Стефани Плъм или Г-ца 10%

1.

Има мъже, които нахлуват в живота на жените и го объркват завинаги. Джоузеф Морели постъпи така с мен. Е, не завинаги, но пък го правеше периодично.

Двамата с Морели сме родени и израснали в работническия квартал на Трентън — Бърг. Къщите там са малки. Дворовете — тесни. Колите са американски. Хората са най-вече от италиански произход, но има достатъчно унгарци и немци, за да не се стига до кръвосмешения. Чудесно място да си купиш калцоне или да заложиш на лотарията. А ако бездруго ти се налага да живееш в Трентън, мястото е чудесно за отглеждане на деца.

Когато бях малка, не си играех с Джоузеф Морели. Той живееше на две пресечки от нас и беше две години по-голям от мен.

— Стой далеч от момчетата на Морели — ме предупреди майка ми. — Много са диви. Правят какви ли не неща на момичетата.

— Какви неща? — полюбопитствах аз.

— Не ти трябва да знаеш — бе лаконичният отговор. — Ужасни неща. Неща, които хич не са хубави.

От този момент гледах на Джоузеф Морели с комбинация от ужас и похотливо любопитство, което граничеше с възхищение. След две седмици — бях на шест години — с треперещи крака и свит стомах последвах Морели в гаража на баща му. Беше ми обещал да ми покаже една нова игра.

Гаражът на семейство Морели не беше залепен за къщата, а бе сгушен в края на парцела им. Представляваше жалка гледка, осветена от блед лъч слънце, който проникваше през мърлявия прозорец. Въздухът беше застоял. Миришеше на влага, стари автомобилни гуми и машинно масло. Гаражът никога не подслоняваше колите на семейството — служеше за други цели. Дъртият Морели го използваше, за да налага с колана си непослушните си синове. Синовете му го използваха, за да си фраснат по един бързак, а Джоузеф Морели ме заведе там, за да си играем на влакче.

— Как се казва тази игра? — попитах нетърпеливо.

— Ту-туу — отговори Джо, клекна на четири крака и запълзя между моите, пъхнал глава под късата ми розова поличка. — Ти си тунелът, а аз съм влакът.

Предполагам, че тази случка говори много за мен. Например, че съм от хората, които не следват добрите съвети. Или пък че съм родена прекалено любопитна. Може да става дума и за бунтарство срещу скуката и съдбата. Във всеки случай играта ми се стори доста скапана и разочароваща, тъй като ми бе поверена само ролята на тунел, а аз исках да съм влак.

След десет години Джо Морели все още живееше на две пресечки от нас. Беше станал голям и лош. Имаше очи, които напомняха за черен огън в даден момент и на горещ шоколад в следващия. На гърдите му бе татуиран орел. Носеше стегнатия си задник по улиците с пружинираща походка и имаше репутация на човек с бързи ръце и ловки пръсти.

Най-добрата ми приятелка, Мери Лу Молнар, сподели с мен слуха, че Джо имал език като на гущер.

— Боже — възкликнах аз. — Това пък какво означава?

— Просто не го оставяй да те подлъже да останете насаме, защото ще разбереш от личен опит. Само да останете сами… и край. Свършена си.

Не се бях виждала много с Морели след играта на влакче и предполагах, че оттогава е обогатил сексуалния си опит. Ококорих се и се наведох към Мери Лу с надеждата да чуя най-лошото.

— Не говориш за изнасилване, нали?

— Говоря за похот. Ако Морели те пожелае, обречена си. Той е неустоим.

Като изключим факта, че на шестгодишна възраст бях опипана точно от него, бях недокосвана. Пазех се за брака. Или поне за колежа.

— Аз съм девствена — казах на Мери, сякаш й съобщавах нещо ново. — Сигурна съм, че Джо не се занимава с девственици.

— Той си пада точно по девственици. Нежното докосване на пръстите му ги превръща в разлигавен пластилин.

След две седмици Джо Морели влезе в сладкарницата, където работех всеки ден след училище — „Вкусната пастичка“ на авеню „Хамилтън“. Купи си шоколадов еклер, съобщи ми, че се записал във флотата, и ме съблазни четири минути след затварянето на сладкарницата, на пода, зад кашон, пълен с шоколадови еклери.

Следващия път, когато го видях, бях три години по-голяма. Отивах към универсалния магазин, седнала гордо зад волана на буика на баща ми, когато забелязах Морели, застанал пред месарницата на Джовичини. Настъпих газта, метнах се на тротоара, фраснах Морели с десния калник и той отхвърча напред. Спрях колата и слязох да огледам щетите.

— Имаш ли нещо счупено? — попитах спокойно.

Джо лежеше проснат на тротоара и гледаше под полата ми.

— Да. Кракът ми.

— Добре — кимнах доволно, после се врътнах, качих се в буика и подкарах към магазина.

Хвърлих вината за инцидента върху временната си невменяемост и за своя собствена защита трябва да кажа, че оттогава не съм прегазвала никого.

През зимните месеци вятърът брули жестоко авеню „Хамилтън“, вие в прозорците и разпилява боклуци по тротоарите. През лятото въздухът е неподвижен и горещ, кошмарно влажен, наситен с въглероден двуокис. Можеш да го видиш как трепти над нажежения цимент и разтопения асфалт. Жужат цикади, контейнерите за боклук вонят, а над игрищата постоянно виси прашна мараня. Според мен всичко това е част от великото приключение да живееш в Ню Джърси.

Днес следобед реших да не обръщам внимание на августовската жега и да се понеса по пътя в любимата си мазда миата, чийто гюрук предвидливо бях спуснала. Климатикът работеше с пълна сила, аз пеех заедно с Пол Саймън, къдравата ми кестенява коса, дълга до раменете, постоянно падаше по лицето ми, а вечно бдителните ми сини очи бяха елегантно скрити зад тъмни очила „Оукли“. Кракът ми бодро натискаше педала за газта.

Беше неделя и имах среща с едно свинско печено в дома на родителите ми. Спрях на светофара и погледнах в огледалото за обратно виждане. Изругах яростно, когато видях Лени Грубър, седнал в бежов седан на една кола зад мен. Фраснах глава във волана. Мамка му! В гимназията бяхме съученици. Беше голямо леке тогава, а и сега си е същото. За съжаление обаче беше леке със справедлива кауза. Бях изостанала с вноските по маздата, а Лени работеше за компанията, която връщаше на продавачите вещите на нередовните им длъжници.

Преди половин година, когато купих колата, бях добре. Имах хубав апартамент и сезонни билети за мачовете на „Рейнджърс“. А после: бам! Съкратиха ме. Останах без пари и без възможност за кредити.

Погледнах отново в огледалото, стиснах зъби и дръпнах ръчната спирачка. Лени е като дим — опиташ се да го сграбчиш, а той се изплъзва между пръстите ти — затова не губих време да се възползвам от последната си възможност да се попазаря. Изскочих от колата, извиних се на шофьора между нас и отидох при Грубър.

— О, Стефани! — ухили се той с престорена изненада. — Много си готина!

Подпрях се на покрива на колата му и се вторачих в него през отворения прозорец.

— Лени, отивам на вечеря при нашите. Няма да ми гепиш колата, докато съм у тях, нали? Адски е долно.

— Аз съм долен тип, Стеф. Точно затова имам такава чудесна работа. Способен съм на всичко.

Светна зелено и шофьорът зад Грубър легна на клаксона.

— Дай да се споразумеем — предложих на Лени.

— Това споразумение включва ли възможността да те видя гола?

Представих си как го сграбчвам за носа и го извивам злобно, а Лени квичи като прасе. Проблемът беше, че щеше да ми се наложи да го докосна. Не, по-разумно бе да действам предпазливо.

— Остави ми колата за тази вечер, а утре сутрин ще ти я докарам.

— В никакъв случай — отвърна той. — Ти си прекалено хитра. Преследвам тази кола от пет дни.

— Значи още един е без значение.

— Ще очаквам благодарност от теб — похотливо се захили Лени. — Нали знаеш какво имам предвид?

Едва не повърнах.

— А, не! Вземи колата. Всъщност можеш да я вземеш още сега. Ще отида до нашите пеша.

Грубър беше приковал очи в гърдите ми. Сутиенът ми е 85Б. Прилично, но съвсем не умопомрачително за ръста ми от един и седемдесет. Носех черни ластични шорти и огромна фланелка. Тоалетът ми определено не беше съблазнителен, но Лени все пак ме зяпаше с мерак.

Усмивката му се разшири достатъчно, за да забележа, че му липсва един кътник.

— Е, май мога да почакам до утре. Все пак сме съученици, нали.

— Аха — бе най-доброто, което успях да измисля. След пет минути завих по „Рузвелт“. До нашите ми оставаха две пресечки. Усетих как семейните задължения ме всмукват в сърцето на Бърг. Бърг е квартал с големи семейства. Безопасен и спокоен, с отколешни традиции. Часовникът на таблото ми показа, че съм закъсняла със седем минути, а нуждата да закрещя ми каза, че вече съм си у дома.

Паркирах до бордюра и погледнах тясната двуетажна къща близнак с алуминиева дограма. Частта на семейство Плъм беше жълта от четиридесет години, с кафяви керемиди на покрива. От двете страни на циментовата предна площадка растяха гъсти храсти, а по цялата дължина на терасата бяха грижливо подредени саксии със здравец. Къщата беше миниатюрна. Всекидневната се намираше отпред, трапезарията — по средата, а кухнята — в задната част. На горния етаж имаше баня и три спални. Спретната къщичка, изпълнена с кухненски аромати и прекалено много мебели, удобна и уютна.

Госпожа Марковиц, която обитаваше близнака и живееше от социални помощи, можеше да си позволи само преоценени бои, затова нейната част бе в яркозелено.

Майка ми стоеше до отворената врата.

— Стефани! — извика тя. — Закъсняваш за вечеря! Знаеш, че баща ти мрази да се храни късно. Картофите изстиват, а печеното ще изсъхне.

Храната е важно нещо в Бърг. Луната се върти около Земята, Земята се върти около Слънцето, а всичко в Бърг се върти около печеното. Откак се помня, животът на родителите ми е управляван от гигантското печено, безукорно сготвено и готово в шест часа.

Баба Мазур стоеше на две стъпки зад майка ми.

— Трябва да си купя същите — замислено рече тя, втренчена в шортите ми. — Все още имам хубави крака.

Повдигна пола и огледа коленете си.

— Как мислиш? Добре ли ще изглеждам в тия колоездачни гащи?

Коленете на баба Мазур приличаха на изкривени клони. Навремето била красавица, но годините бяха плисирали кожата й и изкривили костите й. Но пък ако искаше да носи шорти, да го направи. Според мен това беше едно от многобройните предимства на живота в Ню Джърси — дори бабичките имаха право да изглеждат странно.

Баща ми изсумтя отвратено от кухнята, където режеше месото.

— Колоездачни гащи — промърмори той и се плесна по челото. — Пфу!

Преди две години, когато запушените артерии на дядо Мазур го изпратиха при голямото свинско печено на небето, баба се премести при родителите ми. Баща ми прие съдбата си с комбинация от стоицизъм и нетактични забележки.

Спомням си как веднъж ми разказа за кучето, което имал като дете. Било най-грозното, най-старото и най-тъпото псе на света. Едва се движело и вечно се напикавало. Зъбите му били опадали, костите му били изкривени от артрит, огромни тлъсти тумори украсявали тялото му. Един ден дядо Плъм го завел зад гаража и го застрелял. Подозирах, че татко често си фантазира подобен край за баба.

— Трябва да носиш рокли — посъветва ме мама, докато носеше зеления фасул и лучените кръгчета към масата. — Вече си на трийсет, а още се обличаш като тийнейджърка. Как ще пипнеш някой свестен мъж, като се обличаш така?

— Не искам мъж. Вече имах един и никак не ми хареса.

— Да, защото беше абсолютен задник — отбеляза баба.

Съгласих се. Бившият ми съпруг наистина беше задник. И на всичкото отгоре го хванах да се съешава с Джойс Барнхард на масата в трапезарията ни.

— Чух, че синът на Лорета Бъзик се разделил с жена си — съобщи ми мама. — Помниш ли го? Роналд Бъзик?

Знаех накъде се насочва разговорът и това определено не ми харесваше.

— Няма да изляза с Роналд Бъзик — възпротивих се. — Дори не си помисляй за това.

— Че какво му е на Роналд Бъзик?

Въпросният Роналд Бъзик беше месар. Оплешивяваше и беше дебел. Може и да разсъждавах снобски, но не виждах нищо романтично в мъж, който си прекарва дните, като тъпче дреболии в трътките на пилетата.

Майка ми продължи енергично:

— Добре де, ами Бърни Кунц? Видях го в химическото чистене и той ме пита за теб. Мисля, че е доста заинтересован. Мога да го поканя на кафе и торта.

Като се има предвид какъв беше късметът ми напоследък, мама сигурно вече беше поканила Бърни и той идваше насам и смучеше тик-так.

— Не искам да говоря за Бърни — прекъснах я смело. — Трябва да ви кажа нещо. Имам лоши новини…

Страхувах се от този момент, затова го отлагах от доста време.

Майка ми притисна ръка към устата си.

— Открила си бучка в гърдата си!

Никой в семейството ни не беше откривал бучки в гърдите си, но майка ми беше от най-бдителните.

— Гърдите ми са си добре. Проблемът е в работата ми.

— Какво е станало?

— Вече нямам работа. Съкратиха ме.

— Съкратиха те!? — извика тя невярващо. — Как е възможно? Такава хубава работа! Ти я обичаше!

Бях работила като доставчик на евтино бельо за „И. И. Мартин“ в Нюарк, което определено не е върхът на сладоледа. Всъщност майка ми бе тази, която харесваше работата и си я представяше много изискана. В действителност основната ми задача бе да се пазаря за цените на разни грозни найлонови гащи. „И. И. Мартин“ категорично не приличаше на „Викториас Сикрет“.

— На твое място не бих се тревожила — успокои ме мама. — Винаги има работа за доставчици на бельо.

— Не е вярно — възразих. — Няма никаква работа. Особено за хора, работили за „И. И. Мартин“.

Бившата ми щатна длъжност в евтиния магазин ме правеше не по-привлекателна от прокажена. И. И. Мартин бе пропуснал да намаже нечия ръка тази зима и в резултат на това връзките му с мафията бяха разкрити пред обществеността. Управителният директор на фирмата бе осъден за злоупотреби, И. И. Мартин продаде магазина на компания „Балдикът“, а аз, не по моя вина, пострадах от последвалите чистки.

— Без работа съм вече половин година — допълних.

— Половин година! И аз да не знам нищо! Собствената ти майка да не знае, че си на улицата?

— Не съм на улицата. Работих временно тук-там. Деловодство и разни други такива.

И бързо и сигурно падах все по-надолу. Бях регистрирана във всички трудови борси в Трентън и с религиозен фанатизъм четях обявите за работа. Не подбирах много. Теглех чертата само пред телефонен секс и чистачка в приют за кучета, но въпреки това бъдещето ми не изглеждаше розово. Бях прекалено квалифицирана за местата за начинаещи, но пък ми липсваше опит в управленската дейност.

Баща ми стовари огромно парче печено в чинията си. Беше работил в пощите тридесет години и се бе пенсионирал при първата възможност. Сега от време на време караше такси.

— Вчера се видях с братовчед ти Вини — обади се той. — Търси си деловодителка. Звънни му.

Това бе точно кариерата, за която си бях мечтала — деловодителка на Вини. От всичките ми роднини той бе един от най-противните. Вини беше гаден червей, сексуален маниак, направо кучешко лайно.

— Колко плаща? — поинтересувах се.

Баща ми сви рамене.

— Поне минималната заплата.

Страхотно! Идеалното място за човек, който бездруго е напълно отчаян. Скапан шеф, скапана служба, скапана заплата. Възможностите за самосъжаление щяха да са безкрайни.

— Най-хубавото е, че ще си наблизо — отбеляза майка ми. — Ще можеш да идваш да обядваш с нас всеки ден.

Кимнах мрачно и си помислих, че по-скоро бих си забила игла в окото.

Слънцето нахлуваше през цепнатината в завесите в спалнята ми. Климатикът във всекидневната бръмчеше упорито, предсказвайки поредната зверски гореща сутрин, а дигиталният часовник на радиото ми показваше девет часа. Денят вече бе започнал без мен.

Изтърколих се от леглото с въздишка и се завлякох в банята. След като приключих там, се завлякох в кухнята и застанах пред хладилника с надеждата, че някоя фея го е посетила през нощта. Отворих го и се втренчих в празните рафтове. Отчетох, че храната не се е клонирала магически от мазните петна в кутията за масло и от мизерните останки в най-долното отделение. Половин буркан майонеза, шише бира, парче хляб, покрито с мухъл, маруля, увита в найлон и кафява слуз, и кутия бисквити за хамстера стояха между мен и гладната смърт. Зачудих се дали девет сутринта не е прекалено ранен час за пиене на бира. Разбира се, в Москва вече бе пет следобед. Това вършеше работа.

Изпих половината бира и изпълнена с подозрения отидох до прозореца. Дръпнах завесите и погледнах паркинга. Маздата ми бе изчезнала. Лени бе ударил рано. Не се изненадах, но все пак в гърлото ми заседна буца. Вече бях официално призната загубенячка.

А ако това не беше достатъчно потискащо, снощи по време на десерта се бях размекнала и бях обещала на майка ми да отида да се видя с Вини.

Пъхнах се под душа и излязох половин час по-късно след изтощителен плач. Натъпках се в чорапогащник и костюм и се приготвих да изпълня задълженията на добра дъщеря.

Хамстерът ми Рекс спеше в кутията от супа в клетката си на кухненския плот. Пуснах няколко бисквитки в купичката му и зацъках нежно с език. Рекс отвори черните си очички и примигна. Размърда мустаци, подсмръкна и отхвърли поканата за бисквитите. Не го обвинявах. Вчера сутринта ги опитах за закуска и определено не бях впечатлена от достойнствата им.

Заключих апартамента и изминах пеша трите пресечки до магазина за коли втора ръка „Синята лента“. В предната част на паркинга стоеше вехто шеви за петстотин долара — която просто плачеше да го купят. Поради плъзналата по цялото купе ръжда и безбройните катастрофи почти не си личеше, че това е кола, още по-малко шевролет, но „Синята лента“ бе готова да размени чудовището срещу телевизора и видеото ми. Подсладих сделката с микровълновата печка и миксера и любезните продавачи платиха регистрацията и данъка.

Изкарах шевито от паркинга и потеглих направо към Вини. Намерих място за паркиране на ъгъла на „Хамилтън“ и „Олдън“, извадих ключа и зачаках колата да спре да се тресе. Изрекох кратка молитва да не бъда забелязана от някой, когото познавам, отворих вратата и забързах към офиса. Синьо-белият надпис над вратата гласеше: „Компания за съдебни гаранции Винсънт Плъм“. С по-малки букви бе изписана рекламата за двадесет и четири часово обслужване из цялата страна. Удобно настанена между химическо чистене „Нежна грижа“ и деликатесния магазин на Фиорели, „Винсънт Плъм“ се грижеше за дребни семейни проблеми — скандали, хулиганско поведение, кражби на коли, шофиране в пияно състояние и кражби от магазини. Офисът беше малък и грозен. Състоеше се от две стаи с евтина ламперия и овехтял мокет в ръждивочервено. До едната стена в чакалнята бе притиснато модерно датско канапе, тапицирано със синя изкуствена кожа. Ъгълът бе зает от метално бюро в кафяво и черно, върху което стояха компютър и телефон с безброй линии.

Зад бюрото седеше секретарката на Вини и ровеше из купчина папки.

— Да? — вдигна глава тя, когато влязох.

— Аз съм Стефани Плъм. Идвам да се видя с братовчед ми Вини.

— Стефани Плъм! — извика тя. — Аз съм Кони Росоли. Ти беше съученичка на Тина, малката ми сестра. Господи, надявам се, че не ти трябват пари за гаранция.

Най-после я познах. По-старата версия на Тина. По-широка талия, по-едро лице. Огромна тупирана черна коса, безукорна маслинена кожа и лек мустак.

— Трябват ми пари, но не за гаранция — обясних на Кони. — Чух, че Вини си търси деловодителка.

— Мястото тъкмо се зае, но честно казано, не си изпуснала нищо. Скапана работа. Минимална заплата, а трябва цял ден да се гъзиш и да ровиш из папки. Според мен, ако трябва да го правиш, можеш да намериш нещо доста по-добре платено. Разбираш какво имам предвид.

— Последния път го правих преди две години. Търсех си контактната леща.

— Виж, ако наистина имаш нужда от работа, защо не накараш Вини да ти възложи издирванията? Добрите пари са там.

— Колко пари?

— Десет процента от гаранцията.

Кони извади една папка от горното чекмедже на бюрото.

— Този случай е от вчера. Гаранцията е сто хиляди долара, а човекът не се явил в съда. Ако го намериш и го доведеш, ще получиш десет бона.

Облегнах се на бюрото, за да запазя равновесие.

— Десет хиляди долара само за това, че съм намерила някакъв тип? Каква е уловката?

— Понякога тези типове не искат да бъдат намерени и започват да стрелят по теб. Но това се случва адски рядко — спокойно ми обясни Кони и отвори папката. — Този вчерашният е местен. Морти Байърс започна да го издирва, така че част от основната работа вече е свършена. Ще разполагаш със снимки и всичко останало.

— Какво е станало с Морти Байърс?

— Апандисит. В единадесет и половина снощи. В момента е в „Свети Франсис“ с катетър и тръби в носа.

Не исках да пожелавам повече неприятности на Морти Байърс, но идеята да заема мястото му започваше да ме вълнува. Парите бяха адски съблазнителни, а и титлата „агент по залавяне на обвиняеми“ си я биваше. От друга страна обаче ловенето на престъпници изглеждаше страшничко, а аз съм заклето шубе, когато трябва да рискувам някоя от частите на тялото си.

— Предполагам, че няма да ти е трудно да намериш този тип — продължи да ме изкушава Кони. — Можеш да поговориш с майка му. А ако играта загрубее, може да изчезнеш. Какво губиш?

Само живота си.

— Не знам. Тази част със стрелбата никак не ми хареса.

— А бе това си е все едно да шофираш из улиците на Джърси — утеши ме Кони. — Свиква се. Според мен самият живот в Ню Джърси е предизвикателство. Я виж всички токсични отпадъци, огромните тирове и въоръжените шизофреници. Имам предвид, какво пък толкова, ако още един идиот реши да стреля по теб?

Това общо взето отговаряше на моята философия. А десетте бона бяха дяволски съблазнителни. Щях да успея да платя на кредиторите си и да си оправя живота.

— Добре — казах. — Ще го направя.

— Но първо трябва да поговориш с Вини — каза Кони, завъртя стола си към кабинета на Вини и кресна: — Хей, Вини! Имаш новопостъпил.

Вини беше на четиридесет и пет години и метър и седемдесет с подложките в обувките. Имаше слабото, стегнато тяло на пор. Носеше обувки с остри върхове, падаше си по жени с големи цици и тъмнокожи млади мъже и шофираше кадилак севил.

— Стеф иска да се захване с издирване на престъпници — съобщи му Кони.

— В никакъв случай. Прекалено опасно е — възпротиви се Вини. — Повечето от агентите ни са били охранители. А и трябва да знаеш нещо за полицейските методи.

— Мога да науча всичко — казах самоуверено.

— Първо научи. После ела тук.

— Имам нужда от работа сега.

— Това си е твой проблем.

Реших, че е настъпил моментът да проявя твърдост.

— Ще го направя и твой проблем, Вини. Ще си поговоря надълго и нашироко с Лусил.

Лусил беше съпругата на Вини и единствената жена в Бърг, която не знаеше нищо за страстта на Вини към извратен секс. Очите й бяха плътно затворени и не беше моя работа да ги отварям. Разбира се, ако някога ме попиташе… е, това щеше да е друга работа.

— Изнудваш ме? Собствения си братовчед?

— Отчаяна съм.

Той се обърна към Кони.

— Дай й няколко леки случая. Нещо, свързано с работа по телефона.

— Искам този случай. — Посочих папката на бюрото на Кони. — Искам десетте бона.

— А, не. Става дума за убийство. Въобще не трябваше да му плащам гаранцията, но човекът е от Бърг, а и съжалих майка му. Повярвай ми, не ти трябват подобни неприятности.

— Имам нужда от парите, Вини. Дай ми шанс да го заловя.

— Да бе, когато ми цъфнат налъмите — отвърна той. — Ако този тип не бъде заловен, аз съм вътре със сто хиляди долара. Не мога да изпратя след него аматьор.

Кони завъртя очи.

— Човек може да си помисли, че парите излизат от джоба на тоя пинтия. А всъщност плаща застрахователната компания и рискът не е толкова голям.

— Дай ми една седмица, Вини — примолих се. — Ако не го заловя за една седмица, можеш да го предадеш на някой друг.

— Не бих ти дал и половин час.

Поех си дълбоко дъх, наведох се към Вини и зашепнах в ухото му.

— Знам всичко за мадам Зарецки и камшиците и веригите й. Знам и за момчетата. Знам дори за патицата.

Вини не каза нищо, само стисна устни така, че побеляха. Разбрах, че съм го пипнала. Лусил щеше да повърне, ако научеше какво е направил с патицата.

А после щеше да разкаже на баща си, Хари Чука, а Хари на свой ред щеше да отреже пишката на Вини.

— Та кого ще издирвам? — попитах спокойно.

Вини ми подаде папката.

— Джоузеф Морели.

Сърцето ми подскочи. Знаех, че Морели е замесен в убийство. Това беше страхотна новина в Бърг, а подробностите за престрелката бяха отпечатани на първа страница на „Трентън Таймс“. „ЧЕНГЕ ОТ НРАВСТВЕНАТА ПОЛИЦИЯ УБИВА НЕВЪОРЪЖЕН ЧОВЕК“. Но това се бе случило преди месец и оттогава по-важни въпроси (като точната сума на джакпота) замениха клюките за Морели. Поради липсата на повече информация бях приела, че Морели е изпълнявал служебния си дълг по време на стрелбата. Не знаех, че е бил обвинен в убийство.

Вини не пропусна да отбележи реакцията ми.

— Като съдя по физиономията ти, бих казал, че го познаваш.

Кимнах.

— Продадох му еклерче, когато бях в гимназията.

— Скъпа, половината жени в Ню Джърси са му продали еклерчетата си — изсумтя Кони.