Среднощно слънце

Десета глава

— Йони си тръгнал — разбрах от Леа.

— Днес се качи на автобуса за Осло.

Тя изпрати Кнют за дърва и вода. Искаше кафе. И обяснение защо някакъв южняк се е отбил да я разпитва къде се намирам.

Вдигнах рамене.

— Южняци — под път и над път. Този какво искаше?

— Да си поговори с теб. По бизнес.

— Аха. Да не е бил Йони? Един, дето прилича на бекас?

Тя не отговори. Седеше срещу мен и се опитваше да улови погледа ми.

— Разбрал, че си отседнал в ловната хижа, и отишъл до там, но не те заварил. Някой му казал, че след погребението си идвал у нас, и затова той очакваше да знам нещо.

— Ти какво му каза?

Позволих й да улови погледа ми. Да го изучи щателно. Имах много за криене и въпреки това нищо.

— Че си заминал на юг — въздъхна тя.

— Защо?

— Защото не съм глупачка. Нито знам, нито искам да разбирам в какво си се забъркал, но не желая вината да е моя, ако загазиш още повече.

— Още повече?

Тя поклати глава. Или се беше изразила погрешно, или аз не я бях разбрал. Или пък не й се говореше по темата. Надникна през пролуката. Чувахме как отвън Кнют енергично цепи дърва.

— Според този тип името ти било Юн, не Юлф.

— Ти вярваше ли, че се казвам Юлф?

— Не.

— Но въпреки това си го пратила за зелен хайвер. Излъгала си го. Какво казва религията ти по въпроса?

Тя отметна глава към звуците отвън.

— Кнют казва, че трябва да те пазим. А моята религия много държи на мнението на близките.

Поседяхме мълчаливо. Аз отпуснах ръце върху масата, тя нейните — в скута си.

— Благодаря ти, задето се погрижи за Кнют по време на помена.

— Няма защо. Как го понася?

— Всъщност добре.

— А ти?

Тя сви рамене.

— Ние, жените, винаги се оправяме.

Звуците от брадвата пресекнаха. Кнют щеше да влезе при нас всеки момент. Леа пак се обърна към мен. Очите й се преливаха в няколко цвята. Не бях виждал толкова богата палитра. Погледът й гореше пламенно.

— Размислих, Юлф. Искам да знам от какво бягаш.

— По-разумно беше предишното ти решение.

— Кажи ми.

— Защо искаш да знаеш?

— Защото мисля, че си добър човек. А за добрите хора винаги има прошка.

— Ами ако грешиш? Ако не съм добър човек? Тогава какво? Ще се пържа в твоя ад ли? — Прозвуча по-заядливо, отколкото възнамерявах.

— Не греша, Юлф, защото те виждам. Прозирам какъв си.

Поех си дъх. Още не знаех дали думите ще успеят да излязат от устата ми. Вгледах се в сините й очи — сини като морето под теб, когато си на десет и стоиш на висока скала, а цялото ти същество напира да скочи — с изключение на краката ти, които не помръдват.

— Да събирам дългове на наркомани и да убивам хора — това ми беше работата — чух се да произнасям. — Откраднах пари от работодателя ми и сега той ме преследва. Въвлякох в тази история и Кнют, десетгодишния ти син. Плащам му, за да шпионира. По-точно, плащам му само ако ми докладва нещо съмнително. Например, ако е видял типове, които, при необходимост, не биха се поколебали да видят сметката на едно невръстно момче. — Извадих цигара от кутията. — Е, какви са шансовете ми за опрощение?

Тя отвори уста и в същия момент Кнют отвори вратата.

— Ето. — Той стовари цепениците на пода пред печката. — Умирам от глад.

Леа ме погледна.

— Рибени кюфтета в консерва? — предложих.

— Бляк — сбърчи нос Кнют. — Не може ли да хапнем прясна треска?

— Боя се, че не съм купил.

— Имам предвид да си хванем от морето. Да идем на риболов. Може ли, мамо?

— Посред нощ е — тихо отговори тя. Продължаваше да ме гледа.

— Най-хубавото време за риболов. — Кнют заподскача. — Моля те, мамо!

— Нямаме лодка, Кнют.

След секунда схванах какво иска да каже. Погледнах момчето. Лицето му помръкна. После изведнъж засия.

— Ще вземем лодката на дядо. В хелинга е. Каза, че ми позволява да я вземам.

— Наистина ли?

— Да! Треска! Треска! Обичаш треска, нали, Юлф?

— Обожавам — гледах Леа. — Но не знам дали майка ти в момента е на такава вълна.

— И още как. Нали, мамо?

Тя мълчеше.

— Мамо?

— Нека Юлф реши.

Малкият се мушна между масата и стола ми, за да ме принуди да го погледна.

— Юлф?

— Да, Кнют?

— Ти ще изядеш езика.[3]

Хелингът се намираше на няколкостотин метра от пристана. Миризмата на прогнили водорасли и солена вода пробуди няколко смътни летни спомена. Напъхан съм в прекалено тясна спасителна жилетка, братовчед ми се перчи, защото са по-богати и имат лодка и хижа, а чичо ми ругае, зачервен и изнервен от неуспешните опити да запали извънбордовия двигател.

В тъмния хелинг се носеше приятна миризма на смола. Необходимите ни рибарски принадлежности се намираха готови в лодката, качена върху дървена стойка.

— Това не е ли доста голяма гребна лодка?

Дълга е около пет-шест метра, прецених на око.

— О, средно голяма е; с осем весла — отвърна Леа. — Хайде, трябва всички да бутаме.

— Татковата беше много по-голяма. С десет весла. С мачта.

Потопихме лодката. Успях да се кача, без да си намокря краката.

Наместих веслата в едната от двете двойки ключове и започнах да греба с мощни, но спокойни движения.

Спомних си, че през лятото, когато чичо ми бе оказал благоволението да им гостувам, аз, клетото сираче, положих усилия, за да стана по-добър от братовчед ми. Леа и Кнют обаче изобщо не изглеждаха впечатлени.

Малко по-нататък прибрах веслата.

Кнют се сви отзад в лодката, облегна се на перилата, метна въдицата и се загледа в нея. Погледът му се отнесе, въображението се развихри.

— Чудесно момче — казах и си съблякох якето, бях го взел от хелинга.

Леа кимна.

Не духаше вятър, а езерото — или морето, както го наричаха Леа и Кнют — беше гладко като огледало. Приличаше на твърда повърхност, по която бихме могли да стигнем до аленото крайче на слънцето, подало се на северния хоризонт.

— Кнют казва, че у дома не те чакал никой — обади се Леа.

— Така е — за щастие.

— Сигурно е странно.

— Кое?

— Да си нямаш никого, който да мисли за теб. Да се грижи за теб. А ти да не се грижиш за никого.

— Опитах се — разхлабих кукичката на едната въдица. — Не успях.

— Не успя да създадеш семейство ли?

— Не успях да го опазя. Както навярно разбираш, не съм човек, на когото може да се разчита.

— Слушам те внимателно, Юлф, но не съм сигурна дали думите ти са истина. Какво се случи?

Освободих блесната.

— Защо продължаваш да ме наричаш Юлф?

— Така ми се представи. Значи, това ти е името. Освен ако не си избереш друго. Би трябвало всеки да има правото да си сменя името от време на време.

— А ти колко дълго се казваш Леа?

Тя присви око.

— Да не би да питаш жена на колко е години?

— Не исках да…

— На двайсет и девет.

— Хм. Леа е хубаво име, нямаш причини да…

— Означава „крава” — прекъсна ме тя. — Искам да се казвам Сара. Означава „принцеса”. Но според татко не вървяло да се казвам Сара Сара. Затова от двайсет и девет години ме наричат крава. Е, какво ще кажеш?

— Ами… — замислих се. — Муу?

Тя първо ме изгледа невярващо. После прихна с нейния гърлен смях, който ме заливаше на вълни. Кнют се обърна към нас.

— Какво стана? Да не разказа виц?

— Да — кимна майка му, без да ме изпуска от очи. — Много смешен виц.

— Искам да го чуя!

— По-късно. — Тя се наведе към мен. — Та, какво стана?

— Ами какво — хвърлих въдицата. — Закъснях.

— За какво? — смръщи чело тя.

— Да спася дъщеря ми. — Водата беше съвсем прозрачна и виждах как искрящата блесна потъва все по-надълбоко. Накрая изчезна в зелено-черните глъбини. — Събрах парите, но тя вече беше изпаднала в кома. Почина три седмици след като намерих средства за лечение в Германия. Дори и то едва ли щеше да я спаси — заболяването й вече беше твърде напреднало. Поне така казаха лекарите. Но работата е там, че не се справих със задачата си. Провалих се. Това е постоянно повтарящ се рефрен в моя живот. Но не съм допускал, че няма да… че дори когато…

Подсмръкнах. Май не биваше да си събличам якето — все пак бяхме кажи-речи на Северния полюс. Усетих нещо върху ръката си. Косъмчетата настръхнаха. Докосване. Не си спомням кога за последно ме бе докосвала жена. Преди няма и двайсет и четири часа, съобразих. Проклето да е това място, проклети да са тези хора, проклето да е всичко!

— Затова си откраднал онези пари, нали?

Вдигнах рамене.

— Откраднал си ги заради дъщеря ти, при целия риск да те убият, ако те намерят.

Изплюх се от лодката, та най-после да видя как нещо нарушава проклетата гладка повърхност.

— От твоите уста звучи направо героично. Но истината е друга: забавих се фатално и не успях да спася дъщеря си.

— Така или иначе е било прекалено късно, нали и лекарите са го казали.

— Да, но нямаше откъде да знаят със сигурност. Никой не знае със сигурност. Нито аз, нито ти, нито духовникът, нито атеистът. Затова вярваме. Вярваме, защото е по-леко, отколкото да си дадем сметка, че долу, в бездната, ни чака само едно: мрак. Студ. Смърт.

— Наистина ли мислиш по този начин?

— А ти наистина ли мислиш, че Райските порти съществуват? Че там чака свети Петър? Всъщност не, ти не вярваш в това, в това вярва секта, около десет хиляди пъти по-голяма от твоята. Нейните последователи вярват в светци. Убедени са, че който не вярва в тяхната религия, отива в ада. Да. Според католиците вие, лутераните, ще идете в пъкъла. А вие вярвате, че това ще се случи с тях. Извадила си небивал късмет да се родиш сред правоверни до Северния полюс вместо в Италия или Испания. Тогава пътят към спасението щеше да е дълъг.

Забелязах, че въдицата е отпусната, и я дръпнах. Тя се опъна, явно се беше закачила за нещо. Тук сигурно беше плитко. Дръпнах по-силно, въдицата се откачи.

— Гневен си, Юлф.

— Гневен? Направо съм бесен. Ако твоят бог съществува, защо си играе по този начин с хората, защо позволява някои да се родят, за да страдат, а други — да тънат в охолство? Едни да намерят вярата, която ще ги спаси, а други — повечето — никога да не чуят Божието слово? Защо… защо трябваше…

Проклета настинка.

— … да взема дъщеря ти? — довърши тихо Леа.

Премигах.

— Долу няма нищо освен мрак, смърт и…

— Риба! — извика Кнют.

Обърнахме се към него. Вече навиваше макарата. Леа потупа ръката ми и се облегна на перилата.

Вторачихме се във водата. Очаквахме уловът всеки момент да се появи. Кой знае защо, в ума ми изплува жълта шапка дъждобранка. И изведнъж ме обзе предчувствие. Не, беше повече от предчувствие. Твърда увереност: Йони ще се върне.

Затворих очи. Вече виждах съвсем ясно как Йони ще се върне. Знаеше, че още съм тук.

— Хо-хо-хо! — тържествуваше Кнют.

Отворих очи. Едра треска се мяташе на дъното на лодката. Очите й бяха изскочили, сякаш не можеше да повярва на това, което вижда. Ами съвсем естествено, всъщност. Едва ли си беше представяла, че нещата стоят точно така.