Стефани Плъм или Г-ца 10%

9.

Първо се появиха ченгетата, после линейката и накрая Ал. Дадохме показания, откараха Рейнджъра в болницата, а аз последвах патрулната кола към участъка.

Беше почти пет, когато се добрах до офиса на Вини. Помолих Кони да напише два отделни чека. Петдесет долара за мен. Остатъкът за Рейнджъра. Искаше ми се да оставя всички пари за него, но наистина трябваше да преглеждам телефонните си обаждания, а единственият начин за това бе да си купя телефонен секретар.

Ужасно ми се искаше да се прибера у дома, да си взема горещ душ, да се преоблека в чисти, сухи дрехи и да хапна солидно. Знаех обаче, че след като веднъж се прибера, няма да имам желание да изляза отново, затова първо се отбих до магазина за електрически уреди на Кунц.

Бърни лепеше етикети върху кашон с будилници.

— Имам нужда от телефонен секретар — казах му. — Нещо под петдесет долара.

Ризата и джинсите ми бяха вече сравнително сухи, но от маратонките ми течеше вода. Където и да застанех, около мен се образуваха малки локвички.

Бърни учтиво се престори, че не ги забелязва. Настрои се за продаване и ми показа два модела телефонни секретари. Можех да си позволя и двата. Помолих го за препоръка и последвах съвета му.

— С кредитна карта ли ще платиш? — попита той.

— Току-що получих чек за петдесет долара от Вини. Може ли да платя с него?

— Разбира се. Няма проблеми.

От мястото си виждах добре отсрещната страна на улицата и месарницата на Сал. Нямаше много за гледане — мрачна витрина с името на Сал, изписано с черни и златни букви, и единична стъклена врата с надпис „Отворено“ в червено и бяло. Представих си как Бърни прекарва часове пред витрината, вперил тъп поглед във вратата на Сал.

— Бърни, спомена ми, че Зиги Кулеса пазарувал при Сал, нали?

— Да, разбира се. При Сал можеш да си напазаруваш какво ли не.

— И аз така чух. Според теб какво точно си е пазарувал Зиги?

— Трудно е да се каже, но не съм го виждал да излиза оттам с торби с пържоли.

Пъхнах телефонния секретар под тениската си и изтичах до колата. Погледнах месарницата за последен път и потеглих.

Колите се движеха бавно в дъжда и открих, че съм като омагьосана от монотонното люлеене на чистачките и примигването на червени стопове пред мен. Шофирах на автопилот, преживявах деня отново и се тревожех за Рейнджъра. Едно е да видиш как прострелват някого по телевизията, а съвсем друго е да станеш свидетел на истинско кръвопролитие. Рейнджъра ми повтори безброй пъти, че раната е само повърхностна, но това не ми беше достатъчно. Имах револвер и щях да се науча да го използвам правилно, но бях загубила част от ентусиазма си да напълня някого с олово.

Завих към паркинга и си намерих местенце близо до кооперацията. Включих алармата, слязох от колата и се затътрих нагоре по стълбите. Оставих си маратонките в антрето, а телефонния секретар и чантата си на плота в кухнята. Отворих си бира и звъннах в болницата, за да проверя състоянието на Рейнджъра. Съобщиха ми, че бил превързан и изписан. Чудесна новина.

Натъпках се със солени бисквити и фъстъчено масло, които прокарах с втора бира, после се завлякох в спалнята. Съблякох мокрите дрехи, уплашена, че съм започнала да плесенясвам. Не проверих навсякъде, но по основните ми части нямаше мухъл, така че всичко бе наред. Страхотен късмет. Навлякох огромна тениска, обух чисти бикини и се метнах в леглото.

Събудих се с разтуптяно сърце, но без да знам причината за това. Постепенно осъзнах, че телефонът ми звъни. Протегнах ръка към слушалката и се вторачих в часовника на нощното шкафче. Два през нощта. Помислих си, че сигурно някой е умрял. Баба Мазур или леля Софи. Или пък баща ми е открил нов камък в бъбрека си.

Вдигнах притеснено, като очаквах най-лошото.

— Ало?

От другата страна не последва отговор. Чух тежко дишане, шумолене, после стонове. Женски глас извика някъде отдалеч:

— Не. О, Господи, не!

Ужасен писък прониза слушалката. Обля ме ледена пот, когато осъзнах какво чувам. Затръшнах телефона и запалих нощната лампа.

Станах от леглото с разтреперани крака и се запрепъвах към кухнята. Включих телефонния секретар и го нагласих да отговори на първото позвъняване. Направих кратък запис, в който молех да ми оставят съобщение. Не си казах името. Отидох в банята, измих си зъбите и се върнах в леглото.

Телефонът звънна и чух как телефонният секретар се включва. Обаждащият се зашепна с мелодичен глас.

— Стефани — измърка той. — Стефани.

Инстинктивно притиснах ръка към устата си — рефлекс, предназначен да контролира писъците на първобитните хора, но аз нямах сили дори да изпищя. Можах само да ахна. Отчасти хлипане, отчасти стон.

— Не трябваше да затваряш, кучко — каза той. — Изпусна най-хубавата част. Трябва да знаеш какво прави Шампиона, за да го очакваш с нетърпение.

Затичах се към кухнята, но преди да успея да изключа телефонния секретар, отново чух гласа на жената. Звучеше като глас на младо момиче. Думите й почти не се разбираха, задавени от сълзи и треперене.

— Бе… беше хубаво — изстена тя. — О, Господи, помогни ми! Ужасно боли.

Връзката прекъсна и аз веднага звъннах в полицията. Обясних им какво е станало и им казах, че Рамирес е виновен за това. Дадох им домашния му адрес. После им дадох и номера си, в случай че решат да проследят обаждането. Затворих и се заразхождах нервно из апартамента. Проверих дали всички врати и прозорци са заключени и благодарих на Бога, че се бях сетила за допълнителното резе.

Телефонът звънна и секретарят отново се включи. Никой не проговори, но усетих вибрациите на лудостта и злото, които се носеха в тишината. Той беше — мълчеше, слушаше, радваше се на връзката с мен, опитваше се да ми изкара акъла от страх. Някъде отзад дочух тихия плач на жена. Изтръгнах кабела на телефона от контакта на стената и повърнах в мивката. Да благодарим на Бога за мелачките за боклук.

Събудих се на разсъмване и почувствах облекчение, че нощта е свършила. Дъждът беше спрял, но бе твърде рано за птичи песни. По „Сейнт Джеймс“ не се движеха никакви коли. Стори ми се, че светът чака слънцето да се появи на хоризонта.

Сетих се за телефонното обаждане. Нямах нужда от запис, за да си спомня съобщението. Добрата и разумна Стефани искаше да подаде оплакване срещу Рамирес. Но новоизлюпената агентка по залавяне на обвиняеми се притесняваше за репутацията си на суров ловец на хора. Не можех да тичам в полицията всеки път, когато някой ме заплашеше, а после да очаквам от ченгетата да ме приемат като равна. Вече бях вписана в протоколите им, когато потърсих помощ за измъчваната жена. Зачудих се дали да не им звънна пак, но реших засега да не го правя.

По-късно щях да се обадя на Джими Алфа.

Бях планирала да помоля Рейнджъра да ме заведе на стрелбището, но тъй като той се съвземаше от раната си, сега щеше да ми се наложи да стоваря това бреме върху Еди Газара. Погледнах часовника. Газара вече трябваше да е на работа. Звъннах в участъка и му оставих съобщение.

Облякох тениска и шорти и си завързах маратонките. Тичането не е сред любимите ми дейности, но беше време да се заловя сериозно с новата си работа, а поддържането на добра форма бе част от нея.

— Давай смело — казах на глас, за да се окуража. Изприпках по коридора и енергично се понесох надолу по стълбите. Излязох от входа и въздъхнах примирено, после се заех с петкилометровия си крос, като избягвах стръмните улици и сладкарниците.

Изминах успешно първите два километра, но после положението се влоши. Не съм от хората, които изпитват удоволствие от спорта. Тялото ми не е създадено да тича, а да седи в скъпа кола и да шофира. Потях се и дишах тежко, когато завих зад ъгъла и видях кооперацията си на около половин пресечка разстояние. Толкова близо и в същото време толкова далеч. Спринтирах последната отсечка, спрях до входа и се свих на две, докато чаках ярките петна пред очите ми да изчезнат. Чувствах се толкова здрава, че не можех да се понасям.

Еди Газара спря до бордюра, седнал удобно в патрулната кола.

— Получих съобщението ти — каза той. — Господи, изглеждаш кошмарно.

— Тичах.

— Май няма да е зле да отидеш на лекар.

— Това е заради светлата ми кожа. Зачервява се адски лесно. Чу ли за Рейнджъра?

— Абсолютно всички подробности. Ти си любимата тема за разговор в участъка напоследък. Дори знам с какво си била облечена, когато си довела Дод. Научих, че тениската била страшно мокра. Много, ама много мокра.

— Еди, когато започна работа като ченге, страхуваше ли се от пистолета си?

— Откак се помня, се занимавам с оръжия. Като дете имах въздушна пушка и ходех на лов с татко и чичо Уолт. Всъщност винаги съм приемал оръжията просто като обикновени инструменти.

— Мислиш ли, че ще е необходимо да нося оръжие, ако реша да продължа да работя за Вини?

— Зависи какви случаи ще поемаш. Ако се захванеш с разни смотаняци, които просто са забравили датата си в съда, не. Но ако се хвърлиш след някой откачалник, да. Имаш ли оръжие?

— „Смит и Уесън“, тридесет и осми калибър. Рейнджъра ми направи десетминутен инструктаж относно употребата му, но не се чувствам удобно с пищов в ръка. Съгласен ли си да ми станеш гувернантка, докато се поупражнявам на стрелбището?

— Май си приела цялата работа доста сериозно, а?

— Няма друг начин. Той кимна.

— Чух за телефонното обаждане снощи.

— Научихте ли нещо повече?

— Диспечерът изпратил патрул, но когато стигнали, Рамирес вече бил сам. Казал, че въобще не ти е звънял. Не знаем нищо и за жената, но ти можеш да подадеш оплакване за тормоз.

— Ще си помисля.

Махнах му и се затътрих с пуфтене нагоре по стълбите. Влязох си у дома, сложих нова касета в секретаря и се пъхнах под душа. Беше неделя. Вини ми бе дал една седмица, а тя свършваше. Не ми пукаше. Вини можеше да прехвърли случая на друг, но не можеше да ме спре да открия Морели. Ако някой друг ме изпревареше, щях да се примиря, но дотогава не възнамерявах да се откажа.

Газара се бе съгласил да се срещнем на стрелбището зад оръжейния магазин на Съни в четири часа, когато му свършеше смяната. Имах на разположение цял ден, в който можех да обикалям улиците. Започнах с дома на майката на Морели, къщата на братовчед му, а и на другите му роднини. Обиколих паркинга пред апартамента му и забелязах, че шевито е на мястото, където го бях оставила. Минах по улица „Старк“. Не видях буса, нито пък нещо друго, което можеше да ми подскаже къде е Морели.

Минах и покрай кооперацията на Кармен, а после реших да я заобиколя. Задната улица беше тясна и лошо поддържана, осеяна с огромни дупки. Тук нямаше паркинг за наемателите. Към улицата се отваряше единична врата. На отсрещната страна се виждаха същите грозни вехти кооперации.

Паркирах колкото се може по-близо до сградата. Покрай джипа имаше място колкото да мине само много малка кола. Излязох и погледнах нагоре, като се опитвах да определя къде точно се намира апартаментът на Кармен. С изненада забелязах, че два от прозорците на кооперацията са почернели от огън и покрити с летви. Прозорците на госпожа Сантяго.

Задната врата на кооперацията беше отворена и отвътре се носеше задушлива миризма на дим и изгоряло дърво. Чух скърцане на метла и разбрах, че някой почиства тесния коридор, който водеше към предния вход.

Мръсна вода, по която се носеше сива пяна, протече по улицата. Тъмнокож мъж с мустаци подаде глава навън и ме погледна, после насочи очи към джипа и кимна към улицата.

— Тук не можете да паркирате.

Дадох му визитната си картичка.

— Търся Джо Морели. Нарушил е съдебната си гаранция.

— Последния път, когато го видях, лежеше безпомощно, проснат по гръб.

— Видяхте ли как го проснаха?

— Не. Качих се горе чак след полицията. Живея в сутерена и звуците трудно долитат дотам.

Погледнах осаждените прозорци.

— Какво е станало?

— Пожар в апартамента на Сантяго в петък. Всъщност, ако човек иска да бъде съвсем точен, би трябвало да каже в събота, тъй като стана около два през нощта. Слава богу, в апартамента не е имало никой. Госпожа Сантяго била при дъщеря си и гледала децата й. Обикновено хлапетата идват тук, но в петък тя отишла у тях.

— Някой знае ли каква е причината за пожара?

— Причините може да са безброй. В тези сгради не всичко отговаря на изискванията на противопожарната охрана. Не че нашата кооперация е лоша, особено в сравнение с някои други, но все пак е доста стара.

Заслоних очи, погледнах отново и се зачудих дали е трудно да метнеш запалителна бомба през прозореца на спалнята на госпожа Сантяго. Реших, че никак не е трудно. А в два през нощта, в апартамент с този размер, пожарът, започнал в спалнята, щеше да е повече от страшен. Ако госпожа Сантяго не бе отишла на гости на дъщеря си, сега щеше да е добре опечена. Тук нямаше балкони и противопожарни стълби. От всички апартаменти имаше само един изход — през вратата. Но пък, от друга страна, Кармен и изчезналият свидетел не бяха излезли през вратата.

Обърнах се и загледах тъмните прозорци на къщите на отсрещната страна. Помислих си, че няма да е зле да разпитам обитателите им. Качих се в черокито, заобиколих блока и си намерих място за паркиране на съседната улица. Започнах да тропам по вратите на хората, да задавам въпроси и да показвам снимки. Отговорите бяха едни и същи. Не, не познаваха Морели. Не, не бяха видели нищо необичайно в нощта на убийството, нито пък в онази на пожара.

Опитах и къщата точно срещу апартамента на Кармен и се озовах срещу прегърбен дъртак, който размахваше бейзболна бухалка. Старецът имаше очи като мъниста, огромен увиснал нос и уши, които вероятно го караха да си остава у дома, когато духа силен вятър.

— Бейзбол ли тренирате? — попитах учтиво.

— Човек трябва да се поддържа — отговори ми той.

Представих се и попитах дали е виждал Морели.

— Не. Никога не съм го виждал. А и имам по-интересни забавления от гледането през прозорците. Бездруго в нощта на убийството не се виждаше нищо. Как, по дяволите, да видиш нещо посред нощ?

— На улицата има лампи — отбелязах. — Те би трябвало да осигуряват достатъчно осветление.

— Онази нощ лампите не работеха. Споделих това с ченгетата, когато дойдоха да ме разпитват. Проклетите лампи вечно не работят. Хлапетата ги замерят с камъни. Знам, че тогава със сигурност не светеха, тъй като погледнах навън, за да видя какъв е целият този шум. Не можех да си чуя телевизора заради воя на сирените на полицейските коли и разните камиони. Първия път, когато погледнах навън, беше заради ръмженето на мотора на един от онези гадни хладилни камиони… дето с тях разкарват храна по магазините. Проклетото нещо беше паркирано точно зад къщата ми. Казвам ви, този квартал отива по дяволите. Хората са пълни кретени. Паркират камиони и бусове за доставка отзад, когато отиват на гости на някого. Това трябва да се забрани.

Кимнах утвърдително и си помислих, че купуването на револвера бе добра идея. Ако някога доживеех до такава безпомощна старост, с радост щях да се гръмна.

Старецът се окуражи от кимването ми и продължи енергично:

— После пък пристигна полицейски бус, който бе почти същия размер като камиона, и ченгетата също не изключиха двигателя му. Сигурно им дават доста бензин.

— Значи всъщност не сте видели нищо подозрително?

— Беше прекалено тъмно. Кинг Конг можеше да се изкатери по стената на кооперацията и никой нямаше да го забележи.

Благодарих на стареца за помощта и тръгнах обратно към джипа. Беше почти обяд и въздухът бе усмъртително горещ. Подкарах към бара на братовчед ми Рони, взех си шест ледени бири и потеглих към улица „Старк“.

Както винаги, Лула и Джаки се мъчеха да си намерят клиенти на ъгъла. Потяха се обилно и крещяха интимности и живописни предложения на потенциалните клиенти. Паркирах наблизо, оставих бирите върху капака на джипа и си отворих една.

Лула впери очи в нея.

— Да не се опитваш да ни съблазниш да напуснем ъгъла, момиче?

Ухилих се. Всъщност харесвах проститутките.

— Реших, че може да сте жадни.

— Мамка му! Жадни е меко казано — ухили се и Лула, дойде при мен, отвори си една бира и отпи яка глътка. — Не знам защо въобще си губя времето да стоя навън. Никой не иска да чука в тази адска жега.

Джаки също дойде и я предупреди:

— Недей да правиш така. Старецът ти ще побеснее.

— Голям праз — презрително отвърна Лула. — Хич не ми пука. Шибан сводник. Не го виждам да стои тук на жегата, нали?

— Е, нещо ново за Морели? — попитах. — Да се е случвало нещо интересно?

— Не съм го виждала — отговори Лула. — Нито пък буса му.

— А да си чула нещо за Кармен?

— Какво например?

— Например дали е някъде наоколо?

Лула беше издокарана в малко потниче, от което се подаваха огромните й гърди. Тя търколи студената кутия бира върху пищната си плът и завъртя очи. Реших, че само си губи времето. За да охладиш бюст с подобни размери, ти трябва поне промишлен фризер.

— Не съм чувала нищо за Кармен.

Осени ме зловеща мисъл.

— Кармен някога била ли е с Рамирес?

— Рано или късно всеки прекарва известно време с Рамирес.

— Ти била ли си с него?

— Не. Той обича да се проявява върху кльощави мацета.

— Ами ако реши да се прояви и с теб? Би ли отишла с него?

— Сладурче, никой не отказва на Рамирес.

— Чух, че измъчвал жените.

— Много мъже измъчват жените — обади се Джаки. — Просто понякога са в такова настроение.

— А понякога са просто откачени — добавих. — Понякога са пълни идиоти. Чух, че и Рамирес е смахнат.

Лула погледна към фитнеса и прикова очи в прозорците на втория етаж.

— Да — тихо промърмори тя. — Той е абсолютно откачен. Кара ме да треперя от страх. Една моя приятелка отиде с Рамирес и той я накълца ужасно.

— Накълца я? С нож ли?

— Не — отвърна Лула. — С бирена бутилка. Счупил гърлото, а после я използвал… нали разбираш, за да свърши работата.

Зави ми се свят и ми се стори, че светът за момент застива.

— Откъде знаеш, че е бил Рамирес?

— Всички знаят.

— Никой не знае нищо — намеси се Джаки. — И никой не трябва да дрънка. Щото някой може да си навлече страхотни неприятности. А и сама ще си си виновна — знаеш, че не трябва много да си отваряш устата. Няма да стоя тук и да слушам опасните ви приказки. Връщам се на ъгъла. А ако знаеш кое е добро за теб, и ти ще се върнеш.

— Ако знаех какво е добро за мен, въобще нямаше да стоя тук — възрази Лула, но тръгна след нея.

— Внимавай — извиках след нея.

— Едра жена като мен няма какво да внимава — ухили се тя. — Просто стъпквам разните откачени кретени. Никой не се ебава с Лула.

Прибрах останалите бири в колата, настаних се зад волана и заключих вратите. Запалих двигателя и пуснах климатика да работи с пълна сила.

— Хайде, Стефани — казах си. — Стегни се.

Но не можех да се стегна. Сърцето ми биеше лудо, а гърлото ми бе свито от страх и съжаление към жената, която дори не познавах. Жената, която бе пострадала ужасно. Искаше ми се да се отдалеча колкото се може повече от улица „Старк“ и никога вече да не се връщам тук. Нямах желание да научавам повече страшни неща. Не исках ужасяващите мисли да се върнат в съзнанието ми в най-неподходящия момент. Облегнах се на волана и погледнах към прозорците на фитнеса. Треперех от ярост, задето Рамирес не бе наказан и бе свободен да тормози и измъчва и други жени.

Изскочих от колата, затръшнах вратата, прекосих улицата и се втурнах към офиса на Алфа, като взимах стъпалата по две наведнъж. Профучах покрай секретарката му и отворих вратата на кабинета му с такава сила, че тя се удари в стената.

Алфа подскочи на стола си.

Наведох се над бюрото му и приковах очи в неговите.

— Снощи ми звънна любимият ти бияч. Измъчваше млада жена и се опитваше да ме тормози с нейните страдания. Знам всичко за предишните обвинения в изнасилване. Знам също и за страстта му към мъчения. Не знам само как досега е успявал да избегне присъдата, но дойдох, за да ти кажа, че късметът му вече се изчерпи. Или ще го спреш, или аз ще го направя. Ще отида в полицията. А също и в пресата. Ще отида в спортната комисия.

— Недей! Ще се погрижа за това, кълна се! Наистина ще се погрижа. Ще го накарам да отиде на психиатър.

— Днес!

— Да. Днес. Обещавам.

Не му повярвах и за миг, но си бях изляла душата, затова изфучах навън със същата ярост, с която бях дошла. Насилих се да дишам равномерно и пресякох улицата спокойно, макар въобще да не се чувствах спокойна. Излязох от паркинга и бавно и предпазливо подкарах напред.

Беше рано, но енергията ми за лов се бе изпарила. Колата ми се отправи към къщи по своя собствена воля и след малко осъзнах, че се намирам на паркинга пред кооперацията си. Заключих джипа, прибрах се у дома, проснах се на леглото и заех поза за мислене.

Събудих се към три и вече се чувствах по-добре. Очевидно, докато съм спала, мозъкът ми се бе трудил усърдно и бе открил уютни убежища за новата ми колекция от потискащи мисли. Е, те все още си бяха при мен, но поне не се притискаха към челото ми.

Направих си сандвич с фъстъчено масло и сладко, дадох една хапка на Рекс и погълнах остатъка набързо, докато слушах съобщенията на Морели.

Първото бе от фотостудио. Предлагаха му безплатна снимка, ако стане техен клиент. Някакъв тип пък се опитваше да му продаде електрически крушки. Отново се обади Шарлийн с неприличните си предложения, подиша тежко и или получи страхотен оргазъм, или настъпи опашката на котката си. За съжаление, заради нея касетата свърши и не чух повече съобщения. Е, това може би не беше чак толкова лошо. Май не ми се искаше да слушам повече.

Разтребвах кухнята, когато телефонът звънна и се включи секретарят.

— Чуваш ли ме, Стефани? Вкъщи ли си? Днес те видях да говориш с Лула и Джаки. Видях те да пиеш бира с тях. Това не ми хареса, Стефани. Стана ми кофти. Помислих си, че ги харесваш повече от мен. Ядосах се, защото не искаш да получиш онова, което Шампиона иска да ти даде. Мисля да ти направя подарък, Стефани. Сигурно ще го доставя до вратата ти, докато спиш. Ще ти хареса ли това? Всички жени обичат подаръци. Особено от онези подаръци, които прави Шампиона. Ще получиш изненада, Стефани. Изненада само за теб.

Проверих внимателно дали револверът и патроните са в чантата ми и се отправих към оръжейния магазин на Съни. Стигнах там в четири и почаках петнадесет минути на паркинга, докато Еди се появи.

Газара беше в цивилни дрехи, а пистолетът му бе закачен на кръста.

— Къде ти е оръжието? — попита ме той.

Потупах чантата си.

— Това се смята за носене на скрито оръжие и е сериозно нарушение на закона в Ню Джърси.

— Имам разрешително.

— Дай да го видя.

Извадих разрешителното от чантата си.

— Това е разрешително за притежание на оръжие, а не за носене — отбеляза Еди.

— Рейнджъра ми каза, че служи за всичко.

— Рейнджъра ще идва ли да те посещава в панделата?

— Е, понякога ми се струва, че той малко разтяга ограниченията на закона. Ще ме арестуваш ли?

— Не, но ще си платиш за това.

— Дузина понички?

— Дузина понички ще стигнат само да ти оправя глобите за паркиране. Това тук просто плаче за шест бири и голяма пица.

Трябваше да минем през магазина, за да стигнем до стрелбището. Еди плати таксата и купи кутия патрони. Направих същото. Стрелбището се намираше точно зад магазина и се състоеше от помещение с размера на малък боулинг. Имаше седем разделени с прегради будки. Във всяка от тях имаше рафт на нивото на гърдите. В отсрещния край бяха мишените — стандартни безполови фигури, окачени на жици. Етикетът на стрелбището изискваше никога да не насочваш оръжието си към човека до теб.

— Добре — каза Еди, — да започнем от самото начало. Имаш „Смит и Уесън“ тридесет и осми калибър. Револвер с пет патрона, което го класифицира в категорията на малките оръжия. Използваш куршуми „Хидрошок“, за да нанесеш максимална болка и страдание. Натискаш тази малка джаджа с палец, цилиндърът се освобождава и можеш да заредиш оръжието. Пъхаш патрон във всяка дупка и затваряш цилиндъра. Никога не оставяй пръста си на спусъка. Естествен рефлекс е да го натиснеш, когато те изненадат, и рискуваш да си пробиеш дупка в крака. Пръстът ти трябва да е протегнат към дулото, докато не стане време да стреляш. Днес ще упражним най-основната стойка. Краката раздалечени на разстояние колкото рамената ти, държиш револвера с двете ръце, левият палец върху десния, ръцете изпънати напред. Гледаш мишената, вдигаш оръжието и се прицелваш, после стреляш. Този револвер е с двойно действие. Или натискаш спусъка, или първо дръпваш петлето и после натискаш спусъка.

Докато говореше, Еди демонстрираше грижливо, но не стреля. После освободи цилиндъра, извади патроните, остави ги на рафта, сложи оръжието до тях и се отдръпна назад.

— Някакви въпроси?

— Не. Засега поне.

Газара ми подаде слушалки.

— Давай.

Заредих. Първият ми изстрел бе единичен и уцели центъра на мишената. Стрелях още няколко пъти, после преминах на двойни. Това беше по-трудно, но се справих добре.

След около половин час бях изразходвала всички амуниции и вече стрелях лошо, тъй като мускулите ми бяха изморени. Когато ходя на фитнес, обикновено работя най-вече върху мускулите на корема и краката, тъй като тлъстината се натрупва точно там. Но ако исках да стана добър стрелец, щеше да ми се наложи да засиля малко и горната половина на тялото си.

Еди дръпна мишената към нас и се ухили:

— Ама ти си направо като Клинт Истууд.

— По-добра съм на единичните изстрели.

— Защото си момиче.

— Не казвай такива неща, когато държа пищов.

Преди да си тръгнем си купих кутия патрони. Пуснах я в чантата си заедно с револвера. Шофирах открадната кола и ми се струваше излишно да се тревожа, че нося скрито оръжие.

— Е, ще си получа ли пицата сега? — полюбопитства Еди.

— Ами Шърли?

— Шърли е на женско събиране.

— А хлапетата?

— При тъщата.

— Ами диетата ти?

— Да не се опитваш да се измъкнеш?

— Само дванадесет долара и тридесет и три цента в чантата ми ме отличават от просяка на гарата.

— Добре де, аз ще купя пицата.

— Чудесно. Много ми се иска да си поговорим. Имам проблеми.

След десет минути се срещнахме в пицарията на Пино. В Бърг имаше няколко италиански ресторанта, но „При Пино“ бе мястото, където да си купиш пица. Носеха се слухове, че нощем из кухнята му се разхождат хлебарки, огромни като котки, но пицата беше невероятна — пухкаво леко тесто, домашно приготвен сос и сериозно количество шунка и кашкавал. В заведението имаше бар и семейна зала. Късно вечер барът се изпълваше с ченгета, които се опитваха да се освободят от стреса, преди да се приберат у дома. По това време на деня барът бе пълен с хора, които чакаха да си вземат ядене за вкъщи.

Намерихме си маса в семейната зала и помолихме за кана бира, докато чакахме пицата. В средата на масата имаше солничка със смлян лют пипер и друга с пармезан. Покривката беше на червени и бели карета. Стените бяха покрити с лакирана ламперия и украсени с рамкирани снимки на прочути италианци и няколко местни знаменитости. Снимките на Франк Синатра и Бенито Рамирес бяха най-много.

— Е, какъв е проблемът? — поинтересува се Еди.

— Два проблема. Номер едно е Джо Морели. Сблъсках се с него четири пъти, откакто поех тази задача, но нямах никакъв късмет в залавянето му.

— Страхуваш ли се от него?

— Не. Но ме е страх да използвам револвера.

— Тогава направи го по женски. Напръскай го със сълзотворен газ и му сложи белезниците.

Помислих си, че на думи е много лесно. Трудно е да напръскаш със спрей човек, който си е заврял езика в гърлото ти.

— И моят план беше такъв, но Морели винаги се оказва по-бърз от мен.

— Искаш ли съвета ми? Забрави за Морели. Ти си начинаеща, а той е професионалист. Има години опит. Беше страхотно ченге и вероятно е още по-добър престъпник.

— Няма никакъв шанс да забравя за Морели. Но искам да провериш някои неща.

Написах регистрационния номер на буса на една салфетка и му я подадох.

— Виж кой е собственикът на буса. Също така искам да знам дали Кармен Санчес притежава кола. А ако притежава, дали колата е била прибрана от ченгетата.

Пийнах малко бира и се отпуснах назад. Наслаждавах се на хладния въздух и лекото бръмчене от разговорите около нас. Всички маси вече бяха заети, а пред вратата имаше опашка. Никой не иска да готви, когато стане толкова горещо.

— Е, а какъв е вторият проблем? — попита Еди.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да побеснееш, когато ти кажа.

— Господи, бременна си!

Вторачих се в него изненадано.

— Това пък откъде ти дойде наум?

Еди ме погледна притеснено.

— Не знам. Просто се сетих. Шърли винаги ми го съобщава по този начин.

Газара има четири деца. Най-голямото е на девет години, а най-малкото — на годинка. Всичките са момчета и всичките са чудовища.

— Е, не съм бременна. Става дума за Рамирес.

Разказах му подробно историята.

— Трябва да подадеш оплакване срещу него — посъветва ме Еди. — Защо не звънна в полицията, когато те нападна във фитнеса?

— Рейнджъра щеше ли да подаде оплакване, ако го бяха нападнали?

— Ти не си Рейнджъра.

— Вярно е, но разбираш какво имам предвид, нали?

— Защо ми разказваш всичко това?

— Ако случайно изчезна, искам да знаеш откъде да започнеш издирването.

— Господи! Ако мислиш, че Рамирес е толкова опасен, би трябвало да се снабдиш със съдебна заповед, която не му позволява да се доближи до теб.

— Не вярвам много в тези заповеди. А и какво ще кажа на съдията? Как Рамирес ме е заплашил, че ще ми изпрати подарък? Я се огледай. Какво виждаш?

Газара въздъхна.

— Снимки на Рамирес. Закачени до тези на папата и Франк Синатра.

— Сигурна съм, че ще се справя — казах. — Но просто трябваше да споделя проблемите си с някого.

— Ако се появят нови проблеми, искам веднага да ми се обадиш.

Кимнах.

— Когато си сама у дома, винаги оръжието ти да е заредено и да ти е подръка. Ще можеш ли да го използваш срещу Рамирес, ако се наложи?

— Не знам. Мисля, че да.

— Объркаха ни смените и сега работя отново през деня. Искам всеки ден да се срещаме при Съни в четири и половина. Аз ще купувам патроните и ще плащам таксата. Единственият начин да се почувстваш удобно с пищов в ръка е да го използваш по-често.