Стефани Плъм или Г-ца 10%

14.

Дъждът ромолеше нежно по прозореца на всекидневната ми и се съревноваваше с жуженето на колелото на Рекс — той си тичаше. Бях минали четири дни, откак бях простреляна, и болката бе понамаляла.

Психиката ми обаче щеше да заздравее доста по-бавно. Все още сънувах кошмари и ми беше трудно да седя сама у дома.

След като застрелях Джими Алфа, изпълзях до телефона и набрах номера на полицията, преди да припадна. Ченгетата пристигнаха точно навреме, за да заловят и Рамирес, който се качваше по противопожарната стълба. После го отведоха в затвора, а мен — в болницата. За щастие, бях много по-добре от Джими Алфа. Той беше мъртъв, а аз — жива.

В банковата ми сметка постъпиха десет хиляди долара. Още не бях похарчила и цент от тях. Пречеха ми седемнадесетте шева в задника. Реших, че когато ги свалят, ще направя нещо безотговорно, като например да отлетя до Мартиника за уикенда. Или пък ще си направя татуировка и ще си боядисам косата червена.

Подскочих стреснато, когато някой почука на вратата. Беше почти седем вечерта, а не очаквах гости. Отидох предпазливо до антрето и надникнах през шпионката. Ахнах при вида на Джо Морели в спортно сако и джинси, гладко обръснат и идеално подстриган. Той впери очи право в шпионката. Усмивката му беше нагла. Знаеше, че го гледам и се чудя дали е разумно да му отворя. Махна ми и си припомних момента преди две седмици, когато позициите ни бяха точно обратните.

Отключих, но не свалих веригата. Открехнах леко вратата.

— Да?

— Свали веригата.

— Защо?

— Защото ти донесох пица, а ако я наклоня настрани, за да ти подам кутията през отвора, сиренето ще потече.

— От Пино ли е пицата?

— Разбира се, че е от Пино.

Размърдах се, за да облекча тежестта върху левия си крак.

— Защо ми носиш пица?

— Не знам. Просто така реших. Ще отвориш ли вратата, или не?

— Не съм решила още.

Отговорът ми го накара да се усмихне дяволито.

— Страх ли те е от мен?

— Ами… да.

Усмивката му си остана на мястото.

— Да, би трябвало да се страхуваш. Заключи ме в хладилен камион заедно с три трупа. Рано или късно ще ти платя за това.

— Но не тази вечер?

— Не — отговори той. — Не тази вечер.

Затворих вратата, свалих веригата и отворих. Морели остави кутията с пицата и шестте бири на плота в кухнята и се обърна към мен.

— Струва ми се, че вървиш доста бавно. Как се чувстваш?

— Добре. За щастие, куршумът на Алфа мина през тлъстинките ми и нанесе най-много щети на стената в антрето.

Усмивката му се изпари.

— Как се чувстваш наистина?

Не знам какво точно има у Морели, но винаги успява да преодолее съпротивата ми. Дори когато съм нащрек и внимавам, той може да ме вбеси, да ме възбуди, да ме накара да се съмнявам в здравия си разум и, като цяло, да събуди в душата ми неудобни емоции. Очите му ме гледаха загрижено, а устата му бе стисната сериозно, което опровергаваше небрежния тон на въпроса му.

Прехапах силно долната си устна, но не успях да спра сълзите и те потекоха по бузите ми.

Морели ме прегърна и ме притисна към себе си. Облегна бузата си на главата ми и ме целуна по косата.

Стояхме така дълго. Ако не беше болката в задника ми, вероятно щях да заспя, най-после успокоена и убедена, че съм в безопасност в прегръдките на Морели.

— Ако ти задам един сериозен въпрос — промърмори Морели в ухото ми, — ще ми отговориш ли честно?

— Може би.

— Помниш ли онзи път в гаража на баща ми?

— Съвсем ясно.

— А когато бяхме в сладкарницата?

— Аха.

— Защо го направи? Толкова ли съм способен да убеждавам?

Вдигнах глава, за да го погледна в очите.

— Подозирам, че доста голяма роля изиграха и любопитството ми и бунтовническото ми настроение.

Да не споменаваме и бесните хормони, които ме измъчваха.

— Значи си съгласна да поемеш част от отговорността?

— Разбира се.

Той отново се усмихна.

— А ако сега те любя тук в кухнята… каква част от отговорността ще си готова да поемеш?

— Господи, Морели, имам седемнадесет шева в задника!

Джо въздъхна.

— Мислиш ли, че можем да бъдем приятели след всички тези години?

Доста нагъл въпрос от човек, хвърлил ключовете ми в контейнер за боклук.

— Предполагам, че е възможно. Но няма да се наложи да подписваме мирен договор и да го подпечатваме с кръв, нали?

— Не, но можем да се оригваме заедно над кутиите бира.

— Добре. Точно по такива договори си падам.

— Съгласен съм. Е, след като решихме този проблем, трябва да ти кажа, че искам да изгледам баскетболния мач, а телевизорът ми е у теб.

— Мъжете винаги имат и по някой скрит мотив — промърморих, докато носех пицата към всекидневната.

Морели ме последва с бирите в ръка.

— Как се справяш със седенето?

— Имам си гумен пояс. А ако изтърсиш някоя гадост по въпроса, ще те напръскам със сълзотворния газ.

Морели си съблече сакото, закачи кобура си на дръжката на вратата на спалнята ми, включи телевизора и намери канала.

— Имам няколко новини за теб — каза той. — Готова ли си да ги чуеш?

— Преди половин час може би щях да ти отговоря отрицателно, но след като си ми донесъл пица, съм готова на всичко.

— Не е заради пицата, скъпа, а заради мъжественото ми присъствие.

Повдигнах вежди презрително, но Морели не ми обърна внимание.

— Първо, съдебният лекар каза, че трябвало да ти дадат награда „Робин Худ“ за добър стрелец. Уцелила си Алфа с пет куршума точно в сърцето. Страхотно впечатляващо, особено като се има предвид, че си разгонила фамилията на чантата си.

Пийнахме малко бира и помълчахме, тъй като никой от двама ни не бе съвсем наясно какво мисли за това, че съм убила човек. Гордостта не изглеждаше особено уместна. Тъгата пък въобще нямаше място тук. Е, може би известно съжаление.

— Мислиш ли, че историята можеше да приключи по друг начин? — попитах накрая.

— Не — отвърна Морели. — Алфа щеше да те убие, ако ти не бе успяла да се справиш с него.

Това беше вярно. Джими Алфа щеше да ме убие. Въобще не се съмнявах в това.

Морели се наведе напред, за да види първия кош. Хауърд Баркър се провали.

— Скапаняк — презрително изсумтя Морели и пак се обърна към мен. — А сега добрата новина. Бях закачил касетофон към електрическия стълб в края на паркинга ти. Използвах го, за да те чувам, когато съм далеч оттук. Проверявах го в края на деня, за да съм сигурен, че не съм пропуснал нещо. Проклетото нещо все още е работело, когато Джими е дошъл тук. Целият ви разговор е записан, заедно със стрелбата. Всичко се чува съвсем ясно.

— Жестоко!

— Понякога съм такъв умник, че чак се плаша от себе си — ухили се Морели.

— Да, достатъчно си умен, за да отървеш пандиза.

Той си избра парче пица и струпа върху него чушките и лука, които бяха изпаднали в кутията.

— Свалиха от мен всички обвинения и ме върнаха на работа. Дори ми изплатиха и заплатата за времето, през което съм отсъствал. Пистолетът се намери във варела заедно с Кармен. Бил е замразен през цялото време, така че отпечатъците са ясни, а и в лабораторията намериха по него следи от кръв. Анализът на ДНК-то още не е готов, но предварителните тестове навеждат на мисълта, че кръвта е от Зиги. А това означава, че Зиги е бил въоръжен, когато съм го застрелял. Очевидно пистолетът е засякъл, когато Зиги се опита да ме очисти, точно както предполагах. След като Зиги падна на пода, оръжието излетя от ръката му. Луис го е взел, а после е решил да се отърве от него.

Поех си дълбоко дъх и зададох въпроса, който ме тормозеше през последните три дни.

— Ами Рамирес?

— Рамирес е в затвора без право да бъде освободен под гаранция. Очаква го психиатрична експертиза. Сега, когато Алфа вече го няма, няколко напълно надеждни жени се решиха да свидетелстват срещу Рамирес.

Зави ми се свят от облекчение.

— Какви са плановете ти? — попита ме Морели. — Ще продължиш ли да работиш за Вини?

— Не съм сигурна — отговорих замислено и лапнах голямо парче пица. — Но мисля, че ще го направя.

— Искам да сме напълно наясно с всичко — рече Морели. — Съжалявам, че написах онова стихотворение за теб на стената на стадиона, когато бяхме в гимназията.

Пулсът ми се ускори.

— На стената на стадиона?

Мълчание.

По бузите на Морели се разля червенина.

— Мислех, че знаеш.

— Знаех за ресторанта за сандвичи на Марио!

— Аха.

— Да не искаш да кажеш, че си написал стихотворение за мен на стената на стадиона? Стихотворение, в което си описал подробно случилото се зад кашона с еклери?

— Ще ми помогне ли, ако ти призная, че стихотворението беше ласкателно?

Исках да го шамаросам, но той скочи и се отдръпна, преди да успея да се надигна от пояса.

— Това беше преди години — оправда се той, като се дръпна по-далечко. — По дяволите, Стефани, не е хубаво да се сърдиш толкова време.

— Ти си боклук, Морели! Пълен боклук.

— Може и така да е — кимна той. — Но правя много качествени… доставки на пица.