Списъкът на седемте

2. „Чешир стрийт“ 13

Тринайсети номер на Чешир стрийт се намираше в центъра на редица жилища, толкова паянтови, сякаш бяха издигнати от карти за игра. Четири стъпала извеждаха до забележимо наклонена надясно входна врата. Самата сграда още не можеше да бъде обявена за пълна развалина, но денят, когато и това щеше да стане, едва ли се намираше в далечното бъдеще. Външният й вид не издаваше никаква скрита опасност. Всъщност външният й вид не издаваше нищо.

Дойл оглеждаше къщата от отсрещната страна на улицата. Беше пристигнал един час по-рано, отколкото пишеше в писмото. Здрачаваше се, пешеходците намаляваха. Той се криеше из сенките и чакаше, наблюдавайки къщата през малък далекоглед. Надяваше се присъствието му да остане незабелязано.

Бледа светлина на газова лампа осветяваше отвътре завесата на гостната. Вече два пъти в течение на изтеклия четвърт час някакви сенки минаваха между източника на светлина и дантелената завеса. Веднъж тя се помръдна, появи се ръка и тъмно, едва различимо мъжко лице изучаващо огледа улицата, после се скри.

В 7:20 ниска тантуреста фигура, увита в тъмни шалове, се появи в началото на улицата, изкачи стълбите, методично почука три пъти, направи пауза и чукна още веднъж. Беше висока метър и петдесет, тежеше към деветдесет килограма, главата и лицето бяха скрити от студа. Носеше високи обувки. Жена. Дойл повдигна далекогледа до очите си… обувките изглеждаха нови. Вратата се отвори и жената влезе. Дойл не видя нито вътрешността на къщата, нито кой е отворил.

Пет минути по-късно в полезрението му изтича момче, насочи се директно към вратата и повтори същото почукване. Беше облечено в одърпани дрехи — явно уличен хлапак — и носеше обемист пакет с неправилна форма, загънат във вестник и пристегнат с връв. Преди Дойл да успее да фокусира далекогледа върху пакета, момчето също влезе.

Между 7:40 и 7:50 пристигнаха две двойки, първата пешком. Семейството явно беше бедно, работническо. Жената имаше нездрав вид и бе в напреднала бременност, а мъжът бе як, скроен за тежка работа и видимо се чувстваше неудобно в онова, което според Дойл беше най-добрият му костюм. И те използваха кодовото почукване. Далекогледът му позволи да види как докато чакат, мъжът гълчи за нещо жената, а тя примирено е забила поглед в земята. Не можа да разбере какво й каза — опитът да чете по устните му разкри само думите „Денис“ и „Че… по…“. Чепо? После влязоха и това бе всичко.

Втората двойка пристигна с карета. Не прост файтон с две колела и капра, а частна карета, тапицирана с тъмна кожа, със стоманени спици на колелата, запрегната с чудесен дорест кон. Съдейки по пяната, избила на жребеца, бяха пътували с висока скорост от четиридесет и пет минути до един час. И тъй като дойдоха от запад, това означаваше, че живеят в района на Кенсингтън, под Риджънтс парк.

Кочияшът слезе и отвори вратичката. Униформата му и достолепните маниери напълно се покриваха с впечатлението, което създаваше: потомствен прислужник, около петдесетте, набит и суров. Първо се появи младеж — слабичък и блед, олицетворение на представата за студент в университет за привилегировани, точно от онази категория хора, които Дойл не харесваше. Натруфен с копринено шалче върху жабото и нагизден с филцова шапка, той или идваше направо от някакъв прием, или сериозно бе надценил официалния характер на мероприятието, което ги очакваше. Безцеремонно измествайки кочияша встрани, той подаде ръка на спътничката си да слезе.

Тя беше облечена изцяло в черно и бе висока колкото младежа. Фигурата й бе гъвкава, а формите изкусителни. Изглеждаше под влиянието на силна емоция. Бонето на главата и шалът придаваха на лицето й нежен овал, а известната прилика в чертите накара Дойл да предположи, че е сестра на младежа, две-три години по-голяма от него. Последното заключение не беше особено сигурно, защото Дойл ги зърна само за малко, тъй като младежът бързо отведе под ръка девойката до вратата. Той почука по обикновения начин — сигналът очевидно не им беше известен. Докато чакаха, младежът явно продължаваше нещо да й натяква — може би се опитваше да й обърне внимание в какъв квартал са се озовали. Създаваше се впечатление, че той я придружава въпреки желанието си, но независимо от привидната й крехкост, погледът в очите й показваше, че волята й е по-силна.

Жената неспокойно огледа улицата. „Това е авторът на писмото — схвана Дойл, — и се безпокои къде ли съм.“ И точно когато беше готов да се отправи към тях, вратата се отвори за пореден път и къщата ги погълна.

Върху пердето на гостната заиграха сенки. Използвайки далекогледа, Дойл видя как мургавият мъж, когото бе зърнал за миг да наднича зад пердето, поздрави девойката. До него стоеше бременната жена, която пое шапката на брата и шала на сестрата. Тъмноликият кимна сдържано, показвайки, че трябва да влязат във вътрешната стая. Всички последваха първата жена и се скриха от погледа на Дойл.

„Тя не се държи като дълбоко скърбяща — заключи Дойл. — Скръбта пречупва човек. Това, което движи тази жена, е страхът. И ако Чешир стрийт 13 е клопка, тя охотно влиза в нея.“

Прибра далекогледа и пипна за кураж револвера, после изостави наблюдателния си пункт и прекоси улицата към кочияша, който небрежно се бе облегнал на каретата и палеше лула.

— Извини ме, друже — проговори Дойл, изобразявайки на лицето си приятелска и леко притеснена усмивка. — Тук ли е мястото, където дават спиритическото представление? Казаха ми номер тринайсет.

— Не мога да ви кажа, сър. — Безизразен глас, който не издава нищо. И вероятно няма какво да издаде. А може би казва истината.

— Но това не беше ли лейди… а, как се казваше… и брат й… ама да, разбира се, ти трябва да си им кочияшът, нали? Сид ли беше?

— Тим, сър.

— Вярно… Тим. Не си ли спомняш, една събота ни взе двамата с жена ми от гарата?

Мъжът погледна Дойл с известно неудобство. Явно не желаеше да проявява открито недружелюбие.

— В Топинг ли беше?

— Разбира се, в Топинг. Поканиха ни на…

— На опера.

— Точно така, на опера… Миналото лято. Хайде, Тим, честно… забравил си ме, така ли е?

— През лятото лейди Никълсън има гости непрекъснато — опита да се извини Тим. — И най-много идват за операта.

— Такаа, я да опитам сега да си спомня… Беше ли брат й тогава в имението, или беше в Оксфорд?

— Кеймбридж. Мисля, че беше там, сър.

— Да, да… май започвам вече да си спомням. Все пак бил съм в Топинг само веднъж. — „Стига толкова — спря се Дойл. — Поставям на изпитание късмета си.“ — Май всички обичаме операта, а, Тим?

— Аз ли, сър? Нее… не е по моята част. Аз си падам по пистата.

— Хубаво, хубаво. — Поглед към часовника. — Я виж, то станало осем. Трябва да влизам. Е, хайде, всичко хубаво. Дано не ти е студено.

— Благодаря ви, сър — отвърна Тим, може би наистина благодарен за проявената загриженост, а може би изпитващ облекчение, че Дойл най-сетне си тръгва.

Дойл бавно заизкачва няколкото стъпала. Лейди Керълайн Никълсън — името й само изплува в паметта му. Свекър й — високопоставена фигура в правителството. Наследствена титла. Топинг е имението на предците й… някъде в Съсекс.

Така, как сега да почука? Тайният сигнал: три пъти, пауза, после четвърто почукване. Нека първо някой отвори, после ще решава. Той вдигна бастуна си, но още преди да докосне с него вратата, тя се отвори сама. Дори не чу резето да се отмества. Може да не е била затворена добре… с това изметване. Почувства, че го лъхва някакво течение.

Влезе. Вестибюлът беше тъмен и някак безутешен, голите дъски под краката му явно не познаваха килим. Отляво, отдясно и право срещу него се виждаха затворени врати. Малко по-нататък имаше вътрешно стълбище, чиито стъпала стърчаха като болни зъби. Дъските под краката му простенваха при всяка негова стъпка. След три такива предпазливи стъпки отворената зад гърба му външна врата шумно се затръшна. Този път отчетливо се чу как резето щраква. Дойл се опита да се убеди, че обяснението е в моментен порив на течението. Трябваше да приеме, че силата му е била достатъчна да предизвика и спускането на резето.

Само че пламъкът на свещта на масата, който единствен го отделяше от мрака нататък, не бе трепнал. Дойл прекара ръка над пламъка и той се раздвижи. В следващия миг забеляза оставената до свещта стъклена купа, в която плуваха ебонитовочерни отблясъци от трепкащата светлина.

Отворът на купата беше широк колкото двете му длани. Стъклото бе плътно, тъмно и богато украсено с някакъв мотив. Прекара пръст по някакви конични рога, явно украсяващи високо вдигнатата глава на животно. Може би някаква ловна сцена? Погледът му се премести върху тъмната, влажна и сякаш овъглена маса, която потрепваше в купата — повърхността й бе на люспи и почерняла, разнасяше се противна остра миризма. Преборвайки се с инстинктивното си отвращение, Дойл беше готов да мушне с изследователска цел пръст в гъстата течност, когато влажно избълбукване под повърхността й му разкри, че това не е инертна маса. Купата започна да вибрира и се затресе по плота на масата. „Добре, добре, ще се върнем по-късно на теб“ — помисли той и отстъпи.

Откъм вратата непосредствено пред него се разнесоха слаби гласове: тихи, ритмични, почти музикални, някак в ритъм с подскачащата по масата купа, може би предизвикали я по някакъв начин. Не, това не беше песен, по-скоро някакво припяване с неразбираеми думи…

Вратата отдясно се отвори. Там стоеше момчето, което бе видял да влиза. То го гледаше без никаква изненада.

— Дойдох за сеанса — проговори Дойл.

Момчето сбърчи вежди и изпитателно го огледа. Сега му се видя по-възрастно или по-скоро дребно за възрастта си. Да, определено беше доста, доста по-възрастно. Лицето му бе изплескано с мръсотия, над ушите му бе нахлупена шапка, но нито шапката, нито мръсотията можеха напълно да скрият сбърчените му вежди и присвитите му очи. Това лице си беше направо плетеница от бръчки. А в безстрастно гледащите очи вече не се виждаше нищо детско.

— Лейди Никълсън ме очаква — допълни уверено Дойл.

Изражението на момчето само за миг трепна от мигновено извършена преценка, после очите му станаха безизразни… сякаш някой ги бе изпразнил от изражение. Дойл изчака десет дълги секунди: чакаше всеки миг момчето да се катурне настрани — може би ставаше дума за лек припадък — готов да се пресегне и да го прихване… но в следващия миг съзнанието му се възвърна. То разтвори вратата широко и вдървено се поклони, явно показвайки на Дойл, че може да мине. „Епилептик, с явно обременено детство, забавен от недояждане растеж, може би ням. По улиците на Ийст Енд могат да се намерят пълчища подобни нещастници — мина малко безсърдечно през главата на Дойл. — Купуват се и се продават за по-малко от монетите в джоба ми.“

Дойл мина покрай момчето и влезе в гостната. Напевните гласове вече се разнасяха малко по-отчетливо и идваха от помещението зад затворената плъзгаща се врата пред него. Той чу вратата зад гърба му да се затваря, обърна се и видя, че момчето го няма. После тихо пристъпи напред, но в мига, в който се приближи до отсрещната врата, гласовете зад нея стихнаха и остана да се чува само едва доловимото съскане на газовите лампи.

И в този момент вратата се отвори. Момчето стоеше от другата страна и му направи жест да мине. В изненадващо просторната стая зад него сеансът набираше скорост.

Началото на съвременното спиритуалистично движение е свързано с една измама. На 31 март 1848 година в дома на семейство Фокс — най-обикновени хорица от Хайдсвил, Ню Йорк — започва да се разнася тайнствено почукване. Звуците продължават месеци наред, но само когато двете дъщери на семейството — девойки в предпубертетна възраст — се намират в една и съща стая. През следващите няколко години сестрите Фокс натрупват състояние от избухналия в национален мащаб истеричен интерес към тях: те издават книги, провеждат публични сеанси, предприемат лекционни турнета, общуват без притеснение със знаменитости. И едва в края на своя живот Маргарет Фокс признава, че всичко е било най-обикновена измама, основаваща се на все по-усложняваща се система домашни фокуси. Но вече било късно да се заглуши vox populi3, който ясно изразявал обществената нужда от провеждане на автентични експерименти със свръхестественото. Първенството на Науката пред поръждясалите устои на Църквата вече било създало онази удобна леха, в която Спиритуализмът пуснал жилавите си корени.

Целта на движението била пределно ясна: потвърждаване съществуването на светове отвъд физическия чрез директна комуникация с духовете посредством медиуми — индивиди, способни да се настроят към по-високите честоти на безтелесния живот. Схемата била ясна и по принцип една и съща: след като откриел и развиел специалната си способност, медиумът завързвал „познанство“ с дух водач, а той започвал да играе ролята на обслужващ космическото гише „Загубени вещи“. Понеже повечето клиенти на медиума обикновено били родственици на неотдавна пренесли се в отвъдното, те рядко проявявали по-специален интерес от това да се убедят, че скъпите им покойници успешно са пристигнали на другия бряг на Стикс. Задачата на духа водач била да измъкне доказателство за автентичността на връзката с леля Мини или бате Бил, като направи публично достояние някоя интимна шега, известна само на опечалените и потърпевшия.

И в отговор на тези простички въпроси потичал цял поток информация, предавана чрез серия почуквания по масите. По-изпечените медиуми можели да влязат в транс, по време на който духът водач поемал контрол над гласовите струни на посредника и възпроизвеждал гласа на покойния с поразяваща точност. По-малко били притежаващите действително изумителния талант да изпускат големи обеми млечнобяла лепкава пара през кожата, устата или носа си — субстанция с всички външни характеристики на дима и нито едно от свойствата му: тя не се разсейвала, нито се влияела от атмосферните условия и по-скоро играела ролята на триизмерна tabula rasa4, способна да превъплъти всяка идея. Да, едно било да чуеш леля Мини да чука по масата, и съвсем друго тя пред очите ти да се материализира в недрата на аморфната мъгла. Странната материя била наречена ектоплазма. Била фиксирана на снимки безброй пъти. Но никога не била убедително развенчана.

Но не само обърканите и опечалените систематично търсели услугите на медиуми. Зад техните орди пристъпвали две други групи заинтересовани лица. Били задвижвани от сходни мотиви, но с диаметрално противоположни цели, и между тях минавала ясна демаркационна линия: едните били търсачи на светлина, а другите — поклонници на мрака. Дойл например вярвал, че ако някой успее да се извиси и проникне в съответната сфера на знанието, ще разкрие вечните загадки на здравето и смъртта. Той лично се захванал да проучи подробно документирания случай на някой си Ендрю Джексън Дейвис — неграмотен американец, роден през 1826 година — който още по време на пубертета развил способността да диагностицира чуждите заболявания с помощта на вътрешно зрение, възприемайки човешкото тяло като прозрачно, в което органите висели като източници на светлина с даден цвят, а тяхната яркост и наситеност били индикация за това дали са здрави, или обратно. В този талант, според Дойл, човек можел да зърне гения на медицината.

От друга страна, поклонниците на мрака желаели да разкрият извечните тайни за собствена изгода — представете си пионерите на електромагнетизма да решат да използват откритията си само за себе си. За нещастие (както на Дойл му предстоеше да се убеди на собствен гръб) тази група била много по-сплотена от първата и била извървяла много по-дълъг път, за да се приближи максимално до осъществяването на заветната си цел.

В същата нощ и по същото време, на по-малко от една миля от събитията, които предстоеше да се случат на Чешир стрийт 13, една бедна и окаяна уличница излезе залитайки от кръчмата на Мартър Скуеър. Коледният ден се бе оказал успешен, но пък няколкото монети, които бе успяла да припечели за услугите, които можеше да предложи, бяха бързо похарчени, за да угасят изгарящата я жажда.

Животът й зависеше от желанието, събуждано от изпития долнопробен джин в слабините на нещастници като нея, внушили си, че имат нужда от малко ласка и потърсили я в трите минути бързо сношение насред вонящата странична тъмна уличка. Хубостта й отдавна бе повехнала и тя беше напълно неотличима от многото като нея, излезли в лондонската нощ.

Дали беше била в китното селце най-скъпото за родителите си и най-красивото момиче? Как ли бяха блестели очите й, когато бе разтворила крака пред селския ерген, омаял я с обещания за бляскав живот в града? Беше ли дошла тук с тази надежда? Или сладките мечти за мъничко щастие бяха умрели заедно с умиращите от алкохола клетки на тялото й? А може би бе забравила всичко с едно-единствено осъзнаване на сполетялата я катастрофа, пречупило волята й като глинена лула.

Студът я хапеше през изпокъсаното палто. Смътна мисъл мина през главата й, че зад заскрежените прозорци, покрай които минава, има семейства, насядали на Коледната трапеза. Дали бе истина това, или само спомен от някоя полузабравена коледна картичка? Образът избледня, изтласкан от мисълта за мизерната стая, която споделяше с още три като нея. Перспективата да се наспи я оживи — краката й безчувствено я понесоха напред и без да си го помисля ясно, тя взе решение да мине напряко за Олдгейт, покрай запустялото място недалече от Комършал стрийт.