Списъкът на седемте

9. По суша и море

Дойл не намери нито миг почивка тази нощ. Остана все така вкопчен в моста, изплашен, че може да се изпусне и да полети в ледените води, носещи се под него. Спаркс обаче сякаш влизаше и излизаше от някаква медитация и остана все така обхванал безгрижно една обла греда.

Дъждът отслабна едва когато първите лъчи на зората стоплиха небето на изток. На западния хоризонт не се виждаха никакви облаци. Спаркс разтвори широко очи, свеж и жадуващ за действие като породист кон в деня на надбягването в Дерби.

— В тази сутрин има нещо обещаващо — обяви той и се изкатери върху моста ловко, като гимнастик от унгарска трупа.

Вкочанен като труп, мокър, гладен и изподраскан, Дойл с усилие се измъкна на пътя. Едва сдържаше раздразнението си от ентусиазма на своя спътник, който подхвана дълга поредица от йогистки пози, придружавайки всяка от тях с възклицания, напомнящи нощно мяукане на гладна котка. С напълно вдървена челюст и още неизбистрен поглед, Дойл установи, че в главата му се въртят две неща: първото беше опит да си представи максимално точно как би изглеждало котле гореща, подправена с масло овесена каша, а второто се свеждаше до измисляне на най-бавния и мъчителен начин да убие Спаркс. Хм… любопитно… мислите му се въртяха около ликвидирането на Спаркс чрез оригиналния начин на използване на казана с овесената каша.

Спаркс шумно изпусна за пореден път въздуха от гърдите си, поклони се на изгряващото слънце и приключи с упражненията си. И чак сега показа, че забелязва присъствието на Дойл.

— Трябва да потегляме — съобщи той някак между другото.

После се усмихна и бодро пое по пътя. Едва когато фигурата му се скри зад завоя, в главата на Дойл изкристализира мисълта колко жизненоважно за него е да се държи максимално плътно до този човек. Той пое след Спаркс, дори се затича, вслушвайки се в неприятното жвакане на подгизналите си ботуши. Дори когато го настигна, трябваше от време на време да подтичва, за да поддържа темпото, наложено от бързата походка на Спаркс.

— Накъде си тръгнал? — попита запъхтян Дойл.

— Понятието „движеща се цел“ предполага известно движение, Дойл — отговори му Спаркс, вдишвайки и издишвайки с опитността на трениран атлет. — Нашето спасение е в способността ни да бъдем непредсказуеми.

Боже господи, безгрижието на този тип беше ужасяващо.

— Добре де, къде отиваш?

— А ти къде отиваш?

— Признавам, че не знам.

— Почакай… погледни се и виж, че си тръгнал за някъде.

— Всъщност… имам впечатлението, че съм тръгнал с теб.

Спаркс кимна. Настъпи нова дълга пауза.

— Та… къде отиваме? — отново попита Дойл, леко изменяйки формата на въпроса си.

— Мога да ти кажа само, че трябва да напуснем този път колкото се може по-скоро.

Тесният път граничеше от двете страни с гъста гора.

— Мислиш, че тук не сме в безопасност?

— В настоящия момент тази фраза би могла да се използва за почти всяко друго място. — Спаркс неочаквано спря. Главата му се завъртя като глава на птица. Сетивата му явно регистрираха някаква информация, макар да не бе съвсем сигурно каква точно. — Насам — каза той накрая и се затича към гората.

Дойл го последва силно обезпокоен. Спаркс го водеше навътре, така че след известно време престанаха да виждат пътя. Минаха през някакви ниски папрати, после Спаркс постепенно забави ход и накрая спря. Внимателно измести встрани някакви бодли, зад които имаше храст цариградско грозде, и предложи:

— Да хапнем.

Обраха храста, в резултат на което всеки се оказа с по около шепа горчиви плодове с неправилна форма. За Дойл обаче те имаха вкуса на изискан десерт.

— Вкусно е, нали, Дойл? — осведоми се Спаркс, наблюдавайки хранещия се Дойл. — Изглеждаш истински лакомник.

— Никога не съм отказвал храна, можеш да ми вярваш.

— Да, храна… това е основното. Струва ми се, че скоро ще имаме повод да говорим на тази тема по-обстойно. Имам предвид здравето — погледнато най-общо.

— Джек, ако не възразяваш, нека не говорим точно в този момент най-общо за здравето.

— Моля ти се, щом така искаш.

— Склонен съм да разговарям конкретно за моето здраве, за здравето ми, разгледано в светлината на тези настойчиви покушения върху живота ми. Здравето ми такова, каквото бих предпочел да го съхраня.

— Напълно те разбирам.

— Добре, Джек. Доволен съм, че си ме разбрал.

— Какво те кара да мислиш, че трябва да ми обясняваш цял ден, за да видя колко безрадостно изглеждат нещата от твоята гледна точка? — отговори Спаркс, стана и се протегна, явно готов да продължи да върви.

— Бих искал да мога да ти кажа, че думите ти ми носят известна утеха.

— Успокоението е лукс, от който засега изпитваме определен недостиг…

— Джек! Накъде… сме… тръгнали? — за пореден път запита Дойл, отказвайки да помръдне.

— А ти къде би искал да отидеш?

— Предпочитам първо да чуя твоя отговор.

— Нещата не стоят толкова просто, Дойл…

— Това е чудесно, но за да бъда пределно откровен с теб, Джек, ще ти призная, че разчитах… не, направо завися от твоите съвети и опит в тези неща.

— Ами чуй ме тогава: къде искам да отида точно в този конкретен момент във времето е несъществено. Абсолютно.

— Несъществено, казваш.

— Да, това казах. Същественото е къде искаш да отидеш ти.

Дойл обмисли внимателно идеята да застреля този тип, но въпреки естетическата им неадекватност изядените горски плодове бяха поизгладили най-острите ръбове на раздразнението му.

— Имах смътната идея да отида в Топинг. Там е домът на покойната лейди Никълсън. Ще призная, че повече от това нищо не съм измислил.

— Добре. Да тръгваме тогава — каза Спаркс и потегли без повече думи.

— Просто така?

— Не каза ли, че искаш да отидеш там?

— Значи одобряваш идеята, така ли? — попита Дойл.

— Звучи ми като нещо постижимо. Знаеш ли къде се намира?

— Нямам ни най-малка представа.

— Как смяташе да стигнеш дотам?

— Планът ми не стига чак до такива подробности.

— Източен Съсекс. Близко до град Рай. Хайде, Дойл, чака ни дълъг път — каза Спаркс и този път решително навлезе в дъбравата.

— Но аз имам още въпроси към теб — предупреди Дойл и се надигна да го последва.

— Надявам се стават за дискусия по време на път.

— Мисля, че да.

— Но не си мисли, че става дума за този път. Нашият маршрут ще бъде доста по-заобиколен.

— Досещах се.

Слънцето продължаваше бавно да се изкачва по небосвода, топлите му лъчи стопяваха студа в костите им и изсушаваха най-горния слой от мокрите им дрехи. Двамата извървяха по черния път близо миля, преди да стигнат до място, в което го пресичаше друг, почти незабележим буренясал коларски път. След известно двоумение, макар да не сподели гласно съмненията си, Спаркс реши да продължат наляво, по явно отдавна неизползваната отбивка. От този момент нататък той демонстрира притежаването на забележителен вътрешен компас, понеже нито веднъж повече не се поколеба за посока, макар изоставеният път буквално да изчезваше от погледа им, и то понякога за дълго.

Макар и да бе труден за следване, коларският път ги отдалечаваше от гората и ги водеше надолу към някаква плодородна долина. Под ярката слънчева светлина богатият чернозем на нивите галеше окото и радваше сетивата. Хор пойни птички жизнерадостно пригласяше на събуждащия се за нов живот мирен ден. Дойл установи, че му е трудно да мисли за грижите си, и в един момент се улови, че си подсвирква. Спаркс хвана в шепата си сноп суха трева, внимателно огледа стръковете и после ги задъвка един след друг.

По негово настояване Дойл разказа за случилото му се след раздялата в Лондон, пропускайки срещата с Лебу от Скотланд Ярд, понеже навреме си спомни настойчивостта на Спаркс да не въвличат полицията в тази история. Доволен от гладкия начин, по който бе заобиколил този опасен въпрос, Дойл вътрешно се поздрави.

— Значи след като заведе инспектора на Чешир стрийт 13, ти се върна в апартамента си и намери тялото на мисис Петрович? — поиска да уточни Спаркс.

Сепнат, Дойл се опита да измисли как да се измъкне от неловкото положение, в което сам се бе поставил.

— Позволи ми да опростя нещата за теб, Дойл… Не се затормозявай да ме лъжеш…

— Как разбра?

— Има ли някакво значение? Грешката е направена.

— Все пак бих искал да науча как стигна до това заключение…

— Следях те.

— Още тогава? Преди номера с индийката?

— Може да се каже почти през цялото време.

— За да ме защитиш, или си се надявал, че сам ще си навлека неприятности?

— Не мога да кажа, че тези две възможни причини предполагат еднакъв подход.

— Предполагам същото се отнася и до присъствието ти в Кеймбридж?

— Признавам, че там преследвах и други цели…

— Например? — настоя Дойл, възползвайки се от това, че бе поел инициативата да задава въпросите.

— Братът на лейди Никълсън е следвал в „Гонвил и Кай“. Поинтересувах се за някои неща в канцеларията.

— Докато аз търсех „професор Сакър“.

— Да, признавам, че моментът бе особено подходящ.

— Сигурно ще кажеш, че именно от подобни съображения си се представил под фалшиво име — заключи Дойл. — Разчитайки, че аз ще отида в Кеймбридж да те търся и това ще ти даде възможност да продължаваш да ме държиш под око, докато сам ти издирваш следите на брата…

— Похвално, Дойл.

— За мое съжаление хитро замисленият ти план едва не ме погуби.

— Крайно неприятно.

— Ти едва ли ще ми предложиш някакво обяснение за онова, което ме преследваше из залите на музея на античността, нали?

— Не. Съжалявам — каза Спаркс без видими следи от искрено съжаление и после живо подхвърли: — Ама ти беше интересно, нали?

— Не бих казал, че има и секунда, през която да съм спрял да мисля по този въпрос. Както и да е, какво научи за брата?

— Фамилно име: Ратборн — моминското име на лейди Никълсън; собствено име: Джордж. Тръгнал е от Кеймбридж три дни преди ваканцията, споменавайки пред ректора, че става дума за неотложни семейни дела. И оттогава никой не е чул нищо за него.

— Едва ли някой някога ще чуе. Горкият нещастник! А нещо за мадам Блаватска?

— Безкрайно интересна жена.

— Напълно съм съгласен. Тя има ли нещо общо с всичко това?

— Бих казал, че тя е един заинтересован наблюдател, на чието съчувствие можем да разчитаме.

— Искаш да кажеш, че не е замесена?

— Ти разговаря с нея, така че по-интересно е какво е твоето мнение.

— Не я ли познаваш? — попита Дойл, усещайки познатото му чувство на безсилие да го обхваща за пореден път.

— Никога не съм се запознавал с нея. Но признавам, че говори много убедително. За мен тя е една крайно интригуваща смес от войнстващ поклонник и пътуващ търговец. Човек би се заклел, че е американка.

— Извини ме, Джек, но искам да попитам какви бяха тези измислици, че работиш за кралицата?

Спаркс спря и го изгледа с подкупваща искреност.

— Искам да ми обещаеш, че никога няма да обелиш и дума другиму за това. Не бих казал, че е безопасно да говорим по този въпрос дори тук, в това безлюдно място. От твоята дискретност зависи животът на хора, които са много по-ценни за съхранението на империята, отколкото аз или ти. Доверих ти се — признавам, крайно неохотно! — за да те накарам да проумееш сериозността на нещата, в които за съжаление вече си дълбоко замесен. Много бих желал да не беше така!

Дълбоката загриженост на Спаркс за доброто на Короната събуди роялистките симпатии на Дойл и го накара да забрави за намерението да открие други възражения срещу пелерината от секретност, зад която Спаркс така удобно се криеше.

— Правилно ли съм разбрал, че става дума за заплаха срещу живота на определени… високопоставени лица? — попита Дойл, подбирайки внимателно думите си.

— Да, точно така.

— Бих ли могъл да… да ти бъда в помощ по някакъв начин?

— Вече си. Справяш се чудесно!

Заплаха срещу кралицата! Дойл едва се сдържаше.

— Щом намираш способностите ми за нелишени от известни достойнства, бих искал да се поставя на твое разположение и за в бъдеще.

Спаркс изучаващо го изгледа с равни дози състрадание и студена преценка.

— Само да не съжаляваш! — отговори той. — Пазиш ли още знака, който ти дадох?

— Ето го. — И Дойл извади окото от джоба си.

— Вземи го в лявата си ръка, ако обичаш.

— Мадам Блаватска предложи да си направя амулет от него.

— В това няма нищо лошо, стига да е скрит от неволен чужд поглед — съгласи се Спаркс и показа подобен амулет изпод яката си. — Сега вдигни дясната си ръка и повтаряй след мен.

— Това да не е някакъв масонски ритуал?

— Не разполагаме с цял ден, Дойл!

— Добре де, давай нататък.

Спаркс се концентрира и затвори очи. Настъпи мълчание. Дойл започна да се притеснява, че нещо не е наред, но Спаркс внезапно проговори:

— Нека Светлината потече от извора в съзнанието на Бога към умовете на хората. И нека тя се спусне над Земята.

Дойл повтори думите, опитвайки се да им вдъхне повече живот, докато междувременно се мъчеше да разгадае техния смисъл. Съзнанието на Бога. Светлина. Светлина във формата на познание… значи мъдрост.

— От центъра, където волята Божия е закон — продължи Спаркс, — нека целеустремеността впрегне малките човешки стремежи, целеустремеността на която служат Посветените.

Охо, сега пък това. Не звучеше съвсем християнски, но това не бе проблем. Посветените. Блаватска беше писала за тях: митологични старейшини, безстрастно наблюдаващи отвисоко хорската глупост. Всяка цивилизация разработваше своя версия: Олимп, Валхала, Шамбала, Рай…

— От центъра, където е възникнала расата на човеците, нека заработи Планът на Любовта и Светлината, и нека запечата вратата, пред която се е изправило Злото.

Аха, ето това вече е нещо: където се е изправило Злото. Дойл усещаше, че вече е специалист по тази тема — макар и да не можеше да посочи местоположението на точно тази врата, той определено бе чул някой да чука по нея.

— И нека Светлината и Любовта, и Силата възстановят Плана на Земята!

„Чий План?“ — недоумяваше Дойл. Как точно смятат те — които и да са те, макар сега той вече да бе един от тях — да го възстановят?

— А сега какво? Има ли някакво тайно ръкостискане или нещо друго, с което да подпечатаме сделката? — поинтересува се Дойл.

— Не. Това е всичко — отговори Спаркс и мушна амулета си отново под яката.

— Какво всъщност означава всичко това, Джек?

— А какво означава то за теб?

— Да правя добро, да се боря срещу Злото — сви неопределено рамене Дойл.

— Е, това стига за начало — каза късо Спаркс и отново потегли.

— Не е особено догматично. И е много общо.

— Все пак ободрява, нали?

— Аз очаквах, разбираш ли… нещо като клетва за вярност пред кралицата и страната, нещо в духа на рицарството, в стила на крал Артур. А това, което чух, ми прозвуча пантеистично и необвързващо.

— Радвам се, че имам одобрението ти.

— А какво представлява окото?

— Казах ти толкова, колкото мога да ти кажа в момента, Дойл — отговори Спаркс, без да скрива, че разпитът започва да му дотяга. — Всяка дума в повече от сега нататък просто няма да е в твой интерес.

Продължиха да вървят. Около тях във всички посоки се простираха безкрайни ниви. По изгряващото слънце Дойл можа да заключи, че се придвижват на изток.

Засилващият се глад помрачаваше настроението му. Да, не можеше да се отрече, че Спаркс му бе спасил кожата вече неведнъж. Нищо в действията на този човек не подсказваше, че той е нещо по-различно от това, което сам твърдеше за себе си. И все пак той оставаше неразгадаем, а в наметалото на кралска тайна, с което бе обвита истинската му цел, имаше нещо подозрително. Ситуацията, в която се намираше Дойл, не му позволяваше да отхвърли предлаганата му помощ, нито пък той имаше желание да изостави удивително уютното чувство, което изпитваше в компанията на Спаркс, но здравият разум го предупреждаваше, че не бива напълно да му се доверява. Сякаш пътуваше редом с екзотичен хищник от джунглата, който може да го защити от всяка опасност, но чиято природа изисква господарят му непрестанно да бъде нащрек.

Може би ако разпиташе Спаркс по-умело, той щеше да изтърве неволно някои подробности, от които умелият слушател би могъл да сглоби по-пълен негов портрет. В съзнанието на Дойл се въртяха няколко непроверими извода, от които започваха да се оформят определени заключения. Оставаше да избере подходящ момент, в който да атакува Спаркс с тях и да се убеди в точността им, възползвайки се от шока на неговата изненада или от ожесточеното им отхвърляне.

През повече или по-малко равни интервали минаваха покрай шубраци, малки разчистени площадки, а веднъж и покрай развалините на зидана от камъни постройка. Дойл неизменно се заглеждаше в тези останки с нещо повече от обикновено любопитство и забелязвайки това, Спаркс поясни:

— Това е стар римски път. По него търговците са стигали до морето.

— Натам ли отиваме и ние — към морето? — „Отлично, Дойл, колко невинно зададе въпроса си.“

— Разбира се, пътища като този са били използвани много преди древните римляни да прекосят морето — продължи Спаркс, напълно игнорирайки въпроса му. — Оттук са минавали ранните келти, а преди тях и хората от неолита. Странно, нали? Един и същи път, използван в течение на много векове от толкова различни култури!

— Въпрос на удобство — обади се Дойл. Всъщност изобщо не се бе замислял за тези неща. — Идват нови хора, а старият път си е на мястото — защо да се главоболят да строят нов?

— И защо не, наистина? Да направиш нещата по-лесни — това е историята на човечеството, изразена с една фраза, нали, Дойл?

— Е, в известен смисъл.

— Как според теб са избрали точно този път нашите праисторически предци?

— Като най-късото разстояние между две точки.

— А дали оттук не са минавали пътеките на животните, за които са излизали на лов? — размишляваше на глас Спаркс.

— Това ми звучи доста правдоподобно.

— А по каква причина самите животни са утъпкали тези пътеки? — Спаркс бе възприел тона на софист, който води невежите стъпка по стъпка към свещената земя на истината.

— Сигурно е имало нещо, свързано с храната и достъпа до вода.

— С други думи в основата е необходимостта?

— Животът им е бил диктуван от нея, не е ли така?

— Запознат ли си с китайската философия фенг шуй?

— Даже не съм чувал за нея.

— Китайците вярват, че самата Земя е жив, дишащ организъм и че както в човешкото тяло има вени и нерви, през които струят потоци жизнена енергия, регулиращи всичко, така е и със Земята.

— Известно ми е, че тяхната медицина се основава на подобно предположение — допълни Дойл, питайки се какво общо би могло да има всичко това с римските пътища в графство Есекс.

— Точно така. Фенг шуй приема съществуването на подобни силови линии и има за цел да приведе човешкото съществуване в хармония с тях. Следовниците на фенг шуй биват възпитавани и обучавани точно така, както се постъпва с членовете на всяко духовно братство, в резултат на което те засилват чувствителността си към тези сили и развиват много особената способност правилно да ги интерпретират. Строежът на домове, пътища, храмове, цялата Китайската империя от пет хилядолетия насам — най-дълго просъществувалата цивилизация, която се е появявала на този свят — всичко е построено в стриктно съответствие с тези принципи.

— Ами!

— Като оставим настрана безспорното му невежество, ако забравим за нечистоплътността му и му простим отсъствието на елементарна духовна изтънченост, какво качество у праисторическия човек е най-достойно за уважение?

— Мисля… струва ми се, че той добре е действал с ръцете си — каза Дойл, който с мъка следваше непредсказуемите скокове на мисълта в главата на своя спътник.

— Той е живял в хармония със земята — сам си отговори Спаркс, без да обръща никакво внимание на думите на Дойл. — В едно цяло с нея, а не като част от нея.

— Благородният дивак. Жан Жак Русо и така нататък.

— Именно. В резултат на което обаче праисторическият човек е притежавал една много тънка чувствителност към земята, по която е стъпвал, към гората, в която е ловувал, към потоците, от които е пил. Не му е било необходимо да практикува фенг шуй — той се е раждал закърмен с тази философия, така както се раждат животните, от които е зависело съществуването му. Така че пътеките, които те избирали, съвпадали с някакви резонансни линии под земята. Кръстосвайки се привидно без никаква система, тези пътища според много хора представляват електромагнитната нервна система на самата планета.

— От друга страна, това може би са само пътища — опита се да го контрира Дойл.

— Може би. Но какво ще кажеш, ако ти съобщя, че точно в пресечните точки на тези силови линии, където… наречи го както искаш — за китайците това е „диханието на дракона“ — където тази пулсираща енергия достига своя максимум, първите хора са построили своите храмове и места за поклонение и пак в тях се намират много от християнските черкви, които ние днес използваме?

— На това мога да кажа само, че тази теория изисква по-задълбочена проверка…

— Едно такова място е Стоунхендж. Друго е древното абатство в Гластънбъри. А Уестминстърското абатство, построено на мястото, където преди се е издигал римският храм на Диана, буквално е възседнало най-гъсто сплетения възел на тези силови линии в цяла Англия. Този факт говори ли ти нещо?

— „Да, има повече неща в небето и земята…“ и така нататък.

— „… драги ми Хорацио“. И те изглеждат още по-любопитни, ако си спомним, че гръцкият бог Хермес — нито за миг не се съмнявай, че древните гърци са знаели за тези линии — е бил бог не само на плодородието, подобно на Диана, но също и на пътищата. И какво мислиш са правили нашите келтски предци в чест на Хермес? Издигали са каменни колони на най-важните кръстовища. Обикновени пътни знаци ли? Или проводници на тази земна енергия?

— Не, не вярвам келтите да са боготворили някакъв гръцки бог — възрази Дойл. Започваше да се обърква.

— Не, разбира се — те го наричали Теутейт. Когато римляните завършили завладяването на Британия, сам Цезар се удивил колко лесно местните жители били убедени да боготворят Меркурий — римската версия на Хермес. Теутейт е бил изобразяван с голям жезъл в ръка, около който се обвивала змия, точно както са били изобразявани Хермес и Меркурий с техните кадуцеи…

— Кадуцеят всъщност е бил обвит от две змии.

— И какво символизира кадуцеят, Дойл?

— Лечебна сила. Способността да лекуваш.

— Точно така. Което идва да ни подскаже, че който овладее силата на змията или „дракона“, или „змея“, ако предпочиташ — т.е. бъде в състояние да почерпи от природната сила, течаща в силовите линии на земята — той ще придобие способността да лекува. Може би всички тези приказки за дракони в легендите на древните келти не трябва да се възприемат буквално. Спомняш ли си каква способност е придобил свети Георги, след като „убил змея“?

— Ами…

— Да лекува болните! Смелият рицар набрал кураж и забил копие в… не, не в истински дракон, както сега вече сме способни да прозрем, а в навитата змия на природната сила. Все едно да пуснеш жица в огромен резервоар с енергия, „опитомявайки звяра“. След което станал светец, после покровител на цяла Англия и образът му буквално е отпечатан в мозъка на всеки английски ученик! Сила, Дойл, първичната мощ на планетата, бушуваща под краката ни, около нас, дори проникваща в телата ни в този момент, а ние сме толкова заслепени и толкова самовглъбени в ежедневните ни дребни жалби, че не можем да я съзрем!

Всяка нова идея се забиваше в мозъка на Дойл като нажежено острие. Дали наистина нямаше някакъв въздействащ върху живота поток под тези каменни руини и дали той сега не изсмукваше неговата жизнена енергия?

— И как според теб са се опитвали цивилизациите да използват тази мощ, веднага след като са я овладели? За какво сме използвали древните храмове? Хайде, Дойл, напъни си мозъка!

— Жертвоприношения с животни? — осмели се да предположи Дойл.

— Лечение! Лекували са болните, съживявали са мъртвите. Ние сме отправяли призив към боговете да ни върнат единството с природата. Затова едни и същи хора са били и лекари, и теолози. Не ти ли напомня сега това за двете змии, обвити около една и съща силова линия — каза Спаркс, видимо сам изненадан от собствената си логическа находка. — Спомняш ли си кой е бил най-големият син на Хермес?

— Върти ми се на езика… — започна замаяният Дойл.

— Великият бог Пан — баща на езичеството и култовете, боготворящи земята — същият, когото християните решили да заличат, наричайки го Дявол, защото бедният стар, обичащ шегата Пан е олицетворявал и онова най-нехристиянско мъжко качество — невъздържаното сексуално желание.

— Жалко.

— Да, Пан бил голям палавник: той обичал да издебва в засада пътешествениците, изскачал от шубраците и направо ги шашвал, внушавайки в жертвите си чувството, станало известно като паника.

— Мисля, че е крайно време да хапнем нещо — промърмори Дойл. Заобикалящият ги провинциален пейзаж, въпреки пасторалността си и задрямалата под слънчевите лъчи красота, започваше да му изглежда все по-заплашителен.

— Какво необикновено нещо е човешката мисъл! Една търкаляща се по пътя ни каменна плоча ни преведе от фенг шуй до Пан. Господи, този стар път сигурно наистина излъчва някаква енергия — чувствам как тя буквално блика в мен.

— Ако в цялата тази история със силовите линии има някаква истина, ако този път наистина е свещен, как тогава ще обясниш факта, че е изпаднал в такова забвение? — попита Дойл, изпитвайки удоволствие от резкия начин, по който прозвуча въпросът му.

— В това твое единствено наблюдение, Дойл, ти изразяваш с епиграматична прецизност фундаменталната трагедия на съвременния човек. Не разбираш ли, че сме изпаднали в немилост, не усещаш ли, че древната ни инстинктивна връзка с природата е забравена? Ние сме като гости, престанали да уважават къщата, в която живеят, и се отнасяме към нея като към глинена буца, която трябва да бъде размачкана, за да отговаря на най-първичните ни нужди. Спомни си за екарисажите в Лондон, за гадния въздух, за мините, за експлоатацията на детски труд, помисли за хилядите същества, чийто живот е пречупен и лишен от съдържание само благодарение на зловещата машинария, така присъща на нашата епоха. Красноречивите руини по този прост селски път предвещават неминуемото падение на нашата самопревъзнасяща се цивилизация.

Дойл почувства някаква вълна да преминава през тялото му. Не беше сигурен дали това е реакция на необичайно деликатното възмущение на неговия приятел или комбинация от изгладняване и прегряване. Наближаваше обяд, а времето беше необикновено топло за сезона. Линията на хоризонта се размиваше от издигащия се горещ въздух.

— Какво е това? — попита Дойл и посочи зад тях.

Незабелязано се бяха изкачили и спуснали по цяла верига заоблени възвишения, следвайки пътя, провиращ се през долината. Някакво черно, размито като мираж петно трептеше, приближавайки се към тях по пътя. Ритмичните плавни движения събуждаха образа на огромен гарван, носещ се насам.

— Дали не е по-добре да се омитаме оттук? — подсказа Дойл.

— Не.

— Мислиш ли, че това е… хм, разумно, Джек?

— Не ни застрашава нищо — заяви Спаркс, оставайки на място.

Не след дълго чуха чаткането на копита — един-единствен кон се приближаваше в галоп. През завесата на маранята постепенно се фокусира фигурата на самотен ездач, който препускаше, развявайки черната си пелерина. Той плавно забави ход и изуменият Дойл различи едно добре познато му лице.

— Но… но това е Бари! Бари е, нали? — извика Дойл, сам изненадан от радостта си пред перспективата за среща с Бари.

— Не, не е Бари — възрази Спаркс.

Той пристъпи напред, за да поздрави ездача, изминаващ последните няколко крачки, които ги разделяха. Мъжът, който според Дойл не можеше да бъде никой друг, освен Бари, скочи от коня и се ръкува със Спаркс.

— Браво, Лари, значи нямаше неприятности — каза Спаркс.

— Отварях си очите. Никакъв проблем, сър — отвърна Лари, който според Дойл си беше Бари, а не някакъв Лари.

— Лари има предвид горските плодове и житните зърна, които пусках по пътя — обясни Спаркс на Дойл. Двамата мъже се приближиха. — Няма следотърсач като него в цяла Англия и само той би могъл да хване толкова незабележима следа.

— Аз съм втори след вас, сър — скромно го поправи Лари.

Акцентът му издаваше детство, прекарано в Ийст Енд. Беше жилав и здраво сложен — също като Бари — имаше същата къдрава кестенява коса и същите живи сини очи, каквито имаше… но защо имаше — нали това бе Бари!

— Лари и Бари са братя — проговори Спаркс, забелязвайки объркването на Дойл. — Еднояйчни близнаци.

— По-рано бяхме неразличими, сър, но сега Бари има белега, който предполагам ясно виждате, че отсъства от моята физиономия — намеси се Лари, обръщайки към Дойл за оглед дясната си буза. На нея наистина нямаше и следа от направилия му впечатление белег.

— Да — потвърди Дойл. — Изобщо няма белег. — Прозвуча така, сякаш му бе направило впечатление веднага.

— Лари и Бари са нещо като легенда в определени лондонски кръгове — поясни Спаркс. — Най-добрата двойка, която някой някога е срещал.

— Двойка ли?

— Двойка взломаджии, сър — услужливо поясни Лари, усмихвайки се, сякаш дискутираше с леля си деликатен проблем от етикета по време на прием. — Разбиваме и влизаме, използваме клинове, лостове и пробои, ако разбирате какво искам да ви кажа.

— Много добре те разбирам — каза Дойл, засегнат от небрежната откровеност на този човек.

— Перфектните партньори — отбеляза Спаркс. — Никой не знае, че са близнаци. Дори само от гледна точка на чисто техническите им умения те са много, много пред останалите.

— Нямаме образование, но не сме необразовани, ако разбирате какво искам да кажа — допълни Лари.

— Мисля, че ще оцениш елегантността на подхода им, Дойл. Единият отива в центъра на града, засяда в някоя кръчма, започва да се налива, да черпи останалите и да прави цял спектакъл.

— Това не е толкова просто, както може би ви изглежда, сър — поясни напълно сериозно Лари. — Форма на забавление, но с ударение върху представлението. Бари е голям певец и репертоарът му е неизчерпаем, а аз си падам по декламациите на неприлични стихчета.

— И докато един от тях публично се изявява, другият върши истинската работа.

— А тя се състои във взлом в набелязаната къща, бърз преглед на всичко по-ценно там и напълване на торбата — поясни Лари.

— И двамата са чевръсти като мишки и могат да проникнат през места, за които не би повярвал, че ще пропуснат човешко тяло — продължи на свой ред Спаркс, който според Дойл откровено се наслаждаваше на тази история.

— Бари например може да си извади ключицата, ако е много тясно мястото, и да се сгъне направо като чадър…

— Никога не се появяват заедно на публично място, така че ако братът бъде заловен на местопрестъплението, четиридесет свидетели от кръчмата са готови да се закълнат, че са прекарали в незабравимата компания на обвиняемия. Абсолютно непоклатим метод на действие.

— До един черен ден, когато Бари сам се прецака, сър — пое отново разказа Лари. — Винаги си е бил женкар — трагичен негов недостатък. Та онази нощ се захванал с дъщерята на един търговец на риба. Провел обсадата по всички правила: тя издигала все нови преградни стени, той изваждал на полето на честта все нови и нови оръжия. Било четири сутринта и двамата се били усамотили в магазина сред сардините. Той бил преминал през всичките й укрепления, бил преодолял дворцовата охрана и се готвел да проникне в нейната светая светих, когато старият й баща неочаквано се появил с улов треска от Северно море и преди Бари да успее да си вдигне гащите, го цапнал през бузата с ножа за чистене на риба и го разсякъл чак до костта…

— Мисля, че можем да изпуснем медицинските подробности без ущърб на истината, Лари — прекъсна го Спаркс.

— Да. Извинявам се, сър — каза сериозно Лари и се взря в лицето на Дойл, търсейки следи от наранени чувства.

— Има едно място за такива като теб и брат ти — отговори Дойл. — Казват му затвор.

— Няма никакво съмнение за това, сър. Още повече че и до ден-днешен щяхме да гнием в него, ако не беше благородният мистър Спаркс.

— Това е дълга история, с която не бих искал да досаждаме на милия доктор точно в този момент — намеси се властно Спаркс. — Видя ли някого другиго по пътя?

— Мога да заявя с голяма доза увереност, сър, че вашето бягство засега остава незабелязано.

— Добри новини. Е, приятелю, какво ни донесе?

— Извинете ме, джентълмени, че се разбъбрих. Вие сигурно сте пресъхнали като пергамент от средновековен манускрипт в манастирска библиотека.

Оказа се, че Лари носи в окачените на седлото дисаги много неща, които биха могли съществено да ревизират отношението на Дойл към двамата братя бандити, ако настроението му не беше развалено поначало. Започнаха със сандвичи — много и най-разнообразни: с шунка, с леко запечено говеждо, поръсено с ароматно сирене, с пуйка и майонеза, с овнешко, изкиснато в хрянова отвара. После дойдоха пликчета с ядки, сладкиши, вода и хладно пиво. Но може би най-добре дошли от всичко бяха чистите и сухи дрехи за всеки от двамата.

Хапнаха край пътя, като оставиха коня да пасе сред високата люцерна. Лари ги осведоми за последното развитие на събитията. Беше прекарал последния ден и половина в гарата на Кеймбридж. Там го намерила кодираната телеграма на Бари, който, от своя страна, подмамил преследвачите в щура гонитба по пътя към Лондон, преди да им се изплъзне окончателно някъде по средата. Тогава Лари яхнал коня си и открил следата на Спаркс и Дойл по обраслия черен път. Макар да предполагаше, че братята са на работа при Спаркс, Дойл изпитваше известни съмнения какво точно вършат те за него, а му беше неудобно да попита направо. Близостта до толкова ярко криминално проявен тип, макар и облагороден от общуването със Спаркс, събуждаше в Дойл нещо от старозаветната непреклонност, която дори сандвичите и бирата не можеха да разбият, въпреки подчертано дружелюбното отношение на Лари към него.

Добре подкрепени, обути отново в сухи обувки, Дойл и Спаркс пак поеха по стария римски път. Лари се метна на коня и изчезна напред, натоварен с не особено ясните функции на техен авангард. Гледката на смаляващата се зад следващото възвишение фигура, скрита под развяващата се пелерина, събуди спомена за едно съвсем скорошно и много по-ужасяващо посещение.

— Кой ме преследва, Джек? Кой е онзи човек в черно, когото видях снощи?

— Не съм сигурен — отговори Джек и лицето му потъмня.

— Но имаш някаква представа, така ли?

— Това е човек, когото търся от известно време. Миналата нощ се озовах най-близко до него от години насам. Той е причината, поради която бях на онзи сеанс заедно с теб.

— Сигурно е част от онази конфедерация на злото, за която ми спомена?

— По мое убеждение този човек е техният върховен генерал.

— Той е някой, когото познаваш, нали? — предположи Дойл в някакъв проблясък на интуитивна увереност.

Спаркс го изгледа с остър поглед. Дойл с изумление зърна проблясък на страх в студените очи на този корав мъж. Това беше шокиращо и напълно неочаквано.

— Може би — късо отговори Спаркс и повдигна предизвикателно вежда с обичайната си увереност. Беше си възвърнал самочувствието. Но моментната му слабост, самото наличие на възможността да се изплаши, го правеха по-човечен в очите на Дойл и го довеждаха по-близко до нивото, което той можеше да разбере.

— Замислял ли си се някога колко малко основания имам да вярвам на нещата, които ми разказваш? — попита Дойл незлобиво.

— Естествено.

— Аз мога да се осланям само на опита на собствените си сетива, а ти ми разказваш истории… за които би могло да има хиляди, а дори и много повече неправдоподобни обяснения.

Спаркс кимна огорчено.

— Та какво друго е нашият живот, освен една история, която разказваме на самите себе си, за да намерим някакво оправдание на болката да живеем?

— Трябва да вярваме, че животът има смисъл.

— А може би той има не повече смисъл, отколкото самите ние сме способни да му придадем?

Изправен пред разнообразието от чувства, които приятелят му така неочаквано бе демонстрирал, че може да изпитва, Дойл за пореден път се удиви на еластичността на собствените си емоции, оказали се по-непостоянни от времето в един летен ден.

— Напълно съм съгласен — каза той развълнувано. — Ето например аз не знам почти нищо за теб, Джек, но въпреки това съм способен да си изградя представа… не, направо си внушавам, че виждам историята на твоя живот… макар да съзнавам, че тя може да има, но е по-вероятно да няма нищо общо с това, което ти фактически си.

— Например? — запита Спаркс, проявявайки неочакван интерес.

— Ти си мъж на около трийсет и пет и си роден в имение в Йоркшир. Бил си единствено дете. Като малък сериозно си боледувал. Обожаваш да четеш. Докато си бил дете, семейството ти е пътувало из Европа и е прекарало доста дълго в Германия. След като сте се върнали, са те изпратили в частно училище, а след завършването му си постъпил в колеж в Кеймбридж. Дори мисля, че си бил в повече от един колеж. Измежду многото други неща, изучавал си медицина и естествени науки. Можеш да свириш на някакъв струнен музикален инструмент — вероятно цигулка — и дори го правиш с известна виртуозност…

— Това е изумително!

— Известно време си се колебал дали да не започнеш кариера на артист и дори предполагам, че си излизал няколко пъти на сцена. Другата възможност е била военна кариера и е много възможно да си бил в Индия през 1878 по време на афганската кампания. Там, на Изток, си отделил много време да изучаваш различни религии, между тях будизма и конфуцианството. Смятам също, че си пребивавал и в Съединените щати.

— Браво, Дойл. Успя да ме удивиш!

— Точно това беше намерението ми. Искаш ли сега да чуеш как стигнах до тези изводи?

— Акцентът ми или по-скоро онези следи от него, които все още са останали, издава йоркширския ми произход. Съдейки по маниерите ми и по това, че не изглеждам финансово притеснен, ти си заключил, че семейството ми е в състояние да ми обезпечи определено ниво, без да се налага да печеля от търговия.

— Правилно. Живото ти въображение ми подсказва, че като малък си бил прикован за дълго на легло — може би по време на холерната епидемия в началото на 60-те — през което време много си чел — навик, който си запазил и до днес.

— Така е. И наистина семейството ми е пътувало из Европа и особено в Германия, но убий ме, ако мога да си представя как се досети за това!

— О, това беше предположение: Германия е предпочитаното място от аристократичните семейства от поколението на твоите родители, които са искали да възпитат в децата си по-систематичен вкус към литература и култура. Предполагам, че германската нишка в потеклото на последните ни няколко крале и кралици има нещо общо с тази склонност на английската висша класа.

— Много точно съображение — призна Спаркс. — Но ти допусна една грешка: аз имам по-голям брат.

— Честно казано, това ме изненадва. Ти се държиш с естествената самоувереност и амбициозност на единствено или най-голямо дете.

— Брат ми е значително по-възрастен от мен. Той никога не пътуваше с нас и през по-голямата част от моето детство беше в далечно училище. Не бих могъл да кажа, че го познавам добре.

— А, това обяснява нещата.

— Аз наистина бях в Кеймбридж — в колежа „Кай и Магдалена“ — и изучавах медицина и естествени науки, до който извод си стигнал на базата на добрата ми ориентация в града, както и благодарение на явната лекота, с която получих информацията за младия Никълсън.

— Отново позна.

— Освен това съм учил и в Крайст Чърч, Оксфорд.

— Теология?

— Да. И — въпреки че ми е неудобно да го призная — театрално изкуство на аматьорска основа.

— До този извод стигнах въз основа на умението ти да се гримираш и познанията ти върху основните принципи на дегизировката. А лекотата, с която се превъплъти така удачно в образа на онази индийка, ме накара да допусна, че си бил в Ориента.

— Е, аз така и не станах военен, но действително обиколих Далечния изток и наистина прекарах много време в сравнително изучаване на религиите.

— А Съединените щати?

— Е, едва ли си пропуснал да обърнеш внимание на американизмите, които понякога използвам.

Дойл кимна.

— Прекарах осем месеца по източното крайбрежие, обикаляйки като артист в трупата, известна като „Шекспиров театър на Сазанов“ — довери Спаркс с тона на грешник в изповедалня.

— Знаех си!

— Мислех си, че Меркуцио е върхът на сценичните ми изяви, но на публиката в Бостън повече й допадна моят Хотспър — присмя се той на собствената си суетност. — Сега вече мога да проследя линията на твоите дедукции за всичко, с изключение на едно: как, по дяволите, се досети, че свиря на цигулка?

— Веднъж ми се наложи да лекувам цигулар от Лондонския симфоничен оркестър, който си беше изкълчил зле китката след падане от велосипед. По възглавничките на всички пръсти на лявата му ръка имаше много характерна мрежа от малки мазоли, явно в резултат от натискането на струните. Предполагам, че и ти свириш на цигулка, ако не с умението, то поне с всеотдайността на моя пациент.

— Забележително. Поздравявам те за наблюдателността.

— Благодаря. Аз самият се гордея с нея.

— Повечето хора се влачат по течението на живота, дотолкова замаяни от собствената си интроспекция, че изобщо не забелязват света около тях такъв, какъвто е. Образованието, което си получил, ти е дало и безценния навик да обръщаш внимание на детайлите, а и ти явно си поработил да доразвиеш наученото до степен, внушаваща респект. Това обаче ми подсказва, че сигурно си вложил немалко усилия и да развиеш собствена философия за живота.

— Лично аз смятам, че колкото по-малко се говори за тези неща, толкова по-добре — скромно отговори Дойл.

— „Нека действията направят от всекиго такъв, какъвто е, докато музиката на неговата душа свири за публика от един-единствен човек.“

— Шекспир?

— Не, Спаркс — отвърна Спаркс с усмивка. — Да опитам ли сега аз с теб?

— Какво? Искаш да кажеш, какво би могло да се заключи за мен на базата на наблюдения?

— Перспективата, че най-сетне съм срещнал съперник от моята класа в упражнението по дедукция от наблюдение, събуди в мен състезателното начало.

— А аз откъде мога да бъда сигурен, че изводите ти се базират на дедукция, а не на информация, събирана с други средства?

— Е, няма да си сигурен — отново се усмихна Спаркс. — И така… Роден си в Единбург, в семейство на ирландци католици. На младини редовно си излизал на лов и риболов. Получил си образование в енорийското училище на йезуитите. Житейската ти страст са литературата и медицината. Завършил си Единбургския университет, където си попаднал под влиянието на авторитетен професор, който те е окуражил да развиеш наблюдателните си умения и дедуктивните си способности далеч над нивото на приложението им за нуждите на диагностиката. Въпреки медицинското си образование, така и не си се разделил с мечтата един ден да си изкарваш прехраната изключително като човек на словото. И също така въпреки възпитанието в дух на принадлежност към църквата на Рим, ти си изоставил семейната вяра. Това се е случило, след като си започнал да посещаваш сеанси и след като си се сблъскал с неща, трудно приемани от гледна точка на която и да било религиозна догма. Сега гледаш на себе си като на заклет, макар и не тесногръд, агностик. Добре боравиш с револвера…

Така измина остатъкът от следобеда — в приятелски сблъсък на два интелекта. Нищо друго не би могло да бъде по-освежаващо за тези двама мъже, свикнали да изпробват в усамотение своите изключителни способности. Въпреки че минаха покрай появили се в далечината няколко ферми и едно-две селища, те останаха на запуснатия път. Когато усетиха глад и жажда, спряха, за да се възползват от запасите, оставени им от Лари. Минаваха през ливади и брезови горички, прекосиха пустинни места и накрая нощта ги застигна на брега на Колн — широка и лениво носеща водите си река, извиваща се между нивята и селата на Есекс. Седнаха да вечерят под огромен дъб и когато съвсем се стъмни, отново се появи Лари — този път на кормилото на шестметрова едномачтова платноходка, здрава на външен вид, с фенер, окачен на носа. Качиха се на борда, докато Лари държеше планшира. Износен брезент и куп одеяла им предложиха заслон в средата на платноходката. Под ясното нощно небе и светлината на луната те безшумно се понесоха надолу по течението, минавайки незабелязани от никого през заспалия крайречен град. По настояване на Спаркс Дойл легна да спи пръв и много преди лодката да измине дори половин миля, приспивното поклащане на корпуса й изпрати доктора в гостоприемните обятия на непробудния сън.

Тази нощ реката им помогна да преминат без никакви усложнения покрай Холстед и Роуз Грийн, Уейкс Колн и Ейт Еш, така че призори вече си проправяха път из плетеницата от канали покрай древния Колчестър, за да минат през Уайвънхоу, където коритото на реката отново се разширяваше, подготвяйки се за срещата с морето. През нощта бяха подминали много баржи и други по-малки съдове, останали на котва, но сега за първи път започваха да срещат и такива с парни двигатели. Лари вдигна платното, за да облекчи плаването им срещу надигащия се прилив, и не след дълго югоизточният бриз го наду и ги подгони през задръстения с натоварени лодки канал.

През цялото пътуване Спаркс си позволи две кратки дремвания на крак и, изглежда, толкова му стигаше. Дойл спа цялата нощ, събуди се освежен и с известна изненада установи, че платноходката им подминава някаква издадена навътре суша и се насочи към открито море. Когато вятърът ги заблъска откъм кърмата, те се обърнаха и се насочиха на юг. Вълнението се засилваше и Спаркс пое руля. Дойде ред на Лари да поспи, а Дойл се присъедини към Спаркс на кърмата. Усещаше, че Спаркс е опитен моряк по начина, по който държеше руля, както и по чувството му към вятъра. Реката зад тях вече не се виждаше, а отдясно се изнизваха голите брегове между Сейлс и Холиуел Пойнт.

Вълните и солта във въздуха събудиха в главата на Дойл спомени за дните, които бе прекарал по море. Изглежда, удоволствието му бе видимо, защото след малко Спаркс му предложи да поеме руля. Той охотно прие. Спаркс се настани удобно върху едно навито въже, извади пакет тютюн от ботуша си и запали лула. Дойл с опиянение попиваше красотата на пейзажа и се вслушваше в плясъка на платното и крясъка на чайките. Каквито и изпитания да им предстояха, оттук те изглеждаха много по-лесно преодолими, в тази малка лодка, погълната от безкрая на океана — една гледка, в която Дойл често бе търсил утеха дори при много по-силно вълнение от това.

Изведнъж му мина мисълта: „А защо не потеглим за континента?“. Като човек с известен опит по морските въпроси Дойл добре знаеше, че съществуват хиляди малки и екзотични кейове и пристани, където човек може напълно да изчезне и отново да възкръсне, оставяйки анонимните си преследвачи без никаква надежда някога да го открият. И докато обмисляше тази възможност, той неочаквано за себе си осъзна забележителния факт колко малко неща го свързват с настоящия му живот — родители, приятели, няколко пациенти… но липса на жена, на дете, на неприятни финансови задължения. Разбра, че забрави ли човек за сантименталността на любовта, връзките му с останалия свят стават опасно крехки. А колко съблазнителна бе мисълта за пълна промяна! Дойл с мъка се сдържа да не завърти руля наляво и да поеме курс към неизвестното. Дали това не беше притегателната песен на сирената от легендите, или ставаше дума само за изкушението да захвърлиш баласта на миналото, за да се понесеш безтегловен и необременен през тъмния тунел на прераждането? А може би това бе и фазата, до която стига всяка човешка душа, независимо от предхождащия живот.

И както стоеше изправен и готов да вземе това решение, във вакуума, създаден от трептящия мираж на въображаемото бягство, се настани убеждението, че когато се изправиш пред истинското зло — а той бе напълно уверен, че именно такова го преследва — да отстъпиш без борба е може би дори още по-голямо зло. Злото на поражението и страха. Човек би могъл да преживее цял живот, а защо не и безкрайна поредица от животи, и така и да не се изправи пред такава заплаха, която да постави на изпитание всичко онова, в което той вярва. И по-добре да загинеш в защита на светостта на тази вяра, отколкото да подвиеш опашка и да доживееш остатъка от живота си като пребито куче. Можеш ли да намериш някъде спасение от самопрезрението?

Така че той не пое на изток. Враговете му можеха да са много и вероятно бяха силни, но трябваше най-напред да му одерат кожата от мускулите и да сварят костите му на супа, преди да получат удовлетворение от поражението му. Почувства, че го изпълва тиха, благородна и студена ярост. А ако онези бяха овладели някакъв източник на нечестива енергия… не, няма значение! — те все пак имаха плът, а от всяка плът може да закапе кръв.

— Предполагам не си спомняш името на последния издател, на когото си пратил книгата си? — поинтересува се Спаркс, лениво загледан през борда.

— Би могъл да бъде всеки един от няколкото възможни. Загубих бележника си сред останките на стаята.

— Колко досадно!

— Как го правят, Джек? Аз бих могъл да измисля обяснение за всичко останало — сеанса и така нататък — но това направо ме изумява.

Спаркс замислено кимна, дъвчейки мундщука на лулата си.

— Доколкото може да се съди по твоето описание, изглежда, лицата, които стоят зад всичко това, са се натъкнали на някакъв метод, позволяващ да се промени молекулярната структура на физическите обекти.

— Но това означава, че те разполагат с някаква смъртно опасна извънземна сила.

— Да, предполагам, това е възможно — сухо се съгласи Спаркс.

— Но за мен то е напълно неприемливо.

— Ако са го направили, приятелю, нашето мнение по въпроса едва ли ще бъде в състояние да ги възпре. И докато все още сме на темата за неадекватните обяснения, нека не забравяме сивите качулки.

— Тогава ти подхвърли, че онези хора… не са съвсем живи.

— Ти си докторът.

— За да мога да дам експертно мнение, трябва да разполагам с тялото на един от тях.

— Като имам предвид упоритостта им, предполагам, че скоро ще имаш тази възможност.

Разговорът им събуди Лари. Той изпълзя изпод навеса, триейки очи, за да прогони съня.

— Лари е виждал един от тях отблизо, нали, Лари? — попита го Спаркс.

— Какво съм виждал, сър?

— Сивите качулки. Разкажи на доктор Дойл.

— Да. Беше преди няколко месеца, сър — започна той и кръвожадно заби зъби в оставения му сандвич с вестфалска шунка и сирене. — Изпълнявах задачата да следя един джентълмен, който ни интересуваше от известно време…

— Главният заподозрян в моите разследвания — поясни Спаркс.

— Такаа… Та всеки вторник вечер този джентълмен имаше навика да напуска дома си в богаташкия Мейфеър и да посещава един ако не високоуважаван, то поне скандално известен дом на удоволствията в съседно Сохо, където особените му вкусове намираха поле за изява…

— Мисля, че не това ни вълнува в момента, Лари — коригира го Спаркс.

— Разбирам, сър. Та значи, след като установих със сигурност навика на въпросния джентълмен да си угажда по споменатия начин, реших един път да се възползвам от отсъствието му, да вляза в дома му, докато го няма, и да видя на място за какво става дума — продължи той с пълна уста, спирайки за малко, колкото да прокара през гърлото си някоя гигантска хапка.

— Старите навици не умират, а? — сухо отбеляза Дойл.

— О, не, сър, кълна се, че не става дума за това. И двамата с Бари се отказахме, Бог ми е свидетел — отговори той и се прекръсти. — Не, аз исках да вляза там, за да видя дали джентълменът не е оставил някоя дреболия, която би ни дала възможност по-добре да разберем неговите намерения, както и тези на съдружниците му.

— Някакви писмени материали например — допълни Спаркс.

— Точно така. Нещо подобно би могло да бъде оставено например в сейф, скрит зад картата на Хиперборейската пустош или зад някой маслен портрет на старата му крава… искам да кажа жена му де… Е, поразкрасена, с по-къси зъби, по-вталена, отколкото би могла да бъде в действителност, но това си е право на художника, нали така, а аз съм сигурен, че на тези нещастници им се плаща добре — нали ги знаете артистичните натури, на тях не им е необходима карта, за да съобразят от коя страна се маже маслото на хляба… о, извинявам се, аз май се отклоних. Та, какъвто и да бе случаят, аз бях твърдо решил да се възползвам от талантите си, за да открия някаква улика, където и да се намираше тя. — Той най-сетне свърши със сандвича, пресуши шишето бира, мощно се оригна и го захвърли през борда. — Както и да е, отворих онзи сейф. За нещастие той не съдържаше нищо интересно — само някаква купчина акции, които между другото изглеждаха доста апетитно, но повярвайте ми като ви го казвам, трудно би било да се продадат, макар че не това би ни спряло двамата с Бари — та, куп акции, заедно с няколко порнографски картички, които изобщо не противоречаха, а по-скоро потвърждаваха онова, което бях научил за по-интимните неортодоксални предпочитания на този тип, и накрая завещанието му, в което се казваше, че оставя всичко на дебеланата, така превратно изобразена върху картината.

— С други думи, не си намерил нищо — нетърпеливо резюмира Дойл. Словоохотливостта на Лари го изнервяше.

— Да, не открих каквото се надявах да намеря, сър. И след като поразгледах останалата част от жилището му с не по-добър резултат, се насочих обратно към прозореца на мазето, откъдето бях влязъл. И тогава се натъкнах на една открехната врата. Някаква стаичка, която беше убягнала на вниманието ми на влизане. И докато очите ми се адаптираха към тъмнината, зърнах зад вратата обувка. По-скоро ботуш, при това неподвижен. Видях и панталона, в който бе обут кракът, на който бе ботушът. Стоях си там, застинал като статуята на Нелсън, и размишлявах над гледката цели десет минути. Подкован ботуш, подсилен на пръстите със стоманена пластина и чист като детска шапчица. Крайно сериозен ботуш. Ботуш, с който не си струва да си играеш. Един бърз ритник с него между ребрата и вътрешностите ти са пренаредени като мебелите в спалня на младоженци. Десет минути ви казвам, през които ботушът изобщо не помръдна. Хвърлих едно пени в стаята с ботуша и то изгърмя в тишината на мазето като залп с морски оръдия. Нито трепване. Това ми вдъхна кураж. Поех инициативата. Отворих вратата!

— Една от сивите качулки — подсказа Дойл.

— Точно това беше, сър. Седеше си на стола в тъмното с покрито лице и длани, положени върху коленете…

— Без да реагира?

— До такава степен, сър, че за момент помислих дали не съм попаднал на кражба от Стаята на ужаса в Музея на мадам Тюсо. Фигурата пред мен не направи абсолютно нищо, за да подскаже на сетивата ми, че се намирам в една стая с живо същество.

— И после?

— Запалих свещта, която носех в джоба си, за да го огледам по-подробно. Внимателно се пресегнах и го докоснах по ръката. Бързо, ей така. Нищо. Капнах му капка разтопен восък. Когато и това не предизвика реакция, извадих шилото си и го боднах с него. Даже не трепна с мускул. Но макар кожата му да беше сива и студена като риба в чиния, нещо в малкия ми мозък не спираше да ме предупреждава, че този мъж не е мъртъв, или поне не е мъртъв по начина, по който аз разбирам тази дума. Усетих, че изстивам. Космите на тила ми се изправиха и казаха „Здрасти!“, а често съм стоял близо до мъртъвци, без това да ми прави впечатление. Онова нещо там се намираше изцяло извън моя жизнен опит.

— Провери ли дали има пулс или сърдечна дейност?

— Признавам, че мисълта отново да го докосна се оказа прекалено непоносима за топлата ми кръв. Но направих нещо друго… Свалих му качулката!

— Сините конци…

— Да, сър, върху лицето му имаше шев със сини конци. Той зашиваше устните му, доста грубичко, и явно бе скоро направен…

— А очите?

— Очите му бяха затворени, но клепачите не бяха зашити…

— Дишаше ли?

— Дай му възможност да свърши, Дойл — намеси се Спаркс.

— Не знам, сър. Не събрах кураж да проверя точно този аспект на ситуацията, защото когато го поразгледах отблизо, установих, че познавам този тип…

— Познаваш го?

— Да, сър. Ленсдаун Дилкс — борец от Топинг, бивш майстор. Всички го познавахме приживе и ще ви кажа, че беше с отвратителен характер. Беше… до момента, когато го арестуваха малко след като изви врата на един съдържател на магазин в Брикстън…

— Бил е затворен?

— Затворен, осъден за злодейско убийство и натикан в килия още преди три години. Представяте ли си изненадата ми да го открия в едно мазе в Мейфеър, със зашити устни — един оловен войник, очакващ някой да му навие пружината с ключа на гърба…

— Какво направи?

— В този момент чух някаква врата горе да се захлопва. При този звук очите на Ленсдаун се отвориха!

— Очите му се отвориха?

— Разбрали сте ме съвсем правилно, сър.

— И той… той позна ли те?

— Трудно ми е да ви отговоря, сър, защото в същия миг аз духнах свещта и излетях през вратата, прозореца, къщата и се озовах по средата на пътя към задната уличка, откъдето бях дошъл, преди още в стаята да бе станало отново тъмно. И ако трябва да го направя пак, повярвайте, отново ще го повторя! Ленсдаун Дилкс бе достатъчно неприятен и в предишното си превъплъщение, за да те накара да избягваш близкото познанство… не ми се вярваше, че новото му състояние би могло да внесе положителни изменения в характера му.

Дойл се затрудняваше да формулира каквато и да е реплика. Вятърът се бе обърнал. Небето на запад притъмняваше от сгъстяващите се облаци. Изведнъж бе станало сякаш десет градуса по-студено. Корпусът на платноходката посрещаше вълните с леко простенване.

— И чия беше онази къща? — сети се да попита накрая Дойл.

Спаркс и Лари размениха погледи, които не убегнаха на Дойл, и той веднага реагира.

— За бога! — възкликна той. — Щом ме преследват, имам право да знам. Не може за едни неща така, а за други иначе…

— Работата е в това, че така би било по-добре за теб самия, Дойл — възрази Спаркс.

— Да, видях колко добре е за мен! Станах свидетел на убийство, не, на две убийства… — боже мой, на три, ако броя и Петрович! — не мога да се върна в собствения си дом и целият ми живот е обърнат наопаки! И имам удоволствието да гледам уверено напред към момента, в който ще ме разфасоват като парче месо за пазара!

— Успокой се, докторе…

— Или съм с теб, Джек, с теб и всичко, което ти е известно, или върви по дяволите с цялата тази история… спри тук някъде, остави ме на брега и аз ще поема риска да се оправям сам!

Въпреки вроденото си отвращение към всякакви разпри и скандали, Дойл изпита вътрешно наслаждение от пречистващия ефект на своя изблик. Това сякаш отключи някаква вратичка дълбоко вътре в Спаркс, макар все още да предстоеше тази вратичка да се разтвори. Дойл извади револвера си и го насочи към дъното на платноходката.

— Имаш десет секунди, за да вземеш решение, или ще направя дупка в дъното на тази проклета лодка и ще бъде голям късмет, ако някой успее да се добере до брега — обясни той студено и запъна ударника. — Говоря напълно сериозно.

Лари небрежно посегна към джоба си.

— Недей, Лари — заповяда Спаркс, без да поглежда към него.

Лари дръпна ръката си. Всички чакаха.

— Времето свърши, Джек — напомни Дойл и изпъна ръка, за да стреля.

— Къщата е на бригаден генерал Маркъс Макколи Дръмънд, от полка на Кралските мускетари, сега в оставка. Прибери револвера, докторе.

— Това име нищо не ми говори — призна Дойл и свали пръст от спусъка, без да освобождава ударника.

— Служебното досие на генерал Дръмънд е забележително с това, че в него няма нищо достойно за уважение — започна Спаркс с глас, лишен от всякаква осъдителност. — Офицерският му чин е закупен със семейни средства, а в на пръв поглед необяснимото му изкачване към висшите чинове няма нищо странно: семейство Дръмънд са най-известните производители на амуниции и са най-значителните доставчици на гилзи за патрони и снаряди. Притежават заводи в Блекпул и Манчестър, както и три германски компании за производство, обезпечаващо тежката артилерия. Генерал Дръмънд не е бил особено активен потребител на собствения си инвентар — за всичките двайсет години служба, нито един войник под негово командване не е изстрелял нито един патрон под въздействие на гнева… Когато преди шест години починал баща му, генерал Дръмънд излязъл в оставка и поел контрола върху семейния концерн. Изведнъж агресивността, която така подчертано бе липсвала по време на службата за короната, сега намерила почва за изява в търговията: продажбите и печалбата се утроили. Миналата година Дръмънд оженил най-голямата си дъщеря за представител на фамилията Круп от Мюнхен — най-опасния конкурент на континента. Резултатът бил потенциален монопол. Днес генералът е готов да доминира както на вътрешния, така и на външния пазар. Понастоящем той е в преговори с компанията, която произвежда револвера, който държиш в този момент в ръката си. Има ли още нещо, което искаш да научиш?

Дойл отпусна ударника и свали револвера.

— Какво привлече вниманието ти към Дръмънд?

— Поръчките — отговори Спаркс, съумявайки да предаде с една дума осемстотин години монархия и превръщайки всякакъв по-нататъшен интерес в тази посока в нещо еквивалентно на подстрекателство към бунт.

Дойл съвсем не беше имунизиран срещу силата на подобно внушение. Той пусна револвера в чантата си и седна. Международни търговци на муниции. Заповеди от кралицата. Главата му се въртеше.

— Баща ми обичаше да казва, че най-полезната добродетел на един човек е да разбере кога се е захванал с нещо непосилно — каза той изморено.

— Хапни си сандвич, приятел — любезно предложи Лари и му поднесе кошницата.

Дойл взе един. След ядене винаги се чувстваше по-добре. Нямаше основание да се усъмни в това точно сега.

— Не мисля, че е възможно да подведете генерала под отговорност, заради даване убежище на беглец.

— При следващите посещения на Лари в дома на генерала не се откриха никакви следи нито от Дилкс, нито от някаква друга сива качулка — обясни Спаркс. — Но дори и така делото предполага преодоляването на непреодолими трудности.

— Какви по-точно?

— Според архивите в Централния криминален съд, затворникът на име Ленсдаун Дилкс е умрял в примката на затворническата бесилка миналия февруари. Властите бяха достатъчно любезни да сложат снимка на надгробната му плоча.

Сандвичът застина в ръката на Дойл. Челюстта му увисна.

— Следващият момент, върху който бих искал да хвърля светлина специално заради теб, Дойл, е, че в най-общи линии моите приоритети в никакъв случай не се свеждат до това да изправя пред съда враговете, които си създавам в хода на изпълнение на моите задължения — обясни спокойно Спаркс. — Или иначе казано… аз не се считам за задължен да изпълнявам задачите си стриктно придържайки се към закона.

— Така ли?

— Подчертавам „стриктно“. Това ми дава възможност да използвам за свои цели талантите на хора, които биха счели условията на тяхното приложение за нуждите на правораздавателната система за… безсмислено ограничаващи.

Дойл се обърна към Лари, а той се усмихна, отвори бутилка тъмно пиво с процепа в предните си зъби и му я подаде.

— Ясноо — проточи Дойл и пое бутилката.

— Ето, докторе, сега вече знаеш естеството на моята дейност — въздъхна Спаркс, облегна се и запали отново лулата си. — Все още ли си готов да вървиш редом с мен, или трябва да инструктирам Лари да те остави на първия удобен за акостиране бряг?

Спаркс изглеждаше готов да изчака отговора му, колкото се наложи. За миг името „Южна Америка“ се стрелна през мислите му като трета и особено примамлива възможност. Той отпи от бирата и се опита да разчупи колелото на съдбата, въртящо се в главата му.

— Оставам с теб — заяви той.

— Отлично. Радвам се, че си с нас — каза Спаркс и енергично разтърси десницата му.

— Добре дошли на борда, сър — приветства го и Лари със сияеща усмивка.

Дойл им поблагодари и се усмихна изморено, надявайки се в избора, който току-що бе направил, да има поне мъничко мъдрост. След като решиха въпроса за окончателното му вербуване, те се заеха да оправят въжетата и платната, защото времето отново се бе променило. Слънцето наближаваше зенита, когато на южния хоризонт се появи земя.

— Остров Шепи — каза Спаркс и посочи натам. — Ако вятърът се задържи, ще можем да хвърлим котва във Фейвършам към залез. Оттам до Топинг е една нощ езда. Макар че, ако не възразяваш, мисля да продължим без почивки.

Дойл отговори, че не възразява.

— Съпруг на покойната лейди Никълсън е един мъж на име Чарлз Стюарт Никълсън, син на Ричард Сидни Никълсън, пер на Осуалд, който с течение на годините постепенно се е превърнал в един от най-богатите мъже на Англия — обясни Спаркс с нотка на презрение. — Имам силно желание да се запозная с Чарлз Стюарт Никълсън. Искаш ли да узнаеш защо?

— Да — отговори Дойл, без да издава вълнуващите го емоции и готов да остави Спаркс да следва собствената си линия на разказване.

— Младият лорд Никълсън привлече вниманието ми миналата година, когато продаде голяма част от семейната земя на анонимен тръст. Тази привидно обикновена операция беше забулена с правна бъркотия, която се оказа необичайно трудна за разплитане. Защо ли? Защото някой бе направил всичко необходимо, за да скрие самоличността на купувача!

Спаркс замълча, наблюдавайки развеселен нарастващото объркване на Дойл.

— Ще те изненада ли сега ако ти кажа, че човекът, закупил земята на семейство Никълсън, се казва бригаден генерал Маркъс Макколи Дръмънд?

— Да, Джек. Изненадва ме.

— Добре. И мен също.