Страст и омраза

12

Ник се вкопчи в живота с упорство, което изненада и самия лекар. Доктор Белоус усещаше, че волята за живот на Ник се дължи изцяло на красивата блондинка, която го обсипваше с нежни грижи. Еме почти не напускаше леглото на Ник. Сержант Джоунс се беше върнал към задълженията си, оставяйки я почти без никого в тази болница на войските на Съюза. Но състраданието, което тя проявяваше и към войниците на Съюза, и към конфедератите, лекувани без разлика от лекарите на Съюза, скоро й спечелиха уважението на всички. За Ник тя беше ангел пазител, седеше до него в кратките моменти, когато той идваше в съзнание, успокояваше го, когато болката вземеше връх.

Доктор Белоус беше потресен от предаността на младата вдовица към капитана янки. Вече беше научил доста неща за Еме от разказа на сержант Джоунс. И макар сержантът да не знаеше много неща, на лекаря това му беше достатъчно, за да има представа, че никоя жена не би се посветила така безрезервно на един мъж, ако не го обича. И когато Еме го запита дали е възможно да откара Ник във „Високите дъбове“, където да се грижи за него в домашни условия, Белоус веднага се съгласи.

— Мисля, че ще може да пътува, госпожо Тревър — каза майор Белоус. — Капитан Дръмънд още е много зле, но както виждате, тук е претъпкано и няма изгледи положението да се подобри. Освен това, не съм сигурен дали ще оживее, ако сега го пратим на север.

— А лейтенант Дил? Сержант Джоунс каза ли ви, че е във „Високите дъбове“ и се възстановява след раняването?

— Каза ми. Каза, че имението не е далече от болницата. Скоро ще напуснем Атланта и ще пренесем ранените в истинска болница. Тогава ще пратя хора да докарат лейтенант Дил и капитан Дръмънд. Междувременно, когато пращам рапорта си до щаба, ще пиша, че двама от ранените се възстановяват във „Високите дъбове“.

— Благодаря ви, докторе, няма да съжалявате — изрече с благодарност Еме. — Оставих сина си в имението преди една седмица и съм сигурна, че вече се безпокои.

— Можете ли сама да карате фургона?

— Ще се справя — увери го Еме.

— В такъв случай, ако капитан Дръмънд днес е достатъчно добре, можете да заминете утре. Може би превишавам правомощията си, но ми се струва, че е в интерес на капитана да замине с вас. Не ме опровергавайте, госпожо Тревър. Казахте, че Дръмънд е бащата на вашия син, нали?

Еме се изчерви силно.

— Това е дълга история, но не съм ви излъгала. Синът ми е на пет години и капитан Дръмънд е неговият баща. При мене няма да му се случи нищо лошо.

Белоус кимна доволен.

— Ще ви дам необходимите лекарства. Имате ли достатъчно храна във „Високите дъбове“?

На Еме никак не й се искаше да признае, че почти нямат храна от страх, че добрият доктор няма да й разреши да вземе Ник при себе си, но разбра, че не може да лъже за нещо толкова важно като храната.

— Има малко запаси, привършваме тазгодишната реколта от градината.

— Ще пратя каквото мога да отделя, но няма да е много. Съмнявам се, че капитанът ще прекара дълго време у вас. Веднага щом уредят прилична болница в Атланта, сигурен съм, че щабът ще прати хора да вземат него и лейтенанта.

По-късно същия ден, когато Ник се събуди и я погледна с по-прояснени очи, отколкото в последните дни, Еме се опита да му обясни какво възнамерява да направи.

— Ще те откарам във „Високите дъбове“, Ник. Там е по-тихо и по-скоро ще се оправиш. Трябва да се върна при Бранд, но не искам да те оставя тук.

— А… докторът одобрява ли?

Гласът му беше предрезгавял от слабост, но той явно разбираше какво му говори Еме.

— Имам позволението му. Ти си още много болен, но съм сигурна, че ще можем да се грижим добре за тебе във „Високите дъбове“ — по-добре, отколкото могат тук да те наглеждат санитарите, те и без това са претрупани с работа.

— Вярвам ти — прошепна Ник.

После отново изпадна в безсъзнание, изчерпил силите си в този макар и кратък разговор.

Беше все така в полусъзнание и докато го настаняваха във фургона на следващата сутрин. Под наблюдението на Еме санитарите го положиха на дебел слой слама и го покриха с няколко одеяла. Натовариха малко прясно месо и други хранителни продукти и Еме зае мястото си на капрата. Доктор Белоус й даде пакет с лекарства и писмено разрешение, което трябваше да й послужи като пропуск, за да стигне до „Високите дъбове“. Тя плесна юздите по задницата на коня и се отдалечи от вонята и ужаса на полевата болница.

Нарочно караше бавно, знаейки, че всяка буца по изровения път усилва и без това непоносимите болки на Ник. Слънцето печеше безмилостно. Макар че вече беше септември, джорджийският климат още не беше възприел факта, че лятото е свършило. Тя спираше често, за да даде на Ник вода и лекарства. Бяха само на три мили от дома, когато ги срещна патрул на съюзните войски. Еме веднага позна капитана. Беше същият, който навремето помогна на Ник да я спаси от избягалите конфедерати.

— Госпожо Тревър, не очаквах да ви срещна тук толкова скоро. Този път кой се вози във фургона ви?

— Ваш приятел — отговори Еме. — Ник беше тежко ранен при Джоунсбъро. Разрешиха ми да го откарам във „Високите дъбове“, за да се възстанови.

Сърцето на капитан Бърч трепна, когато се качи във фургона и видя ранения.

— Боже господи, та това е Ник Дръмънд! Каква е раната? Изглежда ми в безсъзнание.

— Ще мине много време, докато оздравее, но доктор Белоус се надява това да стане. Даде ми писмено разрешение да го закарам във „Високите дъбове“, докато не се уреди постоянна болница в Атланта.

И тя му подаде пропуска.

— Всичко изглежда наред — каза Бърч, след като го разгледа. — Не мисля, че навремето се запознахме както трябва, госпожо Тревър. Аз съм Брус Бърч. С Ник сме приятели от много години. Радвам се, че успях да му помогна да ви спаси от онези дезертьори.

— Не, капитане, аз съм благодарната. Ако всичко е наред, ще си продължа по пътя. Не съм виждала сина си вече цяла седмица.

— Брус, ти ли си?

Ник отвори очи и веднага позна приятеля си.

— Не са ли те учили как да избягваш куршумите? — пошегува се Бърч.

Но Ник изглеждаше тъй блед, че той се уплаши не на шега.

— Случва се и на най-добрите — каза Ник с напразен опит да се усмихне.

— В добри ръце си, Ник. — И Бърч погледна многозначително към Еме. — Следващия път, когато те видя, надявам се да си много по-добре.

— Няма да е скоро — отвърна Ник, — но бих искал да съм във „Високите дъбове“, не на друго място.

Краткият разговор го беше изтощил и той затвори очи.

— По-добре тръгвайте, госпожо Тревър — каза Бърч, поглеждайки тревожно към приятеля си. — Ще ви дам охрана до „Високите дъбове“.

Смрачаваше се, когато фургонът пое между двете редици дъбови дървета по алеята, която водеше към къщата. Бранд изскочи да ги посрещне. Савана пъхтеше подире му.

— Мамо! Толкова се притеснявахме за тебе.

— Детето е добре, миличка, но много се разтревожихме. Намери ли капитан Дръмънд? — Тя изгледа подозрително патрула, който съпровождаше Еме. — Защо янките са дошли тука?

— Ник е във фургона — каза Еме, слизайки от капрата, и вдигна Бранд на ръце. — Ранили са го тежко при Джоунсбъро и аз го докарах във „Високите дъбове“, за да се възстанови. Капитан Бърч и хората му ме придружиха.

— Ще умре ли, мамо?

Тревогата на Бранд късаше сърцето на Еме.

— Не и ако аз имам думата по въпроса. — И тя се обърна към капитан Бърч. — Може ли хората ви да пренесат Ник горе в стаята му? Страхувам се, че това е извън нашите възможности.

— Разбира се.

Само за минути войниците изнесоха Ник от фургона и го отнесоха на горния етаж в стаята, която доскоро беше заемал.

Като чу шума, лейтенант Дил се появи на прага на своята стая, подпирайки се на рамката на вратата. Като видя Ник, той извика радостно:

— Жив е!

Стреснат от факта, че намира още един ранен съюзнически офицер, настанен в конфедератското имение, капитан Бърч веднага се отправи към Дил и му помогна да се върне в леглото.

— Какво правите тук, лейтенанте?

— Докараха ме след битката — каза Дил, настанявайки пулсиращия от болка ранен крак в по-удобно положение. — Раниха ме при Джоунсбъро и като видях ужасните условия в полевата болница, разбрах, че ще минат часове, преди някой да може да се заеме с мене. Уплаших се да не развия гангрена, затова наредих на сержант Джоунс да ме докара във „Високите дъбове“. Госпожа Тревър и прислужницата й извадиха куршума от бедрото ми и засега няма никакви усложнения.

— Ще съобщя, че вие с капитан Дръмънд се лекувате от раните си във „Високите дъбове“ — осведоми го Бърч. — Сега тръгваме за Атланта.

Бърч поговори с Еме, преди да даде заповед за тръгване.

— Разбирам, че това е много необичайно, госпожо Тревър, но и Ник, и лейтенантът като че ли са доволни от грижите, които получават тук, затова няма да подам оплакване.

— Вие и хората ви сте добре дошли да лагерувате в имението, ако искате — предложи Еме.

— Тази вечер трябва да сме в Атланта, затова не смея да се бавя. Ще съобщя на висшестоящите къде са двамата офицери и че за тях се полагат необходимите грижи.

— Вярвам, доктор Белоус ви е споменал, че смята да подаде рапорт относно Ник и лейтенант Дил.

— В такъв случай ще тръгвам. — Той замълча за миг, после добави: — Грижете се добре за Ник. Той ми е скъп приятел и не бих искал да го загубя.

— За мене е повече от приятел, капитане, няма да го оставим.

В следващите дни Бранд прекарваше цели часове край леглото на Ник и не искаше да се отдели от него, за да не би той да умре, докато него го няма. Еме се опита да убеди детето, че Ник няма да умре, в което самата тя не беше сигурна, но Бранд упорито отказваше да се откъсне от болния.

От време на време Ник идваше в съзнание, радостен, че вижда край себе си Бранд и Еме всеки път, щом отвори очи. Мислите му още бяха объркани и разпокъсани, но той знаеше, че не е възможно Еме да го мрази и в същото време да се грижи за него така нежно и предано. Нито пък би настояла да го докара във „Високите дъбове“, за да се грижи за него, вместо да го остави в полевата болница, където можеше да умре от инфекция или липса на грижи. Но това, което истински го учудваше, беше фактът, че тя беше рискувала опасности и дори смърт, за да стигне до Джоунсбъро и да го намери. Само да можеше да я убеди да си признае, че Бранд е негов син.

Еме размишляваше дълго и усилено дали да каже на Ник, че той е бащата на Бранд. Въпреки факта, че се беше заклела да му каже истината, когато той укрепне достатъчно, за да я чуе, тя все още се колебаеше. Не можеше да не си спомни какво й беше казал преди да замине. Подозираше, че е възможно той да е бащата на Бранд, и й каза, че има намерение да отгледа сина си, ако подозренията му се окажат истина. В какво положение я поставяше това?

Възможността да загуби Ник беше катализаторът, който накара Еме да си признае, че го обича. Да го загуби завинаги беше толкова страшна мисъл, че тя беше рискувала живота си, за да отиде до Джоунсбъро и да го намери. А когато го беше намерила, след като отказа да се предаде и да се върне във „Високите дъбове“, не можеше да го остави да умре заедно с останалите безнадеждни случаи, чието положение беше твърде тежко, за да бъдат лекувани. Знаеше, че беше поела сериозния риск да пусне някой куршум срещу горкия измъчен от работа лекар, но трябваше да го накара да погледне сериозно на молбата й.

За щастие, майор Белоус беше състрадателен човек и не настоя тя да бъде пратена в затвора, задето се беше осмелила да се прави на господ с пациентите му. Еме много лесно успя да го убеди да й позволи да откара Ник във „Високите дъбове“, защото изтъкна, че там ще може да му осигури много по-добри грижи, отколкото претрупаните с работа санитари в полевата болница. Нямаше представа колко време ще й бъде позволено да го задържи при себе си в имението, но дори няколко дни можеха да натежат много в битката за запазването на живота му.

Няколко дни, след като Еме беше докарала Ник във „Високите дъбове“, той се събуди с абсолютно ясно съзнание — за първи път. Знаеше къде се намира, спомняше си, че е бил ранен при Джоунсбъро, че го бяха отнесли в полевата болница, че там Еме се беше грижила за него. Дори си спомняше пътуването с нейния фургон до „Високите дъбове“ и появата на капитан Брус Бърч.

През прозореца навлизаха ярки слънчеви лъчи и Ник премига няколко пъти, за да проясни погледа си. Озърна се наоколо, търсейки да види Еме, и очите му попаднаха на сериозното личице на Бранд, надвесено над него. Изражението му толкова приличаше на неговото собствено, че дъхът му заседна мъчително в гърлото. Изведнъж Ник осъзна, че не за първи път се събужда и вижда Бранд да бди над него. Опита се да се усмихне, но лицето му се сгърчи от болка. Изведнъж Бранд излетя от стаята. След броени минути се върна, дърпайки Еме след себе си.

— Виж, мамо — завика възторжено, — нали ти казах, че капитан Дръмънд се е събудил.

— Как се чувстваш, Ник?

Тя искаше да му каже толкова много неща, но не можеше да се съсредоточи — от радост, че за първи път след раняването му го вижда напълно способен да се владее.

— Сякаш съм ходил до ада. — Гласът му беше изтънял и дрезгав, защото дълго време не го беше употребявал. — Откога съм тук?

— Почти една седмица. Сега за първи път даваш признаци, че осъзнаваш къде си. Гладен ли си?

— Умирам от глад.

Още един добър признак, помисли радостно Еме.

— Савана вари бульон долу в кухнята. Доктор Белоус беше така добър да ни даде малко храна. — Тя се обърна към Бранд. — Кажи на Савана да донесе бульон, докато аз сменям превръзката на Ник.

Момчето изскочи, без да възрази.

— Еме, не знам как да ти благодаря. Ако не беше ти, вече да съм умрял.

Той се взря в нея, видя тъмните сенки под очите й, уморените гънки около устата й и разбра, че й дължи много повече от живота си.

— Как накара доктора да се заеме толкова бързо с мене? Знам как работят полевите болници. Които имат по-големи шансове, ги оперират първи, безнадеждните случаи ги оставят за най-накрая. Знаех, че раната ми е тежка.

Лицето на Еме се обагри в гъст пурпур.

— Стой спокойно, докато ти сменям превръзката.

Той хвана ръката й.

— Еме, зададох ти въпрос. Какво направи, за да накараш доктора да ме поеме веднага?

— Направих каквото трябваше, Ник. Щеше да умреш, ако не се бяха заели незабавно с тебе. Куршумът те беше улучил в гърдите и беше разкъсал белия дроб. Ако доктор Белоус не те беше оперирал на момента, нямаше да оживееш, затова аз… насочих пушката към него и той се съгласи да се заеме веднага с тебе. После останах в операционната палатка и наблюдавах как те оперира.

— Господи, ти си направила това? Изненадан съм, че не е заповядал да те обезоръжат и да те затворят.

— Доктор Белоус е състрадателен човек, Ник. Мисля, че разбра колко съм отчаяна.

Ник се взря в лицето и.

— Беше ли отчаяна, Еме?

Тя сведе очи.

— Повече, отколкото би допуснал.

Той се усмихна — истинска усмивка, не просто движение на устните. Но Еме разбра, че разговорът му бе струвал доста усилия. Лицето му беше сиво и изтощено, затова тя сложи пръст на устните си, за да го накара да си запази силите за яденето. Сякаш като по даден знак, Савана влезе в стаята, носейки купа с димящ бульон. Бранд я следваше по петите. Детето седна тихо и загледа как Еме сменя превръзката на Ник, а после сипва по малко бульон в устата му. Когато Ник погълна толкова, колкото успя да поеме, Еме накара Бранд да излезе от стаята, за да може раненият да си отпочине.

— Не — протестира Ник, — нека остане. Приятно ми е да стои при мене.

— Ще пазя тишина, мамо — обеща Бранд и се настани на стола, откъдето преди миг беше станала майка му.

Ник обаче още не беше готов да заспи. Предпочиташе да си поговори с Бранд. Гласчето на детето му даваше подтика, който му беше нужен, за да оздравее. Когато куршумът го беше повалил, той се уплаши, че може би никога повече няма да види Бранд и Еме.

— Няма нужда да стоиш при мене, Бранд. Сигурно е трудно за такова подвижно дете като тебе да седи толкова време на едно място.

— Нямам нищо против, сър — отвърна момчето. — Свикнах вече. Седя тук всеки ден, когато мама и Савана са заети.

— Няма нужда да ме наричаш „сър“, Бранд. Засега ми казвай Ник. По-нататък…

Гласът му секна. Не можеше да обсъжда това „по-нататък“, докато не поговореше с Еме, за да я убеди да му каже истината относно Бранд. Тя беше единственият човек, който със сигурност знаеше кой е бащата на детето й.

— Щеше ли да кажеш нещо… Ник?

— Трябва да почака, Бранд. Мисля, че майка ти е права, уморен съм.

Когато Ник се събуди отново, видя, че на стола, заеман от Бранд, сега седи лейтенант Дил. Доста се учуди, че го вижда.

— Какво, за бога, правиш тук? — запита той.

Дил се усмихна.

— Същото като тебе. Раниха ме при Джоунсбъро и казах на сержант Джоунс да ме докара тук.

— Нямах представа, че Еме се грижи за двама инвалиди. — възхищението му от нея растеше непрестанно. Не че и без това не беше си загубил ума по нея. — Слава богу, че раната ти не е много тежка.

— Смятам скоро да се върна на фронта, ако войната не свърши преди това. Чу ли? Атланта падна и Шърман се закле да стигне до морето. Краят вече се вижда.

— Не, не знаех. Раниха ме, преди да науча какво е станало в Атланта.

— Съмнявам се, че ще ти се наложи да се безпокоиш за военните действия, капитане. Раната ти е тежка, ще те пратят на север да се възстановяваш. Капитан Бърч каза, че ще съобщи в щаба, че двамата сме във „Високите дъбове“. Предполагам, скоро някой ще дойде да ни отведе оттук.

Малко след това Дил си тръгна по молба на Еме, която го беше предупредила да не стои дълго при Ник, за да не го уморява.

Слънцето провираше лъчите си през листата на огромния дъб, растящ на поляната пред къщата, и правеше весели петна по стълбите на верандата. Ник седеше на един разнебитен люлеещ се стол на широката веранда, наслаждавайки се на пресния въздух и дъха на отиващото си лято. Беше минала пяла седмица, след като той отвори очи и се върна към живота под погледите на Бранд и Еме. Оттогава започна да се възстановява, бавно, но сигурно и това радваше Еме. Ник вече можеше да слиза по стълбите с нейна помощ и да отива до верандата. Още беше доста слаб и щяха да са необходими много седмици почивка и грижи, за да може белият му дроб да се оправи, но беше абсолютно сигурно, че здравето му ще се възстанови.

Еме се появи на верандата и Ник й се усмихна.

— Седни при мене.

— Не ти ли е омръзнало да ме гледаш? — пошегува се тя.

— Никога няма да ми омръзне, Еме. И винаги ще съм ти благодарен.

— Няма защо, Ник, не можех да те оставя да умреш. Както не можех да откажа помощ на лейтенант Дил.

— Ако не знаех каква е работата, щях да си помисля, че вече не ме мразиш.

Еме замълча. После проговори с едва чут глас:

— Никога не съм те мразила, макар господ да ми е свидетел, че се опитвах.

— Почти успя да ме заблудиш. Надявам се, че си ми повярвала, когато ти казах, че не съм разбрал, че си девствена, първия път, на борда на „Дикси Бел“. След това наистина се опитах да те намеря, но ти беше изчезнала от лицето на земята. Сигурен съм, че съдбата ни срещна повторно.

— Аз… вече съм ти простила за онази нощ на кораба.

— И че те имах против волята ти, докато бях тук, във „Високите дъбове“? Ужасно много те исках, скъпа. Толкова, че да те накарам да повярваш, че ще те пратя в затвора, ако не ми позволиш да те любя.

— Мразех те заради това.

— Тази ли беше причината да избягаш от „Високите дъбове“?

— Една от причините. Но въпреки това ми харесваше да се любя с тебе. В действителност, аз не те мразя. Не ми харесва, че си янки, но вече не намирам в сърцето си омраза към тебе.

— Какво всъщност изпитваш към мене, Еме?

Тя още не беше готова да признае какво всъщност чувства. Най-напред трябваше да знае със сигурност как Ник възнамерява да използва тази информация. Ако искаше да я накара да признае, че Бранд е негов син, трябваше да почака, преди тя да се убеди, че той няма намерение да й го отнеме.

— Знаеш, че не си ми безразличен… иначе нямаше да стигна чак дотам, че да те издирвам на бойното поле.

— Не са ти безразлични домашните любимци, приятелите… Надявах се на нещо повече.

— Съжалявам, Ник, не… не съм готова да ти дам нещо повече от това.

— Не ти вярвам, Еме, но засега няма да настоявам. Това, което наистина искам от тебе, е да ми кажеш истината за Бранд. Вече трябва да си разбрала, че имам причина да подозирам, че той е мой син, заченат онази нощ на борда на „Дикси Бел“.

Противоречиви чувства разпъваха душата на Еме. Искаше й се да каже истината, да признае, че Бранд е син на Ник, но ужасно я тревожеше това, че не знаеше как ще използва той тази истина. Засега беше достатъчно това, че възнамеряваше да му каже в близко бъдеще.

— Ник, аз…

Думите й бяха прекъснати от появата на Бранд, който изхвръкна отвътре и се настани до стола на Ник.

— Как се чувстваш, Ник? — запита той весело.

— По-добре съм сега, когато и ти си тук — отвърна Ник, говорейки съвсем сериозно.

Между него и Бранд се беше установила здрава връзка. Връзка, която никога нямаше да бъде прекъсната, независимо чий син беше това дете. Можеше ли Еме да разбере това? Но ако Бранд беше негов син, той искаше да поеме отговорност за него, да осигурява живота му, да го възпита като един Дръмънд.

— Ще ви оставя — каза Еме, благодарна, че не се налага да отговаря на настоятелните въпроси на Ник.

Един ден щеше да бъде готова да признае истината, но не сега, не и преди да получи обещанието на Ник, че няма да й отнеме Бранд. Най-голямата грижа на Еме в следващите дни беше бързото намаляване на запасите от храна. Притокът от войници на Конфедерацията, които се отбиваха във „Високите дъбове“, беше престанал, но Еме щедро беше делила с тях храната си, докато не започна да усеща недостиг. Запасите, които доктор Белоус беше пратил, отиваха към привършване и тя се чудеше как ще изхранва Ник, Бранд и лейтенант Дил.

Дил пое известна част от бремето и, когато каза, че се чувства достатъчно добре, за да се върне на фронта. Три седмици, след като беше докаран във „Високите дъбове“ с куршум в бедрото, той замина за Атланта. Още понакуцваше, но раната беше достатъчно заздравяла, за да му позволи да язди.

За съжаление, заминаването му не се отрази особено много върху недостига на храна. Еме и Савана почти не докосваха ястията, които приготвяха, оставяха ги предимно за Ник и Бранд. Ник се възстановяваше забележително бързо. Сега вече можеше да обиколи цялата къща, преди умората от усилието да го накара да си легне. Накрая, една нощ той помоли Еме да спи в леглото до него, но тя категорично отказа.

— Ник! Смяташ ли, че си достатъчно добре за… за това!

— Просто искам да спиш до мене, скъпа. Много ли искам?

— Твърде много — беше непреклонният й отговор.

— Моля те, Еме, ще си почивам много по-добре, ако ти си до мене. Освен това, нямаме представа кога ще дойде някой да ме отведе в Атланта.

Това беше истина. Еме се чудеше, че още никой не е дошъл да потърси Ник и да го откара в болница в Атланта. За него войната вече беше свършила и двамата го знаеха. Щом пристигнеше в Атланта, веднага щяха да го изпратят на север да се възстановява. Това можеше да означава, че вече никога няма да се видят. Тъкмо тази мисъл я накара да отстъпи пред настойчивата му молба.

Внимавайки да не навреди на раната му, Еме се вмъкна в леглото до него. Бранд вече беше заспал, а Савана само я беше изгледала неодобрително, чувайки от устата на бившата си господарка, че тя ще прекара нощта при Ник. За да бъде сигурна, че Бранд няма да нахлуе в стаята при тях рано сутринта, Еме се погрижи да спусне резето на вратата на Ник. А той побърза да я прегърне. Тя се сгуши в ръцете му, доволна, че ще прекара нощта в такава приятна компания. Затвори очи и потъна в дрямка. Почти беше заспала, когато усети ръката на Ник да гали гърдите й.

Отвори очи и се извърна да го погледне.

— Ник, не си в състояние да правиш това.

— Нищо няма да правя, скъпа — обеща той.

Забулени от тъмнината, зелените дяволчета в очите му танцуваха в сладостна възбуда. Доволна, Еме утихна. Когато ръката на Ник се плъзна към корема й, тя потръпна, предусещайки какъв ще бъде следващият му ход. Знаеше, че никога не би му позволила да я люби, но толкова отдавна не беше чувствала ръката му, че не можеше да не се наслади на усещането.

— Свали си нощницата, скъпа. Искам да те почувствам гола до себе си.

— Аз не…

Но той вече надигаше нощницата над кръста й и търпеливо изчака тя да вдигне ръце, за да я измъкне през главата й.

— Така е по-добре. Иска ми се да беше оставила лампата да свети.

Но щеше да се наложи да се задоволи с бледите лунни лъчи, които обливаха тялото й със сребристи и златисти отсенки.

Когато ръката му се плъзна надолу между бедрата й, Еме ахна и изрече задавено:

— Какво правиш?

— Знам, че не мога да те любя както трябва, но още мога да ти дам удоволствие.

— Не, Ник, не е необходимо, удоволствието ми може да почака, докато се оправиш.

— Нека направя това за тебе, скъпа. — Пръстът му се пъхна в нея и протестът й заглъхна, когато той полека се надигна и започна жадно да я целува. — Исках да те целувам навсякъде още като отворих очи и те видях надвесена над мене в полевата болница.

Започна да целува влажните ъгълчета на устата й, ушите, брадичката, чувствителната ямка в основата на шията. Макар че енергичността му беше намаляла, още имаше властта да обръща вътрешностите й в разтопена лава.

— Ще се нараниш — протестира Еме, страхувайки се, че той може сериозно да увреди заздравяващата си рана.

— Не се тревожи за мене, лежи и ме остави да те любя както искам. Има много начини да любиш една жена и ти обещавам, че това изобщо няма да ми навреди.

Устата му продължи надолу към връхчетата на гърдите й. Поемайки тръпнещите зърна в устата си, той ги засмука, сякаш беше бебе, наслаждавайки се на реакцията й. Пъхна още един пръст в нея, докато палецът му масажираше миниатюрната пъпка на нейната женственост, скрита в нежните гънки на влажната й плът.

— Ник!

— Харесва ли ти, скъпа? Не се дърпай, наслаждавай се на това, което мога да направя за тебе.

— Но ти…

— Не се тревожи за мене, радвам се, че мога да ти дам наслада.

Пръстите му се пъхнаха по-навътре, разпъвайки я нежно. Той усети как соковете й го овлажняват, улеснявайки пръстите му да се движат с лекота напред-назад. Ритъмът на палеца му и движенията на пръстите я възбуждаха все повече, карайки я да се задъхва, докато пред очите й не остана нищо друго освен звездно небе, към което тя се устреми, за да се разбие в следващия миг на милиони късчета, изкрещявайки върховния изблик на кулминацията си. Ник се отдръпна едва след като тя притихна неподвижна под ласките му.

— Спи, скъпа. Сънувай деня, когато ще се слея с тебе в този свят, където току-що те отведох. Може би не е далече денят, когато ще разбереш, че не желая да ти навредя, и ще ми кажеш истината за Бранд.

Думите му потънаха в мрака. Еме вече беше заспала.