Страст и омраза

19

— Сякаш половин живот съм чакал да те чуя да казваш това — изстена Ник, когато тежестта на тялото му се премести върху нея.

Беше напълно възбуден, напрегнат и натежал от желание. Беше се въздържал толкова дълго, че искаше да влиза и излиза от нея отново и отново, докато стигне до блажената кулминация.

Но не го направи. Отдавна се беше научил да се въздържа. Затова я затисна под себе си, притисна се плътно към нея, за да я накара да почувства възбудата му и колко отчаяно я иска.

— О, господи, Ник, побързай.

— Имаме цяла нощ, скъпа. И всички нощи пред нас. — В тона му се долови изненадваща уязвимост, когато добави: — Този път се предавам завинаги.

Еме не започна да спори, твърде заета да го докосва и да го прегръща. Чувстваше топлия му дъх, усещаше напрежението в него. Мускулите му се свиваха под допира на пръстите й и тя разбра колко много й е липсвал. Колко е имала нужда от него.

Когато дръпна главата му към своята и го целуна, разтваряйки крака в несъмнена покана, самообладанието на Ник рухна. Тя пъхна ръка между краката му и го насочи към себе си, а после го притисна плътно. Хълбоците й се разлюляха подканващо, засилвайки нежния огън дълбоко в тялото й. Ник изстена, овладян от непреодолима страст, и вече не успя да сдържи напиращата в него жажда.

Тласъците му бяха силни, но не задоволяваха Еме, затова тя го подканваше да прояви още повече усърдие, като издаваше леки викове и заглушени въздишки. Ръцете й не спираха да бродят по тялото му, стремейки се да запомнят всеки инч от плътта му. Запомняше разположението на всеки белег по него, запаметяваше всяка извивка и хлътнатина, инстинктивно разбираше къде да го докосне, за да му даде най-много наслада. Затвори очи, когато ласките му я докараха до ръба.

— Отвори очи, скъпа — изпъшка отчаяно Ник. — Искам да виждам изражението ти, когато те отведа в рая. — Очите й, с цвета на топъл мед, бавно се отвориха срещайки напрегнатия изумруденозелен поглед на Ник. — Хайде, Еме, о, господи, хайде.

Тласъците му станаха още по-силни.

— Ник!

Еме се държеше здраво за раменете му, сякаш пометена от стихия, докато задъханите му тласъци едва не я отделяха от леглото. Обвила крака около хълбоците му, тя го стискаше здраво и насладата ставаше непоносима и за двамата. Кулминацията дойде експлозивно, точно когато Ник се изви и за момент остана неподвижен дълбоко в нея. Тя усети горещата струя на семето му и чу виковете му миг преди да се разпадне на милиони късчета.

Потта, струяща по челото му, заслепяваше Ник, когато се опита да сдържи собствената си наслада, докато не се увери, че Еме е получила своята докрай. Едва когато усети, че трептенията, които го изстискваха, лека-полека престават и тялото й започва да се отпуска, той се отдаде на повика на бушуващата си кръв.

Еме заспа почти веднага, задоволена за първи път от много дни насам. Ник остана буден, загледан в нея, молейки се никога повече тя да не го предизвиква да й отказва насладата на тези възхитителни мигове. Независимо дали го знаеше или не, Еме го обичаше и се нуждаеше от него толкова много, колкото и той се нуждаеше от нея и я обичаше. Един ден, закле се той, щеше да я накара да забрави, че е янки, и да помни, че месторождението му няма нищо общо с любовта. Значение имаше само това, което се таеше в сърцата им. Наистина, нещата между тях бяха започнали трудно, но всичко това беше останало в миналото. Бяха женени, имаха син и той щеше да покаже на Еме какво може да направи за нея в името на любовта.

Еме прие с почти фаталистично примирение вестта, че шестдесетте хиляди войници на Шърман са излезли от Савана, за да потеглят за втори път през сърцето на Юга. Ник й беше казал, че Джеферсън Дейвис е отхвърлил безусловното предаване като нещо деградиращо и унизително. Обясни й, че походът на Шърман през сърцето на Южна Каролина и Алабама има две стратегически цели: да унищожи всички военни ресурси по пътя и да се приближи към ариергарда на Лий, като притисне армията на Северна Вирджиния в клещи между две големи армии на Съюза, за да унищожи Ли.

Еме нямаше с какво да се занимава в дните на отминаващата зима на 1865 година. Знаеше със сигурност, че е бременна, но още не беше казала на Ник. Страхуваше се, че като му каже, ще се предаде окончателно и нищо няма да остане от предишното й „аз“. Всичко щеше да принадлежи на Ник. Бранд, новото бебе, самата тя. Това беше искал той от самото начало, нали да притежава тялото и душата й?

Един ден през март Ник се прибра възбуден.

— Майка ми идва във Вашингтон да се срещне със снаха си — обяви той.

Еме знаеше, че Ник поддържа връзка със семейството си в Чикаго, но досега не беше мислила за евентуалната си среща с тях. Знаеше, че един ден ще трябва да се стигне и до това, но мислеше, че ще е след войната.

— Мама идва сама. Сестра ми очаква първото си дете след два месеца и не смее да пътува в такива обстоятелства.

— Колко… хубаво! — възкликна Еме донякъде неубедително.

— Не се тревожи, скъпа, тя ще те обикне, също като мене. Толкова много съм й писал за тебе, че реши да дойде сама във Вашингтон, за да се запознае с тебе. Имаме много място за нея.

— Колко време ще остане?

— Не повече от две седмици. Иска да се върне навреме за раждането на внучето си.

— Кога ще дойде?

— Вдругиден. Получих телеграмата.

— Знам толкова малко за семейството ти — каза замислено Еме.

— Защото никога не си се интересувала да ме поразпиташ.

Внимателният му укор я накара да осъзнае колко егоистично пренебрежение проявява към неговото семейство.

— Разкажи ми за тях.

Ник седна с доволно изражение до нея.

— Мама се казва Елизабет. Татко почина преди десет години и остави фабриката за оръжие на мене и сестра ми.

— Фабрика за оръжие?

— Това притеснява ли те?

— Малко — призна тя. — Един от куршумите от твоята фабрика може да е убил Бо. Продължи, моля те.

— Няма какво друго да ти кажа — сви рамене Ник. — Съпругът на сестра ми сега я управлява, справя се много добре. Реших да му продам моя дял и да инвестирам в нещо друго. Никога не ме е съблазнявало седенето зад някакво бюро.

— Не седеше зад бюро, когато се запознахме на борда на „Дикси Бел“ — каза Еме с лека обвинителна нотка. — Мислех, че си професионален комарджия.

Ник й се усмихна съкрушително.

— Пътувах по работа и в един момент реших да го съчетая с малко развлечение. Честно казано, качих се на „Дикси Бел“, защото ме заинтригува слухът за една комарджийка. Бях чувал за тебе дълго преди да те видя. Трябваше лично да се уверя дали си толкова красива, колкото казваха. Никога не съм мислил, че ще се влюбя в тебе.

— Наистина ли, Ник? Наистина ли се влюби в мене?

— Как можеш да се съмняваш? Казах ти, че те издирвах месеци след това.

— Знам какво си ми казвал, но…

— Но не ми вярваш?

— Възможно е — би отбой тя. — Но продължавай, разкажи ми за майка си.

— Какво друго да ти кажа… Ще я харесаш. Тя много иска да се запознае с Бранд.

Елизабет Дръмънд беше точно такава, каквато я описа Ник — дребна, енергична жена, която, изглежда, непрекъснато беше в движение. Носеше побеляващата си коса в небрежно хванат кок, увиснал малко накриво на тила й. По лицето й още се виждаха следи от някогашната й красота. Еме веднага я хареса. Когато Елизабет Дръмънд видя Бранд за първи път, тя се изненада, но веднага се окопити и го помоли да я нарича „бабо“, макар че още не знаеше, че наистина му е баба. Бранд остана много доволен.

Дори Савана беше покорена от грацията и чара на дребничката жена. Присъствието й като че ли отнемаше малко от напрежението в експлозивната връзка между Ник и Еме. Ник вече беше казал на майка си, че Еме е южнячка, така че тя внимаваше да не говори за войната и за ужасните неща, които все още се случваха с потиснатото и гладуващо население на Юга.

Когато Елизабет предложи да излязат навън в един слънчев мартенски ден, Еме се съгласи веднага. Решиха да се поразходят, защото времето беше меко. Елизабет като че ли обмисляше нещо и Еме изчакваше да види какво я притеснява. Не чака дълго.

— Нямаш представа колко съм щастлива, че Ник създаде семейство и така много обича съпругата си.

Еме се изчерви, усещайки прилив на вина заради трудностите, които беше причинила на Ник.

— Ти си точно това, от което имаше нужда Ник. И това твое прекрасно момченце. Когато го видях за първи път… няма значение, но той много прилича на Ник, когато беше дете. На колко години е Бранд?

— Почти на шест.

— Шест години. Господи, такова голямо момче за възрастта си. Баща му висок ли беше?

Разбра, че Ник не е казал на майка си, че е баща на Бранд, и тя мисли, че детето е син на Борегар Тревър.

Тя мълча толкова дълго, че Елизабет побърза да каже:

— Не трябва да говориш за покойния си съпруг, ако е твърде болезнено за тебе, скъпа. Не искам да проявявам празно любопитство. Просто исках да знаеш, че ми е много приятно, че се запознах с тебе и с Бранд. Винаги съм знаела, че един ден Ник ще намери жена, която да обича толкова много, колкото… О, господи, пак се разприказвах.

— Няма нищо, Елизабет, наистина. Какво щеше да кажеш? Сигурна съм, че преди мене в живота на Ник е имало много жени.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— Разбира се.

— Добре тогава. Говорех за един период от живота на Ник, когато мислеше, че е влюбен в една жена, която почти не познаваше. Всъщност, беше я видял само веднъж, но сигурно му е направила силно впечатление. Не можа да я забрави.

Еме слушаше като замаяна.

— И какво стана?

— Беше южнячка, като тебе. Забравих как се казва, името беше дълго. Само това знам за нея, освен че беше от Ню Орлийнс. Нямам представа как са се запознали, но когато Ник се върна от едно делово пътуване, говореше само за нея. Върна се пак на юг, започна да я издирва, но тя сякаш се беше скрила вдън земя. Накрая го убедих, че тя просто не иска да бъде намерена. Известно време беше много унил, после започна войната и той вложи цялата си енергия в борбата за своите идеали. Сега, когато откри тебе, сигурна съм, че в паметта му няма място за спомени от миналото.

Думите на Елизабет отекнаха дълбоко в сърцето на Еме. Мислите й бяха объркани. Елизабет разбра, че казаното от нея се е отразило много силно на Еме.

— О, скъпа, знаех си, че трябваше да си държа устата затворена — каза тя, явно разстроена. — Не исках да те засегна, Еме, но това, което се случи между Ник и тази жена, остана далече в миналото. Според мене сега вече няма значение.

— Напротив, Елизабет, има огромно значение. — В гласа на Еме се долавяше странна нотка, неразгадаема за Елизабет.

Но тя за нищо на света не би я наранила.

— О, скъпа — повтори по-възрастната жена, кършейки ръце, — може би не трябваше да идвам във Вашингтон, но толкова исках да се запозная с тебе и сина ти.

— Не би могла да избереш по-добър момент, Елизабет, скъпа — каза Еме с усмивка. — Това, което ми каза, ме ощастливява невероятно много.

— Ти… се радваш? Не… не разбирам.

— Сигурно. Дължа ти обяснение и ще го имаш.

— Не, не ми дължиш нищо — настоя Елизабет, макар че всъщност беше любопитна да разбере какво в думите й е накарало Еме да се почувства щастлива.

— Ние с Ник се запознахме преди повече от шест години.

Елизабет спря изведнъж по средата на тротоара и се обърна към Еме.

— Преди шест години? Но аз мислех…

— Срещнахме се на борда на „Дикси Бел“, един кораб на Мисисипи.

Последва неловка пауза. Еме помисли да каже на Елизабет, че тогава е играла на покер със сина й, но реши, че има някои неща, които свекърва й не бива да узнава.

Елизабет беше умна жена. Зелените й очи изведнъж проблеснаха разбиращо.

— Значи Бранд…

— … е син на Ник.

— За когото той не знаеше — допълни Елизабет с лек упрек. Еме се изчерви. — Това е дълга история, Елизабет.

— Която няма защо да научавам — отвърна по-възрастната жена. — Достатъчно ми е да знам, че отново сте се намерили и всичко е наред. Ник откри прекрасния си син и е невероятно щастлив.

— А Бранд скоро ще си има брат или сестра — добави Еме, не можейки повече да крие новината.

Очите на Елизабет блеснаха.

— Колко хубаво!

— Но не трябва да казваш на Ник, преди аз да съм говорила с него.

— Не бих си и помислила, скъпа!

Последната седмица от гостуването на Елизабет мина в опознаване с внука й. Двамата веднага се харесаха и когато Елизабет се качи на влака за Чикаго, всички съжаляваха, че гостуването й е свършило. Когато прегърна за последен път Еме, тя й прошепна тихо:

— И не забравяй да му кажеш за детето.

Седмица след заминаването на Елизабет Ник се върна замислен у дома. Обясни настроението си, когато двамата с Еме останаха сами, след като Бранд си беше легнал.

— Джеферсън Дейвис изостави Ричмънд. Прибрал е златото и колкото архиви е могъл да вземе — каза той. — Натоварили се на раздрънкани влакове и всякакви други превозни средства, каквито са могли да реквизират, изпросят или откраднат. Всичко друго подпалили. Изгориха в собствената си столица много повече сгради, отколкото ние в Атланта или Кълъмбия.

— Господи — произнесе развълнувано Еме. — Това ли е краят?

— Президентът Линкълн влезе в града след армията на Съюза. Разбираш ли, президентът на Съединените щати седна на креслото на президента на Конфедерацията броени часове след като Дейвис е станал от него! Говорят, че Линкълн обикалял из улиците с охрана от десет моряци. Тълпи освободени роби го обградили и викали: „Слава на бога! Благословен да е господ!“ Божичко, Еме, те са свободни! Чувствам се част от историята. Еме преглътна, не можейки да произнесе и една дума. Янките най-накрая бяха победили Юга. Какво оставаше сега на юначните му граждани? Глад? Лишения? Потъпкване на правата им? Щеше ли отново да види „Високите дъбове“? Едва ли, помисли тя огорчено. Сега беше омъжена за янки и трябваше да отиде там, където отиде той. Новото бебе, което носеше в корема си, не й даваше никакви други алтернативи.

— Знам, че това е удар за тебе, скъпа — каза Ник, когато забеляза колко е пребледняла Еме. — Но беше неизбежно още от самото начало. Сега Югът може да се върне към обикновения живот. Когато дойде краят, което вероятно ще е след няколко дни, защото Ли няма накъде да отстъпва, мъжете ще се върнат при семействата си. И нашият живот ще се промени, скъпа. Ще мога да прекарвам повече време с тебе и Бранд. И може би — намигна той хитро — в бъдещето ни ще има и ново бебе.

Еме го изгледа втренчено. Елизабет беше ли му казала за бебето? Съмняваше се, че майката на Ник ще наруши обещанието си, и предположи, че той само допуска тази възможност. Реши да пренебрегне намеците му.

— Ти спечели — каза тя с горчивина. — Знам, че сега си щастлив.

— Ще трябва да се примириш с това, Еме. Никой не спечели. Не и ако осъзнаеш колко мъртви и ранени има и от двете страни. Колко хора останаха без дом, без храна и дрехи. Хайде, скъпа, ела да си лягаме. Ужасно искам да те усетя в прегръдките си. Единственото, за което съм благодарен на тази война, е, че те намерих отново.

Когато си легнаха, Ник само прегърна Еме. Нищо друго. Усещайки тъгата й и необходимостта да възприеме поражението на Юга. Той й даде утеха, без да насилва чувствата й. Еме усети как топлината му я обгръща, почувства състраданието му и нещо в нея се отпусна. Инстинктивно разбра, че този мъж ще я брани и винаги ще бъде до нея. Даваше й топлина в трудни времена, даваше й любов, когато тя й липсваше, внасяше огън и страст в живота й, когато най-много имаше нужда от това. Беше създал още едно дете, когато тя не беше сигурна дали иска да доведе на бял свят още един янки, любеше се с нея въпреки омразата, която беше изпитвала към него години наред.

— Ник… — Гласът й секна и тя поде отново: — Ник… обичам те. Наистина.

Той я прегърна по-здраво, но не каза нищо. Доскоро все трябваше да изтръгва тези думи от устата й. И когато го кажеше, никога не беше сигурен дали идва от сърцето й. Сега за първи път го беше казала, без той да настоява.

— Чу ли ме? Казах ти, че те обичам.

— Чух те, скъпа. Просто съм твърде развълнуван, за да говоря. Никога не съм смятал, че ще се откажеш от упоритата си южняшка гордост и ще признаеш, че обичаш един янки.

— Сега вярвам, че си ме търсил след онази нощ на борда на „Дикси Бел“. Омразата е толкова разрушително чувство, че ми беше трудно да призная, че и ти ме обичаш.

— Защо, по дяволите, смяташ, се ожених за тебе?

— За да имаш Бранд.

— Ако исках само него, а не тебе, щях да измисля как да ти го взема. Никой нямаше да ме спре.

Еме се замисли. После реши, че е дошло време да каже на Ник за новото бебе, но за нейно смайване той я изпревари.

— Нещо имаш да ми казваш, скъпа, нали?

Дишането й се ускори.

— Знаеш ли?

— Ако намекваш за детето, което носиш в себе си — да, знам. Само се чудех кога ще решиш да ми кажеш.

— Откъде разбра? Майка ти ли ти каза? Не ми се гади сутрин, както с Бранд, няма откъде да разбереш.

Ник се засмя.

— Нямало откъде да разбера, казваш. Ах, скъпа, колко грешиш. Познавам тялото ти така добре, както и своето. Има много недоловими промени, които ми го подсказаха. Например това.

И той докосна леко гърдите й. Тя си пое остро дъх. Чувствителната плът реагира на допира му невероятно силно.

— А това? — Прокара ръка по леката изпъкналост на корема й. — Гърдите ти не само са станали чувствителни на допир, но са и по-пълни. Усещам корема ти леко закръглен под дланта си. Трябва да съм сляп, за да не забележа тези признаци, промените в тялото ти. И кога отново ще стана баща?

— В края на лятото.

— Щастлива ли си?

— Да, щастлива съм — каза тя, изненадвайки сама себе си. Изведнъж това ново бебе стана много важно за нея.

— Странно, че вие с Бо не сте имали деца.

— Бяхме заедно много кратко, преди той да замине на война.

— Било е достатъчно — каза сухо Ник. — Ти зачена Бранд в първата ни нощ заедно, Еме. Нарочно не съм те питал за това, защото се страхувах от отговора, но сега има нещо, което трябва да знам. Не мога да живея със спомена за един мъртъв мъж. Ужасно е да не зная дали мислиш за покойния си съпруг, докато се любим. Или дали е в ума и сърцето ти повече, отколкото съм аз. Обичаш ли ме толкова, колкото обичаше Борегар Тревър?

Еме мълча дълго, подбирайки внимателно думите си. Толкова дълго, че Ник се обезпокои и избъбри:

— Не, не ми казвай! Мисля, че вече знам отговора.

— Нищо не знаеш, Ник Дръмънд. Бо беше прекрасен човек, влезе в живота ми, когато най-много имах нужда от него. Никога не ме упрекна, че имам незаконно дете, винаги е смятал Бранд за свои син. Може би щяхме да бъдем щастливи заедно, ако не беше умрял.

— Може би? — запита Ник, ориентирайки се бързо в думите й. — Харесваше ли ти да се любиш с него?

— Толкова малко време бяхме заедно…

— Кажи ми, Еме.

— Бо никога не ме е карал да се чувствам така, както ти го правиш — призна тя. — И не искам повече да говоря за това. Той е мъртъв… би искал да съм щастлива с някого. Когато се любим с тебе, няма място за друг в сърцето ми. Ти изпълваш мислите ми, задоволяваш тялото ми така, както никога не съм мислила, че е възможно. Само това ще кажа във връзка с Борегар Тревър.

— Това е всичко, което исках да знам. Нали съм ревнив. Макар да не ми е много приятно, че те е притежавал, съм му благодарен, че е бил при тебе, когато двамата с Бранд сте имали нужда от подкрепа. Но докато съм жив, няма да ти се наложи да се обръщаш за помощ към друг. Нито за любов. Обичам те, Еме Дръмънд. Обичах те повече от шест години. Докато не те открих отново, се чудех защо животът ми изглежда непълен.

— О, Ник, помисли за всичките тези години, които сме пропилели — въздъхна Еме.

— Относно бебето, скъпа, ще останем ли във Вашингтон за раждането или да отидем в Чикаго, където майка ми може да се грижи за тебе и Бранд?

— Искам да си отида у дома, Ник. Искам бебето ни да се роди на Юг. Невъзможно ли е?

— Все същата малка конфедератка, нали? Ако изобщо е възможно, ще удовлетворя желанието ти. Но не разчитай на това.

Лежаха известно време в мълчание, погълнати от собствените си мисли. Изведнъж Ник се обърна към нея, прегърна я и я целуна.

— Нали сега може да се любим? Мислех, че мога да лежа до тебе и да не се любим, но не се съобразих с тази неутолима жажда, която се разпалва всеки път, щом те докосна.

— Бих предпочела да не ме любиш.

— Какво!

Остро разочарование прониза думата, изречена през зъби, но Ник не можеше да насилва Еме, ако тя наистина усещаше, че не е способна или не иска да се люби с него.

— Нека вместо това аз да те любя.

— О, господи!

Тя започна да го целува навсякъде, прокарваше език по цялата повърхност на гърдите му, вкусваше и хапеше плътта му с дразнещи малки захапвания. Когато се отпусна върху него, Ник се опита да я повдигне, за да може да влезе в нея, но тя не му позволи. Вместо това, притиснала слабините си до неговите, Еме потърка чувствителните си гърди в неговите, докато зърната й щръкнаха болезнено и между краката й пламна огън. Но тя още се противеше на опитите му да я обърне по гръб и да влезе в нея.

— Още — прошепна му тихо.

Ник изстена, но се закле, че после ще й го върне заради мъченията, на които го подлагаше сега. Накрая, когато устата й стана още по-дръзка, изтезавайки го с влажни целувки на места, които го подлудяваха от нетърпение, той я обърна по гръб и в следващия миг се зарови в нея.

— Мъчителка такава — изстена срещу ухото й, навлизайки още по-дълбоко във влажната й, туптяща топлина.

Тя се засмя, когато той започна тласъците си. Но скоро смехът й премина в леки стонове и несвързани викове, докато той я водеше към ръба на екстаза и се извиси заедно с нея.

През април Еме изживя тежко вестта, че генерал Лий се е предал на генерал Грант в сградата на съда в Апоматокс. Това се очакваше, но беше болезнено. Ник се опита да я утеши, като й разказа за великодушното предложение към победената армия.

— Условията на споразумението предвиждат конфедералните офицери и войници да си отидат у дома, без армията на Съединените щати да им пречи, стига да спазват законите, действащи в местата, където пребивават.

Докато обясняваше това на Еме и Савана, той се разхождаше напред-назад в гостната. Бранд седеше тихо до Еме и слушаше внимателно.

— Това означава ли че никой от южняшката армия няма да бъде съден за предателство? — запита Еме.

— Точно така — отвърна Ник. — Има и друго. По молба на Лий Грант разреши всеки, който иска кон, да го получи — важи и за редниците, и за офицерите. Конете ще трябват, за да се прибере реколтата и семействата им да преживеят следващата зима.

— Това е великодушно — призна Еме донякъде неохотно.

— Всички сме американци, скъпа — напомни й той.

— Можем ли да си отидем у дома, във „Високите дъбове“? — запита тревожно Бранд.

Досега беше седял толкова тихо, че го бяха забравили.

— Не ти ли харесва тук, във Вашингтон, синко? — запита Ник, без да съзнава, че детето е следило внимателно разговора им.

— Хубаво е, но аз предпочитам „Високите дъбове“.

Детето притихна и се замисли.

— Какво има, Бранд? — запита Еме.

— Ако Северът е спечели войната, моят татко още ли е герой?

Ник сви вежди. Еме изпъшка.

— О, господи! — обади се Савана.

— Мисля, че е време да му кажем — изрече Ник, поглеждайки многозначително към Еме.

— Ще ида да приготвя вечерята — каза Савана, стана от стола и побърза да излезе от стаята.

— Какво да ми кажете? — запита Бранд.

Еме погледна безпомощно към Ник.

— Борегар Тревър беше наистина храбър човек, но той не е твоят баща, Бранд. Ние с майка ти чакахме подходящия момент, за да ти го кажем.

Бранд се смути.

— Ако той не е моят татко, кой е?

— Аз съм ти баща, сине.

— Знам. Ти си ми баща, откакто се оженихте с мама, но кой е истинският ми баща?

— Точно това се опитвам да ти кажа, сине. Ние с майка ти се запознахме много отдавна, когато ти още не беше роден.

— Но не сте били женени — изрече невинно детето.

— Понякога майките и татковците не са женени, когато се родят децата им. Но аз винаги съм обичал тебе и майка ти. Просто ми отне много време, докато ви открия.

Бранд мълча толкова дълго време, че Ник се запита да не би да е постъпил погрешно, като му е казал истината. Погледна към Еме, сякаш да й каже, че съжалява.

— Мога ли да смятам Борегар Тревър за мой втори баща? — запита Бранд, излизайки от дългото си мълчание.

— Мисля, че той би се радвал, сине.

— Има неща, които още не разбирам.

— Знам това, Бранд, но моля те, повярвай ми. Обещавам ти, че един ден, когато пораснеш достатъчно, за да разбереш, ще ти обясня всичко. Сега трябва само да знаеш, че и майка ти, и аз много те обичаме. И скоро ще имаш братче или сестричка. Радваш ли се?

— И аз те обичам, татко — изрече тържествено Бранд. — Мислиш ли, че може да имам братче? Ако е сестра, може да не иска да играе моите игри.

Еме се засмя ликуващо.

— Ако бебето излезе момиче, мисля, че следващото може да е момче.

Ник се засмя и трапчинката му открои.

— Аз със сигурност ще помогна, сине.

— Добре ли си, скъпа? — запита Ник за стотен път, откакто се бяха качили на влака във Вашингтон през един горещ летен ден на юли 1865. — След час пристигаме в Атланта.

— Изглеждам като слон и се клатушкам като патица, но съм добре — увери Еме своя обезпокоен съпруг.

— Изглеждаш прекрасно. Съжалявам, че пропуснах раждането на Бранд. И тогава сигурно си била прекрасна.

Влакът беше претъпкан. В периода, последвал войната, Атланта беше станала център на федералните възстановителни дейности. Понеже знаеше колко много Еме мрази Вашингтон, Ник беше помолил да го прехвърлят в Атланта. Получи назначение на отговорен пост в бюрото „Фридман“, създадено през март, което беше под юрисдикцията на военното министерство. Бюрото разпределяше храни и други необходими неща за белите и за освободените негри, помагаше на бившите роби да се приспособят към новото си състояние на свободни хора.

Еме гледаше през прозореца, питайки се какво ли е станало с „Високите дъбове“. Тъй като не беше плащала данъци от няколко години, предположи, че земята е била продадена на спекуланти от Севера. Югът вече гъмжеше от „торбалановци“ — така наричаха северните републикански политици, които пристигаха с оскъден багаж в опустошения Юг. Целта им беше да използват негрите като средство да получат служба или финансова изгода в южните щати.

Еме си спомни за онзи априлски ден, когато Лий се беше предал в Апоматокс. Пенсилвания Авеню пламтеше в цветовете на знамената. Стотици хора се прегръщаха, говореха, смееха се, ликуваха. За Еме това беше време на скръб, а не на радост. О, тя се радваше, че кръвопролитието престана, но разбираше, че южняшкото общество никога няма да бъде същото и че между победителите и победените винаги ще има огромна пропаст.

— За какво мислиш, скъпа? — запита Ник, когато забеляза колко е умислена.

— Животът ще бъде ли като преди? — въздъхна Еме

— Ще бъде по-добър — увери я Ник. — Възнамерявам скоро да подам оставка и ще живеем собствения си живот.

— Не мисля, че бих могла да живея в северни градове, ако всички са като Вашингтон.

— Може би няма да се наложи — каза Ник загадъчно.

Еме замълча и мислите й я отнесоха към онзи трагичен априлски ден, когато Линкълн падна убит от ръката на Джон Уилкс Буут, актьор, който възприе речта на президента от 11 април 1865 като изказване на радикален републиканец. Последната капка в чашата беше обещанието на Линкълн да даде граждански права на негрите.

— Във „Високите дъбове“ ли отиваме, мамо? — запита Бранд.

Мислите на Еме се върнаха към настоящето.

— Страхувам се, че е невъзможно, скъпи. С години не сме плащали данъците. Имението вече не е наше.

Бранд погледна към Ник за потвърждение, но когато той не каза нищо, за да оспори думите на Еме, ентусиазмът на момчето угасна.

— Не се тревожи, синко, ще намеря къде да живеем — обеща Ник. — Вече имам нещо предвид за нас. Трябва да настаним удобно майка ти, преди да дойде новото бебе.

Савана хвърли загрижен поглед към наедрялата талия на Еме и подметна:

— Тогава трябва да побързате, майоре. Това дете няма да чака много. Еме не беше толкова едра с Бранд.

— Не се тревожете за мене — каза малко рязко Еме. Настроението й се менеше непредсказуемо.

Ник се засмя и потупа снизходително ръката й.

— Ще се тревожа за тебе, докато не видя детето в ръцете си.

Атланта беше невероятно оживена, гъмжеше от мъже в сини униформи, сред които се виждаха цивилни, завърнали се по домовете си, и освободени негри, които бродеха из улиците. Влакът пристигна с два часа закъснение и Ник веднага откара всички в хотела, където беше телеграфирал да им запазят две стаи. Поради пренаселеността на града и многото спекуланти, които прииждаха със стотици всеки ден, той сметна, че е имал късмет и е можал да осигури достатъчно място на семейството си.

Еме беше по-изтощена, отколкото би искала да си признае. Беше толкова наедряла и трудно подвижна, че дори ходенето й представляваше трудност. Не можа да се настани добре във влака, умореното й тяло крещеше за почивка. Ник излезе почти веднага, за да се яви в службата си и да се занимае с някои недовършени работи. Еме се запита какви ли недовършени работи може да има в Атланта, но беше твърде уморена, за да го разпитва. Предположи, че ще търси жилище, където да се настанят.

Един ден, след около седмица, Ник се върна в хотелската стая доста преди пладне, след като беше излязъл, както обикновено, в седем сутринта. На Еме това ранно връщане й се стори странно, защото работата му беше много отговорна.

— Искаш ли да се поразходим извън града, скъпа? — запита Ник, влизайки забързано в стаята.

Усмихваше се от ухо до ухо и беше в такова приповдигнато настроение, че любопитството й веднага се събуди.

— Да се поразходим? — запита тя невярващо. Всъщност, изобщо нямаше настроение да излиза.

Но Ник беше така непреклонен, че тя не можа да му откаже.

— Каручката ни чака долу, обещавам, че ще те возя много предпазливо. Една разходка извън града ще ти се отрази много добре. Дълго се застоя в хотела, скъпа, а преди това и във Вашингтон.

— Ще вземем ли Бранд и Савана? Сигурна съм, че много ще им хареса да се поразходят.

— Не този път, Еме. Искам да бъдем само двамата.

Еме беше доста озадачена от странното настроение на Ник. Много отдавна не го беше виждала такъв. Обикновено се възползваше от всяка възможност да прекара известно време с Бранд и сега тя не разбираше защо той не иска синът им да дойде с тях точно на тази разходка.

— Поръчах да ни приготвят кошница с храна, да хапнем сред природата.

— Къде отиваме?

— Има ли значение?

Еме беше озадачена от зеления пламък в очите му. Какво ли е намислил?

— Не, не особено. Но трябва да кажа на Бранд и Савана, че излизам. Бранд ще се разочарова.

Погледна към него изпод дългите си мигли, очакваше да види дали ще си промени намерението и ще отиде да вземе Бранд и Савана. Но не стана така.

— Отбих се при тях, преди да дойда тук — обяви Ник. — Погрижил съм се за всичко.

От начина, по който го каза, на Еме й се стори, че Ник крие от нея нещо около този излет. Да не би да е намерил къща и иска да я изненада? Да, това ще да е, реши тя.

Денят беше горещ и влажен, както може да бъде един юлски ден в Юга. Откакто беше пристигнала в Атланта, Еме беше оставила всички фусти с изключение на една и носеше само свободни рокли без ръкави, които прикриваха закръглената й фигура. Взе чадърче, за да се предпази от слънцето, и каза, че е готова.

Верен на думата си, Ник подкара полека каручката по оживените улици на Атланта и я насочи към покрайнините на града. Подпряла се удобно на кожената облегалка, Еме вдишваше с пълни гърди свежи аромат на диви цветя след кратката нощна буря и се радваше, че Ник я убеди да излязат сред природата. Той като че ли не беше определил накъде ще кара, или поне така се стори на Еме. В ранния следобед спряха и обядваха с храната, приготвена от хотела. След един приятен час, прекаран под сянката на мощен дъб, Ник предложи да продължат.

— Това ми прилича на пътя за „Високите дъбове“ — каза Еме, когато Ник подкара каручката по един път, който тя веднага разпозна.

Толкова пъти беше минавала оттук в миналото.

— Така е. Полковник Мълинс ме помоли да огледам една земя, която искал да купува.

Долната устна на Еме трепна.

— Да не би да иска да купи „Високите дъбове“?

Ник се усмихна едва забележимо.

— Не, скъпа, полковник Мълинс не се интересува от „Високите дъбове“.

Еме нямаше смелостта да запита дали някой вече не е купил имението. Нито пък искаше да види изгорелите руини на къщата, която беше обикнала. Вместо това тя обърна вниманието си към свежия летен ден и към бебето, което носеше в себе си. Положила ръце на корема си, тя се питаше дали то ще бъде момиче или момче и дали ще прилича на Бранд.

Колко различно беше всичко с тази бременност, замисли се тя. Когато носеше Бранд, единственото, което я крепеше и й помагаше да понесе изпитанието, беше огромната й омраза към Ник Дръмънд. Ако я нямаше тази омраза да я крепи, Еме сигурно не би оцеляла. Сега любовта на Ник я крепеше и бъдещето никога не беше изглеждало по-красиво.

Докато конят вървеше в лек тръс под изгарящото слънце, клепачите й започнаха да се затварят и главата й натежа.

— Сложи глава на рамото ми, скъпа — каза Ник, обгръщайки раменете й, така че тя да може да се облегне на него. — Подремни, ако ти се спи. Добре ще ти дойде. Как си?

— Прекрасно. Горещината и слънцето ме приспиват.

Скоро очите й съвсем се затвориха. Тя спеше дълбоко, когато Ник заяви по един тесен път, засенчен от мощни дъбове.

— Събуди се, скъпа, у дома сме.

Той я побутна лекичко, внимавайки да не я стресне. Еме се изтръгна бавно от дрямката, все още замаяна от горещината и ритмичното движение на каручката. Погледна го сънено, очите и се отвориха широко, за да се опитат да преборят дрямката.

— У дома сме — повтори Ник.

На лицето му се четеше сдържано радостно очакване. Изглеждаше като Бранд, когато направи нещо чудесно и очаква одобрение.

Еме бавно започна да разпознава нещата наоколо и сърцето й трепна радостно. Извишаващи се дъбови дървета, застанали като древни стражи над тях, хвърляха пъстра сянка. Широка поляна се простираше пред къщата, която тя се бе опитвала да защити, но не бе успяла. Най-напред видя колоните. Двадесетте мощни стълба, обградили къщата от три страни, се издигаха величествено в предишната си слава. По верандите и перилата не личеше нито следа от огън. Всеки инч от възстановената къща беше боядисан в снежнобяло. Завесите на прозорците на фасадата се развяваха под лекия ветрец.

Последния път, когато Еме беше видяла „Високите дъбове“, от къщата бяха останали само външните стени и почти неповредените фасадни колони. Дори пристройките бяха възстановени с изключение на робските колиби, от които нямаше и следа. Сън ли беше това? Тя премига няколко пъти, потискайки сълзите, които напираха в очите й.

— Не сънуваш, скъпа — каза Ник, сякаш прочел мислите й. — Истинско е.

Изведнъж самообладанието й рухна.

— Защо ме доведе тук? Защо? Не знаеш ли как ще се почувствам?

— Знам, Еме, и…

— Новият собственик е свършил чудесна работа — продължи Еме, без да даде на Ник възможност да обясни. — Изглежда много по-величествено, отколкото си го спомням. Боли ме, като си помисля, че „Високите дъбове“ сега принадлежат на друг, а не на Бранд. Бо искаше Бранд да го наследи, дори ако бяхме имали собствени деца. — Тя се обърна и въздъхна. — Готова съм, можем да тръгваме.

— Няма ли да видиш как изглежда отвътре? — Очите на Ник блеснаха многозначително. Еме не можеше да разбере защо той се отнася така към чувствата й. — Сигурен съм, че новите собственици няма да възразяват.

— Аз… не, не мисля. Моля те, Ник, не мога да го понеса. Нека да тръгваме, преди да са ни забелязали.

— Много късно, вече ни забелязаха.

Една стара негърка и едно бяло дете се появиха на прага. Еме премига и извика. Изглеждаха почти като… Господи, те бяха!

Савана и Бранд излязоха на широката веранда. Савана се усмихваше от ухо до ухо. Бранд се откъсна от ръката й и се втурна по стълбите, размахвайки възторжено ръце.

— Защо се забавихте? — извика той щастливо. — Отдавна ви чакаме.

Еме пребледня, толкова объркана, че можеше само да седи в каручката със сълзи, стичащи се по лицето й.

— Уредих да тръгнат от хотела малко след нас — обясни Ник с виновна усмивка. Искаше да изненада Еме, не да я разстрои. Трябваше да се съобрази с нейното емоционално състояние, тя беше твърде крехка за такъв шок в края на бременността. — Казах на Савана да опакова всичко и да ни чака тук. Докато ние пътувахме по заобиколния път и обядвахме на открито, те са дошли направо тук.

Тя го погледна с блеснали от сълзите очи.

— Не… не разбирам. Какво правят тук Савана и Бранд? Да не би новите собственици да са ни дали „Високите дъбове“ под наем?

— Еме, скъпа, имението е наше. Твое, мое и на Бранд. Това е сватбеният ми подарък, скъпа. Не можех да ти го кажа предварително, защото исках да съм сигурен, че мога да наема достатъчно хора, за да го възстановят.

— Да го възстановят! След пожара имаше само четири стени. Сигурно е струвало цяло състояние.

Ник сви рамене.

— Нали ти казвах, че имам намерение да продам моя дял от фабриката за оръжие? Зет ми пък много искаше да го купи. С парите възстанових нашата къща. Сега, като видях лицето ти, знам, че си е струвало. Не се тревожи, скъпа, има още достатъчно пари, за да живеем, докато земята отново започне да ражда, та даже и малко повече.

— Защо? Защо си направил това? Ти си делови човек, не си фермер. Знам, че ме доведе в Атланта само за да ме развеселиш, но със сигурност не смяташ да пуснеш корени тук, нали?

В гласа й се долавяше надежда, която докосна сърцето на Ник.

— Сега „Високите дъбове“ са нашият дом. Наследството на децата ни. Платих данъците и възстанових предишната му елегантност, защото те обичам и имам намерение да използвам земята така, както господ повелява.

Той скочи от каручката, обърна се и вдигна Еме, за да й помогне да слезе долу. Постави я внимателно на земята и я целуна леко, после обгърна с ръка раменете й и я поведе към къщата.

— Ела да видиш владенията си, госпожо Дръмънд.

Спомените на Ник за къщата са били невероятно точни, помисли Еме, докато лежеше в леглото по-късно вечерта и чакаше Ник да се съблече и да дойде при нея. Всички стаи бяха почти еднакви по размер и пропорции с унищожените от пожара. Всеки детайл беше стриктно възпроизведен.

— Как успя да направиш всичко това? — запита тя, когато Ник се настани до нея в новото им легло. — Кога намери време?

— Не беше лесно — призна той. — Знаех колко много означава имението за тебе и Бранд, затова платих данъците, преди да заминем за Вашингтон през зимата на 1864. Предчувствах края на войната и си съставих план за възстановяването. Начертах скици и се свързах със строителните компании. Нямах проблем да намеря работници и ръководители, които да искат да работят на пълен работен ден срещу пълно заплащане.

— Не мога да повярвам, че си го направил заради мене.

— Обичам те, Еме Дръмънд. Не преставам да ти го казвам още откакто те открих отново преди почти една година. Ти беше толкова смела тогава, като се изправи срещу мене в преддверието на „Високите дъбове“ с онзи смешен малък пистолет. Напомни ми за онзи друг момент, когато също ме заплаши с оръжие. Помниш ли — на борда на „Дикси Бел“. Не искам никога повече да се съмняваш в моята любов. Като възстанових „Високите дъбове“ заради тебе, исках да ти покажа колко много те обичам.

— Нямам нужда от доказателства, Ник — въздъхна блажено Еме. — Напълно оценявам това, което си направил. И вече се примирих с факта, че съм обикнала един янки. Където и да избереш да живеем, ще ми бъде приятно.

— Избрах „Високите дъбове“. — Нежна тишина се спусна помежду им. Изведнъж Ник се размърда и каза: — Благодарил ли съм ти за Бранд? Той е прекрасно момче. Чудесно си го възпитала. Сега, когато ще имаме още едно дете двамата с тебе, това прави живота ми пълен.

— Може да искам повече от две деца — пошегува се Еме, сгушвайки се до него.

— Ще направя всичко по силите си, скъпа, за да те удовлетворя — изрече Ник с хитра усмивка. — Обичам те. Ще направя всичко, което може да те ощастливи.

— Най-щастлива съм, когато се любиш с мене.

— Тогава ти обещавам непрекъснато да те държа щастлива.