Страст и омраза

11

Два дни след като Ник и войниците му напуснаха „Високите дъбове“, в околността започна да се чува застрашителен топовен грохот. За Еме това означаваше само едно. Битката за Атланта наистина беше започнала. Шърман беше твърдо решен да изгони конфедератите от града и войската му вършееше из околностите, без да щади нищо по пътя си. Тъй като Ник вече не беше във „Високите дъбове“, за да опази имението да не бъде разрушено от войниците на Съюза, Еме се молеше дано нашествениците да имат други намерения и домът й да бъде сметнат за твърде незначителен, за да го подлагат на опустошение.

Колкото до Ник, сега тя научи, че е получил заповед да влезе в битката за Атланта и можеше вече да е убит. Тази ужасна мисъл я накара да потръпне. Не искаше смъртта му. Само искаше той да не се доближава до сина й. Еме усещаше огромна вина, задето не беше казала на Ник, че Бранд е негов син, когато животът му беше изложен на такава опасност. Мъжът има право да знае, че е създал дете, но дълбоко в себе си тя се страхуваше, че може да загуби Бранд и това я възпираше да признае истината дори когато Ник настояваше.

Той беше казал, че ще се върне, и тя нито за миг не се съмняваше, че ще го направи, макар и само да я притиска с въпроси, на които не й се искаше да отговаря. Ако разбереше, че Бранд е негов син, това щеше да застраши самото му съществувание. Какво щеше да стане с нея тогава, запита се Еме. Нито веднъж беше чула думата „любов“. Той се любеше с нея така, сякаш държеше много на нея, но не беше казал и дума за брак. Бракът между тях поне щеше да позволи двамата заедно да отгледат Бранд.

Но ти мразиш Ник Дръмънд, шепнеше един вътрешен глас.

Еме се изсмя презрително. Как би могла да мрази един мъж и същевременно да го обича до полуда? Как можеше така отчаяно да копнее за докосването му и същевременно да го ненавижда?

Кога омразата й се беше превърнала в любов?

В края на август 1864 към „Високите дъбове“ започнаха да прииждат бегълци. Всички бяха конфедерати, евакуирали се от Атланта с армията на генерал Худ. Някои бяха ранени, други просто изтощени от атаката на армията на Шърман срещу жп линиите и града, трети просто се бяха уморили да гледат смърт и разрушения. Повечето идваха да търсят храна и вода по пътя си към някакво неизвестно бъдеще с цел да се прегрупират и да продължат борбата. Но почти всички, с които говореше Еме, бяха убедени, че Югът е обречен. След един разговор с капитан от конфедератската армия и неговия помощник тя разбра колко е затънал Югът, борейки се да остане самостоятелна територия. Получи и неясна представа къде би могъл да се бие Ник.

— Бойното поле е осеяно с мъртъвци — каза капитан Фелдън, когато тя започна да го разпитва.

Далечният поглед в почти безизразните му сини очи я плашеше. Лицето му беше сиво като изпокъсаната му униформа, той изглеждаше безкрайно изтощен.

— Отстъпва ли конфедералната армия? — запита Еме.

— Шърман изтегли цялата си армия от окопите край Атланта и тръгна към жп линиите в Джоунсбъро — отвърна Фелдън с треперещ от мъка глас. — Можехме да се преборим, ако генерал Худ, който беше пратен вместо генерал Джонсън, знаеше какво става. Но Худ мислеше, че Шърман се оттегля на север. Можехме да ги бием, ако бяхме атакували, докато те сменяха позициите си. Но едва когато Шърман отряза пътя на влаковете, Худ разбра къде е врагът. Прати два корпуса да ги спрат. Загубихме много хора, нападението беше неуспешно. На другия ден Шърман контраатакува и ни смаза. За да не попаднем в капан, Худ заповяда Атланта да се евакуира.

— Много убити ли има от двете страни?

— И в Атланта, и в Джоунсбъро паднаха много, но силите на Конфедерацията претърпяха по-големи загуби. Чух, че подпалили Атланта и голяма част от града изгоряла. Повечето цивилни вече са избягали, но жертвите сред войската са огромни. По улиците лежат мъртви или умиращи и конфедерални, и съюзни войници.

След като се подкрепиха с храната и напитките, които им бяха предложени, капитан Фелдън и помощникът му продължиха по пътя си, оставяйки Еме дълбоко замислена. В Атланта ли е Ник или в Джоунсбъро? Мъртъв ли е или жив? Не можеше да разсее ужаса, който тегнеше в сърцето й.

Бранд оздравя от шарката и поради някаква необяснима причина прекарваше часове наред на верандата, загледан в дългата алея, която водеше към главния път. Когато Еме го запита какво търси, отговорът му я стресна.

— Гледам за капитан Дръмънд, мамо. Той обеща да се върне. Нали не мислиш, че му се е случило нещо?

Еме не можа да намери думи. Знаеше, че Бранд е привързан към Ник, но кога този янки беше успял да стане толкова важен за сина й? Макар че помежду им имаше кръвна връзка, тя нямаше представа, че Бранд може да я усеща. Ако Ник загинеше във войната, той щеше да бъде лишен и от истинския си баща, както беше лишен от приемния. Нищо честно нямаше във войните.

На втория ден на септември Бранд, кацнал на парапета на верандата, забеляза един фургон, който бавно свръщаше към алеята.

— Мамо, идва някой!

Предполагайки, че това са поредните бежанци от Атланта, Еме излезе при него на верандата. Храната, която Ник им беше оставил, почти беше привършила и тя се разтревожи, че може да предложи само вода на горките хора, които сигурно идваха тук да търсят храна и подслон. Малкото останала храна трябваше на всяка цена да се запази за Бранд.

Когато фургонът спря, Еме с изненада видя, че го кара войник със синя униформа. Досега всички идващи в имението бяха конфедерати. После позна сержант Джоунс и сърцето й заби силно. Да не би Ник да се връща? Да не би сержант Джоунс да кара трупа му? Изтича към фургона още преди да беше спрял.

— Какво има, сержант Джоунс? Капитан Дръмънд ли е?

— Не, госпожо — отвърна Джоунс, без да смее да я погледне в очите. — Лейтенант Дил е. Улучиха го при Джоунсбъро. Полевата болница е толкова претъпкана, че предпочетох да го доведа тук. Не е сериозно, но се страхувам, че може да се получи гангрена, ако куршумът не се извади.

— Внесете го вътре — разпореди се Еме. — Сложете го в предишната му стая горе. Не съм лекар, но двете със Савана ще успеем да извадим куршума. Къде е ранен?

— В лявото бедро. Загуби много кръв, но успях да спра кървенето.

Дил изстена, когато Джоунс го изнесе от фургона.

— Съжалявам, че ви притеснявам, госпожо Тревър, но ме е страх да не загубя крака си, ако лежа на земята, докато лекарите стигнат до мене.

— Всичко е наред, лейтенанте. Раненият си е ранен, без значение какъв цвят е униформата му. — И към Джоунс: — Свалете му дрехите, докато Савана приготви нещата, които ще ни трябват, за да извадим куршума.

— Виждали ли сте капитан Дръмънд? — запита Бранд. Гласчето му сепна Еме. Тя беше забравила за него, докато се разпореждаше какво да направят за ранения. Но сега се обърна към Джоунс, очаквайки напрегнато отговора му. И тя самата нямаше търпение да му зададе този въпрос още щом го зърна.

— Да, сержанте, какво става с капитан Дръмънд?

— Той ни водеше при Джоунсбъро, госпожо Тревър — каза Джоунс, подбирайки внимателно думите си. Всички в отделението на Ник знаеха за странните отношения между вдовицата Тревър и капитана. — Бяхме в състава на армията на генерал Хауърд, трябваше да се срещнем по-късно в Атланта с останалите войски на Шърман.

— Значи той е добре! — каза тя въодушевено.

— Аз… ами, тоест… Не съм сигурен.

— Какво?

Лейтенант Дил го видял да пада на бойното поле.

— И сте го оставили? — изрече смаяна Еме. — Как можахте да направите такова нещо? — Изведнъж тя замръзна. — Не е мъртъв, нали?

Бранд започна да плаче и Савана веднага дотича от кухнята.

— Какво има? Какво става с Бранд?

— Всичко е наред, скъпи — каза Еме и взе детето на ръце. Честно казано, и на нея й се щеше да се разплаче. Но каза на Савана: — Лейтенант Дил е видял Ник да пада в боя. Моля те, заведи Бранд вътре, докато поговоря със сержант Джоунс. Лейтенантът е ранен. Кипни вода и приготви инструменти да извадим куршума от крака му. Когато се приготвиш, донеси всичко горе.

Бранд се задърпа, но когато Еме го увери, че никой не е казал, че Ник е мъртъв, той последва кротко Савана.

Тя започна отново да разпитва Джоунс едва след като той занесе Дил горе и го настани на леглото.

— Сега, сержанте, разкажете ми всичко, което знаете за капитан Дръмънд.

— Не знам много, госпожо Тревър. Лейтенант Дил го е видял да пада.

— Защо не го потърсихте?

— Потърсих го, но не можете да си представите каква касапница е край Джоунсбъро. Дори проверих в полевата болница, но не са го занасяли там.

Дил изведнъж отвори очи и прошепна няколко думи, които накараха Еме да настръхне.

— Бях наблизо, когато той падна от коня. Стори ми се, че раната е смъртоносна. Съжалявам, госпожо Тревър. Не можах да му помогна, защото точно тогава ме улучиха. Сержант Джоунс го потърси сред мъртвите и ранените, но не можа да го открие.

— Ако не е на бойното поле, какво е станало с него? — запита Еме.

Джоунс отговори със сведени очи:

— Сметнахме, че гробарите са го взели и са го отнесли, преди да го открия.

— Не, не вярвам! — извика Еме.

Не можеше да повярва, че Ник е мъртъв.

Точно тогава Савана дойде с врялата вода и един остър нож вместо скалпел, с който щяха да извадят куршума от бедрото на Дил. Нямаха етер. Дадоха му да захапе парче дърво и сержант Джоунс го натисна здраво, докато Савана търсеше куршума. След първите няколко минути Дил припадна и това улесни операцията. Макар че беше загубил доста кръв, организмът му беше здрав и щеше да се възстанови. Куршумът беше заседнал до бедрената кост и когато го извадиха, Джоунс като по магия измъкна шишенце с уиски от вътрешния джоб на куртката си и поля раната, за да я дезинфекцира. Една фуста на Еме послужи вместо превръзка. След това тя помоли Джоунс да поговорят насаме.

Савана смята, че лейтенант Дил ще се оправи

— Когато оздравее, сигурна съм, че ще ви бъде много благодарен.

— Не търся благодарности, сержанте — отвърна рязко Еме. — Искам помощта ви.

Докато вадеха куршума, беше стигнала до едно решение. Може би не беше мъдро, но във всеки случай, тя трябваше да направи нещо.

— Помощ ли, госпожо?

— Какви са плановете ви, сержанте?

— Когато лейтенант Дил бъде в състояние да пътува, смятам да го отведа в полевата болница, а оттам ще го пратят в някоя болница на север да се възстановява.

— Няколко дни няма да може да пътува. Джоунс изглеждаше озадачен.

— Разбирам.

— Заведете ме в Джоунсбъро, сержанте. Искам да потърся капитан Дръмънд.

Джоунс се смая.

— Не мога да направя това, госпожо Тревър. Много е опасно.

— Битката свърши, нали?

— Битката е свършила, но войната продължава.

— Ако не ме заведете, сама ще отида. Не разбирате ли? Ник може да лежи ранен там някъде.

— Не, вие не разбирате, госпожо Тревър. Наоколо още се водят боеве. Атланта падна, но армията на генерал Худ се прегрупира. Може да налетим на тях по пътя към Джоунсбъро.

— Не можете да ме спрете — каза предизвикателно Еме.

Упорито вирнатата й брадичка накара Джоунс да осъзнае, че тя ще направи точно каквото си е намислила, независимо дали той ще я придружи или не. Заради мъртвия си капитан, за когото знаеше, че храни нежни чувства към вдовицата, той реши да изпълни молбата й.

— Много добре, госпожо Тревър. Ще ви заведа. Но първо трябва да ми обещаете, че ако не намерим тялото на капитана на бойното поле, ще се върнете тук безпрекословно.

— Обещавам — каза Еме, но изобщо нямаше намерение да спази обещанието си.

Щом стигнеха в Джоунсбъро, щеше да се успокои едва когато намери Ник или получи безспорни доказателства за смъртта му. Дори ако се наложеше да отиде до Атланта — все едно, тя щеше да разбере какво е станало с мъжа, който беше откраднал сърцето й, без тя да разбере. Интуицията й казваше, че Ник е жив и има нужда от нея. С друго не би могла да си обясни настоятелния импулс, който я тласкаше да предприеме това толкова опасно пътуване.

Тръгнаха призори на следващия ден. Пътят не беше дълъг. Всъщност имението беше по-близо до Джоунсбъро, отколкото до Атланта, но пътуването с фургон беше доста по-бавно, отколкото на кон. Ако нямаха нужда от фургона, за да пренесат Ник във „Високите дъбове“ в случай, че го намерят, тя щеше да настоява за по-бързо придвижване. Изобщо не й хрумваше, че той може и да е мъртъв. Пристигнаха в Джоунсбъро в късните часове на следобеда.

— Дали да не идем първо в полевата болница, госпожо Тревър? — запита Джоунс, когато наближиха мястото на битката близо до пресичащите се жп линии.

— Не, отведете ме на бойното поле — отвърна без колебание Еме.

Бяха пристигнали твърде късно. Повечето ранени войници на Съюза бяха вдигнати и отнесени в болницата. Бяха останали малко на брой ранени сред конфедератите и убитите войници на Съюза. Миризмата беше ужасна, но Еме не се побоя, закри нос с кърпичката си и продължи да търси. Вървеше сред мъртвите, вглеждаше се в подутите им лица, от време на време помолваше сержант Джоунс да обърне някого, легнал по корем. Мислеше за всичките майки, които никога повече нямаше да видят синовете си, за жените, чиито любими никога нямаше да се върнат.

Когато над бойното поле започна да се разстила здрач, сержант Джоунс предложи да си тръгнат.

— Може би са го отнесли в полевата болница, след като съм тръгнал — каза той с надежда в гласа. — Стъмнява се, няма къде повече да търсим.

Еме се огледа, обгръщайки с очи ужасната касапница, и разбра, че Джоунс може би има право. Търсенето им беше траяло часове наред, но не намериха Ник сред мъртвите.

— Отведете ме в болницата, ще го потърсим и там.

Щателното търсене в полевата болница се оказа също толкова безплодно. Не намериха Ник сред ранените, името му го нямаше и в регистрите на мъртвите.

— Да се връщаме ли, госпожо Тревър?

Еме не можеше да каже „да“. Нещо дълбоко в нея отказваше да приеме неизбежното.

— Не, още не, сержант Джоунс. Моля ви, отведете ме пак на бойното поле. Имам чувството, че Ник е жив и се нуждае от мене.

Джоунс поклати глава.

— За конфедератка имате странен начин да показвате омразата си към врага.

Спомняше си, че беше чувал Еме много пъти да повтаря, че мрази Ник.

— Аз… аз не мразя Ник — каза тя със задавен глас. — Вие… вие не разбирате. Дори аз не се разбирам. Просто знам, че трябва да продължа да го търся.

Тя изглеждаше толкова разстроена, че на Джоунс не му даде сърце да й откаже.

— Имаме още един-два часа до смрачаване. Но ако дотогава не намерим нищо, се връщаме във „Високите дъбове“.

Еме кимна с жален поглед.

Чувстваше се като някакъв лешояд, докато двамата с Джоунс вървяха сред труповете. Взираше се напрегнато в лицата, застинали в смъртни гримаси, и от време на време повръщаше при вида на обезобразените тела. Не преставаше да се моли, макар че тези мъже вече бяха в ръцете на бога. Натъкнаха се на двама санитари, но не научиха нищо освен това, което вече им беше известно — че всички ранени са били закарани в полевата болница.

— Огледахме всички тела на бойното поле, госпожо Тревър — каза сержант Джоунс с глас, изпълнен със съжаление.

Не можейки да произнесе дори една дума, Еме само кимна. Да си признае, че е победена, беше най-трудното, което някога беше правила. Обърна се, за да последва Джоунс. Но изведнъж спря, защото погледът й беше тайнствено привлечен от горичката недалече от жп линиите.

— Сержант Джоунс, почакайте. Някой търсил ли е в гората? Сержантът се извърна и я погледна.

— Няма вероятност някой да е останал в гората.

— Но все пак е възможно — настоя Еме.

— Може би сте права — измърмори Джоунс, — ако смятате така. — Това искаше да чуе тя. — Госпожо Тревър, къде отивате?

— Наречете го интуиция, наречете го безразсъдство — подхвърли Еме през рамо, — но няма да тръгна, докато не претърсим гората.

Джоунс се затича след нея.

— Обещахте ми, госпожо Тревър. Защо се измъчвате? Вече е много тъмно, нищо не се вижда. Защо не можете да приемете, че капитан Дръмънд е мъртъв?

— Защото не е! — изрече ожесточено Еме. — Върнете се, ако искате, но аз оставам, докато не претърся гората.

— Господ да ме пази от упорити жени — изсумтя сержант Джоунс, докато вървеше подир Еме към гъсто израсналите дървета в горичката. — Чувал съм, че любовта прави хората безразсъдни, и сега го виждам с очите си.

Но нищо, казано от Джоунс, не можеше да отклони Еме и тя неотстъпно навлизаше все по-навътре в гората. Нито тъмнината, нито неизвестните опасности, нито мрачните предчувствия на сержанта бяха в състояние спрат трескавото й търсене. Накрая умората надделя… заедно с предупреждението на сержанта, че насила ще я откара във фургона.

Ако някой я беше попитал впоследствие, Еме не би могла да каже какво я беше накарало да се обърне надясно и да навлезе в една малка полянка. Първо зърна Скаут, свел глава, да пасе спокойно сочната трева, която растеше в изобилие на полянката. Сякаш познал кой приближава, той вдигна глава и изпръхтя приветствено. Еме отвори уста и повика Джоунс.

Предполагайки, че тя е точно зад него сержантът се извърна. Но като не я видя, се обезпокои.

— Къде сте?

— На една малка полянка вдясно от вас. Елате бързо!

Той веднага се озова до нея.

— Какво има?

— Това не е ли Скаут?

В тъмното беше трудно да се каже с точност, но Джоунс беше почти сигурен, че това е жребецът на неговия капитан.

— Щом Скаут е тук, Ник не може да е далече.

Джоунс усети въодушевление — за първи път, откакто Еме беше настояла да предприемат това злощастно търсене. Слава богу, че беше решила да не се предава. Двамата започнаха да оглеждат внимателно полянката, като се стремяха да не оставят нито инч непретърсен. Намериха го в най-далечния край, полускрит от един храст. Изглеждаше мъртъв.

— Не! — изпищя Еме, когато видя страшното петно кръв, засъхнало на земята под него.

— Жив е, госпожо Тревър — каза Джоунс, но в гласа му се долавяше несигурност. Внимателно разгърна дрехата на Ник и се взря в зейналата рана насред гърдите му. — Трябва незабавно да се погрижим за него, иначе ще умре.

— Можем ли да го закараме във „Високите дъбове“?

— Няма време — каза сержантът. — Полевата болница е по-близо. Можете ли да го задържите на Скаут, ако го кача пред вас на седлото?

Еме кимна, не можейки да произнесе нито дума. Устата й беше пресъхнала от страх. Ами ако се беше отказала, когато сержант Джоунс настоя да си тръгнат? Ник сигурно щеше да умре тук сам, без да има кой да му помогне. Скаут не възрази, когато Джоунс я настани на широкия му гръб. Но след това запристъпя нетърпеливо, явно разбирайки сериозността на ситуацията, когато сержантът внимателно намести Ник на седлото пред Еме. Тя можеше само да крепи отпуснатото му тяло, за да не падне. Все още в безсъзнание, той изстена слабо, после притихна.

Джоунс хвана юздите и поведе коня към края на гората. Когато стигнаха до фургона, той взе Ник от ръцете на Еме и го настани вътре. Еме се настани до него, държейки ръката му, и му зашепна, че няма да го остави да умре, че има нещо много важно, което иска да му каже, във връзка с Бранд.

Полевата болница представляваше същински хаос. Тук бяха донесли не само ранените от Джоунсбъро, но и тези от боевете край Атланта. Съюзни и конфедерални войници лежаха едни до други пред палатката, където се правеха операциите, чакайки реда си според това, колко сериозни бяха раните им. Онези, за които нямаше надежда, че ще могат да оживеят, бяха настанени отделно, за да дочакат края си във възможно най-удобни условия. Джоунс повика един санитар, докато Еме седеше във фургона и придържаше главата на Ник. Сержантът вдигна високо фенера, докато санитарят оглеждаше ранения. Еме беше толкова разстроена, че не забеляза погледите, които двамата мъже си размениха над главата й.

— Закарайте го ей там, сержанте — каза санитарят. — Ще го настаним, докато…

Внезапно изречението му прекъсна. Еме като че ли се съживи.

— Трябва веднага да му помогнете! Не виждате ли колко тежка рана има? Настоявам лекарят да го прегледа незабавно!

— Лекарите работят колкото могат по-бързо, госпожо — каза любезно санитарят. — Има и други мъже, също толкова тежко ранени, колкото и капитанът.

— Не ме интересуват другите, тревожа се за Ник. Не разбирате ли? Той ще умре, ако не му се помогне веднага.

— Госпожо Тревър, мисля, че това, което санитарят се опитва да ви каже, е, че може вече да е твърде късно за капитана.

Еме му хвърли поглед, изпълнен с такава отрова, че той се отдръпна.

— Какво е това място? Мислех, че лекарите спасяват хората. Тук има ранен човек, спасете го.

— Какво става тук?

— Съжалявам, майор Белоус, но тази жена настоява да оперирате този ранен преди другите.

— Вие ли сте лекарят? — запита Еме, готова да се бие, само и само да осигури помощ за Ник.

— Да, аз съм.

— Доведох един човек, който отчаяно се нуждае от помощта ви. Намерихме го в гората. Ако не се погрижите веднага за него, ще бъде твърде късно.

— Вижте, млада госпожо, тук санитарят решава в какъв ред да бъдат преглеждани ранените. Трябва да се съобразите с него. Но ако това ще ви успокои, аз ще го прегледам. — Той се качи във фургона, огледа ранения и стигна до същото заключение, каквото си беше извадил и санитарят. Изрече с тъжно лице: — Има мъже, чиито шансове да оживеят са далеч по-големи. Върху тях трябва да се съсредоточа. Съжалявам.

— Да не сте господ? — извика Еме, неописуемо потресена от думите на лекаря. — Няма да допусна това!

Следващото й движение така стресна тримата, надвесени над почти безжизненото тяло на Ник, че те не успяха да реагират. С мрачен и решителен израз на лицето тя грабна пушката на Джоунс и я насочи към лекаря.

— Аз също мога да се направя на господ.

— Госпожо Тревър, оставете оръжието — каза Джоунс, който се чувстваше отговорен за неочакваната й реакция.

— Не и преди лекарят да оперира Ник. — Тя размаха оръжието, държейки пръста си на спусъка. — Знаете, че се оправям с оръжия.

Еме беше толкова разстроена, че всички повярваха, че наистина може да стреля. Тъмнината и суматохата наоколо бяха причина никой да не забележи отчаяната сцена, разиграваща се във фургона. Тогава лекарят взе решение. Ако вземеше да спори с една побъркана жена, нямаше да спаси ничий живот, а тази нощ му предстоеше още много работа.

— Внесете го в палатката.

— Сигурен ли сте, докторе? — запита санитарят. Лекарят кимна утвърдително и скочи от фургона. Еме го последва, скрила пушката в гънките на роклята си, без да го изпуска от прицел. Но лекарят, вече решил да оперира Ник, не й обръщаше внимание. Раздаваше къси, отсечени заповеди на санитарите, които бързаха да подготвят операционната маса. През ума му мина мисълта, че ако до него имаше жена, която толкова да се безпокои за него, колкото тази жена за този мъж, би се смятал за щастливец. Малцина мъже бяха благословени с такава безрезервна любов от такава красива жена, която би убила, само и само да спаси живота на мъжа си.

Застанала в дъното на операционната палатка, Еме наблюдаваше отдалече операцията. Виждаше само това, че лекарят действа, но не и как ръцете му се ровят в разкъсаната плът на Ник. Операцията като че ли продължаваше до безкрайност. По едно време сержант Джоунс влезе в палатката и взе пушката от омекналите й пръсти. Помоли я да излезе навън с него, за да си почине малко, но тя отказа. Ако имаше изгледи Ник да умре, тя трябваше да го знае.

След два часа лекарят отстъпи крачка назад и погледна към Еме — за първи път, откакто беше започнала операцията.

— Свърших. Сега е в божиите ръце.

— Какво е положението?

— Белите дробове бяха сериозно увредени. Куршумът е пробил дупка колкото орех. Извадих го и се погрижих за увредените тъкани. Има изгледи да оцелее, ако не умре от инфекция. Трудно е да се държи стерилна такава рана в тези условия тук, в полевата болница. Разбира се, ще бъде изпратен да се възстановява на север, ако изкара следващите няколко дни.

Еме се приближи към Ник. Изглеждаше ужасно блед и неподвижен, че тя се уплаши да не би да е издъхнал, докато е говорила с лекаря. Той забеляза тревожното й изражение и се опита да я успокои.

— Не е мъртъв, просто е загубил твърде много кръв. Капитанът ваш съпруг ли е?

Еме премисли внимателно отговора.

— Капитан Дръмънд е бащата на сина ми.

Нямаше време за повече въпроси, защото вече изнасяха Ник от операционната и внасяха друг ранен. Еме последва носилката. Сержант Джоунс тръгна след нея.

— Намерих ви място, където да поспите, госпожо Тревър. Един от санитарите ви предлага да ползвате неговата палатка, защото ще бъде нощна смяна.

— Оставам при Ник.

— Толкова сте изтощена, че едва ли ще можете да му помогнете с нещо тази нощ.

Тази жена никога ли не приемаше съвети от никого, запита се Джоунс. Нищо чудно, че все се караха с капитана.

— Няма значение, ще остана при Ник.

Сержантът въздъхна и се отказа да спори с нея. На нея може и да не й се спеше, но на него — със сигурност.

Еме прекара цялата нощ край одъра на Ник в една палатка, където бяха настанени още неколцина ранени. Имаше само един дежурен санитар и той с радост прие помощта й. Тя не само беше близо до Ник, в случай че има нужда от нея, но помагаше и на другите ранени, които молеха за вода или просто да има кой да постои малко край тях. Ник дойде в съзнание само веднъж през тези дълги часове и тя веднага притича до него, за да му даде вода. Когато той отвори очи и я видя, погледът му се проясни за кратко.

— Еме! Къде съм?

— В болница, Ник. Раниха те при Джоунсбъро.

Челото му се набръчка в мъчително съсредоточение.

— Скаут. Последното, което си спомням, беше как Скаут ме понася към гората.

— Значи така си се озовал там. Двамата със сержант Джоунс те намерихме там на следващия ден.

— Не разбирам. Какво правиш…

Усилието беше твърде голямо за нестабилното му състояние. Несвързаните му мисли го унесоха и той отново потъна в тъмната бездна на безсъзнанието.

Еме закърши отчаяно ръце над него.

— Моля те, Ник, не умирай.

Изведнъж той отвори очи и произнесе ясно:

— Не ме оставяй.