Среднощно слънце

Трета глава

Преди сто часа.

Всъщност всичко започна много по-рано. Както вече казах, сам не знам точно кога. Да речем, че е било преди година — в деня, когато Брюнхилсен дойде при мен в парка до Кралския дворец. Бях стресиран, току-що ми бяха съобщили за нейната болест.

Брюнхилсен беше рано оплешивял тип с обезобразен нос и тънък мустак. Беше работил за Хофман, преди Рибаря да наследи и Брюнхилсен, и цялото имущество на Хофман след смъртта му: тоест, търговията с хероин, жена му и луксозния му апартамент по Бюгдьой Але. Брюнхилсен ми съобщи, че Рибаря искал да говори с мен: да отида в рибния му магазин. И си тръгна.

Дядо обожаваше испанските пословици, които беше научил в Барселона, докато работел върху своята версия на „Саграда фамилия”. Най-често споменаваше една: „Вкъщи бяхме много народ и баба взе, че забременя.” Един вид: сякаш не ни стигаха ядовете, та ни сполетяха и още.

Така или иначе, на следващия ден отидох в магазина на Рибаря. Намираше се на площад „Юнгсторге”. Не защото ми се ходеше, а защото другият вариант — да не отида — беше напълно изключен. Рибаря е прекалено влиятелен. Прекалено опасен. Печално известна е историята как отсякъл главата на Хофман с думите, че така ставало, като почнеш да се мислиш за голямата работа. Или историята за двамата дилъри на Рибаря, изчезнали безследно, след като ги хванал да крадат от стоката. Повече никой не ги видял. Някои твърдяха, че през следващите месеци рибните кюфтета в магазина му били особено вкусни, сякаш каймата съдържала нова съставка. Рибаря не направи нищо, за да опровергае слуховете. Ето така бизнесмен от неговия калибър брани територията си — с комбинация от слухове, полуистински истории и сурови факти какво сполетява опиталите се да го измамят.

Не съм се пробвал да го мамя. Въпреки това, докато стоях в магазина му, се потях като абстинясал наркоман. Представих се на една от възрастните жени зад тезгяха. Не знам дали тя натисна звънец или нещо друго, но след малко Рибаря излезе с широка усмивка през летящата врата отзад, облечен в бяло от глава до пети — бяла шапка, бяла риза, бяла престилка, бял панталон, бяло сабо — и ми протегна голямата си мека ръка.

Влязохме в задната стаичка. И подът, и стените бяха облицовани в бели плочки. В метални паници, наредени върху пейките покрай стената, киснеха в марината мъртвешки бледи филета.

— Извинявай за миризмата, Юн. Приготвям рибени кюфтета.

Той издърпа един стол изпод металната маса насред помещението.

— Седни.

Подчиних се.

— Продавам само хашиш — казах. — Никога спийд или хероин.

— Знам. Причината да искам да поговорим е, че ти уби един от хората ми. Туралф Юнсен.

Взирах се безмълвно в него. Бях мъртъв. Щях да стана на рибени кюфтета.

— Много те бива, Юн. Страшно хитро да го представиш като самоубийство. Всички знаеха, че Туралф си пада малко… депресар. — Рибаря откъсна парче от едно филе и го лапна. — Полицията дори не сметна смъртта му за подозрителна. Признавам, самият аз също си мислех, че сам си е теглил куршума. После обаче мой човек в полицията ме светна: пистолетът, открит до трупа, бил регистриран на твое име. Юн Хансен. И това ни накара да поразчепкаме случая. Гаджето на Туралф ни каза, че той ти дължал пари и ти си се опитал да си ги поискаш няколко дни преди смъртта му. Вярно ли е?

Преглътнах мъчително.

— Туралф пушеше хашиш. Познавахме се добре, бяхме приятели от деца, известно време дори живяхме заедно на квартира и така нататък. Затова му дадох на вересия. — Опитах се да се усмихна. Досещах се колко идиотски изглеждам. — В този бранш никога не бива да пускаш аванта на приятелите си, нали?

Рибаря също се усмихна, вдигна едно рибно филе и то увисна на сухожилие. Огледа го и бавно го завъртя във въздуха.

— Никога не давай заем на приятели, роднини и подчинени, Юн. Никога. Ето, дал си известна отсрочка, но в крайна сметка си показал, че правилата трябва да се спазват. И ти си като мен, Юн. Човек с принципи. Който сгреши спрямо теб, заслужава наказание. Без значение колко голямо е провинението. Без значение дали става въпрос за непознат латинос, или за родния ти брат. Това е единственият начин да защитиш периметъра си — дори да си дребен пласьор в парка до Двореца. Колко изкарваш на месец? Пет хиляди? Шест?

— Там някъде — вдигнах рамене.

— Уважавам постъпката ти.

— Ама…

— Туралф беше много важен човек за мен. Събираше дългове. А при необходимост изпълняваше и мокри поръчки. Ликвидираше нелоялни платци, без да му мигне окото. В съвременното общество малцина притежават неговата твърдост. Хората са станали толкова мекушави. Днес е възможно да си мек и въпреки това да оцелееш. А това е направо… — той налапа цялото филе — … извратено.

Той дъвчеше, а аз размишлявах с какви варианти разполагам. Да стана и да избягам от магазина, ми се струваше най-добрият.

— Както се досещаш, ти ме постави в затруднено положение — продължи Рибаря.

Те, разбира се, щяха да хукнат след мен и да ме хванат, но поне нямаше да свърша в рибената кайма, ако се видеха принудени да ме пречукат на улицата посред бял ден.

— Та си мисля: кой от моите познати притежава нужните качества? И твърдост да убива. Сещам се само за двама. Единият е ефективен, но убийствата му доставят прекалено голямо удоволствие, а това ми се струва… — той зачопли с нокът между предните си зъби — … извратено. — Огледа внимателно изтръгнатото парченце. — Освен това не си реже ноктите на ръцете като хората. На мен не ми трябва перверзен женчо, трябва ми човек, който да умее да общува. Първо да говори с хората, а после, ако от приказките няма резултат, да пристъпи към по-крути мерки. Колко искаш, Юн?

— Мммоля?

— Не, аз те моля да назовеш сума, която те устройва. Осем хиляди на месец?

Премигах объркано.

— Малко ти се виждат? Да ги направим десет? Плюс трийсет за евентуални мокри поръчки.

— Да не ме питаш дали…

— Добре, дванайсет. По дяволите, костелив орех си ти, Юн. Нищо. И това е достойно за уважение.

Дишах през носа. Той ме попита съгласен ли съм да поема работата по събирането на дълговете и ликвидирането на некоректни длъжници.

Преглътнах. Мислех.

Не исках такава работа.

Не исках и пари.

Но ми трябваха.

На нея й трябваха пари.

— Дванайсет… — казах. — Добре звучи.

Работата се оказа повече от елементарна.

Беше напълно достатъчно да вляза и да съобщя, че идвам от името на Рибаря — и парите веднага се появяваха на масата. Не се презорвах, така да се каже. През по-голямата част от времето киснех в задната стаичка на рибния магазин и плясках карти с Брюнхилсен, който винаги шмекеруваше, и с Бабанката — той пък все се фукаше колко добра работа му вършели неговите ротвайлери. Направих си сметката, че ако ми възложат две-три убийства, за една година ще събера парите за лечението. Надявах се да не стане твърде късно. Иначе човек свиква с всичко, включително с вонята на риба.

Един ден Рибаря заяви, че имал за мен доста сериозна задача: изисквала колкото дискретност, толкова и твърда ръка.

— Става дума за един тип. От много години купува спийд — поясни той. — Понеже не ми е нито приятел, нито роднина, нито подчинен, му давах на вересия. Никога не е имало проблеми, но напоследък почна много да бави плащанията.

Въпросният тип се казваше Космос — мъж на възраст, редовен пласьор на спийд в „Златната рибка” — кафяво кафене до пристанището. Прозорците бяха посивели от праха от натовареното движение по улицата и вътре рядко се навъртаха повече от трима-четирима души.

Схемата беше следната: клиентът влиза и сяда до съседната маса, а тя винаги е свободна, защото Космос си мята якето на един от столовете, а на масата слага списание. Самият той седи и решава кръстословица във вестник. Два пъти е печелил националното първенство по решаване на кръстословици. Клиентът пъха плик с пари в списанието на масата и отива в тоалетната. Връща се и си взема плика — на мястото на парите вътре има спийд.

Беше рано сутринта и в заведението заварих трима-четирима души. Седнах през две маси от Космос, поръчах си кафе и отворих на кръстословицата. Почесах се по главата с молив и се наведох напред.

— Извинявай?

Повторих го два пъти, преди Космос да вдигне очи от кръстословицата си. Носеше очила с оранжеви стъкла.

— Прощавай, но ми трябва „недобор” с четири букви. Първата е „д”.

— Дълг — каза той и пак сведе поглед.

— Правилно! Благодаря.

Престорих се, че попълвам в квадратчетата. Изчаках малко, отпих от блудкавата течност, която съвсем слабо докарваше на кафе, и се прокашлях:

— Много се извинявам. Ще те притесня само още веднъж и край. Не се сещам какво е „човек, който лови риба” с пет букви. Първата е „р”.

— Рибар — отвърна той, без да вдига глава, но видях как потръпна при произнасянето на думата.

— И последно: „инструмент” с три букви. Започва с „ч”.

Той избута настрани кръстословицата и ме погледна.

Адамовата му ябълка подскочи под небръснатата гуша. Усмихнах се със съжаление.

— Срокът за изпращане на кръстословицата изтича следобед. Сега се налага да изляза по работа, но ще се върна точно след два часа. Оставям списанието тук, за да попълниш отговора, ако се сетиш.

Спуснах се към пристанището, изпуших няколко цигари, мислих. Нямах представа каква е причината Космос да не си изплати дълга на Рибаря. А и не ме интересуваше. Не исках отчаяната му физиономия да се запечата в паметта ми. Беше ми достатъчно, че не можех да се отърся от малкото бледо личице върху възглавницата с избелял печат на болница „Юлевол”.

Върнах се. Космос седеше, привидно вглъбен в кръстословицата си. Разгърнах списанието и намерих вътре плик.

Рибаря потвърди, че сумата вътре покрива всичките му задължения, и ме похвали за добре свършената работа. Но каква полза? Бях говорил с лекарите. Прогнозите не бяха добри. Ако не се подложеше на незабавно лечение, тя нямаше да доживее до края на годината. Затова поисках да говоря с Рибаря и му казах истината: трябват ми пари назаем.

— Съжалявам, Юн, не мога да ти дам. Ти си мой подчинен. Нали знаеш принципите ми.

Кимнах. Но какво да правя, дявол да го вземе?

— Може все пак да намерим решение на проблема ти. Имам поръчка.

О, проклятие.

Рано или късно щеше да се случи, но се надявах да е късно, тоест, след като съм изкарал необходимата сума и съм напуснал.

— Нали имаш един лаф: първият път е най-кофти. Е, извади късмет. Че не ти е за пръв път, искам да кажа.

Опитах се да се усмихна. Той нямаше откъде да знае, че не съм убил Туралф; че пистолетът, регистриран на мое име, беше малокалибрен патлак от спортен магазин. На Туралф му трябваше за някаква работа, но не можеше да си го купи, защото беше лежал в затвора като дисидент в Източна Германия. И аз — който никога не съм бил арестуван, нито за пласиране на хашиш, нито за каквото и да било — му направих услуга и купих пистолета срещу скромно възнаграждение. И после не съм искал да ми го връща. Колкото до парите, които се бях опитал да изкопна от него, за да платя за лечението й — отдавна ги бях отписал. Туралф, сдуханият, надрусан нещастник, беше направил точно това, за което говореха обстановката и трупът: беше се самоубил.

И така, нямах принципи. Нямах и пари. Но нямах и кръв по ръцете си.

Все още не.

Трийсет хиляди бонус.

Голяма крачка напред към целта.

Сепнах се от съня си. Бабунките от ухапванията сълзяха и лепнеха по вълненото одеяло. Но не това ме бе събудило. Жален вой бе нарушил тишината в платото.

Вълци? Те вият срещу луната през зимата, а не срещу шибаното слънце, което упорито стои горе на изпепеленото безцветно небе? „Сигурно вие куче”, помислих си. Дали саамите пасат северните си елени с кучета, които да ги пазят?

Завъртях се в тясното легло. Забравих за натъртеното си рамо, изругах и се катурнах обратно. Воят сякаш идваше отдалече, но можех ли да съм сигурен? През лятото звуците се разнасят по-бавно и заглъхват на по-късо разстояние, отколкото през зимата. Дали животното не се намираше съвсем наблизо?

Затворих очи, но знаех, че няма да ме хване сън.

Затова станах, взех бинокъла и надникнах през един от малките прозорци. Плъзнах бавно бинокъла от ляво надясно и обследвах целия хоризонт.

Нищо.

Само тик-так-тик-так.