Страст и омраза

10

Потокът беше по-близо, отколкото Еме предполагаше. Разбира се, тя знаеше, че това е ръкав на река Чатахучи, която минаваше през плантацията й, но беше изгубила ориентация, докато Роли и Кълън я влачеха през гората.

— Дай да ти видя ръцете — каза Ник.

Протегна ръце с обърнати длани и тя положи изранените си ръце в неговите. Той ги огледа внимателно с изражение на едва сдържан гняв.

— Не ме боли много.

— Ами! В дисагите имам неща за превързване. Ще ти сложа малко мехлем и ще те превържа.

Преди да стигнат до потока, Ник беше се върнал при мястото, където беше оставил Скаут.

— Няма нужда — измърмори Еме.

Обърна се към потока, не знаейки какво да направи, когато почувства ръцете на Ник на раменете си.

— Искаш ли да ти помогна да се съблечеш?

Той не дочака отговора й, а започна да разкопчава кукичките на гърба на роклята.

— Ник, почакай, ами ако някой ни открие? Ако има още дезертьори, които да се крият наблизо в гората?

— Не се тревожи, скъпа, ще те пазя. Но сериозно се съмнявам, че някой ще ни обезпокои. Бърч и патрулът му от няколко дни претърсват района за дезертьори. Негодниците, които те нападнаха, сигурно са били последните. Няма вероятност други да се навъртат наоколо.

Увереността на Ник като че ли вдъхна сигурност на Еме. Тя смъкна роклята от раменете си, свали скъсаната фуста и влезе във водата, облечена в тънката си риза. Нагази до колене, гмурна се и след миг излезе с пръхтене.

— Студено е.

— Ще се освежиш, преди да тръгнем обратно към „Високите дъбове“.

Наистина беше прекрасно, призна пред себе си Еме, така освежително за изподраната й кожа. За миг забрави целия ужас от преди малко и причината, която я беше накарала да напусне „Високите дъбове“, докато обръщаше лице към слънцето и се плискаше в студената вода.

Ник не можеше да откъсне очи от тази морска нимфа, лудуваща в плиткия поток. Гърдите й под ризата бяха високи и меко заоблени и той си спомни как съвършено прилягаха в дланите му. Искаше да запрати предпазливостта по дяволите и да нагази при нея във водата, да я вдигне високо в ръцете си и да я притисне към мъжествеността си.

Искаше да я натупа, задето беше изложила себе си и Бранд на такава опасност.

Искаше да я люби, докато главата й не се замае от наслада.

Искаше…

Еме.

Не съзнаваше, че беше изрекъл името й на глас, когато тя се обърна и го погледна с широко отворени очи, в които се четеше въпрос. Не каза нищо, само го погледна, сякаш в отговор на неизреченото му желание. Той не дочака тя да направи първата стъпка, а сам тръгна към нея. За миг дрехите му се озоваха на земята при нейните. Еме стоеше неподвижна като статуя, когато той се приближи към нея, не можейки да помръдне, дори да беше искала. Зелено-синият цвят на водата се отразяваше в очите му. Но не само това видя Еме в напрегнатия му поглед. Тя зърна там отчаяна жажда и изгарящо желание, и нещо друго… нещо, което стигаше много по-дълбоко.

Той стоеше пред нея, горещото му тяло предаваше топлината си на ледената вода. Тя усети дъха му на лицето си, вдъхна дълбоко аромата му, затвори очи пред болката на мисълта, която се разрастваше в сърцето й. Борещите се една с друга мисли замряха, когато устата му плени нейната със своя изгарящ плам. Целувката му нямаше край, устните му изгаряха шията и клепачите й, после отново се връщаха на устата й, похищавайки я с нежни целувки, докато дъхът не започна да не й достига.

— Господи, Еме, не разбираш ли, че можех да те изгубя? Трябва да те напляскам, задето замина така, но искам само да те любя. Вече не съм същият, откакто те намерих отново. Не знам какво става с мене, но знам, че когато те любя, получавам повече наслада, отколкото съм си мислил, че е възможно.

Еме вдигна очи над рамото му, без да казва нищо. Страхуваше се от думите, които можеше да изрече, страхуваше се да не загуби гордостта си, душата си. Но когато беше в прегръдките на Ник, не се страхуваше от нищо. Ако тези противоречиви мисли я плашеха, последната я ужасяваше. Любов и омраза — можеше ли да ги обърка?

— Кажи нещо, Еме, каквото и да е — замоли я Ник, смутен от мълчанието й.

Нима още беше в шок от неотдавнашното изпитание?

Тогава тя го погледна с мек, блеснал поглед. Искаше да му каже, че е трябвало да избяга от „Високите дъбове“, че не е можела да си позволи да го обича, че нейният син е негов син, но не е можела да го признае от страх, че може да загуби Бранд. Отвори уста, но думите, които произнесе, бяха толкова шокиращи, в такъв контраст с мислите й, че тя се усъмни в здравия си разум.

— Люби ме, Ник.

Ник изстена, реагирайки с готовност на молбата й. Слабините му пулсираха, болезнено изпълнени с желание.

— Еме!

Той я зацелува, притискайки я плътно до себе си, карайки я да се изправи на пръсти, като същевременно събличаше тънката риза, за да я хвърли на обраслия с трева бряг. Когато тя отговори на целувката му, притискайки се плътно към него, той затрепери от силата на желанието си.

Тя вече не беше отпусната и неподвижна в ръцете му. Беше подлудяла, прегръщаше го здраво и почти го задушаваше в стремежа си да се слее с него. Той я хвана през кръста, вдигна я, докато гърдите й се оказаха на височината на устата му, и засмука силно зърната й, което я накара да извика. Тя се впи в него. Водата закипя наоколо им, когато той я пусна отново да стъпи на дъното, раздели краката й и плъзна ръце нагоре по мократа вътрешна повърхност на бедрата й.

Когато пръстите му я намериха, тя извика, а краката й се разтрепериха. Стисна раменете му, едва дишайки, с отметната глава, а дългата й руса коса се разстла във водата.

— Тихо, скъпа — изрече той, изгаряйки кожата й с дъха си. — Знам какво искаш, и аз го искам.

Пръстите му се пъхнаха в нея и той усети разтърсващите я спазми, пое виковете й в устата си, усещайки как нараства и се втвърдява. Вдигна я, накара я да увие крака около кръста му и влезе мощно в нея, толкова дълбоко, че усети как докосва утробата й. Забил крака в пясъчното дъно на потока, той започна да влиза и да излиза с мощни тласъци, хвърляйки тялото й в такава треска, че тя едва не полудя.

Плискащата се наоколо им вода увеличаваше удоволствието, докато Ник не преставаше да влиза и да излиза, търсейки да я докара до кулминация, преди сам да се отдаде на огъня на своето удовлетворение. Изведнъж той рязко излезе от нея. Всичко се развиваше бързо, прекалено бързо и имаше опасност да загуби контрол над себе си. Еме извика, протестирайки, когато той я понесе към брега, все така плътно притисната до него.

— Удоволствието тепърва идва, скъпа — обеща й той, полагайки я на затревения бряг под сянката на един огромен дъб.

Тя лежеше там замаяна, взряна в слънчевата светлина, която се процеждаше през листата на дъба, не можейки да събере разпилените си мисли. Той легна върху нея, раздели коленете й, започна нежно да облизва корема й, а ръцете му галеха вътрешната повърхност на бедрата й. Когато устата му я докосна, тя се разтрепери и извика. Усети нещо, което никога досега не беше изпитвала.

Ник държеше бедрата й раздалечени, усещайки как мускулите й се напрягат, докато устата му пленяваше меката плът на нейната женственост. Тя извика, разтърсена от спазми, когато той я задържа, положил ръка на корема й, докато силата на кулминацията й се оттече и тя остана да лежи неподвижна, без да реагира на докосването му.

— Отвори очи, скъпа — каза Ник, надвесвайки се над нея. — Искам да гледаш как свършваме заедно. Искам да знаеш кой те люби. Не искам да мислиш за покойния си съпруг, докато се любиш с мене.

Еме се смути. Да мисли за Бо, докато се люби с Ник? Това никога не й беше хрумвало. Бо беше много мил, но не можеше да изтръгне силна страст от тялото й. Ник беше нейният любовник, пламъкът, който гореше в нея — нейният враг. Но мислите й се разбягаха, когато той повдигна ханша й и навлезе дълбоко и рязко в нея. Еме никога не се беше чувствала толкова много като част от друго човешко същество.

Той зарови лице в шията й, дишайки тежко, отнесен от прилива на собственото си удовлетворение, но не толкова, че да не усети нарастващата страст на Еме. Тя реагира мигновено и той се помъчи да се овладее, докато усещаше как Еме достига до кулминацията си. Зацелува я, пъхвайки език в устата й, наслаждавайки се на вкуса и аромата й. Заглушените й викове го възбуждаха още повече, той изстена в отговор, така близо до експлозията, че помисли, че ще умре. Изведнъж я усети да замръзва, почувства как мускулите й се разтреперват, усети напрежението в тялото й да се освобождава в прилив на невероятна горещина. Едва тогава позволи на собствената си кулминация да избухне. Да го потопи в забрава.

Лежеше върху нея и чувстваше как лудо туптящото му сърце забавя бесния си ритъм. Никога не се беше чувствал така спокоен, така невероятно задоволен. Надигна се на лакът и се вгледа в Еме. Очите й бяха затворени, изражението — неразгадаемо, невъзможно му беше да разбере за какво мисли. Отдръпна се леко и се търкулна настрани на тревата.

— За какво мислиш? — запита, когато сърцето му се успокои и затуптя по-равномерно.

Очите на Еме се отвориха бавно. Тя премига няколко пъти, заслепена от ярката слънчева светлина, която проникваше през листата.

— За нищо — излъга.

— Не ме лъжи, Еме. След това, което преживяхме току-що, предположих, че си забравила за враждебните си чувства към мене и ще ми кажеш истината, поне веднъж. Тъкмо ти ме помоли да те любя.

Плътна червенина изби по бузите на Еме.

— Сигурно не съм била на себе си.

— Харесваш ми, когато не си на себе си — пошегува се Ник. Но думите му не предизвикаха усмивка на лицето й. — Еме, защо продължаваш да ми се противиш? Искаш ме толкова силно, колкото и аз тебе. Не можеш ли да забравиш, че сме противници?

— Някои неща не могат да се забравят. Това, че си янки, е само част от проблема.

Ник въздъхна, уморен и леко ядосан, после се обърна към нея. Но Еме още лежеше по гръб, отказвайки да погледне към него. Той я дръпна към себе си нежно, но решително и се вгледа в очите й.

— Кажи ми за какво мислиш, Еме. Кажи ми защо представлявам заплаха за тебе.

Смяташе, че знае отговора, но искаше да го чуе от нея. На лицето й се изписа такъв страх, че Ник съжали, задето изобщо е попитал.

— Еме, няма да те нараня. Досега вече трябва да си се убедила в това.

— Ти вече ме нарани — изрече тя с предизвикателен тон.

— Несъзнателно.

— Какво искаш от мене?

Викът й го прониза като с нож. Нямаше представа, че тя мисли за Бранд, че се страхува, че той може да й отнеме сина, ако научи, че е негов баща.

Ник сви вежди, искаше да сподели с Еме подозренията си относно Бранд, но осъзна, че сега не е най-подходящият момент за това. Чувствата й бяха още толкова горещи, а тя беше достатъчно упорита, за да откаже да признае истината. Един ден, каза си той, много скоро Еме ще разбере, че той не иска да нарани нито нея, нито Бранд. Ако детето беше наистина негов син, той искаше да се грижи за него. И искаше да направи нещо повече — много повече. Трудно щеше да му бъде да убеди Еме в добрите си намерения, защото тази безсмислена война го правеше неин естествен враг. Но въпросът й го обезпокои. Какво всъщност искаше той от нея?

Искаше тя да признае, че Бранд е техен син. Искаше тя да престане да мисли за него като за враг. Искаше… любовта й.

— Скъпа — изрече той, — не мисля, че отговорът на твоя въпрос ще ти хареса. Но и аз искам да те питам нещо — ти какво искаш от мене? Виждам, че ти харесва да се любим, но твърдиш, че ме мразиш.

Въпросът му отне въздуха от гърдите й.

— Да, мразя те. Винаги съм те мразила.

— Не и когато се любиш с мене. Толкова ли ти е липсвало мъжко внимание, че да приемеш всекиго? Отдавна си вдовица.

— Приемаш твърде много неща за дадени! — избухна Еме. — Не ми трябва мъж, за да направи живота ми пълен! Имам Бранд.

— А покойният ти съпруг? Толкова ли го обичаш, че никой не може да заеме мястото му?

Еме се изчерви още по-силно.

— Разбира се, че обичах Бо, той е бащата на сина ми.

— Наистина ли?

Тръпка премина по тялото й.

— Студено ли ти е?

— Не.

— Тогава отговори на въпроса ми. Бранд наистина ли е син на Бо?

— Копеле такова! Това, че си ме направил своя курва, не означава, че не съм била вярна на Бо.

— Не това искам да кажа, Еме. И много добре го знаеш.

Тя се опита да стане, но Ник положи ръка на корема й и я задържа.

— Моля те, Ник, не ми причинявай това. Въпросите ти не водят доникъде.

— Мислиш ли за Бо, докато се любиш с мене?

Ник нямаше представа откъде му дойде този въпрос, но не можа да се сдържи да не го зададе.

Почувства как мускулите й се стягат под дланта му.

— Аз… не.

Защо не можеше да го излъже?

Ник искаше да й повярва, но тя го беше лъгала за толкова много неща, че той не можеше да вярва много на думите й. Изведнъж това престана да има значение, защото плътта под дланта му беше топла, русите косъмчета между краката й бяха влажни и приканващи. Той я желаеше отново. Желаеше я така отчаяно, че свят му се зави.

— Няма значение — изрече той задавено. — Дори да мислиш за Борегар Тревър в най-интимните ни моменти, ще те накарам да го забравиш. Ще те любя отново и когато свърша, само моето име ще бъде на устните ти и в мислите ти.

Той хвана седалището й и отново се озова върху нея. Вече беше твърд и пулсиращ, когато навлезе в нейната мекота. Не можеше да си припомни друг път, когато толкова скоро да е бил отново готов за действие. Само Еме имаше властта да сведе съществуванието му до яростна жажда и властен глад.

— Разтвори крака, скъпа.

Тя се поколеба само миг, преди да го възседне. Тогава той стисна седалището й и рязко я дръпна към себе си, като я разпъваше и изпълваше, изтръгвайки въздишка на наслада от устните й.

Еме изгуби представа за времето, докато отново се отдаваше на дивия изблик на трескава наслада, която само този мъж беше в състояние да й даде.

Нейният враг.

Нейният любим.

— Ник!

Той се усмихна вътрешно. Името му, изтръгнало се от устните й, беше като музика за ушите му. За първи път беше абсолютно сигурен, че никой друг мъж не изпълва мислите й.

Не мина много време, преди да се отправят към „Високите дъбове“. Еме яздеше замислена и мълчалива, седнала пред Ник на широкия гръб на Скаут. Имаше много неща, за които да мисли, макар че никое от тях не беше успокояващо. Беше се държала разпуснато с Ник, казваше едно, а мислеше друго. Беше го молила да я люби, когато всъщност искаше той да бъде възможно най-далече от нея. Това искаше, нали? Да бъде колкото може по-далече от Ник Дръмънд, докато той престане да изпълва душата и тялото й. Докато вече не представлява заплаха за нея и сина й. Но вместо това тя безумно му се предлагаше, реагираше му така, че оставаше без дъх, и се държеше като същинска курва.

Ник изведе Скаут на пътя, не виждаше защо да яздят сред гората, където напредваха трудно и бавно. Ако имаше късмет, щяха да стигнат във „Високите дъбове“ малко след смрачаване. Но внезапно, точно преди да започне да се свечерява, заваля дъжд, и се наложи да потърсят подслон. Еме разбра, че са близо до плантацията на Пиндър, където беше прекарала една нощ заедно с Бранд и Савана, и Ник подкара Скаут нататък. Прекараха нощта в руините на обора. Еме не протестира, когато той я притегли в прегръдките си и спря треперенето й със своята топлина.

— Спи, скъпа, сигурно си изтощена.

Еме беше изтощена. Но не чак толкова.

— Ник, какво наистина искаш от мене? — запита тя.

Очите му блеснаха в яркозелено. Очите на дявола.

— Тебе, Еме. Искам тебе.

Стигнаха „Високите дъбове“ по пладне на следващия ден. Завариха невероятно оживление. Лейтенант Дил веднага притича към тях.

— Слава богу, че се върнахте. Тъкмо щях да пращам хора да ви търсят. Получихме заповеди от щаба.

Ник слезе пръв, после свали Еме от седлото.

— Какви заповеди?

— Местят ни.

Вниманието му веднага се изостри.

— Напускаме „Високите дъбове“? И къде ни пращат?

Дил погледна предпазливо към Еме. Ник веднага разбра, че той вече не й се доверява.

— Бранд сигурно с нетърпение чака майка си, Еме. Защо не идеш при него?

Еме не можеше да ги обвинява, че не й вярват, но я заболя, че става обект на такова явно презрение от страна на един янки. На път към къщата се размина със сержант Джоунс. Той не каза нищо, но погледът му беше невероятно красноречив. Тя се опита да не обръща внимание на киселите физиономии на войниците, бързайки да влезе в къщата.

Бранд още беше доста болен, но личеше, че скоро ще се възстанови. Тя влезе в спалнята му и намери Савана, надвесена над него. Когато се приближи към леглото, той подскочи.

— Мамо! — И протегна ръце към нея. — Къде беше? Казах на капитан Дръмънд, че знаеш как да ме излекуваш. Толкова се радвам, че те е намерил.

— И аз се радвам, скъпи — каза напълно сериозно Еме. Как беше могла да повярва, че като остави Бранд с Ник, всичко ще бъде наред? Сигурно е била невероятно отчаяна и глупава, че да го прати обратно във „Високите дъбове“ сам, без нея.

— Надявам се, че си си научила урока, скъпа — измърмори Савана. — Капитани Дръмънд побесня, като научи, че си изчезнала. Искаше веднага да тръгне да те търси, но не се реши, докато не разбра, че с Бранд всичко ще е наред. Обича това дете, сякаш е негово собствено.

— Савана! Внимавай какво говориш!

— Е, да не би да лъжа? — отвърна Савана нацупено. — И ти щеше да го видиш, ако не беше такъв инат. Не мисля, че той иска да ти навреди с нещо, миличка. Защо не му кажеш?

— Не знам за какво говориш — заупорства Еме.

И се обърна отново към сина си, за да не даде възможност на старата бавачка да продължи разговора.

— Мамо, капитан Дръмънд ли те доведе?

— Да, скъпи, той ме доведе.

Бранд се усмихна едва-едва. Лицето му беше покрито с толкова много червени петна, че приличаше на гримиран клоун.

— Сърби ме, мамо.

— Ще кажа на Савана да забърка сода за хляб и вода, за да те намажем и да спрем сърбежа. А ти внимавай да не се чешеш.

— Искам да видя капитан Дръмънд.

Еме раздразнено сви устни.

— Сигурна съм, че той си има какво да върши, а не да забавлява едно болно дете.

— Не говори вместо мене, Еме — чу се гласът на Ник, който тъкмо влизаше в стаята, за да чуе забележката й.

— Отивам за содата — каза Савана.

Излезе възможно най-бързо от стаята, за да не увеличава и без това нарастващото напрежение между Еме и Ник.

— Как си, Бранд? — запита Ник, приближавайки се към леглото на момчето.

— Не чак толкова зле, сър.

Гласът му трепереше от болестта, която още вилнееше в тялото му.

— Сега майка ти е тук, тя ще се грижи за тебе.

Бранд възприе думите му по-скоро като сбогуване.

— Заминавате ли, сър?

Ник се учуди на схватливостта на момчето.

— Да, Бранд. Скоро заминавам, но искам да се постараеш да оздравееш.

Стори му се, че детето всеки момент ще се разплаче.

— Ще се опитам, сър. Ще дойдете ли пак?

— Обещавам ти, синко, че ще се върна. — Произнесе тези думи, без да отмества очи от тези на Еме. — Може да е чак след като свърши войната, но непременно ще се върна във „Високите дъбове“.

— Не обещавай нещо, което нямаш намерение да изпълниш — изшептя гневно Еме.

— Винаги държа на думата си. — Нито искрица чувство не трепна в зелените му очи, в тях се четеше единствено увереността на мъж, който знае какво иска. — А сега, ако ме извините, имам да прочета няколко съобщения.

Лейтенант Дил чакаше Ник в кабинета му.

— Заповедите пристигнаха тази сутрин — каза той, подавайки му плик с официални документи.

Ник веднага го отвори и пробяга с очи по редовете.

— Трябва да се присъединим към част от армията на Шърман в Джоунсбъро, на юг от Атланта — изрече той бавно. — Там се срещат четири важни железопътни линии и завземането им е много важно за победата над Конфедерацията. Генерал Шърман смята, че ако прекъснем жп линиите и осуетим доставките на припаси и оръжия, можем да очакваме бързо падане на Атланта и другите важни градове.

— Кога заминаваме? — запита Дил.

— Утре призори. Атаката е определена за 30 август. Имаме време само колкото да се срещнем с основната част от армията, преди да влезем в бой. Докато атакуваме Джоунсбъро, друга част от армията на Шърман ще обкръжи Атланта и ще накара конфедератите вътре да капитулират.

— Краят наближава, нали, сър?

— Господ да е на помощ на Юга, лейтенанте, защото, боя се, краят наистина наближава. Не само краят на войната, но и краят на цял един начин на живот. Погрижи се лагерът да бъде вдигнат по устав и хората да се приготвят за тръгване утре призори. Искам всичките запаси от храна да останат за госпожа Тревър.

Беше много късно, когато Еме слезе на пръсти по стълбите. Беше разбрала, че Ник напуска „Високите дъбове“, но не знаеше нищо повече. Не беше го виждала след разговора в стаята на Бранд. Не го беше чула и да минава покрай нейната спалня. Когато стигна до кабинета, забеляза слабата светлина, излизаща изпод вратата. Не почука, а направо натисна дръжката и влезе съвсем тихо. Видя Ник наведен над някаква карта, потънал в дълбок размисъл. Все пак той усети присъствието й и вдигна очи.

— Влез, Еме.

— Вярно ли е? Наистина ли заминаваш?

Беше облечена в свободна бяла рокля, която по-скоро я разголваше, отколкото да я прикрива. Ник загуби нишката на мислите си, припомняйки си с пределна яснота всяка разкошна подробност от тялото й под тънката дреха.

— Да се надявам ли, че ще ти липсвам?

Тя нарочно пренебрегна въпроса му.

— Ще има ли сражение?

— Това е нещо, за което не мога да говоря.

— Какво ще стане с мене, когато заминеш? Ще дойдат ли да ме отведат в затвора?

— От това ли се страхуваш? Да не те отведат в затвора?

— Бранд има нужда от мене.

— Известно ми е.

— Ако в душата ти има поне капчица състрадание, ще ме оставиш във „Високите дъбове“. Не съм шпионка, вече не застрашавам янките.

— И това ми е известно. Затова ли дойде, да ме убеждаваш да те оставя във „Високите дъбове“?

— Знам при какви условия ме освободи. Трябваше да остана под твой надзор, докато не заминеш оттук. Но никой не каза какво ще стане с мене, когато заминеш.

— Нищо няма да стане с тебе, Еме. Вече сигурно никой не си спомня името ти. Убедих полковника, че ти вече не си заплаха за нашата сигурност. Никога не съм искал да те пращам в затвора.

— Никога… — Еме всеки момент щеше да избухне. — Копеле такова! Подведе ме да смятам, че ще ме пратиш в затвора, ако не ти стана…

— Любовница.

— … курва!

— Еме, говорех съвсем сериозно, като казах, че ще се върна след войната. Между нас има твърде много неща, за да се разделим и никога повече да не се срещнем. Имаме твърде много спомени. И Бранд. Знам, че не ти се иска да го признаеш, но в сърцето си чувствам, че би могъл да бъде мой син.

— Не! Не смей да си помисляш подобно нещо! Бранд е син на Бо.

— Нямам време сега да споря за това, но един ден ще науча истината. Ако излезе, че Бранд е мой, можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че ще искам да отгледам собствения си син.

Еме замръзна, страховете й се възвърнаха. Ако Ник разбереше, че Бранд е негов син, щеше да й го отнеме. Той усети, че тя се уплаши, но не можа да разбере от какво. Толкова много ли го мразеше, че да откаже да се омъжи за него, за да отглеждат заедно сина си? Не можейки да понесе мисълта, че ще загуби детето си, тя се обърна, готова да избяга.

— Еме, почакай! — Той я настигна при вратата. — Възможно е да не изляза жив от битката. Направих ново завещание. В чекмеджето на бюрото е. Ако умра, го занеси на адвоката ми в Чикаго, името е написано на плика.

— Не ме интересува завещанието ти.

Мисълта, че той може да умре, беше твърде болезнена за нея.

— Въпреки това, искам да ми обещаеш още сега, че завещанието ми ще стигне до моя адвокат.

— Аз… много добре.

Тя го загледа втренчено, искаше да се хвърли в прегръдките му, да го моли да я люби, да му каже, че Бранд е негов син. Но се страхуваше от последиците. Той я беше направил своя курва, беше откраднал сърцето й и тя се закле, че никога няма да допусне да й отнеме и сина.

— Това ли е всичко, скъпа? Няма нежно сбогуване, нито прощални думи, ако умра в боя?

— Не искам смъртта ти, Ник.

Думите й бяха изречени с такова дълбоко убеждение, че Ник й повярва.

— Тогава ме целуни, скъпа. Целуни ме заради всичките тези пропилени години, преди отново да се открием един друг. Целуни ме и ме накарай да повярвам, че наистина те интересува какво ще стане с мене.

Тя се вгледа в устата му, в тези плътни, чувствени устни, които й даваха толкова много удоволствие. Той чакаше. И тогава тя се наведе напред бавно, ужасно бавно и докосна с устни неговите. Шокът от докосването им накара цялото й тяло да затрепти. Тя запомняше очертанията на устните му с езика си, попивайки вкуса им, за да го запомни за цял живот.

Дълъг, мъчителен стон се откъсна от гърлото на Ник, който повече не можеше да се сдържа. Сграбчи я и я притисна към твърдата стена на гърдите си. Отвърна на целувката й с целия жар на огромното си тяло, притискайки я към себе си, изгаряйки я с топлината си, която проникваше през тънката материя на роклята й. Грабна я на ръце, отвори вратата с крак и се заизкачва по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато стигна стаята й, я хвърли на леглото, твърде възбуден, за да се занимава с дрехите. Освободи се, вдигна роклята й над кръста и навлезе мощно в нея. Поддавайки се на страстта му, Еме извика и се притисна към него, за да посрещне тласъците му.

На следващата сутрин, когато тя се събуди, него вече го нямаше.