Списъкът на седемте

8. Джек Спаркс

„Е, сега вече нещата се изясниха — мислеше си Дойл. — Блаватска потвърди, че убийците са по следите ми — и това не звучи никак успокоително — а от нея не мога да очаквам никаква помощ, тъй като е ясно, че повече я интересува стриктното придържане към загадъчно непроменимия й график. Би ли могъл някой да си представи, че след всички тези опасности може да се окаже толкова ниско в скалата на нейните представи за духовна несгода?“

„От друга страна, какво бих могъл да очаквам… че ще изостави всичко и ще се хвърли да ми помага? А дори и да бе пожелала, какво по-точно би могла да стори за мен? Една жена на средна възраст, осланяща се на сътрудничеството на хилави интелектуалци с физиономията на книжни червеи. Не, не бих завидял на бедните нещастници, които би ми изпратила на помощ. Мъжки разговор на бутилка водка… а, не: аз имам нужда от ескадрон готови да отдадат живота си драгуни в стоманени ризници, с приготвени копия и ръце върху сабите.“

Той вървеше към Кингс Парейд.

„Апартаментът ми е унищожен, Петрович е мъртва — любопитно какво ще си помисли Лебу, когато някой открие тялото й? — по улиците се търкалят вместо храна за кучетата тела на разфасовани проститутки, едно дете е отвлечено, майка му е убита пред очите ми от магьосници, които ми залагат капан, от който ме спасява някой, представящ се за друг, и на свой ред ме праща за зелен хайвер, а аз едва не ставам жертва на каменен базилиск, изваден като от готическа пиеса. Не, никога не съм обичал Кеймбридж — този развъдник на аристократи, презиращи обикновените хора, този инструмент на системата, създаден да обезпечи нейното просъществуване… По-полека, Дойл. Хайде да не подновяваме този извечен социологически диспут. Приемай бедствията едно по едно.“

И така, налагаше се да започне с най-важното — нощувката тази вечер. Не му оставаха много пари. Нямаше към кого да се обърне за помощ — Блаватска бе най-сериозната му надежда. Проклетите й книги тежаха като котва в чантата му. Ама наистина, колко надменно се бе държала тя с него: той я моли за помощ, а тя го натоварва със събраните си съчинения и запрашва за провинцията.

И все пак поне имаше план: Топинг. Такаа… каква линия на поведение трябваше да възприеме по отношение на съпруга й? „Очарован съм да се запозная с вас, лорд Никълсън… Но, да, да, какво необикновено време за този сезон наистина. Вашите форзиции са просто безумно разцъфтели. Впрочем знаете ли, че онзи ден в един ужасен лондонски бордей прерязаха гърлото на съпругата ви Керълайн и разбиха главата на брат й? Не? Страшно съжалявам, но случайно бях в същата стая по това време…“

Добре… имаше време да обмисли най-правилната линия на поведение, докато стигне там. Сега му предстоеше да реши как да оживее и тази нощ.

Странноприемница?! Ха… какво отлично начало!

Дойл реши да не оставя чантата си в стаята, макар че намери за безопасно да метне палтото си върху леглото. После отиде в салона, избра място до камината, пусна чантата на пода и се постара кракът му да се докосва до нея през цялото време. Намираше се в компанията на още половин дузина посетители: двама възрастни, достопочтени мъже, млада семейна двойка и още двама самотни пътници, безобидни на външен вид и седнали достатъчно надалече от него, за да представляват някаква реална заплаха.

Поръча си чаша грог и реши да разгледа металното око. Спомни си съвета на Блаватска и помисли, че наистина би могъл да си направи амулет… какво лошо би могло да има в това? В този миг периферното му зрение долови някакво движение и той се обърна: това отново беше индийката, изкачваше се по стълбището. Явно и тя бе отседнала за през нощта. Дошла е за беседата. Вероятно бе решила да пътува обратно за Лондон на следващия ден.

Мислите му се насочиха към фалшивия Сакър. Този човек действително се бе представил в светлината на спасител и приятел, но защо в такъв случай бе използвал фалшиво име? И то точно това? Може би действаше на страната на злодеите? Дали не искаше да спечели доверието на Дойл в името на някаква зловеща цел? Дойл не знаеше за него практически нищо — този човек би могъл да се окаже първи довереник на Великия Магистър на Тъмното братство и да го бе въртял на пръста си през цялото време на бягството им с каретата.

Навън задуха вятър, по прозореца изтракаха клоните на дървото. Полъхът посъживи започналата да потъмнява жар и извади Дойл от замислеността му. Той се сепна и установи, че чашата в ръката му е вече празна. Чу навън неспокойно да цвилят конете. Малко изненадващо за него беше останал сам в стаята. Колко ли време бе минало? Единайсет и половина? Значи бе стоял тук почти цял час.

Поредният порив разтвори входната врата, вятърът нахлу в стаята с вой, газовата лампа изгасна, в стаята се спусна мрак и в този момент влезе нечия висока фигура, облечена изцяло в черно, с лице, скрито зад високата яка на пелерина и под тривърха шапка. Мъжът нетърпеливо удари с юмрук по тезгяха и се огледа. Дойл се подчини на импулса да се скрие зад облегалката на един от високите столове, макар това да го лишаваше от възможността да види лицето на мъжа. Все пак рискува да надникне и има късмета да го стори точно когато съдържателят изскочи от една малка стаичка. Усмивката моментално се изпари от лицето му. Макар да не се чуваше какво казва новопристигналият, гневният нисък тембър на гласа му прозвуча недвусмислено заплашително.

Като придърпа чантата си, Дойл дискретно се насочи към задното стълбище, но първо се увери, че пътят, по който се оттегля, не дава на непознатия възможност да го забележи. И докато се изкачваше най-сетне долови няколко думи, от които разбра, че натрапникът иска да прегледа книгата на посетителите. Някакъв инстинкт му подсказа, че мъжът с черните дрехи търси точно него.

— Да. Вземам си палтото от стаята и изчезвам — промърмори той сам на себе си, докато прекосяваше коридора. Опита се да налучка в тъмното ключалката. „Гледай на нещата откъм оптимистичната им страна, Дойл: ако отново са тръгнали по следите ти, този път поне ти се явяват в човешка форма.“

Най-сетне ключалката щракна, той влезе и видя, че прозорецът на отсрещната стена е разтворен и се люлее от вятъра, а току-що завалелият дъжд плиска по перваза. Пристъпи да го затвори и точно когато напипа дръжката, погледът му съзря на улицата нещо, от което гръбнакът му направо се втвърди от студ.

Пред входа на странноприемницата стоеше все същата катраненочерна карета, която бяха видели в нощта на сеанса. Запрегната бе с четири черни жребеца, чиито юзди се намираха в ръцете на скрит под черен капюшон кочияш. Дойл дръпна крилото на прозореца към себе си, но движението привлече вниманието на кочияша и той вдигна глава към него. Капюшонът се смъкна и Дойл видя, че под него има сива качулка, която изцяло покрива лицето. Фигурата посочи с пръст нагоре и издаде оглушително пронизителен писък.

Дойл затвори прозореца с трясък, бръкна в чантата за револвера и се втурна към вратата. Още докато беше в коридора, отдолу се разнесоха викове на болка… изглежда, изтезаваха съдържателя… „Мръсници, ще ви надупча на решето!“ И точно когато взе решение да се втурне в салона и да се изправи срещу бандитите, чу забързани стъпки на някой, който се изкачваше срещу него по стълбището. После чу още нещо…

— Псст!

Откъде ли пък идваше това?

— Псст. — На прага на полуотворена врата в дъното на коридора стоеше индийката и го викаше с пръст.

Дойл се поколеба.

— Дойл, побързай, за бога — настоя жената… с мъжки глас!

Дойл изтича и влезе при нея в мига, в който нападателите се изкачиха на техния етаж и без колебание се насочиха към неговата стая. „Индийката“ размотаваше дългия си воал и едва сега Дойл за първи път видя лицето й.

— Ти?!…

— Помогни ми да се измъкна от тези дрехи — отговори човекът, познат му под името Армънд Сакър.

Дойл зяпна от изумление. Откъм коридора се разнасяха тежки удари.

— Какво си се изблещил, Дойл, не ти ли е ясно, че току-що разбраха, че не си в стаята си?

С помощта на Дойл „Сакър“ свали от себе си подплатеното сари, под което се показа черният екип, познат му от нощта на тяхното запознаване, и избърса с хавлиена кърпа кафявия грим от лицето си.

— През цялото време си ме следил. — Тази констатация бе единственото, на което Дойл бе способен в този момент.

— Откриха те много по-бързо, отколкото предполагах, и вината за това е изцяло моя. — „Сакър“ захвърли кърпата. — Зареден ли е револверът ти?

Дойл провери.

— Не, съвсем ми беше излязло от ума!

Отвън се разнасяше шум от удари по вратите, последваха възмутените викове на другите гости на етажа. Суматохата се засилваше — явно групата се приближаваше към тяхната стая.

— Бих ти препоръчал да побързаш, приятелю — хладнокръвно отбеляза „Сакър“, ритна сандалите от краката си и обу чифт ботуши от мека кожа. — Ще се наложи да бягаме през покрива.

Докато ровеше трескаво в чантата си за кутията с амуниции, Дойл чу някакво изскърцване, вдигна поглед и видя една от сивите качулки да отваря капандурата над леглото. Той сграбчи първия по-твърд предмет, попаднал му под ръка, запрати го към създанието и го улучи точно в центъра на качулката. Фигурата политна назад и изчезна.

Мъжът взе хвърления предмет, който падна на леглото.

— А-а, милата Блаватска — каза той одобрително и му подаде тома, озаглавен „Психическа самоотбрана“.

— Е, мисля, че е крайно време да потегляме.

Прибирайки пътем воала, с който се бе маскирал до неотдавна, фалшивият Сакър се изкатери навън през капандурата. Дойл завърши зареждането на револвера, прехвърли чантата си навън, пое подадената ръка на мъжа и секунда по-късно стоеше до него на покрива.

— Имаш да ми обясняваш доста неща — подхвърли той.

— Напълно съм съгласен с теб, Дойл. Но какво ще кажеш първо да увеличим разстоянието между нас и тези създания. Мисля, че е по-разумно, а?

Дойл кимна. Мъжът потегли, крачейки от двете страни на билото на покрива, следван наблизо от Дойл. Всяка крачка по хлъзгавите от дъжда керемиди беше крайно опасна. Около тях бушуваше бурята.

— Как да ти казвам? — попита Дойл.

— Какво? Изобщо не мога да те чуя.

— Казвам… как ти е името? — извика Дойл.

— Наричай ме Джек.

След малко стигнаха до края на покрива. Улицата под тях беше безлюдна. Джек сложи два пръста в уста и изсвири толкова силно, че надви шума.

— Хей, Джек…

— Да, Дойл?

— Това изсвирване… дали наистина идеята е добра?

— Да.

— Искам да кажа… мисля, че слухът им е доста остър!

— „Остър“ е най-малкото, което може да се каже.

Зачакаха. Джек разгъна воала и едва сега Дойл забеляза, че ивицата плат е дълга към три метра и на двата й края са завързани тежести. Някой се приближаваше към тях. Една сива качулка.

— Застреляй го, ако нямаш нищо против — предложи Джек.

— Ще изчакам да се приближи, ако не възразяваш — отговори му в същия стил Дойл, но вдигна револвера и се прицели във фигурата.

— На твое място не бих изчаквал прекалено дълго.

— Бих бил щастлив, ако трябваше да го направиш ти…

— Не, не…

— Защото ако мислиш, че ще се справиш по-добре…

— Преизпълнен съм с увереност във възможностите ти, приятелю…

Качулката беше само на три метра. Дойл стреля. Колкото и да бе невероятно, създанието избегна куршума и бавно продължи да пристъпва към тях.

— Повярвай, не бих искал да прозвучи критично. Само че… — Джек завъртя шала над главата си — те са много по-бързи, отколкото изглеждат на пръв поглед. По-разумно е да стреляш няколко пъти едно след друго и да се надяваме, че отскачайки от един куршум, те сами ще се натъкнат на друг.

Дойл стреля пак, създанието се подхлъзна наляво, куршумът прониза рамото му, то залитна, възстанови равновесието си и отново пристъпи към тях. Избърсвайки дъжда от очите си, Дойл внимателно го взе на мушка.

— Тези неща… — започна той — … не са много живи, нали? Имам предвид в традиционния смисъл.

— Има нещо такова — отговори Джек и пусна шала.

Той изсвистя във въздуха и улучи тварта в гърлото. Тежестите в двата края се усукаха около шията, набирайки скорост, и накрая се удариха в черепа. Разнесе се звук като от спукване на диня под колело на фургон.

— Стреляй, Дойл!

Дойл стреля от упор в лицето под качулката. Нещото падна, плъзна се по керемидите и полетя надолу.

— По дяволите — каза Джек.

— Защо, мисля, че се получи доста добре.

— Имах намерение да използвам шала, за да слезем от покрива.

— Явно доста полезна вещ.

— Южноамериканско изобретение, макар в Пенджаб от векове да използват почти същото.

— Как ще слезем сега, Джек, ако въпросът ми не те дразни? — На Дойл му се стори, че чува шум на приближаваща се карета. — Ще трябва да скачаме, нали?

Джек напрегнато се вглеждаше надолу към улицата. Каретата вече се виждаше.

— Мислиш ли? Едва ли ще стигнем далече с натрошени крака…

Дойл обмисляше как да формулира несъгласието си, но преди да успее да се възпротиви, Джек го сграбчи за колана и скочи заедно с него от покрива. Телата им улучиха покрива на носещата се в тъмнината карета, пробиха го и пропаднаха чак до възглавниците на седалките.

— Мили боже!

— Цял ли си?

Дойл се опипа. Леко натъртване в ребрата, слаба болка в глезена — общо взето, чувстваше се забележително добре след скок от такава височина — почти шест метра.

— Мисля, че нищо ми няма.

— Отлично.

Каретата профуча покрай другата, която бе спряла пред странноприемницата, и Дойл забеляза размитите от пелената на пороя фигури, които се хвърлиха след тях. Джек подраска по останките от покрива и в дупката над главите им се появи покритото с белези лице на кочияша, познато на Дойл от предишното му пътуване в компанията на Джек.

— Тактика на изплъзване, Бари — нареди Джек.

Бари кимна и се концентрира върху задълженията си. Дойл чу камшика да изплющява и каретата се понесе още по-бързо.

Джек се настани на мястото срещу Дойл, пазейки се с една ръка от шуртящата през покрива вода.

— Съжалявам за дъжда.

— Няма нищо. Ще си поговорим ли сега, докато пътуваме?

— Още не. След малко слизаме.

— Слизаме ли?

Колелата на каретата изтрополиха по къс мост и неочаквано за Дойл тя спря. Джек скочи навън и задържа вратата отворена.

— Хайде, Дойл, не разполагаме с цяла нощ!

Дойл го последва в пороя. Джек махна на Бари и каретата изчезна в тъмнината.

— Насам — каза Джек и хукна надолу по склона под моста, по който току-що бяха преминали. — Ето тук.

И го дръпна под относителната сушина на моста. Държейки с едната си ръка чантата, Дойл се държеше с другата за перилата и поглеждаше с опасение към ревящата под краката им вода.

— Наред ли е всичко? — извика високо Джек.

— Мисля, че да — отвърна Дойл, но думите му потънаха в оглушителния грохот на пронеслата се над главите им карета, запрегната с четири коня. Тропотът бързо заглъхна в шума на дъжда.

— Те ли бяха? — осмели се накрая да попита Дойл.

— Бари ще ги поразходи около Трафалгарския площад, преди да усетят, че не сме с него.

Дойл кимна, усещайки, че противно на волята си се възхищава на изобретателността на този човек. Известно време никой не продума. Дойл не сваляше поглед от Джек, който приятелски му се усмихваше.

— Е, какво предлагаш да правим нататък?

— Предлагам да останем тук, докато дъждът не намалее — отговори простичко Джек.

Отново настана тишина. Джек, изглежда, нямаше нищо против да си стоят така, без да продума. Но Дойл не беше съгласен.

— Виж какво, Джек… или както и да е името ти. Преди да продължим с каквото и да било, много бих искал да знам кой точно си ти! — каза той, осъзнавайки, че търпението му е стигнало до края си.

— Ще трябва да ме извиниш за хитрината, Дойл, но във всичко това има определена логика, която скоро сам ще можеш да разбереш и почувстваш — каза мъжът, отново се усмихна, бръкна в джоба си и извади познатата плоска сребърна бутилка.

— Кой си ти?

— Джон Спаркс — за приятели Джек — специален агент на Нейно Величество. Приятно ми е да се запознаем. — И той му подаде бутилката. — Малко бренди, за да се постоплим, докторе?