Страст и омраза

13

След два дни във „Високите дъбове“ пристигнаха посетители. Беше към средата на следобеда. Ник и Бранд бяха легнали да спят. Еме беше в градината, ровейки за последните остатъци от картофи и цвекло, а Савана седеше в кухнята, оплаквайки се от липсата на прясно месо. Предния ден беше застреляла един заек, но той беше съвсем малък и вече изяден. Днешната вечеря щеше да се състои от постни задушени зеленчуци — каквито Еме успееше да изрови от градината. Ако имаха пари, мислеше мрачно Савана, щеше да впрегне стария дръглив кон и да отиде с фургона до Атланта. Но май нямаше да намери храна и там, беше унилото й заключение.

Савана първа чу конниците. Втурна се към задната врата, за да предупреди Еме. Грабна пушката и пистолета, които държеше винаги заредени, и излезе в градината при нея. Двете заедно се запътиха към алеята. Оттам се задаваха десетина въоръжени конници. Униформите им бяха сини. Еме загледа уплашено как спират на няколко крачки от нея. Нямаше никакъв офицер, най-старшият по чин беше сержант. Дали не са ги пратили да вземат Ник, запита се тя, но това й се видя съмнително. Ако идват от Атланта, трябваше да знаят, че Ник не може да язди след такова тежко раняване.

— Вие ли сте собственичката на тази плантация? — запита сержантът.

Изгледа я от височината на седлото с присвити очи и пусна бавна, мазна усмивка. Еме изтръпна, усещайки, че я съблича с очи.

— Аз съм госпожа Тревър — изрече тя със стиснато гърло. — Какво искате?

— Имаме заповед да изгорим всички постройки. Смятам, че се отнася и за тия тук. Имате пет минути да излезете със семейството си.

— Не, почакайте! — извика Еме. — Не можете да направите това! Горе има ваш офицер, който се възстановява след тежко раняване.

Сержантът се изплю с арогантност, която порази Еме.

— И очаквате да ви повярвам? — Обърна се към хората си, стълпени зад него. — Хайде, момчета, започвайте.

Мъжете слязоха от конете. Един извади факли от един конопен чувал, друг започна да ги пали.

— Предупредих ви, госпожо, най-добре изкарайте семейството си от къщата.

С предизвикателно блеснали очи Еме вдигна пушката, докато Савана се целеше с пистолета.

— Само да мръднете, и сте мъртви. Вътре има малко дете и един от вашите капитани. Никой няма да подпалва „Високите дъбове“.

Сержантът се ухили мрачно.

— Кой казва това? Може би ще се позабавляваме малко с вас, след като свършим, щом се държите така лошо.

Хвана дулото на пушката и го бутна настрана. Куршумът изхвърча, без да нарани никого. Пистолетът на Савана беше обезвреден по същия начин. Но изстрелът на Еме все пак успя да събуди Ник.

— Може пък първо да се позабавляваме, а после да се занимаем с къщата — каза сержантът, хващайки Еме, и я притисна плътно към себе си.

Допирът на тялото й събуди други, по-настоятелни нужди. Мъжете наоколо се спогледаха алчно.

— Не я пипай! — изкрещя Савана, борейки се да се освободи от стискащия я войник.

Старата негърка получи силен удар по главата, който я просна в безсъзнание.

— Савана! — изпищя отчаяно Еме, когато я видя да пада. Дори ако Ник се събудеше от шума, какво би могъл да направи един мъж срещу десет?

— Няма й нищо, госпожо — каза сержантът. — И на вас няма да ви се случи нищо, ако ни дадете това, което искаме.

Грубите му ръце започнаха да мачкат гърдите й и се спуснаха надолу към корема.

— Махни си мръсните ръце от нея.

Десет глави се обърнаха към гласа. Ник стоеше на прага, стиснал зареден пистолет, със свирепо изражение на лицето. Беше успял да си облече униформата и Еме разбра, че сигурно му е струвало огромни усилия.

— Кой сте вие, по дяволите?

— Капитан Никълъс Дръмънд от федералната армия. Вие кой сте?

— Сержант Уейн Пурди от федералната армия. Откъде да знам дали казвате истината? Може да сте смъкнали униформата от някой умрял.

— Ако не искате да ви пратя на военен съд, предлагам да се махнете оттук заедно с хората си. Госпожа Тревър е дала подслон на ранени войници от федералната армия и не заслужава домът й да бъде изгорен.

— Заповедите са си заповеди, капитане… ако сте капитан. Не трябва да остават никакви постройки. Шърман смята, че преди да спечелим войната, трябва духът на противника да бъде пречупен, а това означава да бъдат изгорени домовете и посевите.

— Не и този дом, сержант Пурди. Горе в стаята ми има заповед, с която се забранява разрушаването на този дом, докато в него има федерални войски.

— Не виждам войски — възрази намусено сержантът.

— А аз какво смятате, че съм? — отвърна студено Ник. Лицето му беше изтощено и пепеляво, Еме се уплаши, че всеки миг ще припадне, преди да е успял да убеди войниците да си тръгнат.

— Еме — повика я Ник. Гласът му беше достатъчно уверен, макар тя да знаеше, че силите всеки момент могат да го напуснат. — Иди горе и донеси заповедите, за които казах на сержант Пурди. В бюрото са, в една кожена папка.

Пурди не възрази, когато Еме мина с рамото напред покрай него и побърза да влезе в къщата, за да изпълни молбата на Ник. Той можеше да се съмнява в претенциите на Ник, но имаше достатъчно разум, за да поиска да види доказателствата. Неподчинение на заповед, издадена от офицер, представляваше сериозно нарушение, а посегателство срещу офицер беше напълно достатъчно, за да го изправят пред взвода за разстрел.

Еме се върна след малко, носейки папката. Ник извади един лист и го подаде на Пурди.

— Можете да четете, нали? — запита той презрително.

Пурди му хвърли поглед, пълен с отровни чувства, и се намръщи, мъчейки се да вникне в съдържанието на документа. Наистина, в образованието му имаше сериозни пропуски, но въпреки това разбра достатъчно думи, за да му стане ясно, че Ник казва истината. Плантацията „Високите дъбове“ трябваше да бъде изключена от заповедта за всеобщо унищожение. Най-малкото, докато там се намират федерални войски. Спорно беше дали един офицер представлява войска или не, но Пурди реши да не насилва късмета си.

— Ако вие наистина сте капитан Дръмънд, съжалявам, че се усъмних — каза сержантът, все още недостатъчно убеден.

Не го беше грижа толкова за опожаряването на плантацията, но искаше жената. Можеше заедно с хората си съвсем лесно да обезоръжи този, който се представяше за федерален офицер, но рано или късно щеше да стане ясно, че са извършили посегателство срещу офицер. Пурди имаше намерение да гради кариера в армията и един такъв инцидент лесно би могъл да съсипе плановете му. Не си струваше да рискува заради една жена.

Ник се облегна на рамката на вратата, изтощен до краен предел. Капчици пот лъщяха на челото му, той отчаяно се мъчеше да прикрие слабостта, която изцеждаше и без това недостатъчните сили от тялото му. Само Еме усети усилията му да се задържи изправен. Само да проявеше слабост, хората насреща му можеха да решат да не му се подчинят.

— Предлагам да се качите на конете и да си тръгнете — изрече той със суров тон. — Когато се върнете в Атланта, споменете името ми в щаба и съм сигурен, че ще потвърдят самоличността ми.

— Да, добре, може би сме направили грешка — призна Пурди, пристъпвайки неловко от крак на крак.

— Кажете им, че се възстановявам след раняването — прибави Ник за всеки случай.

В мига, когато войниците се качиха на конете си, Еме коленичи до Савана, която тъкмо започна да се размърдва. На челото й имаше цицина колкото яйце, но иначе, изглежда, не беше сериозно пострадала. Еме й помогна да се изправи и я задържа, докато конниците се отдалечаваха.

— Добре съм, миличка — каза уморено Савана. — Тръгнаха ли си?

— Ник ги убеди да си отидат — отвърна Еме. Огледа се към него и извика: — Ник!

Главата му беше клюмнала, пръстите му всеки миг щяха да изпуснат оръжието, ръката му висеше безсилно, сякаш изнемощяла под тежестта на пистолета. Облягаше се с цялото си тяло на рамката на вратата, от челото му течеше пот.

— Добре съм, Еме, само да си почина за миг.

Тя го загледа със страх как се бори да овладее неподдаващото се на волята му тяло. Въздъхна облекчено, когато след няколко мига той се отдели от опората си.

— Дай да ти помогна да идеш горе — предложи тя, притичвайки се към него.

Той се облегна с цялата си тежест на рамото й и двамата бавно се заизкачваха по стълбите към стаята му. Тя му помогна да съблече униформата и да си легне.

— Едва не умрях, като видях ръцете му върху тебе — каза Ник. Гласът му беше тих и изпълнен с едва потискан гняв. — Ти беше много смела… да предизвикаш толкова мъже.

— Ти беше смелият — възрази Еме. — Можеше да те убият, когато видяха колко си слаб.

— Това са федерални войници, сериозно се съмнявам, че биха предизвикали един офицер.

— Но те не ти повярваха.

— Остави това, скъпа, вече всичко свърши. Отидоха си, няма да ти досаждат, докато аз съм тук.

— Няма да останеш тук завинаги — изрече Еме с натъжен глас.

— Така е — съгласи се Ник, — но ще се върна. Толкова неща имам да ти кажа, толкова неща имам да те питам. Сигурно знаеш какви са чувствата ми към тебе.

— Ник, трябва да си починеш. Ще говорим друг път за това. Изтощен си, не искам състоянието ти да се влоши, вече си доста оздравял.

Еме се нуждаеше от време за размисъл. Тя отлично разбираше за какво намеква Ник. Вече няколко дни не й беше натяквал за Бранд, но тя знаеше, че не се е отказал. Но може би прекаляваше с предпазливостта или просто инатът й не знаеше граници. Може би беше крайно време да му каже, че е баща на Бранд. Той вероятно подозираше истината, но само тя можеше да я потвърди. И въпреки че не й беше казвал изрично, че я обича, неведнъж й бе повтарял, че не е безразличен към нея. Интересно дали чувствата му стигаха дотам, че да й предложи брак, след като му каже за Бранд. И дали би го направил защото я иска, или само заради детето?

Не беше лесно да вземе решение, но накрая Еме си каза, че ще съобщи истината на Ник. Молеше се всичко да се нареди според надеждите й. Трудно беше обаче да се избере подходящият момент. И тъй като Ник не се още възстановил от нападението на войниците, дошли да запалят „Високите дъбове“, тя реши да изчака още няколко дни, за да може той да се съвземе. Може би просто й се искаше да отложи неизбежното, но след като вече беше решила, сякаш й олекна на сърцето.

Ник проспа остатъка от деня и цялата следваща нощ. Когато се събуди на другата сутрин, състоянието му се беше подобрило значително, а настроението му изглеждаше също така добро. Той обаче помръкна, когато забеляза колко слаба и крехка изглежда Еме. Когато тя му донесе обяд, той реши да я разпита подробно какво я мъчи.

— Добре ли си, скъпа? — изрече той угрижено. — Изглеждаш толкова слаба и бледа. Сигурна ли си, че се храниш добре?

— Добре съм, Ник, въобразяваш си.

— Много грижи ли ти създадох? Сигурно не ти е било лесно да се грижиш за мене и за лейтенант Дил.

Еме прехапа долната си устна, надявайки се Ник да не разбере, че тя не се храни редовно, за да може той и Бранд да имат достатъчно храна.

— Изобщо не си ми създавал никакви грижи — настоя тя.

— Но нещата не ми харесват. — Изведнъж лицето му просветна. — Нали… нали не си бременна? Възможно е да чакаш дете от мене.

— Не! Искам да кажа, не е това. Просто… — Господи, какво да му каже?

— Какво има, Еме? Най-добре е да ми кажеш, защото рано или късно ще разбера.

Наистина щеше да разбере, предположи тя. Скоро нямаше да остане никаква храна.

— Аз… от време на време не ям.

— Защо? — Внезапно лицето му се наля с гъста червенина, когато разбра отговора. — Разбира се, няма достатъчно храна за всички. Колко съм глупав! Имаш ли някакви пари?

Еме поклати отрицателно глава. Малкото пари, които имаше, отдавна бяха похарчени.

— Защо, по дяволите, не ми казваш нищо? Имам малко пари. Не са кой знае колко, но ще стигнат да се купи храна. Савана може да отиде до Атланта. Донеси ми портупея.

Еме го взе от облегалката на стола, където беше преметнат, и му го подаде. Той извади оттам пачка банкноти и ги пъхна в ръцете й.

— Парите сега не ми трябват.

Нуждата от провизии беше огромна, затова Еме не се възпротиви на щедростта на Ник.

— Може би трябва аз да ида до Атланта.

— Не, изпрати Савана. За тебе не е безопасно да се движиш сама из града. Мога да си представя какъв хаос е там в момента.

Тя кимна и се приготви да излезе.

— Еме. — Блестящите му зелени очи я изгледаха сериозно. — Моля те, остани да спиш при мене тази нощ. Имам странното усещане, че скоро ще трябва да си замина.

След моментно колебание тя кимна в знак на съгласие, и на нея й се струваше, че предположението му е вярно. Освен това, тази нощ щеше да бъде идеалният момент да му каже за Бранд. Беше изчакала достатъчно дълго и каквото и да станеше, той трябваше да узнае, че Бранд е негов син.

В стаята светеше само една лампа, когато Еме дойде и се мушна в леглото до Ник. Помисли, че е заспал, и се опита да не го събужда, но ръцете му се плъзнаха около нея и я придърпаха към него. Той беше гол под завивките.

— Мислех, че спиш.

— Чаках те.

— Ето ме, сега можеш вече да заспиваш.

— Спах почти цял ден вчера и цялата последна нощ. Точно сега не ми се спи.

Едната му ръка погали гърдите й. Той я милваше бавно, ръката му изследваше всяка извивка, пръстите му се вмъкваха във всяка ямка. Започна да търкаля зърната й между палеца и показалеца си, докато не се превърнаха в твърди възелчета.

— Ако бях заподозряла, че имаш предвид нещо друго освен съня, щях да откажа да дойда. Още не си достатъчно добре за онова, което имаш предвид.

— Ще ти докажа, че грешиш, скъпа.

Той се наведе над нея и устата му плени нейната властно и настоятелно. Нямаше нищо безсилно в целувката му. Устата й се отвори, езикът й срещна неговия, приканвайки го вътре във влажната топлина.

Ник изстена в устата й. Усещаше болка, но не от раната. Отдавна — толкова отдавна — не се беше любил с нея.

— Докосни ме, скъпа. Почувствай колко силно те желая.

Тя не можа да устои. Ръцете й започнаха да галят широките му гърди, вкусвайки топлината и твърдостта им. После бавно слязоха към стегнатия му плосък корем, тесния ханш и почти плахо се насочиха към мощта, издигаща се сред твърдите къдрави косми.

— О, господи!

Одързостила се от вика му, Еме хвана члена му в двете си ръце и започна да го гали нагоре-надолу в инстинктивен ритъм. Задържа го така няколко мига, преди Ник да извика: „Спри!“ и да хване ръцете й.

Твърде дълго беше останал без жена, за да понесе това мъчение.

— Свали си нощницата, скъпа.

Помогна й да измъкне изпокъсаната дреха над главата си, а после я хвърли на пода.

— Не искам да ти причинявам болка.

Гласът й трепереше от страстта, който той беше пробудил у нея.

— Няма да ми причиниш, ако го направим както трябва.

Когато ръката му се плъзна надолу между бедрата й, тя издаде лек вик и се притисна към пръстите му. Той я намери влажна и готова за него.

— Разтвори си краката. Така. Ох, колко си топла и влажна. По-широко, скъпа.

Тя се подчини, докато пръстът му се пъхаше в нея. Той се надвеси над нея и започна нежно да облизва твърдите връхчета на гърдите й, после ги засмука и тя извика. След това той ги успокои с нежни облизвания. Всяко докосване на устните му като че ли достигаше до онова скрито място между бедрата й, където пръстите му я подлудяваха от разпалващо се желание.

— Ник, о, моля те.

— Скоро, скъпа, скоро. Искам да почувстваше нещо прекрасно.

Когато възглавничката на палеца му започна да дразни извънредно чувствителното възелче на плътта й, скрита сред русите косъмчета, кръвта забуча в ушите й.

През нея премина внезапна, дива тръпка, докато пръстите на Ник продължаваха сладкото мъчение.

— Толкова си чувствителна — изстена той в наслада.

Тя още трепереше от кулминацията си, когато Ник я обърна настрана, сложи крака й върху ханша си и навлезе във влажната й топлина. Тялото й се стегна конвулсивно около него и тя отново започна да се изкачва към кулминацията, докато той стигаше до разтърсващото си освобождение. Нежелаейки да прекъсва контакта, Ник остана в нея, учудващо твърд за мъж, който току-що е зърнал седмото небе.

— Ти ме караш да се чувствам силен, дори когато съм слаб от това, че те любя.

Тя още дишаше тежко, отвръщайки:

— Ти си силен, Ник. Усещам те вътре в себе си. Силата ти е невероятна.

Тя помръдна ханша си и Ник отговори с още по-силно втвърдяване.

— Не мога да повярвам, че пак те искам толкова скоро. Винаги те искам, Еме, винаги.

Думите му повдигнаха духа й. Те премахнаха и последните съмнения относно Бранд. Ник сигурно я обичаше, щом я искаше винаги, нали?

— Ник, време е да ти кажа за Бранд.

— Сигурен съм, че знам какво ще ми кажеш, скъпа, но в този момент не мога да мисля за друго освен за това, че отново те искам. Ще те любя отново, Еме, а после можеш да ми кажеш за Бранд.

Легнали настрана, обърнати един към друг, те се притиснаха и той раздвижи ханша си, изстенвайки от радост, когато Еме посрещна движението му с леко помръдване на таза си. Той намери устните й и я зацелува дълбоко и настоятелно. Тя му отвърна със също такава страстна целувка, отваряйки уста, за да приеме езика му. Обичаше вкуса му, аромата му, всичко в него.

— Да не ти причинявам болка? — запита тя загрижено, когато от устните му заизлизаха леки стонове. — Може би трябва да спрем.

Ник само успя да изпъшка:

— Да спрем ли? Господи, ако спра сега, това ще ме убие. Еме се опита да протестира, но Ник вече я беше довел до границите на разума. Тя се рееше в небесата. Трепереше цялата. Беше й едновременно горещо и студено. Умът и мислите й се подчиняваха само на тласъците на Ник, на движението му в нейната мекота. И в един миг тя достигна онова място, където нямаше друго освен блаженство, и изкрещя. Ник покри устата й със своята, поглъщайки виковете й, смесвайки ги със собствените си глухи стонове.

Мина доста време, преди някой от двамата да успее да проговори. Еме внимателно отмести крака си от ханша на Ник, надявайки се, че не я е излъгал, когато каза, че тя не му причинява болка. Той не помръдваше. Под оскъдната светлина на лампата видя, че очите му са затворени. За миг се вгледа в успокоеното му лице, уверена повече от всякога в любовта му. Толкова много приличаше на Бранд, че сърцето й се сви от болка и тя си спомни, че още не му е казала, че е баща на детето й.

— Ник, знам, че подозираш, че Бранд е твой син, и аз наистина все твърдях, че не е така, но е време да научиш истината — започна Еме колебливо.

Нищо.

— Ник. Чуваш ли ме? Вярно е. Бранд беше заченат на борда на „Дикси Бел“ преди пет години.

Никакъв радостен вик. Никакви укорителни думи за досегашното й мълчание. Нищо. Ник спеше дълбоко. Любенето с Еме не му беше причинило болка, но го беше изтощило, беше му отнело малкото сили. Той беше потънал в дълбок сън малко след като беше достигнал кулминацията си.

Еме си тананикаше, слизайки по стълбите, за да отиде да приготви закуската. Беше станала рано, оставяйки Ник да се наспи. Той не беше помръднал нито веднъж през нощта, толкова беше изтощен. И понеже нямаше защо да става, тя не го беше събудила.

Савана беше вече в кухнята, оплаквайки се от липсата на храна.

— Имаме малко каша, скъпа, това е всичкото. И бекон да опържим. Не знам какво ще стане, когато и това свърши. Ако имаме късмет, някой заек или катерица може да наминат към двора и да имаме нещо за вечеря.

— Ник ми даде пари, Савана. Една от нас може да впрегне стария кон във фургона и да отиде до Атланта. Надявам се там още да може да се купи някаква храна.

— Аз ще ида — предложи Савана. — Ти вече видя, че не е безопасно да се разхождаш сама из горите.

— И за тебе не е безопасно.

— Аз съм една стара негърка, никой няма да се занимава с мене. Тръгвам утре сутрин.

След като уреди този въпрос, Еме започна да реже бекона. След малко Бранд дойде в кухнята, огладнял както обикновено. Намръщи се на кашата, но изгълта порцията си, преди Еме да го накара да излезе навън да си играе. Беше почти пладне, когато Ник се събуди и слезе долу. Еме се зарадва много. Сега нищо нямаше да я спре да му каже за Бранд. Савана усети настроението й и излезе от кухнята, като каза, че отива на лов. Взе пушката от ъгъла и бързо се измъкна навън.

— Нямах намерение да спя до толкова късно — каза Ник, сядайки пред голямата дъбова маса. — Или пък да заспивам толкова бързо… снощи.

— Имаше нужда от почивка.

— Сега съм напълно буден и съм готов да чуя това, до което така и не стигнахме снощи.

Еме му сипа каша с бекон и седна срещу него.

— Няма ли да ядеш?

— Вече ядох — отвърна тя.

Беше хапнала една-две лъжици каша, без нищо друго.

— Защо ли не ти вярвам? Много си слаба, не ми се вижда да се храниш добре. Ето. — Той отсипа половината от своята порция в една чиния и я бутна към нея. — Не съм много гладен тази сутрин.

Еме започна да рови из кашата, ядеше, без да усеща вкуса й. В ума й се въртяха други, много по-важни неща.

— Ник, относно Бранд…

— Мамо, Ник, някой идва по алеята!

Бранд влетя в кухнята.

— О, господи — каза Ник и скочи на крака. — Пак ли?

— Какво видя, сине? — запита Еме.

— Нима янките идваха отново, за да изгорят дома й?

— Янки са, мамо. Не са само те, има и една карета.

Еме и Ник се спогледаха.

— Може би идват от Атланта за тебе — предположи Еме.

— Възможно е, но няма да рискувам. Взел съм да ставам небрежен. Оставих пистолета горе.

— Ще го донеса — каза Еме, знаейки, че може да иде до горния етаж и да се върне много по-бързо от него.

Обърна се и хукна нагоре по стълбите. Ник мина през къщата и излезе от предната врата, стигна до верандата точно когато шестимата федерални войници, съпровождащи една доста голяма карета, спряха пред стъпалата. Ник веднага разбра, че няма да има нужда от оръжието си, защото това бяха войници от неговото отделение, включително сержант Джоунс. Тогава вратата на каретата се отвори и оттам се подаде една червенокоса красавица. Забеляза Ник, застанал на верандата, и широка усмивка озари красивото й лице.

— Ник! Слава богу, че си добре.

Прихванала внимателно полите си, откривайки чифт изваяни глезени, тя протегна ръка. Двама редници скочиха и й помогнаха да излезе от каретата. Зяпнал от смайване, твърде потресен, за да промълви и една дума, Ник загледа като в несвяст как жената се устремява към него.

— Реджина! Какво правиш тук?

Докато войниците стояха наоколо с глупави усмивки, Реджина Блекуел стигна до него и обви ръце около шията му. Ник не можеше да направи нищо друго, освен да я прегърне, за да предпази и себе си, и нея от падане.

— Придружих баща си в Атланта и съвсем наскоро научих, че са те ранили. Когато татко разбра, че си в имението „Високите дъбове“ и че трябва да те преместят в болница в Атланта, предложих да дойда и да се погрижа за тебе. Знаеш, бива ме за милосърдна сестра. Работила съм дълго време като доброволка в болницата във Вашингтон.

Еме избра точно този неподходящ момент, за да излезе тичешком от къщата, стиснала пистолета на Ник, готова да защити дома и семейството си.

Ник не я видя. На Еме й се стори, че е твърде зает да прегръща пищната червенокоса красавица, за да обърне внимание на някого или на нещо. Прегръщаше я така нежно, гледаше я с такъв страстен поглед, че на нея й се стори, че нарушава някакъв много интимен момент. Едва когато сержант Джоунс се изкашля, двамата си спомниха, че не са сами. Ник рязко се дръпна, сваляйки полека ръцете на Реджина от врата си.

— Не трябваше да идваш, Реджина. Нямаше нужда.

— Нямало нужда ли? Разбира се, че имаше нужда. Ти си мой годеник, тъкмо щяхме да се оженим, когато почна тази проклета война.

Еме остана неподвижна, прекалено смаяна, за да направи някакво движение, твърде наранена, за да проговори. Как беше могъл Ник да се люби толкова страстно с нея, щом има годеница, която го чака някъде там на север? Как можа да не й каже? Нима само се е преструвал, че се интересува от нея, за да й отнеме сина, когато тя му признае, че той е бащата на Бранд? Първото й впечатление от него беше вярно. Мошеник и негодник. Мъж, който беше способен да остави жена съкрушена и бременна, без да помисли за бъдещето й.

Абсолютен негодник.

Янки.

Не заслужаваше син като Бранд. Слава богу, че не му беше казала истината.

Реджина изведнъж забеляза Еме, застанала зад Ник, и сините й очи се разшириха, когато забеляза протритата й рокля и болезнено слабата й фигура. От презрителното й изражение ставаше ясно, че смята Еме за недостойна да й обърне внимание.

— Това ли е вдовицата, която се грижи за тебе? Татко каза, че една жена те е взела от полевата болница. Питах се защо са й позволили това. Трябва да призная, че се безпокоях, че чувствата ти към мене са охладнели, но сега, когато я видях, разбирам, че не е имало от какво да се безпокоя — Тя обърна блестящия си син поглед към Ник. — Изглеждаш прекрасно за човек, преживял близка среща със смъртта.

Ник се обърна, уплашен от вредите, които Реджина беше нанесла на крехката връзка, разцъфтяваща между него и Еме. Изстена, когато забеляза смаяния поглед на кехлибарените й очи. Защо не й беше казал, че е сгоден за Реджина, запита се той със съжаление. Отначало, преди Еме да стане толкова важна за него, не му се струваше необходимо да говори за личния си живот. Надяваше се по-късно да може лично да каже на Реджина, че годежът им е бил грешка. Той обичаше Еме и само нея. Но сега появата на Реджина беше възможно най-лошото, което можеше да се случи точно в този възможно най-неподходящ момент.

— Еме. — Зелените му очи се замъглиха от угризения. — Не исках да се случи по този начин.

— За какво говориш? — запита Реджина. Присвитите й очи се спуснаха по Еме, после се върнаха към Ник. — Има ли нещо между тебе и това… това жалко създание, което трябва да знам?

Еме изфуча гневно. Някога тя се беше обличала също толкова хубаво, колкото и годеницата на Ник.

— Нищо, което да заслужава внимание.

Язвителната й забележка накара Ник да трепне.

— Може би трябва да влезем вътре — предложи Ник, — да поговорим насаме.

Без да чака отговор, той тръгна към кухнята. Почувствал внезапна умора, се отпусна на най-близкия стол. Еме и Реджина се изправиха до него и си размениха гневни погледи.

— Еме, това е Реджина Блекуел. Тя е… беше… моя годеница.