Среднощно слънце

Седма глава

Камбаните забиха. Вече виждах селото под мен. Ускорих крачка. Захладня — сигурно защото се бе заоблачило. Или просто по тези ширини лятото свършва още през август.

Не се виждаше жива душа, но няколко автомобила бяха паркирани по чакълестата алея пред църквата. От храма долитаха звуци на орган. Дали булката вече крачеше към олтара, или музиката бе част от загрявката? Както вече споменах, никога не бях ходил на сватба. Загледах се в паркираните коли — да не би младоженката да седи в някоя от тях, готова всеки момент да се появи пред гостите. Забелязах, че колите имат финмарска регистрация. Само една, голямо черно комби, беше регистрирана в Осло.

Изкачих стълбите пред входа и предпазливо отворих вратата. Повечето пейки бяха заети. Промъкнах се дискретно и намерих свободно място на най-задния ред. Органът спря. Погледнах напред. Не виждах младоженци. Бях дошъл тъкмо навреме за началото на церемонията. Пред мен имаше неколцина души в саамски народни носии, но твърде малко като за саамска сватба. На първия ред съзрях две познати глави: буйната рижа коса на Кнют и лъскавата черна грива на Леа, частично забулена с воал. От мястото си не виждах съвсем добре, но предполагах, че младоженецът вече стои до олтара с кума и чака невестата. Около мен хората кашляха и току проронваха по някоя сълза. Имаше нещо симпатично в това резервирано, сериозно множество, което същевременно беше дълбоко разнежено от предстоящата венчавка.

Кнют се обърна и огледа насядалите хора. Опитах се да уловя погледа му, но той не ме видя и не отговори на усмивката ми.

Органът отново засвири и присъстващите се включиха с удивителна мощ:

По-близо, Боже, до Тебе…

Не разбирам от псалми, но изборът ми се стори странен за сватба. Пък и никога не бях чувал да го пеят толкова бавно. Хората разтегляха гласните до безкрай:

— … по-близо до Теб, дори да ме повдигат, разпнат на кръст.

След около пет куплета затворих очи. Дали от скука, или заради усещането за безопасност сред толкова много хора след няколко денонощия изтощително будуване — така или иначе, заспах.

Събуди ме сьорлански говор.

Избърсах слюнката, събрала се в ъглите на устата ми. Лявото рамо ме болеше. Навярно някой ме беше бутнал. Разтърках очи и си изчистих гурелите. Примижах. Човекът отпред, който говореше на сьорлански, имаше очила, рядка, безцветна коса и беше облечен в расо, под каквото бях подремнал при пристигането си в Косюн.

— … но си имаше и своите слабости като всички нас. Когато бе прегрешил, той често бягаше от отговорност и се криеше с надеждата проблемите да отминат от себе си, стига той да не се появява достатъчно дълго. Но ние всички знаем, че не можем да се скрием от Божието наказание; че Той винаги ни намира. Същевременно той беше една от заблудените овце на Христос; отклонил се от стадото, когото Христос ще спаси и ще се смили над него, ако грешникът помоли за прошка на смъртния си одър.

Това не беше венчална проповед. Отпред нямаше младоженци. Надигнах се и изпънах врат. Видях го пред олтарния кръг: черен ковчег.

— И въпреки това, отправяйки се на последното си пътуване, той навярно се е надявал на забрава. Дълговете му да бъдат опростени по давност, греховете му да бъдат зачеркнати, без да му се налага да плаща. Но възмездието не подмина и него — така, както няма да подмине никого от нас.

Погледнах към изхода. Двама мъже стояха от двете страни на вратата със скръстени отпред ръце и поглед, вперен в мен. Черни костюми. Облеклото на поръчковите убийци. А отвън чакаше черно комби. Бяха ме изиграли. Бяха изпратили Матис в хижата, за да ме примами да изляза от крепостта и да се спусна до селото. И да ида на погребение.

— Затова днес стоим до този празен ковчег…

На моето погребение. Празният ковчег чакаше мен.

По челото ми изби пот. Какъв беше планът им? Как щеше да се случи? Щяха ли да изчакат церемонията да приключи, или щяха да ми видят сметката в присъствието на всички тези хора?

Плъзнах ръка към гърба си да се уверя, че пистолетът си е на мястото. Да опитам ли да се измъкна, размахвайки оръжие? Или да скоча, да посоча двамата до вратата и да се развикам, че са наемни убийци от Осло, изпратени от търговец на наркотици? И каква полза, ако не мога да го докажа? Рибаря сигурно им е платил. Навярно беше подкупил и Леа да участва в съзаклятието. Или — ако думите й, че тук, в селото, хората не държат на материалните блага, бяха верни — хората на Рибаря просто бяха пуснали зли слухове за мен, представили се бяха за полицейски агенти, а мен — за самия Сатана. Един дявол знае как бяха успели да се доберат до мен, но знаех едно: трябваше незабавно да се махна оттук.

С периферното си зрение видях как двамата наемници се обръщат един към друг и си пошушват нещо. Ето това беше моят шанс. Хванах дръжката на пистолета и го издърпах от колана. Изправих се. По-добре да стрелям веднага, преди да са успели да се обърнат и да видя лицата им.

— … на Хюго Елиасен, който замина в морето, макар да бяха предупредили за лошо време. За риба — така каза. А може би по-скоро за да избяга от неразрешените си дела.

Седнах на пейката. Напъхах пистолета обратно.

— Нека се надяваме, че, както подобава на един християнин, е паднал на колене в лодката и е помоли Господ за милост, за прошка, да го приеме в Царството небесно. Мнозина тук познават Хюго по-добре от мен. Разговарях с някои от вас и вие изразихте увереност, че Хюго го е направил, защото е бил богобоязлив човек. Нашият пастир Христос, вярвам, го е чул и му е помогнал да се върне в стадото.

Чак сега усетих колко лудешки бие сърцето ми. Имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми.

Някакъв глас подхвана песен.

Услужлив съсед по място ми подаде разтворен псалтир, посочи една пожълтяла страница и кимна приветливо. Включих се във втория куплет. С огромно облекчение и признателност благославях Провидението, задето ми бе отпуснало още малко живот.

— Е — обади се възрастен мъж. — По-добре мокър гроб, отколкото никакъв.

— Мхм.

— Ти ли си мъжът, отседнал в ловната хижа? — изгледа ме изпитателно. — И какво, отстреля ли някоя яребица?

— Две-три.

— Така си и мислех. Ако бяха повече, щяхме да чуем гърмежи. В такова време звукът се носи надалече.

Кимнах.

— Защо катафалката е със столична регистрация? — попитах.

— Аронсен, погребалният агент, е голям позьор. Купи колата от Осло и реши да я регистрира там за повече престиж.

Леа стоеше на стълбите пред църквата заедно с висок рус мъж. Опашката от дошли да поднесат съболезнования бързо се стопи. Още преди катафалката да се изгуби от поглед, Леа се прокашля:

— Заповядайте у дома на кафе да споменем Хюго. Благодаря на всички, че дойдохте. Лек път на онези, които не могат да се присъединят.

Гледах Леа, застанала до русия мъж, и ме обзе чувството, че вече съм виждал тази картина. Духна вятър. Мъжът се олюля леко.

— Кой е мъжът до вдовицата? — попитах.

— Уве, братът на покойника.

Ами да. Сватбената снимка на Леа и Хюго беше направена на същите тези стълби.

— Близнаци ли са?

— Да. Еднакви са не само на външен вид, а и по характер. Да идем да си вземем кафе и сладки, а?

— Да си виждал Матис?

— Кой Матис?

Значи, имаше повече от един.

— За Спиртосания Матис ли питаш?

Виж, на това прозвище едва ли отговаряше повече от един.

— Сигурно е на сватбата на Мигал в Транстайншлета.

— Как го каза?

— Транстайншлета, местността с камъка Транстайнен, който древните жители мажели с рибено масло за риболовна слука. — Мъжът посочи към морето, където, спомних си, се намираше пристанът. — Там езичниците се кланят на техни богове. Бррр — потръпна той с отвращение. — Да вървим, а?

В последвалата тишина ми се струваше, че чувам барабани, музика. Глъчка. Алкохол. Жени.

Обърнах се. Леа беше тръгнала към дома си. Държеше здраво Кнют за ръка. Братът на покойника и други опечалени крачеха след тях, на разстояние, в мълчалива процесия. Раздвижих езика си из устата. Още беше пресъхнал от дрямката. От стреса покрай двамата погребални агенти, които бях взел за пратеници на Рибаря. Или от конските дози погълнат алкохол.

— Да вървим — отвърнах на стареца. — Малко кафе ще ми дойде добре.

Пълна с хора, къщата изглеждаше много по-различна.

Кимайки, си проправях път измежду непознати хора, а те ми хвърляха погледи, съдържащи неизречени въпроси. Всички се познаваха. Намерих я в кухнята. Режеше сладкиши.

— Моите съболезнования — казах.

Тя погледна протегнатата ми длан и премести ножа в лявата си ръка. Десницата й беше топла като нагрят от слънцето камък. В очите й се четеше решителност.

— Благодаря. Как се чувстваш в хижата?

— Добре, благодаря. Сега пак се прибирам там, но първо исках да ти изкажа съболезнованията си, защото пред църквата не успях.

— Не си тръгвай веднага, Юлф. Хапни малко сладкиш.

Погледнах десерта. Не обичам сладкиши — още от малък. Майка ми казваше, че съм бил странно дете.

— Добре, ще си взема. Много ти благодаря.

Зад нас се бяха събрали хора, затова побързах да взема чинийката и да тръгна към дневната. Озовах се до прозореца. Притеснен от всички тези вперени в мен погледи, се загледах в небето, сякаш се чудех дали ще вали.

— С мир Божи.

Обърнах се. Мъжът пред мен имаше черна коса, прошарена само на слепоочията. Ето откъде Леа бе наследила прямия си смел поглед. Не знаех как да отговоря. Да повторя неговия поздрав, би прозвучало фалшиво, но, от друга страна, едно „здравей” би било прекалено фамилиарно, едва ли не непочтително. В крайна сметка промърморих едно „добър ден”, макар подобно пожелание никак да не подхождаше на настоящия повод.

— Аз съм Якоб Сара.

— Юлф… ъъъ… Юлф Хансен.

— Внукът ми разправя, че разказваш смешни вицове.

— Така ли?

— Но не знае какво работиш. Или по каква работа си дошъл в Косюн. Само, че си взел временно пушката на зет ми. И че не си вярващ.

Кимнах неопределено — този тип кимване нито потвърждава, нито опровергава, но все пак дава знак, че си чул какво ти казват — и натъпках голямо парче сладкиш в устата си, та да си осигуря няколко секунди за размисъл. Задъвках енергично и продължих да кимам.

— Това не е моя работа. Не ме засяга колко дълго ще останеш. Виждам обаче, че обичаш марципанов пай.

Прикова в мен суровия си поглед, а аз се мъчех да си преглътна хапката. После сложи длан върху натъртеното ми рамо:

— Божията милост е безпределна. Запомни това, млади човече.

Млъкна, но аз усещах как горещината от ръката му сякаш прогаря дупка в плата и опърля кожата ми.

Почти безпределна.

Той се усмихна и се отдалечи. Заговори се с опечалените. Чух тяхното „С мир Божи”.

— Юлф?

И без да се обръщам, знаех кой е.

— Да поиграем ли на тайна криеница? — Малкият ме гледаше сериозно.

— Виж, Кнют…

— Моля те, де!

— Хм… — погледнах недоядения сладкиш в чинията ми.

— Как се играе на тайна криеница?

— Ами играеш на криеница, но никой възрастен да не разбере. Не е позволено да бягаш, да викаш и да се смееш, нито пък да се криеш на шантави места. По време на лестадианските сбирки често играем на тайна криеница. Много е забавно. Аз ще жумя пръв.

Огледах се. Освен Кнют нямаше други деца. Сам сред възрастни на погребението на баща му. Тайна криеница. Какво пък.

— Ще броя до трийсет и три — прошепна той. — Започвам!

Обърна се с лице към стената и се престори, че гледа сватбената снимка на родителите си. Аз оставих чинийката със сладкиша на близката маса и дискретно се измъкнах от дневната в коридора. Надникнах в кухнята, но не заварих Леа вътре. Излязох. Беше се извил силен вятър. Минах покрай колата със свален регистрационен номер. Две-три дъждовни капки потреперваха на предното стъкло под напора на вятъра. Минах зад къщата, облегнах се на стената под отворения прозорец на работилницата и си запалих цигара.

По едно време вятърът утихна и чух гласове от работилницата.

— Пусни ме, Уве! Пил си и не се чуваш какви ги говориш!

— Стига си се дърпала, Леа. Хюго не би искал да го жалиш прекалено дълго!

— Ти пък откъде знаеш какво би искал Хюго!

— Знам какво искам аз. И винаги съм го искал. И ти също го знаеш.

— Пусни ме, Уве, иначе ще викам.

— Както вика оная вечер с Хюго ли? — Дрезгав пиянски смях. — Много се опъваш, ама накрая се покоряваш и изпълняваш каквото искат мъжете. Както се подчини на Хюго и на баща си. А сега ще се подчиниш и на мен.

— Никога!

— В нашия род нещата стоят така. Хюго беше мой брат. Сега, след като той си отиде, ти и Кнют сте моя отговорност.

— Достатъчно, Уве.

— Питай баща си.

В последвалата тишина се поколебах дали да не се махна оттам.

Но останах.

— Ти си вдовица и майка, Леа. Бъди разумна. Хюго и аз споделяхме всичко в този живот. Той би искал да стане така, кълна се. Аз искам да стане така. Ела насам и ме остави да… ау! Проклета кучка!

Затръшна се врата.

Уве продължи да ругае под нос. Нещо падна на пода. В същия миг зад ъгъла се появи Кнют. Отвори широко уста и аз се мобилизирах в очакване на вика, който ще ме разкрие.

Но Кнют не извика. Само застина с отворена уста като герой в ням филм. И как иначе? Нали играехме на тайна криеница.

Угасих цигарата, спуснах се към него и разперих примирено ръце. Поведох го към гаража.

— Ще броя до трийсет и три — казах и се обърнах към червения фолксваген на майка му. Чух как Кнют се отдалечава тичешком. Външната врата се отвори.

Преброих до трийсет и три и влязох.

Леа белеше картофи сама в кухнята.

— Привет — промълвих тихо.

Тя вдигна поглед. Бузите й горяха, очите бяха насълзени.

— Извинявай — подсмръкна тя.

— Не може ли някой да те отмени поне днес?

— О, предложиха да ми помогнат. Но предпочитам да съм заета.

— Както искаш — седнах до кухненската маса. Забелязах как тя се скова. — Няма нужда да говориш. Просто ми се ще да поседя, преди да си тръгна, а оттатък… нямам много общи теми с хората.

— Освен с Кнют.

— О, той е много общителен. Умно хлапе. Доста е зрял за възрастта си.

— Налага му се. — Тя избърса носа си с ръка.

— Така е.

Усещах, че се каня да кажа нещо, че думите са на път, просто още се бавят. И когато най-сетне излязоха от устата ми, те сякаш бяха добили независимост от мен, сякаш не бях техен господар. И въпреки това съдържаха безспорна логика:

— Сами с Кнют няма да се справите. Предлагам да ви помогна.

Забих поглед в ръцете си. Стърженето на белачката секна.

— Не знам колко ми остава да живея. Нямам семейство, нито живи роднини.

— Какво ми казваш, Юлф?

Какво наистина се опитвах да й кажа? Дали тези мисли се бяха родили за няколкото минути, откакто застанах под прозореца на работилницата?

— Ако случайно си отида, погледни зад хлопащата дъска от лявата страна на стенния шкаф. Под мъха.

Тя беше пуснала белачката в мивката и се взря разтревожено в мен.

— Болен ли си, Юлф?

Поклатих глава.

Леа ме гледаше с морскосините си очи. Очите, в които Уве се бе удавил. И какво по-естествено!

— Не мисли за тези неща. С Кнют ще се оправим, не се притеснявай за нас. Ако пък много държиш да помогнеш на някого в нужда, в селото има хора в далеч по-тежко положение от нас.

Бузите ми се сгорещиха. Леа ми обърна гръб и поднови работата си. Станах, столът ми остърга пода. Тя вдигна поглед.

— Благодаря, че дойде. Кнют много се зарадва.

— Няма защо. — Тръгнах към вратата.

— Между другото…

— Да?

— След два дни имаме събиране. В шест часа. Добре дошъл си.

Намерих Кнют в стаята му. Тънките му крака се подаваха изпод леглото. Беше обут с бутонки, поне два номера по-големи от неговия размер. Изтеглих го, а той се разкикоти. Сложих го на леглото.

— Ще си тръгвам — казах.

— Вече? Недей…

— Имаш ли футболна топка?

Той кимна, но долната му устна висеше сърдито.

— Супер. Значи, можеш да тренираш, като шутираш срещу стената на гаража. Начертаваш кръг къде да ти е вратата и биеш силно, а след като топката рикошира в стената и се върне, я укротяваш. Ако го направиш хиляда пъти, наесен ще си с едни гърди пред съотборниците си.

— Не съм в отбора.

— Ще те вземат.

— Не съм в отбора, защото не ми позволяват.

— Как така?

— Мама ме пуска, ама дядо казва, че спортът отвличал вниманието ти от Господ. В неделя другите можели да крещят, да викат и да тичат след топката, но за нас неделята била ден на Словото.

— Разбирам — излъгах. — Татко ти какво казваше по въпроса?

— Нищо — сви рамене момчето.

— Съвсем нищо ли?

— Той не се интересуваше от такива работи. Вълнуваше се само от… — Кнют млъкна.

В очите му избликнаха сълзи. Прегърнах го през рамо.

И без да говори, се досещах какво има предвид. Познавах не един и двама хюговци. Някои от тях бяха мои клиенти. Аз също обичам да пътувам, не се задържам на едно място, постоянно бягам. Но докато усещах как се сгушва в мен момчето, как безгласни ридания разтърсват топлото му тяло, си помислих: бащата трябва да намери все някаква причина да не избяга от семейството си. Да имаш дете е едновременно благословия и проклятие, които те приковават към руля. Но кой бях аз да се произнасям по въпроса? Аз, който — доброволно или не — бях напуснал кораба още преди да се роди дъщеря ми? Леко отстраних Кнют от себе си.

— Ще дойдеш ли на събирането? — попита той.

— Още не знам. Имам задача за теб.

— Каквото кажеш!

— Прилича на тайната криеница. Пак не бива да говориш.

— Супер!

— Колко често минава оттук автобус?

— Четири пъти на ден. Два от юг и два от изток. В два следобед и в два през нощта.

— Добре. Искам да застанеш на спирката и да изчакаш дневния автобус от юг. Ако видиш да слиза непознат, идваш право при мен. Няма да бягаш, няма да викаш, няма да говориш. Засечеш ли в селото да пристига кола със столична регистрация, пак идваш да ми съобщиш. Разбра ли? Пет крони на ден.

— Като… шпионска мисия?

— Нещо такова.

— Кого очакваш? Ония, дето ще ти донесат ловната пушка ли?

— До скоро, Кнют — разроших му косата и се надигнах.

В коридора се разминах с високия блондин. Тъкмо излизаше от тоалетната. Зад него казанчето шумеше, а той още се мъчеше да си закопчае колана. Вдигна глава и ме погледна. Уве Елиасен.

— С мир Божи — поздравих.

Усетих натежалия му, помътнял от алкохола поглед в гърба си.

Малко по-нататък спрях. Вятърът довяваше удари от барабани. Но аз вече бях утолил глада си, бях удовлетворил потребността си от общуване с хора. И можех спокойно да прекарам известно време сам.

— Сега ще се прибера и ще си поцивря — казваше понякога Туралф.

Другите пияндурници избухваха в смях. Всъщност това не беше шега. Туралф наистина плачеше вкъщи.

— Пусни оня твой любимец, ядосания — молеше той понякога в разгара на поредния ни домашен запой. — Та да се депресираме заедно.

Не знам дали наистина харесваше Чарлс Мингъс или който и да е друг изпълнител от джаз албумите ми, или просто се нуждаеше от компанията на сдуханяк — сродна душа. Така или иначе, случваше се с Туралф да се гмурнем заедно в черната нощ.

— Ей сега вече сме направо на дъното! — смееше се той в такива дни.

Двамата наричахме тези състояния „черната дупка”. Някъде прочетох, че тип на име Финкелщайн открил наличието на черни дупки в Космоса, които засмуквали всичко, припарило до тях, дори светлината. Понеже били много черни, било невъзможно да ги видиш с просто око. Същото важеше горе-долу и за нашата черна дупка. Не виждаш нищо, уж всичко върви добре, но един ден неочаквано усещаш по организма си, че си попаднал в силно гравитационно поле и нямаш никакъв шанс да се измъкнеш. Черната дупка те засмуква в своята безнадеждност и безпросветно отчаяние. Вътре виждаш всичко като в огледало и се питаш на какво всъщност си се уповавал досега, какви причини си намирал да не затънеш в пълно отчаяние. Пропаднеш ли в тази дупка, ти остава само да се молиш времето да те излекува. Пускаш си някоя плоча, изпълнявана от депресирана душа, например гневния джазмен Чарлс Мингъс, и се надяваш да излезеш от другата страна, както Алиса се измъква от Заешката дупка. Според теорията на Финкелщайн и хората му от другата страна на черната дупка имало огледална страна на чудесата. Нищо не казвам, но това ми се струва една доста смислена религия.

Погледнах към пътеката. Пейзажът се издигаше и се губеше в облачната покривка. Изчезваше. Свършваше. Някъде там вътре започваше дългата нощ.