Списъкът на седемте

16. Бягство от дявола

Спаркс и Дойл разказаха всичко на Стокър и Айлин, без да спестяват някакви подробности, с изключение на връзките на Спаркс с правителството — за които нямаше други доказателства, освен собствените му думи — и съмненията на Дойл относно Спаркс — онази бележка от Лебу все още пареше мислите му като нагорещен ръжен. Беше се стъмнило, когато приключиха с разказа си. През целия следобед бе валяло. Улиците бяха покрити с две педи сняг, а фъртуната не показваше никакви признаци за скорошно спиране. Поръчаха в кухнята долу лека вечеря: супа, студено овнешко и царевичен хляб, и се нахраниха в стаята на Стокър. Храната не им донесе очакваното успокоение. Айлин почти не проговори, докато вечеряха, отбягваше погледа на Дойл и някак се бе свила в себе си, търсейки някакво убежище. Усетил, че ситуацията изисква използването на повече хора, Спаркс се извини и излезе, за да вземе Бари и Лари от близката странноприемница. Стокър се възползва от момента и извика Дойл в коридора, за да му каже няколко думи насаме. Двамата все пак оставиха вратата леко открехната, за да държат стаята и по-точно прозорците под око.

— Искам да споделя нещо като между мъже — тихо започна Стокър. — Искрено се опасявам, че ситуацията тук е твърде недискретна.

— Не разбирам — призна си Дойл.

— Аз съм семеен и бракът ми е щастлив, доктор Дойл. Жена ми и аз имаме малко дете. От друга страна, както едва ли сте пропуснали да забележите, на мис Темпъл се наложи да прекара миналата нощ в стаята ми.

— Но нали сте охранявали живота й…

— Въпреки това. Мис Темпъл е актриса и не е необходимо човек да се взира, за да установи, че е изключително привлекателна. Ако това, което се е случило тук, се разбере в Лондон… — Стокър сви рамене по начина, по който ги свиват джентълмените при разговор в салоните на частните клубове за мъже.

— Като изхождаме от някои други обстоятелства, подобно нещо е недопустимо — отговори Дойл, едва скривайки изненадата си. Нямаше ли край това фанатично внимание, което обществото отделяше на благоприличието?

— В такъв случай, аз оставам да завися от вашата дискретност — с облекчение произнесе Стокър и предложи десницата си. — Отивам да си поръчам едно бренди, вие ще искате ли?

— Благодаря, не. — Дойл не искаше да размътва мозъка си преди очакващата ги нощ.

— Снощи, преди да си легне, мис Темпъл пожела една чаша вместо успокоително. Мисля да й донеса и сега.

Той леко се поклони и слезе на долния етаж. Дойл отново влезе в стаята. Айлин седеше будна в леглото и ловко свиваше цигара от ситно нарязан тютюн. Дойл изненадано разтвори очи.

— Имате ли огънче? — попита го тя.

— Да, мисля, че имам. Само за момент… Ето. — Дойл затършува из джобовете си, намери кибрит и запали цигарата й. За да скрие треперенето си — резултат единствено от това, че се намираха сами в стаята — тя обхвана ръката му с шепи, когато той доближи клечката.

— Наистина ли допускате, че ще ни нападнат при толкова много хора наоколо? — попита го тя с фамилиарност, която не бе чувал в гласа й преди.

— О, това е напълно възможно… да, искам да кажа, че е съвсем… — Защо изведнъж английският му се струваше така лишен от подходящи думи?

— Седнете. Изглеждате страшно изморен. — Тя кръстоса крака и издуха струя дим във въздуха.

— Така ли? Благодаря, май наистина съм… Ще се възползвам — изрази се Дойл официално и се огледа къде да седне. Накрая взе един стол с права облегалка от другия край на стаята, премести го до прозорците, взе и двуцевката, седна и се опита да изглежда решен на всичко.

— Изглеждате като човек, който знае да стреля — отбеляза с едва доловима усмивка тя след кратко наблюдение.

— Искрено се надявам да не ми се налага да го демонстрирам в непосредствена близост до вас. — Той усети, че се изчервява. Изчервява!

— Аз пък нямам ни най-малко съмнение, че ако се наложи, ще бъда силно впечатлена.

Дойл кимна и се усмихна като механична играчка. Кой знае защо беше му трудно да я погледне. „Дали не се подиграва с мен? — запита се той. — Сигурно, след като съм такъв дървен як.“

— С много жени ли се занимавате, доктор Дойл? — попита тя с все същата усмивка на Джоконда.

— Не ви разбирам…

— В лекарската си практика. Много пациентки ли имате?

— О… О, да. Искам да кажа… намират се. Поне половината… Половината от всички… — Половината от осем, което беше най-голямата бройка, до която бе стигал. Бройка, сега превърнала се в нула. Пациентки, нито една от които не бе под петдесетте, не притежаваше нито лебедова шия, нито кожа с нежността на розови листчета и…

— Женен ли сте? — неочаквано попита тя.

— Не. А вие?

Тя леко се засмя. Смехът й извика в съзнанието му образа на подрънкващи кристални чаши по време на бляскав обяд.

— Не, не съм омъжена.

Дойл съсредоточено кимна, погледна двуцевката в ръцете си и с върховна концентрация избърса въображаемо петънце от цевта й.

— Така и не ви благодарих като хората — каза тя малко по-сериозно.

— Не е необходимо — махна той с ръка.

— И все пак. Дължа ви живота си. На вас и на мистър Спаркс.

— Няма никакви причини да се чувствате задължена и в най-малка степен, мис Темпъл. Ако подобна възможност ми се удаде отново, аз с удоволствие ще сторя същото, и дори много повече — каза той с неочакван прилив на смелост. Този път задържа погледа й, докато тя не отмести своя.

Тя се огледа къде да загаси цигарата си. На нощното шкафче нямаше пепелник. Дойл потърси и след като не откри, взе опаковката от бисквитите и й я поднесе през масата. Пръстите им леко се докоснаха и през тях преминава електричество: поне той вярваше, че не си въобразява.

— Искам да ви помогна — каза тя тихо с леко пресипнал глас. — Колкото мога. Трябва да убедите в това мистър Спаркс. Разбирате ли, аз чувствам известна отговорност.

— Действали сте, тласкани от нужда. От неотложна материална нужда. Не сте знаели какво е щяло да се случи. Не е имало начин да знаете.

Тя загаси цигарата и вдигна поглед. Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго.

— Както и да е — заяви тя. — Моля ви, убедете го в искреността ми. Може би ще се намери начин да помогна. Аз съм много изобретателна.

— О, в това нямам ни най-малко съмнение.

Езикът й облиза малко парченце тютюн от долната й устна. Погледите им се срещнаха и нейният в никакъв случай не бе обезкуражаващ. Дойл почувства нещо в гърдите му да се свива, сякаш се бе озовал в силно гравитационно поле. „Красотата е обещание за щастие“ — кой знае защо изникна в съзнанието му. Дори не си спомни откъде знае тази фраза. Неочаквано осъзна, че се е навел за целувка, но в коридора отекнаха стъпките на няколко души, приближаващи към стаята. Последва едно-единствено остро почукване и влезе Спаркс. Дойл бързо се дръпна и остави кутията. Бари и Лари заеха позиция от двете страни на вратата.

— Разгледах другата странноприемница. Трябва незабавно да се преместим в нея — отсече Спаркс. — Тя е много по-солидна като постройка и ще можем много по-ефикасно да се отбраняваме там през нощта.

— Надявам се, че няма да организирате защитата, изхождайки от презумпцията, че не съм годна за нищо — намеси се Айлин и енергично стана от леглото, — защото аз съм напълно в състояние да се отбранявам сама поне колкото всеки друг мъж, ако не и по-добре.

— Мис Темпъл, след случилото се с вашите колеги би трябвало да осъзнавате, че сте особено важна цел, набелязана от нашите врагове — отговори й Спаркс в опит да я накара да разбере логиката на думите му.

— Това, което осъзнавам, сър, е, че вие не осъзнавате дори в минимална степен способностите ми да ви бъда в помощ — каза Айлин, без да отстъпва.

— Сега не е времето да…

— И ако очаквате да остана заключена в една стая и да играя ролята на стръв на въдица, очаквайки неприятностите да ме връхлетят, докато вие мъжете свободно идвате и си отивате както ви се прииска… не, сър, много бъркате…

— Мис Темпъл, моля ви…

— Няма да участвам в такава игра, нито ще се съобразя с остарелите ви представи за онова, на което е способна една жена. Всъщност започвам да подозирам, че вие в същата степен сте готов да отречете и правото ни да гласуваме…

— Но, за бога, какво общо има това, за бога, с предложението да се преместим в другата странноприемница? — протестира Спаркс. Дойл не можеше да си спомни някога да го е виждал толкова объркан. Бари и Лари съсредоточено разглеждаха обувките си и се мъчеха да не се усмихват.

— Аз съм отличен стрелец от десетгодишна възраст. Всеки, който вдигне ръка, за да ме заплаши, го прави на свой риск… вече съм стреляла по човек… Не бих се поколебала да го сторя пак…

— Не ставайте глупава…

С изненадващо движение Айлин дръпна двуцевката от ръцете на Дойл, запъна ударниците, бързо се прицели в закачалката за шапки в ъгъла, натисна спусъка и разпердушини бомбето на Стокър. Лари и Бари мигновено се проснаха на пода. Стокър избра този неподходящ момент да се появи на прага с две чаши бренди. Айлин забеляза движението с периферното си зрение и бързо се извърна, насочвайки втората цев към него. Стокър вдигна ръце и чашите излетяха във въздуха.

— Господи, не! — извика той.

— Да направя ли още нещо, за да стана напълно ясна, мистър Спаркс? — попита тя съвсем спокойно.

— Направихте достатъчно — отговори Спаркс с лице, вкаменено от гняв.

Айлин свали двуцевката. В коридора започнаха да излизат гости на хотела, любопитни да разберат причината за изстрела.

— Всичко е наред — успокои ги Дойл, хвана Стокър за ръката и го дръпна в стаята. — Няма проблеми.

— Какво става тук, за бога? — с разтреперан глас попита Стокър, докато Дойл затваряше вратата. — Мис Темпъл, не разбрахте ли, че това са наши приятели?

Айлин пречупи цевите, извади неизстреляния патрон и подаде пушката на Дойл.

— Мистър Стокър, дължа ви една нова шапка.

Лари и Бари седнаха на пода и без успех се опитаха да сдържат гръмогласния си смях. Дойл се присъедини към тях.

— Сигурен съм, че това е ужасно недоразумение. Предлагам да го обсъдим като възрастни хора — неуверено проговори Стокър, вдигайки от пода разкъсания труп от бомбето си.

— Ако се отказвате от предложението си да се преместим в другата странноприемница, мистър Спаркс, какъв е алтернативният ви план? — осведоми се Айлин.

Спаркс гневно я изгледа, но тя не се впечатли. А когато Дойл изхърка, опитвайки се да заглуши смеха си, Спаркс го стрелна с унищожителен поглед.

— Съжалявам — извини се Дойл, превръщайки не много умело смеха си в изкашляне. — Идеята да останем тук може би не е чак толкова лоша, Джек.

— Ще ви се удаде възможност да направите своя принос, мис Темпъл — каза Спаркс, игнорирайки думите на Дойл. — Но искам да бъде напълно ясно, че измивам ръцете си от всякаква отговорност за вашата безопасност.

— Разбрано — отговори тя и протегна ръка.

Спаркс я изгледа, сякаш беше щипка на рак, после я пое и я тръсна енергично.

— И какво ще правим в такъв случай, Джек? — попита Дойл.

— Днес следобед братята направиха интересно откритие… — Спаркс отиде до прозореца.

Двамата вече бяха станали и държаха шапките си в ръце. Дойл забеляза, че Бари се затруднява да откъсне погледа си от Айлин.

— Точно в три часа на гарата пристигна влак — поясни Бари, пускайки в действие всичкия си чар. — Локомотив „Уеб“ и един пътнически вагон. Специална композиция от Балморал23. С кралската емблема.

— Имаше ли на него някой от кралското семейство? — обезпокоено попита Дойл.

— Само един — принц Албърт…

— Младият Еди? — ужаси се Стокър.

— Лично. Чакаше го карета, която веднага го откара на югоизток.

— Вероятно си спомняте, че сър Найджъл Гъл — бивш лекар на принца — е в списъка на Седмината? — обърна внимание Спаркс на Стокър.

— Но защо е тук? Да не планират да го убият? — попита Стокър.

— Да-да, ще прахосват куршумите — промърмори Айлин.

— Познавате ли принца лично, мис Темпъл? — поиска да разбере Спаркс.

— Ще си призная, че го познавам — отговори тя и сви нова цигара. — Прекарах една вечер миналата година в компанията на Еди след представление на „Дванайсета нощ“ в Бристол.

— Човек трудно би го упрекнал в липса на вкус — галантно подметка Бари.

— Този човек е изобщо без мозък — каза Айлин. — Налей му пинта пиво и от него ще изникнат повече ръце, отколкото са пипалата на октопода…

— Благодаря ви за интересната информация — обади се Спаркс.

— Няма защо — отвърна Айлин и вдигна готовата цигара. Бари и Лари се втурнаха да я запалят, преди още Дойл да бе извадил кибрита си.

— Лари, би ли споделил с нас какво научи днес? — Спаркс не се опитваше да скрие неудоволствието си и приличаше на сърдит директор на училище.

— Веднага, сър. — Лари изгаси клечката си, виждайки, че Бари го е изпреварил. — Абатство „Горсторп“ е изоставено по най-мистериозен начин и там от три дни никой не се е появявал, както мистър Стокър вече е успял да установи. Как тогава да намерим Негово Преосвещенство епископ Пилфрок? Чрез бакалина и неговата стока, разбира се — това е нещото, без което никой не може. Прекарах следобеда в разговори с разносвачите из местните магазини — е, може да не съм Бари, но мога да се оправя — и постепенно разширявайки кръга на разпитванията, накрая разбрах, че епископът се е оттеглил в усамотение в едно райско кътче на брега, където — ако се съди по поръчаните и занесени там количества провизии — се готви да изиграе ролята на гостоприемен домакин пред голям брой гости.

— Имението на епископа ли имаш предвид? — уточни Дойл.

— Не, това на сър Джон Чандрос — каза Спаркс.

— Правилно, сър, и по една случайност на територията на имението се намира и фабрика, която произвежда…

— Бисквитите „На мама“ — досети се Дойл.

— Вашата досетливост ме изумява, сър — скромно отбеляза Лари.

— Как се казва имението? — поинтересува се Дойл.

— Рейвънскар.

— И се намира в югоизточна посока оттук, от другата страна на древните руини?

— За втори път улучвате право в целта — съгласи се Лари.

— Там, където най-вероятно е откаран и принц Еди направо от гарата — допълни Спаркс. — А в непосредствено съседство с Рейвънскар се намира земята, която генерал Дръмънд е закупил от лейди Никълсън.

— Трябва незабавно да тръгнем натам, Джек — настоя Дойл.

— Това е работа за утре — отговори Спаркс, загледан през прозореца към стелещата се снежна пелена. — А тази нощ ще посетим руините на абатството.

— Не говорите сериозно… В това време? — изненада се Стокър.

— Вашето присъствие не е наложително, мистър Стокър — отговори Спаркс и взе ловджийската пушка. — Но ще взема назаем пушката ви.

През цялото това време Бари бе разглеждал Айлин, която невъзмутимо пушеше.

— Виждали сме се някъде, нали? — заключи той накрая с уверена усмивка.

Айлин го погледна развеселено и повдигна вежда. „Може и да казва истината“ — помисли си Дойл.

Въоръжени с фенери, двуцевката, един револвер и пет чифта снегоходки, взети от странноприемницата, Спаркс, Дойл, братята и Айлин — Стокър бе решил да прояви благоразумие — се отправиха в тъмнината на нощта към руините на абатството Уитби. Силата на бурята беше отминала, вятърът бе стихнал, снегът падаше вече по-полека; снежната покривка на места стигаше до колене. Плътни облаци скриваха луната. От комините на сгушените къщурки, край които минаваха, се издигаше дим, пердетата бяха дръпнати и почти никаква светлина не пробиваше навън през едва различимите прозорци. Тишината на нощта се нарушаваше единствено от скърцането на прясно навалелия сняг под краката им и от тежкото им дишане. Самото ориентиране беше трудно — петимата се чувстваха като херметически затворени в звуконепроницаема бяла сфера.

Изкачването по хълма изискваше търпение и издръжливост. Водеше Спаркс и често поглеждаше компаса, за да поддържа точния курс към зъберите отляво. Бари и Лари бяха в ариергарда с два фенера, а Дойл и Айлин вървяха по средата. Тя беше облечена в панталони, ботуши и палто, взети назаем от гардероба на Спаркс. Крачеше с широки равномерни крачки и като че ли изкачването я затрудняваше по-малко от Дойл, който с облекчение посрещаше всяко спиране на Спаркс, за да си поемат дъх.

Измина поне половин час преди да стигнат до студените тъмни постройки на абатство „Горсторп“, където нищо не се бе променило. В снежното поле пред тях се виждаха някакви правоъгълни предмети и Дойл с известно закъснение се досети, че това са надгробните плочи, надзъртащи изпод преспите. Следвайки извивките на терена, петимата минаха през рядка горичка и скоро видяха порутените останки на старото абатство, увенчаващи като с корона билото на хълма пред тях. Също така лишена от признаци на живот, старата гробница излъчваше осезаема заплаха, много по-застрашителна отколкото отсъствието на живот.

— Доста потискащо — отбеляза Дойл.

— Така по-лесно се всява страх в сърцата на бедните невежи енориаши — отговори Айлин.

Спаркс им махна с ръка да го следват и атакуваха последната отсечка от изкачването. В тази си част склонът бе много по-стръмен и наистина бяха необходими колективни усилия, за да бъде изтеглен всеки през най-трудно преодолимите участъци. Накрая се справиха и с последното препятствие и се озоваха сред руините на платото. Фенерите хвърляха бледата си светлина върху разкъртените, почернели от времето стени. Въпреки че на много места дори и покривът бе пропаднал, общото впечатление от онова, което бе останало от абатството, бе за невероятна здравина и сила. Бавната обиколка им разкри впечатляващия замах на строителството и фантастичното пристрастие на неизвестните майстори към детайла. Всеки перваз, всеки корниз, всеки щурц бяха украсени с извадени от нечий кошмар готически фигурки, пресъздаващи какъвто и да било мислим образ на ужасеното човешко въображение: коболди, инкубуси, базилиски, хидри, великани, хипогрифи, гремлини и караконджули. Страховитата менажерия беше понесла присмеха на вековете много по-леко, отколкото стените, по които бе накацала, и сега примирено приемаше снежната си мантия, без това да смекчи впечатлението, което правеше. Дойл си спомни, че предназначението й е да пропъжда демоните, а не да ги приветства с добре дошли. Или поне такъв беше замисълът. Нещо го караше да се оглежда дали някое от фантастичните създания не ги проследява с поглед.

Водени от Спаркс, те се върнаха на мястото, откъдето бяха започнали обиколката и където следите им по снега се губеха в мрака.

— Да надзърнем ли вътре? — предложи Спаркс.

Никой не му отговори, но когато той мина през отворения вход, всички го последваха. Колкото и малко покрив да беше останал, беше достатъчен поне за да попречи на снега да образува толкова дебела снежна покривка, колкото бе навън. Те свалиха снегоходките си и ги подпряха на стената. Спаркс ги поведе към следващата зала, която се оказа огромно засводено правоъгълно помещение с няколко редици натрошени камъни по пода. Пиедесталът в отсрещния край издаваше първоначалната цел на помещението.

— Това е било църквата — проговори Спаркс и тръгна към олтара.

Лари и Бари тръгнаха зад него и благодарение на фенерите в ръцете им помещението малко просветна. През дупките в покрива безшумно се стелеше сняг. Въздухът беше плътен и тежък като ледената покривка на замръзнало езеро.

— Някога тук са идвали вещици — проговори Лари.

— Искаш да кажеш монахини — поправи го Бари.

— Монахини, стъпили встрани от правия път — така ни каза той.

— Един приятел ни разказа тази история в кръчмата — поясни Бари за Дойл и Айлин… по-скоро само за Айлин.

— Да, така ни каза. Цели манастири преминавали на другата страна. Един ден бягали от Дявола, на другия общували с Принца на мрака. Затова хората опожарили това място.

— Хората от селото ли? — не разбра Дойл.

— Точно така — потвърди Лари. — Взели нещата в ръцете си. Убивали, измъчвали и побърквали дявола от бой, за да го изкарат от телата на монахините. Правели го точно тук, така ни разказаха.

— Това са дивотии — възрази Айлин.

— Дъра-бъра — съгласи се Бари. — Онзи приятел едва си плетеше езика от изпития джин.

— Аз не казвам, че е бил Светото писание, казвам само, че…

— Донесете фенерите! — извика Спаркс.

Бари и Лари бързо тръгнаха към него през катедралата. Дойл и Айлин без колебание ги последваха. Спаркс стоеше надвесен над затворен очукан сандък, оставен върху олтара сред купчина пръст.

— И какво е това? — попита Лари.

— Ковчег е, не виждаш ли? — каза Бари.

Дойл се сети за историята на стария моряк, разказана им от Стокър, и за товара, който бил свален през нощта от кораба.

— Пироните, с които е бил закован капакът, са извадени — отбеляза Спаркс и клекна с единия фенер.

— Не бяха ли разтоварените ковчези два според стареца? — напомни Дойл.

— Да — отговори Спаркс, оглеждайки дървото.

— И какво има в това проклето нещо? — поинтересува се Айлин.

— Има само един начин да разберем, нали така, мис Темпъл? — И Спаркс посегна към капака.

В мига, в който ръката му го докосна, вледеняващ кръвта вой се разнесе някъде край сградата. Нямаше никакво съмнение, че е вой на вълк, макар да бе по-нисък и по-гърлен от всеки вълчи вой, който Дойл беше чувал. Замръзнали, всички изчакаха воят да заглъхне.

— Идваше отблизо — прошепна Дойл.

— Съвсем — съгласи се Спаркс.

В отговор на първия се разнесе втори вой от другата страна на абатството. След това трети — този път в далечината.

— Вълци? — попита Бари.

— Е, на мен поне не ми звучат като спаниели — насмешливо отвърна Айлин.

— Обърнете се много бавно с лице към помещението — нареди Спаркс.

— Няма нужда да е бавно, шефе — каза Лари, който вече гледаше в посоката, от която бяха дошли, и сочеше към центъра на катедралата.

Ослепителен сноп сини искри се въртеше в еластичен кръг на две-три педи над някаква неподвижна точка. Периферията му плавно се разширяваше, първо хоризонтално, после вертикално, докато накрая обхвана каменните редици на черковните пейки. Във въздуха се разнесе сухото пращане на зловредна енергия. Дойл почувства космите на тила му да настръхват.

— Какво, по дяволите… — прошепна Айлин.

Сред избледняващите сини искри нещо се материализираше: пет полупрозрачни закачулени фигури бяха коленичили в молитва… но коленете им висяха на педя от пода, сякаш бяха подпрени на невидим и нематериален перваз. В стаята изведнъж се разнесе приглушен хор от тихи гласове, идващи неизвестно откъде. Думите бяха неразбираеми, но звучаха остро, песнопението проникваше дълбоко в ушите на слушателя, за да нанесе тежък, разтърсващ удар върху подредбата на съзнанието му.

— Латински — отбеляза Спаркс, вслушвайки се внимателно.

— Призрак ли е това? — чу Дойл собствения си глас.

— И то повече от един, шефе — прекръсти се Лари.

— Я виж, това май са монахините — обади се и Бари, който не изглеждаше притеснен от гледката.

И наистина, във фигурите имаше нещо повече женско, отколкото монашеско, а и дразнещо високите им гласове, които сякаш обикаляха около тях, не правеха нищо, за да разсеят подобно впечатление.

Айлин сграбчи фенера на Лари, безстрашно слезе от олтара и се насочи право към привиденията.

— Мис Темпъл… — позволи си да възрази Дойл.

— Добре, дами, стига празни приказки — каза тя със силен, уверен глас. — Вечерята приключи, бягайте сега оттук, връщайте се в ада, там, откъдето сте дошли.

— Бари — изрече като заповед Спаркс.

Бари веднага скочи след нея. Лари извади ножовете си и се отмести вдясно, а Спаркс се прицели с двуцевката.

— Изчезнете, глупави духове, разпръснете се или ще ни ядосате много…

Призрачните гласове изведнъж замлъкнаха. Айлин спря на няколко крачки от молещите се привидения.

— Точно така — одобрително каза тя. — А сега, момичета, бегом оттук. Хайде, бързичко.

Фигурите свалиха ръцете си. Бари бавно се приближаваше зад Айлин и вече беше почти до нея.

— Мис Темпъл — високо и ясно изрече Спаркс, — моля ви, изместете се от центъра на помещението.

— В театъра непрекъснато се натъкваме на духове… — каза тя.

— Направете каквото ви казвам… веднага!

Но тя се обърна към Спаркс, за да възрази.

— Нима нищо страшно, това са напълно безвредни…

Действайки в пълен синхрон, привиденията отметнаха качулките си назад, разкривайки под тях отвратително обезобразени плешиви глави, в чиито наглед човешки черти имаше нещо от хищна птица. Те издадоха остър, парализиращ писък и излетяха във въздуха над Айлин, готови да нанесат удар. В същия миг два огромни вълка се втурнаха в църквата от двете страни и с кръвожадно ръмжене се насочиха право към Айлин. Бари се хвърли напред и я събори на пода, точно когато вълците скочиха, за да нападнат. Спаркс стреля с двуцевката едновременно с двете цеви и улучи предното от двете животни. Куршумите го отхвърлиха назад, тялото му тежко падна на земята и остана да лежи неподвижно, разкъсано и кървящо. Лари хвърли ножовете си. Вторият вълк бе скочил върху Бари, но в мига, преди да го повали на земята, изквича. Ножовете се бяха забили в шията и гърдите му. Но в звяра бе останала достатъчно сила, за да захапе Бари. Той вдигна ръка, за да се запази, и хищникът щракна със зъби. Бари се приближи, извади единия нож и го заби решително във врата му, точно зад черепа. През тялото на животното премина тръпка и то се свлече мъртво на пода.

— Не ставай! — извика Спаркс.

Но Айлин вече беше скочила на крака. Сграбчи единия фенер и го запрати към фантомите, кръжащи над нея. Фенерът срещна преграда, разби се и избухна. Образите се сгърчиха и изчезнаха сред дъжд от сребърни искри и червен дим.

— Мразя монахините! — изкрещя Айлин.

Дойл чу ниско изръмжаване зад себе си и бавно се обърна. До сандъка стоеше трети вълк — само на две крачки зад Спаркс, чийто гръб бе абсолютно незащитен.

— Джек… — започна Дойл.

— Пушката ми е празна — тихо отговори Спаркс, без да помръдва. — Къде ти е револверът?

— Трябва да го извадя.

— Хайде, ако обичаш.

Дойл разкопча палтото си и предпазливо мушна ръка под него. Вълкът местеше интелигентните си зли очи от Дойл към Спаркс и обратно. Беше определено най-големият от трите: висок като теле и тежък поне седемдесет килограма. Все така бавно Дойл извади револвера, но вместо да ги нападне, вълкът направи две крачки и описвайки висока дъга, изскочи през единия от зеещите над олтара прозорци. Дойл стреля напосоки и изтича след него. Погледна през прозореца и видя, че до земята има поне шест метра. Извади навън ръката си с фенера, но звярът вече беше изчезнал.

Айлин и Лари преглеждаха ухапаната ръка на Бари.

— Не е много страшно, старче, нали? — попита Лари.

— Палтото ми помогна — отговори Бари, като сгъваше и разгъваше пръсти, за да се увери, че им няма нищо.

— Духове, моля ви се! — възмути се Айлин със спокойната практичност на опитна медицинска сестра.

— Е, виждал съм и по-лоши неща — стоически отговори Бари.

— Мразя монахините — повтори Айлин. — Винаги съм ги мразила.

— Ама тези вълци май са си напълно реални! — Лари срита единия труп, наведе се и изтегли ножовете си.

— Как е, Бари? — попита Спаркс, докато презареждаше пушката с патрони от джоба си.

— Дребна работа — успокои го Бари, показвайки на ангела, който преглеждаше раните на ръката му, всичките си зъби в усмивка.

Сърцето на Дойл вече се бе успокоило до нормалния си ритъм, но внезапно пак подскочи — той погледна през прозореца и викна:

— Джек, я виж.

Спаркс дойде при него. Далеко на юг се виждаше редица светлинки, които се приближаваха към тях, без да нарушават реда си.

— Факли — констатира Дойл.

— Идват за нещо. Може би за нас. А може би за онова. — Спаркс посочи към сандъка зад гърбовете им. — Не ги изпускай от поглед.

Дойл прецени, че факлите все още са на около миля от абатството. Спаркс отиде при сандъка, клекна да разгледа пръстта, върху която беше поставен, разтри я между пръстите си и я помириса. После отвори капака. Не издаде нито звук, но когато Дойл отново се обърна, видя на лицето му смес от отвращение и изненада.

— Какво има, Джек?

— Игрички — мрачно прошепна Спаркс. — Играе си на игрички.

Дойл отиде при сандъка и погледна. Вътре имаше труп, от който бяха останали предимно кости, разпръснати сред изгнили дрехи и слепени късчета обгоряла плът и коса. Скелетът държеше в ръцете си снимка в позлатена рамка и в позата му имаше пародия на обич към ценното притежание. Снимката изобразяваше женени мъж и жена, явно аристократи.

— Какво е това? — недоумяващо попита Дойл.

— Родителите ми — отговори Спаркс и кимна към фотографията. — Това, което виждаш, са моите родители.

— Мили боже!

— А това тук е тялото на баща ми.

Възмущението, което се надигна в Дойл, бе толкова силно, че за момент той загуби дар слово. Всякакви остатъчни съмнения, които бе имал по отношение чудовищността на Аликзандър и относителната невинност на Джек, изчезнаха напълно и завинаги.

— Бездушен изверг! — възкликна той.

Спаркс тежко пое въздух няколко пъти и сви юмруци, опитвайки се да овладее бушуващите в него чувства. Дойл се върна при прозореца и видя, че светлинките се бяха приближили значително. Бяха шест на брой и по снега зад тях се придвижиха тъмни фигури. Много фигури. Намираха се само на четвърт миля и бързо скъсяваха разстоянието, което ги разделяше.

Айлин приключваше с превръзката на Бари, а Лари дойде при Дойл на прозореца.

— Какво ще правим? — попита Дойл.

— Обстановката тук изключва всякаква възможност да се спасим с битка, шефе. Не при такова съотношение на силите. Не и при липсата на стратегическо предимство в по-добра позиция. Не и при толкова много зейнали врати, които просто не могат да се защитят.

— Кажи го на него — кимна Дойл към Спаркс.

— Той го знае — каза Лари. — Дай му минутка време.

— Минутка е всичкото време, с което разполагаме.

— Минутка е всичкото време, от което се нуждаем — намигна му Лари.

После взе ловджийската пушка и късо изсвири. Бари скочи на крака, целуна Айлин по бузата и братята бързо излязоха от катедралата. Дойл вече можеше да различава отделните хора — тълпата наброяваше поне две дузини. Айлин се върна при мъжете на олтара. За да не безпокои Спаркс, Дойл я повика при себе си на прозореца.

— Нима така ще стоим и ще чакаме да дойдат тук? — попита Айлин.

— Не — успокои я Дойл, постави револвера си на перваза и се прицели във водача на групата, който носеше и факла. Но преди да натисне спусъка, някъде отляво изтрещя ловджийската пушка. Разнесоха се викове и двама от групата паднаха в снега. Мъжът с факлата спря и погледна към тях. Дойл стреля на свой ред и човекът падна. Факлата му изгасна.

— Насам. Насам гледайте, негодници!

Разнесоха се нови подигравателни викове. Дойл видя Бари да размахва фенера, опитвайки се да отвлече вниманието на групата от абатството.

— Хайде де! Няма да ви чакаме цяла нощ!

Шестима се втурнаха към Бари, останалите продължиха към руините. Дойл стреля пак и повали още един. Докато презареждаше, чу трясъка на пушката отново и видя да пада един от насочилите се към братята.

Миг по-късно вниманието му бе привлечено от преместването на капака на ковчега. Спаркс изсипваше газта от фенера в ковчега, после запали всичко, разбивайки го с един удар. Сандъкът пламна като борина. Спаркс отстъпи няколко крачки, прошепна нещо, което Дойл не успя да дочуе, и остана загледан в огъня, който най-сетне щеше да даде покой на бащините му останки.

— Май наистина трябва да се махаме оттук, Джек — каза Дойл, изчаквайки колкото му се стори, че изисква приличието, като междувременно зареди револвера си.

Спаркс извърна лице от пламъците и вдигна капака на ковчега за дръжките.

— Оттук — каза той и се насочи към онази страна, откъдето бяха влезли.

— Какво ще прави с това? — тихо попита Айлин и кимна към капака.

— Нямам представа — призна Дойл.

Двамата настигнаха Спаркс и след малко всички излязоха в преддверието, където бяха оставили снегоходките си.

— Ще ни трябват — късо обясни Спаркс и ги посочи.

Точно когато Айлин се наведе, за да ги вземе, на входа се появиха три сиви качулки. Едната фигура вдигна сопа, обкована с шипове, и се приготви да нанесе удар върху Спаркс.

— Джек!

Спаркс мигновено се извърна, свали капака, засили се и изтласка с него тримата нападатели, приковавайки ги за миг до стената. Без да губи нито миг, Дойл се приближи и методично изстреля по два куршума във всяка от качулките. Телата се свлякоха на пода.

— Зад вас! — изкрещя Айлин.

Нови две качулки тичаха към тях откъм катедралата. Дойл се извърна и натисна спусъка, но револверът му само безобидно щракна. Беше празен. В този миг Спаркс се обърна с лице към новата заплаха. Айлин извъртя ръката си, в която държеше една снегоходка, удари през лицето единия нападател и го повали на земята. Онзи, който бе останал на крака, замахна с тоягата си и засегна Спаркс по ръката. Той се гмурна под замаха, пое остатъка от инерцията на удара с рамо, изправи се мигновено и запрати качулката в стената. На свой ред Айлин стовари снегоходката в лицето на своя противник, който бе понечил да се изправи. Дойл се досети, че револверът може да се използва и по друг начин, хвана го за цевта и заудря качулката с дръжката, докато най-сетне тялото спря да потрепва. Спаркс заби ботуша си във врата на втория нападател и той се счупи със сух трясък.

В катедралата стана светло и се разнесе тропот на много крака. Спаркс вдигна капака, затича се към вратата и викна:

— Бързо!

Дойл и Айлин събраха снегоходките и изскочиха по петите му. Той пусна капака с изпъкналата му страна върху склона на хълма и го задържа с крак.

— Качвай се пръв, Дойл. Хващай се за дръжките и се дръж както никога в живота си!

Основната част от преследвачите им изхвръкна от абатството и се втурна към тях. Предвождаше ги фигура, облечена изцяло в черно. Дойл пъхна револвера в джоба си и скочи в капака. Спаркс грабна Айлин през кръста, хвърли я в центъра на капака и сам скочи зад нея, използвайки тежестта си, за да се оттласне надолу. Те се плъзнаха напред и бързо набраха скорост по склона. Две от качулките се хвърлиха по следите на импровизираната шейна и една от тях дори прекара нокти през гърба на Спаркс, но бегълците все пак успяха да се измъкнат. Шейната се носеше стремглаво надолу. Тъмнината ги обгръщаше. Всяка неравност ги изхвърляше нагоре, за да се приземят миг по-късно и да продължат спускането си, което никой не би могъл да спре.

— Можеш ли да управляваш? — извика Спаркс.

— Май не — отговори му Дойл, който полагаше неимоверни усилия само и само да се задържи вътре. Някъде в дълбините на съзнанието му се мярна тревожният образ на скалистия морски бряг и неизвестното разстояние, на което се намираха от него.

— А виждаш ли нещо? — попита Айлин.

— Малко!

Буквално в следващата секунда пред него се материализираха две трескаво размахващи ръце фигури, които стояха на пътя им, затънали до кръста в снега. Миг преди шейната да се изравни с тях, Дойл си помисли, че това може да са Бари и Лари, но после различи качулките и оръжията в ръцете им. Дойл наклони тялото си надясно и капакът послушно се насочи натам — малко, но напълно достатъчно, за да помете качулките като кегли, да ги подхвърли във въздуха и да ги запрати надолу по склона. Силата на удара замая Дойл, промени посоката и леко намали скоростта им. Той отвори уста да си поеме дъх, опитвайки се да съобрази къде се намират, и в този момент почувства някакво поднасяне и видя, че снежната пелена вдясно от тях свършва, за да отстъпи пред черна празнота.

— Скалите! — изкрещя Спаркс.

Дойл хвърли цялата си тежест наляво. Спаркс измъкна десния си крак, за да се оттласне с него от края на бездната, но кракът му увисна в празното пространство. Тримата изплашено извикаха — шейната се понесе по самия ръб на откоса, застърга по камъните и оголените корени. Едва сега грубият опит на Дойл за промяна на курса оказа влиянието си и те се отклониха в обратна посока, политайки отново по по-плътен сняг. Някъде отляво се виждаха неясните очертания на новото абатство, но на Дойл му трябваше повече от момент за да съобрази, че многобройните сиви фигури, изникващи безразборно пред тях, не са нищо друго, а надгробните плочи. Разбра, че се носят право към гробището.

— Плочите! — изкрещя Дойл.

Съумя да избегне първите им посрещачи, но когато навлязоха по-навътре, концентрацията на гробове се увеличи, а и самите плочи станаха по-внушителни. Нямаше никакъв начин да спрат, а масивният мавзолей, чийто силует израстваше буквално пред очите им, не им оставяше никакво място за маневри. В невъзможност да стори каквото и да било друго, Дойл стисна дръжките на капака, дръпна ги силно и завъртя шейната странично. Тя се плъзна, удари се в някаква издатина и тримата излетяха към небето. Капакът под тях се разцепи на две. Дойл падна в снега. Продължаваше да стиска отчупените дръжки в ръцете си. Айлин и Спаркс бяха излетели още по-високо и от него и се бяха приземили кой знае къде.

Дойл остана без да помръдва, опитвайки да дойде на себе си. Не беше в състояние да пусне дръжките — пръстите му се бяха вкочанили около тях — но пък можеше да помръдне всяка останала част от тялото си. Беше паднал в дълбока пряспа и изобщо не се бе наранил.

— Джек? — неуверено извика той в тъмнината. Чу в отговор нещо, което му се строи като ридание. Айлин ли беше това? — Добре ли сте?

Едва сега разбра, че Айлин се смееше. Тя изпълзя от една съседна пряспа, покрита от глава до пети със сняг, и заразително се разсмя. Чу и Спаркс да се смее — приятелят му се появи иззад мавзолея, който бе станал причина за катастрофата. Гледаха се и се превиваха надве от смях. Джек прегърна една надгробна плоча и просто не можеше да се овладее. Айлин падна обратно в снега и зарита. Това бе реакция на скорошния ужас, който бяха изживели, и при тези обстоятелства тя просто не можеше да бъде друга. Дойл почувства как сам започва неудържимо да се хили и не след дълго се смееше наравно с тях.

— Мислех, че това ще ни бъде краят — задъхано обясни той.

— Аз пък си го помислих поне четири пъти — призна си Айлин.

Цялото тяло на Дойл се тресеше. Двамата залитнаха един към друг, прегърнаха се през раменете и оставиха пречистващата сила на смеха да свърши работата си. Едва дишаха. И точно когато започнаха да се поуспокояват, Дойл видя дръжките на капака, с които още не се бе разделил, и всичко започна отначало.

— Джонатан Спаркс!

Думите се спуснаха по склоновете някъде отгоре. Гласът бе странно шипящ, но в същото време звучен и богат — беше глас, който би могъл да среже стъкло както нож би минал през масло. Нямаше гняв в него, но се долавяше насмешлива нотка без никакво разочарование, че са успели да избягат, дори задоволство, че всичко се е развило по предначертания план.

— Той ли е това? — попита Дойл.

Спаркс кимна утвърдително, загледан нагоре по склона.

— Слушай!

Настъпи напрегната тишина.

След това се разнесе сърцераздирателен писък, издигна се до невъзможно кресчендо и заглъхна в отвратително хълцане.

— О, боже! Това са братята! — прошепна Айлин.

Прозвуча нов писък, още по-болезнен от предишния.

Същият глас ли бе това?

— Мръсник! — извика Дойл и направи крачка напред. — Мръсник!

Спаркс сложи ръка на раменете му. Беше стиснал здраво челюсти, но гласът му бе равен и спокоен.

— Точно това иска той от нас!

Писъкът рязко заглъхна. Но тишината бе още по-тревожна.

— Трябва да тръгваме — обади се Спаркс. — Могат да решат, че има смисъл да ни преследват.

— Не можеш да ги оставиш просто така… — възрази Айлин.

— Те са войници — простичко отговори Спаркс и прибра снегоходките си.

— Но той ги убива…

— Не можем да сме сигурни, че са те. Дори и да са, какво искаш да направим? Да се отречем от живота си? Това ще бъде истинска лудост!

— И все пак, Джек, те ти бяха верни… — започна Дойл, опитвайки се да смекчи остротата на спора.

— Те знаеха какви са рисковете. — Спаркс не искаше да разговаря повече на тази тема. Обърна се и тръгна сам.

— В теб тече кръвта на брат ти, Джек Спаркс — високо каза зад гърба му Айлин.

Спаркс спря за миг, напрегна се, но не се обърна. След малко пак продължи.

Айлин избърса сълзите от очите си.

— Той е прав — тихо каза Дойл.

— И аз съм права — отговори му тя.

Двамата нахлузиха снегоходките си и закрачиха през гробището след него. През целия път до странноприемницата никой повече не проговори.

На вратата на Стокър ги чакаше забодена бележка. Спаркс я дръпна и я прочете.

— Стокър е наел файтон и е отпътувал за Лондон — обясни той. — Пише, че трябвало да мисли и за семейството си.

— Не бихме могли да го обвиняваме за това — каза Дойл.

— Прехвърлил е стаята на наше име. — Спаркс сложи бележката в джоба си и отвори вратата.

Айлин влезе. Дойл погледна часовника си: беше два и половина след полунощ.

— Извинете ни за момент, мис Темпъл — обърна се към нея Спаркс, спря Дойл на прага, дръпна го обратно в коридора и затвори вратата. — Остани с нея. Ако не се върна до разсъмване, опитайте да се доберете до Лондон.

— А ти къде…

— Те може би са доволни от онова, което направиха тази нощ, но за всеки случай зареди револвера си и го дръж под възглавницата — продължи Спаркс и тръгна по коридора.

— Джек, какво смяташ да правиш?

Но Спаркс му махна с ръка, без да се обръща, и бързо слезе по стълбището. Дойл погледна вратата и леко я открехна. Айлин лежеше на леглото върху завивките, с гръб към него. Той понечи да затвори вратата…

— Не си отивай — каза тя, без да се обръща.

— Трябва да си починеш.

— Едва ли ще мога.

— Имаш нужда от почивка…

— За бога, спри най-сетне да се държиш като доктор! — Тя се обърна с лице към него. — Аз специално не бих желала да прекарам последната си нощ на земята сама, а ти?

— Какво те кара да мислиш, че…

— Влез вътре и затвори, ако обичаш. Още по-ясна ли трябва да бъда?

Дойл се подчини, но остана възможно по-далече от нея, непосредствено до вратата. Тя го изгледа с кисела физиономия, поклати леко глава, седна в леглото и се погледна в огледалото на нощното шкафче. Косата й бе объркана, а кожата й — зачервена от вятъра.

— Ужасна съм — каза тя.

— Не е чак толкова зле — обади се Дойл и веднага съжали, че е проговорил.

Сардоничният поглед, с който бе възнаграден, само затвърди съжалението му. Тя дръпна един стол пред огледалото и безстрастно се разгледа.

— Предполагам, че да искам четка за коса в този момент би било твърде много.

— Всъщност това е една от малкото вещи, които ми останаха — призна си Дойл, отиде до тоалетната масичка и извади от чантата си, оставена до нея, комплект гребен с четка.

— Би трябвало да сте усмихнат, докторе — погледна го тя със светнал поглед. — „И най-скъп дар без щедрост и любезност за благородното сърце е без цена.“

— Не бих искал да изглеждам сърдит… Офелия — отговори той. Знаеше откъде е цитатът.

Айлин свали мъжкото сако, освободи косата си и я пусна да падне върху блузката й. Разтърси я и с наслаждение прекара четката по цялата й пищна дължина. Простото движение се стори на Дойл безкрайно интимно — истински балсам за душата му. За пръв път, откакто бе чул писъците от върха на хълма тази нощ, той можеше да освободи мислите си за нещо друго.

— Виждали ли сте ме на сцената, докторе?

— Никога не съм имал това удоволствие — призна си Дойл. — Казвам се Артър.

Тя едва доловимо кимна, приемайки новото ниво на отношенията им.

— Пазителите на благоприличието са имали сериозни основания да не допускат жени на сцената в продължение на векове.

— И какви са били тези основания?

— О, има много хора, които могат да ви разкажат колко опасно е да се види жена на сцена.

— В какъв смисъл опасно?

Тя леко сви рамене.

— Може би става дума за това колко лесно е да се повярва на една актриса, че е точно онова, което играе.

— Но нали в крайна сметка това е ефектът, който се търси? Да бъде убедена публиката в истинността на образа.

— Да, така би трябвало да бъде.

— Тогава за каква опасност става дума? И кой е застрашеният?

— Онзи, който среща жената извън сцената и за когото е трудно да различи актрисата от ролята, която тя играе. — Тя го погледна в огледалото изпод една от къдриците си. — Предупреждавала ли те е някога майката ти да се пазиш от актриси, Артър?

— Вероятно е смятала, че има по-сериозни опасности, които ме дебнат по пътя. — Дойл я гледаше, без да отмества погледа си. — Но аз вече съм ви виждал да играете, нали?

— Да… в известен смисъл.

Настана продължителна пауза.

— Мис Темпъл…

— Айлин.

— Айлин — послушно повтори Дойл, — да не би да се опитваш да ме съблазниш?

— Аз ли? — Тя спря да се реше. После сбърчи чело. Изглежда, не беше сигурна какъв отговор да му даде.

— Такова впечатление ли оставям в теб?

— Да, трудно ми е да кажа, че съм останал с друго впечатление. — Дойл се чувстваше изненадващо и безкрайно спокоен.

По лицето й премина сянката на нова мисъл. Тя внимателно остави четката на масичката и се обърна към него.

— И ако е така?

— Ами… — започна Дойл, — мога само да кажа, че ако това ще е последната вечер от живота ни, и ако аз — независимо от причините — устоя на твоя чар, съжалението, че съм го сторил, ще е най-безсмисленото чувство, което ще изпитам на път за гроба.

Те се гледаха, изоставили всякакви преструвки.

— Тогава може би ще е най-добре да заключиш вратата, Артър — простичко каза тя, забравила за всякакви роли.

И той постъпи точно както бе поискала от него.