Списъкът на седемте

14. Едно малко момче

Лари наистина се оказа на ниво. Един внимателно счупен прозорец и вече бяха пак на улицата. Върнаха се бързо в апартамента на Спаркс и предприеха лечение с големи дози старо малцово уиски, предвидливо очакващо ги в гарафа върху лабораторната маса. После решиха да прекарат малкото, което оставаше от нощта, в почивка. Дойл огледа нараняванията на всеки и намери, че няма нищо опасно и че на следващия ден ще могат да пътуват, каквито бяха плановете на Спаркс. Не му бяха останали сили дори да се поинтересува накъде ще да ги отвеят ветровете утре, така че потъна в непробуден сън.

Сутрешните вестници бяха отделили първите си страници на сензационни репортажи за възмутителния опит на неизвестни престъпници да оберат безценните египетски съкровища, съхранявани в Британския музей. Очевидно в трескавото си желание да се доберат до плячката крадците се бяха взривили заедно с онова, което са си били набелязали да отмъкнат — рядка колекция от мумии, датиращи от времето на Третата династия. Тлъстите букви на грабващите погледа заглавия на таблоидите изобщо не оставяха място за дребнави журналистически съмнения от рода на това защо грабителите са понесли именно мумиите — които експлозията също бе унищожила и дори бе запратила по действително невероятен начин едно от телата нагоре по някакво стълбище и дори през дупка в избитата врата — а не безценните им обковани със злато ковчези. Редом с меко казано раздутите описания на пораженията, нанесени на музейната собственост, идваха и предвидимите вопли на възмущение от страна на депутати и други често споменавани по пресата стълбове на обществото, които осъждаха оскверняването на една толкова подчертано обществена институция, загатваха, че причината следва да се търси в прекалено либералната имиграционна политика, и не пропускаха да отправят познатите нравоучения относно нуждата да се обърне повече внимание на социалните проблеми, които очевидно били в основата на подобни хулигански прояви: липсата на респект пред Бог, Родина, Кралица и т.н., и т.н. Както обикновено на фактите не се обръщаше кой знае колко внимание. Нямаше нито дума за свързващия римски виадукт, нито за необяснимо защо пренесената статуя на Туамутеф, още по-малко за вертикалната шахта, извеждаща направо в офиса на президента на издателската фирма „Ратборн и синове, Лимитид“.

Но много преди тези вестници да стигнат до улицата, още докато навън гъмжеше от полицейски инспектори, кършещи ръце египтолози и недоумяващо почесващи се по тила обикновени граждани, дълго преди Дойл да се надигне от мъртвешкия си сън, Джон Спаркс бе излязъл и се бе върнал, след като бе свършил работата си — каквато и да бе тя — за да събуди другите и да ги накара да се приготвят за път. Сбогуваха се с благородния Зевс, измъкнаха се по задното стълбище още предобед, качиха се в кабриолета и се промушиха през една зейнала пролука в заградителната мрежа, хвърлена набързо от полицията през кварталите около Британския музей.

Спаркс информира Дойл и Лари, че бил прекарал сутринта по много продуктивен начин. Закусил в компанията на бивш колега от театъра, сега известен лондонски продуцент, и научил от него местонахождението на „Манчестърската театрална трупа“ — онази от рекламната листовка, която бяха намерили върху бюрото на президента на „Ратборн и синове“.

— В момента са на турне из Североизточна Англия, тази нощ имат последно представление в Скарбъро след тридневен престой там, после се отправят на север към Уитби — завърши той.

— Уитби… отново в Йорк. Не е ли това епархията, в която Негово Преосвещенство епископ Пилфрок — едно от имената в списъка — се грижи за паството си? — попита Дойл.

— И не само това — отговори Спаркс и поясни как благодарение на един от многото си познати научил, че Уитби е също и зимната резиденция на сър Джон Чандрос — един от най-достопочтените колеги на Пилфрок в Списъка на седмината.

Дойл започваше да вярва в твърдението на Спаркс, че случайности не съществуват.

А за десерт Спаркс поднесе на Дойл тъничко, подвързано в кожа томче, което по негови думи изровил в книжарницата „Хетчард“: „Моят живот сред хималайските мъдреци“ от професор Арминиъс Вамберг.

Вамберг? Пак име от Списъка!

— Я виж кой е издателят — подсети го Спаркс.

Дойл отвори на фронтисписа: „Ратборн и синове, Лимитид“. После бързо прелисти приложената биография на автора, в която Вамберг бе описан като австриец, окичил името си с цяла азбука от научни степени и звания, присъдени му едва ли не от всяка европейска „кула от слонова кост“, преди да бъде обладан от жаждата за пътешествия, която го бе отнесла от карибските острови до тибетските плата с кратки спирки из Черния континент и австралийската пустош.

— Не са приложили негова снимка — отбеляза Дойл.

— Готов съм да се обзаложа, че носи брада — загадъчно каза Спаркс.

— Брада ли?

— Мъжът, получил разрешение да вземе със себе си Боджър Нъгинс от затвора Нюгейт, ти е бил описан като човек с брада.

— Кое те кара да мислиш, че е бил Вамберг?

— Предполагам — усмихна се неопределено Спаркс. — Човек не може да знае всичко със сигурност.

— Дава ли книгата някакви указания що за човек е той?

— Макар заглавието да обещава, че авторът възнамерява да се отправи в пътешествие към откритията, но и към по-пълното си себепознаване, текстът не дава никаква идея за човека Вамберг. Тонът е благ, стилът — академичен, изложението — аналитично. Авторът не прави никакъв опит да обърне читателя в своята вяра, да го убеди или да направи някакви необосновани твърдения за силите в света на нематериалното.

— Тогава не би могъл да спечели и грош — изненадващо се обади слушащият разговора им Лари.

— Какво искаш да кажеш? — попита сепнато Дойл.

— Без духове и призраци, без космати твари, спускащи се изневиделица върху жертвите си от хималайските върхове като вихрушка?… Че как би могъл да продаде и две книги на пазара? Не знае ли, че хората обичат със сутрешната си овесена каша и порция кръв?

— Изглежда професор Вамберг е точно онова, за което се представя — каза Спаркс. — Сериозен, съвестен учен, работещ в не особено академичната сфера на метафизичното.

— Нищо чудно, че не бяхме чували за него — съгласи се Дойл.

— Прочети я внимателно, Дойл. И без това ни чака дълго пътуване с влак.

— Предполагам до Уитби?

— Че къде другаде?

И докато обикаляха из задръстените с обедния трафик лондонски улици, Дойл изведнъж се сети за обещанието, което беше дал на Лебу… вчера, колкото и невероятно да бе това: струваше му се, че е било преди месеци — да не напуска Лондон, без да се обади. Дойл вече много добре знаеше какво е отношението на Спаркс към редица държавни институции, но имаше известни морални ангажименти и към стария си приятел. Затова попита Спаркс би ли имал нещо против да се отбият за малко през болницата „Сейнт Бартоломю“ и обясни това с желанието си да вземе някои свои лични вещи, които уж съхранявал там, а също така и да попълни аптечката си с оглед на опасностите, които явно ги очакваха. Спаркс го погледна внимателно, но Дойл издържа погледа му с безстрастна физиономия, уверен, че не е издал действителните си намерения. Отговорът на Спаркс му даде основания да смята, че наистина е така.

— Към „Сейнт Бартоломю“, Лари.

— Ще бъде ли възможно след това да минем и покрай Роял Мюс, за да потърсим книгата, която ми описа Спайви Куинс? — помоли Дойл.

— Това влизаше в намеренията ми — късо отговори Спаркс. Отново изглеждаше затворен в себе си.

„Дали не се е досетил за намеренията ми? — обезпокоено се питаше Дойл. — Може би е решил, че не бива да ми се доверява. Колко трудно е да се разбере какво мисли този човек! И все пак, дявол да го вземе, моя работа си е дали ще кажа на Лебу къде отивам! Да не би да чакам от Джон Спаркс да уведоми семейството ми и да се погрижи за делата ми, ако нещо се случи с мен? Полицията може да не става за нищо друго, но е добра в едно отношение: на нея може да се разчита, че макар и бавно ще направи, каквото трябва.“

Остатъкът от пътуването им мина в тягостно мълчание. Когато пристигнаха в болницата, Спаркс слезе заедно с Дойл и влезе с него. „Е, не мога да му кажа да не идва с мен — измъчваше се Дойл, — така просто не се прави.“ Затова премълча. Спаркс седна на една пейка пред отделението на лекарите, докато Дойл поиска да му дадат медикаментите, които смяташе, че може да му потрябват, и провери гардеробчето си. В него всъщност имаше малко вещи, но изведнъж той осъзна със смес от съжаление и облекчение, че това е цялата му собственост: сребърен несесер с четка и гребен за коса, друга кутия за бръснача и бръснарските му принадлежности и кръстче, подарено от баща му по случай първото му причастие. Той прехвърли четката, гребена и бръснача в чантата си. Поколеба се дали да не окачи кръстчето на шията си, но накрая го сложи в джоба на жилетката си.

След като взе поръчаните медикаменти от склада, Дойл изтича до вратата и надзърна през прозорчето. Спаркс бе изчезнал някъде. Дойл бързо се върна на гишето, взе писалка и тъкмо се готвеше да надраска бележка до Лебу, когато дежурната сестра го видя.

— О, доктор Дойл, имам писмо за вас — каза тя и се обърна към разделената на клетки стена зад гърба й.

— Писмо ли?

— Пристигна тази сутрин. Донесе го пощальонът. — И тя му подаде запечатан илик.

— Благодаря ви. — Дойл нетърпеливо го разпечата.

— Billet doux от тайнствената любима? — попита Спаркс.

— Какво? — стресна се Дойл и вдигна поглед. Спаркс стоеше до него, облегнат на гишето.

— Писъмцето, стари приятелю… от любимия образ ли е?

— Един стар приятел ме кани да поиграем на корта — съвзе се Дойл, сгъна листчето и го върна на сестрата с всичката небрежност, на която бе способен в момента. — Моля ви, уведомете господина, че следващите една-две седмици няма да мога да играя, но ще му се обадя при първа възможност.

— Добре, докторе — обеща сестрата и отнесе бележката някъде.

— Можем да тръгваме — предложи Дойл, взе чантата си и се отправи към изхода. Спаркс го последва.

— Намери ли всичко, от което имаше нужда? — попита той.

— Да.

Мили Боже, Господи, Който си на небесата. Не мога да избягам — мислеше си Дойл, — а и не мога да скрия нищо от него… дори собствените си мисли. Видях на какви неща е способен и съм сигурен, че той е последният човек на земята, срещу когото бих дръзнал да се изправя… но възможно ли е всичко, което ми разказа, да са най-обикновени лъжи? Възможно ли е един човек да е толкова лукав? От друга страна, ако е луд, отговорът на този въпрос е „Да, разбира се!“. И все пак почакай, Дойл, ами ако това не е истина? Ами ако Лебу нещо не е разбрал правилно? След всичко, което преживяхме заедно — колко пъти вече ми спаси живота? — не би ли било справедливо да се отнеса с известно съмнение към подобно твърдение?

— Добре ли си, докторе? — спокойно попита Спаркс.

— Хм… Не мога да кажа, че не съм загрижен за някои неща…

— Сигурно.

— Струва ми се и аз като другите имам право да замълча, потънал в мисли.

— Не бих могъл да те упрекна.

— Не знам дали ме разбираш правилно… но точно аз съм онзи, чийто живот бе разбит безвъзвратно…

В този миг зад вратата на отделението, покрай което минаваха, се разнесе вик — протяжен, тънък и изпълнен с агония. Гласът несъмнено беше детски. Дойл се обърна и погледна вътре.

Леглата бяха избутани на една страна, а на освободеното място беше монтирана механична въртележка с дървени кончета, по които бяха насядали дечица в болнични пижамки. Трима набити акробати, облечени в алени руски рубашки, тъкмо разваляха гимнастическата пирамида, скачайки от раменете си. Препъващ се клоун с яркочервен нос се надигаше от клавесина, на който бе свирил, и отиваше към групата медицински сестри, опитващи се да успокоят детето, чийто вик бе смразил всички присъстващи в стаята. Това беше малко момче, облечено в ярка сатенена блузка на Арлекин, в която преобладаваха виолетовият и синият цвят. Беше на десетина годинки. Главата му беше бледа и плешива, досущ като кокоше яйце, кожата на тила му бе странно набръчкана.

Видението на Спайви! Мъже в червено, коне, момче в яркосиньо — по гърба на Дойл мина ледена вълна, кожата му настръхна. Спаркс нахлу покрай него в стаята и Дойл със закъснение също се втурна към детето.

— Че… по…! — каза детето, или поне на Дойл му се стори така. Очите му се подбелиха, то заудря телцето си с ръце и се разтърси в спазматичен пристъп.

— Какво се е случило? — попита Дойл старшата сестра.

— Организирахме представление за децата… — започна тя, опитвайки се заедно с останалите да хване и притисне размахващите се ръце на детето. — То дойде с тях, изглежда, е един от артистите.

Клоунът с напудреното лице се приближи.

— Какво му е? — попита той по-скоро раздразнено, отколкото загрижено.

— Чепо! Чер… пол…! — изкрещя момчето.

— Наистина, какво му е? — попита един мъж с подчертан акцент от Средна Англия.

Дойл усети в дъха му миризма на ром и мента.

— Отдръпнете се, ако обичате — нареди му сестрата.

И докато останалите сестри се опитваха да усмирят детето, Дойл премери пулса му и надникна в очите му: сърцето му бясно се блъскаше, зениците му бяха разширени. В ъгълчетата на устните му имаше пяна.

— Черния Повелител! Черния Повелител! — Изведнъж думите му станаха разбираеми.

— За какво говори? — натисна се в тях клоунът.

— Как се казва момчето? — попита Дойл.

— Джоуи…

— Син ли ти е?

— Не, чиракува при мен — аз съм Големия Роджър, а той е Малкия Роджър.

Под дебелия слой пудра се виждаше, че лицето на клоуна е мазно и осеяно с дълбоки белези от шарка. Едва сега ставаше ясно, че широката изкуствена червена усмивка, изрисувана през устата му, само подчертава насмешливото озъбване, което, изглежда, беше нормалното изражение на този човек.

— Изпадал ли е и друг път в подобни пристъпи? — запита Дойл.

— Не, никога… ох! — изненадващо извика мъжът.

Спаркс бе забил менгемето на яките си пръсти във врата му.

— По-добре ще е да отговориш честно на въпросите на доктора — предупреди той.

— Веднъж! Преди месец, месец и половина. Бяхме в Батърси, изнасяхме матине пред гарата, и точно по средата започна да се мята като сега тук…

— Черния Повелител! Черния Повелител! — викаше момчето.

— Дръжте го здраво! — нареди Дойл на сестрите.

След отчаян вик момчето успя да изтръгне ръцете си от техния захват и започна диво да се дере по лицето — пръстите му се забиваха в кожата и направо я късаха заедно с плътта от костта. Изплашените деца, които се притискаха едно в друго край него, се разпищяха и побягнаха. В отделението се възцари истерична паника.

— Спрете го!

Под набръчканата кожа на детето имаше коса… всъщност имаше цяла нова глава с пясъчноруса коса. Овладявайки шока си, Дойл със закъснение осъзна, че момчето бе носило плешива перука, за да прилича на своя по-възрастен партньор. Възползвайки се от това, че изумените сестри вкупом бяха отскочили, Спаркс пристъпи напред, здраво хвана момчето и го отнесе настрани от тълпата, зад параваните, където бяха избутани леглата.

— По-бързо, Дойл — подхвърли той и сложи детето да седне на едно от леглата.

Дойл коленичи пред него.

— Джоуи, чуй ме, вслушай се в гласа ми… Чуваш ли ме?

Лицето на момчето оставеше безизразно, но то бе спряло несвързания си брътвеж. Изглежда гласът на Дойл наистина пробиваше плътната пелена около съзнанието му. То не се възпротиви, когато докторът взе ръката му.

— Чуваш ли ме, Джоуи?

Спаркс нагласи параваните около тях така, че напълно да ги скрият, и застана на стража до Дойл и момчето.

— Джоуи, чуваш ли ме? Отговори ми! — продължаваше да настоява Дойл.

Очите на Джоуи леко потрепнаха зад полузатворените клепачи, но от тях продължаваше да се вижда само бялото. Той бавно кимна.

— Кажи ми какво виждаш, Джоуи.

Момчето облиза напуканите си устни. През раните, които само си бе нанесло, се процеждаше кръв.

— Черния повелител…

— Да, Джоуи. Разкажи ми за него.

На малкото кръгло личице се възцари изражение на спокойно достойнство. Гласът на момчето бе тъничък, но в него за пръв път се долови метална нотка, контрастираща с крехкото му телце.

— Черния повелител… търси проход. Проход за тази страна.

Проход? Не беше ли споменал и Спайви Куинс в транса си нещо за някакъв проход?

— Към коя страна, Джоуи?

— Физическата.

— Къде е той сега.

Джоуи направи пауза и очите му трепнаха. После поклати глава:

— Не е тук.

— Как ще мине през прохода, Джоуи?

— Прераждане.

— Прераждане във физическия живот — уточни Дойл.

Джоуи уморено кимна. Дойл погледна назад през рамо и прехвана погледа на Спаркс — той напрегнато се вслушваше.

— Те се опитват да Му помогнат — поясни Джоуи.

— Кои „те“?

— Седмината.

Седмината… Исусе Христе!

— Кои са Седмината?

— Те служат… служили са Му и преди.

— Какво иска Той?

— Стреми се към трона. Ще бъде крал… Крал за хиляда години.

И Куинс бе разказвал нещо — дали беше за корони, или за тронове, когато бе взел в ръце снимката на медиума.

— Какво е то, Джоуи? Какво е това нещо? — попита Дойл, опитвайки се да влее от своята енергия в момчето, защото усещаше как слабото му тяло се отпуска в ръцете му.

Лицето на Джоуи пребледня. Съзнанието му явно се опитваше да стигне до някакво по-дълбоко ниво, където да намери отговора на въпроса. На устните му отново излезе пяна, този път оцветена в нежнорозовия цвят на филе от сьомга. Гърдите му се надигаха и спускаха с върховно усилие. Гласът прозвуча доста по-слабо:

— То има много имена. И съществува във вечността. Чака отвън. Храни се с душите на хората… в моментите на тяхното унищожение. Но То никога не може да бъде заситено… дори Великата война не би могла да го засити… Неговата…

Момчето пое дълбоко въздух. Очите му се отвориха. Бяха съвсем ясни. Отново беше в съзнание. Погледна Дойл, напълно на себе си, осъзнаващо собствената си крехкост.

— Джоуи?

Джоуи поклати глава, за да покаже, че чува, после премести погледа си покрай Дойл, към нещо зад него, с усилие повдигна ръка и посочи право към Спаркс.

— Той е архант — каза Джоуи.

Спаркс гледаше момчето като хипнотизиран, погледът му беше потъмнял от сянката на някакъв вътрешен ужас. Чу се нещо като излайване и Дойл отново се обърна към Джоуи. Детето кашляше, но нещо в гърдите му фатално се бе разкъсало — струйка гореща розова течност потече по брадичката му върху сатенената блузка. Телцето му изведнъж натежа и се отпусна в ръцете на Дойл, който усети, че животът завинаги го е напуснал. Той внимателно го положи да легне на леглото.

— Умря ли? — попита Спаркс.

Дойл кимна.

— Трябва да вървим. Веднага — каза Спаркс. — Иначе ще ни задават прекалено много въпроси.

Спаркс взе Дойл за ръката, забивайки пръстите си безмилостно, и го задърпа след себе си през хаоса около тях към спасителната врата. Сестри, лекари и пазачи все още се опитваха да успокоят децата. На прага се бяха появили двама полицаи. Дойл почувства как захватът около ръката му се затяга още повече. Спаркс го преведе покрай полицаите и двамата забързано се насочиха към една врата в дъното на отделението. Акробатите зад тях се насочваха към стената от паравани, скриваща тялото на Джоуи. Точно когато Спаркс и Дойл щяха да излязат от тълпата, на пътя им застана Големия Роджър.

— Какво стана с момчето ми, мистър? Имам право да знам, нали така? Аз платих за него, аз вложих в него толкова…

Зад паравана се разнесе вик на изненада.

— Мъртъв е! Джоуи е мъртъв!

Големия Роджър хвана Дойл.

— Хей, какво му направи?

Полицаите разбутаха тълпата, за да отидат при акробатите, които бяха излезли иззад параваните и диво се озъртаха.

— Вие го убихте! — Лицето на клоуна се изкриви в маска на склеротична ярост. — Край на номерата ни! Убили сте моя…

Спаркс се пресегна и в следващия миг Големия Роджър се озова на земята, задавено кашляйки, хванал се за гърлото. Ударът беше нанесен с такава заслепяваща бързина, че Дойл изпитваше съмнения беше ли го видял изобщо.

— Продължавай да вървиш, не бягай! — предупреди Спаркс.

Но Дойл спря и силно дръпна ръката си, за да се освободи. Погледите им се срещнаха. Дойл не скри всичките си съмнения, а Спаркс не пропусна да ги регистрира.

— Ето ги! Ето ги там!

Акробатите ги бяха забелязали и ги сочеха през тълпата. Полицаите се насочиха към тях.

— Дойл, не е сега моментът…

— Не съм сигурен.

— Не мога да ти позволя да останеш тук.

— Да не ми казваш, че нямам избор?

— Това е дълъг разговор…

— Мисля, че трябва да го проведем.

— Не сега! За бога, човече…

Дойл видимо се поколеба, но не отстъпи. Полицаите се приближаваха.

— Онова момче… нали помниш как ме нарече? Знаеш ли какво означава архант? — попита Спаркс.

Дойл безмълвно вдигна рамене.

— Означава спасител.

Полицаите бяха буквално на няколко крачки от тях.

— Хей, вие там двамата, не мърдайте! — извика единият.

Дойл тласна едно легло към тях и те спряха за момент, а той се втурна към вратата. Спаркс се впусна след него и двамата изхвръкнаха в коридора. Задрънча звънец за обща тревога и всички хукнаха да ги преследват.

— Накъде? — попита Спаркс.

Дойл посочи наляво. Побягнаха, заобикаляйки група смаяни пациенти, придружаващите ги лекари и някаква медицинска апаратура. Дойл се възползва от това, че познаваше плана на болницата като петте си пръста, и често сменяше посоката, влизаше и излизаше от различни отделения, качваше се по едни стълбища и слизаше по други, докато накрая изпълзяха от един прозорец на партера и се озоваха точно пред входа, където ги чакаше Лари. Половин дузина нови полицаи току-що пристигаха с една кола. Спаркс извади от джоба си сребърна свирка и я наду, за да ги повика при себе си, после им посочи към вратата.

— Побързайте, те са там, вътре! Опитват се да избягат!

Полицаите се хвърлиха към входа и се сблъскаха с групата служители и пазачи, които точно в този момент изскочиха през него. Зад полицейската кола спря файтон и Дойл видя, че от него слиза инспектор Лебу.

— Дойл! — извика Лебу. Държеше револвер.

С трясък на колела и тропот на копита Лари спря тяхната карета точно между двамата и Лебу. Спаркс сграбчи Дойл и скочи заедно с него на стъпалото. Дойл видя през прозореца как Лебу вдигна револвера си. Спаркс и Дойл почти увиснаха, докато Лари завиваше, инерцията ги повлече към колелата, каретата се наклони застрашително, но миг преди да се прекатури отново се отпусна с трясък върху четирите си колела. Дойл и Спаркс се удариха силно, но не се изпуснаха — бяха прехвърлили ръце през рамката на отворения прозорец.

— Не спирай! — извика Спаркс.

Притиснаха се към стената, защото в този момент се наложи да се разминат на сантиметри с една насрещно движеща се болнична карета. Колелата се докоснаха и изхвърлиха сноп искри, но главините по някакво чудо не се удариха. Дойл усети как болничната кола го забърсва по рамото и в следващия миг те излетяха през портала на болницата. Но кочияшът на избягналата по чудо сблъскването линейка нямаше такъв късмет: опитвайки се да спре, за да избегне преследващата ги полиция, той дръпна юздите прекалено силно, конете се изправиха с цвилене на задните си крака и колата се прекатури, блокирайки както пътя, така и всякакъв достъп до двора на болницата. Файтонът на Лебу спря на косъм от катастрофата, полицаите се втурнаха към падналите коне, но вече бе късно — Лари бе успял да се измъкне. Той продължи, без да спира, а Спаркс и Дойл останаха да висят отвън. Миг по-късно завиха на първата пряка, болницата изчезна от погледа им и те потънаха в оживеното лондонско движение.