Среднощно слънце

Тринадесета глава

Намирах се в Стокхолм. Беше отдавна, много отдавна, преди всичко. Бях на осемнайсет и пристигнах с влак от Осло. Тръгнах сам да обикалям улиците в район „Сьодермалм”. Газих из тревата на остров Юргорден и седях на един пристан. Клатушках крака над водата, любувах се на Кралския дворец и си мислех, че не бих заменил свободата си за нищо на света. Изтупах се, доколкото позволяваха скромните ми възможности, и отидох в Драматен — Кралския драматичен театър, защото бях влюбен в норвежка актриса, изпълнителка на ролята на Солвейг в „Пер Гинт”[4].

Беше три години по-възрастна от мен, но си бяхме говорили на един купон. Навярно главната причина да отида в Стокхолм е била тя. Най-вече тя. Игра прекрасно, говореше шведски като роден — или поне така звучеше в моите уши. Беше очарователна и недостижима. И въпреки това в хода на представлението увлечението ми изстина. Навярно защото актрисата, колкото и да беше впечатляваща, не можеше да се мери с прекарания ден, не можеше да се мери със Стокхолм. Или просто защото бях на осемнайсет и вече бях влюбен в червенокоската на предния ред в залата.

На следващия ден на площад „Сергел” си купих хашиш. Спуснах се до Кралската градина, където пак видях червенокоската. Попитах я харесала ли е пиесата, но тя само сви рамене и ми показа как се свива джойнт по шведски. Била на двайсет, израснала в Йостерсунд, имала малък апартамент в „Оденплан”. Наблизо се намираше ресторант „Транан”. Цените бяха прилични. Седнахме да хапнем. Поръчахме си печена херинга с картофено пюре. Пихме шведска бира.

Оказа се, че това червенокосо момиче не е същото, което бях видял в театъра. Новата ми позната никога не била стъпвала в Драматен. Останах в дома й три дни. Тя ходеше на работа, а аз обикалях и попивах атмосферата на лятото и на града. На връщане към къщи седях във влака, гледах през прозореца и прехвърлях през ума си обещанието си да се върна. За пръв път ме осени най-потискащата мисъл на света: няма връщане назад. „Сега” се превръща в „тогава” в неумолим кръговрат. Животът, това проклето превозно средство, няма задна предавка.

Пак се събудих.

Нещо остърга вратата. Завъртях се в леглото. Дръжката на вратата се размърда надолу-нагоре.

Беше размислила. Беше се върнала.

— Леа?

Сърцето ми се разтуптя лудешки от радост, отметнах одеялото и спуснах крака на пода.

Никакъв отговор.

Не беше Леа.

Сигурно беше мъж. Як, разгневен мъжага. Защото от силата, с която разтърсваше дръжката на вратата, сглобките на двуетажното легло скърцаха застрашително.

Грабнах винтовката, опряна о стената, и се прицелих във вратата.

— Кой е? Какво искаш?

Все още никакъв отговор. Пък и какво ли да отговорят? „Дошли сме да ти светим маслото, така че отвори, ако обичаш.” Въжето вибрираше като струна. Между вратата и рамката зейна пролука, достатъчна да провреш дуло на револвер…

— Отговори или ще стрелям!

Големите гвоздеи изскочиха от гнездата си и дъската на леглото изкрещя от болка. Още малко и щеше да се отпори. Отвън чух щракване като от зареждане на револвер.

Дръпнах спусъка. Пак. Още веднъж. И още веднъж. Изгърмях трите патрона в пълнителя и единия в патронника. После се възцари тишина — още по-угнетителна. Затаих дъх.

Мамка му! Нещо задра по вратата. С трясък отвън изтръгнаха дръжката през планката. Разнесе се високо, жално мучене и същото щракване. Най-после се досетих от какво е.

Извадих пистолета изпод възглавницата, отвързах въжето и отворих вратата.

Еленът не бе успял да се отдалечи. Лежеше в пирена на двайсетина метра от хижата, откъм селото. Сякаш инстинктивно търсеше хора, не гора.

Приближих се.

Животното лежеше неподвижно, мърдаше само главата си. Дръжката на вратата стоеше заплетена в рогата. Еленът си беше търкал рогата във вратата на хижата, за да обели мъхестото им покритие, и неволно ги бе заплел в дръжката.

Той отпусна глава на земята, погледна ме. Давам си сметка, че молбата, която разчетох в погледа му, е била плод на въображението ми. Вдигнах пистолета. Видях движението си във влажните му очи.

Какво ми беше предрекла Анита? Ще застреляш огледалния образ. Еленът единак, избягал от стадото и намерил убежище тук, убежище обаче, което се бе превърнало в лобното му място, аз ли бях?

Не успях да дръпна спусъка. Нищо изненадващо, впрочем.

Затворих очи. Стиснах ги силно. Замислих се какво ли ме чака в отвъдното. И какво не ме чака. Повече никакви сълзи, никакъв страх, никакво разкаяние, никаква вина, жажда, копнеж, скръб и нещастие от пропилени шансове.

Дръпнах спусъка. Два пъти.

И си влязох обратно в хижата.

Легнах. Целувка и смърт. Целувка и смърт.

Два часа по-късно се събудих с главоболие. Ушите ми шумяха, усещах как гравитацията тегли тялото ми, изпива светлината и надеждата. Потъвах към черната бездна. Но още не ме беше засмукала надълбоко и можех — ако побързам и сграбча спасителен пояс — да издрапам обратно до ръба. Но това би било просто отлагане на неизбежното и при следващото потъване мракът щеше да ми се стори още по-черен, още по-дълбок. И все пак се нуждаех от това отлагане.

Поради отсъствието на принц Валиум сграбчих единствения спасителен пояс на разположение: бутилката с алкохол.