Стефани Плъм или Г-ца 10%

2.

Купих си кутия сода от магазина на Фиорели и я изпих, докато отивах към колата. Седнах зад волана, разкопчах горните две копчета на червената си копринена блуза и свалих чорапогащника си, победена от жегата. После отворих папката на Морели и първо разгледах снимките. Имаше една моментална от ареста, друга, на която беше с кафяво кожено яке и джинси, и официална снимка с риза и вратовръзка, очевидно свалена от полицейското му досие. Не се беше променил много. Може би беше малко по-слаб. По-ясно изразени черти на лицето. Няколко бръчици около очите. Нов тънък белег пресичаше дясната му вежда и правеше клепача му леко отпуснат. Ефектът беше обезпокояващ. Дори заплашителен.

Морели се бе възползвал от наивността ми цели два пъти. След сцената на пода в сладкарницата не ми се беше обадил, не ми беше пратил картичка, дори не се бе сбогувал с мен. А най-ужасното беше, че аз много исках да ми се обади. Мери Лу Молнар беше права за него. Наистина беше неустоим.

Казах си, че това е стара история. Не бях виждала Морели повече от три или четири пъти през последните единадесет години, а и всеки път бе от разстояние. Той беше част от детството ми и детските ми чувства към него нямаха място в настоящето. Трябваше да си свърша работата. Беше съвсем просто. Не се канех да си връщам за старите рани. Откриването му нямаше нищо общо с отмъщението. Исках да го намеря само за да мога да си платя наема. Да бе! Сигурно затова внезапно стомахът ми се сви.

Според информацията от договора за гаранция Морели живееше в блок близо до шосе 1. Стори ми се, че мястото е подходящо за начало на проучванията ми. Съмнявах се, че Морели си седи вкъщи, но можех да разпитам съседите му и да проверя дали си прибира пощата.

Оставих папката настрани и неохотно напъхах краката си обратно в черните обувки. Завъртях ключа, но колата не реагира. Фраснах таблото с юмрук и изсумтях облекчено, когато двигателят заработи.

След десет минути отбих на паркинга пред дома на Морели. Сградите бяха двуетажни, тухлени, семпли. Всяка имаше по два дълги коридора, в които имаше по осем апартамента. Изгасих двигателя и огледах номерата на апартаментите. Морели живееше в задната част на първия етаж.

Поседях известно време в колата. Чувствах се ужасно тъпа и неспособна. Ами ако Морели си беше у дома? Какво щях да правя? Да го заплаша, че ще го обадя на майка му, ако не се съгласи доброволно да дойде с мен? Търсеха го за убийство все пак. Залогът беше адски висок. Не можех да си представя, че Джо би ме наранил, но пък вероятността да бъда смъртно засрамена бе доста висока. Не че някога срамът ме е спирал да се хвърля сляпо в някой малоумен проект… например в скапания брак с Дики Ор, тоя проклет задник. Споменът ме накара да се намръщя. Направо не можех да си представя как съм посмяла да се омъжа за човек на име Дики.

Добре де, да оставим Дики. Сега става дума за Морели. Време беше да проверя пощенската му кутия, а после и апартамента. Ако имах късмет (или пък бях напълно лишена от него, зависи от гледната точка) и той отвореше вратата, щях да лъжа като луда и после да изчезна. А след това щях да повикам полицията и да оставя мръсната работа на тях.

Измарширувах по асфалта и прилежно се втренчих в пощенските кутии, окачени на тухлената стена. Всички бяха пълни с пликове, но тази на Морели бе най-претъпкана. Минах по коридора и почуках на вратата му. Никакъв отговор. Страхотна изненада! Почуках отново и зачаках. Нищо. Отидох до задната част на сградата и преброих прозорците. Четири за Морели и четири за апартамента зад неговия. Щорите на Морели бяха пуснати, но аз се приближих до прозореца и надникнах вътре, като се опитвах да видя нещо между тях. Ако внезапно щорите се вдигнеха и се появеше нечие лице, щях да подмокря гащите. За щастие, нищо подобно не се случи. Но за съжаление не видях и абсолютно нищо. Върнах се в коридора и опитах останалите три апартамента. Два от тях бяха празни. Третият бе обитаван от възрастна жена, която живееше тук от шест години, но никога не бе виждала Морели. Задънена улица.

Върнах се в колата, настаних се удобно и се зачудих какво да правя. Наоколо бе пълно мъртвило — от отворените прозорци не гърмяха телевизори, не се мотаеха хлапета на колела, по малката морава нямаше кучета. Мястото не бе от тези, които привличат семейства. Нито пък от онези, където съседите се познават добре.

На паркинга влезе спортна кола и спря на едно от предните места. Шофьорът поседя известно време зад волана и се зачудих дали и той има същата задача като мен. Тъй като нямах какво друго да правя, реших да изчакам и да видя какво ще стане. След пет минути от колата слезе един мъж и тръгна към коридора на Морели.

Не можех да повярвам на очите си. Беше братовчедът на Джо, Морели Авантата. Той несъмнено си имаше и истинско име, но не можех да си го спомня. Откак се помнех, го познавах като Авантата. Живееше на една пресечка от болница „Свети Франсис“, когато бяхме деца. Вечно се мотаеше с Джо. Стиснах палци с надеждата, че Авантата идва да прибере нещо, което Джо е оставил при някой съсед. Или пък че в този момент се опитва да отвори някой от прозорците на Джо. Тъкмо се наслаждавах на идеята, че Авантата прониква с взлом в апартамента на Джо, когато той се появи иззад сградата с ключ в ръка и най-спокойно си влезе през вратата.

Зачаках търпеливо и след десетина минути Авантата се появи отново с черен сак в ръка, качи се в колата си и изчезна. Изчаках го да излезе от паркинга и потеглих след него. Поддържах дистанция от две-три коли между нас, а сърцето ми биеше лудо, въодушевено от перспективата за десет хиляди долара.

Проследих Авантата до улица „Стейт“ и го видях да спира на един частен път. Подминах го и паркирах няколко къщи по-нататък. В миналото това е бил модерен квартал с просторни каменни къщи и големи, добре поддържани морави. През шестдесетте години, когато съсипването на квартали било любимо занимание на либералите, един от собствениците на къщи на улица „Стейт“ продал дома си на чернокожо семейство. През следващите пет години цялото бяло население се паникьосало и напуснало махалата. В къщите се нанесли бедни, които ги разделили на апартаменти. Дворовете били занемарени, а прозорците — заковани с летви. Но както често се случва с хубавите места, в момента кварталът отново ставаше моден и се съвземаше.

Авантата излезе от къщата след няколко минути. Тръгна си сам и без черния сак. Леле Боже! Следа. Какви бяха шансовете Джо Морели да седи в къщата със сака в скута си? Реших, че са минимални. Вероятно си заслужаваше да проверя. Имах две възможности. Или веднага да повикам полицията, или да проведа свое собствено разследване. Ако се обадех в полицията, а Морели не беше тук, щях да приличам на идиот, а ченгетата можеха да не проявят разбиране и да не са готови да ми помогнат следващия път. От друга страна, нямах никакво желание да разследвам сама. Това не беше подходяща мисъл за човек, току-що започнал работа като ловец на престъпници, но не можех да я пропъдя от главата си.

Седях и зяпах къщата. Надявах се, че по някое време Морели ще се изнесе оттам и няма да ми се наложи аз да влизам. Погледнах си часовника и си помислих за ядене. Все пак на закуска бях пила само бира. Пак насочих очи към къщата. Ако приключех с тази задача, можех да се понеса към златните арки на „Макдоналдс“ и да си купя един хамбургер с дребните монети, които ми бяха останали. Добра мотивация.

Поех си дъх, отворих вратата и слязох от колата. Подканих се да действам. Не трябваше да превръщам нещо толкова просто в голяма работа. Джо вероятно дори не беше тук.

Тръгнах решително по тротоара, като си говорех сама. Стигнах до къщата и влязох без колебание. Пощенските кутии във вестибюла показваха, че апартаментите са осем. Всички кутии си имаха табелки с имена — освен онази на апартамент 201. Нито едно от имената не беше Морели.

Поради липса на по-добър план, реших да изпробвам загадъчната врата. Докато стигна до втората площадка, сърцето ми вече биеше лудо. Утеших се с мисълта, че това е сценична треска. Абсолютно нормално. Пак си поех дъх и без помощта на мозъка си успях да се придвижа до съответната врата. Някаква ръка почука по нея. Боже, това беше моята ръка.

Долових движение зад вратата. Някой стоеше от другата страна и ме наблюдаваше през шпионката. Морели? Бях убедена в това. Усетих как сърцето ми бие в гърлото. Защо, по дяволите, правех това? Аз си бях доставчик на евтино бельо. Какво ми разбираше главата от залавяне на убийци?

Напомних си, че не трябва да мисля за Джо като за убиец. А просто като за мъжествен кретен. За човека, който ме вкара в лошия път, а после надраска подробностите за случката на стената на мъжката тоалетна в ресторанта на Марио. Прехапах устни и се усмихнах глупаво на човека зад шпионката. Казах си, че никой мъжествен кретен не може да устои да не се притече на помощ на една тъпа патка.

Минаха още няколко секунди. Почти чувах как Морели ругае безмълвно и се чуди дали е разумно да отвори. Махнах с ръка пред шпионката — колеблив, незаплашителен жест, с който му показвах, че знам за присъствието му.

Резето изтрака, вратата се отвори и се озовах лице в лице с Морели. Стойката му беше агресивна, а гласът — изпълнен с нетърпение.

— Какво има?

Беше по-солиден, отколкото го помнех. По-ядосан. Очите му бяха далечни, а устата — по-цинична. Бях дошла да търся момче, което можеше да е извършило убийство от страст. Подозирах обаче, че човекът срещу мен може да извърши професионално убийство.

Забавих се за миг, за да овладея гласа си и да измисля добра лъжа.

— Търся Джо Джуниак…

— Сгрешили сте апартамента. Тук няма Джуниак.

Престорих се на объркана и се насилих да се усмихна.

— Извинете.

Отстъпих една крачка и тъкмо се канех да се втурна надолу по стълбите, когато Морели ме позна.

— Боже Господи! — извика той. — Стефани Плъм!

Този тон ми беше добре познат. Баща ми го използваше, когато хванеше псето на семейство Смълен да вдига крак над хортензиите му. Реших, че това не е проблем за мен — още в самото начало си изяснявахме, че между нас не кипи бурна любов. Това улесняваше работата ми. Така че казах:

— Джоузеф Морели. Каква изненада.

Той присви очи.

— Да. Страхотна. Също като онзи път, когато ме прегази с колата на баща си.

За да избегна сблъсъка, реших да дам някакво обяснение, но пък не се чувствах длъжна да лъжа убедително.

— Беше случайно. Кракът ми се хлъзна върху педала.

— Не беше случайно. Ти се качи на бордюра и ме подгони по тротоара. Можеше да ме убиеш.

Той се наведе напред и огледа коридора.

— Всъщност какво правиш тук? Прочела си за мен във вестниците и си решила, че животът ми не е достатъчно сложен?

Добрите ми намерения се изпариха.

— Въобще не ми пука за шибания ти живот — отговорих рязко. — Работя за братовчед ми Вини. Нарушил си съдебната гаранция.

Страхотен ход, Стефани! Великолепно самообладание.

Морели се ухили.

— И Вини те изпрати да ме прибереш?

— Защо, какво смешно има?

— Ами смешно си е. А трябва да ти призная, че тези дни наистина мога да оценя една добра шега, тъй като не съм чувал много напоследък.

Разбирах го. Ако ме очакваше двадесетгодишна или доживотна присъда, и аз нямаше да се веселя.

— Трябва да поговорим.

— Говори тогава. Бързам.

Прецених, че разполагам с около четиридесет секунди да го убедя да се предаде. Трябваше да започна с тежката артилерия още от самото начало. Да въздействам върху чувството му за вина.

— Ами майка ти?

— Какво майка ми?

— Тя е подписала съдебната гаранция. Ще отговаря за сто хиляди долара. Ще трябва да ипотекира къщата си. А и как ще обясни на хората, че синът й е прекалено голямо шубе, за да застане на подсъдимата скамейка?

Джо изкриви устни презрително.

— Губиш си времето. Не мисля да влизам в затвора. Ще ме заключат и ще изхвърлят ключа, а аз ще получа отличната възможност да се превърна в труп. Знаеш какво става с ченгетата в затвора. Хич не е хубаво. А ако искаш да чуеш още нещо от неприятната истина, то е, че ти ще си последният човек, на когото ще позволя да прибере парите от гаранцията. Ти си напълно откачена. Прегази ме с оня шибан буик…

Упорито си напомнях, че не ми пука за Морели и мнението му за мен, но, честно казано, враждебността му ме нарани. Дълбоко в сърцето си се надявах, че той храни нежни чувства към мен. Искаше ми се да го попитам защо не ми се беше обадил, след като ме съблазни в сладкарницата, но вместо това му изкрещях:

— Заслужаваше си да те прегазя. А и бездруго само те забърсах. Счупи си крака само защото се паникьоса и се просна на улицата.

— Извади късмет, че не те осъдих.

— А ти извади късмет, че не дадох на заден и не минах през теб поне три-четири пъти.

Морели завъртя очи и безпомощно вдигна ръце.

— Трябва да тръгвам. Бих искал да остана да си побъбрим и да се опитам да схвана женската логика, но…

— Женска логика? Моля?…

Джо се обърна, облече леко спортно сако и грабна от пода черния сак.

— Трябва да изчезвам оттук.

— Къде отиваш?

Той ме бутна настрани, пъхна един грозен черен пистолет в колана на джинсите си, заключи вратата и прибра ключа.

— Не е твоя работа.

— Слушай — казах упорито, като го последвах надолу по стълбите. — Може да съм нова в този занаят, но не съм глупава и не се отказвам лесно. Казах на Вини, че ще те пипна, и точно възнамерявам да направя. Можеш да бягаш, ако искаш, но ще те открия и ще направя всичко необходимо да те заловя.

Ама че нагло самохвалство! Не можех да повярвам, че точно аз изричам подобни думи. Извадих страхотен късмет, че го открих този път, а единственият начин да го заловя бе, ако се натъкна на него, когато е вече здраво овързан и в безсъзнание. Но дори и тогава не знаех колко надалеч ще мога да го завлека.

Морели излезе през задния вход и тръгна към една кола — нов модел — паркирана до сградата.

— Не се мъчи да проверяваш регистрационния номер — посъветва ме той. — Колата е взета на заем. След половин час вече ще съм с друга. И не си прави труда да ме следиш. Ще се отърва от теб. Гарантирам ти го.

Метна сака на предната седалка, понечи да влезе в колата, но спря. Обърна се, опря лакът на вратата и за първи път, откакто се бях появила на прага му, ме загледа внимателно. Първите гневни емоции се бяха изпарили, заменени от хладна преценка. Помислих си, че виждам у него ченгето. Онзи Морели, когото не познавах. Порасналия Морели, ако въобще такова животно съществуваше. Или пък си беше старият Джо, но с нов вид.

— Харесва ми, че си оставила косата си къдрава — най-после каза той. — Отива на личността ти. Много енергия, почти никакъв самоконтрол и дяволски сексапил.

— Не знаеш нищо за личността ми.

— Но знам мъничко за дяволския сексапил.

Изчервих се.

— Не е тактично да ми напомняш за това.

Морели се ухили.

— Права си. А може и да си била права и за буика. Вероятно съм заслужавал да бъда прегазен.

— Това извинение ли беше?

— Не. Но ще ти позволя да държиш фенера следващия път, когато си играем на влакче.

Когато се върнах в офиса на Вини, беше почти един. Отпуснах се в стола до бюрото на Кони и отметнах глава, за да се порадвам малко на хладния въздух от климатика.

— Да не си тичала? — Тя ме изгледа учудено. — Не съм виждала такова потене от времето на Никсън.

— В колата ми няма климатик.

— Ужас! Как вървят нещата с Морели? Откри ли някакви следи?

— Точно затова съм тук. Имам нужда от помощ. Залавянето на престъпници не е толкова лесно, колкото изглежда. Трябва да поговоря с някой експерт в тази работа.

— Познавам човека, който ти трябва. Рейнджъра. Рикардо Карлос Маносо. Второ поколение американец от кубински произход. Бил е в специалните части. Сега работи за Вини. Прави арести, за каквито другите агенти могат само да мечтаят. Понякога проявява прекалено творчество, но пък с гениите си е така, нали?

— Творчество?

— Невинаги играе по правилата.

— Аха.

— Нещо като Клинт Истууд във филмите с Мръсния Хари — обясни ми Кони. — Нямаш проблеми с Клинт Истууд, нали?

Тя набра някакъв номер, свърза се с пейджъра на Рейнджъра и остави съобщение. После ми се усмихна.

— Не се тревожи. Рейнджъра ще ти обясни всичко, което трябва да знаеш.

След около час седях срещу Маносо Рейнджъра в едно кафене в центъра. Правата му черна коса беше хваната на опашка. Бицепсите му изглеждаха издялани от гранит. Беше около метър и осемдесет, с мускулест врат и тяло, което казваше: „Не се закачай с мен“. Реших, че е към трийсетте.

Той се ухили.

— Значи според Кони бих могъл да те превърна в зъл и опасен агент по залавяне на обвиняеми, а? Тя ми каза, че трябвало да изкараш интензивния курс. Закъде толкова бързаш?

— Видя ли кафявия шеви до бордюра?

Рейнджъра завъртя очи към прозореца.

— Аха.

— Това е моята кола.

Той кимна развеселено.

— Добре, трябват ти пари. Нещо друго?

— Лични причини.

— Захващаш се с опасен бизнес. Тези лични причини трябва да са адски основателни.

— А ти поради какви причини се занимаваш с това?

Той вдигна небрежно ръце.

— Най-много за това ме бива.

Добър отговор. По-логичен от моя.

— Може би някой ден и аз ще стана добра. Но в момента мотивът ми е постоянната работа.

— Вини възложи ли ти беглец?

— Джоузеф Морели.

Рейнджъра отметна глава и се разсмя. Звукът отекна в малкото кафене.

— Олеле майчице! Шегуваш ли се? Няма начин да го пипнеш. Не си тръгнала след някой уличен боклук. Този тип е умен. И е много добър. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Кони каза, че си добър.

— Така е. Но ти никога няма да станеш добра като мен, сладурано.

И в най-добрите моменти търпението ми не е голямо, а това определено не бе един от тях.

— Позволи ми да ти изясня нещата — прекъснах го, като се наведох напред. — Безработна съм. Взеха ми колата. Хладилникът ми е празен. Може да ме изритат от апартамента ми. А всички тези неща никак не ми харесват. Не искам да си хабя енергията в празни приказки. Ще ми помогнеш ли, или не?

Маносо се ухили.

— Ще е адски забавно. Нещо като професор Хигинс и Илайза Дулитъл1 в Трентън.

— Как да те наричам? — попитах.

— Както ми казват всички. Рейнджъра.

Той взе документите, които бях донесла, после огледа внимателно договора за гаранцията.

— Започна ли вече проучването? Провери ли апартамента му?

— Нямаше го там, но извадих късмет и го открих в един апартамент на улица „Стейт“. Стигнах там тъкмо когато той излизаше.

— И?

— И той си тръгна.

— Мамка му! — изруга Рейнджъра. — Никой ли не ти каза, че трябва да го спреш?

— Помолих го да дойде в полицията с мен, но той каза, че не искал.

Нов весел смях.

— Сигурно нямаш оръжие, нали?

— Мислиш ли, че трябва да си купя?

— Добра идея — кимна той, все още ухилен, и продължи да чете. — Морели очистил някакъв тип — Зиги Кулеса. Използвал личното си оръжие, за да му вкара един 45-калибров куршум между очите, почти от упор — отбеляза той и ме погледна. — Разбираш ли нещо от оръжия?

— Знам само, че не ги харесвам.

— 45-калибров куршум влиза леко и чисто, но когато излезе, прави дупка колкото картоф. И навсякъде се пръскат мозък и костици. Главата на Зиги вероятно е експлодирала като яйце в микровълнова печка.

— Адски се радвам, че сподели това с мен.

Усмивката му озари помещението.

— Реших, че ще ти е интересно да го научиш.

Той се облегна и скръсти ръце на гърдите си.

— Знаеш ли нещо повече за случая?

— Според статиите от вестниците, които Морти Байърс е приложил към документацията, престрелката се състояла късно през нощта в жилищна сграда на „Шоу“. Преди малко повече от месец. Морели не бил дежурен и отишъл да посети Кармен Санчес. Морели твърди, че Санчес му се обадила по служебен въпрос и че когато стигнал до апартамента й, Зиги Кулеса отворил вратата и насочил пищов срещу него. Твърди, че застрелял Зиги при самозащита. Съседите на Кармен обаче разказали друга история. Няколко от тях се втурнали в коридора, когато чули изстрелите, и открили Морели, застанал над Кулеса с димящ пищов в ръката. Един от наемателите в сградата обезоръжил Морели и го държал до пристигането на ченгетата. Никой от наемателите не може да си спомни да е видял оръжие в ръката на Зиги, а и разследването не открило доказателства, че е бил въоръжен. Морели твърдял, че по време на престрелката в апартамента на Кармен имало втори човек, а трима от наемателите си спомнят, че са видели непознато лице, но очевидно мъжът е изчезнал преди полицията да се появи на местопрестъплението.

— Ами Кармен? — попита Рейнджъра.

— Никой не си спомня да я е видял. Последната статия е написана седмица след стрелбата и Кармен не се е появявала оттогава.

Рейнджъра кимна.

— Има ли още нещо?

— Май това е всичко.

— Онзи тип, когото Морели е гръмнал, е работел за Бенито Рамирес. Това име говори ли ти нещо?

— Рамирес е боксьор.

— И нещо повече. Той е шибано чудо. Тежка категория. Най-сериозното нещо, което някога се е случвало в Трентън. Тренира във фитнес зала на улица „Старк“. Зиги бил от най-близкото му обкръжение. Понякога дори му бил спаринг-партньор. Но Рамирес го държал най-вече като бодигард и момче за всичко.

— По улиците говори ли се защо Морели е застрелял Кулеса?

Рейнджъра ме изгледа замислено.

— Не. Но сигурно си е имал основателна причина. Морели е свестен тип, а ако ченге иска да очисти някого, винаги може да го направи по-добре.

— Дори свестните ченгета допускат грешки.

— Не като тази, маце. Не и Морели.

— Какво точно искаш да ми кажеш?

— Искам да те посъветвам да си много внимателна.

Внезапно стомахът ми се сви. Тук не ставаше дума за весело приключение, по време на което мога да изкарам някой долар. Залавянето на Морели щеше да е адски трудно. А предаването му на съда щеше да е направо гадно. Той не беше любимият ми човек, но не го мразех достатъчно, за да искам да прекара остатъка от живота си в затвора.

— Все още ли искаш да го пипнеш? — попита ме Рейнджъра.

Не отговорих.

— Ако не го направиш ти, ще го направи някой друг — обясни ми Рейнджъра. — Това е нещо, което трябва да запомниш. И не трябва да му мислиш прекалено много. Просто си вършиш работата и залавяш беглеца. Човек трябва да има доверие в системата.

— Ти доверяваш ли й се?

— Определено ми харесва повече от анархията.

— В този случай има много пари. Ако си толкова добър, защо Вини не възложи Морели на теб? Защо въобще го е дал на Морти Байърс?

— Действията на Вини невинаги могат да бъдат обяснени.

— Има ли още нещо, което трябва да знам за Морели?

— Ако си искаш парите, по-добре ще е да го откриеш бързо. Носи се слух, че съдът е най-малкият му проблем.

— Да не искаш да кажеш, че някой е поръчал убийството му?

Рейнджъра се престори, че натиска спусък.

— Бам!

— Сигурен ли си?

Той сви рамене.

— Повтарям ти каквото съм чул.

— Става все по-заплетено — отбелязах умно.

— Както вече ти казах, не мисли за това. Твоята задача е проста. Намираш човека и го водиш в полицията.

— Мислиш ли, че мога да го направя?

— Не.

Ако се опитваше да ме обезкуражи, това определено беше грешният отговор.

— Ще ми помогнеш ли все пак?

— Стига да не споделиш това с никого. Не искам да си проваля имиджа и да ме помислят за добро момче.

Кимнах.

— Добре. Откъде започваме?

— Първо трябва да те екипираме. А докато избираме железарията ти, ще ти разкажа за закона.

— Няма да е прекалено скъпо, нали?

— Времето и знанията ми ще са безплатни, защото те харесах, а и винаги съм искал да бъда професор Хигинс, но белезниците струват четиридесет долара. Имаш ли нещо в кредитната карта?

Нямах абсолютно нищо. Бях оставила в заложната къща няколкото си хубави бижута и бях продала канапето от всекидневната на един от съседите си, за да мога да си платя вноските по картата. Основните ми домакински уреди бяха отишли за колата. Бяха ми останали само малко пари, които упорито отказвах да докосна. Пазех ги за лечение в ортопедията, след като кредиторите ми счупят капачките на коленете.

Е, по дяволите, парите бездруго сигурно нямаше да стигнат за нови колене.

— Е, имам няколко долара — казах накрая.

Метнах новата си голяма чанта от черна кожа на пода до стола и се настаних до масата. Мама, татко и баба Мазур вече седяха нетърпеливо и чакаха да узнаят как е минала срещата ми с Вини.

— Закъсня с дванадесет минути — отбеляза мама. — Ослушвах се за сирени. Не си катастрофирала, нали?

— Работих.

— Вече? — извика тя и се обърна към баща ми. — Днес е първият й работен ден, а братовчед ти вече я кара да работи извънредно. Трябва да поговориш с него, Франк.

— Нещата не стоят по този начин — казах аз. — На плаващо работно време съм.

— Баща ти работи в пощите тридесет години и нито веднъж не закъсня за вечеря.

Не успях да потисна тежката си въздишка.

— Защо въздишаш? — веднага попита майка ми.

— И каква е тази нова чанта? Кога я купи?

— Днес. Трябва да нося някои неща със себе си — заради новата работа. Имам нужда от по-голяма чанта.

— Какви неща? Нали си деловодителка.

— Това място вече беше заето. Получих друга работа.

— Каква?

Сипах си кетчуп върху рулото и едва потиснах поредната си въздишка.

— Агент по възстановяването.

— Агент по възстановяването — замислено повтори майка ми. — Франк, имаш ли представа какво е агент по възстановяването?

— Да — отговори той мрачно. — Ловец на обвиняеми.

Майка ми се плесна по челото и завъртя очи.

— Стефани, Стефани, Стефани! Какво ти става, за бога? Това не е работа за една почтена млада дама.

— Това си е почтена и законна работа — възразих. — Нещо като ченге или частен детектив.

Всъщност никога не бях смятала някоя от тези две служби за особено почтена.

— Но ти не разбираш нищо от тази работа.

— Съвсем просто е — казах самоуверено. — Вини ми дава беглец, аз го намирам и го придружавам до полицията.

— Какъв беглец? — поинтересува се майка ми.

— Човек, който не се е явил в съда за делото си.

— Вероятно и аз бих могла да стана ловец на престъпници — намеси се баба Мазур. — Малко допълнителни пари ще ми дойдат добре. Мога да се втурна по петите на бегълците заедно с теб.

— Господи! — изстена баща ми.

Мама не им обърна внимание.

— Трябва да се научиш да правиш калъфи за мебели. Хората винаги имат нужда от тях — посъветва ме тя, после се обърна към баща ми. — Франк, не мислиш ли, че Стефани трябва да се научи да прави калъфи? Според мен това е чудесна идея.

Усетих как мускулите ми се стягат и направих безуспешен опит да се отпусна. Казах си, че трябва да се успокоя и да гледам по-леко на нещата. Това беше добра тренировка за утре сутринта, когато възнамерявах да посетя майката на Морели.

Ако се съдеше по стандартите в махалата, майка ми беше второкласна домакиня в сравнение с майката на Джоузеф Морели. Майка ми не е мърлячка, но госпожа Морели беше домакиня герой. И Господ не можеше да създаде по-чисти прозорци, да направи прането по-бяло или да приготви по-хубав сладкиш от нея. Тя никога не пропускаше неделната литургия, продаваше продукти на „Амуей“ в свободното си време и ужасно ме плашеше с проницателните си черни очи. Не се надявах, че ще доносничи за сина си, но все пак бях длъжна да я разпитам. Не исках да оставя нито един камък непреобърнат.

Навремето бащата на Джо можеше да бъде купен за петара и няколко бири, но той вече бе мъртъв.

Тази сутрин реших да затвърдя професионалния си имидж, затова облякох елегантен костюм от бежов лен, чорапогащник, високи токчета и дискретни перлени обици. Паркирах до бордюра, изкачих няколкото стъпала до къщата и почуках на вратата на семейство Морели.

— Охо — каза мама Морели, застанала на прага и втренчена в мен с презрението, обикновено предназначено за атеисти и досадни продавачи. — Виж ти кой е дошъл рано-рано сутринта. Малката госпожица ловец на хора.

После повдигна брадичката си още малко и добави:

— Чух за новата ти работа и нямам какво да ти кажа.

— Трябва да намеря Джо, госпожо Морели. Не се е явил на делото си.

— Сигурна съм, че е имал основателна причина.

Да бе. Например това, че е виновен.

— Ще ви оставя картичката си за всеки случай. Вчера си поръчах нови визитни картички.

Зарових из огромната черна чанта. Намерих белезници, лак за коса, фенерче, четка за зъби. Но никакви картички. Завъртях чантата, за да погледна вътре, и револверът ми падна на зеления мокет.

— Пищов! — изсумтя мама Морели. — Накъде отива светът! Майка ти знае ли, че носиш оръжие? Ще й кажа. Ще й звънна още сега.

Изгледа ме с върховно отвращение и затръшна вратата под носа ми.

Бях на тридесет години, а госпожа Морели щеше да ме наковлади на майка ми. Това е възможно само в Бърг. Вдигнах револвера, метнах го в чантата и намерих картичките. Пъхнах една под вратата. После изминах краткото разстояние до дома на родителите ми и използвах телефона им, за да звънна на братовчедка ми Франси, която знае всичко за всички.

Тя ми обясни, че Джо отдавна бил изчезнал и вероятно вече носел фалшиви мустаци. Бил ченге и имал връзки. Знаел как да се сдобие с нова социална осигуровка и да започне отначало някъде далеч оттук. После ме посъветва да се откажа, тъй като никога нямало да го намеря.

Интуицията и отчаянието обаче ми казваха друго, затова се обадих на Еди Газара, ченге в Трентън и един от най-добрите ми приятели, откак се помнех. Не само добър приятел, но и беше женен за братовчедка ми, Шърли Ревлата. Защо Газара се бе оженил за Шърли бе пълна загадка за мен, но бракът им продължаваше вече единадесет години, така че явно между тях имаше нещо сериозно.

Не си дадох труда да водя светски разговори. Заговорих веднага по същество. Разказах му за работата си при Вини и го попитах какво знае за престрелката, в която е участвал Морели.

— Знам, че е нещо, в което не трябва да се забъркваш — каза Газара. — Много ли искаш да работиш за Вини? Тогава го накарай да ти даде друг случай.

— Прекалено късно е. Вече се заех с този.

— Този случай вони.

— Всичко в Ню Джърси вони.

Газара сниши глас.

— Когато едно ченге бъде обвинено в убийство, работата е наистина сериозна. Всички се изнервят ужасно. А това убийство е особено грозно, тъй като доказателствата срещу Морели са доста солидни. Хванат е на местопрестъплението с димящ пищов в ръката. Твърдял, че и Зиги бил въоръжен, но не се намери никакво оръжие. Нямаше и куршуми забити в отсрещната стена, пода или тавана, а и по ръцете и ризата на Зиги нямаше следи от барут. Съдебните заседатели нямаха друг избор, освен да признаят Морели за виновен. А пък той не се яви на делото. Това е черна точка за полицията и ужасен срам. В момента, когато споменеш името на Морели из коридорите на участъка, всички внезапно си спомнят, че имат адски важна работа някъде другаде. Никой няма да се зарадва, че и ти си пъхаш носа в това. Ако тръгнеш по петите на Морели, ще увиснеш на счупен клон високо над земята. При това съвсем сама.

— Ако го пипна, ще получа десет хиляди долара.

— Купи си фиш от тотото. Ще имаш повече шансове.

— Разбрах, че Морели отишъл да се види с Кармен Санчес, но тя не била там, когато пристигнал.

— Не само не е била на местопрестъплението, но и сякаш е изчезнала от лицето на земята.

— Още ли я няма?

— Да. И не мисли, че не сме я търсили.

— Ами онзи тип, когото Морели е видял в апартамента заедно със Зиги? Загадъчният свидетел?

— Изпарил се е.

Сбърчих нос недоверчиво.

— Не мислиш ли, че това е странно?

— Мисля, че е повече от странно.

— Може пък Морели да е станал лош.

Усетих как Газара свива рамене от другата страна на линията.

— Знам само, че интуицията ми на ченге ми казва, че в този случай има доста неясни неща.

— Смяташ ли, че Морели ще се запише в Чуждестранния легион?

— Мисля, че ще остане в града и ще се опита да увеличи продължителността на живота си или ще умре, докато се опитва.

Изпитах облекчение, когато Газара потвърди собственото ми мнение.

— Имаш ли някакви идеи?

— Не и такава, каквато би искала да чуеш.

— О, стига, Еди. Имам нужда от помощ.

Нова въздишка.

— Няма да го намериш скрит при роднина или приятел. Прекалено умен е, за да допусне такава грешка. Единствената ми разумна идея е да търсиш Кармен Санчес и онзи тип, който е бил в апартамента й заедно със Зиги. Ако бях на мястото на Морели, щях да искам да ги открия. Или за да докажа невинността си, или за да се уверя, че те не могат да докажат вината ми. Но нямам представа как може да стане това. Даже ние не можем да ги намерим, а твоите шансове са равни на нула.

Благодарих на Газара и затворих. Идеята за издирването на свидетелите звучеше разумно. Не ми пукаше, че се захващам с „мисията невъзможна“. Интересуваше ме само това, че ако започна да търся Кармен Санчес, може отново да пресека пътя на Морели.

Откъде да започна? От блока, където живееше Кармен. Щях да поговоря със съседите й, да се опитам да науча нещо за приятелите и семейството й. Какво друго? Да поговоря с боксьора — Бенито Рамирес. Ако Зиги и Рамирес бяха толкова близки, може би Рамирес познаваше Кармен Санчес. Може дори да знаеше нещо за изчезналия свидетел.

Взех си една кола от хладилника и кутия смокини от килера и реших първо да поговоря с Рамирес.