Списъкът на седемте

18. „Вечерята е сервирана“

Седнала пред огледалото на тоалетната масичка, Айлин слагаше тънък слой червило на устните си. Косата й вече бе събрана в изящен кок. На шията й се виждаше плътно прилепнала диамантена огърлица. Подчертаващата формите рокля от черно кадифе издигаше сиянието на вътрешната й красота до класическо ниво.

— След като унищожиха дрехите ми, мисля, че тази рокля направо ми я дължат — каза тя. — Закопчай ме, Артър.

Дойл се наведе да открие кукичката и ухото за нея. Долови деликатния аромат на тънък парфюм и нежно целуна рамото й.

— Погрижили са се дори за грим и бижута. — Тя докосна диамантените обеци, които вече си бе сложила. — Не са фалшиви. Но недоумявам какво са намислили.

— Защо не отидем да разберем? — предложи Дойл, премести се на дивана и внимавайки тя да не го забележи, извади спринцовките, сложи ги във вътрешния си джоб и провери дали не образуват издайническа издутина.

— Кой още ще присъства?

— Повече, отколкото са поканили — каза Дойл шепнешком. — Джек е някъде вътре.

Тя го погледна.

— Добре. Не смяташ да се предадем без борба, нали?

— Ще гледам да те държа далеч от опасността…

— Артър, тези копелета убиха осемнайсет от приятелите ми…

— Няма да им позволя да ти сторят нищо лошо…

— … сред тях и моя годеник. Точно той стоеше редом с мен онази нощ на сеанса и играеше ролята на мой брат.

Дойл опита да се овладее.

— Денис?

— Да, Денис.

— Нямах представа. Ужасно съжалявам.

Айлин кимна и се извърна. Само след няколко секунди взе малка черна чантичка и се изправи пред него.

— Добре ли изглеждам? Излъжи ме, ако трябва.

— Изумителна си. Кълна се в Бога.

Тя лъчезарно се усмихна и усмивката й освети стаята. Той й предложи ръката си, тя прие и двамата излязоха в салона. Слугата се отдръпна да им направи път към стълбището. Музиката долу се смесваше с шума на оживен разговор.

— Забола съм в косата си десетсантиметрова игла за закрепване на шапка — прошепна тя. — Само ми дай знак и няма да се поколебая да я използвам.

— И не се двоуми да я забиеш там, където ще нанесе най-големи поражения.

— Съмняваш ли се в мен, Артър?

— Не, мила — успокои я той.

Айлин обхвана Дойл през кръста и заслизаха по величественото стълбище. Гледката пред очите им беше разкошна: осветена от огромните канделабри, масата блестеше със среброто на сервизите и кристала на чашите. В ъгъла свиреше струнен квартет. Осем от столовете бяха заети, а гостите бяха облечени като за кралски прием. Начело на масата седеше сър Джон Чандрос, а почетното място от дясната му страна беше още празно. В мига, в който видя Дойл и Айлин да слизат, той направи знак и разговорите секнаха. Всички насочиха вниманието си към стълбището.

— Усмихни се, скъпа — прошепна Дойл.

— „Още половин левга, още половин левга, още половин левга напред, и в долината навлязоха хора безчет…“ — шепнеше Айлин на себе си. — О, господи…

— Какво има?

— Нали знаеш, няма стадо без мърша — каза тя, усмихна се и кимна към противоположния на Чандрос край на масата.

Подканен от сивокосия джентълмен, седящ до него, там се надигна да ги поздрави младеж малко над двайсетте. Беше средно висок, представителен, блед. Иначе изпитите му черти бяха изкривени от развратна подпухналост. Тънките мустачки и козята брадичка трябваше да убеждават в това, че за младежа няма тайни, но постигаха точно обратното — правеха го да изглежда незрял. Беше накичен с лентичките на различни отличия и медали, носеше и пояс, а безукорно колосаното му жабо бе напръскано с бяло съзвездие от пресни петна. Когато Дойл и Айлин стигнаха до края на стълбището, епископ Пилфрок, облечен в широките си бели дрехи на висш сановник от англиканската църква, ги насочи към младежа, който чакаше с търпението на добре дресирана маймуна.

— Позволете да ви представя на Негово Кралско Височество принц Албърт Виктор Едуард, херцог на Кларънс — произнесе епископът с мазен тон. — Доктор Артър Конан Дойл.

— Здравейте — машинално произнесе херцогът. Нищо не проблесна в очите му, разположени толкова близко едно до друго, че създаваха у наблюдателя впечатлението, че говори с опитно свинче.

— За мен е чест, Ваше Височество — вежливо отговори Дойл.

— Мис Айлин Темпъл — продължи епископът.

— Здравейте.

Никакъв намек, че я е познал. „Този човек е болен“ — помисли си Дойл. Трудно беше да се забрави такава като Айлин, та дори човек да я бе погледнал само с едното си око, а по нейните думи херцогът беше прекарал цяла нощ с нея, ухажвайки я неуморно.

— Ваше Височество — каза Айлин.

— Времето днес е неестествено топло за сезона — проговори херцогът с трудно обяснимо оживление.

— Необичайно ясен ден за това време на годината — потвърди Дойл, усетил да го лъхва кисел мирис на вино.

— Да, ден като този е истинска благословия — допълни мнението си по темата епископът и мазно се усмихна. — Човек може да свърже подобно щастие само с присъствието на Негово Височество.

— Компанията на Негово Височество е в основата на много дарове — учтиво се намеси Айлин. — Аз се сещам поне за един такъв, предаван от баща на син, който неуморно се предоставя на жените из цяла Англия.

Епископът се смая от коментара на Айлин — не чак толкова прикрит намек за похожденията на известния с развратността си неженен херцог и слуховете за наследственото му венерическо заболяване. Принц Еди леко се намръщи — объркването беше изживяване, до което той едва ли би могъл да се извиси.

„Най-големият син на най-големия син на самата кралица — втори сред кандидатите за трона — мислеше си Дойл. — Не знам дали някога е имало по-убедителен контрааргумент срещу продължаващата практика на бракове само между избрани от европейските кралски дворове…“

Тронът!

Думите на Спайви Куинс и на момчето в синьо изплуваха в съзнанието му…

Тронът. Отварянето на прохода.

„Опитвахме се да интерпретираме предупреждението метафорично…“

„Стреми се към трона. Ще бъде крал…“

— Негово Височество е толкова щедър в разпределянето на своето богатство, че действително би било трудно да си спомни къде го е разпръснал — допълни Айлин с прелестна усмивка и пламнали бузи.

Епископ Пилфрок беше пребледнял като дух, устата му бе зяпнала; за миг той сякаш изчерпа запасите си от вежливи фрази. Принцът примигваше начесто и безмълвно мърдаше устни. Изглеждаше като счупена детска играчка.

— Когато следобедите са горещи — плахо каза той, — обожавам ягодов сладолед.

Абсурдността на тази забележка остави без думи дори Айлин. Една самотна сълза се плъзна от размътеното око на принца и се търколи в редките му издължени бакенбарди.

— Искам само — обясни принцът с плачлив глас, който сигурно още се помнеше в кралската забавачница — спокойствие, тишина и малко забавление.

Сивокосият мъж отдясно на принца изведнъж реши, че е време да се прояви, и го хвана за ръката.

— И ще получите това. Ваше Височество е изморен след изтощителния ден — каза той, като помагаше на принца да се отпусне обратно на стола си, — и има нужда от храна, за да възстанови силите си.

— Още вино — каза принцът, сведе поглед и мрачно се вглъби в мислите си.

— Още вино! — излая епископът. — Благодаря, сър Найджъл. Благоденствието на Негово Височество е единственото, за което си мислим.

— Знам, че е така — изрече сър Найджъл Гъл, сивокосият мъж — бивш лекар на принца. Той седна на мястото си и изгледа Айлин с унищожителен поглед. Женомразец, заключи за себе си Дойл, спомняйки си, че много от слуховете за разпуснатостта на принца не се ограничаваха само с нежния пол.

— Моля ви, седнете, ако обичате — влезе отново в ролята си епископът. — Мис Темпъл, бъдете така добра, домакинът ви кани на почетното място.

Епископът й притегли стола и Айлин седна отдясно на Чандрос и директно срещу Аликзандър Спаркс. Отляво на Спаркс вдървено седеше генерал Маркъс Макколи Дръмънд.

— А вие тук, доктор Дойл. — И епископът посочи място през два стола от Айлин. — Е, добре дошли на всички!

Пилфрок даде сигнал със звънеца за сервиране и се намести между Айлин и Дойл. Той от своя страна седеше срещу единствената друга дама на масата — мургава красавица, в която не бе трудно да познае лейди Керълайн Никълсън. Черна коса, силно лице, малко ястребови и безкомпромисни черти и все пак излъчваща повече чувственост, отколкото бе в състояние да предаде снимката. Черните й очи горяха с хищен пламък. Тя загадъчно се усмихваше на нещо свое.

Мъжът отдясно на Дойл имаше затруднения със седенето и непрестанно изкривяваше лице в болезнена гримаса. Десният му крак стърчеше малко встрани и удебелението на крачола в областта на коляното говореше, че то е наложено с нещо. Лицето му бе слабо, чисто избръснато, бледо и осеяно с белези от шарка. Въпреки очилата и липсата на грим Дойл позна в него Мургавия от сеанса — човека, когото бе прострелял в коляното. Професор Арминиъс Вамберг.

Значи тук бяха всичките седмина и в добавка внукът на кралица Виктория. Дойл вдигна очи и срещна погледа на Аликзандър Спаркс. Леката му усмивка беше обезпокоителна, защото подсказваше, че той е в състояние да проникне в мислите на всеки, който го заинтригува достатъчно. Дойл не виждаше смисъл да го предизвиква открито, така че погледна встрани.

Цял полк сервитьори, с все същия безизразен поглед и изпразнена от изражение учтива готовност да обслужат господарите, поднесоха първото ястие, което за разочарование на Дойл се оказа доста редичък бульон.

— Направих откритието си по време на годините в Карибския район — проговори, без да го питат, професор Вамберг с дрезгав глас, който напомни на Дойл за незабравимата нощ на Чешир стрийт 13.

— За какво става дума? — учтиво попита Дойл.

— Прекарвали ли сте известно време сред примитивните култури, докторе?

— Не, ако изключим французите — отговори Дойл, опитвайки се да сдържи импулса да сграбчи купата с бульона и да я изпие наведнъж.

Професорът вежливо се усмихна.

— Основната разлика е, че благодарение на отсъствието на онази лакирана обвивка, която ние европейците величаем с думата „цивилизованост“, не така развитите общества поддържат пряка връзка с природата. В резултат на това те се наслаждават на истински контакт с онова от нея, което остава скрито за нас: със света на духовното, по-специално света на така наречените дева — първичните елементи, населяващи физическия свят и носещи информация за него; света, който ние самонадеяно приемаме за граница на съществуването. Колегите ни в медицинската професия отхвърлят тези хора като глупави, примитивни, суеверни, податливи на ирационалните си фантазии и страхове. Но след редица изследвания аз съм склонен да ги разглеждам като мъдри и знаещи, прецизно настроени за живот в нашия свят до степен, която просто ни е непонятна.

Дойл кимна, колкото да покаже, че слуша, и хвърли поглед на Чандрос; той бе потънал в разговор с Айлин, тя се бе посветила на супата си с настървеността на Дойл.

— Самият аз доста дълго не бях убеден в тяхното съществуване — съобщи епископът между две шумни сръбвания. — Нали си представяте — частно училище, църквата, викарството…

— Не сте били убедени в съществуването на какво? — поинтересува се Дойл.

— Ами на първичните, разбира се — радостно се усмихна епископът. Неизвестно как той бе съумял да изпръска целите си очила с фини капчици бульон. — Докато един ден не срещнах професор Вамберг и не прозрях истината!

— В различните култури те са известни под различни имена — уточни Вамберг, видимо подразнен от неуместно веселото включване на епископа. — Вие имате ирландски произход, нали така, докторе?

Дойл кимна. Супата му беше свършила. Изкушаваше се да попита Вамберг, който не си бе дори гребнал веднъж, дали ще има нещо против, ако…

— В Ирландия са известни като леприкони — малкия народ. Тук, в Британия, ги наричат елфи, но има много местни вариации: „нокери“ в Кориуол, „пиксита“ в Шотландия, „трои“ в Шетланд и Оркейдия. За германците те естествено са „коболди“ или „гоблини“…

— Да, да, познавам митологията — прекъсна го Дойл, изнервен от снизходителната педантичност на натрапилия му се събеседник.

— А-а, но разбирате ли, зад всичко това, докторе, се крие много повече от обикновена митология — подчерта Вамберг, размахвайки за по-убедително лъжицата си.

В този момент внесоха следващото ястие. „Благодаря ти, Господи! — помисли си Дойл. — Не, на тях не им стига просто да ме уморят от глад, а искат да умра и от досада.“

— Печена яребица върху зеле — обяви епископът.

„Яребица ли? Трябва да има някаква грешка!“ — изненада се Дойл. Виждаше се само едно крило, навярно по-скоро от пуйка. А зелевият лист покриваше цялата му чиния. Намираха се в северната част на Англия. Откъде ли намираха такава селскостопанска продукция през зимата? „На подарен кон…“ — примири се Дойл и отряза късче от крилото. Месото бе сочно и крехко и — нямаше как да не го признае — тази първа хапка бе по-вкусна от всичко, което бе опитвал досега.

— Тези легендарни образи, познати ни от фолклора и детските приказки, всъщност са невидимите архитекти и строители на природата — продължи Вамберг, проявявайки към яребицата безразличие, сравнимо единствено с безразличието, което бе проявил към супата. — Нимфи в гората, русалки във водата, елфи във въздуха — има си причина, поради които тези неща се повтарят във всяка култура, дори в такава привидно напреднала, като нашата…

— И каква ли е причината за всичко това? — запита Дойл, като изостави всякакъв етикет, хвана крилото с две ръце и го загриза.

— Защото съществуват — отговори Вамберг. — Виждал съм ги. Разговарял съм с тях. Танцувал съм с тях.

„Да, да, скоро едва ли си го правил“ — злорадо си помисли Дойл.

— Така ли?

— Те са плашливи, крайно необщителни, но след като контактът бъде установен — а аз бях в състояние да го направя с помощта на карибските племенни жреци — тогава човек бързо научава колко готови са те да ни помагат и сътрудничат.

— Ужасно интересно — каза Дойл, успешно приключил с крилото.

— Нали, нали? — намеси се и епископът, по чиято брада се стичаше мазнина.

— И в какво по-точно са готови да ни сътрудничат? — попита Дойл.

— Ами в това, което могат да правят най-добре — отговори Вамберг. — Да отглеждат различни неща.

— Да отглеждат…

Вамберг взе необятния зелев лист от недокоснатата си чиния.

— Ами ако ви кажа, че ако зелевото семе, от което е израсъл този лист, е било посято в сух пясък само преди три седмици, било е лишено от вода и всякакви хранителни съставки и е било откъснато тази сутрин?

— На това, професоре, ще ви кажа, че сте прекарали твърде много време в дивашки танци край огъня.

Вамберг сухо се усмихна и този път вдигна крилото.

— Ами ако ви съобщя, че когато птицата бе приготвена днес следобед, тя беше само на две седмици?

Сервитьорите разчистваха за поднасяне на следващото блюдо и двама от тях бутаха специална масичка със сребърен похлупак.

— Изглежда тези… първичните, така ли бяха?… нямат с какво друго да се занимават, освен да ви помагат да отглеждате яребици, големи колкото орли, а?

— Пъстърва с лимон! — обяви епископът.

Похлупакът бе вдигнат и под него се показа една-единствена цяла риба, положена върху магданоз и резенчета лимон. Цветът и шарката й бяха като на пъстърва, но размерите й — на есетра. Сервитьорите започнаха да режат и да сервират. Дойл срещна учудения поглед на Айлин. Но сам той усещаше някакво тревожно чувство.

Вамберг се усмихна като прословутия котарак на Луис Карол и произнесе с библейски тон:

— О, неверници!…

Пред Дойл се озова порция пъстърва. Колкото и вкусна да бе, той започваше бързо да губи апетит — идеята за мистериозно денатурираното месо му изглеждаше силно обезпокоителна. Погледна през масата и видя, че Аликзандър Спаркс също се въздържа от ядене, а седи неподвижно, вперил поглед в Айлин. В другия край на масата, впъхнал салфетката в яката си досущ като лигавче, Негово Височество херцогът на Кларънс лапаше лакомо рибата си, пиеше чаша след чаша и се радваше като дете, без да обръща внимание нито на компанията като цяло, нито на съседите си по маса.

— Великолепно! — възхити се епископът. До него стоеше красиво русокосо момче от църковния хор. Епископът му пошушна нещо в ухото и собственически прекара късите си пръсти през къдриците му.

— Тази среща ми донесе още нещо, което изобщо не бях търсил — между другото всичко това стана на остров Хаити. Жреците ми дадоха да опитам еликсир от различни билки, корени и органични екстракти. Твърдяха, че тайната му им била разкрита от първичните — разказваше Вамберг. — Жреците бяха използвали въпросната смес с мярка в продължение на векове и в резултат бяха установили, че когато се даде в подходяща доза и в съчетание с определени медицински процедури, питието може да лиши мъж или жена — всеки мъж или жена — от съзнателната му воля.

— Извинете? — спря го Дойл.

— Волята им престава да бъде тяхната. Те стават покорни, отстъпчиви, изцяло под властта на жреца, който може да ги използва както намери за добре — на полето или за домашна работа. Дори най-твърдоглавите субекти стават послушни. На тях може да им се има доверие. Държат се прилично.

Роби. Безмълвни и лишени от разум като марионетки, сервитьорите поднасяха месното блюдо. Дойл се опита да не мисли от какво животно биха могли да дойдат тези сочни късове.

— Значи така решили в Хаити проблема за прислугата — намигна епископът. — Колко хубаво е да можеш свободно да говориш пред слугите!

Вамберг погледна епископа с поредния си изпепеляващ поглед и продължи:

— Жреците образуват затворено братство и охраняват знанието, което притежават, с живота си. Бях един от малцината външни — и единственият европеец — на когото бе позволено да се докосне до тази съкровищница. Успях дори да подобря ефекта с проста хирургическа процедура, която се използва в комбинация с напитката.

„Не се учудвам, че Боджър Нъгинс е избягал — помисли Дойл. Правилно е решил, че е по-добре да свърши, плувайки по лице в Темза, отколкото да се превърне в амбулаторен труп като Ленсдаун Дилкс и да бъде складиран в нечие мазе като чувал с въглища…“

— Забележително! — възкликна епископът.

— След години, по време на странстванията ми из Тибет, се натъкнах на човека, успял да прозре как един ден тази процедура може да бъде използвана в по-широк мащаб, за да изпълни една истински полезна социална функция. — Вамберг кимна към Аликзандър Спаркс.

Трясък на счупени съдове стресна всички. Един слуга в другия край на масата бе изпуснал на пода чиния. Наведе се и с непохватни забавени движения опита да събере с ръце парчетата и разпръснатата храна.

— Скапан глупак! — прошепна генерал Дръмънд.

Но Дойл гледаше и не можеше да откъсне поглед: тилът на мъжа беше набързо и съвсем наскоро остриган и по дължината му минаваше съвсем пресен триъгълен белег, чиито ръбове гнояха. Груба синя нишка свързваше тъканта от двете страни на разреза. До нещастника се приближи друг слуга и му помогна да се изправи.

И в този миг сърцето на Дойл подскочи и спря.

Това беше Бари.

Очите му бяха като на мъртвец и в тях нямаше и следа от светлина или живот.

— Ей, ти — обади се Аликзандър. — Как се казваш, некадърнико?

Но Бари само пристъпи от крак на крак и тъпо го изгледа. От ъгълчето на устата му потече слюнка.

Аликзандър скочи и удари Бари през ухото. Той прие удара с пасивността на изтощено до смърт животно. Дойл стисна с все сили стола си, за да не се нахвърли върху Спаркс.

— Отговаряй, когато те питат, момче!

Едва доловим намек на разбиране изплува в пречупеното му съзнание. Бари кимна. От устните му се откъсна слаб звук, който едва наподобяваше дума.

— След като ни доказа, че не ставаш за работа, може би ще ни позабавляваш — изрече Аликзандър. — Потанцувай ни сега, изиграй джига.

Аликзандър вдигна ръце и запляска, като подкани сътрапезниците си да се присъединят. По негов знак замлъкналият квартет подхвана ирландска джига. Аликзандър отново зашлеви Бари, завъртя го и го мушна с края на бастуна си.

— Танцувай, момче! Прави каквото ти се казва.

Дойл виждаше как музиката пронизва остатъците от съзнанието на Бари. Той опита да размърда крака, но резултатът беше плачевен — личеше си, че всяко движение му се удава с труд и му причинява болка. Ръцете му висяха отпуснато. В чатала му се появи тъмно петно, което бавно се разширяваше.

Но за седмината и височайшия им гост представлението беше крайно забавно. Принц Еди едва се сдържаше да не скочи на крака и да не се включи в танца. Епископът се смееше толкова силно, че се държеше през ребрата и се превиваше в стола си с почервеняло до пръсване лице.

Дойл погледна вляво. Айлин беше бледа и едва сдържаше сълзите. Той й направи знак да не се издава.

Неспособен да издържи на напрежението, Бари се свлече на колене до един стол. Дишането му беше съпроводено с хрипове. От раната на тила му бе потекла тънка струйка бледа кръв и се спускаше по шията. Аликзандър отметна глава и се изсмя, после махна с ръка, показвайки, че това е краят. Музиката спря. Двама от слугите повдигнаха Бари и внимателно, но твърдо го изведоха от стаята.

— Възхитително! — задъхано изрече епископът.

„Довели са го тук, за да го видим — досети се Дойл, усмирявайки гнева си. — Сами да видим до какво състояние са докарали мозъка му и как са ограбили душата му.“ И това не беше резултат само от отварата на Вамберг — Бари беше опериран, някой грубо беше бръкнал в главата му и беше унищожил нещо съществено, без което Бари бе престанал да бъде човек.

Дойл изпитваше желание да избие всички пред очите си.

От другата страна на масата Аликзандър злобно се усмихна и седна на мястото си, открито премествайки поглед от Дойл към Айлин и обратно — най-демонстративната проява на някаква емоция от негова страна до момента.

„Иска му се да види страх — досети се Дойл. — Нали това е неговата храна.“

— Продължете, професоре — обади се Аликзандър.

— Да… След като провидението ни събра, аз и моят приятел продължихме скитанията си по света, но вече с нова цел — продължи Вамберг, навеждайки се толкова близо до Дойл, че той подскочи при първите му думи.

— Цел.

— Задачата ни беше да се запознаем с други първични в други страни и други континенти. С удивление установихме, че те имат желание да ни разкрият тайните си — и ще ви кажа, докторе, че сред тези тайни имаше истински чудеса, включително тайната на самия живот! — срещу които те искаха нашата помощ.

Дойл кимна. Не искаше да проговаря, защото не беше уверен дали ще може да скрие засилващия се ужас, който бе започнал да го обхваща. Подозираше, че онова, което се бе случило с Бари, спокойно можеше да е съдбата и на брат му. Нямаше как да избегне извода, че същото очаква и него и Айлин.

— Някога в далечното минало първичните образували едно цяло под закрилата на обединяващия дух — разказваше Вамберг. — Могъщо създание, почитано от примитивните народи по света под един или друг образ. Създание, оказало се трагично, дори жестоко неразбрано от страдащите ни от религиозна нетърпимост предци — не, няма да споменавам имена… — Епископът удовлетворено се изкикоти. — … които подхванали систематично, брутално и безсмислено преследване на това създание и неговите поклонници. Постепенно оформилата се култура от западен тип с нейните дребнави и егоцентрични грижи и с ограничените си монотеистични пристрастия накрая успяла да изтласка това създание от измеренията на физическия свят в зоната на здрача, там, където съществуването му не било пълноценно.

— Дяволът — осмели се да изрече Дойл.

— Да, ако изхождаме от християнската концепция за него. Ето какво ни предложиха първичните: в замяна на предоставянето на услугите на колективния им гений, те поискаха нашето съдействие за връщането на великия дух обратно на земята, за да може той да заеме полагащия му се трон сред тях. Това поискаха те от нас, защото се оказва, че само човеците могат да сторят необходимото. И в името на вечната слава на човека и природата, ние се съгласихме да го сторим, разчитайки на помощта на уважаваните ни колеги.

Всички на масата се бяха смълчали и внимателно наблюдаваха каква ще бъде реакцията на Дойл. „Луди“ — разбра той изведнъж. — „До един. Безнадеждно луди.“

— Да не говорите за Обитателя на прага? — попита той за всеки случай.

— О, той има много, много имена — с готовност отговори епископът.

Принц Еди посегна към каната с вино, събори я и заля снежнобялата покривка с червен кларет. И се изкиска с момински смях. Аликзандър и доктор Гъл навъсено се спогледаха и докторът се изправи.

— Негово Височество изказва съжалението си, но денят беше наистина изтощителен. Той ще довърши вечерята в покоите си и ще си легне.

Принц Еди направи неодобрителен жест и измърмори някакво възражение. Гъл прошепна нещо в ухото на абсолютно пияния младеж и го дръпна да стане. Принцът рязко изтегли ръката си и я удари в съседния стол, който с трясък падна на пода. Лицето на Гъл почервеня.

— Лека нощ, Ваше Височество — неочаквано изрече Аликзандър Спаркс. Гласът му разсече тишината като скалпел. — Приятна почивка.

Принцът изведнъж омекна, стана послушен и кимна покорно на Аликзандър. Доктор Гъл го взе под ръка и го поведе. После се сети нещо и отново му пошепна в ухото. Принцът спря, събра останките от разпиляното си достойнство и се обърна към масата:

— Благодаря на всички ви… лека нощ.

Отвърна му нестроен хор от гласове. Гъл насочи принца по широка дъга, която свършваше със стълбището. Принцът се спъна веднъж, Гъл го задържа и двамата започнаха внимателно да се качват стъпало по стъпало. Принц Еди изглеждаше самотен и унил като стара мечка от уличен цирк.

И докато Дойл го наблюдаваше, нещо тупна тежко на масата пред него. Погледна го — беше ръкописът му.

— Може би ще си представите моята изненада, доктор Дойл, когато вашият… ръкопис попадна в „Ратборн и синове“ — почна лейди Никълсън. Гласът й беше нисък и плътен, речта й бе накъсана от многозначителни паузи.

„Може и да мога“ — мина през ума на Дойл.

— Когато професор Вамберг и мистър Грейвс… искам да кажа мистър Спаркс — ни се представиха преди…

— Стават вече към единайсет години — подсказа епископът.

Прекъсванията на досадния духовник дразнеха лейди Никълсън не по-малко, отколкото бяха дразнили Вамберг.

— Благодаря ви, Ваше Преосвещенство. Сър Джон, генерал Дръмънд и аз споделяме общ интерес и изучаваме окултното познание от дълги години насам. Мислим по еднакъв начин. От момента, когато професорът и мистър Спаркс пристигнаха в Англия, представиха ни се и ние посветихме силите си на… съвместните си интереси… нашият върховен приоритет беше запазването на абсолютна тайна… След това пояснение ще ви бъде по-лесно да си представите огромната ни изненада, когато този… документ… се озова на бюрото ми. Написан от млад, неизвестен и досега непубликуван лекар — с две думи никой, ако ме извините — който, ако се съдеше по доказателствата на много страници наред, ни е подслушвал… така да се каже… през всичките тези години.

„Но това е абсолютна случайност — искаше му се да извика. — Половината от тези дивотии заимствах направо от Блаватска, а останалото е сляп, глупав късмет.“ Но Дойл отлично съзнаваше, че не това желаят да чуят тези хора и дори да им го кажеше, то едва ли щеше да му помогне.

— Така че изгаряме от нетърпение… — все така тихо продължаваше лейди Никълсън, — … да получим някакво… обяснение… на това. — И тя вяло посочи книгата.

Дойл бавно кимна. Усещаше очите им да пълзят по лицето му като насекоми.

— Напълно ви разбирам, лейди Никълсън. Искам в началото да кажа колко много се възхищавам на това, което сте постигнали — подхвана Дойл, влизайки в ролята на надут академичен тип, както бе направил по време на разговора с Аликзандър в каретата. — Колко велико и опасно е начинанието ви… колко прозорливо! Поздравления на всички ви. Изключително впечатляващ акт!

— И как научихте за… това… с което сме се захванали? — подкани го лейди Никълсън.

— Да… явно няма никакъв смисъл да се преструвам… най-добре ще е веднага да си призная — каза чистосърдечно Дойл, молейки се в себе си въображението му да не го изостави в момент като този. — Чистата истина е, че аз… ви изучавах.

— Изучавали сте ни? — изви въпросително вежда лейди Никълсън.

Останалите се спогледаха разтревожено, опитвайки се да го направят незабелязано от него.

— О, да — живо потвърди Дойл. — Тайната, пазена с клетва е нещо много хубаво и похвално — Боже опази да бъде иначе, като се има предвид с какво сте се захванали — и на пръв поглед би могло да се допусне, че не бихте имали никакви проблеми да опазите в тайна дейността на седем толкова необикновени личности, така че тя да не стане достояние на един скромен почитател… ха-ха, на никой, както така любезно се изразихте. Но ако въпросният почитател е обладан от страстното желание да разгадае целта ви… е, това коренно променя нещата.

Настъпи продължително мълчание.

— Как? — късо се осведоми генерал Дръмънд.

Дойл съумя да изтръгне от себе си игрив смях.

— Без да проявявам неуважение, генерал Дръмънд, това е все едно да поискам от вас, сър, свободно да ми разкриете най-съкровените си военни тайни. Не, не — нямам намерение да обсъждам с вас начините ми на разследване. Но може би някой от вас ще попита защо? Това вече е добър въпрос. Защо наистина? И отговорът, госпожо и господа, е нещо, което аз съм щастлив да споделя с вас!

Дойл се облегна, отпи глътка вино от чашата си и нагло се усмихна. Улови погледа на Айлин за един миг, който й беше напълно достатъчен да му покаже, че го смята за полудял, веднага да се сети, че случаят не е точно такъв, и да му даде да разбере, че може да разчита и на нейните импровизаторски способности, ако това се наложи. Той едва доловимо й кимна, че е разбрал.

— Добре тогава, защо? — попита накрая Аликзандър Спаркс. Опитваше се да го гледа страшно, но на лицето му бе изписана неувереност.

„За втори път го озадачавам — помисли си Дойл. — По някаква причина този човек не вижда през абсурдната димна завеса, която се опитвам да хвърля. Сигурно има сляпо петно в съзнанието.“

— Да… защо, мистър Спаркс — повтори въпроса му Дойл и се наведе уверено напред. — Добре… Ето ме тук, седнал сред вас. Признавам, че в една толкова августейша компания аз съм просто един човек със скромни възможности и безспорно още по-скромни постижения. Моето място на този свят не ми позволява да се конкурирам с никого от седящите край тази маса. Но ние не сме само разделени. Има нещо, което ни свързва — страстната ни съпричастност към целите, които сте си поставили. Аз изгарям от страстното желание да видя как плановете ви успешно се реализират. И може би малко безразсъдно си въобразявах, че ако създам възможност да се срещна с вас, ще мога да ви убедя да ми позволите да взема участие, да изиграя някаква, макар и незначителна роля в изпълнението на тези планове, в които аз безрезервно вярвам.

Дойл говореше и говореше, но в главата му се въртеше една-единствена мисъл: „Колкото по-дълго ме оставят да им дърдоря, колкото по-дълго ми позволят да им размътвам главите… толкова по-дълго ще живеем и толкова по-голям шанс ще има Джек — ако е влязъл, разбира се! — да предприеме нещо“.

— Значи затова написахте този… роман? — попита лейди Никълсън, поколебавайки се за миг преди да произнесе думата, която може би й се струваше безвкусна.

— Точно заради това написах моята история, мадам, и точно затова ви я пратих — отговори Дойл и разтвори ръце като играч на покер, свалящ картите си. — Това е. Разкрихте ме.

Седмината отново тайно се спогледаха. Дойл много добре разбираше, че у тях остават сериозни съмнения. Дръмънд и в по-малка степен Чандрос се отнасяха особено скептично към чутото.

— Освен на „Ратборн и синове“ вие сте изпратили ръкописа си и на доста други издатели — напомни му Чандрос.

— Да, сър Джон, по една-единствена причина — каза Дойл, молейки се тази причина да изникне в главата му в следващия момент. — Човек не може да се вмъкне в леговището на лъва, без да направи опит за отклоняване на вниманието. Подходът ми предполагаше известна деликатност. Чувствах, че ще бъда отблъснат, ако се обърна направо към вас, имах сериозни основания да предполагам, че едва ли ще се отнесете благосклонно към усилията ми, затова разпратих скромното си произведение на повече места, разчитайки да създам известна правдоподобност, ако решите да разследвате намеренията ми по-сериозно. Стана така, че на няколко пъти едва не загубих живота си заради това шлифоване на детайлите.

Над масата отново се спусна мълчание. Тези път Дойл чувстваше, че общото настроение се скланя в негова полза. Реши да събере последните си резерви от искреност.

— Моля ви да ме извините, но трябва да говоря напълно откровено: ако не съм представлявал никакъв интерес за вас, едва ли щяхте да си причинявате главоболията, свързани с организирането на сеанса. Така че, ако за вас решителността, жертвоготовността, настойчивостта означават нещо, на което държите, тогава аз вярвам, че вие ще ми дадете, макар и минимална възможност за изява на ваша страна, за да мога с нещо да допринеса за реализирането на величавия ви план.

— А какво ще кажете за брат ми? — попита Аликзандър.

— Брат ви? — Дойл се бе подготвил за този коварен въпрос. — Вашият брат, мистър Спаркс, ме отвлече на два пъти против волята ми и повече от два пъти едва не стана причина за смъртта ми. Разбрах, че е избягал от Бедлам… ако мога да съдя по поведението му, задържането му там не е било без причина.

— Какво желаеше той от вас?

— Бих ли могъл правилно да дешифрирам безумните идеи на един луд? — отклони отговора Дойл. — По-скоро бих се опитал да разгадая загадката на Сфинкса. Честно казано, изпитвам облекчение, че най-сетне се отървах от него.

Лейди Никълсън и Спаркс се спогледаха и Дойл разбра, че това е истинската ос на властта в това гнездо на змии.

— А какво ви е известно за… нашия план? — поиска да разбере лейди Никълсън с нотка на уважение в гласа.

— Ако съм разбрал намеренията ви правилно, вие се опитвате да върнете създанието, за което спомена професор Вамберг — създанието, което аз наричам в книгата си Обитателя на прага — в измеренията на физическия свят. — И тук Дойл си позволи да направи най-смелия скок на своята офанзива: — И в момента подготвяте втория опит, защото първият ви опит — свързан с раждането на вашия син, лейди Никълсън, русото дете, което видях по време на сеанса — е претърпял трагичен провал.

Думите му разтърсиха жената и рикошираха през останалите. Айлин изненадано разтвори очи при това разкритие. Дойл бе рискувал и бе събрал каре аса. Подчинявайки се на незабелязан знак от страна на Спаркс, лейди Никълсън разшири общото доверие към него още малко.

— Физическият носител не беше достатъчно силен — каза жената без сянка на печал. — Момчето просто… не можеше да поеме подобна тежест.

„Физическият носител… Мили боже, тя говори за своята плът и кръв по-небрежно, отколкото ако ставаше дума за опитно зайче!“

— Ние вменяваме вината на бащата — благочестиво допълни епископ Пилфрок. — Слаб човек. Изключително слаб и безполезен човек.

— Изглежда, някои негови слабости… са били прехвърлени по наследство — поясни лейди Никълсън.

— Познавам лорд Никълсън — каза Дойл. — Не бих казал, че чутото ме изненадва, не, в никакъв случай. Нека се надяваме, че следващият донор ще се окаже и физически на нивото на положението си в този свят.

— И кой би бил той според вас? — меко се поинтересува Чандрос.

— Е, естествено принц Еди — отново се реши да скочи в тъмното Дойл.

Нов поглед между Никълсън и Аликзандър. Ново точно попадение от негова страна.

Това значи беше причината за привличането на Найджъл Гъл в групата: късата каишка на врата на престолонаследника. Дойл едва пое шока на изненадата. Тези хора смятаха, че наистина ще върнат този фантом на мрака — Черния повелител, Обитателя на прага… Дявола с многото имена — като предполагаем престолонаследник на Англия.

— Ние не сме безчувствени към убедителността и… находчивостта на… вашите аргументи, докторе — призна лейди Никълсън.

— И сме искрено впечатлени от настойчивостта ви — допълни Спаркс. — Прав сте, сеансът действително беше проверка. Искахме да определим от какво сте направен. И не на последно място — какво знаете.

— Предвид на рисковете, за които вие сам споменахте, сметнахме за напълно уместно и дори наложително да потърсим допълнително… доказателство… за това, че сте подходящ — каза лейди Никълсън.

Дойл кимна. Бяха захапали въдицата, оставаше куката да се забие.

— Разбирам предпазливостта ви, лейди…

Прекъсна го тупването на нещо на масата пред него. Макар да не го бе видял да помръдва, Дойл знаеше, че Спаркс му е подхвърлил предмета.

Бръснач с извадено острие, блестящо под светлината на свещите.

— Искаме да убиете мис Темпъл — обясни Спаркс. — Тук. Сега.

Дойл почувства, че времето спира хода си.

— Да убия мис Темпъл? — машинално повтори той.

— Моля ви — каза Спаркс.

„Не се колебай, Дойл. Дори не си позволявай да мигнеш. Ако на Айлин й е писано да се спаси…“

Къде е Джек?

Дойл премести поглед по лицата на присъстващите. Аликзандър се хилеше злорадо. Пилфрок неспокойно се подхилкваше. Лейди Никълсън дишаше често — тя, изглежда, се възбуждаше от онова, на което си мислеше, че ще стане свидетел.

От него се очакваше да повтори сцената на убийството от сеанса… но този път убийството трябваше да бъде истинско.

Дойл не смееше да погледне към Айлин.

— Да, добре — каза той спокойно.

Взе бръснача, стана от стола си и го хвана за облегалката, за да го премести. После направи крачка към Айлин и видя, че слугите с безжизнения поглед в очите са застанали зад масата.

Айлин се обърна с лице към него. И Дойл й каза с поглед: Сега!

И в следващия миг се извъртя и използва инерцията, за да замахне с бръснача към Вамберг. Очите на Вамберг блеснаха зад дебелите стъкла на очилата, той извика нещо и вдигна лявата си ръка, за да се предпази, но бръсначът разсече ръкава му, проникна до предмишницата и сряза дланта му. Алена струя от прерязан кръвоносен съд бликна от раната и изпръска ръкописа.

Дойл светкавично извади спринцовките и се извърна на другата страна. Първото, което видя, беше, че Чандрос се опитва да притисне лявата ръка на Айлин към облегалката на стола, а епископът се извърта, за да направи същото с дясната й ръка. Айлин успя да се надигне, измъкна се от хватката на епископа и стовари десния си юмрук в лицето на Чандрос.

— Копелета! — изкрещя тя.

В мига, в който юмрукът й влезе в контакт с плътта му, мъжът изпищя ужасено и вдигна ръце към лицето си — и по-точно към дясното си око — а когато тя отдръпна ръката си, Дойл видя, че Айлин бе забила дългата си игла за шапка дълбоко в окото на противника си. През пръстите на Чандрос се стичаше кръв.

Преди епископът да успее да задържи Айлин, Дойл хвана по-удобно първата спринцовка и я заби в месестото му гърло, после натисна буталото с двете си ръце и изпразни цялото й съдържание в сънната му артерия. Епископът изкрещя, но звукът излезе само наполовина от гърлото му и секна. Очите му изхвръкнаха, лицето му стана моравочервено и склеротично, а лекарството — свръхдоза дигиталис — нахлу в кръвта му, за да спре само след секунди сърцето му.

— Бягай! — извика Дойл.

Изненадани от неочакваността на атаката, слугите едва сега се приближаваха към тях, опитвайки се да ги заградят от двете страни. Дръмънд бе станал, лейди Никълсън избутваше стола си от масата.

Аликзандър Спаркс вече не беше до нея… Дойл не го виждаше никъде.

Айлин изтича към стълбището. Писъците на Чандрос бяха заглъхнали, той бе свалил ръцете си от дупката в окото и оттам се стичаше гъста лепкава кръв, която бързо се съсирваше. Иглата явно бе проникнала в мозъка му. Макар тази последна новина още да не бе достигнала до крайниците, сър Джон Чандрос вече беше мъртъв. Пилфрок седеше на стола си изпънат, беше хванал гърлото си с ръце, лицето му бавно почерняваше, устата му бе отворена за безмълвен вопъл. Смъртта му наближаваше.

В този миг простена Вамберг — той седеше в шок, прихванал разсечената си ръка — и това накара Дойл да погледне наляво. Наведе се да вземе бръснача и в същия миг покрай него прелетя Айлин — тичаше към стълбището.

В мига, в който пръстите му докоснаха стоманата, Дойл усети върху бузата си гореща течност — беше кръв, разбира се, но не неговата — и едновременно с това някой заби стоманените си пръсти в шията му. С дрезгав рев Вамберг го дереше с ранената си ръка — ноктите му разкъсваха кожата на Дойл, оставяйки кървави следи. Разбирайки, че не може да надвие изненадващо силния захват на Вамберг, Дойл се прицели с втората спринцовка, заби я в горната част на лявото му бедро и натисна буталото. Половината от съдържанието се изля във феморалната артерия, преди мъжът рязко да отскочи, счупвайки иглата с движението си. Функцията на спринцовката се смени — от иглата изхвръкна силна струя кръв.

Дойл се хвърли на свой ред към стълбището. Един от слугите се затича да го засече, но Дойл замахна с бръснача, нарани мъжа и го отхвърли назад.

— Айлин!

Цяла група слуги се показаха иззад ъгъла на горната площадка и се втурнаха надолу към нея.

— Натам! — извика той и посочи една врата встрани от площадката.

Разнесе се изстрел и близо до краката й излетяха парченца мрамор. Дойл се обърна и видя, че Дръмънд се приближава към стълбите, предвождайки с револвер в ръка групата слуги. Дойл хвърли бръснача си към него, но генералът го отби с небрежен жест.

— А сега върви в Ада! — извика Дръмънд и отново вдигна револвера.

В същия миг отгоре се стовари тежка рицарска броня и помете групичката слуги. Куршумът на генерала безобидно изсвистя встрани.

— Артър! — изпищя Айлин.

Той се обърна — над него се бе надвесил един от слугите с тояга, вдигната за удар. Дойл чу остро изсвирване, в челото на мъжа се заби сребърна звезда и той рухна на пода. Дойл вдигна поглед — нечия тъмна фигура прелетя над перилата право към слугите, които напредваха към стълбището. Тласнати към стъпалата по-бързо, отколкото би им се искало, нападателите изпопадаха покрай Айлин. В този момент Дойл се озова при нея на площадката. Облеченият в прислужническа униформа техен спасител бе скочил отново на крака и вече с лекота изхвърляше надолу по стълбището последните им преследвачи.

— Продължавайте — спокойно нареди Джек Спаркс и им посочи вратата на площадката.

После вдигна бойния меч, който бе паднал заедно с хвърлената ризница, използва го, за да довърши един от нападателите, и заплашително го размаха, за да сплаши останалите.

— Хайде, Дойл!

Покрай тях изсвистя нов куршум. Дръмънд отново се прицели, опитвайки се да намери пролука сред тълпата.

Айлин опита да отвори вратата и викна:

— Заключена е!

Дойл и Джек стовариха рамене върху здравото дърво. Ключалката отстъпи при втория им опит. Дойл сграбчи една факла от поставката на вътрешната стена, хвана Айлин за ръката и се втурнаха по тесния гол сервизен коридор. Спаркс се забави колкото да хвърли една ампула на площадката — ампулата звучно се пръсна и образува облак задушлив дим.

— Бързо, бързо, с всички сили!

И те бягаха. Спаркс ги следваше. След малко завиха и чуха викове и крачки зад гърба си — слугите най-сетне се бяха осмелили да преминат през облака, подчинявайки се на войнствените заповеди на Дръмънд.

— Добре ли си? — попита Дойл.

— Бих искала да сме избили всичките — гневно му отговори тя.

— Видях те да скачаш от фургона — обърна се Дойл към Спаркс.

— Цял час ми трябваше да вляза в замъка. Външната охрана е поне от сто души.

— Видя ли…

— Да, бях на стълбището още преди да атакувате. Трябваше ми нещо, което да им отвлече вниманието…

— Разбираме, Джек… къде сме сега? — попита Айлин.

„Боже мой, та тя е по-спокойна от мен“ — изуми се Дойл.

Стигнаха до някакво разклонение и поспряха. Единият път водеше към вътрешността на замъка, а другият се спускаше надолу и наляво.

— Насам — взе решение Спаркс и ги поведе наляво.

— Как ще излезем оттук? — не сдържа безпокойството си Дойл.

— Все ще намерим начин.

Стените на коридора ставаха все по-грапави — ламперията отстъпи пред мазилка, а тя на свой ред беше сменена от каменна зидария. Шумът от преследването зад тях заглъхваше все повече и повече.

— Убили са Бари — каза Дойл.

— По-лошо е дори и от това — уточни Айлин.

— Вероятно са хванали и Лари.

— Не, той е жив — отговори Спаркс.

— Къде е?

— На безопасно място.

Изминаха почти половин миля и през цялото време се спускаха. Температурата незабелязано се бе покачила. Стените бяха мокри от влага. Изведнъж след поредния завой се озоваха пред тежка дъбова врата, изцяло блокираща пътя им. Спаркс напрегнато се вслуша, после се пресегна и натисна дръжката на бравата. Вратата не беше заключена.

Пред погледите им се простираше подземна пещера, чийто край не се виждаше. Таванът обаче едва не докосваше главите им. Подът беше застлан с дебел пласт слама. Отнякъде полъхна и течението завъртя пламъка на факлата, облизвайки с него камъка над тях. Въздухът беше необичайно топъл, наситен с миризма, която не беше неприятна и приличаше на миризмата на презрели плодове. Дойл беше убеден, че познава отнякъде този аромат, но не можеше да се сети откъде.

Тръгнаха напред и веднага разбраха, че сламата покрива плитък слой вода, достигащ на някои места до две педи. И докато внимателно крачеха през водата, течението подхвана вратата, която бяха оставили отворена, и я затръшна.

— Лари с теб ли дойде? — поинтересува се Дойл.

— Не. Намерих го при влака. Бари е бил пленен край манастира.

Значи на склона бяха чули писъците на Бари. Дойл се надяваше нещастникът да не е страдал много. Но не беше сигурен дали страданията му не продължават още.

— Къде беше снощи, Джек? — попита Дойл.

— Рота моряци от кралската флота и два кавалерийски ескадрона са на път за тук от Мидълзбро. Ще пристигнат преди зазоряване.

— А ти защо не ги изчака? — Дойл не можа да устои на импулса да хване Джек в лъжа.

— Нали Айлин беше с теб — отговори му той, без да го поглежда.

Дойл стъпи на нещо меко и неустойчиво, кракът му се плъзна, но той съумя някак да запази равновесие. Остана със смътното и неприятно впечатление, че онова, на което бе стъпил, се бе преместило в резултат от съприкосновението.

— Джек, принц Еди е в ръцете им…

— Разбрах, че…

Нещо остро изпука под крака на Айлин.

— Какво беше това? — обърна се към нея Дойл.

Тя недоумяващо поклати глава. Дойл вдигна по-високо факлата, а Спаркс разчисти сламата под краката й.

— О, боже! — възкликна тя.

Кракът й беше спукал гръдния кош на полупотънал човешки скелет. Костите бяха чисти и избелели. Нещо гадно блестеше по сламата — някакви сребристи екскременти се въртяха около останките и се отдалечаваха от тях.

— Сетих се къде сме виждали това… в конюшнята на Топинг — обади се Дойл.

— Не мърдай — нареди му Спаркс. Гледаше през рамото му.

Нещо се носеше бавно и на талази към тях под сламата и предизвикваше леки вълни. Характерната миризма изведнъж се засили и очите им се насълзиха.

— Амоняк — констатира Дойл.

После погледна наляво — и от тази посока нещо се приближаваше към тях.

— Какво е това? — попита Спаркс.

— Ако действително могат да отглеждат зелки с размерите на глобус и пъстърва с големината на делфин… — започна Дойл.

— Не съм сигурна, че искам да знам отговора на този въпрос — прекъсна го Айлин.

Сламеното покритие около тях сякаш оживя и се развълнува като морска пяна. Тайнствените форми се стичаха от всички страни, но пред тях оставаше свободен проход.

— Вървете. Право напред — нареди Спаркс и хвана меча по-здраво.

Дойл пое напред, заплашително държейки факлата. Усети нещо да се плъзва по ботуша му и бързо отстъпи встрани, за да го избегне.

В същия миг вдясно от сламата изпълзя нещо черно и се изправи… беше високо поне метър и половина. Цилиндричното, лишено от крайници тяло завършваше с пулсиращо отвърстие, по чиято периферия имаше смукала, обграждащи три скърцащи челюсти, окомплектовани със симетрично разположени редици остри бели зъби.

Същото създание се материализира от сламата и отляво, явно привлечено от непознатата миризма. Зад тях се издигна тялото на трето. Разнесе се миризма на кръв.

Това бяха пиявици.

Джек се гмурна под клатещата се глава на онова вдясно и замахна с меча си по дължината на тялото. Някакъв мехур се спука и от него се разля воняща черна течност, а съществото се свлече обратно в блатото.

Дойл размаха факлата, за да задържи съществата на прилично разстояние. Черните им набръчкани тела инстинктивно отстъпваха пред огъня.

— Запали сламата! — изведнъж се сети Спаркс.

Зад него се надигна ново създание и нанесе удар. Зъбите му се забиха в рамото на Спаркс, преди той да успее да се завърти и да го съсече. Половинките на тялото се заизвиваха в паническо бягство.

Дойл опря факлата в сламата. По-сухият горен слой бързо се запали и плъзна напред като огнена стена. Най-близките пиявици паднаха, пометени от стихията, запалиха се и се пръснаха на парчета.

— Насам! — изкрещя Дойл.

Тримата се хвърлиха след пламтящата слама. Водата се плискаше от бягащите пред тях твари. От време на време отвратително изпукване показваше, че някой от ужасните червеи е станал поредната жертва. Спаркс се справи с няколкото оцелели, на които се натъкнаха. Постепенно огнената стена започна да се снижава и след малко загасна в долния слой мокра слама. Вдигнал факлата високо, Дойл първи видя вратата в стената пред тях. Спаркс вдигна тежкото резе и излязоха.

Озоваха се отвън, непосредствено до бъчварница, около която имаше купища каци, ограничаващи полезрението им. Наблизо се чуваше тропот на конски копита, тракане на колела на карети и гневни викове. Високо в нощното небе над главите им грееше пълна луна. Дойл изгаси факлата.

— Повдига ми се — тихо предупреди Айлин.

После се скри встрани. Дойл отиде при нея и я държа за раменете, докато тя се освобождаваше от гадната вечеря, която им бяха сервирали. Спаркс търпеливо чакаше на дискретна дистанция. Когато спазмите й попреминаха, тя се притисна до Дойл и затвори очи. Цялата трепереше, но кимаше, че е добре. Изглежда, искаше да отрече реалността на ужаса, с който се бяха сблъскали, като откаже да говори за него, досети се Дойл. Сам той се питаше колко ли скелети лежаха скрити в онзи измъкнат от дълбините на Ада развъдник на пиявици. Колко удобен начин да се реши радикално проблемът с дисциплината. А едновременно с това и ефективен начин да се посее лудост в душите на враговете… той си спомни за преградите от сол в салоните на Топинг и разбра какво беше докарало лорд Никълсън до умопомрачение.

Дали тези чудовища бяха доказателство в подкрепа на бълнуванията на Вамберг за тъмни духове и сделки с първичните? Наистина ли им бяха разкрити някои фундаментални тайни на духа и материята?

Вниманието му бе привлечено от приближаването на Спаркс.

— Колко души убихте? — шепнешком попита той.

— Чандрос. Епископът. Може би Вамберг.

— Аликзандър?

Дойл отрицателно поклати глава.

— Изчакайте тук — каза Спаркс, потупа Дойл по рамото и се скри в тъмнината.

— Убих го. Онзи ужасен човек — прошепна Айлин със затворени очи.

— Да, наистина го уби.

— Добре.

И тя се отпусна доверчиво в ръцете му. След няколко минути Спаркс се появи с два комплекта прислужнически дрехи и най-важното — топли вълнени палта. Преоблякоха се зад бъчвите, докато Спаркс ги охраняваше. Айлин напъха косата си под кепето.

После огледаха двора — беше същият, в който Дойл бе видял отгоре Спаркс да скача от фургона. Слуги и затворници тичаха в различни посоки. Изплашени коне се вдигаха на задните си крака и хаотично влачеха след себе си фургони и карети. Часовите се строяваха по взводове и потегляха да изпълнят заповедите на командирите си.

— Евакуация — констатира Спаркс. — Войската ще пристигне точно навреме, за да помете тази сган.

— Смяташ, че няма да се бият? — попита Дойл.

— Не без заповед. А ние посяхме смут в системата им.

— А Дръмънд?

— О, той няма да се опълчи срещу никого, ако Аликзандър не е редом с него.

— Може и да посмее.

— Няма кауза, за която той би жертвал живота си. А и мисля, че в този момент вече е на мили оттук.

— Къде ли ще отиде? — зачуди се Айлин.

Спаркс поклати глава.

— А принц Еди? — сети се изведнъж Дойл.

— Според мен Гъл отдавна го е измъкнал оттук.

— Къде?

— При влака. Обратно в Балморал. Сега той не е толкова ценен за тях.

— Сигурно така и няма да се събуди, докато не се озове в безопасност — каза Айлин.

— Убеден ли си, че няма да го задържат като заложник? — не спираше Дойл.

— С каква цел? На тях им е ясно, че ще ги преследват като бесни кучета. Той не може да им навреди като свидетел. Сигурен съм, че изобщо не е бил в течение на плановете им. Най-обикновен гост на група достопочтени граждани за уикенд сред природата.

— Ако наистина е така, значи сме ги победили, Джек! Значи те се отказват!

— Може би.

В този миг на Дойл му хрумна един по-тревожен въпрос:

— А защо не ни преследват?

— В момента не им е до това, нали? — предположи Айлин.

— Ще го направят — тихо каза Спаркс. — Не довечера, нито утре вечер. Но ще дойде ден и ще се сетят за нас.

Настана дълго мълчание.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита Дойл.

— През онази порта — отговори Спаркс и посочи вратата, извеждаща в сектора на фабриката.

— По-точно?

— Съвсем просто, скъпи ми Дойл. Пеша.

Спаркс стана иззад камарата каци. Дойл и Айлин го последваха с наведени глави, смесвайки се с хаоса в двора. Никой не ги спря за каквото и да било. Не след дълго те минаха през отворения портал, оставяйки стените на Рейвънскар зад гърба си.

Пътят водеше право към бисквитената фабрика. Едва мъждукащите електрически крушки осветяваха сновящите напред-назад работници. На запад, от другата страна на фабриката, се простираха мочурищата и неразтопените остатъци от обилния снеговалеж слабо блестяха под лунната светлина. Спаркс спря на мястото, където една жп линия се отделяше в посока към рампата на фабриката, и предложи:

— Я да видим какво става тук.

Тръгнаха по релсите и стигнаха до огромен портал, през който релсите влизаха вътре. Множество товарни вагони чакаха в различни отклонения на главната линия.

Обстановката вътре с нищо не подсказваше, че се намират в бисквитена фабрика. Въздухът беше тежък, примесен с дим, въглищен прах, летящи частици пепел. Дълги конвейери пренасяха сурова руда до тигели, увиснали над пещи с размерите на къща. Истинска плетеница от кабели, ленти, куки, маховици и бутала танцуваше невероятен танц, издигайки се високо във въздуха, чак до наклонения покрив на тази промишлена Вавилонска кула. Огнени езици изскачаха периодично от различни клапани и отвори с неясно предназначение. Извити тръби бълваха разноцветен дим. Цяла армия работници с блеснали от пот мръсни голи тела сновеше насам-натам. Хората бяха като джуджета пред гигантските съоръжения, пък и присъствието им изглеждаше излишно — човешкият мозък отказваше да приеме, че тази техника, работеща с такава удивителна целенасоченост, може някога да спре, независимо от причината.

Изобщо не беше ясно какъв е крайният продукт на този механичен пъкъл. Безброй колички пренасяха до вагоните навън някакви издути предмети, чийто силует донякъде напомняше оръдия, но размерите им бяха много по-големи от всичко, което бяха виждали досега. И все пак ясно беше, че това са някакви бойни машини, които се произвеждаха за бъдеща война — война, за която никой нищо не можеше да каже. Тримата стояха и наблюдаваха изливането на горещата стомана, трескавото товарене на вагоните и им ставаше все по-ясно и по-ясно, че това е последната фаза на едно гигантско усилие… в името на какво?

Никой не продума. Всякакъв опит да се надвика грохотът край тях изглеждаше обречен на провал. Спаркс направи знак. Отстъпиха назад от портала, обратно към относителната тишина край товарните вагони.

— Какво е това? Каква е целта му? — попита Дойл, задавайки въпроса повече на себе си.

— Бъдещето — отговори Спаркс.

— Вижте там — обади се Айлин.

Сочеше една утъпкана пътека, успоредна на жп линията, където две въоръжени фигури, носещи запалени фенери, съпровождаха колона мъже. Групата се отдалечаваше към мочурищата. Китките на мъжете бяха оковани и оковите бяха съединени с дълга верига. Макар това да не се виждаше, спънатата им походка показваше, че същото е направено и с глезените им. Някои все още бяха в мръсни затворнически дрехи, останалите носеха познатите им прислужнически униформи.

Дойл гледаше и му се стори, че една от прегърбените фигури му е смътно позната.

— Къде ли отиват? — попита той.

— Ще ги последваме и ще видим — отговори Спаркс.

Тръгнаха след колоната. Трасето, по което вървяха, се издигаше над мочурливата земя. Придържайки се под прикритието на склона, тримата просто следяха сиянието на фенерите, за да се държат наравно с групата. Не след дълго стигнаха до мрачна постройка, над която имаше светло сияние. Намираше се на ниско възвишение на около половин миля южно от жп линията. Дойл забеляза, че това е една от онези далечни постройки, привлекли вниманието му, докато беше на балкона в замъка. Отвътре се чуваше нещо, наподобяващо стрелба: отделни изстрели и бързи поредици. Когато релсите се изравниха с постройката, стражите насочиха колоната към хълма, където се намираше сградата.

— Какво има вътре? — не се сдържа Дойл, макар добре да знаеше, че няма кой да му отговори.

Джек проследи с поглед релсите на запад. Изглежда, търсеше нещо. После продължи:

— Да видим.

Придържайки се към сенките, те се прехвърлиха от другата страна на трасето и намериха отбивката в пътя. Земята под краката им беше податлива и покрита с лишеи и ниски храсти, влажни от топящия се сняг. На стотина метра пред тях колоната беше стигнала до сградата.

Приведени колкото бе възможно, тримата тичешком изкачиха хълма и се плъзнаха в мрака по периферията на комплекса, състоящ се от две сгради, разположени на билото на хълма, иззидани с кирпич и свързани с общ покрит проход. Шест къси комина се издигаха от покрива на втората постройка и бълваха дим и нажежени искри. Именно те обясняваха сиянието, което се виждаше отдалече.

Внезапен порив на вятъра понесе дима към тях: отвратителна воня ги обгърна и сякаш ги притисна към земята. Коленете им омекнаха. На Дойл му прилоша и той с мъка се сдържаше да не повърне червата си. Спаркс даде на Айлин кърпичката си и тя с благодарност я сложи пред устата и носа си. Дойл и Спаркс мрачно се спогледаха, после Спаркс направи на Айлин знак да остане където е, а двамата мъже се прокраднаха на двайсетина метра от комплекса.

Групата мъже, които бяха проследили, лениво чакаше пред първата сграда, застанала на опашка зад друга група, тълпяща се пред единствената врата. Стражите, съпровождали колоната, се бяха изтеглили встрани. Двама други стояха на входа.

Дойл посочи с пръст фигурата, която бе разпознал в средата на втората група. Спаркс кимна.

Отвътре проехтяха изстрели. Приглушеното им ехо се понесе над мочурищата. Двамата пазачи на входа като че ли чакаха точно този знак: единият насочи пушката си към най-близкостоящите до вратата, а вторият извади от джоба си ключ и ги освободи от оковите им. Въпреки че вече бяха свободни, никой от тях не реагира по никакъв начин — стояха все така безжизнено както преди, покорно свели очи към земята.

Стоманената врата се отвори навътре и първата група влезе. Подредени в дълга редица стрелци стояха пред една от стените и презареждаха оръжията си. От другата им страна се виждаха колички, натоварени с проснати в най-различни пози трупове. Облечени в сиво хора бутаха количките по тесния проход към втората сграда.

И към пещите.

Вратата се затвори. Втората двойка пазачи размениха няколко думи с двамата на вратата — явно им предаваха хората. После стражите с фенерите се обърнаха и се отправиха назад по пътя, които щеше да ги изведе обратно до жп линията.

Спаркс изчака пазачите да се отдалечат достатъчно. Преди да успее да гъкне, този, който вървеше втори, се озова на земята със счупен врат. Доловил необичаен шум, първият се обърна, но рухна с премазано лице след удар с приклада на пушката на партньора му, която Спаркс моментално беше вдигнал.

Без да се крие и без да прибягва към някакви специални хитрости, Спаркс се приближи до пазачите на вратата и ги разстреля, преди някой от тях да успее да вдигне оръжието си.

Дойл взе ключовете и свали оковите от ръцете и краката на всички затворници от втората група. Никой не помръдваше. Всички носеха печата на травматичната процедура на Вамберг. Но тези хора явно бяха неуспешните случаи. И бяха докарани на мястото, където такива като тях биваха премахвани.

Отвътре се разнесоха изстрели. Дойл отиде при човека, за когото бяха дошли, хвана го за ръка и го отдели от останалите. Бари с нищо не показа, че го е познал, и го последва като послушно дете. Спаркс направи знак на Дойл да побързат. Самият той остана при вратата на кланицата.

Бари и Дойл се бяха отдалечили достатъчно, когато чуха пантите на вратата да изскърцват, след което последва престрелка. Дойл спря. Бари вяло гледаше в земята. От сянката изникна Айлин и тримата зачакаха, загледани към сградата.

След малко пукотевицата престана. Нищо не помръдваше. Тишината, спуснала се над мочурищата, изглеждаше също така вечна, както звездите над тях.

Показа се Спаркс и захвърли пушката. Лицето и дрехите му бяха потънали в кръв, която под лунната светлина изглеждаше черна. Дойл никога преди не беше виждал такова изражение на човешко лице: смес от съжаление, ужас, гняв — лице на бог, унищожил собствения си свят, след като се е изплъзнал от контрола му. Зад него към небето се издигна огнен стълб — Спаркс беше подпалил и двете сгради.

Той стигна до тях, взе Бари на ръце и го отнесе до трасето на линията. Айлин не се сдържа и изхълца. Дойл сложи ръка на раменете й и двамата последваха Спаркс.

И тъкмо наближаваха линията, когато зърнаха странна гледка: локомотив с два вагона се движеше на заден ход, идвайки от запад.

— Но това е нашият влак! — възкликна Дойл. — Нашият влак!

Настигнаха Спаркс в момента, когато той се качваше на насипа, и видяха Лари да скача от локомотива и да спира до Спаркс, който безкрайно внимателно остави товара си до релсите. Лари се отпусна на колене. Изплака само веднъж като видя безжизнения си брат, но викът му проряза неподвижната тишина на нощта като копие.

Дойл и Айлин се присъединиха към тях. Лари беше прегърнал брат си и неуспешно се опитваше да прибере един немирен кичур от челото му.

— О, не… ооо, нее… Бари, момчето ми, какво ти сториха… виж какво ти направиха… виж какво са му сторили, Джек, о, бедното ми момче…

Спаркс безмълвно стоеше, надвесен над тях, скрил лицето си в сенките. Айлин се обърна и се разрида, опряла лице в рамото на Дойл.

Лари помръдна и луната освети лицето на Бари. Дойл видя как той вдига поглед, за да срещне очите на брат си, и почувства усилието, което му костваше да го фокусира. За миг в очите му като че ли се появи едва забележима следа от живот.

После Бари помръдна устни. Чу се някакъв звук. Той го повтори.

— Свъ… свър… ши… — беше казал Бари.

И отново пропадна в празното, което сега бе неговият дом.

Със стичащи се по лицето му сълзи Лари погледна Джек, който въпросително посочи себе си. Лари отрицателно поклати глава. Спаркс кимна, за да му покаже, че е разбрал, хвърли поглед на Дойл и се обърна. Дойл прегърна Айлин с двете си ръце и я поведе по линията.

След малко се обърна да погледне зад гърба си. Лари се наведе да целуне брат си по бузата. Прошепна му нещо и бавно сложи ръце на шията му. Дойл се извърна. Айлин трепереше като лист.

Мина известно време. Дойл и Айлин се спогледаха, но изживяната трагедия беше изличила всякаква топлина в погледите им. Тя се обърна настрани. Дойл се питаше дали някога пропастта между тях ще се затвори отново.

Лари затвори очите на Бари. След това прегърна тялото и леко го залюля, сякаш слагаше дете да спи. Спаркс стоеше все така изправен над двамата и гледаше към Рейвънскар. Безброй подскачащи светлини на фенери се приближаваха към тях покрай релсите.

Дойл помогна на Айлин да се качи на влака. Тя се отпусна безсилно на първата й попаднала седалка, а той погледна през прозореца и видя Спаркс да кляка до Лари и да му казва нещо. Лари кимна, вдигна тялото на брат си и го отнесе в предната част на влака.

Дойл чу изстрели, отиде в задната част на вагона и излезе на платформата. Светлинните бяха на не повече от четвърт миля. Във въздуха изсвистяха куршуми и рикошираха от стоманата на локомотива. Дойл вдигна пушката, закрепи я на перилата и започна да стреля по светлинките, докато не свърши патроните.

Колелата на локомотива рязко се превъртяха и влакът потегли, ускорявайки хода си. След няколко минути светлинките се превърнаха в малки точици, после се стопиха в мрака.