Среднощно слънце

Шестнадесета глава

Мили Боже…

Не го бях изрекъл, но го бях мислил вътре в търбуха на елена; мислех го толкова гръмко, сякаш се намирах на улицата и го крещях с все сила. И чудовищата си тръгнаха. Чувствах се като малко момче, което проверява за страшилища под леглото, в кутията с играчки и в гардероба.

Възможно ли е да е толкова лесно? Нима е достатъчно да се помолиш?

Седях пред хижата, пушех и гледах нагоре. Оловносивите облаци застилаха вече цялото небе, а с тях дойде и мракът. Все едно времето страдаше от треска. Влага и горещина се редуваха с леденостудени пориви на вятъра.

Господ. Избавление. Рай. Безсмъртие. Примамлива мисъл. Сякаш специално създадена за изплашени, изморени сърца. Толкова примамлива, че накрая дядо ми се предаде, измени на разума и заложи на надеждата.

— На аванта ли е, не се отказва — смигваше ми той.

Все едно шестнайсетгодишен тийнейджър, останал без пукнат петак, да откаже да влезе в дискотека с фалшив билет и преправена лична карта.

Събрах си основния багаж: дрехи, обувки, костюма, винтовката, бинокъла. Все още облаците не изпускаха дъжд, но моментът наближаваше.

Йони щеше да се върне, защото той, разбира се, нямаше да се довери изцяло на Матис. И съвсем обяснимо. Матис определено изглеждаше съмнителен с тези негови обиколни маршрути, вълци, ботулизъм, с разказа как ме видял да отплавам. С погребението на Вилям Свартщайн.

Не помня кой знае колко от двете изгубени години в университета, но си спомням Уилям Блекстоун, юрист и теоретик на правото, живял през XVIII век. Блекстоун се намирал на същия кръстопът като Матис: между юридическата наука и вярата в бог. Запомнил съм го, защото дядо ми използваше него, Исак Нютон, Галилео Галилей и Сьорен Киркегор като примери, че и най-гениалните умове са склонни да вярват в християнски фантасмагории, ако съзрат в религията възможност да избегнат смъртта.

Не Матис ме беше издал. Тъкмо обратното: той ме бе спасил. Тогава кой се бе свързал с Йони и му бе снесъл, че въпреки всичко не съм си тръгнал от Косюн?

Вятърът пак задуха, сякаш за да ми напомни, че нямам време за губене. На запад тътнеха гръмотевици. Добре де, добре. Тръгвам. Сега, през нощта, ако Йони и компания още бяха в Косюн, най-вероятно спяха.

Угасих цигарата в стената на хижата, грабнах кожената чанта и я метнах през рамо. Поех по пътеката, без да се обръщам. Само напред. Така щеше да бъде отсега нататък. Което е зад мен, щеше да си остане там.

Небето ръмжеше и пукаше от напрежение. Крачех по чакъла. В гъстия мрак различавах само очертанията на къщите и тук-там по някой осветен прозорец.

Не хранех никакви илюзии, очаквания или надежди. Исках просто да позвъня на вратата й, да й върна винтовката и бинокъла, да й благодаря, задето ми бе услужила с тях и задето ми бе спасила живота. И да я попитам дали случайно няма желание да прекара с мен остатъка от живота си. А после да си тръгна — със или без нея.

Минах покрай църквата, покрай къщата на Анита, покрай молитвения дом. И се озовах пред дома на Леа.

Внезапно от небето лумна злокобно сгърчен показалец — сякаш ме посочи вещица. За миг призрачна синкава светлина окъпа къщата, гаража и раздрънканото волво.

И след гръмотевична прелюдия се разрази буря.

Бяха в кухнята.

Видях ги през прозореца, защото лампата светеше. Леа стоеше облегната на кухненския плот. Тялото й беше силно наведено назад в неестествена, вцепенена поза. Надвесен над нея, Уве държеше нож — по-голям от ножа, с който ме бе нападнал. Размаха го заплашително пред лицето й. Тя се изви още по-назад — да се отдалечи и от ножа, и от девера си. Той я сграбчи за гърлото със свободната си ръка и започна да крещи — личеше по мимиката и движенията на устните му.

Опрях винтовката на рамо. Прицелих се в главата му. Стоеше странично обърнат към прозореца и щях да го улуча в слепоочието. През ума ми се стрелна нещо, свързано с пречупването на светлината през стъклото, и леко свалих пушката. Прицелих се в гърдите му. Повдигнах лакти, вдишах дълбоко само веднъж — за повече нямаше време. Издишах и бавно започнах да натискам спусъка. Изпитвах удивително спокойствие. Нов огнен пръст разцепи небето. Видях как лицето му машинално се завъртя към прозореца.

Обгръщаше ме мрак, но той се вторачи в прозореца. В мен. Беше ме видял. Изглеждаше по-скапан от последния път — сигурно заради поредния няколкодневен запой. Навярно бе психясал от недоспиване или полудял от нагон, от скръб по брат си или задето е впримчен в нежелан живот. Може би с него си приличахме.

Ще застреляш огледалния образ.

Такава, значи, ми била съдбата: да застрелям човек, да ме арестуват, да ме осъдят и да ме тикнат в затвора, където хората на Рибаря лесно ще се доберат до мен и ще ме довършат окончателно. Е, хубаво. Приех го. Проблемът беше друг: бях видял лицето му.

Усетих как показалецът ми се отпуска, как пружината в спусъка ме надвива и избутва назад безсилния ми пръст. Щях да се проваля. За пореден път.

Дори Футабаяма е претърпял много загуби, преди да започне да побеждава.

Пак си поех дъх. Бях си изтърпял отредените загуби. Прицелих се в противната мутра на Уве и дръпнах спусъка.

Гърмежът отекна над покривите. Свалих пушката. Погледнах през счупения прозорец. Закрила уста с ръка, Леа се взираше надолу. До нея, върху бялата стена над главата й, някой сякаш беше нарисувал уродлива роза.

Отмря и последното ехо. Сигурно цял Косюн чу. Скоро тук щеше да загъмжи от народ.

Качих се по стълбите. Почуках — и аз не знам защо. Влязох. Тя продължаваше да стои в кухнята. Не беше помръднала от мястото си. Взираше се в тялото, проснато в локва кръв на пода. Не вдигна поглед. Не бях сигурен дали изобщо е забелязала появата ми.

— Добре ли си, Леа?

Тя кимна.

— Кнют…

Над мен се разнесе поредният трясък, все едно прогърмя заповеднически глас. Кнют.

— Изпратих го при баща ми — прошепна тя. — Очаквах да се досетят защо бия камбаните и да дойдат тук…

— Благодаря. Ти ме спаси.

С наклонена глава огледах мъртвия. Взираше се в мен с изцъклени очи. Беше загорял от слънцето след последната ни среща. Иначе лицето му бе непокътнато. Само в челото му имаше на вид безобидна дупчица — точно под началото на косата.

— Той се върна — прошепна тя. — Знаех си, че ще се върне.

В този миг забелязах, че лявото му ухо е напълно невредимо. Не личеше дори драскотина. Нямаше логика.

От ухапването бяха минали едва два дни. Започна да ми просветва. С думите, че той се е върнал, Леа е имала предвид…

Не беше Уве, а Хюго. Братът близнак. Бях застрелял огледалния образ.

Стиснах очи. Пак ги отворих. Но нищо не се бе променило. Уви, не бях сънувал. Бях убил съпруга на Леа.

Наложи се да се прокашлям, за да си възвърна гласа:

— Взех го за Уве. Помислих, че се кани да те убие.

Тя най-после вдигна очи и ме погледна.

— По-добре, че уби Хюго, а не Уве. Уве не би посмял да ме нарани.

— А Хюго? — отметнах глава към трупа.

— Беше на един замах с ножа да го стори.

— Защо?

— Защото му казах.

— Какво?

— Че искам да се махна оттук. И да отведа Кнют. И че не искам да го виждам повече.

— И него ли?

— Казах му, че… обичам друг.

— Друг…

— Теб, Юлф — Леа поклати глава. — По-силно е от мен. Обичам те.

Думите отекнаха между стените като църковен химн. Синьото сияние в очите й беше толкова ярко, че сведох поглед. Единият й крак бе стъпил в кървавата локва.

Направих крачка към нея. После втора. Нагазих в кръвта и с двата крака. Внимателно обгърнах раменете й. Първо исках да усетя дали има нещо против да я привлека към себе си. Тя мигом се отпусна в обятията ми и зарови лице под брадичката ми. Изхлипа два пъти. Под ризата ми потекоха топлите й сълзи.

— Ела — подканих я.

Подкрепяйки я нежно, я въведох в дневната. Светкавица озари стаята и ни огря пътя към дивана.

Легнахме плътно един до друг.

— Той се появи на вратата на кухнята и аз изпаднах в шок — прошепна тя. — Напил се в лодката и заспал на работещ двигател. Събудил се и наоколо виждал само вода, а бензинът вече бил свършил. Имал гребла, но вятърът бил много силен и продължавал да тласка лодката навътре в морето. През първия ден Хюго си казал, че така е по-добре. Били сме му внушили, че вината е изцяло негова — така каза. Че за нищо не става, щом посяга на Кнют. Хванал риба и валял дъжд — благодарение на това оцелял. После вятърът се обърнал. И Хюго осъзнал, че вината въпреки всичко не е негова — тя се засмя горчиво. — Щял да оправи всичко, така се зарече. Да вкара мен и Кнют в правия път. Казах му, че с Кнют заминаваме. Той ме попита има ли друг. Ще заминем сами, отговорих, но наистина обичам друг. Стори ми се важно да го знае. Да знае, че съм способна да обичам. Защото тогава щеше да разбере, че никога няма да се върна при него.

Докато Лея говореше, температурата в стаята спадна.

Тя се сгуши още по-плътно в мен. Все още никой не беше дошъл да провери защо сме стреляли. При следващата гръмотевица се досетих за причината. Никой нямаше и да дойде.

— Кой знае, че Хюго се е прибрал? — попитах.

— Никой. Следобед видял суша и се добрал до брега. Завързал лодката на пристана и дошъл направо вкъщи.

— Кога?

— Преди половин час.

Преди половин час. Тогава вече е било тъмно, а хората сигурно си стояха вкъщи заради лошото време. Никой не беше видял Хюго. Никой не знаеше, че той е жив. Всъщност вече не беше. Никой освен един човек, който обичаше да скитосва нощем по улиците. За всички други Хюго Елиасен беше поредният рибар, прибран от морето. Вече никой не го издирваше. Щеше ми се да можех да кажа същото и за себе си. Никой да не ме издирва. Но, както каза Йони: „Докато не види трупа, Рибаря не спира да издирва длъжниците си.”

Нова светкавица озари стаята. После пак се възцари мрак. Но аз го видях. И то доста ясно. Умът — ще се повторя — е изумително, феноменално изобретение.

— Леа?

— Да? — прошепна тя в прегръдките ми.

— Май имам план.