Снежно цвете и тайното ветрило

Разкаяние

Вече съм твърде стара, да си служа със собствените си ръце — да готвя, тъка или бродирам. Когато ги погледна, виждам петната, с които времето покрива кожата, независимо дали работиш под слънцето, или прекарваш живота си в женската стая, далеч от лъчите му. Кожата ми е тъй тънка, че когато се блъскам в разни предмети или те в мен, под повърхността й насядат локвички кръв. Ръцете ми са уморени от стриването на мастило върху камъка, кокалчетата ми са подпухнали от държането на четката. На палеца ми са кацнали две мухи, но съм твърде изтощена да ги отпъждам. Очите ми — воднистите очи на много стара жена — напоследък сълзят твърде често. Косата ми — сива и тънка, се измъква от иглите, които я крепят под кърпата. Когато дойдат посетители, очите им ме отбягват. Аз също се опитвам да не ги поглеждам. Твърде дълго съм била на този свят.

Когато Снежно цвете умря, аз бях едва в средата на живота си. Моите дни на солта и ориза не бяха приключили, ала в сърцето си аз навлязох в своя безмълвен покой. При повечето жени тези дни започват, когато съпругът им си отиде от света. За мен началото им дойде с кончината на Снежно цвете. Станах „онази, която още не се е преселила в отвъдното“, ала обстоятелствата не ми позволяваха да потъна в пълното безмълвие на покоя. Мъжът ми и децата имаха нужда от съпруга и майка, а нашето малко общество — от господарка. Освен това Снежно цвете ми бе поверила децата си, а аз се нуждаех от тях, за да изкупя вината си пред моята сродна душа. Ала е трудно да си наистина великодушен и открит, когато не знаеш как да бъдеш такъв.

Първото, което сторих в месеците веднага след смъртта на Снежно цвете, бе да заема мястото й при провеждането на предбрачните традиции и обреди, предшестващи женитбата на дъщеря й. Пролетна луна изглеждаше примирена с предстоящото си омъжване, тъжна от идващата раздяла със семейството си, несигурна — знаейки как баща й се бе отнасял с майка й — относно това, което криеше бъдещето за нея. Казах си, че всички момичета се притесняват за тези неща. Ала в първата брачна нощ, след като съпругът й заспал, Пролетна луна отне живота си, като се хвърлила в селския кладенец.

— Това момиче не само опетни името на новото си семейство, ами и замърси водата на цялото село — мълвеше клюката. — Същата като майка си. Помните ли онова заклеймяващо писмо?

Фактът, че аз бях авторката на произведението, което бе съсипало името на Снежно цвете, глождеше съвестта ми, затова винаги слагах край на тези приказки, щом ги чуех. Станах известна като всеопрощаваща и великодушна към омърсилите се, ала за себе си знаех, че първият ми опит да поправя стореното се бе провалил с гръм и трясък. Денят, когато вписах смъртта на това момиче върху ветрилото, бе един от най-тежките в живота ми.

След това съсредоточих усилията си върху сина на Снежно цвете. Въпреки крайно тежкото си положение в семейството и пълната липса на подкрепа от баща му, той бе усвоил малко от мъжкото писмо, а и смятането му се удаваше. При все това работеше заедно с баща си и животът му бе не по-малко безрадостен, отколкото като дете. Срещнах жена му, която все още живееше в родния си дом. Този път бе направен добър избор. Младата жена забременя, ала на мен ми бе болно, че щеше да влезе в дома на касапина. Макар да не ми е присъщо да се меся в света на мъжете, аз се наложих на съпруга си — който не само наследи обширните владения на чичо Лу, но и ги бе увеличил с печалбата от търговията със сол, и сега притежаваните от него земи се простираха чак до Дзинтиен — да намери някакво по-достойно занимание за младия мъж. Съпругът ми го нае да събира арендата от земеделците и му даде къща със собствена градина. Впоследствие касапинът изостави поминъка си и заживя при сина си. Заобича много внука си, който носеше огромна радост на целия дом. Младият мъж и семейството му бяха щастливи, но аз все още не бях сторила достатъчно, за да стана отново достойна за Снежно цвете.

На петдесетгодишна възраст, когато менструацията ми спря, животът ми отново се промени. Аз, която бях прислужвала на другите, сега бях обградена от хора, които се грижеха за мен, макар, разбира се, да ги надзиравах и поправях за всяко нещо, което не бе направено по вкуса ми. Ала, както вече казах, сърцето ми вече бе започнало своето вдовство. Престанах да ям месо и се отказах от храни с много гореща енергия като чесъна и виното. Размишлявах върху религиозни сутри, извършвах очистителни ритуали и се надявах да се избавя от осквернителните съпружески задължения. Макар през целия си брачен живот да бях кроила планове срещу това, съпругът ми да си вземе наложници, сега, когато го погледнех, изпитвах съчувствие към него. Той заслужаваше да бъде възнаграден за живота, прекаран в упорит труд. Не чаках сам да предприеме нещо, може би и никога нямаше да го стори, а се нагърбих със задачата да намеря и доведа у дома не една, а цели три наложници, които да го забавляват. Като ги избрах сама, избегнах в значителна степен ревността и дребнавите кавги, които обикновено влизат в дома заедно с хубавите млади жени. Не възразявах, когато раждаха. В действителност в селото уважението към съпруга ми нарасна. Той бе доказал не само че може да си позволи да издържа и други жени, но и че неговата ци е по-силна от тази на всеки мъж в окръга.

Отношенията със съпруга ми прераснаха в прекрасно приятелство. Той често идваше в женските покои да пием чай и да разговаряме. Утехата, която намираше в тихия ни мир, разсейваше тревогите, причинени от хаоса, нестабилността и покварата, царящи във външния свят. През това време заедно изпитвахме може би по-голямо удоволствие от общуването помежду си, отколкото през целия ни съвместен живот. Бяхме създали градина и сега тя цъфтеше пребогато. Всичките ни синове се задомиха. Жените им излязоха плодовити. Домът ни ехтеше от веселите гласове на внуците ни. Обичахме ги, ала едно дете, което не носеше моята кръв, ме интересуваше повече от всичко. Исках тя да бъде край мен.

В малката къщичка в Дзинтиен жената на събирача бе родила момиче. Исках това дете, внучката на Снежно цвете, да стане съпруга на най-големия ми внук. Шест години не е твърде ранна възраст за сватосване, ако и двете семейства желаят да скрепят съдбите на скъпоценната двойка, ако роднините на момчето са склонни да започнат доставянето на даровете за булката, а семейството на момичето е бедно и се нуждае от тях. Чувствах, че всички условия за този съюз са изпълнени, а съпругът ми, когото никога не бях излагала или посрамвала в нашия трийсет и две годишен брак, бе достатъчно великодушен да изпълни тази моя молба.

Точно по времето, когато стъпалата на момичето щяха да бъдат бинтовани, аз изпратих да повикат госпожа Уан. Старицата влезе в главната стая, съпровождана от две големокраки момичета, което ми даде да разбера, че макар да бе изместена от други сватовници, бе спестила достатъчно, за да си позволи охолен живот. Времето не я бе пощадило. Лицето й се бе съсухрило. Върху очите й се бе спуснало булото на слепотата. Устата й бе беззъба паст и главата й бе останала почти без коса. Гърбът й се бе привел силно и тялото й се бе смалило. Бе толкова крехка и изкривена от старост, че едва вървеше върху златните си лотоси. Тогава осъзнах, че не желая да живея толкова дълго, но ето ме днес.

Предложих й чай и захаросани плодове. Поговорихме за незначителни неща. Смятах, че не помни коя съм и че мога да се възползвам от старческото й оглупяване. Побъбрихме си още, след което си дойдохме на думата.

— Търся подходящо момиче за внука си.

— Не трябва ли да разговарям с бащата на момчето? — попита госпожа Уан.

— Той отсъства и ме помоли да действам от негово име.

Старицата притвори очи, докато претегляше думите ми. Или бе това, или се бе унесла в сън.

— Разбрах, че в Дзинтиен има подходяща кандидатка — продължих високо. — Дъщерята на събирача на арендата.

Следващите думи на госпожа Уан ми дадоха да разбера, че много добре помнеше коя съм.

— Защо не вземете момичето в дома си като осиновена снаха? — попита тя. — Прагът на дома ви е висок. Сигурна съм, че синът ви и съпругата му ще са доволни от такова споразумение.

Всъщност те никак не бяха щастливи от действията ми. Но какво можеха да сторят? Синът ми бе държавен чиновник. Току-що бе издържал следващото ниво от изпитите и бе придобил степента дзюжън30 на ранната трийсетгодишна възраст. Когато не хвърчеше в облаците, пътуваше из страната. Рядко се прибираше у дома, а когато това ставаше, разправяше чудати истории за видяното: високи, уродливи червенобради чужденци, чиито жени били толкова пристегнати в кръста, че едва дишали, а като ходели, огромните им крака шляпали като уловена риба. Като изключим тези странни разкази, той бе достоен син, който слушаше баща си, а на снаха ми й се налагаше да ми се покорява. Въпреки това тя предпочете да се отдръпне от обсъждането на бъдещето на сина им и се бе оттеглила в стаята си да изплаква мъката си.

— Не ми трябва големокрако момиче — казах. — Искам да оженя сина си за девойката с най-съвършените стъпала в окръга.

— Бинтоването на това дете още не е започнало. Няма гаранция…

— Но вие сте виждали стъпалата му, нали така, госпожо Уан? Имате набито око. Как мислите, какъв ще е резултатът?

— Майката на детето може да няма необходимите умения…

— Тогава ще се погрижа лично.

— Не можете да доведете момичето в дома си, ако целта ви е брак — рече госпожа Уан плачливо. — Не е редно внукът ви да види бъдещата си жена.

Беше си същата като едно време, ала и аз също.

— Права сте, госпожо. Аз ще навестявам момичето в дома му.

— Едва ли е редно…

— Ще го посещавам често. Трябва да го науча на много неща.

Наблюдавах как госпожа Уан премисля казаното. После се наведох напред и положих ръката си върху нейната.

— Мисля, леличко, че бабата на това дете би одобрила.

Очите на сватовницата се изпълниха със сълзи.

— Момичето ще трябва да овладее женските умения — продължих бързо. — Трябва да пътува — не толкова далеч, че у него да се събудят стремления извън женския свят, но мисля, ще се съгласите, че трябва да посещава храма на Гупо всяка година. Казват, че там имало един човек, който приготвял изключително лакомство от таро. Чух, че синът му е продължил неговия занаят.

Проявих упорство в преговорите и взех внучката на Снежно цвете под мое покровителство. Лично бинтовах нозете й. Показах й цялата майчинска любов, на която бях способна, като я карах да обикаля отново и отново женската стая в родния й дом. Стъпалата на Божур се превърнаха в съвършени златни лотоси, еднакви по големина с моите. През дългите месеци, когато костите на краката й приемаха новата си форма, аз я посещавах почти ежедневно. Родителите й я обичаха много, но баща й се опитваше да забрави миналото, а майка й не бе запозната с него. Затова аз й разказвах за онова време, съчинявах истории за баба й и нейната сродна душа, истории за писма и песни, за приятелство и изпитания.

— Баба ти бе родена в образовано семейство — казвах й. — Ще те науча на онова, което зная от нея — бродиране, достойнство и най-важното, женското тайно писмо.

Божур бе прилежна ученичка, но ето че един ден рече:

— Почеркът ми е груб. Надявам се да ми простите за това.

Бе внучка на Снежно цвете, но как да не откриех у нея и нещо от себе си?

Понякога се чудя кое бе по-тежко — да присъствам на смъртта на Снежно цвете или на тази на съпруга ми. И двамата страдаха ужасно. Само че вторият бе изпратен в последния си път от погребална процесия, следван от тримата си синове, които изминаха пътя на колене. Бях на петдесет и седем години, когато той се пресели в отвъдното — твърде стара, за да хрумне на синовете ми да ме омъжат повторно и дори да се притесняват за благочестивостта ми. Бях целомъдрена. Така бе от много години, само че сега бях овдовяла за втори път. Не съм отделила много място на съпруга си на тези страници. Животът ми с него е включен в официалната ми автобиография. Но нека кажа следното: той бе причината да продължавам да дишам ден след ден. Трябваше да съм сигурна, че ястията му са приготвени. Трябваше да измислям остроумия, за да го забавлявам. Когато си отиде, започнах да се храня все по-малко. Вече не ме интересуваше да бъда за пример на жените в окръга. Дните се разтягаха в седмици. Забравих за времето. Не обръщах внимание на кръговрата на сезоните. Годините прерастваха в десетилетия.

Проблемът, когато човек живее толкова дълго, е, че пред очите му си отиват твърде много хора. Надживях почти всички — родителите си, леля и чичо, братята и сестрите си, госпожа Уан, съпруга си, дъщеря си, двама от синовете си, всичките си снахи, дори Юнган. Най-големият ми син стана гуншъ31, а след това и дзиншъ. Императорът лично прочете осемте части на есето му. Като висш чиновник синът ми отсъства през по-голямата част от времето, ала кариерата му заздрави положението на семейство Лу за поколения напред. Той е покорен син и знам, че никога не ще забрави дълга си. Дори ми е купил голям лакиран ковчег, в който да положат тялото ми, когато умра. Името му, наред с тези на прачичо му Лу и на прадядото на Снежно цвете, е увековечено с горди йероглифи върху стената на храма на предците. Тези три имена ще пребъдат там, докато сградата не рухне.

Божур е на трийсет и седем, шест години по-възрастна от мен, когато станах първата жена в селото. Тъй като е съпруга на най-големия ми внук, тя ще бъде новата господарка, когато аз си отида. Има двама синове, три дъщери и още е способна да ражда. Най-големият се ожени за девойка от друго село. Скоро тя роди близнаци — момче и момиче. В лицата им разпознавам чертите на Снежно цвете, ала и моите. Като деца ни учат, че сме безплодни издънки, тъй като не сме в състояние да продължим името на семейството си, а само това на мъжа си, ако имаме късмет да родим синове. Така жената става завинаги част от рода на своя съпруг дори и след смъртта си. Всичко това е истина, и все пак напоследък ме изпълва удовлетворение, като зная, че скоро моята кръв и кръвта на Снежно цвете ще се разпореждат в дома на Лу.

Винаги съм вярвала в старата поговорка: „Невежата жена е за предпочитане пред образованата жена“. През целия си живот съм се опитвала да запушвам ушите си за ставащото във външния свят и не съм се стремяла да уча мъжкото писмо, ала овладях женските умения, разкази и нюшу. Преди години, когато в Дзинтиен учех Божур и посестримите й на чертиците, които съставят женския тайнопис, към мен бе отправена молба от много жени да запиша техните автобиографии. Не можех да им откажа. Разбира се, поисках им отплата — по три яйца и една монета. Нямах нужда от възнаграждението, но трябваше да им вдъхна респект към господарския ми сан. Ала не само това бе причината. Исках те да се научат да ценят живота си, макар често да бе тъжен. Тези жени произхождаха от бедни и неблагодарни семейства, които ги омъжваха на крехка възраст. Страдаха от раздялата с роднините си, по загубата на деца, от униженията, съпътстващи нисшето им положение в дома, огромна част бяха бити от съпрузите си. Зная много за жените и техните болки, ала все още почти нищо за мъжете. Ако един мъж не цени съпругата си, когато се жени за нея, защо ще милее след това? Ако за него тя е като кокошка, която може да снася непрекъснато, или воден бивол, който може да мъкне безкрайно товар на гърба си, защо да я цени повече от тези животни? Може да милее за нея и по-малко отколкото за тях, тъй като не е така смела, силна, търпелива или способна сама да си осигурява прехраната.

След всички житейски истории, които изслушах, мислих и над собствената си съдба. В течение на четиридесет години миналото извикваше у мен единствено разкаяние. Бе имало само един наистина скъп за мен човек, Снежно цвете, ала се отнесох към нея по-жестоко и от най-лошия съпруг. След като ме помоли да бъда леля на децата й, тя ми каза следното и това бяха последните й думи към мен: „Не бях добра колкото теб, но вярвам, че небесните духове са ни свързали. Ще бъдем заедно навеки“. Толкова често съм мислила върху словата й. Дали бяха истина? Ами ако отвъдното не знае съчувствие? И все пак, ако мъртвите имат същите нужди и желания като живите, отправям към Снежно цвете и всички, които станаха свидетели на живота ни, следния зов: „Моля ви, чуйте думите ми. Моля ви, простете ми!“