Стрелецът демон

Трета глава

Робърт Върлиън, главен лесничей на покойния Хенри Фицалан, би се съгласил с Корбет. Не бе имал време да се измие или преоблече, лицето и ръцете му горяха от ударите на клончетата и вейките, през които си беше проправял път.

Беше се върнал в долината Севърнейк и бе видял трупа на лорд Хенри с дългата стрела, забита дълбоко в гърдите му. След това се беше промъкнал в имението, където бързо осъзна, че е главният заподозрян; скоро започнаха да го одумват и обвиняват. Върлиън е убил господаря! Трябва да бъде заловен и осъден! Лесничеят беше избягал като разбойниците, които се криеха в гората. Каква справедливост можеше да очаква от сър Уилям? Господарят на имението имаше право да го осъди на смърт. Можеха да го изправят пред съда и преди денят да свърши, да го обесят и да изземат имуществото му. Какво щеше да стане тогава с Алиша?

Върлиън седна до един стар дъб, който според горските легенди някога бил използван от езическите жреци за жертвоприношения. Не беше ял нищо, освен малкото хляб и развалено месо, което беше откраднал от колибата на един въглищар. Ослушваше се като подгонено животно за всеки звук, който би му подсказал, че преследвачите са по петите му.

Върлиън скръсти ръце на гърдите си. Беше пренощувал на открито, близо до потока Радуел, и цялото тяло го болеше, но какво можеше да направи! Не смееше да се върне в имението, а местният шериф беше далеч оттук. Умореният му ум се върна към събитията от последните няколко седмици. Увлечението на лорд Хенри по дъщеря му Алиша се бе засилвало ден след ден. Той не я оставяше на мира. Непрекъснато й изпращаше сладкиши, вино, скъпи платове, дори хубав снежнобял кон. Алиша бе непреклонна.

— Аз не съм уличница! — беше отсякла тя. — Няма да стана любовница на никой господар!

И бе върнала подаръците обратно. Това само бе разпалило желанията на лорд Хенри — той дори беше нахлул в къщата, която Върлиън и дъщеря му обитаваха. Алиша, чийто пламенен нрав не познаваше ограничения, беше грабнала лък и стрела, заплашвайки го, че ако не си тръгне, ще го убие и ще твърди, че е било самоотбрана. Фицалан я беше засипал с грозни заплахи и предупреждения. Беше й припомнил, че двамата с баща й са негови слуги, че дори покривът над главите им му принадлежи, а пътищата на Съсекс не са подходящо място за един мъж без земя и дъщеря му. Върлиън се бе обърнал за помощ към сър Уилям, но затвореният в себе си по-малък брат не можеше да му помогне.

Лесничеят чу шумолене в храстите и се огледа, но видя само един язовец, който излезе от бърлогата си, за да подуши утринния въздух. Върлиън се зачуди дали сър Уилям бе убил брат си. За да завладее богатството му, прехвърляйки вината върху бедния лесничей? Не бе сигурен в нищо. Беше гладен, умът му блуждаеше, мислите му бяха объркани. Нали самият той искаше да убие лорд Хенри? Имаше и друго, още по-лошо. Къде бе прекарала Алиша утринта? Той внезапно се стресна. Внушаваше ли си? Не, звукът на ловен рог отекна из гората. Слуховете бяха стигнали и до него: сър Уилям, сега господар на имението, бил решил да залови убиеца на брат си. Беше обявена награда от сто лири за онзи, който му доведе убиеца — жив или мъртъв. Лесничеят, участвал в кралските походи в шотландските блата, изстена от страх. Може би му се е сторило? Рогът отново прозвуча, този път по-отблизо, последван от лая на ловните кучета на Фицалан — мастифи, обучени да проследяват хора.

Върлиън скочи на крака и затича приведен колкото можеше по-бързо, далеч от този ужасен звук, но пръстенът на преследвачите му непрестанно се затягаше около него. Опита да се ориентира къде се намира. Спомни си дните, когато самият той беше ловец. Ако можеше да стигне до потока Радуел, водата щеше да скрие следите му от кучетата, но къде щеше да отиде после?

Внезапно пред него се разкри просека, в която имаше колиба. Вратата беше отворена, струйка дим се виеше от средата на сламения покрив. Той приклекна, оглеждайки околността. Да, сега се сещаше — тук живееше вещицата Йокаста със своята малоумна дъщеря. Може би те щяха да му помогнат. Притича до отворената врата. Вътре жените седяха на масата. Йокаста беше висока и мургава, с черна като въглен коса, която ограждаше волевото й лице. Очите й не трепнаха. Дъщеря й, невзрачна на вид и с блуждаещ поглед, само вдигна ръка и продължи да припява на малката дървена кукла, която държеше в скута си.

— Имам нужда от храна! — задъхано каза Върлиън.

— Тогава си сбъркал мястото, Робърт Върлиън!

— Невинен съм.

— Никой не е невинен.

— В името на Бога! — извика Върлиън, когато лаят на кучетата приближи.

Йокаста приближи до една кошница, която стоеше близо до вратата и сложи две ябълки в ръката му.

— Ти си мъртвец, Върлиън. Ако сър Уилям не те убие, кучетата му ще го направят.

— Моля те, за Бога!

— Използвай главата си! И ти ли си обезумял като дъщеря ми? Призоваваш Бога, тогава потърси помощ от Него!

И тя тръшна вратата в лицето му. Върлиън захапа едната ябълка. Беше кисела и той задъвка с мъка, защото устата му беше пресъхнала. Канеше се да побегне отново, когато си спомни думите на вещицата и въздъхна с облекчение. Имаше само едно място, където биха го подслонили. Хукна през просеката като обезумял. Задъхан и замаян, той си пробиваше път през храстите, търсейки нужната пътека. Хайката приближаваше, воят на мастифите звучеше като предзнаменование за смърт. Върлиън не спираше да тича, преглъщайки горчилката в гърлото си; сълзите щипеха очите му, краката едва го държаха, сърцето му сякаш щеше да изскочи. Той се препъна и падна по лице; камъчета ожулиха ръцете и бузите му. Стана и отново затича, докато най-после стигна до отворените врати на „Сейнт Осуалд“. Задъхан, с плетящи се крака, Върлиън се хвърли вътре, захлопна вратата, пусна резето и се облегна. Малката църква беше тъмна, слаба светлина проникваше изпод грубо издяланата преграда между кораба6 и хора. Съзря пейки и столове в мрачните трансепти7.

— Кой е там?

Някаква фигура надникна иззад преградата. Върлиън разпозна брат Козмас. Запрепъва се към него. Францисканецът държеше нож в едната ръка и свещ в другата. Върлиън стигна до преградата и залитайки, изкачи тесните стълби. Докосна олтара и се свлече на земята, а монахът се надвеси над него — заплашителна фигура в кафяво расо, с лице, полускрито от черна рошава брада, която стигаше до гърдите му.

— Ти си Робърт Върлиън — каза той. — Бил си главен лесничей на лорд Хенри. Казват, че си убиец.

— Не съм! — изсъска Върлиън. — Не съм извършил никакво престъпление. Невинен съм и търся убежище!

Францисканецът изсумтя и приклекна до него.

— Малко мога да направя за теб. — Очите му внезапно се смекчиха. — Сър Уилям е господар на имението.

— Но не е господар на тази църква! — отвърна Върлиън.

— Не е.

Францисканецът се изправи, когато на вратата се разнесе силно тропане.

— И може би е време да му напомня това!

В просторната облицована с дърво къща, която се намираше на ъгъла на Рю Сен Дьони, където се чуваха камбаните на Нотр Дам, Саймън Рулс, вечният студент, пътуващият писар, верният слуга на крал Едуард Английски беше открил убежище в разкошната спалня на мадам Малвоазен. Саймън, който сега се наричаше Бертран, се претърколи на леглото и погледна към последното си завоевание.

— Ти си истински жребец! — прошепна тя.

Саймън се засмя и се облегна на възглавниците.

— Защо избра точно мен?

През последните няколко дни тя често му беше задавала този въпрос. Саймън винаги се опитваше да бъде честен. Все пак, той беше едва двадесет и четиригодишен, а дамата с посивели коси до него — почти два пъти по-възрастна. В младостта си мадам Малвоазен сигурно е била хубавичка с блестящите си очи и пищни устни, а тежкият грим на лицето й прикриваше белезите на времето. Тялото й беше пухкаво, топло, меко като коприна и ако Саймън трябваше да бъде откровен, обятията й бяха уютно убежище за скитническата му душа.

Беше я срещнал на пазара. Косата му беше сресана и пригладена, носеше най-хубавата си студентска роба от коприна с цветовете на студент от Сорбоната. Тя бе изгубила прислужницата си, а топът плат, който носеше, очевидно й тежеше. Саймън й беше помогнал. Когато стигнаха до уютната къща със стаи, чиито стени бяха покрити с ламперия, той бе приел бокал вино и чиния сладкиши. Разбира се, тя го бе поканила да я посети отново и той се бе съгласил. Водеше мадам Малвоазен из Латинския квартал, по кръчмите, пълни с безгрижни и весели студенти, които пиеха, пееха и танцуваха тъй добре; а после из полята или с лодка по Сена и се бе представил като галантен ухажор.

Тя бе забравила за всякаква дискретност. Младият студент беше господар на сърцето и спалнята й. Не я интересуваше шушукането и смехът на прислужниците, нито клюките на любопитните й съседи. Те просто й завиждаха на късмета! Но нима не го беше заслужила! Тя, съпругата на кралския лекар, на бедния Жил, който се беше напил и загинал при сблъскване на лодки. Това бе станало на връщане от среща с колеги лекари и според лодкаря, Жил настоял да се изправи, лодката се обърнала и едва няколко дни по-късно наяденото му от рибите тяло бе извадено от Сена.

Мадам Малвоазен замислено се загледа в златистия балдахин над голямото легло. Често размишляваше над смъртта на съпруга си. Злополука ли бе наистина или убийство? Не й ли беше намекнал Жил за някои мрачни тайни, свързани с двора, за неща, които никой никога не биваше да узнае? На свой ред тя беше изляла сърцето си пред този млад писар, чиито ръце в момента отново галеха гърдите й и се плъзгаха надолу към онова влажно и скрито местенце. Тя се обърна настрани и отблъсна ръката му.

— Наистина ли ще заминаваш?

Той я целуна по устните.

— Скоро, скъпа моя, но ще се върна. Имам малко работа. Братовчед ми притежава земи по пътя към Кале. От лятото му обещавам да го посетя.

— И кога тръгваш?

— Около Архангеловден8. Но ще се върна преди средата на октомври.

Саймън замръзна, когато чу скърцане в коридора отвън.

— Мислех, че си казала на прислужниците да не идват тук, поне докато не станеш.

Мадам Малвоазен се закикоти като младо момиче — всъщност, чувстваше се точно така. Саймън беше опитен любовник и тя не можеше да потисне стоновете и виковете си. Бе забранила на прислугата да идва в този коридор и да се приближава до стаята й, докато не се облече сутрин.

— Защо си толкова нервен? — игриво го подкачи тя. — Слугите просто са любопитни.

— Кои слуги? — Гласът му беше рязък.

— Прислужницата ми Изабо. Винаги задава въпроси.

Писарят седна. Дочу ново скърцане. Винаги се беше гордял с предпазливостта и хитростта си. Не беше ли видял Изабо да разговаря с някакъв непознат мъж предишната вечер? Бе сигурен, че е зърнал монетите, които непознатият бе пуснал в ръката й. Отново скърцане. Без да обръща внимание на възраженията на мадам Малвоазен, Саймън скочи от леглото. Бързо нахлузи вълнения си панталон и бялата батистена риза. Любовницата му беше седнала на леглото с широко отворени от страх очи. Саймън погледна към вратата. Някой я натисна и той извади меча и камата си в същия миг, когато облечените в черно убийци нахлуха в стаята. Мадам Малвоазен изпищя и се зави с чаршафите до брадичката. Гледаше ужасена зловещите фигури с качулки, чиито лица бяха скрити от маски. Не можеше да повярва, че това се случва. Сигурно сънуваше кошмар. Преброи шестима души. Те дори не я погледнаха, цялото им внимание беше съсредоточено върху младия писар. Не можеше да са крадци. Къде бяха прислужниците й? Тя отвори уста да изпиши, но от нея не излезе нито звук. Една от облечените в черно фигури пристъпи напред.

— Мосю, трябва да дойдеш с нас.

Саймън нападна, замахвайки с меча и ножа си. Сблъска се с врага си сред звън от желязо. Писарят отстъпи. Погледна назад към прозореца, но той беше твърде тесен, а и доста висок. Прокле глупостта си. Бе допуснал грешката, която се беше клел никога да не прави: намираше се в стая, от която нямаше втори изход — нито врата, нито прозорец, през който би могъл да скочи, както толкова често му се беше случвало. Отново пристъпи напред, но противникът му се оказа по-бърз и мечът му се заби в рамото на Саймън. Английският шпионин изпусна оръжието и се преви от ужасната болка, която прониза гърдите му. Враговете му се приближиха, повалиха го на пода, извиха ръцете му зад гърба и го изправиха. Болката в рамото се засили.

— Мосю, арестуван сте.

— По какви обвинения? — задъхано попита Рулс. — Възразявам.

— За убийство!

— Чие убийство?

Предводителят се доближи до мадам Малвоазен, която лежеше, замръзнала от ужас. Тя се замята, когато той я притисна на леглото и сложи една възглавница върху лицето й. Рулс гледаше невярващо как бившата му любовница се бори за живота си, как тялото й се гърчи, а ръцете и краката неистово се мятат. Но убиецът не охлаби желязната си хватка и най-накрая мадам Малвоазен застина неподвижно.

— Ето я жертвата ти — каза той. — Отведете го!

Корбет закри очи от слънцето, за да огледа долината Севърнейк, после се наведе и разрови с камата си едно от тъмните петна, които още личаха върху росната трева.

— Тук ли е стоял брат ти?

Сър Уилям Фицалан кимна.

— Беше сложил стрела в лъка си, канеше се да стреля, когато убиецът го прониза в сърцето.

— И кой е той? — попита Ранулф.

Потното лице на сър Уилям се изкриви в гримаса.

— Много добре знаете — лесничеят Робърт Върлиън, който избяга! Потърсил е убежище в „Сейнт Осуалд“.

— Защо мислиш, че е виновен? Защото е избягал? Защото е потърсил убежище?

— Само той не беше тук, когато брат ми бе убит. Върлиън познава гората като петте си пръста и е отличен стрелец.

Корбет погледна към облечения в тъмни дрехи Панций Кантроне, италианският лекар, който стоеше под разперените клони на един дъб. Малко по-далеч се намираха прислужниците на Фицалан, които държаха конете. Какво тихо и спокойно място, помисли си Хю. Ранната утринна мъгла все още не бе изчезнала. Дори птиците се бяха умълчали, очаквайки слънцето да изгрее напълно. Просеката имаше призрачен вид заради мъглата, която се носеше над земята. Ранните утринни лъчи се отразяваха в росата по листата и тревата и цялата долчинка блестеше в засилващата се светлина. Мястото напомни на Корбет за Лейтън, за разходките им с Мейв по голямата ливада. Те сядаха край потока, увити в наметките си, и наблюдаваха изгрева на слънцето. Той обичаше тази спокойна част на деня, но този път нещата бяха различни.

— Върлиън не е бил единственият, който е липсвал, нали? — попита Корбет.

Сър Уилям го погледна с подозрение.

— И ти не си бил тук — усмихна се писарят. — Разпитах слугите ти внимателно.

— Но ти пристигна в Ашдаун едва снощи.

— Да, но в хан като „Горският дявол“ можеш да научиш много неща. Ханджията знае всички новини, но ако е сгрешил, готов съм да се поправя.

Сър Уилям отмести поглед. Той беше воин и ловец, който се хвалеше, че не се бои от никого, но този мрачен писар с кралски пълномощия и слугата му с котешките очи го изнервяха.

— Бях се отдалечил — отвърна той. — Скрих се между дърветата, за да се облекча.

— В доста неподходящ момент. Разбрах, че поне два елена до този миг били преминали през долчинката. А и гончиите са били наблизо — забеляза Ранулф.

— Пет пари не давах, дори да се бе появил и Светият Отец — отсече сър Уилям. — Разхлабеният стомах е гадно нещо! Нямах намерение да се изпусна в гащите!

— Нали имате лекар тук!

— Той беше в имението — изръмжа сър Уилям. — Сър Хю, ти ме караш да се чувствам неудобно. Нощта преди лова лорд Хенри и гостите му прекараха в ловната хижа Боклерк.

— А, да. — Корбет почеса брадата си. — Да не си ял или пил нещо развалено?

— Брат ми също не беше добре. Прилоша ни, непрекъснато тичахме до нужниците. — Той сви рамене. — Но след това се оправихме.

— Не, не — настоя Корбет. — Кажи ми какво точно стана.

— Ядохме и пихме до късно. Повеселихме се, после си легнахме. Едва бях влязъл в спалнята си, когато стомахът ми се разбунтува. Повръщах, както никога през живота си. Стомахът и червата направо ме боляха.

— А брат ти?

— Също. Но сутринта се чувствахме достатъчно добре и не искахме да разочароваме гостите си.

— А те нямаха ли оплаквания?

Сър Уилям присви очи.

— Сега като ме питаш, се сещам, че никой не се оплака. Не ни беше удобно да ги разпитваме, но никой не изглеждаше зле.

Кантроне стоеше мълчаливо като статуя, потънал в мислите си.

— Говорихте ли за това с домашния си лекар? — попита Корбет. — С брат ти сте били много зле, но очевидно никой друг не е пострадал.

Уилям облиза пресъхналите си устни.

— Знаеш какъв е следващият ми въпрос, нали? — настоя писарят.

— И отговорът е „да“ — отвърна сър Уилям. — Двамата с брат ми пихме вино от отделно глинено шише.

— Кой го донесе?

— Аз… Не знам, един от слугите свали печата.

— А преди това ви нямаше нищо?

— Не.

— Кой освен вас беше в хижата?

— Сеньор дьо Краон, неговите придружители и нашите прислужници. А също Върлиън и брат Козмас, свещеникът на „Сейнт Осуалд“. Той дойде да ни предупреди.

— За какво?

— Брат ми беше суров господар, сър Хю. Прилагаше горските закони безпощадно.

— Да, чух за железните капани, поставяни в гората. За бракониерите, на които режел ушите и носовете при първо провинение, а за второ ги бесел.

— Господарят на Ашдаун има право да налага смъртно наказание.

— Но не и докато аз съм тук! — отсече Корбет. — Но след малко ще стигна и до това. Разбираш ли какво ми каза, сър Уилям? Изглежда някой се е опитал да отрови теб и брат ти. Всичко става много по-заплетено — продължи писарят. — Някои хора може дори да сметнат, че ти си се преструвал, а само сър Хенри е пострадал.

Лицето на сър Уилям пламна от гняв:

— Какво искаш да кажеш? — Ръката му посегна към камата, която висеше от халка на колана му.

— Не я пипай! — предупреди го Корбет. — Ранулф действа прибързано и може да разбере погрешно движението ти. Пък и трябва да ти напомня, сър Уилям, че в случая аз представлявам краля. Слушай — въздъхна писарят, — просто ти споменах какви слухове може да се понесат. Според мен някой в хижата Боклерк е искал да ви отрови, но фактите могат да бъдат преиначени и хората да си направят погрешни заключения.

— А щом могат да сгрешат за теб, сър Уилям — намеси се Ранулф, — същото се отнася и за Робърт Върлиън. Цял Ашдаун знае, че сте го преследвали през гората, за да го убиете.

Сър Уилям преглътна с мъка.

— Той уби брат ми и избяга.

— Нямаш доказателства за това — възрази Корбет. — И докато съм тук, сър Уилям, не искам да предприемаш подобни действия. Както и да е, говорехме къде си бил, когато брат ти е бил убит.

— Отдалечих се между дърветата — избухна сър Уилям. — Влязох доста навътре и се облекчих. Когато се върнах, брат ми беше мъртъв.

— И ти остана да скърбиш над трупа му?

— Знаеш какво направих! Брат ми беше пронизан със стрела в сърцето! Беше мъртъв и нищо не можеше да се направи!

— Затова си взел коня си и с верните си прислужници сте се върнали в имението, оставяйки на другите да донесат трупа на брат ти?

— Лорд Хенри беше мъртъв — повтори сър Уилям. — Сър Хю, всички знаят какво става, когато някой собственик на имение умре внезапно. Слугите гледат да отмъкнат каквото могат. В имението Ашдаун има много съкровища. Ако приемеш поканата ми да отседнеш там, сам ще се увериш.

Корбет отново приклекна и се взря в петната по земята.

— Благодаря за поканата, сър Уилям, но сеньор дьо Краон е твой гост. Няма да бъде уместно да споделяме с него един и същ покрив. — Той се изправи и погледна дупките по земята. — Тук ли е била издигната ловната палисада?

— Да, накарах да я съборят.

Но Корбет не го слушаше, а вървеше през долчинката. Ранулф го проследи с поглед, сър Уилям сви рамене и двамата го последваха. Когато стигна от другата й страна, писарят навлезе в храстите. Извади меча си и започна да си проправя път през тях. Пред него се простираше гора от огромни дъбове и млади издънки, преплетени с орлова папрат. Цареше полумрак. Наоколо трепкаха сенки и Корбет беше сигурен, че ако е сам, въображението му би го подвело, превръщайки ги в злокобни и заплашителни силуети. Нищо чудно, че легендите разказваха за призрачни горски създания; долчинката му напомняше на гористите долини в Уелс и гъстата гора Шърууд. Той с мъка потисна тръпките на безпокойство, когато си припомни засадите, в които едва не бе загинал. Останалите шумно се приближиха зад него. Корбет погледна назад към просеката, където беше стоял сър Хенри.

— Убиецът трябва да го е виждал добре — забеляза той.

Започна да обикаля наоколо. Понякога отсрещната страна на долчинката не се виждаше от надвисналите клони и избуялата орлова папрат, но имаше и места, откъдето добър стрелец би могъл да отправи смъртоносната стрела, скрит в горските сенки.

— Ранулф — каза Корбет, — върни се при прислужниците на лорд Хенри. Някой от тях сигурно има лък и стрели. Донеси ги тук.

Прислужникът забърза да изпълни нареждането. Корбет се опита да разсъждава като убиеца.

— Не е било ловна злополука — каза той уверено.

Корбет продължи да обикаля, докато най-накрая избра мястото и зачака Ранулф да се върне. Взе лъка, избра стрела от колчана и се загледа в смъртоносното желязно острие.

— Това бойна стрела ли е? — попита той.

— Да — отвърна сър Уилям. — Ако беше ловна, сър Хю, върхът щеше да е сърповиден.

Корбет хвана връвта в средата на ясеновия лък и постави стрелата. Пое си дъх и вдигна оръжието. Когато стрелата се изравни с очите му, той опъна тетивата.

— Ранулф, започни да броиш.

Корбет отново свали лъка и погледна към мястото, където беше убит сър Хенри. После го вдигна и внимателно се прицели. Усещаше лекия ветрец по бузите си, очите му бяха приковани в целта, докато успокояваше дишането си. Лъкът беше мощен, той хвана с два пръста стрелата точно преди перата в края й, издиша и стреля. Тя прелетя светкавично над поляната и изчезна в дърветата от другата страна. Когато свали лъка, Ранулф беше стигнал до девет.

— Не е било нужно много време — заяви Корбет. — Само няколко секунди. Убиецът е улучил жертвата си, сега е трябвало да се скрие. В просеката е царял хаос и объркване. Как би постъпил убиецът, Ранулф?

— Ако бях на негово място, господарю, щях да оставя коня си наблизо. После щях да препусна колкото се може по-бързо оттук.

— Сър Уилям?

— И аз бих направил същото.

— Но не това е било най-трудното — замислено каза Корбет и подаде лъка на сър Уилям. — Убиецът е избягал, но истинската трудност е била друга.

— Преди това, нали? — попита Ранулф.

— Да. Отне ми известно време, докато намеря най-удобното място за стрелба. Убиецът сигурно е знаел, че лорд Хенри възнамерява да организира лов в долината Севърнейк, но не би могъл да е сигурен къде ще застане врагът му. Нито пък дали ще може да се прицели добре.

— Разбира се — каза Ранулф. — Можеше да дойде и да открие, че лорд Хенри е закрит от прислужниците или гостите си.

— Точно така. В този случай или е щял да се опита да го убие, или да изчака друг удобен случай. — Той се усмихна през рамо на сър Уилям. — Но това, което казвам, не е съвсем вярно, нали?

Господарят на имението го погледна неразбиращо.

— Добре ме разбираш, сър Уилям. Брат ти лорд Хенри беше властен човек. Не би допуснал никого пред себе си. Трябвало е винаги да бъде най-отпред. Той е бил домакинът, големият ловец.

— Но за това би се сетил всеки — заекна сър Уилям.

— Искаш да кажеш, не само семейството му? — попита Ранулф предизвикателно.

— Както казва сър Хю — отбранително отвърна сър Уилям, — лорд Хенри във всичко беше пръв. Първороден, пръв в турнирите, в шествията и в лова.

Корбет се отдалечи, проучвайки огромните дъбове. Отиде до един от тях, в който имаше хралупа, вероятно прогорена от светкавица. Обиколката му беше почти два метра. И другите край него бяха същите.

— Какво е това място?

— Намираме се на края на долината Севърнейк — обясни сър Уилям. — Наричат тази част от гората „Хралупите“. Баща ми разказваше, че когато бил малък, тук имало страшна буря и някои от дърветата били поразени от светкавица.

— И? — попита Корбет.

— Обикновено тук се срещат влюбените и си играят децата. — Уилям се усмихна криво. — С брат ми често идвахме да играем на криеница.

Корбет влезе в една от хралупите, откъдето го лъхна силна миризма на плесенясало дърво, гъби и горска папрат. Все едно се намираше в малка килия. Погледна към небето. Мястото беше идеално за някое дете, разбойник или за убиец, който дебне жертвата си.

— Ранулф! Претърси останалите хралупи!

— Какво да търся?

— Когато го намериш, ще разбереш.

Сър Уилям стоеше слисан, докато Корбет и Ранулф ходеха от дърво на дърво. При всяко от тях Корбет приклякваше, повдигаше мекия мъх и папрат, сухите клонки и гниещите листа. В хралупите цареше полумрак, но имаше достатъчно светлина, за да могат да ги претърсят внимателно.

— Насам! — извика Ранулф.

Стоеше до един от по-отдалечените дъбове. Корбет забърза към него. Ранулф оглеждаше пръстта върху дланите си. Писарят зърна малки лентички кожа и перо от сива гъска. Взе ги, огледа ги и тръгна към хралупата, където Ранулф ги беше открил. Не успя да намери други следи и внимателно прибра парченцата кожа и перото в кесията си.

— Вече знаем, че не е било злополука — заяви той. — Убиецът се е криел тук. Мисля, че е дошъл рано сутринта или още предишния ден и е скрил тук лък и колчан стрели. Перото и лентите са от тях. Когато се е върнал, се е скрил в една от хралупите, докато се увери, че лорд Хенри е в долината Севърнейк, а тази част на гората е пуста.

Корбет отиде до мястото, откъдето смяташе, че се е прицелил убиецът, броейки тихичко.

— Съвсем наблизо е! — извика той. — После убиецът е забързал обратно, скрил е отново лъка и колчана и е отишъл при коня си.

Ранулф беше предвидил това заключение и вече се беше отдалечил между дърветата, ровейки из килима опадали листа.

— Сър Хю! Сър Уилям! Насам!

Ранулф разрови листата с камата си и разкри разпръснати конски фъшкии.

— Завързал е коня си за дървото — обясни той. Бил е с юзда, а копитата му увити с парцали. — Той побутна с ножа си фъшкията. — Имал е време дори да прикрие това.

— Сега знаем как е станало убийството — заключи Корбет. — Но кой и защо го е извършил?