Среднощно слънце

Осма глава

Запознах се с Боби в парка до Кралския дворец. Имаше дълга кестенява коса, нежни очи и пушеше хашиш. Това описание е, естествено, съвсем повърхностно, но то ми се струва главното за нея. Боби не беше особено приказлива, но пушеше много и от хашиша очите й омекваха. Свързваха ни много общи неща. Всъщност се казваше Боргни и беше израснала в заможно семейство в западните части на Осло. Е, родителите й не бяха чак такива баровци, каквито ги изкарваше. Просто Боби се беше вживяла в образа на бунтарски настроената хипарка, скъсала със социалната сигурност, материалната обезпеченост и политическата еснафщина, за да… какво именно? За да изпробва как ще й се отрази да разшири съзнанието си и да скъса със закостенелите възгледи. Например, със схващането, че и мъжът, и жената носят отговорност за създаденото от тях дете. Ще повторя: с Боби ме свързваха много общи неща.

Един ден седяхме в парка до Двореца и слушахме някакъв тип да свири „The Times They Are А-Changin„- „Времената се менят” — на разстроена китара. Боби ми съобщи, че е бременна. Най-вероятно аз съм бил бащата.

— Яко! Ще ставаме родители — опитах се да не ми проличи как се чувствам: все едно ме е заляла с кофа ледена вода.

— Достатъчно е да ми плащаш издръжка.

— Не, няма да те оставя да го гледаш сама. Нали сме двама.

— Двама сме, но не сме ти и аз.

— Ами… кои сте тогава?

— Аз и Ингвал. — Тя посочи музиканта. — Сега съм с него и той няма нищо против да е баща, стига ти да плащаш издръжка.

Така и стана. Е, не съвсем. Ингвал не се задържа дълго. След раждането на Ана Боби се хвана с някакъв тип, чието име започваше с И.‍ Ивар или нещо подобно. Виждах Ана от дъжд на вятър. И дума не можеше да става да я взема при мен. Всъщност по онова време аз май и не исках. Не защото не ми пукаше за нея. Влюбих се безпаметно в нея още от пръв поглед. Тя лежеше в количката, гледаше ме, гукаше и сините й очи блестяха. За няколко минути това бебе, което виждах за пръв път, се превърна в най-голямото ми съкровище.

Сигурно затова не исках да я вземам при себе си. Беше толкова малка и ранима и същевременно толкова скъпоценна, че не исках да я гледам сам. Не можех. Не смеех. Опасявах се да не сбъркам, да не допусна непоправима грешка, да не увредя Ана необратимо. Бях почти сигурен, че по някакъв начин ще я нараня. Не защото съм безотговорник или непукист, а защото ми липсва адекватна преценка. По тази причина винаги съм бил склонен да се вслушвам в съветите дори на непознати хора и да предоставям на друг важните решения. Дори да знам, че другият — в случая Боби — не е по стока от мен. Страхлив съм — навярно тази дума търся. И така, стоях настрана, продавах хашиш, веднъж седмично се отбивах при Боби с половината от печалбата, потъвах във вълшебната синева на усмихнатите Анини очи, а ако в момента нямаше гадже, Боби ми позволяваше да я подържа.

Казах на Боби, че ако тя откаже дрогата и престане да ходи в парка до Двореца, и аз ще спра да пласирам, ще се отдръпна от Рибаря и няма да се забърквам в неприятности. Заради Боби и Ана не можех да си позволя да отида зад решетките. Както споменах, родителите на Боби не бяха богати, но милееха за доброто си име и й бяха заявили недвусмислено, че не желаят да имат нищо общо със своята вечно напушена и разхайтена дъщеря хипарка. Тя и бащата на детето да се оправят сами. Ако закъсат, да потърсят помощ от държавата.

Един ден Боби се оплака, че малката й скъсала нервите. От четири дни не спирала да плаче. От носа й течала кръв и имала висока температура. Надвесих се над креватчето. Под сините очички тъмнееха морави кръгове, Ана беше пребледняла, а по коленете и лактите й имаше големи синини. Заведох я в спешното. Остра левкемия, установиха лекарите. Еднопосочен път към смъртта. Даваха й четири месеца. Такива неща се случват, казаха ми всички. Нещастието връхлита сляпо, безпощадно, необяснимо.

Беснях, разпитвах, звънях, проверявах, разговарях със специалисти и в крайна сметка разбрах, че в Германия провеждат новаторско лечение на левкемия. То, разбира се, не работело при всички пациенти и струвало цяло състояние, но давало надежда. Норвежката държава предпочиташе да си харчи парите за по-разумни начинания, отколкото за мижава надежда, а родителите на Боби заявиха, че това било съдба и проблем на вниманието на норвежкото здравеопазване. Отказвали да наливат средства в някакво съмнително лечение в Нациландия. Изчислих и установих, че дори да продавам пет пъти повече хашиш, няма да успея да събера парите навреме. И въпреки това опитах. Карах осемнайсетчасови смени и пласирах като луд. През нощта се случваше търговията в парка да не върви и тогава ходех до катедралата. При следващото ми посещение в болницата ме попитаха защо от три дни никой не се е поинтересувал от състоянието на Ана.

— Боби не е ли идвала?

Медицинската сестра и лекарят поклатиха глава. Опитали се да се свържат с нея, но от телекома й били спрели телефона.

Отидох у Боби. Заварих я да лежи. Не се чувствала добре. Аз съм бил виновен, че нямала пари да си плати телефона. Влязох в тоалетната и отворих кошчето да изхвърля фас. Вътре видях окървавено парче памук и спринцовка. Донякъде го бях очаквал. Виждал съм хора с много по-корава психика от Боби да прекрачват тази граница.

Какво направих ли?

Нищо.

Оставих я и се опитах да си внуша, че за Ана е по-добре да е в болницата, отколкото при майка си или баща си. Продавах хашиш и събирах пари за проклетата чудодейна терапия, в която се насилих да вярвам, защото другото ми се струваше непоносимо; защото страхът, че момиченцето с искрящите сини очи може да умре, беше много по-силен от страха за собствения ми живот. Вкопчваме се във всяка изпречила се пред нас утеха: в немско медицинско списание, в спринцовка с хероин, в брошура, която ти обещава безсмъртие, ако повярваш в лансирания от нея месия. И така, продавах хашиш, броях кроните и дните.

Такова ми беше дереджето. После Рибаря ми предложи работа.

Два дни. Облаците висяха ниско, но не пускаха дъжд. Земята се въртеше, ала не виждах слънце. Часовете минаваха още по-еднообразно — ако това изобщо е възможно. Опитах се да убия времето в сън, но без валиум се оказа непостижимо!

Направо полудявах. Откачах. Кнют се оказа прав. „Няма нищо по-лошо от куршум, който не знаеш кога ще те улучи.”

Надвечер ми дойде до гуша.

Матис бе казал, че сватбата продължавала три дни.

Изкъпах се в потока. Вече не усещах комарите. Дразнеха ме само ако се навираха в очите и устата ми или кацаха върху филията ми. Рамото ми мина. В деня след погребението се събудих без болка. Върнах лентата назад: бях ли правил нещо специално, та да си обясня неочакваното оздравяване? Не се сещах за такова нещо.

След банята си изпрах ризата, изцедих я и я облякох мокра. Надявах се, докато стигна до селото, да поизсъхне. Поколебах се да взема ли пистолета. Накрая реших да го оставя в хижата и го скрих при паласката под мъха. Погледът ми спря върху винтовката и кутията с муниции. Сетих се какво ми бе казал Матис. Единствената причина хората в Косюн да не крадат е, че няма нищо за крадене. Винтовката не се побираше зад дъската, затова я увих в парче битумна мембрана, което намерих под двуетажното легло, и скрих пакета под четири едри камъка до потока.

После тръгнах.

Духаше вятър, но във въздуха тегнеше нещо тежко и притискаше слепоочията ми. Сякаш се задаваше гръмотевична буря. Навярно празненството вече бе приключило, алкохолът беше изпит, а свободните жени — взети. Приближих се и чух барабаните, които бях чул и преди два дни. Подминах църквата и поех към пристана. Вървях по посока на звука.

Свърнах от пътя, тръгнах на изток, изкачих едно възвишение. Пред мен се простря сива камениста пустош — нос, издаден в стоманеносиньото море. Точно под мен се ширеше изпотъпкана равнина. Сватбарите танцуваха. Голям огън гореше до пет-шестметров камък, наподобяващ обелиск, заобиколен от два концентрични кръга от по-малки камъни. Камъните не бяха подбрани по форма и бяха доста разнородни, но въпреки това напомняха основи на недовършена сграда. Или, по-точно, останки от порутена, съборена или изгоряла сграда. Спуснах се към празнуващите.

— Здравей! — извика висок блондин в саамска носия, който се облекчаваше в пирена в покрайнините на равнината. — Кой си?

— Юлф.

— А, южнякът! По-добре късно, отколкото никога. Добре си ни дошъл!

Изтръска си члена и оттам се разлетяха капки. Натъпка го в панталона и ми подаде ръка.

— Корнелиус. С Матис сме втори братовчеди. Мдам.

Поколебах се, преди да стисна десницата му.

— Значи това било прословутият камък Транстайнен — констатирах. — Да не би да представлява останка от храм?

— Транстайнен? — Корнелиус поклати глава. — Беве-В-жаб го е хвърлил тук.

— Кой? — не разбрах.

— Митичен саам с изключителна физическа сила. Нещо като полубог. Не, четвърт бог! Точно така.

— Хм… И защо един четвърт бог ще хвърля камък именно тук?

— Защо хората хвърлят тежки камъни? За да се изфукат колко са силни, защо иначе! — засмя се той. — Защо не дойде по-рано, Юлф? Празненството е към края си.

Обърках се. Мислех, че венчавката ще е в църквата.

— При суеверните ли? — Корнелиус извади джобна манерка. — Матис бракосъчетава младоженци по-добре от анемичните лутерани.

— И в името на кои богове? — примижах към огньовете и дългата маса.

Млада жена в зелена рокля спря да танцува и ме загледа любопитно. И от разстояние се виждаше каква хубава фигура има.

— Богове? Ти пък! Матис ги съчетава в името на норвежката държава.

— Има ли правомощия за това?

— Разбира се. В селото трима души имат правото да извършват бракосъчетания. — Корнелиус сви ръка в юмрук и започна да изпъва пръстите си един по един: — Свещеникът, съдията и корабният капитан.

— Виж ти, Матис капитан ли е?

— Матис ли? — Корнелиус се изсмя и отпи от манерката. — На моряк ли ти прилича? Не си ли обръщал внимание как върви? Не, капитан е Елиасен старши. Има право да жени хора само на борда на кораб, а там почти не стъпва женски крак. Мдам.

— Какво й е особеното на Матисовата походка?

— Само саамите номади са толкова кривокраки. Саамите моряци не са.

— И защо?

— Ами заради рибата. — Той ми подаде манерката. — Във вътрешността на Финмаркското плато не ядат достатъчно риба и не получават достатъчно йод, затова краката им се изкривяват. — Той ми го илюстрира нагледно.

— А ти си…

— Саам менте. Баща ми е бергенчанин, но не казвай на никого. Особено на майка ми.

Той се разсмя, аз също — макар и от немай-къде. Алкохолът беше още по-гаден от продадения ми от Матис.

— Добре, какъв е Матис тогава? Свещеник?

— Почти — отвърна Корнелиус. — Замина да учи за духовник в Осло, но спрял да вярва. И се прехвърлил да следва право. Три години е работил като съдия в Тромсьо. Мдам.

— Не се обиждай, Корнелиус, но ако не греша, около осемдесет процента от разказите ти са пълна измишльотина.

По лицето му се изписа изумление.

— Не, дявол да го вземе. Матис първо изгубил вярата си в бог, а после и в правосъдната система. Сега вярва само в алкохолния процент или поне така казва. — Корнелиус се разкикоти гръмко и ме тупна силно по гърба. За малко погълнатото питие да изскочи през устата ми. Като се замисля, май нямаше да е толкова лошо.

— Каква е тая отрова? — попитах и му върнах манерката.

— Райкас — ферментирало мляко от северен елен. — Той поклати тъжно глава. — Днешните младежи признават само кока-кола, моторни шейни и хотдог. Алкохолът, обикновените шейни и еленското месо — всичко това скоро ще изчезне и с нас ще е свършено. Мдам — за утеха отпи от манерката и завинти капачката. — Охо, я виж кой идва! Анита.

Жената в зелената рокля вървеше към нас с лека танцова стъпка, сякаш минаваше случайно. Машинално се поизправих.

— Успокой топката, Юлф — прошепна ми Корнелиус. — Остави я да ти врачува, но нищо повече.

— Да ми врачува ли?

— Ясновидка е. Истинска шаманка. Но не искаш каквото иска тя.

— А именно?

— И от разстояние се вижда.

— Хм… И защо? Омъжена ли е? Сгодена?

— Не, но не искаш онова, което носи.

— Което носи?

— И което разпространява.

Кимнах бавно. Той сложи длан на рамото ми.

— Е, забавлявай се. Не съм клюкар. Здрасти, Анита!

— Чао, Корнелиус.

Той се засмя и се отдалечи. Младата жена застана пред мен и се усмихна със затворена уста. Беше потна и задъхана от танците. На челото й червенееха две гнойни пъпки. Зениците й, малки като глави на топлийки, излъчваха недвусмислена лудост. Дрога. Най-вероятно спийд.

— Здрасти — поздравих.

Тя не отговори. Само ме измери от глава до пети.

Отпуснах тежестта на другия си крак.

— Искаш ли ме? — попита тя.

Поклатих глава.

— Защо?

Свих рамене.

— Изглеждаш съвсем здрав мъж. Какъв е проблемът?

— Казаха ми, че имаш ясновидски способности.

— Корнелиус ли ти каза? — разсмя се тя. — О, да, имам. И по лицето ти прочетох, че допреди няколко секунди изпитваше желание. Какво стана? Да не се изплаши?

— Причината не е в теб, а в мен. Пипнал съм малко сифилис.

Тя се разсмя с отворена уста. Стана ми ясно защо досега се бе усмихвала, без да си показва зъбите.

— Имам презервативи.

— Положението е сериозно. Членът ми окапа.

Тя пристъпи крачка напред. Посегна и опипа слабините ми.

— Всичко ми се струва нормално. Ела, живея зад църквата.

Поклатих глава и я сграбчих за китката.

— Проклети южняци! — просъска тя и си отскубна ръката. — Какво толкова лошо има в чукането? Скоро всички ще умрем. Не знаете ли?

— Чувал съм такива слухове — отвърнах и се огледах за подходящ път за отстъпление.

— Не ми вярваш. Погледни ме. Погледни ме, ти казах!

Подчиних се.

Тя се усмихна.

— О, да, права съм. В очите си имаш смърт. Не се извръщай! Виждам, че ще застреляш огледалния образ. Да, ще застреляш огледалния образ.

В главата ми писна аларма.

— За какви южняци говориш?

— За теб.

— Но защо използва множествено число?

— Не ми каза как се казваш. — Тя хвана ръката ми. — Е, споделих ти какво виждам, а сега ти…

Отскубнах се.

— Как изглежда този човек?

— Майко мила. Наистина се страхуваш.

— Как изглежда?

— Какво значение има?

— Моля те, Анита. Опиши ми го.

— Добре де, успокой се. Слаб, зализан по нацистки. Особняк. С дълъг нокът на показалеца.

Мамка му. „Рибаря винаги намира каквото търси. Аз и ти няма как да разберем как го постига, но успява. Винаги.”

Преглътнах.

— Кога го видя?

— Няколко минути преди да дойдеш. Вървеше из селото, искал да говори с някого.

— Какво каза?

— Търсел южняк на име Юн. Да не си ти?

— Не, аз съм Юлф. Друго?

— Нищо. Даде ми номера си, ако чуя нещо. Кодът е на Осло. Какво толкова разпитваш за тоя тип?

— Чакам един познат да ми донесе ловна пушка, но не е бил той.

Значи, Йони Му беше пристигнал. А аз бях оставил пистолета в хижата. Отидох на събитие, където беше опасно, без да взема единственото, което би могло да ме спаси в критична ситуация. А не взех оръжието, защото очаквах да се запозная с някоя мацка и не исках да я стряскам, като почнем да се събличаме. Ето че се запознах с мацка, но определено нямах желание да се събличам. Има ли ниво под идиот? Странно, но бях повече ядосан, отколкото изплашен. Би трябвало да съм поизплашен. Той щеше да ме застреля. „Та нали дойде да се криеш тук, за да оцелееш? — попитах себе си. — Ами тогава стегни се, мама му стара, и оцелей!”

— Живееш зад църквата, нали така каза?

Лицето й засия.

— Да, съвсем близо е.

Загледах се в чакълестата пътека. Йони можеше да се появи всеки момент.

— Какво ще кажеш да минем през гробището, та никой да не ни види?

— И какво, ако ни види?

— Ами помисли за… репутацията си.

— За репутацията ми? — изсумтя презрително тя. — Всички знаят, че харесвам мъжете.

— Добре, тогава за моята репутация.

Тя сви рамене.

— Става, щом си такъв финяга.

Къщата имаше завеси.

И чифт мъжки обувки в коридора.

— Кой…

— Баща ми — отвърна тя. — Няма нужда да шепнеш, той спи.

— Нали точно тогава хората шепнат?

— Още ли те е шубе?

Огледах обувките. Бяха по-малък размер от моите.

— Не.

— Супер. Ела…

Влязохме в спалнята й. Беше тясно, а леглото — единично. Широко колкото за съвсем слаб човек. Тя измуши роклята през главата си. Бутна ме на леглото, смъкна ципа на панталона ми и го събу заедно с боксерките. Откопча си сутиена и изхлузи бикините. Кожата й беше бледа, почти бяла, с червени петна и резки тук-таме. Но не видях следи от игли. Анита беше секси. Не можех да обвиня нея.

Тя седна на леглото и ме погледна.

— Няма ли да си съблечеш якето?

Съблякох го и го метнах заедно с ризата върху облегалката на единствения стол. От съседната стая се носеше хъркане. Скрибуцане при вдишване, пърпорене при издишване — горе-долу така звучи спукано автомобилно гърне. Тя издърпа чекмеджето на нощното шкафче.

— Свършила съм гумите — установи. — Ще трябва да внимаваш. Не ща деца.

— Трудно ми е да се владея — побързах да се оправдая. — Никога не съм можел. Дали да не се… позабавляваме по друг начин?

— По друг начин ли? — Тя изговори думата, все едно е нещо адски отвратително. — Ще взема назаем от татко.

Излезе, както я е майка родила. Чух как отваря вратата на съседната стая. Равномерното звучене на хъркането малко се разстрои, но после пак влезе в предишния ритъм. Няколко секунди по-късно Анита се върна с парцали кафяв портфейл и започна да го преравя.

— Ето — и тя подхвърли квадратно пликче в скута ми.

Ръбовете му бяха разръфани. Огледах го за срок на годност, но не открих.

— Не мога с презерватив — казах. — Просто не се получава.

— О, можеш, можеш — увери ме тя и сграбчи ужасения ми член.

— Съжалявам. Ти какво работиш?

— Млъквай.

— Хм. Може да му трябва малко… йод?

— Казах ти да млъкнеш.

Погледнах надолу към малката ръка, която явно се мислеше за способна на чудеса. Питах се къде ли е сега Йони. В толкова малко селце едва ли ще му е трудно да намери кой да го осведоми, че новопристигналият южняк се е настанил в ловната хижа. Да: Йони ще ме потърси в хижата и на сватбеното празненство. Корнелиус бе обещал да си трае. Тук се намирах в безопасност.

— Охо! Я виж! — изчурулика доволно Анита.

Изумен, погледнах надолу към чудото. Явно ерекцията ми беше резултат от стрес. Някъде бях чел, че обесените мъже понякога се надървяли. Без да пуска члена ми и без да спира, Анита грабна презерватива с лявата си ръка, разкъса опаковката със зъби и всмука презерватива, оформяйки „о” с уста. После се „гмурна” и след миг вдигна глава. Готово. Вече бях екипиран за креватни подвизи. Тя се изтегли назад в леглото и разкрачи крака.

— Само да те предупредя…

— Не приключи ли най-накрая с приказките, Юлф?

— … не обичам след секса да ме изхвърлят веднага навън. Въпрос на самоуважение е, ако ме…

— Млъквай и действай, докато още можеш.

— Обещаваш ли?

Тя въздъхна.

— Просто ме изчукай, човече!

Качих се на леглото. Тя ми помогна да го вкарам. Затворих очи и започнах да го движа напред-назад — нито твърде бързо, нито твърде бавно. Тя пъшкаше, ругаеше и псуваше, но по начин, който схващах като окуражителен. Поради липса на метроном постепенно влязох в синхрон с ритъма на хъркането в съседната стая. Усещах как кулминацията наближава. Опитах се да не мисля за годността на презерватива или как би изглеждала кръстоска между мен и Анита.

Неочаквано тя се вцепени и онемя.

Спрях да се клатя. Помислих си, че е чула нещо: прекъсване в хъркането на баща си или стъпки отвън. Затаих дъх и се ослушах напрегнато. В моите уши обаче хъркането стържеше все така равномерно.

После женското тяло под мен неочаквано се отпусна. Притеснен, погледнах надолу. Очите й бяха затворени и тя не даваше признаци на живот. Предпазливо докоснах шията й с два пръста да проверя пулса. Не го напипах. Мамка му, къде й беше пулсът, да не би да…?

От устата й се откъсна тих звук. Първо мъркащо ръмжене. После то се усили и се превърна в нещо добре познато. Стържене при вдишване, пърпорене при издишване като от пробито автомобилно гърне.

О, Анита определено беше дъщеря на баща си.

Сместих се между дребното женско тяло и стената, потреперих от допира на студения тапет в гърба ми, а ръбът на леглото убиваше хълбока ми. Но се намирах в безопасност. Засега.

Затворих очи. В ума ми изникнаха две мисли. Първата: отдавна не съм се сещал за валиум. Втората: ще застреляш огледалния образ.

После се понесох към страната на сънищата.