Стефани Плъм или Г-ца 10%

8.

Кооперацията ми е строена преди епохата на пералните помещения, а сегашният собственик не се чувстваше задължен да добави никакви удобства. Най-близката обществена пералня, „Супер чисто“, се намираше на около километър по „Хамилтън“. Разстоянието не беше прекалено голямо, но все пак си бе досадна работа.

Пъхнах папката на Кони в чантата си, изритах панера с прането в коридора, заключих вратата, вдигнах го и забързах към колата.

„Супер чисто“ беше доста добра за обществена пералня. Имаше малък паркинг встрани от сградата и ресторантче, където човек можеше да си поръча вкусен сандвич с пилешка салата, ако има пари в брой. За съжаление, аз не бях от хората с пари, затова си напъхах прането в една от машините, добавих прах и няколко монети и се настаних удобно, за да разгледам папките.

Лони Дод беше най-отгоре и май беше най-лесният за залавяне. Двадесет и две годишен, жител на Хамилтън. Беше обвинен в кражба на кола. При това му беше за първи път. Използвах обществения телефон в пералнята, за да звънна на Кони, която потвърди, че Дод още не е заловен.

— Вероятно е в гаража си и сменя маслото на колата — обясни ми тя. — Често се случват такива неща. Мъжка му работа. Сигурно си е казал: „Никой няма право да ме тормози. Само откраднах няколко коли. Какво толкова, мамка му?“ И затова не се е явил на делото.

Благодарих на Кони за помощта и се върнах на стола си. Веднага щом приключех с прането, щях да се понеса към дома на Дод и да видя дали няма да го открия там.

Прибрах папките и прехвърлих прането в сушилнята. Седнах и се загледах навън през огромния прозорец. В същия момент синият бус мина покрай мен. Толкова се стреснах, че замръзнах с увиснало чене, ококорени очи и тъп поглед. Реакцията ми не беше особено подходяща за ловец на хора. Бусът изчезна по улицата и видях как стоповете му проблясват в далечината. Морели очевидно бе спрял на светофара.

Сега вече се задвижих. Всъщност направо полетях — краката ми въобще не докосваха тротоара. Изхвърчах от паркинга със свирене на гуми. Стигнах до ъгъла и алармата запищя. В бързината бях забравила да набера кода.

Шумът беше оглушителен. Ключът висеше на ключодържателя ми, който пък бе прикрепен към ключа за запалването. Настъпих бясно спирачката и спрях по средата на пътя. Чак след това погледнах в огледалото за обратно виждане и облекчено открих, че зад мен няма никакви коли. Изключих алармата и отново поех напред.

Между мен и Морели имаше няколко коли. Той зави надясно, а аз здраво стиснах волана и продължих бавно напред, като ругаех цветисто наум, придвижвайки се към кръстовището. Докато успея да завия, Морели вече беше изчезнал. Започнах да обикалям из околните улици. Бях готова да се откажа, когато забелязах буса паркиран зад деликатесния магазин на Мани.

Спрях до входа на паркинга и се вторачих в буса. Зачудих се какво би трябвало да предприема. Нямаше начин да се уверя дали Морели е зад волана. Можеше да се е проснал отзад и да дреме или пък бе в магазина на Мани и си поръчваше сандвич с филе. Вероятно трябваше да паркирам и да проверя. Ако се окажеше, че не е в буса, щях да се скрия зад една от колите и да го напръскам със спрея, когато излезеше от магазина.

Намерих си място в задната част на паркинга, на около четири коли разстояние от буса, и угасих двигателя. Тъкмо протягах ръка към чантата, когато вратата ми рязко се отвори и една силна ръка ме извлече иззад волана. Политнах тромаво и се фраснах в гърдите на Морели.

— Мен ли търсиш? — попита ме той.

— Предай се — посъветвах го приятелски. — Аз никога няма да се откажа от целта си.

Той стисна устни.

— Вярвам ти. Защо просто да не опитаме следното: аз ще се просна на земята, а ти ще ме прегазиш няколко пъти със собствената ми кола… в името на старото време. Ще ти хареса ли? Вероятно ще си получиш парите независимо дали съм жив, или мъртъв.

— Няма защо да се заяждаш. Трябва да си свърша работата. Нищо лично.

— Нищо лично? Досаждаш на майка ми, крадеш колата ми, а сега разправяш на хората, че си бременна от мен! Според мен забременяването е нещо доста лично! Господи, не е ли достатъчно, че съм обвинен в убийство? Какво всъщност си ти? Агентка на дявола?

— Май си прекалено напрегнат.

— Вече не. Примирен съм. Всеки си носи кръста… а ти си моят кръст. Предавам се. Вземи колата. Вече не ми пука. Само ще те помоля да не катастрофираш прекалено често и да й смениш маслото, когато светне лампичката. — Морели въздъхна и огледа вътрешността на джипа. — Не си звъняла по телефона, нали?

— Не, разбира се.

— Обажданията са адски скъпи.

— Не се тревожи.

— Мамка му! — изруга той. — Животът ми е пълна гадост.

— Вероятно е така само на този етап.

Изражението му омекна.

— Харесва ми тоалетът ти — усмихна се той, дръпна тениската ми и огледа черния спортен сутиен. — Много секси.

Заля ме гореща вълна. Казах си, че е от гняв, но подозирах, че е по-скоро от паниката, предизвикана от силното ми желание. Ударих го по ръката.

— Не ме пипай!

— Какво толкова, по дяволите? Нали си бременна от мен, забрави ли? Още една малка интимност не би трябвало да те притеснява.

Той се наведе към мен и добави:

— И червилото ти ми харесва. Виненочервено. Адски съблазнително.

И ме целуна.

Знам, че трябваше да го сритам в чатала, но целувката беше прекрасна. Джо Морели все още целуваше великолепно. Целувката започна бавно и нежно, после стана страстна и гореща. Той се отдръпна и се усмихна, а аз загрях, че съм измамена.

— Пипнах те — ухили се Морели.

— Задник!

Той протегна ръка и дръпна ключовете от волана.

— Не искам да ме следиш.

— Въобще не би ми минало през ума.

— Добре де, но аз все пак ще те забавя — каза той, отиде до контейнера за боклук зад деликатесния магазин и метна ключовете вътре. — Наслука! — Ухили се и тръгна към буса. — И не забравяй да си изтриеш краката, преди да влезеш в джипа.

— Чакай малко — изкрещях след него. — Имам няколко въпроса. Искам да науча за убийството. Искам да науча и за Кармен Санчес. Вярно ли е, че има наемен убиец по петите ти?

Морели се качи в буса и подкара. Контейнерът за боклук беше огромен. Над метър и петдесет висок и поне два метра дълъг. Застанах на пръсти и надникнах вътре. Беше пълен до половината и вонеше на мърша. Не видях ключовете.

Една по-неоправна жена щеше да избухне в сълзи. А една по-умна щеше да има втори комплект ключове. Аз довлякох една дървена щайга до контейнера и стъпих върху нея, за да огледам по-добре. Повечето боклук беше в чували. Някои от тях се бяха разкъсали от падането и отвътре се бяха разпилели полуизядени сандвичи, картофена салата, утайка от кафе, мазнина от грила и омекнали марули, превърнали се в нещо като първичен бульон.

Помислих си за прегазените по пътищата животни. Прах в прахта… майонеза за различните съставки. Независимо дали става дума за котки или салати, смъртта е адски непривлекателна.

Припомних си всеки, когото познавах, но не се сетих за достатъчно тъп човек, който би се пъхнал в контейнера заради мен. Добре де, сега или никога. Надигнах се и преметнах крака през ръба. Увиснах над контейнера и призовах на помощ всичките си сили. Спуснах се бавно, свила устни от отвращение. Ако усетех и най-слабата миризма на плъх, веднага щях да изчезна.

Под краката ми запукаха консервени кутии. Стъпих в нещо меко и мазно и се подхлъзнах. Сграбчих ръба на контейнера и си ударих лакътя. Изругах и преглътнах сълзите си.

Намерих сравнително чист найлонов плик от хляб и го използвах като ръкавица, за да преровя гнусотиите; бърках внимателно, уплашена до смърт, че мога да падна по лице в салатите и телешкия мозък. Количеството изхвърлена храна ми подейства отрезвяващо. Прахосването й ми се стори отвратително като смрадта на гнило, която сякаш бе залепнала за устата и носа ми.

След около цяла вечност открих ключовете — потънали в някаква жълто-кафява гадост. Не видях пелени наблизо и се изпълних с надежда, че странното вещество всъщност е горчица. Пъхнах увитата си в найлоновия плик ръка вътре и ми се повдигна.

Задържах дъха си, метнах ключовете на асфалта и без да губя време, ги последвах. Изтрих ключовете колкото се може по-добре с плика. Повечето от жълтата гнусотия се изчисти и реших, че ключовете стават за спешен случай. Събух си маратонките и с два пръста махнах и чорапите си. Огледах се внимателно. С изключение на соса, размазан по тениската ми, изглеждах сравнително чиста.

До контейнера бяха оставени стари вестници. Покрих седалката със спортните страници, в случай че съм пропуснала някоя мръсотия, залепнала за задника ми. После застлах и пода с вестници и внимателно оставих маратонките и чорапите си в средата.

Погледнах останалата част от вестника и едро заглавие прикова погледа ми: „МЕСТЕН ЖИТЕЛ УБИТ ПРИ УЛИЧНА ПРЕСТРЕЛКА“. Под заглавието имаше снимка на Джон Кюзак. Бях говорила с него в сряда. Днес беше петък. Вестникът в ръката ми беше от вчера. Прочетох историята внимателно. Кюзак бил застрелян късно в сряда през нощта пред кооперацията си. По-нататък обясняваха, че бил герой от Виетнам, получил орден „Пурпурно сърце“, както и колоритен, обичан от съседите си тип. За момента полицията не разполагаше с мотив, нито със заподозрян.

Облегнах се на черокито и се опитах да осмисля прочетеното. Кюзак изглеждаше толкова огромен и здрав, когато говорих с него. А сега беше мъртъв. Първо Едълман, прегазен пред входа, а сега и Кюзак. От тримата, видели и запомнили тайнствения свидетел, двама вече бяха мъртви. Сетих се за госпожа Сантяго и децата й и потръпнах.

Сгънах грижливо вестника и го сложих при картата. Когато се приберях, щях да звънна на Газара, за да се уверя в безопасността на госпожа Сантяго.

Гадната воня на боклук не искаше да напусне носа ми и не усещах собствената си миризма, но за всеки случай отворих прозорците на джипа.

Паркирах пред пералнята и влязох вътре боса. В помещението имаше само една възрастна жена, която сгъваше дрехите си.

— Божичко! — възкликна тя озадачено. — Каква е тази воня?

Усетих как се изчервявам.

— Сигурно идва отвън — обясних бързо. — Влязла е, когато отворих вратата.

— Ужасна е!

Подсмръкнах, но не подуших нищо. Носът ми се бе запушил в самозащита. После си погледнах фланелката.

— На салата ли мирише?

Жената притисна изпрано калъфче от възглавница към носа си и изохка:

— Ще повърна…

Натъпках прането си в панера и изхвърчах от пералнята. На път за вкъщи спрях пред светофара и забелязах, че очите ми се насълзяват. Зловеща работа. Слава Богу, когато спрях на паркинга зад кооперацията, наоколо нямаше никого. Фоайето и асансьорът бяха празни. Дотук добре. Вратите на асансьора се отвориха на втория етаж и тук също нямаше жив човек. Въздъхнах облекчено, завлякох панера до вратата на апартамента си, влязох вътре, съблякох се и прибрах мърлявите си дрехи в един черен найлонов чувал за боклук.

Пъхнах се под душа и се сапунисах три пъти. После си облякох чисти дрехи, излязох в коридора и почуках на вратата на господин Волески, за да проверя дали вече съм достатъчно чиста.

Той отвори и незабавно притисна ръка към носа си.

— Майчице! — изстена господин Волески. — Каква е тая смрад?

— И аз това се чудех — отговорих замислено. — Май се носи из целия коридор.

— Вони на мърша.

Въздъхнах.

— Да. И аз си помислих същото.

Върнах се вкъщи. Налагаше се да изпера всичко отново, но монетите ми бяха свършили. Трябваше да отида при нашите, за да се погрижа за прането. Погледнах си часовника. Почти шест. Щях да звънна на майка ми от телефона в джипа и да я предупредя, че все пак ще отида на вечеря.

Паркирах пред къщата на нашите и майка ми се появи в същия миг, задвижена от някакъв мистериозен майчински инстинкт, който винаги й подсказваше, че дъщеря й е отвън.

— Нова кола — усмихна се тя. — Много е хубава. Откъде я взе?

Държах панера в едната си ръка и найлоновия чувал в другата.

— Взех я на заем от един приятел.

— От кого?

— Не го познаваш. Един от бившите ми съученици.

— Е, късметлийка си, щом имаш такива приятели. Би трябвало да го зарадваш с нещо. Да му опечеш един кекс.

Минах покрай нея и тръгнах към стълбите за мазето.

— Донесох си прането. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. Каква е тази смрад? От теб ли се носи? Вониш на кофа за боклук.

— Случайно си изпуснах ключовете в един контейнер за боклук и ми се наложи да вляза вътре, за да ги извадя.

— Не разбирам как вечно ти се случват такива неща. Защо не се случват на другите хора? Познаваш ли друг човек, който си е изпускал ключовете в контейнер за боклук? Аз поне не познавам. Ти си единствената, която може да направи такова нещо.

Баба Мазур излезе от кухнята и отбеляза:

— Вони на повърнато.

— От Стефани е — обясни майка ми. — Влязла в контейнер за боклук.

— Какво пък е правила там? Да не е търсила трупове? Гледах по телевизията едно криминале и там мафията пръсна черепа на един тип и го остави за храна на плъховете в контейнер за боклук.

— Търсила си ключовете — каза мама. — Станало случайно.

— Звучи разочароващо — изсумтя баба. — Очаквах нещо по-добро от нея.

Когато приключихме с вечерята, звъннах на Еди Газара, заредих пералнята отново и измих с градинския маркуч маратонките си и ключовете. Напръсках вътрешността на джипа с лизол и отворих широко прозорците. Алармата не вършеше работа при отворени прозорци, но не мислех, че Морели ще рискува да си прибере черокито, когато е паркирано пред дома на нашите. Взех си душ и облякох чисти дрехи.

Бях уплашена от смъртта на Джон Кюзак и нямах желание да влизам в тъмния си апартамент, затова си тръгнах рано. Тъкмо бях заключила вратата зад себе си, когато телефонът звънна. Гласът беше приглушен, затова наострих уши и се намръщих на слушалката, сякаш това можеше да ми помогне.

Страхът не е логично чувство. Никой не би могъл да ме нарани физически по телефона, но все пак потреперих, когато осъзнах, че чувам гласа на Рамирес.

Веднага затръшнах слушалката, а когато телефонът звънна отново, го изключих от контакта. Имах нужда от телефонен секретар, за да следя кой ме търси, но не можех да си позволя да си купя, докато не заловях някой престъпник. Утре сутринта щях да се отправя към дома на Лони Дод.

Събудих се от силното плющене на дъжда по противопожарната стълба. Прекрасно. Животът ми се нуждаеше точно от такова усложнение. Изпълзях от леглото и дръпнах завесите настрани, недоволна от проливния дъжд. Паркингът лъщеше и отразяваше светлина от някакъв загадъчен източник. Останалата част от света беше тъмносива, облаците — надвиснали и плътни, сградите — лишени от цвят.

Изкъпах се и облякох джинси и тениска. Оставих си косата да изсъхне от само себе си. Нямаше смисъл да я фризирам, след като щях да подгизна в мига, когато излезех от кооперацията. Закусих, измих си зъбите и си сложих дебела очна линия в тюркоазено, за да освежа мрака. В чест на дъжда си обух маратонките, с които бях влизала в контейнера. Погледнах надолу и подуших. Май долавях слаба миризма на пушена шунка, но не беше страшна.

Проверих си чантата, за да се уверя, че всичките ми хубавини са вътре — белезници, палка, фенер, револвер, допълнителни амуниции (съвсем излишни, тъй като вече бях забравила как се зарежда оръжието, но пък човек не знае кога може да му потрябва нещо тежко, за да замери някой престъпник). Натъпках вътре и папката на Дод заедно със сгъваем чадър и пакетче солети за спешни случаи. Грабнах си жестокото шушляково яке в червено и черно, закупено в хубавите дни, когато принадлежах към класата на привилегированите трудещи се, и се отправих към паркинга.

Денят беше подходящ за четене на комикси в леглото и ядене на шоколадови бисквити. Но не беше особено приятен за ловене на бегълци от закона. За съжаление, бях закъсала с парите и не можех да си избирам подходящи за работа дни.

Адресът на Лони Дод беше улица „Барне“ 2115. Извадих картата и проверих координатите му. Хамилтън е около три пъти по-голям от Трентън и има форма на питка, нахапана от няколко страни. Улица „Барне“ минаваше зад железопътните линии на север от Ярдвил, началото на долната част на областта.

Поех по „Чеймбърс“ и завих по „Аполо“, откъдето тръгва улица „Барне“. Небето беше леко просветляло и можех да разчета номерата на къщите, докато шофирах. Колкото повече се приближавах към номер 2115, толкова по-потисната се чувствах. Цените на имотите тук спадаха с ужасяваща скорост. Онова, което започваше като почтен работнически квартал със спретнати бунгала върху просторни терени, постепенно се превръщаше в занемарено убежище на хора с ниски или несъществуващи доходи.

Номер 2115 се намираше в края на улицата. Тревата беше неокосена и осеяна с плевели. Ръждясало колело и пералня с изкривен капак украсяваха предния двор. Къщата представляваше малък циментов куб и приличаше повече на външен клозет, отколкото на дом. Или пък на нещо, предназначено за пилета или прасета. На големия преден прозорец бе закачен мърляв чаршаф, вероятно за да позволи на обитателите на къщата да размазват на спокойствие бирени кутии в челата си и да планират кървави бунтове, без някой да ги наблюдава.

Напомних си, че трябва да свърша работата на всяка цена. Дъждът плющеше неуморно по покрива на джипа и се стичаше по предното стъкло. Реших да си дам малко кураж, като си поосвежа червилото. Не почувствах прилив на смелост, затова повторих опната линия и добавих спирала и руж. Погледнах се в огледалото за обратно виждане. Не беше лошо. После разгледах внимателно снимката на Дод. Нямах желание да се нахвърля върху друг човек. Пуснах ключовете си в чантата, вдигнах качулката на якето и излязох от колата. Почуках на вратата на Дод и осъзнах, че тайно се надявам да не си е у дома. Дъждът, мрачното време, мизерният квартал и скапаната къща ми действаха потискащо. Реших, че ако не ми отворят и на второто почукване, ще приема това като знак от Господ, че не ми е писано да заловя Дод, и ще се разкарам оттук.

Никой не отговори и на второто почукване, но чух пускане на вода в тоалетната и разбрах, че в къщата има някой. По дяволите! Ударих енергично вратата с юмрук и изкрещях:

— Отворете!

После ми дойде гениална идея и добавих:

— Доставка на пица.

Кльощав тип с тъмна, дълга до раменете коса отвори вратата. Беше няколко сантиметра по-висок от мен. Нямаше риза и обувки — носеше само мърляви широки джинси, закопчани до половината. Зад него видях пълна с боклуци всекидневна. Оттам смърдеше на котка.

— Не съм поръчвал пица — каза кльощавият.

— Вие ли сте Лони Дод?

— Да. Каква е тази дивотия с пицата?

— Това беше начинът да ви накарам да отворите.

— Какво?

— Работя за Винсънт Плъм, човека, платил гаранцията ви. Пропуснали сте явяването си в съда и господин Плъм би искал да ви определят нова дата.

— Майната му. Няма да ходя никъде.

Дъждът се стичаше по якето ми и мокреше джинсите и маратонките ми.

— Ще ви отнеме само няколко минути. С удоволствие ще ви закарам дотам.

— Плъм не е собственик на фирма за лимузини. Наема само два вида хора — жени с огромни цици и гадни ловци на хора. Нищо лично, а и е трудно да се види заради якето, но нямаш вид на жена с огромни цици. А това автоматично те превръща в гаден ловец на хора.

Внезапно той протегна ръка, грабна чантата ми и изсипа съдържанието й на вехтия мокет зад гърба си. Револверът се приземи с трясък.

— Можеш да си навлечеш сериозни неприятности в този щат, когато носиш скрито оръжие — съобщи ми Дод.

Присвих очи.

— Ще сътрудничиш ли?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че ако имаш акъл в главата, ще нахлузиш риза и обувки и ще дойдеш с мен.

— Май нямам много акъл — ухили се той.

— Добре. Тогава ми върни нещата и с радост ще си тръгна оттук.

Никога не бях изричала нещо по-вярно.

— Няма да ти върна нищо. Тези боклуци вече са мои.

Чудех се дали да го сритам в топките, когато той изведнъж ме бутна силно в гърдите. Излетях от циментовата площадка и тупнах по задник в калта.

— Разкарай се — каза Дод. — Или ще те гръмна със собствения ти шибан пищов.

Вратата се затръшна и чух изтракване на резе. Надигнах се и си избърсах ръцете в якето. Не можех да повярвам, че бях стояла неподвижна като пън и го бях оставила да ми гепи чантата. Какво, по дяволите, си мислех?

Мислех си за Кларънс Сампсън, а не за Лони Дод. А Лони Дод не беше тлъст пияница. Трябваше да внимавам повече. Трябваше да стоя по-далеч от него. И трябваше да държа спрея в ръка, а не в чантата си.

Имах да уча доста, за да стана добър ловец на хора. Липсваха ми умения, но по-важното бе, че и поведението ми не бе подходящо. Рейнджъра се бе опитал да ме посъветва, но не му бях обърнала внимание. Беше ме предупредил, че вечно трябва да съм нащрек. Да виждам всичко във всяка секунда, в която се движа по улиците. Че ако човек се унесе в мисли, може да умре. Че ловецът на престъпници винаги трябваше да е подготвен за най-лошото.

Тогава думите му ми се сториха пресилени. Но май съветът бе доста добър.

Върнах се до джипа и застанах вбесена до него, като ругаех себе си, Дод и „И. И. Мартин“. Споменах и имената на Рамирес и Морели и сритах предната гума.

— А сега какво? — изкрещях в дъжда. — Какво ще правиш сега, генийче?

Е, със сигурност нямаше да си тръгна с Лони Дод, окован в белезници и тръшнат на задната седалка на черокито. Осъзнах, че се нуждая от помощ, но имам само две възможности. Полицията или Рейнджъра. Ако се обадех в полицията, можех да закъсам заради оръжието. Налагаше се да звънна на Рейнджъра.

Затворих очи. Нямах никакво желание да се обаждам на Рейнджъра. Исках да си свърша работата сама и да покажа на всички колко съм способна.

— Гордостта предхожда провала — казах високо. Не бях сигурна какво точно означава това, но ми прозвуча правилно.

Поех си дълбоко дъх, свалих мокрото яке, настаних се на седалката и звъннах на Рейнджъра.

— Ало?

— Имам проблем.

— Гола ли си?

— Не.

— Жалко.

— Заклещила съм един престъпник в дома му, но нямам късмет с ареста.

— Ще ми обясниш ли какво точно означава липсата на късмет?

— Оня ми гепи чантата и ме изрита от къщата.

Пауза.

— Предполагам, че не си успяла да си запазиш оръжието, нали?

— Не успях. Но хубавото е, че не беше заредено.

— А имаше ли патрони в чантата?

— Може и да имаше няколко.

— Къде си сега?

— Пред къщата му. В джипа.

— И искаш да дойда и да убедя човека, че трябва да се държи добре?

— Да.

Имаш късмет, че съм в настроение и съм готов да играя ролята на Хенри Хигинс. Кажи ми адреса.

Дадох му адреса и затворих, отвратена от себе си. Бях въоръжила престъпника, а сега изпращах Рейнджъра да разчисти бъркотията, която бях създала. Трябваше да си размърдам акъла най-после. Щях да се науча как да зареждам проклетото оръжие и да стрелям. Вероятно никога нямаше да имам кураж да прострелям Джо Морели, но бях абсолютно убедена, че и окото ми няма да мигне, когато застрелям Лони Дод.

Вперих очи в часовника на таблото и зачаках Рейнджъра, обзета от нетърпение да приключим с недовършената работа. Минаха десет минути преди мерцедесът да се появи в края на улицата и да се понесе към мен в дъжда, лъскав и зловещ. Стори ми се, че дори водата не смее да повреди безукорната му боя.

Излязохме едновременно от колите. Рейнджъра носеше бейзболно кепе, тесни черни джинси и черна тениска. Той си закачи найлоновия колан с кобура и пистолета. На пръв поглед приличаше на ченге от екипа за бързо реагиране. После нахлузи бронираната си жилетка и попита:

— Как се казва престъпникът?

— Лони Дод.

— Имаш ли снимка?

Изтичах до джипа, извадих снимката на Дод и му я подадох.

— Какво е направил? — поинтересува се той.

— Кражба на коли. За първи път му е.

— Сам ли е?

— Доколкото знам, да, но не мога да гарантирам.

— Къщата има ли задна врата?

— Не знам.

— Хайде да проверим.

Тръгнахме към задната част на къщата. Вървяхме през високата трева и държахме под око предната врата и прозорците. Не си бях направила труда да си облека якето. Стори ми се излишно усложнение в този момент. Цялата ми енергия бе съсредоточена в залавянето на Дод. Бях прогизнала до кости, но мисълта, че няма начин да се намокря още повече, ми подейства ободрително. Задният двор приличаше на предния: висока трева, ръждясала люлка, две кофи, преливащи от боклук — очуканите им капаци лежаха в тревата. Задната врата на къщата се отваряше към двора.

Рейнджъра ме дръпна по-близо към бунгалото, далеч от прозореца.

— Стой тук и наблюдавай задната врата — нареди ми той. — Аз отивам отпред. Не искам да се правиш на герой. Ако видиш някой да тича към железопътните линии, стой далеч от пътя му. Ясно ли ти е?

От косата и носа ми капеше вода.

— Съжалявам, че те забърках във всичко това — казах с извинителен тон.

— Вината си е отчасти моя. Не те приемах достатъчно насериозно. Ако наистина възнамеряваш да се занимаваш с тази работа, ще се нуждаеш от помощ. Поне отначало. А и трябва да поговорим за техниките за залавяне.

— Имам нужда от партньор.

— Да. Така си е.

Той ме остави и заобиколи къщата. Стъпките му бяха заглушени от дъжда. Сдържах дъха си и наострих уши. Чух как Рейнджъра чука на вратата, а после се представя.

Очевидно отвътре му отговориха, но не чух какво. Последва див шум и раздвижване. Предупреждения от страна на Рейнджъра, че ще влезе в къщата, трясък от разбиване на врата, силни крясъци. Единичен изстрел.

Задната врата се отвори и Лони Дод изхвърча навън и се отправи не към железопътните линии, а към съседната къща. Все още бе издокаран само в мърлявите си джинси. Тичаше сляпо в дъжда, очевидно силно паникьосан. Бях отчасти скрита от бараката в двора и той профуча покрай мен, без да ме види. Забелязах сребристия блясък на оръжие, пъхнато в колана на джинсите му. И това ако не беше свинщина! След всички други обиди проклетото влечуго се опитваше да избяга с револвера ми. Четиристотин долара щяха да заминат по дяволите. И то точно когато реших да се науча да го използвам това шибано нещо.

По никакъв начин не можех да позволя това да се случи. Изкрещях на Рейнджъра и се втурнах след Дод. Той нямаше голяма преднина, а пък предимството ми бе, че бях с маратонки. Дод се пързаляше по мократа от дъжда трева и се препъваше в Господ знае какво. Падна на коляно и аз се стоварих на гърба му. Проснахме се на земята. Той изстена тежко заради шестдесетте килограма вбесена жена на гърба си. Е, добре де, шестдесет и пет, но не повече. Кълна се.

Дод се помъчи да си поеме дъх, а аз грабнах револвера. Не заради силно развит инстинкт за самосъхранение, а от чисто собственическо чувство. Това си беше моето оръжие, дявол да го вземе! Скочих на крака и го насочих срещу Лони. Държах го с две ръце, за да сведа треперенето им до минимум. Въобще не ми дойде наум да проверя дали оръжието е заредено.

— Не мърдай! — изкрещях с пълна сила. — Не смей да помръднеш или ще стрелям!

Забелязах Рейнджъра с периферното си зрение. Той притисна коляно в кръста на Дод, закопча му белезниците и го вдигна на крака.

— Това шибано копеле ме простреля! — оплака ми се Рейнджъра. — Можеш ли да повярваш? Някакъв смотан крадец на коли да ме простреля!

Той блъсна Дод пред себе си и го подкара към улицата.

— А аз да нося шибана бронирана жилетка.

Убеден бях, че този задник ще ме простреля точно там. Ама не. Тоя скапаняк е толкова уплашен, че взе че ме простреля в крака.

Погледнах към крака на Рейнджъра и едва не припаднах.

— Тичай и звънни в полицията — нареди ми Рейнджъра. — И помоли Ал от сервиза да дойде да прибере колата ми.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Повърхностна рана, маце. Няма за какво да се тревожиш.

Звъннах на всички телефони, събрах си чантата и пръснатите вещи от къщата на Дод и зачаках ченгетата заедно с Рейнджъра. Бяхме овързали Дод като пълнена гъска и го бяхме проснали по корем в калта. Двамата с Рейнджъра седяхме на бордюра под проливния дъжд. Той не изглеждаше особено притеснен от раната си. Каза, че му се били случвали и по-лоши неща, но виждах, че болката го измъчва, защото стискаше зъби.

Обвих ръце около раменете си и стиснах зъби, за да им попреча да тракат. На външен вид бях адски стегната, истински стоик като Рейнджъра, но отвътре треперех толкова силно, че сърцето ми едва не изхвръкна от гърдите.