Стрелецът демон

Десета глава

Корбет стана от стола.

— Брат Козмас, благодаря ти за помощта. Скоро ще пристигнат войниците на сър Уилям…

— Господарю!

Корбет усети, че Ранулф го дърпа за ръкава. Колкото лицето на Алиша бе почервеняло от гняв, толкова неговото беше бледо. Той хапеше устни, пръстите му потропваха по камата в колана му.

— Господарю, искам да поговоря с теб.

Корбет се поклони хладно на останалите и го последва вън от светилището към малкия страничен олтар, в който се намираше статуята на Светата Дева с Младенеца. Ранулф доближи лицето си до Корбет.

— Защо не ми каза за това? — Той се почука по слепоочието. — Умът ти непрекъснато щрака и се върти като колело на мелница. Може да съм ти прислужник, но освен това съм и писар на Зеления печат — на кралските заповеди присъства и моето име.

Корбет го заобиколи и запали една от малките свещи, поставени до железния парапет около статуята на Девата.

— Една за Мейв — промърмори той. После взе още една. — Една за малката Елинор. Една за детето, което Мейв носи в утробата си. — Взе и четвърта, после пусна монета в кутията, която за негово учудване бе зазидана в пода до статуята. — И една за влюбения Ранулф.

— Не е забавно, сър Хю!

— Убийството никога не е забавно, Ранулф. Не ти казах, защото знаех — той се върна при прислужника си — какво ще направиш. Седях тази сутрин в кръчмата, мислех си за Върлиън, за лова, за бягството му. Всичко е въпрос на логика, Ранулф. Понякога, Бог ми е свидетел, любовта и логиката си противоречат. Не представлявам заплаха за теб или Алиша, но убийството си е убийство. Кралските закони са си кралски закони. Трябва да се въздаде справедливост и ти, като писар на Зеления печат, си длъжен да помагаш за това. В противен случай не бихме се отличавали от горските животни, от които оцеляват само най-бързите и най-силните.

— Лорд Хенри разполагаше с власт.

— Но беше и уязвим. Помисли си, ако един знатен лорд може да бъде убит безнаказано, независимо какъв е бил или какво е направил, значи никой не е в безопасност и ти го знаеш — нито благородниците в именията си, нито писарите по улиците на Оксфорд.

Ранулф тъжно се усмихна.

— Нали не мислиш, че Алиша го е убила?

— Ще бъда честен, Ранулф, не знам. — Корбет започна да изброява на пръсти. — Тя е мразела лорд Хенри. Била е в гората, когато е умрял. Яздела е кон. Носела е лък и стрели и е опитен стрелец. И най-накрая, няма свидетели къде е била и какво е правила. Така че, независимо дали ти харесва или не, на този етап мистрес Алиша е под подозрение, но още нищо не е доказано.

Той погледна през рамо. Брат Козмас стоеше пред лесничея и дъщеря му. Корбет леко побутна Ранулф по-навътре в олтара.

— Тази гора и обитателите й крият много неща.

— Какви например? — попита Ранулф.

— Мисли логично. Обикалял си из гората Ашдаун, какво видя? Знам — Корбет вдигна ръка. — Километри дървета, тъмни поляни, блата и тресавища. Можеш да скриеш цяла армия тук и никой няма да разбере. Гората е като пуста улица, дълга и тъмна, с къщи от двете страни. Въпреки мрачния тунел, който минава между тях, обитателите на тези къщи разбират, когато някой минава по улицата, особено ако го прави често.

— И? — попита Ранулф.

— Същото се отнася и за гората. Може дърветата да се простират, докъдето ти стига погледа, но представи си я, Ранулф. Тъмните, преплетени храсти, светлозелените петна, които може би са тресавища. Когато вървиш през гората, си принуден, независимо дали ти харесва, да се спъваш в храстите, да вдигаш шум като ранен глиган и си изложен на всякакви опасности. Да не говорим, че можеш да бъдеш видян и чут от всеки, който минава наблизо.

— Или — бързо се намеси Ранулф — ще търсиш тайна пътека, но и по нея също биха могли да те видят.

— Ето сега говори добрият и опитен наблюдател. Затова да се върнем към разпита и ако можеш, благородни Галахад, рицарю на лунната светлина, овладей страстта си и използвай ума си.

Корбет излезе от страничния олтар и се върна в убежището. Ранулф въздъхна, извади монета от кесията си, пусна я в кутията и запали свещ.

— За господаря — промърмори той — и проклетата му логика.

После последва Корбет в убежището, където писарят вече беше свалил наметалото си.

— Мастър Върлиън?

— Не ми хареса начина, по който разпитваш дъщеря ми, сър Хю, нито онова, за което намекваш.

— Ако дъщеря ти е невинна, няма от какво да се бои. Същото се отнася и за теб. Да, моите въпроси може да са неприятни, — той лекичко се усмихна на Алиша, която беше седнала на пода, облегната на една колона, — но твоите отговори са логични и очите ти не са на убиец.

Ранулф се усмихна, за да прикрие тревогата си. Ако бяха сами, щеше да попита господаря си как изглеждат очите на убиеца. Не беше забравил с колко лицеприятни престъпници бяха кръстосвали мечове през годините. Когато улови умолителния поглед на младата жена, той извърна глава. Криеше ли тя нещо?

Корбет потърка слепоочието си — сигурен знак, че обмисля някаква идея.

— Имаш ли въпроси към мен, писарю? — попита Върлиън.

— Да, и не са свързани с убийството на лорд Хенри. Става дума за гората. Добре ли я познаваш?

— Като петте си пръста.

— Опитен ловец ли си?

Върлиън сви рамене.

— Поне така мислеше лорд Хенри.

— Можеш ли да проследиш елен?

— Мога да проследя всичко, което ходи по Божията земя — гордо отвърна Върлиън. — Човек или звяр.

— И твоите другари, гончиите и лесничеите, са хора, които живеят в гората и също я познават?

— Някои от тях са много добри. Останалите имат още много да учат.

— Ами разбойниците? — внезапно попита Корбет.

Върлиън го погледна предпазливо.

— Бракониерите, убийците — настоя Корбет.

— Много от тях не оцеляват. Бягат от градовете и селата, но не могат да просъществуват дълго в гората. Откривал съм много трупове, замръзнали в снега или затънали в някое блато. Откривал съм и такива, които се бяха обесили в пристъп на помрачено съзнание. Ако имат малко разум, не се задържат дълго и отпътуват за някой друг град.

— Ами останалите? Онези, които остават? Селяните, които избиват елените? Или тези, които са избягали от някой жесток господар?

— Ние не ги закачаме и те не ни закачат. И се правим, че не забелязваме липсата на някои дреболии.

— Значи ги виждате?

Върлиън кимна.

— Както казах, ако те не ни пречат, и ние не им пречим.

— И аз мога да кажа същото — намеси се брат Козмас.

— Точно се канех да те питам — усмихна му се Корбет. — Ти живееш тук, братко. Ашдаун е твоята енория. Сигурно познаваш всички горски обитатели, както и онези нещастници, които се крият в нея.

— Вярно е — гордо отвърна францисканецът. — Аз съм монах, а не кралски служител. Ако някой улови заек с примка, за да нахрани семейството си, защо да възразявам?

— Ами ти, мистрес Алиша, нали често яздиш през гората с лък и стрели?

— Баща ми отговори вместо мен. Какво намекваш, писарю?

— Казвам се сър Хю Корбет.

Алиша изящно сви рамене.

— Всички вие сте господари на гората — шеговито каза Корбет. — Сигурно познавате пътеките й по-добре от лорд Хенри. Но това ме смущава, защото в гората живее Бухала, а той се отличава от останалите разбойници. Много ми е интересен. Когато седях в кръчмата тази сутрин, си мислех за него. Той не ограбва пътници или поне няма доказателства за това. Не убива кралски елени. Единствената му вражда е със семейство Фицалан. Праща им заплашителни послания, привързани на дълги стрели, но никой не го е виждал, никой не го е чувал, никой дори не знае как изглежда.

Той зърна объркване в очите на Върлиън, погледна бързо към Алиша и към монаха. Брат Козмас се беше извърнал, сякаш привлечен от пращенето на една свещ върху олтара. Корбет се изправи.

— Това е истинска загадка.

— Не бях мислил за това — заяви Върлиън. — Вече е есен, а Бухала е в гората от пролетта, но аз не съм виждал и следа от него, както и другите лесничеи.

— Искаш да кажеш, че го познаваме под друго име ли? — попита Алиша.

— Това е едната възможност — съгласи се Корбет. — Може дори да е някой от вас тримата. Но ще ви кажа нещо…

— Сър Хю! Сър Хю Корбет!

Ранулф отиде при преградата между кораба и хора. Вратата на църквата се отвори и на входа се появиха стрелци в ливреята на рода Фицалан. Зад тях стоеше жена. Тя бе сложила ръка върху нечие рамо, но Ранулф не можа да разбере чие, защото фигурата бе с наметка и качулка.

— Нашите гости пристигнаха — усмихна се Корбет. — Брат Козмас, ще ни помогнеш ли?

— И ти ще разбереш кой е убиецът, писарю?

— След известно време. Мога ли да използвам масата вместо писалище?

Монахът помогна на Корбет и Ранулф да преместят масата в дъното на църквата. После донесе пейки и стол за себе си. Корбет се разположи удобно. Ранулф извади от торбата си пергамент, здраво запушена мастилница и кадифена кесийка с добре подострени пера.

— Кого сте довели? — попита Корбет.

Стрелците затътриха крака.

— Йокаста, дъщеря й и отшелника, който се нарича Одо.

— Доведете Йокаста тук. Не, не! — Корбет скочи на крака и се приведе напред. — Ти остани на входа, брат Козмас. Донеси друга пейка за дамата.

Ранулф вече записваше името на жената и на дъщеря й Бланш, както повеляваха изискванията на канцеларията.

Йокаста седна на пейката срещу него, прегърнала с една ръка дъщеря си, която гледаше уплашено с отворена уста. Корбет изруга на ум слабата светлина. Лицето на Йокаста бе скрито в сянка, но във високите скули, наблюдателните, леко дръпнати очи, строгата уста и твърдата брадичка се долавяше вътрешна сила. Черната й коса бе леко посребрена. Корбет забеляза силните пръсти с чисти нокти. Беше облечена в тъмнокафява рокля, а на здравия й мургав врат висеше сребърна верижка с малък златен полумесец.

— Ти ли си Йокаста?

— А ти кой си? — Гласът й беше нисък и гърлен.

— Знаеш кой съм, мистрес: сър Хю Корбет, кралски пратеник, а това е Ранулф-ат-Нюгейт.

— По чия заповед съм доведена тук? — прекъсна го тя. — На съд ли съм изправена?

Корбет извади кралската заповед от кесията си и я разгъна на масата.

— Не си на съд, мистрес, но кралската заповед ми дава право да те разпитам.

— Не мога да чета, писарю, но знам, че писмата с печати са важни. — Тя погледна към брат Козмас. — Добър ден, братко.

— Добър ден, Йокаста. Радвам се най-после да те видя тук.

Перото на Ранулф се счупи; той тихичко изруга, взе ново и го потопи в мастилницата.

— Не си ли между енориашите на брат Козмас?

— Тя е добре дошла тук — прекъсна го францисканецът.

— Не, не идвам в „Сейнт Осуалд“ — отвърна остро Йокаста и притисна дъщеря си към себе си. — Казват — тя затвори очи, — че това е Божият дом и портата към небето; ужасно място.

— И защо не идваш?

— Не съм достойна, а и дъщеря ми се плаши.

— Това ли е истината?

— А ти какво си мислиш, писарю?

— Говори се, че си вещица.

— Кой говори?

— Значи не го отричаш?

— Не ми приписвай думи, които не съм казала, писарю.

Корбет вдигна глава.

— Съжалявам, мистрес. Просто се пошегувах. Да започнем отначало. Защо не идваш на църква?

— Животът ми бе недостоен. Дъщеря ми е слабоумна и стоя далеч от хората, които биха я тормозили.

— Какво ще кажеш за слуховете, че си вещица?

— Лъжат, брат Козмас ще потвърди. Познавам билките, правя отвари, лапи, лекове, но не съм вещица. Не изравям корени от мандрагора, нито принасям кървави жертви под луната в полунощ.

— Защо живееш в Ашдаун?

— Това е моят дом. — Тя въздъхна, прошепна нещо тихичко на ухото на дъщеря си и отдръпна ръката си. — Имаш добри очи, писарю, в тях няма злоба. Тук си заради смъртта на лорд Хенри, нали? Ще ти разкажа за него. Той е баща на това дете. — Тя не обърна внимание на изненаданото възклицание на францисканеца. — Да, на младини лорд Хенри добре познаваше Петте пристанища14, нямаше бордей или публичен дом, който да не е посетил. Като млада бях като Мария Магдалена. — Тя лекичко се усмихна. — Преди покръстването й. Имам испанска кръв. Бях омъжена за моряк, когото убиха при кръчмарска свада. Капитанът не ми позволи да се кача отново на борда на кораба, с който дойдохме, макар да му отдадох тялото си. Затова станах уличница в Рай. На младини ме смятаха за красавица, писарю.

— И още си — отвърна Корбет и долови весели искрици в очите на Йокаста.

— Умееш да ласкаеш, а, писарю? — Тя сведе глава и отпусна ръце в скута си. — Такъв бе и лорд Хенри Фицалан. В много отношения душата му беше от желязо, затворена и залостена, а сърцето му бе от камък. Но когато се влюбеше, той бе щедър на комплименти и подаръци. Идваше в Рай и купуваше благоволението ми. — Тя кимна към дъщеря си. — Още бях неопитна и забременях. Няколко милосърдни монахини ме приютиха. Не бяха като надутите дами в „Света Хавизия“.

— Ходила ли си в манастира? — прекъсна я Корбет.

— Само веднъж, за да моля за помощ. Заклех се повече да не стъпя там.

— Каква помощ?

— Дрехи и храна за дъщеря ми.

— Лейди Маделин — тихо каза Козмас — не се слави с милосърдието си.

— И накрая си се заселила в Ашдаун? — попита Корбет.

— Доведох детето с мен. Отначало лорд Хенри не искаше да ми повярва, но аз се заклех с тежка клетва. В Бланш — тя погали сребристорусата коса на дъщеря си.

Корбет погледна детето със съжаление: с блуждаещ поглед и разлигавена уста, то се бе сгушило в майка си като подплашено зайче.

— Бланш се роди слабоумна. Така ме наказа Бог. Но лорд Хенри я видя и ми повярва. Даде ни къщичка и малка месечна сума.

— Посещаваше ли те?

— Понякога. — Тя отмести поглед. — Лорд Хенри беше мъж с много плътски желания. Не лягаше често с мен, но как да се изразя, писарю? — Тя вдигна ръце. — Понякога бях неговата проститутка.

— Мразеше ли го?

Йокаста погледна към грубия дървен кръст на олтара зад Корбет. После очите й се отместиха към Върлиън и дъщеря му, които седяха, сближили глави в другия край на убежището.

— Мразеше ли лорд Хенри? — повтори Корбет.

— Не изпитвах нищо към него, писарю. Нищо, освен студенина. Възрастта не го бе направила по-добър човек. Той беше безмилостен и самовлюбен. В сърцето и душата му нямаше място за никой друг, било то брат, сестра, бивша любовница или незаконна дъщеря. — Тя прегърна Бланш. — Веднъж не е погалил детето си като баща. Знам какво казват за рода Фицалан — произхожда от дявола и дано се върне пак при него!

— Ти ли го прати там? — попита Ранулф.

Йокаста го погледна внимателно.

— Дръзки очи имаш, а сигурно умееш и да въртиш оръжие — каза тя с лека усмивка. — Ти ли си мечът на Корбет?

— Аз съм писар като него.

— И то амбициозен — отбеляза Йокаста. — Не съм убила лорд Хенри.

— Как научи за смъртта му? — попита Ранулф.

— От същите хора, които казват, че съм вещица. Видях се с един пътуващ търговец, който идваше от „Горският дявол“. Беше си наранил пищяла и дойде при мен да му направя лапа. Трябва да е било няколко часа, след като трупът на лорд Хенри е бил отнесен от долината Севърнейк.

— Имаш ли лък и стрели, мистрес?

— Да, имам. Стар лък и два пълни колчана — подарък от лорд Хенри. И, да, мога да си служа добре с тях. Когато той ми позволяваше, ходех на лов. А и не всеки, който минава през Ашдаун, е кралски писар или чаровен придворен.

— Имаш ли кон? — попита Ранулф.

— Не.

— Познаваш ли повечето хора в гората? — попита Корбет.

— Аз ги познавам и те ме познават. Върлиън лесничеят, който е намерил убежище тук, дойде първо при мен. Аз му казах да дойде в църквата. Брат Козмас е единственият човек в гората, който би се опълчил срещу Фицалан.

— Виждала ли си някога Бухала? — попита Корбет. — Разбойникът, който води тази странна война срещу Фицалан.

— Да, веднъж.

— Наистина ли?

— Така мисля. — Погледът й се отправи към брат Козмас. — На лицето му имаше маска, парче кожа с дупки за очите и устата.

— Беше ли на кон? — попита Корбет.

Йокаста поклати глава.

— Носеше сиво наметало. Платът беше мръсен и на петна, но изглеждаше от добро качество. Видях го при потока Фърндаун. Той се намира навътре в гората. Берях билки. Бланш седеше на едно паднало дърво на няколко метра зад мен. Аз бях до потока и миех набраните растения, когато една фигура внезапно изскочи от храстите. Пееше си тихичко, докато пълнеше меха, който носеше. Аз замръзнах. Той не знаеше, че съм там, докато Бланш не ме извика. Тогава погледна към нея и изчезна също тъй тихо, както се беше появил.

— Видя ли те?

Йокаста поклати глава отрицателно.

— Той беше от едната страна на потока, аз от другата — зад няколко храста. Не може да ме е видял. — Тя посочи излинялото си зелено наметало. — Аз се сливам с гората, не нося ярки дрехи.

— Защо смяташ, че това е бил Бухала?

Тя се разсмя.

— Казах ти, писарю, всички в Ашдаун се познават. Другите разбойници се обличат в парцали. Този беше различен. Очевидно познаваше добре гората.

— Опиши го — настоя Корбет.

— Казах ти. Маска от еленова кожа, качулка, сиво наметало. Зърнах колчан стрели и голям тисов лък на гърба му.

— Млад ли беше или стар?

— Сър, ако бях вещица, можеше и да позная, но не съм.

Корбет се усмихна.

— А ако беше под клетва?

— Бих казал, че е около твоята възраст. Движеше се с лекота и тихо.

— А какво си тананикаше?

— Сър, не разбирам много от музика, но не беше кръчмарска песен. Приличаше повече на химните, които се пеят в черква. Не бих се заклела, но някои от думите ми се сториха латински.

— Опасна улика — каза Ранулф.

— Смяташе, че е сам — напомни му Йокаста. — Потокът Фърндаун е далеч от пътищата. Беше късно следобед. Навярно е мислел, че е в безопасност.

— А сутринта, когато лорд Хенри беше убит? — попита Корбет. — Видя ли нещо в гората? Нещо необичайно?

Йокаста поклати глава.

— Когато войниците на сър Уилям ме доведоха тук, знаех, че ще трябва да отговарям на въпроси. Не съм под клетва, писарю, но ти можеш да ме накараш да се закълна. Казах ти какво знам. — Тя се изправи. — Ти си наблюдателен и умен човек, писарю. Ще се заровиш дълбоко в калта на гората Ашдаун. Помни едно: който е убил лорд Хенри, е познавал добре тези гори и тайните им пътеки.

— Подозираш ли някого? — попита той.

— Аз съм проста жена, писарю, но в крайна сметка кой би спечелил най-много от смъртта на лорд Хенри? Приключихме ли?

Корбет отвори кесията си и извади две сребърни монети. Йокаста възрази:

— Не приемам подаяния, писарю.

Корбет се изправи, свали плаща, съблече туниката си и вдигна ризата, под която се разкри тъмноморавият белег високо на гърдите, където го бе улучила стрелата от арбалета. Йокаста приближи, внимателно го огледа и опипа.

— Раната е заздравяла добре — каза тя. — Боли ли те?

— Понякога.

— От стрела е.

Корбет се взря в красивите й очи, тъмни и палави. Тя ухаеше на лавандула. Йокаста отново притисна белега му и той примигна.

— Боли те — заяви тя. — Тази част от тялото ти — Йокаста почука по гърдите му — е защитена от мускули и кости. Ранената плът бързо заздравява, но костта под нея… — Тя отстъпи и взе сребърните монети от протегнатата му ръка. — Ще минат месеци, преди да оздравее напълно. И дори тогава, писарю, до деня на смъртта си, ще усещаш тук леки пронизващи болки; ще се наложи да се примириш с тях, както и с ударите, които животът тепърва ще ти нанесе.

Корбет се усмихна с благодарност и облече ризата и туниката си.

— Господарю — каза Ранулф, когато Йокаста поведе Бланш към вратата на църквата. — В Съсекс и в Лондон има достатъчно добри лекари.

— Не беше заради раната ми — отвърна той, — това бе последното доказателство.

— За какво? — попита брат Козмас.

— Че тя говори истината. Най-добрите лекари в Лондон прегледаха раната ми. Не е ли странно, братко, тя каза същото като тях. Можеше да ме излъже, да ми предложи някой мехлем или отвара, но каза истината. Мисля, че същото се отнася за всичко, за което я разпитах. — Той взе перото, което Ранулф бе оставил. — Онова, което тя каза, ще трябва да бъде проучено — добави Корбет. — После ще размисля над думите й.

— Тя обвини сър Уилям! — нетърпеливо добави брат Козмас. — Макар да не го каза направо.

— Не съм сигурен. Но описанието на Бухала беше интересно. А сега да видим отшелника.

Ранулф стана от пейката и беше по средата на пътя към кораба, когато вратата рязко се отвори и сър Уилям нахлу вътре.

— Сър Хю Корбет! — извика той. — Ела бързо! И ти, братко!

Корбет и брат Козмас забързаха към него. Малкият двор навън бе пълен с въоръжени мъже. Йокаста и Бланш бяха спрели при страничната порта и гледаха назад. Корбет погледна към чакащите войници и дрипавата фигура с мръсно лице, която вероятно бе отшелникът, но вниманието му беше привлечено от трупа, поставен на земята и покрит с вехто наметало. Явно беше свален от един товарен кон, чието седло бе покрито с кал. Сър Уилям си проби път сред хората, клекна до тялото и отметна плаща.

— Панций Кантроне — обяви той. — Бивш лекар на брат ми.

Трупът бе покрит от глава до пети в кал и тиня, които подчертаваха грозотата на смъртта. Полуотворената уста бе изцапана с кръв. Очите гледаха невиждащо, бледата кожа бе влажна и набраздена от кални струйки, косата подгизнала, а в шията зееше назъбена дупка, пълна със съсирена кръв.

— Рана от стрела — каза Ранулф.

Той взе камата си и почисти раната от калта.

— Къде са го намерили? — попита Корбет.

— В едно блато навътре в гората.

— Ами стрелата?

— Беше извадена.

— От убиеца?

— Навярно — отвърна сър Уилям. — Моят ловец го открил, само защото тялото изплувало и единият му ботуш стърчал от водата.

Корбет обърна трупа. Кантроне все още носеше наметалото си, камата му беше в канията, но двете кесии, които висяха от колана му, бяха празни.

— Ами конят му?

Сър Уилям, който беше клекнал от другата страна на трупа, се намръщи.

— Когато тръгнал от „Света Хавизия“ яздел, но от коня му няма следа.

— Подозирам, че е бил без седло — каза Корбет. — Някой го е хвърлил в блатото, а коня е оставил да пасе. Такова хубаво животно бързо е било намерено и скрито.

— Също като при трупа, който видяхме в „Света Хавизия“ — забеляза Ранулф. — Рана от стрела в гърлото. И е бил ограбен.

— Амори дьо Краон ще бъде доволен — забеляза Корбет, изтри ръце и се изправи. — Сър Уилям, добрият лекар беше твой гост. Ще се погрижиш ли за достойно погребение?

Сър Уилям кимна.

— Но кой може да е убиецът, сър Хю?

— Не знам. Загадката се задълбочава, сър Уилям. Но все още има възможност да я разгадая. Ще ти бъда благодарен, сър, ако хората ти излязат от църквата. — Той погледна към страничната порта и видя, че Йокаста и Бланш се отдалечаваха. — Знаеше ли, че бедното момиче е дъщеря на брат ти? — В очите на сър Уилям проблесна изненада. — Всички сме грешници, сър Уилям. Моля те, погрижи се добре за тях.

И Корбет се върна в църквата, правейки знак на Ранулф да въведе отшелника.