо ни изпъди, преди майка ми да размисли, и ние хукнахме навън, изпроводени от изпълнените с копнеж погледи на голямата ми сестра и другарките й. Изтичахме по стълбите и после на улицата. Късният следобед, когато въздухът, топъл и уханен, се изпълваше от жуженето на цикадите, бе любимата ми част от деня. Тичахме, докато видяхме брат ми, който бе повел бивола на водопой. Бе възседнал широкия му гръб, подвил крак под тялото си, докато другият висеше свободно и се удряше в хълбока на животното. Двете го последвахме една след друга през лабиринта от тесни улички, чиято сложна плетеница защитаваше жителите на селото от похожденията както на зли духове, така и на разбойници. Не срещнахме възрастни — мъжете работеха на нивите, а жените седяха зад решетестите прозорци на своите стаи, — но улиците бяха изпълнени с деца и селскостопански животни — кокошки, патици, тлъсти свини майки с прасенцата им, които току изквичаваха.

Напуснахме границите на селото и поехме по един тесен изкачващ се път, павиран с дребни камъчета. Ширината му бе достатъчна, за да минават хора и паланкини5, но твърде малка за волски талиги или каруци, теглени от понита. Следвахме пътя до река Сяо и спряхме точно пред люлеещия се мост. Отвъд него пред нас се разкриваше непознатият свят с обширни пространства обработвана земя. Небето се разстилаше над нас, синьо като перата на рибарче. В далечината се виждаха други села — места, които тогава не съм и мислила, че ще видя в живота си. След това слязохме към речния бряг, където вятърът шумолеше в стъблата на тръстиките. Седнах на една скала, събух обувките си и нагазих в плитчинките. Седемдесет и пет години са изминали от онзи ден, ала все още помня мекотата на калта между пръстите, допира на водата, която обливаше нозете ми, прохладата й върху кожата ми. В онзи следобед с Красива луна вкусихме от свобода, каквато никога повече нямаше да изпитаме. Ала много отчетливо помня и друго чувство от онзи ден. От мига, в който се събудих, виждах семейството си в различна светлина и това ме бе изпълнило със странна смесица от меланхолия, тъга, ревност и усещане за онеправданост заради несправедливостите, които започнах да виждах. Позволих на водата да отмие тези чувства.

Същата нощ след вечеря седнахме отвън, за да се насладим на хладния въздух, докато татко и чичо пушеха дългите си лули. Всички бяхме уморени. Мама накърми бебето за последен път, опитвайки се да го приспи. Изглеждаше изтощена от дневната работа, която все още не бе приключила. Прегърнах я през рамото, за да я утеша.

— Твърде е горещо за това — каза тя и леко ме отблъсна.

Татко сигурно бе усетил разочарованието ми, защото ме взе в скута си. В притихналия мрак аз бях скъпоценна за него. В този миг бях като бисер върху дланта му.

Бинтоването

Подготовката за бинтоването на краката ми продължи много по-дълго, отколкото някой очакваше. В градовете момичетата от дребното дворянство се подлагат на това още на тригодишна възраст. В някои далечни провинции поставянето на превръзките е временно, с цел девойките да изглеждат по-привлекателни за бъдещите си съпрузи, и може да се извърши чак около тринайсетата им година. При тях не се стига до чупене на костите, бинтовете са хлабави, а щом веднъж се омъжат, превръзките се свалят и младите жени са в състояние да работят на полето заедно с мъжете си. Краката на най-бедните момичета изобщо не се бинтоват. Всички знаем какво става с тях. Продават ги като прислужници или стават „осиновени снахи“, както наричат големокраките момичета от злочести семейства, които се дават за отглеждане в чужд дом, докато станат годни да раждат. В нашия съвсем обикновен окръг при момичетата от семейства като нашето, бинтовете се поставят на шестгодишна възраст и процесът се смята за приключен две години по-късно.

Още докато тичах на воля заедно с брат ми, майка ми вече бе започнала да подготвя дългите сини ивици плат, които щяха да послужат за превръзки: Със собствените си ръце тя изработи първите ми обувки, но още по-голямо старание вложи в ушиването на миниатюрния чифт пантофки, които щеше да положи на олтара на Гуанин6, която откликва на женските сълзи. Тези бродирани обувчици бяха едва три и половина сантиметра на дължина и бяха измайсторени от специална червена коприна, скътана в чеиза на майка ми. Те бяха първият малък знак, който получих, че е възможно майка ми да ме обича.

Когато с Красива луна навършихме шест, мама и леля повикаха гадателя, за да определи благоприятна дата за поставянето на бинтовете. Казват, че най-доброто време е есента, но това е само защото зимата наближава, а студът притъпява чувствителността на краката. Дали се вълнувах? Не, бях уплашена. Била съм твърде малка по времето, когато бяха бинтовани стъпалата на голямата ми сестра, ала нима имаше някой в селото, който да не бе чувал писъците на дъщерята на семейство У, които се разнасяха из улицата?

Майка ми поздрави гадателя Ху, сервира му чай и му предложи купичка с динени семки. Любезността й целеше да го предразположи за благоприятно тълкуване на знаците. Господин Ху започна с мен. Изучи рождената ми дата и претегли възможностите. Накрая рече:

— Трябва да видя това дете лично.

Това не бе според обичая и когато майка ми дойде да ме повика, на лицето й се бе отпечатал израз на тревога. Заведе ме при гадателя и ме приближи до него. Пръстите й стискаха раменете ми, като така хем ме държеше да не мърдам, хем всяваше страх у мен, докато гадателят извършваше прегледа.

— Очите — да. Ушите — да. Тази уста. — Той вдигна поглед към майка ми. — Това дете не е обикновено.

Майка ми всмука въздух през стиснатите си зъби. Това бе възможно най-лошото известие.

— Необходима е допълнителна консултация — съобщи той. — Предлагам да се посъветваме с някоя сватовница. Съгласна ли сте?

Някой би могъл да заподозре гадателя, че действа в заговор с местната сватовница, за да измъкне повече пари, ала майка ми не се поколеба и за миг. Страхът й бе толкова голям или пък убедеността й — така твърда, че дори не поиска разрешението на баща ми да похарчи нужните за това пари.

— Моля, върнете се възможно най-скоро — каза тя. — Ще ви очакваме.

Гадателят си тръгна, оставяйки ни в дълбок смут. Тази нощ майка ми почти не продума. Всъщност тя дори не ме поглеждаше. Леля не се шегуваше както обикновено. Баба се оттегли рано, ала я чух да се моли. Татко и чичо се разхождаха дълго. Усетили тревогата, обхванала семейството, дори и братята ми се бяха укротили.

На другия ден жените в дома се вдигнаха рано. Този път бяха приготвени сладкиши, бе запарен чай от хризантема, а от долапите бяха извадени специални гозби. Баща ми си остана у дома, за да посрещне гостите. Цялото това разточителство издаваше сериозността на положението. И като че това не стигаше, гадателят се появи не с госпожа Гао, местната сватовница, а с госпожа Уан, посредницата от Тункоу, най-хубавото село в окръга.

Нека ви кажа следното: дори госпожа Гао все още не бе идвала в дома ни. Нейното посещение се очакваше след още година-две, когато с нейна помощ щяха да бъдат уговорени бракове за по-големите ми брат и сестра. Така че, когато паланкинът на госпожа Уан спря пред дома ни, никой не се зарадва. От прозореца на горната стая видях как съседите се стичаха да зяпат. Баща ми коленичи, като не спираше да удря челото си о земята. Дожаля ми за него. Татко вечно се тревожеше за нещо, черта, типична за родените в годината на Заека. Върху него падаше грижата за всички членове на семейството, а това, което се случваше, беше извън пределите на досегашния му опит. Чичо подскачаше от крак на крак и дори леля — обикновено така приветлива и весела — стоеше като истукан до него. От горния етаж виждах върху лицата на всички изписано изражение, което ясно казваше, че се случва нещо много, много сериозно.

Щом влязоха вътре, аз се примъкнах тихо до горната площадка, за да подслушам разговора. Госпожа Уан се настани. Чаят и лакомствата бяха сервирани. С едва доловим глас баща ми изказа обичайните приветствия. Ала целта на посещението на сватовницата в това скромно семейство не бе да си разменят любезности. Тя бе дошла да види мен. Както и предния ден, ме повикаха долу. Слязох по стълбите и влязох в помещението с цялото изящество, на което е способно едно шестгодишно дете, чиито стъпала все още са големи и тромави.

Огледах лицата на по-възрастните членове на семейството. Макар спомените за някои значими моменти от живота ми да са потънали в сенките на миналото, изразът на лицата им в онзи ден и до днес изплува в паметта ми съвсем ясно. Баба ми стоеше втренчена в скръстените си длани. Кожата й бе така крехка и тънка, че през нея прозираше пулсиращата вена на слепоочието й. Баща ми, който вече си имаше достатъчно грижи, бе онемял от тревога. Леля и чичо стояха един до друг на главния вход, изплашени от това, което предстоеше да се случи, ала и боящи се да го пропуснат. Но най-силно в спомените ми се е запечатало лицето на майка ми. Разбира се, като всяко дете, смятах, че тя е хубава, ала в този ден за първи път прозрях истинската й същност. Известно ми бе, че е родена в годината на Маймуната, ала не бях осъзнавала, че хитростта и лукавството, типични за зодията й, бяха толкова изявени у нея. Под кожата на високите й скули дебнеше нещо вулгарно, зад израза на тъмните й очи се спотайваше нещо заговорническо. Нещо… и днес не зная как да го опиша съвсем точно. Бих казала, че през кожата й пламтеше нещо, напомнящо мъжка амбиция.

Наредиха ми да застана пред госпожа Уан. Тъканата й копринена дреха ми се стори красива, ала какво разбира едно дете от вкус, от изтънченост. Днес бих нарекла одеждите й крещящи и неподобаващи на вдовица, но пък и сватовницата не е обикновена жена. Тя върти сделки с мъжете — определя откупа за булката, пазари се за зестрата и посредничи между двете страни. Смехът на госпожа Уан бе твърде висок, а словата й — преласкателни. Заповяда ми да пристъпя напред, стисна ме между коленете си и се завзира упорито в лицето ми. В този момент престанах да бъда невидима и станах дори твърде забележима.

Госпожа Уан ме изучава много по-щателно от гадателя. Стисна месестата част на ушите ми. Постави показалците си на долните ми клепачи и дръпна кожата надолу, след което ми заповяда да погледна нагоре, надолу, наляво и надясно. Обхвана бузите ми в дланите си и заизвръща лицето ми. Грубо нащипа ръцете ми от раменете до китките. Накрая положи длани върху бедрата ми. Та аз бях само на шест! На тази възраст все още нищо не може да се каже за плодовитостта! Ала при все това тя го стори и никой не се и опита да я спре. Накрая направи нещо крайно удивително. Стана и ми каза да заема мястото й. Това би било проява на изключително лошо възпитание от моя страна. Потърсих погледите на майка ми и баща ми за напътствие, ала те стояха занемели като безсловесни добичета. Лицето на татко бе посивяло. Почти чувах как си мисли: „Защо не я хвърлихме в потока, когато се роди?“.

Госпожа Уан не се бе издигнала до най-влиятелната сватовница в окръга, като е оставяла овчедушни хорица да вземат решения. Подхвана ме и ме настани на стола. След това коленичи пред мен и събу обувките и чорапите ми. Отново пълна тишина. Както и при изучаването на лицето ми, тя изви стъпалото ми ту в една, ту в друга посока, след което прокара нокътя на палеца си по свода му. Вдигна поглед към гадателя и кимна. Изправи се и рязко ми даде знак с пръст да освободя стола й. Щом отново зае мястото си, гадателят прочисти гърлото си.

— Вашата дъщеря представлява специален случай — каза той. — Вчера забелязах нещо необикновено у нея и госпожа Уан, която притежава по-широки познания, е съгласна с мен. Лицето на дъщеря ви е продълговато и фино като оризово зърно. Месестата долна част на ушите говори за благороден дух. Ала най-важното са краката й. Сводът на стъпалото е много висок, но все още не е оформен напълно. Това означава, майко, че трябва да изчакате още една година, преди да започнете бинтоването. — Той вдигна ръка, да не го прекъсват, като че ли някой би се осмелил: — Зная, че бинтоването на седемгодишна възраст не е обичайно в нашето село, но смятам, че ако погледнете дъщеря си, ще видите, че…

Гадателят Ху се поколеба. Баба побутна паничка с мандарини към него, за да му даде време да събере мислите си. Той си взе една, обели я и пусна кората на пода. Поднесе едно резенче към устата си, но ръката му спря насред път и той поде отново:

— На шестгодишна възраст костите все още се състоят основно от вода и следователно лесно се поддават на оформяне. Ала дъщеря ви е недоразвита за годините си, дори за вашето село, което е познало трудни времена. Възможно е и при останалите момичета в дома ви да е така. Не е нещо, от което да се срамувате.

Дотогава не ми бе хрумвало, че моето семейство по някакъв начин е различно от останалите, нито пък че у мен има нещо необичайно.

Той мушна резенчето мандарина в устата си, сдъвка го замислено и продължи:

— Ала дъщеря ви се отличава с нещо повече. Стъпалото й има забележително висок свод, което значи, че ако сега се вземат нужните мерки, ще има най-съвършените крака в целия окръг.

Някои хора не вярват на гадателите и смятат, че препоръките им не се основават на здравия разум. В крайна сметка, есента наистина е най-доброто време за бинтоване на краката, пролетта — за раждане, а приятно хълмче, облъхвано от лек зефир, има най-благоприятното разположение за гробно място според фън шуй. Ала този гадател видя у мен нещо необикновено, което промени живота ми. Въпреки това никой не ликуваше. Стаята бе зловещо тиха. Нещо продължаваше да бъде съвсем не наред.

Сред настъпилото мълчание се обади госпожа Уан:

— Момичето е наистина прелестно, ала златните лотоси са далеч по-важни в живота от хубавото личице. Прекрасните черти са дар от небето, а миниатюрните стъпала могат да подобрят социалното й положение. С това всички ще се съгласим. Какво ще стане оттук нататък, трябва да реши бащата.

Тя погледна право към татко, ала думите, проехтели във въздуха, в действителност бяха отправени към майка ми.

— Никак не е лошо човек да осигури за дъщеря си изгоден брак. Сродяването с високопоставено семейство ще ви донесе повече връзки в обществото, по-висока цена за момичето и дълготрайна обществена и материална сигурност. Оценявам гостоприемството и щедростта, които ни засвидетелствахте днес — каза тя, подчертавайки бедността на дома ни с вяло махване с ръка, — ала в лицето на вашата дъщеря съдбата ви дава прекрасна възможност. Ако майката се справи подобаващо със своята работа, това незначително момиче може да си намери жених от Тункоу.

Тункоу!

— Говорите невероятни неща — осмели се да се обади баща ми предпазливо. — Но нашето семейство е скромно. Не можем да си позволим да ви заплатим.

— Бащице — с престорена любезност отвърна госпожа Уан, — ако стъпалата на дъщеря ви оправдаят очакванията ми, ще мога да разчитам на щедра отплата от семейството на момчето. Вие също ще получавате от тях различни дарове. Както виждате, и аз, и вие ще имаме полза от подобно споразумение.

Баща ми не отвърна нищо. Той никога не разговаряше за полската работа, нито разкриваше чувствата си пред нас, ала аз си спомних за зимата, последвала една сушава година, когато запасите от храна бяха оскъдни. Ходеше на лов в планината, но дори животните бяха измрели от глад. Успяваше единствено да донесе разни горчиви корени, с които майка и баба варяха бульон. Може би сега си припомняше срама, изпитан през онази година, и прехвърляше в ума си мисълта за даровете и колко ценни биха били те за семейството.

— Освен всичко това — продължи сватовницата, — по мое мнение дъщеря ви има необходимите качества да встъпи в лаотун с друго момиче.

Бях чувала тази дума и знаех какво означава. Лаотун представлява взаимоотношение, което коренно се различава от връзката между посестримите. Първото се създава между две момичета от различни села и трае през целия им живот, докато второто включва няколко девойки и се разтрогва при женитбата им. През краткия си живот дотогава не бях срещала нито една лаотун, нито бях вярвала, че самата аз бих могла някога да се нарека нечия сродна душа. Майка ми и леля ми бяха имали посестрими в родните си села, когато са били момичета. Сега и голямата ми сестра се бе включила в такъв клетвен съюз, а баба бе станала посестрима в заника на живота с още няколко вдовици от селото ни. Бях си мислела, че на свой ред аз също ще имам свои. Ала да имаш сродна душа бе нещо съвсем различно. Би трябвало да се чувствам развълнувана, но както всички останали бях втрещена. Такава тема не се разисква пред мъже, но ситуацията бе толкова изключителна, че баща ми не успя да се овладее и изтърси:

— Никоя жена в семейството ни не е имала лаотун.

— Семейството ви е било лишено от много неща досега — каза госпожа Уан, като се надигна от стола си. — Обсъдете положението, но помнете, щастливите възможности не ни спохождат всеки ден. Ще ви посетя отново.

Сватовницата и гадателят си тръгнаха с обещанието да се върнат скоро, за да проверят как се развивам. Аз и майка ми се качихме на горния етаж. Щом пристъпихме в женската стая, тя се обърна и ме погледна със същото изражение, което току-що бях забелязала в долната стая. А после, преди да успея да изрека каквото и да било, ме зашлеви през лицето с всичка сила.

— Знаеш ли колко неприятности ще навлечеш на баща си? — попита мама.

Думите й бяха сурови, но аз знаех, че плесницата бе предназначена да донесе късмет и да прогони злите духове. В края на краищата не можеше да бъде сигурно, че стъпалата ми наистина ще се превърнат в златни лотоси. Имаше също толкова голяма вероятност майка ми да допусне грешка при бинтоването, както навремето бе станало с нея. Бе се справила доста добре с нозете на голямата ми сестра, ала всичко се случва. Вместо да бъда обект на възхищение, можеше, подобно на майка ми, да се кандилкам на грозни чукани и да пазя равновесие, като размахвам ръце.

Макар лицето да ме болеше от удара, вътрешно бях щастлива. Този шамар бе първото доказателство за майчина любов, което получавах, и аз прехапах устни, за да скрия усмивката си.

Мама не ми проговори повече през този ден. Вместо това слезе отново в долната стая и разговаря с леля, чичо, баща ми и баба ми. Чичо бе с добро сърце, ала като втори син в нашия дом нямаше думата. Леля знаеше ползите, които можеха да бъдат извлечени от възникналото положение, ала съдбата й на съпруга на втори син и майка на момиче й отреждаше най-ниското положение в семейството. Майка ми също нямаше авторитет, но бях видяла израза й, докато сватовницата говореше, и можех да отгатна мислите й. Татко и баба вземаха всички решения в къщата, макар че и на двамата можеше да се повлияе. Заключението на сватовницата, макар добро знамение за моето бъдеще, означаваше, че баща ми ще трябва да се труди упорито, за да сме в състояние да подготвим чеиз, какъвто подобава за брак в по-високопоставено семейство. Ако пък не уважеше думата на посредницата, щеше да се посрами не само пред селото, но и пред целия окръг.

Не разбрах дали в онзи ден са постигнали съгласие относно съдбата ми, ала в съзнанието ми вече нищо не бе както преди. Бъдещето на Красива луна се промени заедно с моето. Бях по-голяма от нея с няколко месеца, но бе решено стъпалата и на двете ни да бъдат бинтовани заедно с тези на малката ми сестра. Продължавах да върша задълженията си из двора, но никога вече не съпроводих брат си до реката. Повече не почувствах прохладата на бълбукащата река върху кожата си. Дотогава мама никога не ми бе посягала, но онази плесница се оказа първият от множество побои, които последваха през идните няколко години. Ала най-лошото бе, че баща ми вече не гледаше на мен както преди. Никога повече не ме взе на скута си, докато пушеше вечерната си лула. В един миг от непотребно момиче се бях превърнала в някой, който би могъл да донесе полза на семейството.

Превръзките и специалните обувчици, които майка ми смяташе да принесе на олтара на Гуанин, бяха прибрани заедно с нещата, подготвени за Красива луна. Госпожа Уан започна да ни навестява периодично. Всеки път пристигаше със собствения си паланкин. При всяко посещение ме изследваше от глава до пети. Разпитваше ме за домакинските ми умения. Не бих могла да кажа, че се държеше мило с мен. За нея бях просто средство за печалба.

През следващата година в женската стая започна сериозното ми обучение, но познанията ми вече бяха значителни. Известно ми бе, че мъжете рядко стъпват в горните помещения, предназначени единствено за нас, където можехме да вършим работата си и да споделяме мислите си. Наясно бях, че предстоеше почти целият ми живот да премине в подобна стая. Знаех също и че разликата между „ней“ — вътрешния свят на дома, и „уай“ — царството на мъжете извън него, е залегнала в самата същност на конфуцианското общество. Независимо дали си богат или беден, император или роб — домашната сфера е отредена за жените, а външният свят принадлежи на мъжете. Жените не бива да прекрачват прага на дома било в помислите, било в делата си. Разбирах още и че животът ни се направлява от два конфуциански идеала. Първият се изразява в Трите принципа на послушанието: „Като момиче се подчинявай на баща си, като съпруга — на мъжа си, като вдовица — на сина си“. Вторият се заключава в четирите добродетели, които описват поведението, речта, осанката и заниманията, които подобават на жените: „Бъдете целомъдрени и отстъпчиви, спокойни и почтени в помислите си; тихи и мили, когато разговаряте; сдържани и изящни в движенията си; безупречни в ръкоделието и бродирането“. Ако момичетата следват неотклонно тези идеали, ще се превърнат в добродетелни жени.

Сега заниманията ми включиха и приложните женски изкуства. Научих се да вдявам иглата, да избирам конец в подходящия цвят и да нижа ситни и равни бодове. Това бяха важни умения, тъй като заедно с Красива луна и малката ми сестра се захванахме да майсторим обувките, които щяха да ни бъдат нужни през предстоящия двугодишен период на бинтоването. Трябваха ни отделен чифт за през деня, специални пантофки за сън и няколко чифта стегнати чорапи. Изработвахме ги един подир друг, започвайки с принадлежностите, които отговаряха на сегашния размер на стъпалата ни, като постепенно намалявахме големината.

Най-важното бе, че леля започна да ме обучава на нюшу. Тогава не разбирах съвсем защо ми обръща специално внимание. Глупаво вярвах, че ако съм прилежна, ще вдъхна желание и у Красива луна; а ако тя бе усърдна, може би щеше да сключи по-добър брак от майка си. Всъщност леля се надяваше да превърне тайното писмо в част от живота ни, нещо, което винаги да ни свързва с братовчедка ми. Не забелязвах и че това пораждаше конфликти между леля ми, от една страна, и майка ми и баба ми, от друга, тъй като те изобщо не владееха нюшу, така както татко и чичо бяха неграмотни в мъжкото писмо.

Тогава все още не познавах писмеността на мъжете, така че не можех да я сравня с нюшу. Сега мога да кажа, че техните йероглифи са дръзки и ъглести, докато нашите приличат на крачета на комар или птичи следи, отбелязани в пръстта. За разлика от мъжкото писмо символите в нюшу не изобразяват конкретни думи, а еднакво звучене. Така с един йероглиф7 може да се означават всички думи, които се произнасят еднакво. По тази причина значението обикновено се изяснява от контекста. При все това се изисква голямо внимание, за да се изтълкува правилно написаното. Много жени, като майка ми и баба ми, не овладяват нюшу писмено, ала все пак знаят някои песни и разкази, повечето от които се отличават със специфичен ритъм: та-там-та-там-та-там.

Леля ме научи на специалните правила, на които се подчинява нюшу. Тайнописът може да се използва за писане на писма, песни, лични животописи, уроци по различни женски умения, молитви към богинята и, разбира се, популярни разкази. Йероглифите може да се изписват с четчица и мастило върху хартия или ветрило, да се бродират върху носни кърпички или да се втъкават в плат. Творбите, създадени на нюшу, може и трябва да се изпълняват пред други жени и момичета, но можем да ги четем и да им се любуваме и в усамотение. Двете най-важни правила са — мъжете не бива никога да узнават за съществуването й, както и да се докосват до нея.

Животът ни течеше по този установен начин, като с Красива луна всекидневно овладявахме нови умения, до седмия ми рожден ден, когато гадателят ни посети отново. Този път той трябваше да определи дата за началото на бинтоването на трите ни — Красива луна, мен и малката ми сестра, единствената, която бе на подходящата възраст. Като хъмкаше и си мърмореше, гадателят изучи осемте ни йероглифа8, но след като каза и направи обичайното, се спря на традиционната за нашия район дата — двайсет и четвъртия ден на осмия лунен месец — деня, когато момичета, на които предстои краката им да бъдат бинтовани, отправят молитви и принасят последни жертвоприношения на Изящноногата девица, богинята, бдяща над момичетата при този ритуал.

Мама и леля възобновиха изработването на превръзките. Хранеха ни с кнедли с червен боб, тъй като се вярва, че те правят костите меки като тестото им и вдъхват желание на момичетата да се стремят да придобият стъпала с размери колкото кнедла. В дните до определената дата много жени от селото ни гостуваха в горната стая. Другарките на голямата ми сестра дойдоха да ни пожелаят късмет, донесоха ни още сладкиши и ни поздравиха с официалното ни превръщане в жени. Стаята се изпълваше от празнична суетня. Всички бяха щастливи, пееха, смееха се и разговаряха. Впоследствие разбрах колко много неща бяха останали премълчани тогава. (Никой не ни спомена, че е възможно да умрем. Чак когато заживях в дома на съпруга си, разбрах от свекърва ми, че едно от десет момичета умира в резултат на бинтоването, не само в нашия окръг, ами из цял Китай.)

Знаех единствено, че бинтованите крака ще повишат стойността ми пред моите кандидати и така ще ме доближат до най-голямата любов и най-великата радост в живота на една жена — синовете. Ето защо целта ми бе да придобия съвършените стъпала, които се отличават със следните седем качества: трябва да са малки, тесни, правилни, заострени и с висок свод, при това да ухаят и кожата им да е нежна. Най-важното от тези изисквания е дължината. Идеалната е седем сантиметра — приблизително колкото палец. След това идва формата. Съвършеният крак трябва да изглежда като напъпил лотос. Стъпалото трябва да има пълна и заоблена пета, а отпред да е силно заострено, като цялата тежест се поема единствено от палеца. Това означава, че останалите пръсти и костите на свода трябва да бъдат счупени и извити под стъпалото, така че да се засрещнат с петата. И последно, така образуваната цепнатина между предната част на ходилото и петата трябва да е достатъчно дълбока, за да може в нея да се скрие голяма монета. Ако успеех да постигна всичко това, щях да бъда възнаградена с щастие.

На сутринта на двайсет и четвъртия ден от осмия лунен месец принесохме в дар на Изящноногата девица топки от лепкав ориз, докато майките ни полагаха малките обувчици, изработени от тях, пред статуйката на Гуанин. След това двете подготвиха стипца, кръвоспиращо средство, ножици, специална ножичка за нокти, игли и конци. Извадиха дългите леко колосани ивици бинт, всяка от които имаше ширина пет сантиметра и дължина три метра. След това всички жени от семейството се качиха в горната стая. Голямата ми сестра пристигна последна с ведро вряла вода, в която бяха накиснати корени от черница, счукани бадеми, урина, билки и корени.

Като най-голяма, първо бе мой ред. Бях твърдо решена да покажа колко смела мога да бъда. Мама изми краката ми и ги натърка със стипца, за да се стегнат тъканите и да се намали неминуемото изтичане на кръв и гной. Изряза ноктите на краката ми възможно най-дълбоко. През това време бинтовете се киснеха, така че след изсъхването им върху крака да се затегнат още повече. После мама постави единия край на бинта върху горната част на стъпалото ми, прекара го през четирите пръста, за да ги подгъне под стъпалото, оставяйки открит само палеца. След това уви превръзката около петата. Още едно намотаване около глезена подсили здравината и стегнатостта й. Крайната цел бе пръстите да се подвият, така че да се допрат до петата, като образуват цепнатина помежду си, докато палецът остава свободен, за да носи тежестта на тялото. Мама повтори тези стъпки, докато накрая целият бинт бе омотан около крака ми; леля и баба наблюдаваха иззад рамото й целия ритуал, като внимаваха в превръзката да не се образуват никакви гънки. Най-накрая мама заши здраво краищата на бинта, за да не се разхлабят и да измъкна крака си.

Тя повтори същото с другия ми крак, след което леля се зае с Красива луна. През това време малката ми сестра каза, че отива за вода, и слезе долу. Щом стъпалата на братовчедка ми бяха бинтовани, мама повика сестра ми, но не получи отговор. Един час по-рано на мен щеше да се падне да я потърся, но през следващите две години щеше да ми е забранено да слизам по стълбите. След като претърсиха къщата, мама и леля тръгнаха навън. Щеше ми се да изтичам до прозореца и да надникна, но поради нарастващия натиск, който бинтовете оказваха върху костите, и прекъснатото кръвообращение в краката ми вече се бе появила болка. Отправих поглед към Красива луна и видях, че лицето й е бяло като месечината, чието име носеше. Две струйки се стичаха по бузите й.

До нас долетяха гласовете на мама и леля:

— Трета сестро, трета сестро!

Баба и голямата ми сестра отидоха до решетестия прозорец и погледнаха навън.

— Ай, ай! — промърмори баба.

Голямата ми сестра се обърна към нас:

— Мама и леля са у съседите. Чувате ли писъците на малката сестра?

Двете с Красива луна поклатихме отрицателно глава.

— Мама я влачи по улицата — докладва тя.

Сега чухме крясъците й:

— Няма да ида, няма да го направя!

Мама я нахока гръмко:

— Безполезно нищожество. Ти си позор за дедите ни.

Грозни думи, но не и необичайни. Човек можеше да ги чуе почти всеки ден в нашето село.

Малката ми сестра бе натикана при нас, ала едва озовала се на пода, тя отново скочи на крака, хукна през стаята, сви се в един ъгъл и затрепера.

— Ще бъде сторено. Нямаш избор — заяви мама на сестра ми, която трескаво търсеше с очи къде да се скрие.

Бе попаднала в капан и нищо не можеше да предотврати неизбежното. Мама и леля се приближиха към нея. Тя направи последен опит да пролази между разперените им ръце, ала голямата ми сестра я сграбчи. Бе едва на шест, но се бореше с цялата сила, на която бе способна. Голямата ми сестра, леля и баба я държаха, докато мама забързано бинтоваше нозете й. През цялото време тя пищеше. На няколко пъти успя да освободи ръката си, ала незабавно бе усмирявана. За момент мама отхлаби хватката си и в миг кракът на сестра ми започна да бие във въздуха, а дългият размотаващ се бинт се заизвива из стаята подобно на лента на акробат. Двете с братовчедка ми седяхме ужасени. Такова поведение не подобаваше на член на семейството ни. Ала можехме само да гледаме отстрани, тъй като кръвожадните кинжали на болката се забиваха все по-остри в стъпалата ни и пронизваха целите ни крака. Най-после мама приключи задачата си. Пусна грубо крака на сестра ми на пода, изправи се, погледна най-малката си дъщеря с отвращение и процеди една-единствена дума:

— Нищожество!

Сега ще опиша последвалите минути и седмици, чиято продължителност би трябвало да е незначителна на фона на тъй дълъг живот като моя, но тогава ми се струваха цяла вечност.

Тъй като бях най-голяма, мама най-напред погледна към мен:

— Ставай!

Изобщо не разбирах какво се очаква от мен. Краката ми пулсираха от болка. Само преди няколко минути бях толкова уверена в смелостта си, а ето че сега, макар да полагах огромни усилия, не можах да сдържа сълзите си.

Леля потупа Красива луна по рамото:

— Стани и върви.

Малката ми сестра все така ридаеше на пода.

Мама ме издърпа от стола. Думата болка не е в състояние да опише това, което изпитах. Пръстите на краката ми бяха подгънати под стъпалото, така че цялата ми тежест се стоварваше върху тях. Опитах се да вървя на пети. Когато видя това, мама ме удари.

— Върви!

Дадох всичко от себе си. Докато се тътрех към прозореца, мама се пресегна и дръпна сестра ми от пода, завлече я до голямата ни сестра и й я връчи с думите:

— Нека прекоси стаята в двете посоки десет пъти.

Като чух това, осъзнах какво ми се готви и мисълта за предстоящото бе кажи-речи невъобразима. Като видя какво става, леля ми, която бе най-нископоставеният член на семейството, грубовато хвана ръката на дъщеря си и я задърпа от стола. Със стичащи се по лицето ми сълзи аз следвах мама, която ме развеждаше напред-назад из стаята. Чувах собственото си хленчене. Малката ми сестра продължаваше да крещи и да се опитва да се изскубне. Баба ми, чието задължение като най-важен член на семейството бе само да надзирава бинтоването, хвана другата ръка на третата сестра. Обградено от двама души с много по-голяма физическа сила, тялото й бе принудено да се подчини, но това в никакъв случай не укроти словесните й протести. Единствено Красива луна скри чувствата си, показвайки се като достойна дъщеря, макар да имаше твърде скромно положение в дома ни.

След десет обиколки мама, леля и баба ни оставиха да си почиваме. Ние трите бяхме почти парализирани от физическото издевателство, ала изпитанията ни тепърва започваха. Не можехме да се храним. Макар и с празни стомаси, повръщахме от болката. Най-накрая цялото семейство си легна. Каква отмора бе да лежиш. Дори само това, краката ни да са на една височина с тялото, бе облекчение. Ала с течението на часовете ни връхлетя ново страдание. Нозете ни пареха, като че лежахме върху въглените на мангала. От устите ни се изплъзваха странни скимтящи звуци. На горката голяма сестра й се налагаше да дели една стая с нас. Тя искрено се опитваше да облекчи страданието ни, като ни разказваше вълшебни приказки и ни напомняше по възможно най-деликатния начин, че всяко момиче из огромната територия на Китай, независимо от положението си, трябва да премине през същото, за да се превърне в достойна жена, съпруга и майка.

Никоя от нас не заспа през тази нощ, ала каквото и да сме си мислели, че преживяваме през първия ден, всичко бе два пъти по-болезнено на втория. И трите направихме опит да разкъсаме бинтовете, но само третата сестра наистина успя да измъкне крака си. Мама я напердаши през ръцете и краката, отново бинтова стъпалото й и я наказа с десет допълнителни обиколки. Току я разтърсваше грубо и питаше:

— Искаш ли да те дадем за осиновена снаха? Не е късно. Още може да се уреди.

През целия си живот бяхме чували тази заплаха, но никоя от нас в действителност не бе виждала осиновена снаха. Хората в нашето село бяха твърде бедни, за да приютяват нежелани, инатливи момичета с големи стъпала, но не бяхме виждали и лисици демони, което не ни пречеше напълно да вярваме в съществуването им. Така че заплахата накара третата ми сестра временно да се подчини.

На четвъртия ден накиснахме бинтованите си нозе в гореща вода. След това превръзките бяха свалени, а мама и леля огледаха ноктите, изрязаха мазолите, изстъргаха мъртвата кожа, натъркаха още стипца, намазаха краката ни с благовония, които да прикрият миризмата на разлагаща се плът, и поставиха чисти бинтове, този път още по-стегнато. И така всеки ден — обиколки, на всеки четири дни — подменяне на превръзките, на всеки две седмици — смяна на обувките с нови, по-малки от предишните. Съседките идваха да ни навестят и носеха кнедли с червен боб, та да омекнат костите ни по-бързо, както и сушени люти чушлета, за да станат стъпалата ни тънки и заострени като тях. Другарките на голямата ми сестра ни подаряваха вещи, които бяха облекчили техните мъки.

— Захапи връхчето на четката ми за писане. То е тънко и фино. Така и твоите стъпала също ще станат тънки и фини.

Или пък:

— Яжте тези водни кестени. Те ще подтикнат плътта ви да се смали.

В женската стая се въдвори сурова дисциплина. Обичайните ни задължения бяха сменени с разходки из помещението. Всеки ден мама и леля увеличаваха броя на обиколките и всеки ден баба бе призовавана на помощ. Щом се умореше, тя полягаше на едно от леглата и направляваше заниманията ни оттам. Времето застудя и тя започна да се увива с повече завивки. Със скъсяването на дните и по-оскъдната светлина думите й ставаха все по-кратки и неразбираеми, докато накрая почти не проговаряше и само седеше, взряна в малката ми сестра, заставяйки я с поглед да продължава да върви.

За нас болката не намаляваше. И как би могла? Но през онези дни научихме най-важния урок за всяка жена, а именно — да се покоряваме за собствено добро. Още в онези ранни седмици започна да си проличава в какви жени щяхме да се превърнем, като пораснем. Красива луна щеше да остане твърда и прекрасна при всякакви обстоятелства. Третата сестра щеше да бъде вечно недоволна, озлобена от ориста си съпруга, която приема с неблагодарност даровете, които получава. Що се отнася до мен, набедената за изключителна, то аз приемах съдбата си безропотно.

Един ден, докато правех редовната си обиколка из стаята, чух изпукване. Един от пръстите ми се бе счупил. Мислех, че звукът е отекнал единствено в тялото ми, но всъщност бе тъй отчетлив, че всички в стаята го чуха. Очите на майка ми се заковаха върху мен:

— Движи се! Най-после имаме някакъв напредък!

Вървях, а цялото ми тяло трепереше. До вечерта костите и на осемте пръста се бяха строшили, ала продължаваха да ме карат да обикалям. Чувствах смазаните израстъци под тежестта на тялото ми при всяка стъпка, защото сега бинтовете не ги пристягаха. Пихтиестата каша, в която се бяха превърнали ставите, бе извор на безкрайно мъчение. Ледената вода изобщо не бе в състояние да притъпи болката, която разтърсваше цялото ми тяло. Въпреки това мама не бе доволна от мен. Същата вечер накара големия ми брат да донесе от реката тръстиково стъбло. През следващите два дни ме налагаше с него през краката, за да не спирам да вървя още и още. Когато дойде време за смяна на превръзките, аз накиснах краката си във вода както обикновено, ала този път специалният масаж бе нещо неизпитвано дотогава. С пръсти мама издърпа счупените кости и ги долепи плътно към долната повърхност на ходилото. Никога не съм виждала по-ярък израз на майчината й любов.

— Истинската дама не допуска грозота в живота си — набиваше тя в главата ми отново и отново. — Единствено чрез болка ще постигнеш красота. Само чрез страданието ще намериш покой. Аз увивам, аз бинтовам, но ти ще пожънеш наградата.

Пръстите на Красива луна се счупиха след няколко дни, ала костите на малката ми сестра не се подчиниха.

Мама възложи нова задача на големия ми брат. Този път трябваше да намери камъчета, които да се поставят под бинтовете й за допълнителен натиск. Както вече казах, сестра ми все се опъваше, а сега писъците й станаха още по-силни, ако изобщо бе възможно подобно нещо. Красива луна и аз мислехме, че се държи така, за да си проси повече внимание. В крайна сметка мама хвърляше усилията си изцяло за мен. Но при смяната на бинтовете се забелязваше разликата между нашите стъпала и тези на малката ми сестра. Наистина, превръзките ни бяха пропити с кръв и гной, както е нормално, ала течностите, които се процеждаха от нейното тяло, бяха придобили нова непозната миризма. Освен това, докато нашите стъпала бяха придобили мъртвешка бледнина, то нейните розовееха като цветя.

Госпожа Уан ни посети отново. Тя провери свършеното от майка ми и препоръча отвара от билки за облекчаване на болката. Не вкусих от горчивата настойка до падането на снега, когато се счупиха костите на ходилото. Дните минаваха в унеса на болката и пиенето на билките, когато един ден състоянието на малката ми сестра внезапно се промени. Кожата й гореше. Очите й блестяха от влага и делириума на треската, а кръглото й лице се стопи и изостри. Когато мама и леля слязоха да приготвят обяда, голямата ми сестра се съжали над нея и й позволи да се изтегне на едно от леглата. Красива луна и аз решихме да си починем. Понеже се бояхме да не ни заварят седнали, останахме прави до леглото. Голямата ми сестра се залови да разтрива краката й, за да облекчи болката. Бе посред зима и всички бяхме навлечени с най-дебелите си дрехи. С общи усилия запретнахме единия крачол до коляното, за да може голямата ми сестра да масажира прасеца. Тогава забелязахме ужасните червени резки, които се виеха изпод бинтовете нагоре по крака и изчезваха под гънките на панталоните. Спогледахме се за момент, след което бързо прегледахме и другия крак. По него криволичеха същите червени белези.

Голямата ми сестра слезе долу. За да съобщи за откритието, трябваше да признае, че не е изпълнила задълженията си. Очаквахме да чуем заслужената плесница. Но не. Вместо това, мама и леля изтичаха обратно при нас. Застанаха на площадката на стълбите и огледаха стаята: малката ми сестра, легнала на леглото с поглед, впит в тавана, и разголени крачета, двете прави момичета в кротко очакване на наказанието си, и баба, заспала под завивките. Леля хвърли един поглед на тази сцена и отиде да кипне вода.

Мама се приближи до леглото. Без опората на бастуна си тя биеше с ръце из въздуха подобно на птица със счупени крила и бе кажи-речи също толкова безпомощна да стори нещо за дъщеря си. Веднага щом леля се върна, мама започна да развива бинтовете. Стаята се изпълни с отблъскваща смрад. Леля закри уста. Валеше сняг, но голямата ми сестра разкъса оризовата хартия, която покриваше прозорците, за да се разсее зловонието. Най-после целите крака на третата сестра бяха оголени. Гнойта, изтичаща от тях, имаше тъмнозелен цвят, а кръвта се бе съсирила в кафеникава гнилоч. Изправиха сестра ми в седнало положение и накиснаха краката й в купа с вряла вода. Тя бе толкова унесена, че не изкрещя.

Писъците й през изминалите седмици сега придобиха различно значение. Дали е усещала в онзи първи ден, че нещо лошо може да я сполети? Затова ли се бе съпротивлявала? Дали мама бе направила някаква ужасна грешка в бързината? Дали отравянето на кръвта бе причинено от гънки в бинтовете? Или пък бе слаба от недохранване, както госпожа Уан бе казала за мен? С какво ли в предишния си живот бе заслужила такова наказание?

Мама се опита да отстрани инфекцията, като изстърга стъпалата на сестра ми. Тя припадна. Водата в купата помътня от някаква противна течност. Накрая мама извади изтерзаните крайници от купата и ги подсуши внимателно.

— Майко — повика тя свекърва си. — Имаш повече опит. Моля те, помогни ми.

Баба не помръдна под завивките. Мама и леля не можеха да се разберат какво да правят.

— Трябва да оставим краката й да дишат — предложи мама.

— Знаеш, че това е най-лошото, което можем да сторим — отвърна леля. — Много от костите й вече са счупени. Ако не ги бинтоваме, няма да зараснат правилно. Ще бъде осакатена. Негодна за женитба.

— По-добре жива и неомъжена, отколкото да я загубя завинаги.

— Тогава ще е напълно безполезна — изтъкна леля. — Майчината ти обич ти подсказва, че това не е бъдеще.

По време на целия им спор сестра ми не помръдна. Наръсиха стъпалата й със стипца и отново ги бинтоваха. На следващия ден снегът продължаваше да се сипе, а състоянието й се бе влошило още повече. Не бяхме богати, ала татко излезе в бурята, за да доведе селския лекар, който само погледна сестра ми и поклати глава. За първи път видях този жест, с който изразяваме безпомощността си да спрем душата на обичан човек да поеме към онзи свят. Може да се противим, но щом веднъж смъртта сграбчи някого в хватката си, нищо не можем да сторим. Ние сме безсилни пред желанията на отвъдното. Лекарят предложи да я наложим с лапи и да приготвим билков чай, ала тъй като бе добър и честен човек, влезе в положението ни.

— Мога да сторя тези неща за вашето момиченце — довери той на татко, — но това ще са пари, хвърлени на вятъра.

Ала лошите новини тепърва предстояха. Докато му се покланяхме, той обгърна с поглед стаята и видя баба, сгушена под завивките си. Приближи се до нея, докосна челото й и се вслуша в загадъчния ритъм на потока на жизнената енергия. Вдигна поглед към баща ми и рече:

— Уважаемата ви майка е много болна. Защо не ми споменахте за това?

Какво би могъл да отговори татко, без да се посрами? Той бе добър син, ала също и мъж, а тези дела попадаха в сферата на вътрешния свят. Въпреки това благополучието на баба бе най-висшият му синовен дълг. Докато заедно с брат си бе пушил лула в очакване на края на зимата, в горната стая двама души бяха попаднали в плен на духове от отвъдното.

Това отприщи нови въпроси. Не бяха ли пропилели твърде много време за три безполезни момичета, докато същевременно бяха позволили силите на единствената ценна и почитана жена в дома да отпаднат? Дали обикалянето из стаята с малката ми сестра не бе похабило запаса от стъпки, отреден й на този свят? Може би писъците на третата сестра я бяха уморили и тя бе пресякла руслото на своята ци, за да се отърве от досадната глъчка? Или пък духовете, дебнещи душата на сестра ми, се бяха изкушили от по-щедра плячка?

След цялата шумотевица и внимание, насочени към малката ми сестра през последните няколко седмици, сега всички усилия се обърнаха към баба. Баща ми и чичо се отделяха от постелята й единствено за да пушат, да се хранят и да облекчават нуждите си. Леля пое цялата домакинска работа, приготвяше храната за цялото семейство, переше и се грижеше за всички ни. Не видях мама да спи. Като първата снаха в дома животът й имаше две основни цели — да осигури синове, които да продължат рода, и да се грижи за майката на съпруга си. Трябваше да се бе грижила за здравето на свекърва си по-усърдно. Вместо това бе отместила вниманието си към мен и моето щастливо бъдеще и бе позволила в ума й да се загнездят мъжки амбиции. Сега, с пламенна непоколебимост, родена от предишната й небрежност, тя извършваше всички предписания и ритуали, принасяше специални дарове на боговете и дедите, отправяше молитви и песнопения и дори приготви супа от собствената си кръв, за да възстанови жизнената сила на свекърва си.

Понеже всички бяха погълнати от грижите по баба ми, нас двете с братовчедка ми ни назначиха да гледаме сестра ми. Бяхме едва на седем и не знаехме как да я утешим. Мъките й бяха огромни, но не бяха най-ужасните, които щях да видя през живота си. Умря след четири дена, след като изтърпя повече страдание и болка, отколкото бе справедливо за нейния крехък живот. Баба почина един ден по-късно. Никой не я видя да страда. Тя просто се свиваше и смаляваше все повече, подобно на гъсеница под есенен килим от листа.

Почвата бе прекалено твърда, за да направим погребение. Двете посестрими на баба се погрижиха за тялото й, оплакаха я, повиха я в муселин и я облякоха подобаващо за живота в отвъдното. Баба бе старица и бе имала дълъг живот, затова одеждите й за вечността имаха много катове. Третата сестра бе само на шест. През краткия си живот тя не бе имала много дрехи, които да я топлят във вечността, нито много приятели, които да я посрещнат там. Имаше единствено летен и зимен костюм, и дори те първо бяха носени от голямата ни сестра, а след това и от мен. През остатъка от зимата телата им останаха да почиват под снежен саван.

Бих казала, че между смъртта и погребението им в женската стая настъпиха много промени. О, ние продължавахме ежедневните си обиколки. На всеки четири дена промивахме нозете си, а на всеки две седмици сменяхме досегашните си обувки с по-малки. Ала сега мама и леля зорко бдяха над нас. Самите ние бяхме внимателни и никога не се противяхме или оплаквахме. Когато дойдеше време да измием краката си, погледите ни се приковаваха върху гнойта и кръвта по стъпалата ни така напрегнато, както очите на мама и леля. Всяка вечер, преди най-после да ни оставят да си почиваме, и сутрин, преди началото на деня, голямата ми сестра разглеждаше краката ни, за да се увери, че няма сериозна инфекция.

Често се връщам към онези първи месеци от бинтоването. Помня как мама, леля, баба и дори голямата ми сестра ни окуражаваха с определени заучени фрази. Една от тях бе: „Омъжиш ли се за пиле, остани с пиле, омъжиш ли се за петел, остани с петел“. Както много други неща по онова време, тези думи не ми говореха нищо. Размерът на стъпалата щеше да определи колко добър брак щях да сключа. Малките ми нозе щяха да бъдат представени на бъдещите ми роднини като доказателство за самодисциплината и способността ми да издържа родилните мъки, както и нещастията, които може да ме очакват в бъдеще. Златните ми лотоси щяха да разкрият на света послушанието ми пред семейството, и най-вече пред майка ми, а последното щеше да направи добро впечатление и на бъдещата ми свекърва. Обувките, бродирани от мен, щяха да послужат пред роднините на съпруга ми като символ на вещината ми в това изкуство, а оттам и в други домашни умения. И макар още да не знаех нищо за това, стъпалата ми щяха да упражняват обаяние върху съпруга ми в най-съкровените и интимни моменти между мъжа и жената. Желанието му да ги съзерцава и да ги държи в ръцете си не намаля през целия ни съвместен живот дори след като родих пет деца, дори когато останалата част от тялото ми вече не представляваше изкушение.

Ветрилото

Изминаха шест месеца от началото на бинтоването ни и два месеца от смъртта на баба и на малката ми сестра. Снегът се стопи, почвата омекна и телата им бяха подготвени да бъдат предадени на земята. Три събития в живота на народа яо, или не — в живота на всички китайци — налагат изразходването на големи суми: раждането, женитбата и смъртта. На всеки му се иска да се роди и да се задоми в добро семейство, всички искаме да бъдем погребани подобаващо. Но съдбата и реалността слагат много по-силен отпечатък върху тези събития, отколкото върху всички други. Баба бе най-главната жена в семейството и животът й бе пример за подражание, докато малката ми сестра не се бе отличила с нищо през краткото си съществуване. Татко и чичо събраха колкото пари имаха и наеха един майстор от Шандзянсю да изработи хубав ковчег за баба. За сестра ми двамата сковаха малък сандък. Посестримите отново дойдоха и най-накрая погребението се състоя.

При този тъжен повод отново осъзнах колко бедни бяхме. Ако разполагахме с повече средства, може би татко щеше да почете паметта на майка си, като издигне арка. Вероятно би платил на гадателя да избере място за погребението с най-благоприятно съчетание на елементите според фън шуй или би наел паланкин, с който ние — дъщеря му и племенницата му, които все още не бяхме в състояние да изминаваме далечни разстояния, да бъдем превозени до гробното място. Това не бе по кесията му. Затова мама ме пренесе дотам на гръб, а леля пренесе Красива луна. Скромното ни шествие се спря недалеч от дома ни, все още в границите на имота. Татко и чичо коленичиха и заудряха чела о земята по три пъти, отново и отново. Мама се просна върху погребалната могила и започна да умолява за прошка. Запалихме хартиени пари9 както подобава, но освен сладкиши за опечалените присъстващи нямаше други дарове.

Баба не можеше да чете на нюшу, но бе запазила книгите си за третата сутрин10, направени за нея при женитбата й преди много години. Заедно с още няколко лични ценности те бяха събрани от посестримите й и изгорени на гроба, за да може посланията им да придружат душата й в отвъдния живот. След това другарките й подеха тъжен напев:

— Дано сте се намерили с останалите ни дружки. Ще бъдете щастливи трите. Помнете нас, своите посестрими. Нишките на нашето приятелство ни свързват дори корените на лотоса да са пресечени. Тъй силна и дълговечна е нашата дружба.

Никой не каза нищо за малката ми сестра. Дори брат ми не намери думи, които да отправи към душата й. Тъй като тя самата не бе овладяла изкуството на нюшу, ние с леля, голямата ми сестра и Красива луна съчинихме слова, с които да я представим пред дедите ни.

Макар тригодишният ни траур в памет на баба едва да започваше, животът продължаваше своя ход. Най-мъчителната част от бинтоването бе приключила. Вече не се налагаше майка ми да ме бие както преди, а болката, причинявана от превръзките, бе отслабнала. Най-доброто, което аз и Красива луна можехме да правим сега, бе да си седим, за да заздравеят костите в новопридобитата форма. В ранните утрини упражнявахме нови бодове под надзора на голямата ми сестра. Преди обед мама ме учеше да преда памук, а в ранния следобед се прехвърляхме на тъкане. Красива луна усвояваше същите уроци, но в обратен ред. В късните следобеди, посветени на нюшу, търпеливо и сред много смях леля ни учеше прости думи.

Освободена от задълженията около бинтоването на малката ни сестра, голямата, вече на единайсет, се върна към овладяването на женските умения. Местната сватовница госпожа Гао започна редовно да посещава дома ни във връзка със сватосването, първия от петте етапа от подготовката на женитбите на брат ми и сестра ми. За него тя бе харесала едно момиче от родното си село Гаодзя, от същата черга като нас. Идването в Пууей щеше да е добре за бъдещата снаха, защото госпожа Гао често пътуваше между двете села по работа и това би позволило на момичето редовно да изпраща и да получава писма чрез посредницата. Освен това леля също бе оттам и сега за нея щеше да е по-лесно да общува със семейството си. Дни наред тя бе толкова радостна, че през зейналата й усмивка човек можеше да надникне в голямата пещера, пълна с нащърбени зъби.

Голямата ми сестра, която всички нейни познати признаваха за тихо и хубаво момиче, щеше да се сроди с едно по-заможно семейство в отдалеченото село Гътан. Тъгувахме, че няма да можем да я виждаме толкова често, колкото би ни се искало, но ни успокояваше фактът, че щяхме да се радваме на присъствието й още шест години до самата женитба и още две-три години след това, преди да ни напусне завинаги. Както е добре известно, в нашия окръг се спазва обичаят булуо фудзя, според който младоженката заживява за постоянно в дома на съпруга си едва след като забременее.

Госпожа Гао съвсем не приличаше на госпожа Уан. Думата, която я описва най-добре, е „недодялана“. Втората се обличаше в копринени одежди, а първата носеше домашнотъкани памучни дрехи. Думите на госпожа Уан бяха мазни като гъша лой, а приказките на госпожа Гао бяха безцеремонни като лая на селско псе. Качваше се в женската стая, курдисваше се на една табуретка и пожелаваше да види стъпалата на всички момичета в семейството ни. Разбира се, сестра ми и Красива луна не можеха да не се покорят. И макар моята съдба вече да се направляваше от госпожа Уан, майка ми ме караше и аз да показвам нозете си. Ама какви ги говореше само госпожа Гао!

— Цепнатината на стъпалото й е дълбока като гънките на срамните й устни. Съпругът й ще е щастливец.

Или пък:

— Извивката на заоблената й пета и заостреното напред ходило ще напомнят на съпруга й за неговия член. Късметлията по цял ден ще мисли за кревата.

Тогава не разбирах какво има предвид, а щом научих, изпитах неудобство от това, че подобни неща се бяха говорили в присъствието на мама и леля. Но те се бяха смели на приказките на посредницата. Ние, момичетата, им пригласяхме, но както казах, тези думи и тяхното значение бяха извън жизнения ни опит или познания.

Тази година, на осмия ден от четвъртия лунен месец сестра ми и нейните другарки се събраха у дома за Деня на борбата с бикове11. Петте момичета вече показваха колко добре ще въртят бъдещите си домакинства, като даваха на заем ориза, дарен от семействата им при сключването на клетвения съюз между тях, и с печалбата осигуряваха необходимите средства за своите празненства. Всяко момиче донесе домашно приготвена гозба: супа от ориз и юфка, листа от цвекло с консервирани яйца, свински крачета в лют сос, консервиран аспержов боб12 и сладки оризови питки. Немалка част от подготовката извършиха заедно — навиха кнедли, след което ги задушиха на пара и ги топнаха в смес от соев сос, лимонов сок и масло от люти чушлета. Ядяха, кискаха се и рецитираха произведения на нюшу като „Приказката за Сангу“, в която се разказва за една богаташка дъщеря и бедния й съпруг, когото тя последвала през множество изпитания, и като награда за предаността си двамата били превърнати в двойка мандаринки, или като „Вълшебният шаран“, в която една риба се превръща в прекрасна млада жена и се влюбва в блестящ учен, докато накрая истинският й облик не бива разкрит.

Но любимият им разказ бе „Жената с тримата братя“. Момичетата не знаеха цялата творба, ала не пожелаха мама да води запяването на въпросите и отговорите, които изграждаха повествованието, макар да бе запаметила голяма част от произведението. Вместо това настояха леля да им помага. Ние двете с Красива луна се присъединихме към молбите, тъй като тази многообичана, почерпана от живота история — едновременно трагична и изпълнена с мрачен хумор — бе добро упражнение на песенното умение, свързано с писменото ни творчество.

Една от посестримите на леля й бе подарила кърпичка с разказа, извезан върху нея. Леля извади парчето плат и внимателно го разгъна. Ние с Красива луна седнахме до нея, за да можем да следваме йероглифите на песента.

— Имало едно време една жена с трима братя — поде леля. — Всички те имали съпруги, само тя не се омъжила. Добродетелна и трудолюбива била тя, ала братята й не щели да й дадат зестра. Колко нещастна била само! Що да стори?

Гласът на майка ми се отзова:

— Тъй нещастна е тя, че отива в градината и на едно дърво се обесва.

Братовчедка ми, сестра ми, нейните приятелки и аз се включихме в хора:

— Отива най-големият брат в градината, престорва се, че не я вижда. Отива вторият, престорва се, че не вижда, че е мъртва. Съзира третият брат сестра си, избухва в сълзи и внася тялото й у дома.

Седнала в другия край на стаята, мама вдигна поглед и видя, че се взирам в нея. Усмихна ми се, вероятно доволна, че не съм объркала нито една дума.

Леля подхвана втория куплет:

— Имало едно време една жена с трима братя. Умряла тя, а никой не щял да се погрижи за тялото. Добродетелна и трудолюбива била тя, ала братята й не щели да я погребат. Каква жестокост! Какво ли ще стане?

— Забравена, както приживе, остава да лежи, докато тялото й се въвони — припя мама.

Ние, момичетата, изпълнихме познатия рефрен:

— Най-големият брат дава парче плат, за да покрият тялото й. Вторият брат дава две парчета плат. Третият брат повива останките с всички катове одежди, за да й е топло на оня свят.

— Имало едно време една жена с трима братя — продължи леля. — Натъкмена в одеянията си за вечността, тя лежи готова за задгробния живот, ала братята не ще се охарчат за ковчег. Добродетелна и трудолюбива била тя приживе, ала братята й са скъперници. Каква несправедливост! Ще намери ли духът й покой?

— Съвсем сама, съвсем сама — изпя мама — тя готви се за безприютното скиталчество.

Докато траеше песента, леля ни посочваше с пръст йероглифите един по един, а ние се опитвахме да ги следваме, макар повечето от тях да ни бяха непознати.

— Най-големият брат казва: „Защо й е ковчег? Добре си е така“. Вторият брат казва: „Да я положим в стария сандък от бараката“. Ала третият брат казва: „Това са всичките ми пари. Ще ида да купя ковчег“.

С приближаването на края на разказа ритъмът на песента се промени. Леля изпя:

— Имало едно време една жена с трима братя. Дотук добре, но що ще стане със сестра им сега? Най-големият брат — подлец, вторият — коравосърдечен, ала у третия току-виж любовта надделее.

Сестра ми и приятелките й оставиха аз и Красива луна да довършим разказа:

— Най-големият брат казва: „Да я погребем тук край пътя на водните биволи“. (Което ще рече, че тялото й не ще почива в покой до края на дните.) Вторият брат казва: „Да я погребем под моста“. (Където водите ще я отнесат.) Ала третият, с доброто си сърце, изпълнен с преданост към сестра си, казва: „Ще я погребем зад къщата, за да я помнят всички“. Най-сетне сестрата, към която земният живот се отнесъл жестоко, намерила щастие на оня свят.

Много обичах тази история. Бе ми забавно да я пеем заедно с мама и другите, ала сега след смъртта на баба и сестра ми по-добре вниквах в посланието. Разказът разкриваше колко относителна е стойността на едно момиче или жена. Освен това в него се даваха и практически наставления за грижите, които се полагат за любим човек след смъртта — подготовката на тялото, какво представляват погребалните одежди, как да се избере мястото за гроба. Семейството ми се бе постарало да следва тези предписания, както щях да правя и аз, когато станех съпруга и майка.

В деня след Празника на борбата с бикове госпожа Уан дойде отново. Бях намразила посещенията й, тъй като те винаги причиняваха допълнителни тревоги в дома ни. Разбира се, всички бяха щастливи от изгледите голямата ми сестра да се задоми в добро семейство, всички се радваха, че големият ми брат също ще се ожени и в дома ни ще влезе първата снаха. Ала също така наскоро в семейството бяха починали двама души. Ако оставим чувствата настрана, тези събития — едните скръбни, другите щастливи — означаваха разходи за две погребения и две предстоящи сватби. Натискът, оказван върху мен, да сключа изгоден брак, придоби допълнително значение. Сродяването с добро семейство щеше да осигури оцеляването ни.

Госпожа Уан се качи в женската стая, любезно разгледа бродерията на сестра ми и похвали достойнствата на работата й. После седна на табуретка с гръб към решетестия прозорец, без изобщо да погледне към мен. Мама, която едва започваше да осъзнава новото си положение като най-високопоставената жена в дома, направи знак на леля да донесе чай. През това време госпожа Уан говори за времето, за предстоящите храмови панаири, за някаква пратка стока, пристигнала по реката от Гуейлин. Веднага щом чаят бе сервиран, тя премина към деловите въпроси.

— Обична майко — започна тя, — обсъждали сме някои възможности, които се откриват пред дъщеря ви. Изглежда, че бракът с добро семейство от Тункоу е сигурен.

Тя се приведе напред и добави доверително:

— Вече проявиха известен интерес. След не повече от две-три години ще ви посетя с предложение за сродяване.

После отново се изправи и прочисти гърлото си.

— Но днес съм дошла във връзка със съюз от друго естество. Както може би си спомняте, при първата ни среща аз забелязах, че има възможност Лилия да сключи съюз с друго момиче като лаотун.

Тя изчака думите й да произведат нужното впечатление, след което продължи:

— Тункоу е на четирийсет и пет минути оттук, ако се върви с мъжка крачка. Повечето семейства са от рода Лу. Сред тях има потенциална кандидатка за лаотун на Лилия. Момичето се казва Снежно цвете.

Първият въпрос, който мама зададе, показа на мен, а и на всички останали в стаята, не само че не бе забравила предложението, отправено от госпожа Уан при първото й идване у нас, а и че през цялото време бе кроила планове и бе обмисляла тази възможност.

— Ами осемте йероглифа? — попита тя с меден глас, който никак не успяваше да прикрие решимостта й. — Не виждам причина за сключването на съюза, освен ако осемте йероглифа не съответстват напълно.

— Майко, не бих дошла днес при вас, ако стълбовете на съдбата на тези момичета не си съответстваха — отговори мадам Уан с равен глас. — Лилия и Снежно цвете са родени в един и същи месец в годината на Коня и ако майките казват истината, в един и същи ден и час. Момичетата имат еднакъв брой братя и сестри и всяка от тях е третото дете в семейството…

— Но…

Госпожа Уан вдигна ръка, за да пресече майка ми:

— Отговарям на въпроса ви, преди да сте го задали: да, третата дъщеря на семейство Лу също се пресели при предците си. Обстоятелствата около тези трагедии са без значение, тъй като никой не обича да се връща към загубата на дете, било то и дъщеря.

Тя се втренчи в мама с твърд поглед, буквално предизвиквайки я да проговори. Майка ми отклони поглед и госпожа Уан продължи:

— Лилия и Снежно цвете са еднакви на ръст, равни по хубост и, най-важното, краката им са бинтовани в един и същи ден. Прадядото на Снежно цвете бе дзиншъ13, така че двете семейства не са равностойни в обществено и материално отношение.

Не бе нужно да обяснява, че щом сред предците на Снежно цвете е имало държавен чиновник с висок сан, то семейството би трябвало да има добро обществено и материално положение.

— Изглежда, тези несъответствия не тревожат майката на Снежно цвете, тъй като между двете има многобройни сходства.

Мама кимна спокойно, докато маймунската й природа поглъщаше думите на госпожа Уан, а на мен ми се щеше да изхвърча от стаята, да изтичам край реката и да закрещя от вълнение. Хвърлих поглед към леля. Очаквах да видя нейната зейнала в усмивка паст, но сега тя стискаше устни в опит да прикрие задоволството си. Представляваше картина на спокойствието и благовъзпитанието и само пръстите, които нервно се виеха и преплитаха като купчина малки змиорки, я издаваха. Тя най-ясно от всички осъзнаваше значимостта на тази среща. Крадешком занадзъртах към Красива луна и сестра ми. Очите им сияеха от радост за мен. О, за колко неща щяхме да си говорим, когато всички си легнеха!

— Макар обикновено да се заемам с този вид посредничество по време на Фестивала в средата на есента, когато момичетата са осем-деветгодишни — отбеляза мадам Уан, — в настоящия случай почувствах, че незабавният съюз ще бъде изключително полезен за дъщеря ви. В много отношения тя е безупречна, но има какво да се желае относно домашните й умения и ще й е нужно още много усъвършенстване, преди да стане достойна за по-високопоставено семейство.

— Дъщеря ми не е каквато трябва да бъде — равнодушно се съгласи мама. — Тя е упорита и непокорна. Не съм убедена, че идеята ви е добра. По-добре да бъде несъвършено зрънце сред грозд от посестрими, отколкото да излъже очакванията на едно момиче с добро положение.

Радостта, която изпитвах преди няколко мига, пропадна в черна бездна. Макар добре да познавах майка си, бях прекалено малка, за да осъзная, че горчивите й думи по мой адрес представляваха част от ритуала на преговорите, така както подобни слова щяха да бъдат изречени между баща ми и посредницата и при уреждането на брака ми. Чрез представянето ми като недостойна дъщеря родителите ми се застраховаха срещу бъдещи оплаквания от страна на семейството на съпруга ми или на моята лаотун. Тази стратегия можеше да свие скритите разходи, които биха възникнали в полза на посредницата, и да намали полагаемата се зестра. Госпожа Уан остана невъзмутима:

— Нормално е да се чувствате така. Аз самата храня големи опасения. Но стига приказки за днес.

За миг тя поспря, като че премисля нещо, макар на всички ни да бе съвсем ясно, че всяка нейна дума и постъпка бяха отдавна планирани и отиграни. Тя бръкна в ръкава си, извади оттам едно ветрило и ме привика. Докато ми го подаваше, госпожа Уан се обърна към майка ми:

— Трябва ви време да обсъдите съдбата на дъщеря си.

С щракване разтворих ветрилото и вперих поглед в думите, които се спускаха по една от гънките му и по плетеницата от листа, която красеше горния му ръб. Мама рече строго на посредницата:

— Давате това на дъщеря ми, преди да сме се договорили за възнаграждението ви?

Госпожа Уан пропъди предложението с махване на ръка, като че бе някакво зловоние.

— Същото като с женитбата. Безплатно за семейство И. Родителите на другото момиче са в състояние да поемат разноските. А ако повиша стойността на дъщеря ви, като встъпи в този съюз, размерът на възнаграждението, което семейството на момчето ще ми заплати, ще нарасне. Това положение ме удовлетворява.

Тя стана и направи няколко крачки по посока на стълбите. После се обърна, положи ръката си върху рамото на леля и обяви пред всички:

— Всички вие трябва да помислите и за още нещо. Тази жена е отгледала чудесна дъщеря, а виждам, че Красива луна и Лилия са близки. Ако успеем да договорим лаотун за Лилия, което ще затвърди шансовете й да се омъжи в Тункоу, мисля, че ще е добре да помислим за възможността да потърсим там жених и за Красива луна.

Тази възможност свари всички ни неподготвени. Забравих за благоприличието и се извърнах към Красива луна, която изглеждаше толкова развълнувана, колкото се чувствах аз самата.

Госпожа Уан вдигна длан във въздуха и я отпусна напред като полумесец.

— Разбира се, може би вече сте потърсили госпожа Гао. Не бих искала да се бъркам в местните й — с което имаше предвид по-нисши — дела по никакъв начин.

Ако не друго, последната част от разговора даде на майка ми да разбере, че не може да се мери по умения в пазарлъка с посредницата, която сега се обърна пряко към нея:

— Смятам, че това е женска работа, едно от малкото решения относно дъщеря ви, а може би и относно племенницата ви, които са във ваши ръце. Все пак, разбира се, бащата също трябва да даде съгласието си, преди да продължим. Майко, вместо заключение нека ви дам следния съвет: използвайте нощта, за да убедите съпруга си.

Докато мама и леля изпровождаха сватовницата до паланкина й, ние трите се скупчихме посред стаята, прегръщахме се и бъбрехме възбудено. Възможно ли бе всички тези изумителни неща да се случват на мен? Щеше ли и Красива луна да се омъжи в Тункоу? Нима щяхме да сме заедно до края на живота си? Сестра ми, макар да би могла да се почувства огорчена, горещо ми пожела изреченото от посредницата да се сбъдне, знаейки, че ако това стане, ще има полза за цялото семейство.

Бяхме млади и развълнувани, ала знаехме как е подобаващо да се държим. Красива луна и аз отново заехме местата си, за да отпочиват краката ни.

Голямата ми сестра кимна с глава към ветрилото, което все още държах в ръката си:

— Какво пише?

— Не разбирам всичко. Помогнете ми да го прочетем.

Разгърнах ветрилото. Двете впериха погледи над рамото ми. Изучихме йероглифите и разпознахме няколко измежду тях: момиче, добро, жени, къща, ти, аз.

Знаейки, че само тя може да помогне, леля побърза да се върне в женската стая. Като посочваше йероглифите последователно с пръст, тя прочете посланието. Още тогава запаметих словата: „Узнах, че във вашия дом има момиче с благ нрав, изкусно в женските умения. Ти и аз сме родени в една и съща година и ден. Не бихме ли могли да бъдем сродни души?“

Преди да отговоря на това момиче — Снежно цвете, много неща трябваше да бъдат разгледани и преценени от семейния съвет. Макар трите със сестра ми и братовчедка ми да нямахме думата по никой въпрос, ние с часове слушахме разговорите на мама и леля в горната стая, в които обсъждаха възможните последствия от този съюз. Майка ми бе хитра, ала леля произхождаше от по-добро семейство и имаше по-дълбоки познания. При все това, като най-нископоставената жена в дома ни тя трябваше да внимава какво говори, особено сега, когато майка ми упражняваше пълна власт над живота й.

— Съюзът между сродни души е не по-малко значим от добрия брак — например подемаше леля, след което изтъкваше голяма част от доводите на посредницата, ала винаги се връщаше към най-важния според нея. — Съюзът лаотун се създава по собствен избор, целта му е съкровената близост между две души, врекли се във вечна вярност. За разлика от него, при женитбата си не избираме ние, а целта на брака е една-единствена — раждането на синове.

Когато стигнеха до тази тема, мама се опитваше да утеши етърва си:

— Имаш си Красива луна. Тя е добро момиче и носи радост на всички ни…

— И ще ме остави сама завинаги, когато се омъжи. Твоите синове ще бъдат край теб до края на живота ти.

Всекидневно разговорът достигаше до това тъжно заключение и всеки път майка ми се опитваше да го отклони към въпроси от по-практично естество.

— Ако Лилия и това момиче станат лаотун, тогава тя няма да има посестрими. Всички жени в семейството… — „са имали“, смяташе да довърши изречението мама, ала леля я изпреварваше с друг завършек:

— … могат да й бъдат като посестрими, когато е нужно. Ако сметнеш, че са ни нужни още момичета за месеца на седенкуване и песни в женската стая, когато Лилия се зажени, може да поканим неомъжените дъщери на съседите.

— Те няма да я познават добре — казваше мама.

— Но сродната й душа — да. Докато дойде време да се омъжат, ще са станали по-близки, отколкото сме ние със съпрузите си.

На това място леля винаги замълчаваше за миг.

— Лилия има възможност да поеме по път, много различен от нашия — след минута подемаше отново тя. — Лаотун допълнително ще повиши стойността й и ще покаже на хората от Тункоу, че е достойна да стане снаха в добро семейство от тяхното село. А тъй като връзката между сродни души е вечна и не се разтрогва при женитбата, отношенията ни с Тункоу ще се заздравят още повече, а съпругът ти — и всички ние — ще получим още по-голяма закрила. Всичко това ще спомогне за подсигуряването на положението на Лилия сред жените в дома на бъдещия й съпруг. Няма да е обезобразена от грозно лице или осакатени нозе. Ще бъде жена със съвършени златни лотоси, която вече достатъчно е доказала своята вярност, преданост и изкусността си в тайното писмо като сродна душа на момиче от собственото им село.

Този разговор се водеше в безброй варианти, които слушах ежедневно. Не можах да узная в какъв вид те бяха предавани на баща ми, когато двамата с майка ми си легнеха вечер. Встъпването в този съюз щеше да му струва значителни средства — за редовно разменяните подаръци между двете лаотун и семействата им, за храна и вода за Снежно цвете по време на престоя й у дома и за разходите ми при посещенията до Тункоу — с каквито той не разполагаше. Ала, както каза госпожа Уан, от мама зависеше да го убеди. Леля също помагаше, като подшушваше някоя и друга дума на чичо, тъй като бъдещето на Красива луна бе обвързано с моето. Твърдението, че жените нямат влияние върху решенията на мъжете, е дълбоко погрешно и глупаво.

В крайна сметка семейството ми направи избора, който самата аз желаех. Следващият въпрос бе по какъв начин да отговоря на тази Снежно цвете. Мама ми помогна да украся по-богато чифт обувки, които изработвах — първия ми подарък за сродната ми душа, но изобщо не бе в състояние да ме посъветва относно писмения ми отговор до Снежно цвете. Според обичая ответното послание се калиграфисваше върху ново ветрило, което след това ставаше част от разменените „сватбени“ дарове. Ала аз имах нещо друго на ум, нещо, което напълно разчупваше традицията.

Плетеницата от листа, обточваща ръба на ветрилото, ми напомняше за старата поговорка: „Бял боб14 и папая дълги стъбла вият, дълбоки корени пускат. Палмови дървета, опасващи градинските стени, здраво хванати в земята, извисяват хилядолетна снага“. За мен тези слова изразяваха същността на нашата бъдеща връзка: дълбоко пребъдно сливане на две души. Исках това единствено по рода си ветрило да бъде вечен символ на нашия съюз. Бях едва на седем и половина, но си представях каква скъпоценна вещ щеше да бъде то един ден, прикътало в гънките си всички наши тайни послания.

Веднъж убедена, че ще напиша отговора си върху подаръка на Снежно цвете, помолих леля да ми помогне да съчиня подобаващо послание. В продължение на дни обсъждахме възможностите. Ако ответният ми дар беше така дързък, то словата ми трябваше да са възможно най-традиционни. Леля написа думите, които подбрахме, а аз упражнявах йероглифите, докато краснописът ми стана сносен. Когато резултатът бе задоволителен, аз стрих мастило и го разредих, докато се превърна в тъмночерна смес. Хванах четчицата за писане, изправена между палеца, показалеца и средния ми пръст, и я потопих в течността. Най-напред изрисувах малко снежно цвете сред гирлянда от листа, поръбващ ветрилото. За посланието си избрах съседната на изпъстрената от изящния почерк на Снежно цвете гънка. Започнах с традиционното обръщение и продължих с общоприетите в такива случаи фрази:

Естествено, не мислех сериозно тези неща. Как бихме могли да говорим за сърдечна обич, приятелство, вечна отдаденост, когато бяхме едва седемгодишни деца? Дори не се бяхме срещали, но и да не беше така, бяхме твърде малки, за да разбираме нещо от подобни чувства. Клетвите ни бяха само думи, които пишеш с надеждата някой ден да се сбъднат.

Положих ветрилото и изработените от мен пантофки върху парче плат. Сега, когато ръцете ми бяха свободни, умът ми бе обзет от многобройни тревоги. Дали не бях твърде недостойна за семейството на Снежно цвете? Дали, щом погледнеха почерка ми, нямаше да осъзнаят колко по-долу стоя от тях? Нямаше ли да сметнат незачитането на традицията за лошо възпитание? Дали нямаше да се отметнат от договорката? Тези тревожни мисли — лисици демони в ума, както ги наричаше майка ми, не ми даваха мира, ала можех само да чакам, да продължавам да се трудя в женската стая и да се грижа нозете ми да си почиват, за да заздравеят костите им правилно.

Когато госпожа Уан видя какво бях сторила с ветрилото, отпървом стисна устни неодобрително. После, след дълъг момент на размисъл, кимна многозначително:

— Наистина са идеални една за друга. Тези две момичета не са сродни души само според осемте йероглифа, в тях живее и еднакъв дух, непокорният дух на Коня. От това ще излезе нещо… интересно.

Тя изрече тези последни думи почти въпросително, което на свой ред ме накара да започна да се питам различни неща за Снежно цвете.

— Следващата стъпка е да изпълним официалната част. Предлагам да придружа момичетата на панаира на храма на Гупо в Шъся, за да сключат договора. Майко, ще имам грижата за превоза и на двете деца. Няма да се наложи да вървят много.

С тези думи госпожа Уан хвана четирите краища на плата, загърна ветрилото и пантофките и отнесе дара на бъдещата ми лаотун.

Снежно цвете

През последвалите дни ми бе трудно да седя кротко, за да почиват краката ми, както се искаше от мен, понеже можех да мисля единствено за предстоящата среща със Снежно цвете. Дори мама и леля се увлякоха от моето вълнение и предлагаха идеи какво да включим в договора, макар никога да не бяха виждали подобен документ. Когато паланкинът на госпожа Уан спря пред прага ни, аз чаках чистичка и пременена в скромни селски дрехи. Мама ме свали по стълбите и ме изнесе навън. Десет години по-късно, когато се омъжвах, щях да направя подобно пътуване с паланкин. При втория повод изпитвах боязън от новия живот, който ми предстоеше, и тъга от раздялата с познатия ми свят, докато при настоящата среща се чувствах замаяна от нервна възбуда. Дали Снежно цвете щеше да ме хареса?

Госпожа Уан задържа вратата на носилката, мама ме свали на земята и аз пристъпих в тясната кабинка. Наяве Снежно цвете бе далеч по-хубава отколкото в представите ми. Очите й бяха със съвършена бадемовидна форма. Бледата й кожа показваше, че не бе прекарвала дълго навън, за разлика от мен през ранното ми детство. От другата й страна висеше червена завеска, от която по черните коси на Снежно цвете играеха розовеещи отблясъци. Носеше небесносиня копринена туника с избродирани облачета. Изпод панталоните й надзъртаха пантофките, които бях направила за нея. Не каза нищо. Може би бе също толкова нервна като мен. Усмихна ми се и аз й отвърнах.

Паланкинът беше за един човек и трябваше да се сгъстим. За да не се накланя, госпожа Уан седна по средата. Носачите ни вдигнаха и скоро вече подтичваха по моста, който извеждаше от Пууей. Никога преди не бях пътувала с паланкин. Четиримата носачи се мъчеха да тичат така, че люлеенето да бъде възможно най-малко, но от спуснатите завеси, горещината, вътрешното ми безпокойство и странното ритмично движение започна да ми прилошава. Досега не бях напускала дома си, така че дори и да можех да надникна през прозореца, не бих се ориентирала къде се намираме или колко още път ни остава. Бях чувала за панаира при храма на Гупо. Та кой не го знае? Всяка година на десетия ден от петия месец там се стичаха жени от околността, за да отправят молитви към богинята да ги дари със синове. Казваха, че хиляди хора посещават панаира. Не можех да си го представя. Когато през завесите до нас започнаха да достигат шумовете от звънчетата на конските коли, подвикванията „Отдръпнете се!“, които носачите ни отправяха към минувачите, и възгласите на уличните търговци, които подканяха хората да си купят пръчици тамян, свещи и други дарове за храма, разбрах, че пътуването ни е стигнало до своя край.

Паланкинът спря и носачите ни свалиха на земята с тежко тупване. Госпожа Уан се надвеси през мен, бутна вратичката, нареди ни да мируваме и излезе. Затворих очи, като благодарях наум, че пътуването свърши, и се опитвах да успокоя бунтуващия ми се стомах, когато един глас изрече собствените ми мисли:

— Толкова се радвам, че пристигнахме. Имах чувството, че ще повърна. Какво щеше да си помислиш за мен тогава?!

Отворих очите си и погледнах към Снежно цвете. Бледата й кожа бе придобила същия зеленикав цвят, какъвто си представях, че има моята, но в погледа й проблясваше неприкрит интерес. Със заговорнически вид тя вдигна рамене до ушите си, усмихна ми се по начин, който, както скоро щях да науча, означаваше, че хрумването й ще ни вкара в беля, поотупа възглавничката до нея и каза:

— Да видим какво става навън.

Основното, което предопределяше съвпадението на осемте ни йероглифа, бе, че и двете бяхме родени в годината на Коня. Това означаваше, че би трябвало да притежаваме приключенски дух. Снежно цвете ме погледна отново, преценявайки пределите на моята смелост, които, трябва да призная, не се простираха много далеч. Поех дълбоко дъх и скочих в нейната част на носилката, а тя дръпна завесата. Сега вече виждах лицата, чиито гласове бях чула преди това, а пред погледа ми се разкриха невероятни гледки. Хора от народа яо се суетяха около опънати платнени павилиони, натруфени с диплещи се планини от платове, в много по-ярки цветове от тези на мама и леля. Трупа музиканти в пищни костюми мина покрай нас на път към операта. Един човек водеше прасе на каишка. Никога не ми бе хрумвало, че някой може да докара прасето си за продан на панаира. На всеки няколко секунди покрай нас завиваха паланкини, които, както предположихме, возеха жени, идващи да сторят жертвоприношения на олтара на Гупо. Много други вървяха по улицата — посестрими, омъжени из нови села, които се бяха срещнали отново в този специален ден, — облечени в най-хубавите си премени и с пищно избродирани украшения на главите. Те се полюшваха на златните си лотоси. Отвсякъде ни заливаха многобройни прекрасни гледки, подсилвани от някаква невероятно сладостна миризма, която полъхваше в паланкина, изкушавайки обонянието ми и успокоявайки стомаха ми.

— Идвала ли си тук преди? — попита Снежно цвете.

Поклатих отрицателно глава и тя продължи да бърбори:

— Аз съм идвала с майка си няколко пъти. Винаги е много забавно. Посещаваме храма. Мислиш ли, че ще идем в него днес? Не ми се вярва, дотам има да се върви много, но се надявам да можем да навестим сергията за таро. Мама винаги ме води там. Усещаш ли миризмата? Старият господин Дзуо, това е собственикът, прави най-вкусното лакомство в целия окръг.

Идвала е тук много пъти?

— Ето как го приготвя: най-напред изпържва кубчетата таро, докато отгоре не се получи твърда хрупкава коричка, а вътре останат крехки. После, на силен огън разтопява захар в голям уок15. Опитвала ли си захар, Лилия? Това е най-вкусното нещо на света. Та той я разтопява, докато стане кафява, после мята парчетата таро вътре и хубаво ги овалва в захарта, докато се получи глазура. После ги изсипва в чиния и ти я сервира с купа студена вода. Няма да повярваш колко е горещо тарото под захарта. Направо може да ти пробие дупка в гърлото, ако се опиташ да го изядеш веднага, затова вземаш парченце с пръчиците и го топваш във водата. Пук, пук, пук! Така прави захарта, когато се втвърдява. А като отхапеш, най-напред усещаш хрускането на захарната коричка, после хрупкавината на пърженото таро и накрая меката сърцевина. Леличка непременно трябва да ни заведе, не мислиш ли?

— Леличка?

— Ама ти си можела да говориш? Помислих си, че може би знаеш само да пишеш красиви думи.

— Може би не говоря толкова, колкото теб — отговорих тихо, жегната от думите й. Тя бе правнучката на имперски чиновник и притежаваше много по-широки познания от дъщерята на прост земеделец.

Снежно цвете взе ръката ми в своите ръце. Дланите й бяха сухи и горещи — жизнената й енергия, ци, пламтеше силно.

— Не се безпокой. Няма значение дали говориш, или пък мълчиш. Моята бъбривост често ми създава неприятности, защото обикновено не мисля, преди да изрека нещо, а ти ще станеш идеална съпруга, която винаги подбира думите си изключително внимателно.

Виждате ли? Още там, в първия ден, между нас възникна разбирателство, но нима това ни попречи да правим грешки в бъдеще?

Госпожа Уан отвори вратата на паланкина.

— Хайде, момичета. Всичко е уредено. Десет крачки и сме стигнали. Една повече и ще наруша обещанието, което дадох на майките ви.

Намирахме се недалеч от павилион за хартия, украсен с червени знаменца, украшения с благопожелания за късмет, червено-златни йероглифи „двойно щастие“16 и изрисувани образи на богинята Гупо. Отпред стоеше масичка, отрупана с най-ярките стоки. От двете й страни минаваха пътеки, които позволяваха на купувачите да влязат във вътрешността на сергията, закътана от уличната глъч с помощта на дълги маси, ограждащи я от трите страни. Вътре, в средата, имаше малка масичка, върху която бяха поставени мастило, калиграфски четчици и два стола с прави облегалки. Госпожа Уан ни нареди да изберем хартия за договора. Като всяко дете, досега бях правила избор само за разни дреболии, като например кое парче зеленчук да си взема от купата, след като татко, чичо, големият ми брат и всички по-възрастни членове на семейството вече бяха топнали своите клечки в блюдото. Зашеметена от богатия избор, ръцете ми жадуваха да докоснат всяка стока, докато Снежно цвете, макар едва на седем и половина години, подбираше вещо, проявявайки по-богатите си познания.

Госпожа Уан рече:

— Помнете, момичета, днес аз плащам за всичко. Това е само едно решение. Очакват ви и други, така че не се помайвайте.

— Разбира се, леличко — отвърна Снежно цвете вместо двете ни.

После се обърна към мен:

— Коя ти харесва?

Посочих към голям лист хартия, която заради самия си размер изглеждаше най-подобаваща за този важен случай. Снежно цвете прокара показалец по златния ръб.

— Качеството на златото е лошо — каза тя, взе листа и го вдигна към светлината. — Хартията е тънка и ефирна като крилце на насекомо. Виждаш ли как слънцето прозира?

Тя остави листа на масата и впи поглед в очите ми с онази нейна типична сериозност.

— Трябва ни хартия, която завинаги да символизира скъпоценността и трайността на нашия съюз.

Почти не разбирах думите й. Диалектът, на който говореше, бе малко по-различен от този, на който бях свикнала в Пууей, но това не бе единствената причина. Бях недодялана и глупава, докато тя бе изтънчена, а познанията й вече бяха надминали тези на мама и дори на леля.

Снежно цвете ме дръпна по-навътре в сергията и прошепна:

— Винаги държат по-добрата стока тук отзад.

А после с обичайния си глас рече:

— Приятелко моя, какво ще кажеш за тази?

Това бе първият път, когато някой бе поискал да погледна — наистина да погледна — нещо, и аз го сторих. Дори за неопитното ми око разликата между моя избор от външната сергия и това тук бе повече от видима. Листът бе с по-малки размери и с по-семпла украса.

— Пробвай я — каза Снежно цвете.

Взех листа, солиден на допир, и го вдигнах към светлината, както бе направила Снежно цвете. Хартията бе толкова плътна, че слънцето бе само слаб червен блясък.

Без дума повече и двете подадохме листа на търговеца. Госпожа Уан плати за хартията и за написването на договора, което щеше да се извърши на приготвената за случая масичка в средата. Двете седнахме една срещу друга.

— Как мислиш, колко ли момичета са седели на тези столове и са съчинявали договорите си? — попита Снежно цвете. — Нашият трябва да бъде най-хубавият, сътворяван някога.

Тя се посмръщи и рече:

— Как мислиш, какво трябва да пише в него?

Спомних си предложенията на мама и леля:

— Ние сме момичета — изрекох — и трябва да следваме правилата…

— Да, да, обичайните неща — каза леко нетърпеливо Снежно цвете, — но не ти ли се иска в договора ни да се говори за нас самите?

Изпитвах несигурност, докато тя явно знаеше толкова много неща. Бе идвала на панаира преди, а аз никога не бях напускала Пууей. Като че бе наясно какво трябва да съдържа договорът, докато аз разчитах само на догадките на леля и мама. Всяко мое предложение звучеше като въпрос.

— Ще бъдем сродни души за цял живот? Ще бъдем предани навеки? Ще се трудим заедно в горната стая?

Снежно цвете ме наблюдаваше със същия прям поглед, който ми бе отправила преди малко в паланкина. Не можех да се догадя какво си мислеше. Нещо погрешно ли бях казала? Или го бях изрекла по неподходящ начин?

След миг тя взе четчицата и я топна в мастилото. И без недостатъците ми, които лъснаха през този ден, тя вече знаеше от посланието ми върху ветрилото, че почеркът ми не е така красив като нейния. Но щом започна да пише, видях, че бе приела моите предложения. Чувствата, които ме изпълваха, и нейният красив изказ се сляха и завихриха и в техния танц от двете момичешки души се роди една обща мисъл.

Вярвахме, че чувствата, запечатани върху онзи лист хартия, ще траят вечно, ала не можехме да предвидим трусовете, които ни чакаха. Все още помня по-голямата част от договора. Как бих могла да забравя тези слова? Та те се превърнаха в думите на сърцето ми.

Госпожа Уан ни наблюдаваше сериозно, докато изписвахме имената си под договора с йероглифите на нюшу.

— Доволна съм от този съюз — обяви тя. — Както при брака между мъж и жена, добрите отиват при добри, красивите — при красиви, и умните — при умни. За разлика от женитбата обаче, вашата връзка трябва да си остане само между вас двете. Никакви — тук тя си позволи да се изкикоти — никакви наложници. Разбирате ли ме, момичета? Лаотун е съединяване на две сърца, което разстоянията, разногласията, самотата, разликата в общественото положение или пък появата на други момичета или жени в живота ви не могат да разкъсат.

Извървяхме десетте крачки обратно до паланкина. В течение на толкова месеци ходенето бе мъчение, но в онзи момент се почувствах като Яо Нян, първата жена с миниатюрни стъпала. Когато тази легендарна жена танцувала върху златен лотосов цвят, създавала илюзията, че се носи върху облак. Всяка моя стъпка бе окрилявана от огромното щастие.

Носачите ни отведоха в центъра на панаира. Този път, щом пристъпихме извън паланкина, се намерихме в сърцето на пазарището. Върху едно малко възвишение се издигаха червените стени с позлатена декоративна резба и зеленият керемиден покрив на храма. Госпожа Уан плъзна в дланта на всяка от нас по една монета и ни изпрати да си купим подаръци, за да ознаменуваме деня. Ако досега не бях имала възможност да правя собствен избор, то със сигурност никога не ми бе възлагана и такава отговорност като харченето на пари. В едната си ръка държах монетата, а в другата — дланта на Снежно цвете. Мъчех се да позная какво би зарадвало момичето, което вървеше до мен, ала многообразието от изумителни неща, което ни заливаше отвсякъде, замъгляваше мисълта ми.

За щастие Снежно цвете отново взе нещата в свои ръце.

— Зная точно какво ни трябва! — изписка тя.

Направи две-три бързи крачки, като че да се затича, но закуцука и спря.

— Понякога все още забравям за бинтовете — рече с изопнато от болка лице.

Моите крака вероятно са се възстановявали малко по-бързо от нейните и изпитах леко разочарование, че няма да можем да изследваме наоколо толкова, колкото ни — или по-скоро колкото на мен ми — се искаше.

— Да вървим бавно — казах аз. — Не е казано, че трябва да видим всичко този път…

— … понеже ще идваме на панаира всяка година до края на живота си — довърши Снежно цвете вместо мен и стисна ръката ми.

Каква гледка трябва да сме били само: две сродни души, поели на първото си пътешествие, които се опитват да вървят върху нозете си, каквито ги помнят, крепени единствено от радостта си, и възрастна жена, натруфена с пищни одежди, която крещи след тях:

— Престанете или веднага си тръгваме!

За щастие отивахме наблизо. Снежно цвете ме задърпа към едно дюкянче, където продаваха принадлежности за бродиране.

— Ние сме още момичета в родните си домове — каза Снежно цвете, докато изучаваше дъгоцветието от конци в павилиона. — Докато дойде време да се омъжим, ще прекарваме дните си в женската стая, ще си ходим на гости, ще бродираме и ще си шушукаме. Ако сега направим избора си внимателно, ще можем години наред да създаваме спомени за времето, прекарано заедно.

Относно конците бяхме единодушни. Харесахме едни и същи цветове, но също така подбрахме и няколко, които макар по общо съгласие да не ни бяха съвсем по сърце, бяха подходящи за изработването на детайл от някое листо или сянката, падаща от цвете. Подадохме монетите си на продавача и се върнахме в паланкина с покупки в ръце. Щом се качихме, Снежно цвете се примоли на госпожа Уан за едно последно удоволствие:

— Леличко, моля те, заведи ни при господина с тарото. Моля те, лельо, моля те!

Предположих, че Снежно цвете използва това почтително обръщение, за да смекчи строгостта на госпожа Уан, и за пореден път окуражена от нейното безстрашие, запригласях:

— Моля те, леличко, моля те!

Госпожа Уан нямаше как да откаже на двете обградили я момичета, които я дърпаха за ръкавите и я умоляваха с настойчивост, присъща на първороден син, да им угоди с още едно излишество.

Накрая се предаде с предупреждението, че това не бива да се повтаря.

— Аз съм една бедна вдовица и прахосването на пари за две безплодни издънки ще навреди на репутацията ми в окръга. Искате да ме докарате до просешка тояга ли? Искате да умра сам-сама? — Тя изрече всичко това с привичната си рязкост, ала когато стигнахме до сергията за таро, вече всичко бе приготвено специално за нас. Една малка масичка с три бъчонки вместо столове ни очакваше наредена.

Собственикът донесе едно живо пиле и го вдигна нагоре.

— За вас винаги най-доброто, госпожо Уан — рече старият господин Дзуо.

След няколко минути се появи със специално гърне, нагрявано от въглени в специално отделение на дъното. Бульон, джинджифил, зелен лук — и накълцаното на парчета пиле, което бяхме видели преди минути, вече къкреше. На масата се появи също сос за топене от дребно нарязан джинджифил, чесън, зелен лук и нагорещено масло. Поднос от свежи листа от грах, задушени с цели скилидки чесън, допълваха трапезата. Ядохме с наслада, ровейки с пръчиците за апетитни парченца месо, като дъвчехме щастливо и плюехме костите на земята. Ала колкото и възхитително да бе пиршеството, аз все пак си оставих място в стомаха за деликатеса от таро, за който Снежно цвете ми бе споменала. Всичко, казано от нея, бе истина — начинът, по който горещата захар припукваше при съприкосновението с водата, неустоимото хрупкане и мекотата, разливаща се в устата.

Както ме бяха учили у дома, взех чайника и налях чай на трите ни. Когато го поставих обратно, чух как Снежно цвете укорително засмука въздух. Отново бях сторила нещо нередно, но нямах представа какво. Тя положи длан върху моята, постави я върху чайника и го обърна така, че чучурът му да не сочи към госпожа Уан.

— Грубо е чучурът да гледа към някого — каза Снежно цвете меко.

Би трябвало да се засрамя. Вместо това изпитах единствено възхищение от познанията на моята лаотун.

Когато се върнахме, носачите спяха под прътите на паланкина, но пляскането с ръце и гръмкият глас на госпожа Уан ги разбудиха и скоро се носехме по пътя към дома. На връщане ни бе позволено да седнем една до друга, макар това да наруши равновесието и да затрудни носачите. Припомням си онова време и осъзнавам колко млади бяхме — просто две малки момичета, които се кикотят без причина, разпределят конците за бродиране, държат се за ръце, хвърлят крадливи погледи през завеската, докато сватовницата дреме, и наблюдават преминаващия край прозореца свят. Толкова погълнати бяхме, че този път на никоя не й прилоша от подтичването и блъскането на носачите по неравния път.

Това бе първото ни пътешествие до Шъся и храма на Гупо. Госпожа Уан ни заведе отново на следващата година, когато принесохме първите си дарове на богинята. Тя ни придружаваше дотам почти всяка година до края на моминството ни. Щом се омъжихме, започнахме да се срещаме в Шъся, ако обстоятелствата позволяваха, като винаги правехме жертвоприношения в храма, за да измолим синове, посещавахме търговеца на конци, за да се запасим с еднакви цветове за ръкоделията си, като винаги преживявахме отново подробностите от първото си посещение. Неизменно завършвахме деня със спирка при стареца Дзуо, където се наслаждавахме на карамелизираното таро.

Стигнахме Пууей по здрач. В онзи ден не просто бях намерила приятелка извън семейния си кръг. Бях се врекла чрез договора да бъда сродна душа на друго момиче. Не исках този ден да свършва, ала знаех, че това ще стане, щом стигнем у дома. Представях си как госпожа Уан и Снежно цвете ще ме оставят пред къщата, където ще остана да гледам подир носачите, които откарват моята лаотун, и само пръстите й, осмелили се да надникнат изпод ветреещата се завеска, ще ми помахват за сбогом, докато паланкинът се изгуби зад ъгъла. Тогава научих, че това не бе краят на моето щастие.

Спряхме пред нашия дом и аз слязох. Госпожа Уан нареди на Снежно цвете да ме последва.

— Довиждане, момичета. Ще се върна след няколко дни, за да взема Снежно цвете.

Тя се подаде от паланкина, щипна я по бузката и добави:

— Бъди послушна. Не се оплаквай. Използвай очите и ушите си, за да се учиш. Накарай майка си да се гордее с теб.

Как бих могла да опиша онова, което почувствах, докато стояхме само двете пред прага на родния ми дом?

Бях повече от щастлива, ала си давах сметка и какво ни очаква вътре. Колкото и да обичах семейството си, знаех, че Снежно цвете е привикнала на по-добър живот. А и тя не си бе донесла дрехи и принадлежности.

Мама излезе да ни посрещне. Целуна ме, след това постави ръка върху рамото на Снежно цвете и ни отведе вътре. Докато бяхме отсъствали, трите жени в дома здраво се бяха трудили, за да разтребят главната стая. Всичкият боклук бе изхвърлен, провесените дрехи бяха свалени, а съдовете — прибрани. Пръстеният под бе пометен и напръскан с вода, за да се утъпче и да внесе прохлада.

Снежно цвете се запозна с всички, включително и с големия ми брат. Когато вечерята бе сервирана, тя потопи клечките в чашата си с чай, за да ги измие, но с изключение на този малък белег на изтънченост, каквато никой в семейството ми не бе виждал, тя се постара добре да прикрие чувствата си. Ала в сърцето си аз вече познавах Снежно цвете твърде добре. Тя посрещаше несгодата с усмивка. В моите очи несъмнено бе ужасена от начина ни на живот.

Бяхме преживели дълъг ден и се чувствахме много изморени. Когато стана време за лягане, сърцето ми отново се сви, но жените не бяха стояли със скръстени ръце. Постелките бяха проветрени и цялата неразбория от вещи, свързана с обичайните ни занимания, бе подредена в спретнати купчинки. Мама ни посочи купа с чиста вода за миене, поставена редом с два комплекта мои дрехи и един на голямата ми сестра — всички току-що почистени, — предназначени за Снежно цвете по време на гостуването й. Оставих я да се измие първа, ала тя едва топна пръсти във водата, усъмнявайки се, както ми се стори, в чистотата й. Хвана нощницата, която й дадох, с два пръста, отдалечи я от себе си и я инспектира все едно бе развалена риба, а не най-новата дреха на сестра ми. После се огледа, видя очите ни върху себе си и без да издума и дума, се съблече и я нахлузи. Качихме се в леглото. Тази вечер, както през всички останали нощи, когато Снежно цвете ни посещаваше, сестра ми щеше да спи при Красива луна.

Мама ни пожела лека нощ. След това се наведе, целуна ме и ми прошепна:

— Госпожа Уан ни предупреди как да се подготвим. Бъди щастлива, малката ми, бъди щастлива.

И ето че лежахме една до друга, завити с лек памучен юрган. Бяхме толкова малки, но при цялата ни умора не можехме да се наситим да си говорим. Шепнешком, Снежно цвете ме разпита за семейството ми, а аз разучих за нейното. Разказах й за смъртта на малката ми сестра и узнах, че нейната бе починала от круп18.

Поинтересува се за селото ни и аз й казах, че на местния ни диалект Пууей означава „всеобятна красота“. Тя ми обясни, че Тункоу значи „горското гърло“ и че когато й отида на гости, ще разбера защо.

Проникващата през решетките на прозореца светлина на месечината осветяваше лицето на Снежно цвете. Голямата ми сестра и Красива луна заспаха, но ние продължавахме да си приказваме. Когато станем жени, ни се казва, че не бива да обсъждаме бинтованите си нозе, защото е неприлично и не подобава на дами, както и че подобни разговори само разпалват страстта на мъжете. Но ние бяхме момичета, за които бинтоването не бе приключило. За нас това не бе спомен, както сега, когато разказвам, а болка и страдание, които преживявахме в настоящето. Снежно цвете ми довери как се била скрила от майка си и умолявала баща си да я пожали. Той почти се поддал на молбите й, което би обрекло Снежно цвете на живот като стара мома в собствения й дом или като слугиня в чужда къща.

— Но когато баща ми започна да пуши лулата си — обясни ми тя, — забрави обещанието, което ми бе дал. Умът му винаги блуждаеше далеч. Тогава майка ми и леля ми ме заведоха в горната стая и ме завързаха за един стол. Затова и аз като теб бях бинтована година по-късно.

Това не значело, че щом съдбата й била подпечатана, тя щяла да я приеме безропотно. О, не, в първите месеци се борила срещу всичко, дори веднъж успяла да разкъса бинтовете си.

— Следващия път майка ми превърза нозете ми още по-здраво, а мен самата завърза за стола.

— Не можеш да победиш съдбата си — казах аз. — Всичко е предначертано.

— И майка ми така казва — отвърна Снежно цвете. — Развързваше ме само когато ме разхождаше из стаята, за да се счупят костите, и когато се налагаше да използвам гърнето. През цялото време съзерцавах света през решетката на прозореца. Наблюдавах птиците, които прелитаха. Следвах облаците в техните пътешествия. Изучавах луната — как нараства до изпълнен диск, а после намалява до тънък сърп. Толкова неща се случваха отвън, че почти забравих онова, което ставаше в стаята.

Колко ме уплашиха тези нейни чувства! Снежно цвете притежаваше волния дух, който тече в жилите на родените под знака на Коня, само че нейният бе крилат вихрогон, който я носеше към далечни простори, докато моят имаше муден нрав. Ала някакво чувство под лъжичката, някакво зараждащо се усещане за непокорство, за бунт срещу ограниченията на предначертания ни живот, ме изпълни с вътрешен трепет, който с времето щеше да прерасне в дълбока жажда.

Снежно цвете се сгуши близо до мен, с лице към моето. Постави длан върху бузата ми и рече:

— Щастлива съм, че сме сродни души.

После затвори очи и потъна в сън.

Легнала до нея, аз съзерцавах лицето й, озарявано от лунните лъчи, усещах лекия натиск на малката й ръчица върху бузата ми, слушах как дишането й става дълбоко и равномерно и се чудех как да я накарам да ме обича по начина, за който копнеех.

Любов

От нас, жените, се очаква да обичаме децата си от момента, в който те излязат от утробата ни, но коя от нас не е изпитвала разочарование, когато новороденото се окаже дъщеря, и коя не е била спохождана от мрачно униние дори когато държим в ръцете си скъпоценна мъжка рожба, ако тя само плаче, а свекървата ти те стрелка с такива погледи, като че млякото ти е прокиснало? Може да обичаме дъщерите си с цялото си сърце, ала трябва да ги възпитаваме чрез болка. Синовете ни са ни по-скъпи от всичко, но никога не можем да бъдем част от техния свят, външния свят, в който се разпореждат мъжете. Очакват от нас да обичаме съпрузите си от деня, в който се вземе решение за брак, макар за пръв път да виждаме лицата им едва шест години след това. Учат ни да обичаме родителите на съпруга си, ала встъпваме в тяхното семейство като чужди хора, като най-нископоставените в дома, само стъпка по-високо от прислугата. Заповядват ни да обичаме и почитаме дедите на съпруга си и ние изпълняваме задълженията си към тях както подобава, дори ако сърцата ни зоват да отдадем признателност на своите собствени праотци. Обичаме родителите си, защото се грижат за нас, а те гледат на нас като на безполезни издънки в дървото на рода. Ние сме харч за семейството. Дъщерите се отглеждат, за да идат в чужда къща. Колкото и да сме щастливи в родния си дом, знаем, че раздялата е неизбежна. Затова, макар да обичаме семействата си, знаем, че тази любов ще завърши със скръбта от разлъката. Всички тези видове обич произтичат от чувството за дълг, почит и признателност. Повечето от тях, както жените от моя край знаят, са извор на мъка, разриви и жестокост. Ала любовта между сродните души е коренно различна. Както отбеляза госпожа Уан, този съюз се прави по собствен избор.

Макар да е истина, че не възприемах сериозно думите, които си разменихме чрез ветрилото, когато погледите ни се срещнаха за първи път в паланкина на госпожа Уан, почувствах помежду ни да преминава нещо необикновено — нещо, подобно на искра, от която лумва огън, или на оризово семе, което покълва и дава плод. Но една искра не стига, за да стопли цяла стая, нито пък едно-единствено семенце може да роди богата реколта. Дълбоката, искрената сърдечна обич трябва да бъде подхранвана. Тогава не познавах изпепеляващата любов и вместо това свързвах чувството между нас с оризищата, край които минавахме при всекидневните разходки край реката с брат ми, по времето, когато все още всичките ми млечни зъби си бяха на мястото. Може би бих могла да посея и отгледам любовта между нас така, както земеделецът — своите посеви — чрез упорит труд, непоколебима воля и с благословията на природата. Колко смешно, че си спомням това и днес! Ах! Тогава знаех за живота толкова малко, и все пак достатъчно, за да разсъждавам като земеделец.

Ала тъй като не бях земеделец, а само момиче, подготвих своята своеобразна почва — парче хартия от татко или изрезки от плат, измолени от чеиза на сестра ми — за засяване. Моите семена бяха йероглифите от нюшу. Госпожа Уан изпълняваше ролята на напоителен канал. Когато се отбиваше у нас, за да провери как напредва оформянето на стъпалата ми, аз й предавах посланията си — писмо, парче сукно или извезана носна кърпичка — и тя ги доставяше на Снежно цвете.

Нищо не расте без живителната светлина и топлина — единственото, което остава напълно извън властта на земеделеца. Започнах да вярвам, че моето слънце е Снежно цвете. Лъчите й идваха под формата на отговори на писмата ми. Когато получех известие от нея, всички се събирахме да разплитаме смисъла, вложен в посланието й, понеже тя вече използваше думи и символи, които поставяха на изпитание познанията на леля.

Моите писма съдържаха обичайните момичешки дреболии: „Аз съм добре. Ти как си?“ А тя отвръщаше нещо от рода на: „Двойка птички пърхат във върхарите на едно дърво. Ведно политат те в небесата“. Аз пишех: „Днес мама ме научи да правя лепкав ориз, завит в листа от таро“. Снежно цвете: „Днес погледнах през решетестия си прозорец. Помислих си за феникса, който се издига във висините да търси другар, и си спомних за теб“. Аз съобщавах: „Избраха щастлив ден за сватбата на голямата ми сестра“. Нейният отговор гласеше: „Сестра ти се намира във втория етап от многобройните ритуали на брачния съюз. За щастие тя ще остане сред вас още няколко години“. Моето послание: „Искам да науча всичко. Ти си умна. Може ли да ти бъда ученичка?“ Ответът на Снежно цвете: „Аз също се уча от теб. Именно това ни прави двойка мандаринки, свили гнездо заедно“. Аз й пишех: „Словата ми не носят дълбок смисъл и почеркът ми е недодялан, ала много ми се иска да си тук и да си шепнем нощем“. Тя отговаряше: „Два славея извиват нощна песен“.

Думите й едновременно ме плашеха и въодушевяваха. Тя бе умна. Бе много по-образована от мен. Но не това бе страшното. Във всяко свое писмо тя пишеше за птици, за летене, за някакъв отвъден свят. Още тогава се опълчваше срещу повелите на съдбата. Независимо колко се боях, желаех да се вкопча в крилете й и да се извися заедно с нея в простора.

С изключение на ветрилото, Снежно цвете никога не ми изпращаше подаръци, без преди това да бе получила от мен. Това не ме притесняваше. Аз търпеливо я обгрижвах, поях дружбата ни с писмата си, а в ответ тя винаги възнаграждаваше усилията ми с нов филиз или цвят. Ала едно препятствие объркваше плановете ми. Исках да я видя отново. Трябваше да ме покани да й гостувам, ала това така и не се случваше.

Един ден пристигна госпожа Уан и този път носеше ветрилото. Вместо да го разперя отведнъж, аз отгърнах само първите три гънки и пред мен се разкриха първото писмо на Снежно цвете до мен, моят отговор, а сега и едно ново послание:

В гирлянда от листа бе добавено едно нежно цветенце.

В уречения ден, застанала край решетестия прозорец, аз очаквах паланкинът да се появи иззад ъгъла. Когато носилката спря пред прага на дома ни, ми се прииска да изтичам по стълбите и да приветствам моята лаотун. Това бе невъзможно. Мама излезе пред къщата и вратичката на паланкина се отвори. Снежно цвете пристъпи на улицата. Носеше същата небесносиня туника с бродерия на облачета. С времето започнах да възприемам тази дреха като пътническото й облекло и бях убедена, че я носи всеки път, за да не се чувстваме неловко от недоимъка, в който живеехме.

Снежно цвете не си носеше нито храна, нито дрехи, както повеляваше обичаят. Госпожа Уан й даде същото наставление както предишния път: да бъде добра, да не се оплаква, да се учи от това, което види и чуе, и да накара майка си да се гордее с нея. Снежно цвете отговори:

— Да, лельо. — Ала виждах, че не я слуша, защото се взираше право в прозореца, търсейки сред сенките на решетката моето лице.

Мама донесе Снежно цвете горе и от мига, в който крачетата й тупнаха на пода в женската стая, тя започна да приказва неудържимо. Бърбореше, шушукаше, закачаше се, поверяваше тайни, утешаваше, възхищаваше се. Не бе момичето, което ме тревожеше с мислите за отлитане към далечни простори. Искаше й се единствено да играе, да се забавлява, да се киска и да приказва, приказва, приказва безспир за нашите момичешки работи.

Тъй като бях пожелала да се уча от нея, още същия ден тя се залови да ме образова в основните принципи на женското възпитание, като например никога да не показвам зъбите си, когато се усмихвам, или да не повишавам тон, когато разговарям с мъж. Но тя ми бе писала, че иска и аз да я обучавам, и сега ме помоли да й покажа как се правят кексчетата от лепкав ориз, за които й бях разказала. Задаваше също и странни въпроси, като например как се вади вода от кладенеца или как се хранят прасета. Разсмях се, защото всяко момиче знае тези неща. Снежно цвете се закле, че няма представа. Реших, че се шегува с мен. Тя настояваше, че наистина е невежа в тези неща. Тогава всички започнаха да ме дразнят.

— А може би не знаеш как се вади вода! — обади се голямата ми сестра.

— И сигурно не помниш как се хранят прасета — добави леля.

— Тези умения май са последвали старите ти обувки на боклука.

Това вече бе прекалено и аз възмутено скочих на крака. Толкова се ядосах, че скръстих юмруци на хълбоците си и загледах свирепо, но щом видях засмените им лица, ядът ми се стопи и ми се прищя да ги зарадвам още повече.

За всички бе голямо забавление да гледат как цапам напред-назад из стаята на недозаздравелите си крака и показвам как вадя вода от кладенеца и я отнасям в къщата или накъсвам трева и я смесвам с кухненските отпадъци за прасетата. Красива луна се смя толкова, че накрая й се допишка. Дори голямата ми сестра, която бе сериозно заета с работата върху чеиза си, хихикаше, прикрила уста с ръкава на дрехата си. Когато отправих поглед към Снежно цвете, тя пляскаше с ръце от удоволствие със засияли от радост очи. Разбирате ли, тя си бе такава. Бе способна с няколко прости думи да ме накара да върша неща, които никога не би ми хрумнало да правя сама. Със самото си присъствие в тази стая, която за мен бе вместилище на тайни, обител на страдание и траур, Снежно цвете я превръщаше в оазис на веселието, радостното настроение и глупавите забавления.

Въпреки всичките й наставления как с мъжете трябва да се говори с тих глас, Снежно цвете бъбреше с татко и чичо по време на вечерята и успяваше да разсмее и тях. По-малкият ми брат току се катереше по нея и се насаждаше в скута й като маймунка на дърво. У нея имаше толкова живот. Където и да отидеше, тя омайваше всички и ги правеше щастливи. Бе от по-добро тесто от нас, това не бе тайна за никого, но тя превръщаше всичко това в приключение за семейството ми. За нас тя бе като рядка птица, избягала от клетката си, която се е залутала сред кокошките в птичия двор. Забавлявахме се, но и тя самата се веселеше.

Дойде време да се измием преди лягане. Спомних си неудобството, което бях изпитала по време на първото й гостуване. Махнах й да се измие първа, ала тя отказа. Ако използвах водата сега, тя нямаше да е достатъчно чиста за нея. Ала когато Снежно цвете рече: „Ще се измием заедно“, разбрах, че земеделската работа и упоритостта ми бяха дали желания плод. Заедно, ние се приведохме над съда с водата, събрахме шепи, загребахме вода и се наплискахме. Тя ме мушна с лакът. Погледнах във водното огледало и видях две личица, които ни гледаха през надиплената повърхност. От нейното се стичаха капки, от моето също. Снежно цвете се закиска и ме напръска с вода. В онзи миг, когато си поделихме водата, разбрах, че моята сродна душа също ме обича.

Обучението

През последните три години Снежно цвете ни гостуваше на всеки два-три месеца. Небесносинята туника на облачета бе сменена от костюм от бледолилава коприна, гарнирана с бяло — доста странна комбинация за толкова младо момиче. Щом влезеше в женската стая, тя се преобличаше в комплект, ушит за нея от майка ми. Така бяхме сестри не само духовно, но и на вид.

Все още не бях гостувала на Снежно цвете в Тункоу. Не разпитвах за това, нито пък някой от домашните ми обсъждаше странната договорка. Но ето че един ден, когато бях на девет, чух как мама заобиколно се опитваше да подпитва госпожа Уан. Стояха на външната врата и гласовете им долитаха до прозореца на горния етаж.

— Съпругът ми казва, че все ние храним Снежно цвете — рече мама тихо, надявайки се никой друг да не я чуе. — А пък и се налага да носим повече вода за пиене, готвене и миене. Той иска да знае кога Лилия ще иде в Тункоу. Такъв е обичаят.

— Според обичая осемте йероглифа трябва да си съответстват напълно — напомни й госпожа Уан, — а двете много добре знаем, че в едно от най-важните отношения се разминават. Снежно цвете се свърза с момиче от по-нископоставено семейство.

Тя замълча за момент, след което добави:

— Не помня да сте се оплаквали, когато за първи път повдигнах въпроса.

— Да, но…

— Ясно е, че не разбирате как стоят нещата — продължи госпожа Уан с негодувание. — От самото начало ви казах, че се надявам да намеря съпруг за Лилия в Тункоу, но за брак в това село и дума не може да става, ако потенциалният жених дори зърне дъщеря ви преди сватбения ден. Пък и семейството на Снежно цвете страда поради неравнопоставеността на двете момичета. Трябва да сте благодарни, че не са пожелали споразумението да се разтрогне. Разбира се, никога не е късно това да стане, ако наистина така иска съпругът ви. Просто ще ми причините известно неудобство.

Какво можеше да отговори майка ми освен:

— Госпожо Уан, думите ми бяха неуместни. Моля влезте. Бихте ли желали чаша чай?

В онзи ден в гласа на майка ми усетих срам и страх. Тя не можеше да позволи връзката между мен и Снежно цвете да бъде застрашена по никакъв начин, дори ако това означаваше допълнително бреме за семейството ни.

Искате ли да знаете как се почувствах, когато разбрах, че семейството на Снежно цвете не ме смята достойна за нея? Това не ме обезпокои, защото аз знаех, че не заслужавам любовта й. Всеки ден се трудех усилено, за да я накарам да ме обича така, както аз нея. Стана ми жал, или, не, по-скоро неловко, заради майка ми. Тя се посрами силно пред госпожа Уан. Но истината е, че не ме бе грижа за тревогите на татко, неудобството на мама, упорството на посредницата или странностите около нашия съюз, защото дори да можех да ида в Тункоу без опасност бъдещият ми съпруг да ме види, чувствах, че това не ми е нужно, за да опозная живота на моята сродна душа. Тя вече ми бе разказала за селото, семейството и прекрасния си дом повече, отколкото бих могла да науча сама. Но въпросът не приключи с този разговор.

Госпожа Уан и госпожа Гао водеха непрестанна битка за територия. Местната сватовница бе договорила изгоден брак за голямата ми сестра и бе намерила подходящо момиче за съпруга на брат ми. Тя бе очаквала, че уреждането на женитбата на Красива луна и моята също ще бъде възложено на нея. Ала госпожа Уан с нейните представи за моето бъдеще се бе намесила не само в съдбата на братовчедка ми и на мен самата, но и в тази на госпожа Гао. Възнаграждението за нашите две сватби нямаше да идат в джоба на селската сватовница. Както казват, сърцето на алчната жена винаги таи мъст.

Госпожа Гао отишла в Тункоу и предложила услугите си на семейството на Снежно цвете. Много скоро новината достигна до ушите на госпожа Уан. И макар тяхната разправия да нямаше нищо общо с нас, развръзката й се състоя в нашия дом. Един ден, когато бе дошла да отведе Снежно цвете, госпожа Уан се натъкна на местната посредница, която се бе курдисала насред главната стая, ядеше тиквени семки и обсъждаше с татко подробностите по организирането на церемонията за представянето на дата за сватбата19 на голямата ми сестра. Пред баща ми двете не издумаха и дума. Никоя от тях не бе толкова недодялана. Госпожа Гао можеше да избегне кавгата, ако бе имала благоразумието да си тръгне, щом работата й в дома ни приключи. Вместо това, тя взе, че се качи в женската стая, пльосна се върху един стол и започна да се перчи с вещината си на сватовница. Това бе като да бърка с пръст в жива рана. Накрая госпожа Уан не се стърпя.

— Само разгонена кучка може да си загуби ума дотам, че да се домъкне в моето село, за да краде една от малките ми племенници — сопна се тя.

— Тункоу не е твое село, лелче — отвърна госпожа Гао с фалшива любезност. — Щом се разпореждаш там, защо си дошла да душиш в Пууей? По твоите сметки Лилия и Красива луна се падат на мен. Но да си ме видяла да цивря като бебе, че ми ги отне?

— Ще намеря чудесни женихи за тези момичета. Както и за Снежно цвете. Не би могла да сториш толкова за тях.

— Не бъди толкова сигурна. Не си се представила чак така добре с по-голямата сестра на Снежно цвете. Аз съм по-подходяща предвид положението й.

Споменах ли, че Снежно цвете присъстваше на тази сцена и чу как двете сватовници се карат за нея и сестра й подобно на безсъвестни търговци, които се препират за чували долнокачествен ориз? Тя бе застанала до госпожа Уан, готова да си вървят. В ръцете си държеше парче плат, което бе бродирала. Пръстите й усукваха материята и разтегляха шевовете. Не вдигаше поглед, но аз видях, че лицето и ушите й бяха поруменели. В този момент кавгата можеше да прерасне в нещо по-сериозно, но госпожа Уан протегна набраздената си от вени ръка и нежно я постави на кръста на Снежно цвете. Дотогава не подозирах, че е способна да изпитва жал или да отстъпи.

— Не разговарям с пропаднали жени — сряза съперницата си тя. — Хайде, момичето ми, чака ни дълъг път.

Тази случка щеше да бъде забравена, ако оттогава двете сватовници не се бяха хванали за гушите. Узнаеше ли госпожа Гао, че паланкинът на госпожа Уан е пристигнал в Пууей, тя се нагиздваше в крещящите си одежди, слагаше руж на бузите си и пристигаше да души около дома ни като някаква, ами… като разгонена кучка.

На единайсет години краката ни бяха напълно заздравели. Моите бяха силни и напълно съвършени, с дължина от точно седем сантиметра. Стъпалата на Снежно цвете бяха малко по-големи, а тези на Красива луна — дори още повече, ала бяха изящно оформени. Това, наред с високите й домакински умения, правеха братовчедка ми много добра партия. Сега, когато бяхме оставили бинтоването в миналото, госпожа Уан уреди предложения за трите ни. Съвместимостта на осемте ни йероглифа с тези на бъдещите ни съпрузи бе проверена и бяха избрани дати за годеж.

Както бе предрекла госпожа Уан, съвършенството на златните ми лотоси ми осигури изключително благоприятно предложение. Бъдещият ми жених произхождаше от най-доброто семейство в Тункоу. Чичото на съпруга ми бе дзиншъ, на когото императорът бе предоставил в ленно владение голямо количество земя. Чичо Лу, както го наричаха, бе бездетен. Живееше в столицата и бе поверил на брат си грижата за именията. И тъй като моят бъдещ свекър изпълняваше службата на управител на селото — даваше земя под аренда и събираше парите от нея, — всички приемаха за дадено, че годеникът ми щеше да го наследи един ден. Красива луна щеше да се омъжи в едно по-нископоставено семейство от рода Лу, което живееше в близост. Нейният избраник бе син на земеделец, който обработваше четири пъти повече земя от татко и чичо. На нас това ни се струваше голяма заможност, но въпреки това бе далеч, далеч по-малко в сравнение с имотите, които бъдещият ми свекър управляваше от името на брат си.

— Красива луна, Лилия — казваше мадам Уан, — вие сте си като сестри. Сега ще бъдете като мен и сестра ми. И двете се омъжихме в Тункоу. Макар и двете да сме познали нещастие, имахме късмета да останем неразделни през целия си живот.

Наистина, ние бяхме благодарни, че и за в бъдеще ще споделяме всичко, от дните на ориза и солта като майки и съпруги до вдовишките години на безмълвен покой.

Снежно цвете трябваше да се ожени на друго място, но щеше да живее наблизо — в Дзинтиен — село Открито поле. Госпожа Уан даде думата си, че от решетестите прозорци в бъдещите ни домове двете с Красива луна щяхме да виждаме Дзинтиен и може би дори къщата на Снежно цвете. Не узнахме много за семейството, в което се омъжваше тя, освен че годеникът й бе роден в годината на Петела. Това ни притесни — общоизвестно е, че това не е идеалната двойка, понеже петелът се стреми да яхне коня.

— Не се безпокойте, момичета — увери ни госпожа Уан. — Гадателят изследва взаимодействието на петте елемента — вода, огън, метал, земя и дърво. Давам ви дума, че няма да се наложи вода и огън да живеят под един покрив. Всичко ще бъде наред — каза тя и аз й повярвах.

Семействата на бъдещите ни женихи проводиха първите дарове — пари, сладкиши и месо. Леля и чичо получиха свински бут, а мама и татко — цяло печено прасе, което бе нарязано и раздадено на роднините ни в Пууей. В отговор родителите ни изпратиха като подарък за бъдещите си сватове яйца и ориз, символизиращи плодовитостта ни. След тази размяна зачакахме да започне вторият етап от сватбения ритуал, когато родителите на момчетата щяха да предложат дата за женитбата.

Представете си нашето щастие. Бъдещето ни бе уредено. Новите ни семейства щяха да ни издигнат в обществото. Все още бяхме достатъчно млади, за да вярваме, че с благо сърце можем да преодолеем всички трудности, с които щяхме да се сблъскаме при съжителството със свекървите си. Трудехме се над чеиза си. Ала повече от всичко бяхме щастливи, че сме заедно.

Леля продължаваше да ни преподава нюшу, но се учехме и от Снежно цвете, която при всяко свое гостуване ни запознаваше с нови йероглифи. Някои научаваше от книгите на брат си, в които бе надничала крадешком, понеже много от знаците в нюшу са стилизирани ръкописни варианти на мъжкото писмо, а други усвояваше от майка си, която владееше до съвършенство изкуството на женския тайнопис. С часове се упражнявахме да изписваме чертиците на йероглифите с пръст по дланите си. Леля винаги ни предупреждаваше да подбираме думите внимателно, защото при използването на фонетични знаци вместо пиктографските символи на мъжете смисълът можеше да се изгуби или обърка.

— Всяка дума трябва да бъде поставена в контекст — напомняше ни тя всекидневно в края на урока. — Погрешното тълкуване може да повлече много нещастия след себе си.

След като ни повтореше това предупреждение, леля ни възнаграждаваше с романтичната легенда за жената от нашия край, която изобретила женския тайнопис.

— Много отдавна, по времето на династията Сун, преди може би повече от хиляда години — разказваше тя, — император Джъдзун обикалял страната, за да си търси нова наложница. Бродил надлъж и нашир, докато пристигнал в нашия окръг, където чул за един земеделец на име Ху — много разумен и начетен човек, който живеел в Дзинтиен — да, момичета, в Дзинтиен, където нашата Снежно цвете ще заживее, след като се омъжи. Господарят Ху имал син — много изтъкнат млад чиновник, който се бил представил добре на държавните изпити, ала императорът бил най-силно заинтригуван от друга личност — най-голямата дъщеря на земеделеца. Името й било Юсиу. Тя не била напълно безплодна издънка, тъй като баща й се бил погрижил да й даде образование. Рецитирала класическа поезия и владеела мъжкото писмо. Умеела да пее и танцува. Бродерията й била великолепна и изящна. Всички тези нейни качества убедили владетеля, че от нея щяло да стане идеална императорска наложница. Той посетил господаря Ху, споразумял се с него и не след дълго Юсиу отпътувала за столицата. Щастлив завършек? В някои отношения — да. Господарят Ху получил щедри дарове, а на Юсиу й бил осигурен изискан живот сред нефрит и коприна. Но, момичета, знайте, дори такава умна и културна жена като Юсиу не била подмината от скръбта от разлъката с близките си хора. О, как бликали сълзите от очите на майка й! Как ридаели от мъка сестрите й! Ала никоя от тях не била тъй печална както самата Юсиу.

Знаехме тази част от историята отлично. Раздялата на Юсиу със семейството й била едва началото на нейните злочестини. При всичките й таланти тя не била в състояние да задържи вниманието на императора завинаги. Хубавото й лунообразно лице, бадемови очи и черешови устни му дотегнали, а дарованията й, колкото и забележителни да били за окръг Юнмин, били посредствени в сравнение с тези на останалите дами в двора. Бедната Юсиу. Тя не можела да се мери с дворцовите интригантки. Останалите съпруги и наложници презирали селянката. Била самотна и тъжна, но нямало как да общува с майка си и сестрите си, без да бъдат разкрити. Една непредпазлива забележка от нея, и можело да бъде обезглавена или хвърлена в някой кладенец, за да й бъде затворена устата.

— Ден и нощ Юсиу таяла чувствата си — продължаваше леля. — Злите жени в двора и евнусите я наблюдавали, докато тихо бродирала или се упражнявала в калиграфия. Непрекъснато й се присмивали: „Ама че нескопосно“ или пък: „Вижте, маймуната от село се опитва да подражава на писмото на мъжете“. Всяка изречена от тях дума била жестока, ала Юсиу не се опитвала да имитира мъжките йероглифи. Тя ги променяла, накланяла ги настрани, придавала им женственост и накрая започнала да създава съвсем нови символи, които почти или изобщо не напомняли мъжкото писмо. Скришом от околиите тя създавала таен шифър, който щял да й позволи да си пише с майка си и сестрите си.

Със Снежно цвете често питахме как те са успели да разчетат тайнописа и днес леля втъка своето тълкувание в канавата на разказа.

— Може би някой състрадателен евнух тайно им е предал писмо от Юсиу, което обяснявало замисъла й. Или пък сестрите й отпървом не разбрали какво пише и захвърлили бележката, която се завъртяла под подходящия ъгъл и те успели да разчетат знаците. Впоследствие, с течение на времето, жените от семейството й измислили нови фонетични йероглифи и се научили да извличат значението от контекста, както го правите вие сега. Но това са подробности, от каквито се интересуват мъжете. — Тя изрече този укор сурово, припомняйки ни, че тези въпроси не ни влизаха в работата. — Това, което трябва да запомните от историята на Юсиу, е, че тя открила начин да споделя онова, което се случвало с нея под гладката повърхност на живота й, и че нейният дар се съхранил и се предавал през безброй поколения жени, та чак до наши дни.

Замълчахме за миг, замислени за съдбата на самотната наложница. После леля запя, а ние трите се присъединихме, докато мама слушаше отстрани. Това бе жаловита песен, за която се предполагаше, че е съчинена от самата Ху Юсиу. Чрез гласовете ни се изливаше нейната скръб:

Последните тонове политнаха през решетестите прозорци и отзвучаха надолу по пътя.

— Помнете, момичета — рече леля. — Не всички мъже са императори, но всички момичета се омъжват далеч от дома. Юсиу създала нюшу, за да могат жените от нашия край да съхранят връзката със семейството си.

Хванахме иглите и се заловихме да бродираме. На следния ден леля отново щеше да ни разкаже историята на Юсиу.

През годината, когато със Снежно цвете станахме на тринайсет, трупахме познания от всичко около нас, като се очакваше да извършваме и обичайните си задължения. И докато жените от семейството на Снежно цвете я бяха подготвили превъзходно в изящните изкуства, то по отношение на домакинските умения се бяха провалили напълно. Ето защо тя ме следваше неотлъчно, докато вършех къщната работа. Ставахме призори и най-напред наклаждахме огъня в огнището. След като измиехме чиниите, приготвяхме храна за прасето. По обед излизахме за малко, да наберем зеленчуци от градината, а после приготвяхме обяда. Преди цялата тази работа се вършеше от мама и леля, но сега те само ни надзираваха. Следобедите прекарвахме в женската стая, а вечер помагахме за приготвянето и сервирането на вечерята.

Всяка минута от всеки един ден бе запълнена с уроци. Ние, момичетата от нашия дом, и тук причислявам и Снежно цвете, се стараехме да бъдем добри ученички. Красива луна се справяше най-добре с преденето, задача, за която аз и Снежно цвете нямахме достатъчно търпение. Обичах да готвя, но да преда, шия и майсторя обувки — не чак толкова. Никоя от нас не обичаше да чисти, но Снежно цвете се справяше ужасно. Мама и леля не я наказваха, както нас с Красива луна, ако се случеше да не сме помели пода достатъчно добре или да не сме почистили хубаво мръсотията от туниките на бащите си. Мислех, че са по-меки към нея, защото знаят, че един ден ще има прислуга и никога няма да й се наложи да върши тези неща сама. Аз имах друго обяснение. Тя никога нямаше да се научи да чисти както трябва, защото като че ли се рееше някъде далеч над баналното в живота.

Учехме се и от мъжете в семейството, макар и не по начина, който може да се очаква. Татко и чичо никога не ни възпитаваха пряко, тъй като това би било неуместно. Искам да кажа по-скоро, че узнах много за мъжете от поведението на Снежно цвете и от начина, по който те й отвръщаха. Конджи е едно от най-простите ястия — трябва само ориз, много вода и бъркане, бъркане, бъркане, така че позволявахме на Снежно цвете да приготвя кашата за закуска. Щом разбра, че татко я обича с повече зелен лук, тя се погрижи да добавя допълнително шепа от него в купичката му. На вечеря, докато мама и леля безмълвно поставяха блюдата с храна на трапезата и изчакваха татко и чичо да си сипят, Снежно цвете обикаляше масата и със сведена глава предлагаше всяка от гозбите първо на татко, после на чичо, на големия ми брат и накрая на малкия ми брат. Винаги се държеше на точно такова разстояние, че да излъчва изисканост, без да нарушава приличието. Научих, че тези дребни жестове на внимание от нейна страна ги карат да се въздържат да тъпчат храната в устата си, да плюят по пода и да почесват ситите си тумбаци. Вместо това се усмихваха на Снежно цвете и разговаряха с нея.

Жаждата ми за знания се простираше отвъд пределите на това, което ми бе потребно за дейностите в женската стая, за домакинската работа и дори отвъд обучението по нюшу. Исках да узная повече за бъдещето си. За щастие Снежно цвете бе приказлива и говореше много за Тункоу. Тя вече бе пътувала многократно между двете села и познаваше пътя добре.

— Когато потеглиш към дома на съпруга си — разказваше тя, — ще прекосиш моста над реката, ще преминеш през много оризови ниви по посока към ниските възвишения, които се виждат от края на Пууей. Тункоу е приютен в обятията на тези хълмове. Те винаги ще пребъдат, а заедно с тях и ние, поне така твърди татко. Селото е защитено от земетресения, глад и мародери. Има идеален фън шуй.

Докато слушах думите на Снежно цвете, Тункоу растеше във въображението ми, но това бе нищо в сравнение с чувството, което ме изпълваше, когато тя заговореше за бъдещия ми съпруг и неговото семейство. Нито аз, нито Красива луна бяхме присъствали при договарянето на браковете между госпожа Уан и бащите ни, но основното ни бе известно: всички в Тункоу бяха от рода Лу и двете семейства, в които отивахме, бяха заможни. Тези неща бяха важни за родителите ни, но ние се интересувахме повече от годениците, свекървите ни и останалите жени, с които щяхме да обитаваме горните стаи. Единствена Снежно цвете можеше да ни осветли по тези въпроси.

— Ти си късметлийка, Лилия — рече тя един ден. — Виждала съм това момче. Пада ми се братовчед. Косата му има синкавочерния цвят на нощта. Мил е с момичетата. Веднъж си подели едно лунно кексче с мен. Не беше длъжен.

Разказа ми още, че бъдещият ми мъж е роден в годината на Тигъра, знак, също така енергичен като моя, поради което щяхме да сме идеална двойка. Разкри ми неща, които щяха да ми бъдат от полза, за да успея да се впиша в семейство Лу.

— Домът е много оживен — обясни тя. — Тъй като е управител на селото, господарят Лу приема многобройни посетители от близо и далеч. Освен това в къщата живеят много хора. Нямат дъщери, но скоро ще дойдат снахи. Ти ще си първата. Ще имаш високо положение още при влизането си в дома. Ако добиеш син първа, първенството ти ще бъде затвърдено завинаги. Това не значи, че няма да се сблъскваш със същите беди като императорската наложница Юсиу. Макар съпругата на господаря Лу да го е дарила с четирима синове, той издържа три наложници. Така трябва, защото е главният в селото. Те доказват силата му пред хората.

Би трябвало да се обезпокоя повече за това. В крайна сметка, щом бащата имаше държанки, вероятно и синът щеше да си вземе. Ала тогава бях млада и невинна и тази мисъл не ми мина през ума. А дори и да ми беше минала, нямаше да си дам сметка какви конфликти биха могли да произтекат от това. Моят свят все още се изчерпваше с мама и тате, леля и чичо — толкова просто бе всичко.

Снежно цвете се обърна към Красива луна, която, както винаги, слушаше кротко и изчакваше да я включим в разговора. Снежно цвете й каза:

— Красива луна, радвам се за теб. Познавам семейството, в което отиваш, много добре. Бъдещият ти съпруг, както знаеш, е роден в годината на Свинята. Той е як, галантен и грижлив, а пък природата на твоя знак — Овцата, ще те накара да го обичаш безумно. Вие също сте идеални един за друг.

— Ами свекърва ми каква е? — попита Красива луна колебливо.

— Тази дама посещава майка ми всеки ден. Тя има добро сърце, не бих могла да ти опиша колко е мила.

Внезапно в очите й бликнаха сълзи. Бе толкова странно, че ние с Красива луна се разкискахме, мислейки си, че това е някаква шега. Моята лаотун примигна бързо, за да ги прогони.

— Влезе ми дух в окото! — възкликна Снежно цвете и също се разсмя. После продължи нататък: — Красива луна, ще бъдеш много доволна. Новото ти семейство ще те обича от все сърце. А най-хубавото е, че всеки ден ще можеш да ходиш при Лилия пеша. Домовете ви са съвсем близо.

После пак обърна поглед към мен.

— Твоята свекърва е много старомодна — рече тя. — Съблюдава всички предписания за жените. Подбира думите си. Облича се добре. А когато й дойдат гости, винаги има готов горещ чай.

Тъй като Снежно цвете ме бе обучавала на тези неща, не се страхувах, че може да сбъркам нещо.

— В къщата има повече прислуга, отколкото в моя дом — продължи Снежно цвете. — Няма да се налага да готвиш, освен за да приготвиш специални ястия за господарката Лу. Можеш да кърмиш децата си само ако пожелаеш.

Помислих си, че е полудяла.

Разпитах я още за бащата на съпруга си. Тя помисли за минута и отговори:

— Господарят Лу е щедър и милостив, но също и умен, затова и е управител. Всички го почитат. Всички ще уважават и неговия син и съпругата му.

Тя ме погледна с онзи неин дълбок поглед и повтори:

— Голяма късметлийка си.

След словесните портрети, които Снежно цвете бе направила, нима можех да не си се представя сред новото си семейство в Тункоу, заобиколена от любящ съпруг и безукорни синове?

Познанията ми започнаха да се разпростират далеч извън пределите на родното ми село. Със Снежно цвете вече пет пъти бяхме посещавали храма на Гупо в Шъся. Всяка година изкачвахме стълбите, които водеха към него, полагахме даровете си пред олтара на богинята и запалвахме тамян. После отивахме на пазара, където си купувахме конци за бродиране и хартия. Накрая винаги се отбивахме при стария господин Дзуо, за да се засладим с карамеленото таро. По време на пътуванията си дотам и обратно, когато госпожа Уан спеше, ние надзъртахме през завеските на паланкина. Виждаха се пътища, които се отбиваха и се виеха към други села. Имаше реки и канали. От носачите разбрахме, че това са водни пътища, които свързват нашия окръг с останалата част на страната. В горната стая единственото, което можехме да видим, бяха четирите стени, докато мъжете от нашия край не бяха толкова откъснати от света. Ако поискаха, можеха да стигнат почти навсякъде с помощта на лодка.

През това време госпожа Уан и госпожа Гао току прихождаха и се суетяха като квачки. Какво? Да не мислите, че след като годежите ни бяха уредени, щяхме да се отървем от тях? Те трябваше да наблюдават, да изчакват, да заговорничат и да уговарят, за да защитят и подсигурят вложенията си. Всичко можеше да се обърка. Очевидно бяха загрижени заради четирите брака, които предстояха в семейството, и за това дали татко ще е в състояние да даде обещания откуп за годеницата на големия брат, приемлива зестра за трите момичета, и най-вече — да осигури възнаграждението за сватовниците. Но през лятото на тринайсетата ми година битката между двете посредници внезапно се изостри.

Всичко започна съвсем просто. Седяхме в горната стая, когато госпожа Гао започна да се жалва, че семействата в нашето село не плащали своевременно полагаемото й се възнаграждение, намеквайки, че и нашето не прави изключение.

— Селският бунт в планините направи времената трудни за всички ни — заяви сватовницата. — Потокът на стоки към и от селата секна. Никой няма пари. Чух, че някои момичета трябвало да развалят годежите си, тъй като семействата им вече не били в състояние да подсигурят зестрата. Тези девойки ще трябва да станат осиновени снахи.

Че времената бяха тежки, не бе новост, ала последвалите й думи изумиха всички ни:

— Дори малката госпожица Снежно цвете не е в безопасност. Все още не е късно да й потърся по-подходящ жених.

Радвах се, че Снежно цвете не може да чуе тези хули.

— Говорите за едно от най-добрите семейства в окръга — възрази госпожа Уан и този път в гласа й вместо мазния й тон прозвуча стържеща нотка, като от търкащи се камъни.

— Сигурно искаш да кажеш „беше“, леличко. Господарят на този дом е попрекалил с комара и наложниците.

— Вършил е само това, което положението му е налагало. Но на теб невежеството трябва да ти бъде простено. Какво разбираш ти от висок обществен ранг?

— Ха! Не ме разсмивай! Говориш лъжи, като че сама си вярваш. Целият окръг знае накъде е тръгнало това семейство. Вълненията в планините, плюс лошата реколта и безхаберието — и какво може да очакваш от един слаб мъж, освен да се хване за лулата.

Майка ми се надигна рязко:

— Госпожо Гао, благодарна съм ви за това, което сторихте за децата ми, но те са деца и не бива да чуват това. Ще ви изпратя до вратата, сигурна съм, че ви чакат и в други семейства.

Мама направо сграбчи госпожа Гао от стола и почти я натири по стълбите. В мига, в който се скриха, леля наля чай на госпожа Уан, която, дълбоко потънала в мислите си, седеше напълно застинала с отнесен поглед. После изведнъж примигна три пъти, огледа стаята и ме привика при себе си. Бях на тринайсет и все още се боях от нея. Бях се научила да я наричам „лельо“, но в мислите ми тя си оставаше страховитата госпожа Уан. Щом я приближих, тя рязко ме дръпна към себе си, захвана ме между краката си, сграбчи раменете ми, както при първата ни среща.

— Никога, запомни, никога не повтаряй това, което чу, пред Снежно цвете. Тя е невинно дете. Гнусните приказки на тази жена не бива да прояждат ума й.

— Да, леличко.

Тя ме разтърси здраво:

— Никога!

— Обещавам.

Тогава не разбрах и половината от изреченото. Но дори и да го бях разбрала, защо да изричам тези злостни клюки пред Снежно цвете? Та аз я обичах. Никога не бих я наранила, като повторя ехидните приказки на госпожа Гао.

Ще добавя още само следното: мама сигурно е говорила с татко, защото госпожа Гао повече не припари в дома ни. Всички по-нататъшни срещи с нея по семейни дела се провеждаха на столчета пред къщата. Ето колко силно мама и татко обичаха Снежно цвете. Тя бе моя сродна душа, ала за тях бе също толкова скъпа, колкото и аз.

Настъпи десетият месец от тринайсетата ми година. Отвън, зад решетестия прозорец нажеженото до бяло лятно небе изстина до наситеното синьо на есента. Само месец оставаше до сватбата на голямата ми сестра. Семейството на младоженеца проводи последните дарове. Посестримите й продадоха един от двайсет и петте дзина ориз и й купиха подаръци. Момичетата дойдоха у дома за ритуала „Седенкуване и песни в горната стая“. Жени от селото ни посещаваха, за да побъбрят, да напътстват и да съчувстват на невестата. В течение на двайсет и осем дни пеехме песни и си разказвахме истории. Посестримите помогнаха на другарката си да довърши последните юргани от чеиза си и да опакова обувките, които бе изработила за членовете на новото си семейство. Всички ние залягахме над книгите за третата сутрин, които майсторяхме за сестра ми. Те щяха да я представят пред женската челяд в новия й дом, ето защо се стараехме да намерим подходящите думи, за да опишем най-хубавите й качества и черти.

Три дни преди отпътуването на сестра ми към новия й дом настъпи денят за скръб и печал. Мама приседна на четвъртото стъпало на стълбите, водещи към горната стая, положи крака върху третото и започна да ридае.

— Голяма дъще, ти си бисер в дланта ми — се носеше напевът й. — Двойно преливат от сълзи очите ми. Две ручейчета се стичат по лицето ми. Ще опустее домът ни без теб.

Сестра ми, нейните дружки и жените от селото се присъединиха към скръбните й вопли. Ай, ай, ай!

Леля запя втора в ритъма, зададен от майка ми. Както винаги, тя се опита да внесе оптимизъм дори в този час на печал.

— Грозна съм и не тъй умна, но винаги съм се старала да бъда с добър нрав. Обичам съпруга си и той отвръща на любовта ми. Ние сме двойка грозновати и не много умни мандаринки. Забавлявали сме се много в кревата. Дано и ти случиш.

Когато дойде моят ред, аз издигнах глас:

— Сестрице, сърцето ми ридае за теб. Да бяхме се родили синове, бихме били неразлъчни. Щяхме да бъдем заедно навеки, тъй както татко и чичо, тъй както нашите братя. Семейството ни тъгува за теб. В женската стая ще е самотно без теб.

Тъй като желаех да й направя най-хубавия подарък, запях една мъдрост, научена от Снежно цвете:

— Всекиму са нужни дрехи — и сред лятната прохлада, и в най-меката зима, затуй майстори дрехи за близките си, без да чакаш да те молят. И ако трапезата ти е охолна, пак не забравяй родителите на съпруга ти да се нахранят първи. Труди се усърдно и помни три неща: бъди добра снаха и винаги засвидетелствай уважение на мъжовата си рода, бъди добра жена и винаги тъчи плат за съпруга си, бъди добра майка и винаги бъди образец за благоприличие за чедата си. Ако следваш тези заръки, новото ти семейство ще се отнася топло с теб. В този хубав дом нека на сърцето ти е леко.

След мен последваха посестримите й. Те обичали своята другарка. Тя била даровита и мила. Щом и последната измежду тях се омъжела, скъпоценният им съюз щял да се разпадне. Щели да останат само спомените за времето, когато са бродирали и тъкали задружно. Единствено словата в сватбените им книги щели да ги тешат през годините. Давали клетва, когато някоя от тях напусне този свят, другите да изгорят писмата й, за да отпътуват думите им заедно с духа й. И макар силна болка да терзаела душите им от раздялата, те таяли надежда да бъде щастлива.

След като всички присъстващи изпяха своите песни и много сълзи бяха пролети, Снежно цвете отправи специално обръщение.

— Няма да пея в твоя чест — рече тя. — Наместо туй ще ви покажа какъв начин открихме двете със сестра ти да те запазим завинаги сред нас.

От ръкава си тя извади ветрилото, разпери го с отривисто движение и прочете простото стихче, което бяхме написали заедно с нея: „Сестро и добра приятелко, тиха и блага. Ти си щастлив спомен“. И Снежно цвете посочи малкото розово цветче, вплетено в обточващия гирлянд, с което бе увековечила голямата ми сестра.

На следния ден всички събрахме бамбукови листа и напълнихме ведра с вода. Когато сватовете пристигнаха, ги обсипахме с листенцата в символ на неповяхващата като бамбука любов между младоженците. После изляхме водата, с което показахме на роднините на съпруга й, че е чиста като бистрата течност. Тези закачки бяха съпроводени с много смях и одобрителни възгласи.

Още часове изминаха в гощавки и скърбене. Чеизът бе изваден на показ и всички изразиха мнението си за майсторството на сестра ми. През целия ден и цялата нощ тя изглеждаше прекрасна с блестящите си от сълзи очи. На следната утрин се качи в паланкина, който щеше да я отнесе в новия й дом. Гостите изливаха вода и подвикваха:

— Женитбата на дъщеря е като изливането на вода!

Вървяхме след процесията до края на селото и я следвахме с поглед, докато пресече моста и напусна Пууей. Три дни по-късно в новото й село бе проводена пратка от кексчета от лепкав ориз, дарове и измайсторените от нас книги за третата сутрин, които щяха да бъдат прочетени пред обитателките на женската стая в новия дом на сестра ми. На следващия ден, както повелява обичаят, големият ми брат впрегна талигата и върна сестра ми обратно у дома. С изключение на неколкократните брачни посещения през годината, тя щеше да продължи да живее с нас до края на първата си бременност.

От всички събития около женитбата й най-ясно се е запечатал в паметта ми един случай при завръщането на сестра ми от дома на съпруга й на следната пролет. Обикновено тя бе много тиха и прекарваше времето, седнала на столчето си в ъгъла, където кротко бродираше, бе винаги покорна и никога не предизвикваше кавги. Този път обаче тя коленичи на пода пред мама и със заровено в скута й лице изплака своите злочестини. Свекърва й била груба, вечно се оплаквала и упреквала сестра ми. Съпругът й пък бил прост и груб. Роднините й я карали да вади вода за всички и да пере на цялото семейство. Виждаме ли как са ожулени кокалчетата й от домакинската работа? Държали я гладна и хулели семейството ни, задето не изпращало достатъчно храна за нея по време на посещенията й.

С Красива луна и Снежно цвете се притиснахме една към друга, като цъкахме съчувствено, но при все че съжалявахме сестра ми, вътрешно бяхме убедени, че нас това няма да ни сполети. Мама приглади косата й и потупа треперещото й тяло. Очаквах, че ще й каже да не се тревожи, че това са само временни беди, ала тя не изрече и дума. С безпомощен поглед тя потърси с очи леля за напътствие.

— На трийсет и осем години съм — рече леля, но не със съчувствие, а с примирение. — Животът ми не бе щастлив. Израснах в добро семейство, ала нозете и лицето ми ми отредиха такава съдба. Дори жена като мен — не особено умна или хубава или дори обезобразена или няма — ще намери съпруг, защото и бавноразвиващият се може да прави синове. Нужен е само съсъд. Баща ми ме омъжи в най-доброто семейство, което ме прие. И аз плаках като теб. Ала жестокостите на съдбата нямаха край. Не успях да родя мъжки рожби. Бях бреме за семейството на съпруга си. Ще ми се да бях добила син и животът ми да бе щастлив. Ще ми се дъщеря ми да не трябваше да се омъжва надалеч, а да остане край мен, за да има с кого да споделям скръбта си. Ала така е отредено на жените. Не можеш да избегнеш съдбата си. Тя е предначертана.

Чувствата, избликнали от устата на леля — единствения човек в семейството, който винаги бе насреща да внесе добро настроение, леля, която все разправяше колко се забавляват с чичо в кревата и весело ни напътстваше в учението — бяха удар. Красива луна се пресегна и стисна ръката ми. Очите й се бяха налели със сълзи при тази горчива истина, неизричана досега гласно в женската стая. Никога преди това не се бях замисляла колко тежък е бил животът на леля, но ето че сега през ума ми пробягаха последните няколко години и осъзнах, че зад вечната си усмивка тя бе прикривала своето несъмнено разочарование от живота.

Разбира се, тези признания не утешиха сестра ми. Тя зарида още по-силно, закрила ушите си с длани. Мама бе длъжна да каже нещо, ала това, което изрече, бе изпълзяло от най-тайните дълбини на ин — отчайващо, безрадостно и типично женско.

— Ти се омъжи — каза мама със странно отчужден глас. — Отиваш в друго село. Свекърва ти се отнася жестоко с теб. Съпругът ти не те обича. Иска ни се да не ни напускаш никога, но всяка дъщеря се омъжва. Такъв е редът. Всички го следват. Можеш да плачеш и да умоляваш да се върнеш тук, може да скърбим за загубата ти, ала ти, а и ние — нямаме избор. Древната поговорка го казва ясно: „Не се ли омъжи една дъщеря, тя е безполезна, не изгори ли огън планината, почвата не ще даде богат плод“.