Корбет оглеждаше трупа във францисканско расо. Ковчегът бе прост дървен сандък, вероятно в него бяха държали стрели. На гърдите на мъртвеца бяха струпани бели превръзки. Те прикриваха раната, но смъртта никога не изглежда добре; две монети затваряха очите на Върлиън, но лицето му беше изпито и небръснато, а устата зееше. Ръцете му лежаха скръстени на гърдите, стиснали дървено разпятие. Корбет чу плач. Отиде до преградата и видя, че Ранулф седи на пейката при Алиша.
Скръбта на младата жена беше неутешима. Очите й бяха зачервени от плач, лицето — бледо, красивата й коса висеше на сплъстени кичури до раменете. Тя седеше с наведена глава, притиснала ръце към гърдите си. Ранулф бе сложил ръка на рамото й и й шепнеше нещо, но тя сякаш не чуваше думите му. Корбет отиде при тях и коленичи.
— Мистрес Алиша, много съжалявам. Мъчно ми е, че не мога да направя или кажа нещо, което да облекчи ужасната ти скръб.
— Баща ми беше убит. — Алиша вдигна глава. — Той беше добър човек, писарю. Стана толкова неочаквано — тя изхлипа. — Седяхме в кухнята на свещеника. На вратата се почука. Татко излезе на верандата и попита кой е, после го чух да пада. Изтичах навън, но нямаше никого. Не видях нищо, освен гората.
Корбет лекичко потупа ръцете й, преди да се върне при ковчега и да постави отново капака му. Погледна към брат Козмас, който бе коленичил на молитвеното столче пред олтара на Богородица.
— Защо? — дрезгаво попита францисканецът, докато се изправяше. — Защо стават тези убийства, Корбет? Защо Христос не изпрати някой от своите ангели да ги спре?
— Знаеш причината — отвърна Корбет и посочи към стената, където художникът бе изобразил груба, но убедителна картина на сатаната като заек, който преследваше лисици с човешки лица. Заекът носеше демонична маска. Ушите му бяха рога, очите му — огненочервени, а в острите си нокти носеше мрежа. — Христос нарекъл Сатаната първия убиец. Ние всички сме убийци, братко. Тук. — Той потупа гърдите си. — В сърцата си искаме да убиваме и унищожаваме. Не ти ли се е прищявало да вдигнеш меч или тояга срещу лорд Хенри? Прости ми, Боже, но аз бих искал да приключа с онзи французин Амори дьо Краон! Да си разчистя сметките, трупани с години. — Корбет се приближи до свещеника. — Но бъди сигурен, ще заловя този убиец. Единствената ни защита срещу синовете на Каин, които обичат да убиват, е законът.
— И Божието правосъдие — добави францисканецът.
— Точно в това се крие мистерията. Божието правосъдие зависи от нас. Ще се молиш ли, братко?
— Винаги се моля.
— Трябва да се молиш за Върлиън и за себе си.
Брат Козмас го погледна учудено.
— Не вярвам, че убиецът е искал да убие Върлиън — обясни му Корбет. — Мисля, че целта му е била да убие теб.
Францисканецът вдигна ръка към устните си:
— Смили се, Исусе!
— Помисли си за това, братко. През нощта на вратата се чука. Върлиън отваря и…
— Разбира се, беше облечен в едно от моите раса. Алиша ми каза, че дори си бил сложил качулката.
— Убиецът не е знаел, че Върлиън се крие в твоята къща, а ти си отишъл при Одо.
Францисканецът кимна.
— Имал е малко време, само няколко секунди. В слабата светлина Върлиън му е заприличал на теб. Стрелата профучала и отнесла душата на горкия човек.
— Но кой би могъл да е? Кой иска да ме убие?
— Още не знам, братко, макар да имам подозрения. И знаеш ли кое е смешното? Мисля, че дори да беше убил теб, убиецът пак щеше да сгреши. А сега трябва да тръгвам.
Корбет мина зад преградата и видя, че Ранулф още стои до Алиша. Младата жена говореше тихо, но разпалено. Когато прислужникът му вдигна поглед, Корбет беше изумен. Никога не го беше виждал да изглежда толкова развълнуван — това вече не беше веселякът, уличният побойник, напереният младеж с язвителна усмивка. Ранулф приличаше на дете, научило нещо потресаващо.
— Ще бъда в хана — каза му Корбет. — Когато свършиш, ела там.
После кимна на свещеника и излезе от църквата. Взе коня си, още уморен и изцапан с кал от бързата езда от Рай, и се метна на седлото. Точно се канеше да препусне, когато измежду дърветата се появиха няколко ездачи. Ръката на Корбет посегна към меча, но в този миг очите му разпознаха ливреята на рода Фицалан. Сър Уилям препусна към него и свали качулката на бойното си наметало.
— Мислех, че си в Рай, Корбет.
— Бях. Тръгнахме оттам призори.
Сър Уилям кимна към църквата.
— Още едно убийство. Горкият Върлиън.
— Да, горкият Върлиън.
Сър Уилям внимателно се вгледа в лицето на Корбет, търсейки следи от сарказъм.
— Беше добър лесничей и отлично познаваше гората.
— Освен това беше добър човек и любящ баща — добави Корбет.
— Знам, знам — сопнато каза сър Уилям. — Снощи дойдох тук, за да поднеса съболезнованията си. — Той се намести на седлото. — Сър писарю, признавам, че нашето семейство причини много злини на тяхното. Ще се погрижа Върлиън да бъде погребан подобаващо.
— А дъщеря му? — попита Корбет.
— Не ти ли е казала? — Сър Уилям не дочака отговор. — Има роднина, игуменка в Малмсбъри. Съгласих се да й осигуря подходяща зестра…
— Тя ще постъпи в манастир! — възкликна Корбет. — Ще стане монахиня!
— Ще влезе в манастир — потвърди сър Уилям, приведе се и потупа врата на коня си. — Но дали ще стане монахиня, сама ще реши. Снощи се заклех, а аз държа на думата си. Тя ще получи зестра и годишна издръжка.
Той дръпна юздите, но Корбет му направи знак да почака.
— Сър Уилям, защо се отдели от ловците сутринта, когато брат ти беше убит?
— Казах ти, стомахът ми беше разхлабен, червата ми сякаш бяха пълни с вода.
— Не, не е било така — каза Корбет и приближи коня си до неговия. — Пил си малко вино предишната вечер, макар в него да е имало нещо.
— Откъде…
— Няма значение. Защо напусна лова и отиде между дърветата? За да се отдалечиш от стрелеца, който се е криел от другата страна на долчинката ли?
— Внимавай какво говориш!
— Не ме заплашвай, милорд. Семейство Фицалан са ловци, нали? Всички обичате да ловувате?
Гневът на Фицалан се смени с недоумение.
— Какво общо има това?
— Няма значение. Щом сър Хенри, който е изпил почти цялото вино, е бил добре на сутринта, защо брат му да не се е оправил?
— Ще ти обясня, Корбет. Сутринта на лова нищо ми нямаше на стомаха. Но докато чакахме в долината Севърнейк, брат ми ме заплаши, задето съм помогнал на Гейвстън. Ти не познаваше лорд Хенри лично, нали? Той беше човек, който се опияняваше от властта си и обичаше да мачка другите. Не му беше достатъчно да забие нож в плътта ти, трябваше и да го върти, докато изкрещиш от болка.
— Както е направил с краля на Франция?
Сър Уилям изглеждаше изненадан.
— Какво? Какво? — заекна той.
— Кажи го на Амори дьо Краон — промърмори Корбет. — Както и да е, говорехме за брат ти.
— Щом разбрах, че знае за Гейвстън — раменете на сър Уилям увиснаха, — осъзнах, че няма да спре да ме изнудва с това, докато съм жив. Отдалечих се уплашен и унизен, направо ми призля. Повръщах като малко момченце и не можех да спра да треперя. Представяш ли си, Корбет, да разчиташ на милостта на човек като Хенри?
— Затова ли лейди Маделин стана монахиня?
— Ще ти призная нещо, Корбет, но ако някога го повториш пред някого, ще те убия. Маделин мрази мъжете и можеш ли да я виниш за това? Преди години, всеки път, когато Хенри имаше възможност, й бъркаше под полата, сякаш беше някаква кръчмарска прислужница.
Изумен, Корбет спря коня си.
— А сега, довиждане, писарю.
Сър Уилям се канеше да тръгне, но Корбет хвана юздите му. Благородникът посегна към дръжката на меча си.
— Спокойно, милорд — каза Корбет. — Само не забравяй да кажеш на дьо Краон онова, което ти казах за Хенри и неговия господар.
— Слава Богу, той скоро ще си замине. Отива в Елтъм на аудиенция при краля.
— Ами Гейвстън?
— Сега вече съм господар на имението, писарю, и верен поданик на краля. Гейвстън е далеч, отвъд морето.
И сър Уилям препусна към малкия двор пред църквата, обкръжен от свитата си. Потънал в мисли за онова, което беше научил, Корбет пришпори коня си.
Когато стигна до хана, той се качи в стаята си, разчисти малката маса, извади парче пергамент, пера и пемза и записа всичко, което беше научил. Един прислужник му донесе поднос с храна и ейл. Корбет разсеяно му поблагодари и продължи да пише.
Направи списък с имената на жертвите, убити в гората със стрели, после вдигна поглед и почука с перото по брадичката си. Див гълъб ритмично гукаше откъм гората. Корбет почувства, че гърдите го болят и разтри раната. Ами тайната, с която Фицалан е изнудвал френския крал? Къде беше доказателството? Сър Уилям не знаеше нищо. Беше ли дьо Краон замесен? Той написа „Панций Кантроне, италианският лекар“ и тихо се засмя.
Разбира се, че нямаше скрити ръкописи. Самият Кантроне беше доказателството! Бил е лекар във френския кралски двор, ето кое беше решаващо! Филип би бил много доволен и би платил скъпо и прескъпо, за да му падне Кантроне в ръцете. А щом него вече го нямаше, лорд Хенри Фицалан не би могъл да каже нищо. Наистина, размишляваше Корбет, лорд Хенри може и да е оставил някое тайно послание при брат си, но какво от това?
— Колко хитро измислено! — промърмори той.
Филип щеше да получи Кантроне, а лорд Хенри — камара злато от банкерите му. Френският крал успешно щеше да му затвори устата. Как би могъл един английски благородник да обясни на своя крал защо е получил толкова френско злато? Би могъл дори да бъде обвинен в предателство! Беше като игра на шах, в която Филип и лорд Хенри бяха противници.
Корбет чу шум по стълбите и Ранулф се вмъкна в стаята. Седна на ръба леглото с тъжно изражение на лицето.
— Говорих с Алиша.
— Обича ли те? — попита Корбет. — Извини ме, че те питам така направо, но това е най-важното. Нито властта, нито парите, нито влиянието, а дали те обича. Както е казал поетът: „Каква полза от любовта, ако не е споделена“?
Ранулф скри лице в ръцете си.
— Не знае — промърмори той. — Не можеше да каже, не искаше да каже. — Той потропа с крак по пода. — Но е решила да влезе в манастир близо до Малмсбъри и нищо не може да я разубеди. Попитах я защо. Каза, че има нужда от покой и време, за да размисли. Той вдигна насълзените си очи към Корбет: — Но аз знам, че влезе ли, никога няма да излезе оттам. И ще я изгубя завинаги. Не знаех, че мога да се чувствам така, господарю. Досега винаги ми е било лесно с жените — закачки, целувки и сбогом. Никога не съм изпитвал празнота, която боли. — Той стана и отиде до вратата. — Ще бъда отсреща на пътя. — И без да се обръща, добави: — Скоро ще разкриеш убиеца, нали? Разбрах го по очите ти.
— Да, скоро.
— Имаш ли доказателства?
— Не, Ранулф, нямам. Ще се наложи да използвам съчетание от логика и хитрост. Искам отново да прегледам часослова на Фицалан. — Той замълча. — Ранулф, искам думата ти, че ти и Болдок няма да направите някоя глупост, каквото и да стане.
— Имаш думата ми, господарю.
Ранулф затвори вратата. Корбет въздъхна и се върна към пергамента. Отново изреди всички жертви. Всичко, което беше научил. „Какво ги свързва?“, запита се той. „Кое е онова име, което отговаря на всички въпроси?“
Той написа едно име, остави перото и си припомни всичко, което се беше случило. Постави се на мястото на убиеца, който наблюдаваше тъмния силует между дърветата и убиваше без съжаление или разкаяние. Толкова много убийства, но защо? Корбет стана и си сложи бойния колан.
— Най-добре да го направя веднага — каза той на глас в празната стая. — Ако дьо Краон се връща в Елтъм, трябва да съм там, когато се срещне с краля.
Той взе наметалото си и слезе по стълбите на двора при конюшнята, викайки Болдок. Изведоха и коня на Ранулф, а него откриха да седи на едно паднало дърво край пътя.
— Време е, нали?
— Да, Ранулф, време е.
Когато стигнаха манастира „Света Хавизия“, Корбет изобщо не беше в настроение да слуша хленченето и язвителните подмятания на сестра Вероника.
— Искам да се видя с игуменката! — каза той и тикна кралската заповед в лицето й. — Искам да я видя веднага, насаме, в църквата! Тя знае къде ще ме намери.
Дребничката монахиня побърза да се отдалечи, уплашена от мрачния писар и придружителите му. Корбет тръгна по пътеката през розовата градина и влезе през страничната врата. Църквата беше тиха, във въздуха още ухаеше на тамян и восъчни свещи от обедната служба.
— Ранулф! Болдок! Застанете отзад! — Той стисна Ранулф за ръката. — Обещай ми, че няма да правиш нищо!
Когато Корбет извади меча и камата му от ножниците, прислужникът не възрази. После писарят отиде при страничния олтар, постави оръжията върху големия дъбов саркофаг и се взря в оцветеното, обрамчено със сребро стъкло към красивите златни къдрици върху копринената възглавничка.
— Богохулство и светотатство! — прошепна той.
Вратата се отвори, но писарят не вдигна поглед, докато лейди Маделин не спря до гробницата пред него.
— Да се поклониш пред мощите ли си дошъл, сър Хю? — попита тя тихо.
Корбет я погледна.
— Защо да го правя, лейди Маделин? Защо да почитам косата на една уличница от Рай?
Лейди Маделин се вкопчи в гробницата и леко се олюля. Корбет я подхвана за лакътя и я поведе към малкия каменен парапет покрай стената.
— Защо го казваш, сър Хю? — лицето на лейди Маделин беше пребледняло, очите й гледаха предпазливо. — Какви е тази нелепост?
— Лейди Маделин Фицалан — започна Корбет, — дъщеря на знатна фамилия, полусестра на лорд Хенри и сър Уилям. Жена, възпитана като благородничка, опитна ездачка, ловджийка и стрелец. В златните дни, преди светлината в живота ти да помръкне, ти си играла в гората Ашдаун. С братята ти сте опознали гората по-добре от всички горяни, особено долината Севърнейк и кухите дъбове.
Лейди Маделин беше свела глава. Ръцете й бяха отпуснати в скута.
— Но животът се променя — продължи Корбет. — Рано или късно сърцето се сблъсква с реалността. Премеждията на възрастта охлаждат радостите на младостта. Ти си намразила брат си Хенри. Защо ли? Имала си добра причина. Той не се боял нито от Бога, нито от хората. Семейството ти използвало влиянието си, за да те направи игуменка на „Света Хавизия“ и манастирът се превърнал в твой замък, в твоя крепост, която да те защитава от света на мъжете. Общност от жени, почитаща жена, убита от собственото си семейство.
Той млъкна.
— Да не искаш да кажеш, че съм убила брат си? — попита студено лейди Маделин и вдигна поглед. Корбет разбра, че се е овладяла.
— Да, ти си убийца — отвърна той. — Ръцете ти са изцапани с кръвта на много хора: лорд Хенри, Панций Кантроне, Робърт Върлиън, както и на проститутката Франсоаз Суртийон.
— И как съм ги убила, писарю? Пък и защо?
— Не отричаш — забеляза Корбет. — И знаеш за смъртта на Върлиън.
— В Ашдаун клюките бързо се разпространяват.
— Да, така е. Но нека започна от началото. — Корбет посочи към гробницата. — Твоята светица-покровителка света Хавизия е причина за смъртта на всички тези хора, нали? Разбрах, че гробницата е била затворена за известно време. — Той огледа боядисаните в розово стени. — За да бъде обновена, нали?
— Престани с въпросите, писарю, и мини към същината!
— Лорд Хенри дошъл тук — продължи Корбет, — докато ти си пътувала, за да събираш наемите от земите си. Довел италианския лекар Кантроне със себе си. Брат ти бил циник, непрестанно те подигравал за гробницата и светите мощи, затова отворил саркофага да разгледа косата по-отблизо или пък Кантроне го направил вместо него. Стъкленият похлупак е прикрепен със скоби. Всеки по-сръчен човек е можел да ги разтвори и да извади косата. Кантроне я разгледал внимателно. Искал да достави удоволствие на господаря си и да докаже, че няма никакво чудо. Не знам какво точно е станало, но косата се повредила. Възможно е да е било от замърсения въздух. Оставили я обратно, но тя започнала да гние. Ти си се върнала и си разбрала какво е станало. Светите мощи били осквернени. После лорд Хенри дошъл отново в манастира. Може би е искал да ти се подиграе, да злорадства за стореното?
— Имаш ли доказателство за това? — попита лейди Маделин. — Подобно светотатство би вдигнало много шум и породило протести.
— Не мисля, милейди. Ти си се върнала в „Света Хавизия“. Сама призна, че излизаш оттук много рядко. Чула си, че брат ти е идвал, че се е заключил в църквата. Спомнила си подигравките му за светите мощи. Първото, което си направила, е било да ги провериш. Отначало не си забелязала нищо нередно. Но ден-два по-късно си видяла, че косата гние. Затворила си гробницата и незабавно си повикала лорд Хенри тук. Била си бясна, но си искала да запазиш случилото се в тайна. Все пак косите на света Хавизия са източник на доходи и на обществено положение. Представям си злобното тържествуване на лорд Хенри. С какво си го заплашила? Какво е станало по време на ожесточения спор насаме между брат и сестра? Лорд Хенри сигурно е осъзнал на каква опасност се е изложил. След като мощите били унищожени, ти си можела да го обвиниш в богохулство, в оскверняването им. Светата Църква не обича подобни неща. Ако скандалът стигнел до Кентърбъри, лорд Хенри щял да бъде отлъчен от църквата. За влиятелен благородник, който се надява да предвожда пратениците във Франция от името на краля… — Корбет замълча насред изречението.
От мястото си той виждаше седналия Ранулф, облегнат на една колона. Болдок беше до него и му шепнеше нещо на ухото. Корбет разбра, че прислужникът му си е намерил нов приятел. По лицето на коняря можеше да заключи, че младежът прави всичко възможно да утеши новооткрития си покровител. Писарят се огледа. Сега лейди Маделин бе сключила ръце като за молитва. Когато го погледна със спокойното си лице и широко разтворени очи, той видя следите от отминалата й красота, но разпозна и фанатичния блясък в очите й.
— Лорд Хенри отрезнял — продължи Корбет. — Онова, което направил, за да се подиграе с набожната си сестра, се обърнало срещу него. Затова ти предложил обезщетение — нещо, от което и двамата сте щели да имате полза. Гробницата щяла да бъде запечатана за обновяване, стените — боядисани за негова сметка. Това щяло да прикрие оскверняването на мощите, докато той потърсел заместител.
— И аз съм се съгласила на това?
— Не си имала избор. Без чудодейните мощи няма поклонници, нито кралско благоволение — Корбет замълча. — Чудех се как си се замесила в интригите на сър Уилям с Гейвстън и принца на Уелс. Направила си го по една причина. Не заради приятелството ви като деца. Не, помогнала си на принца, за да може, когато стане крал, да направи гробницата на света Хавизия една от най-известните в цяла Англия. Не си можела да пропуснеш тази възможност — той почука по дървения саркофаг. — И така, мощехранителницата била запечатана. Работниците не били допуснати вътре, докато лорд Хенри не изпълнил своята част от сделката. Без твое знание, той заминал за Рай и откупил прекрасната коса на една проститутка. Платил й и я натоварил на кораб за Франция. Златните й къдрици, нейната гордост, били донесени тук вероятно от опитния лекар Кантроне. Той напоил косата с отвари и смеси, които да я поддържат свежа и блестяща. Ако отново започнела да гние, винаги можела да бъде сменена. Косата била донесена тайно в гробницата. Отворила си стъкления капак и си подменила реликвата. Останалата част от църквата била пребоядисана и обновена, а после отново отворена за молитвите на добрите монахини и набожните вярващи. С това всичко трябвало да приключи.
Корбет седна до нея.
— Ако бил който и да е друг мъж, нещата наистина щели да спрат дотук. Лорд Хенри изпълнил своята част от уговорката, но ти вече си била в ръцете му. Навярно ти го е обяснил. Казал ти е, че ако отношенията ви някога се влошат, той може да отрече светотатството си, но ще даде да се разбере откъде произхожда известната реликва. Тогава ли ти каза откъде всъщност я е взел? Намекна ли ти? Или реши, че е забавно да те разстрои с разкритието си?
— Както каза, сър писарю — извърна се към него лейди Маделин, — лорд Хенри не се боеше нито от Бога, нито от хората.
— За нещастие и на двама ви — продължи Корбет, — някой разбрал какво е станало: собственичката на един публичен дом в Рай. Тя била привързана към младата проститутка Сесилия, чиято коса била пожертвана. Внимателно проучила всичко и открила, че Сесилия е била изпратена в чужбина, затова дошла в Ашдаун. Съмнявам се, че лорд Хенри би й казал защо е отрязал златните къдрици на Сесилия. Но Франсоаз Суртийон беше умна жена, нали? Подозирам, че е дошла в манастира и е видяла реликвата. Дошла като една от многото поклоннички. Тя разпознала косата на Сесилия — била я ресала твърде често — и разбрала истината. Говори ли с нея? Или като знатна игуменка отказа да я приемеш? Франсоаз ти написала писмо. На пръв поглед невинно, но ти си щяла да прочетеш истинското съдържание между редовете. Заплаши ли те с изнудване или с публично опозоряване? Ти, разбира се, си й изпратила в отговор мила и невинна бележка. Защо Франсоаз не дойде да обсъдите въпроса лично? Може да отседне в „Горският дявол“. Изпълнена с ярост, Франсоаз приела. Искала обезщетение. Искала възмездие.
— И аз съм излязла от манастира и съм я убила? — подигравателно попита лейди Маделин.
— Мисля, че е възможно. Ти имаш отделна къща, кухня и конюшня. Страничната врата до нея води право към гората. Ти не си длъжна да даваш обяснения на никого. Наредила си да не те безпокоят и си излязла на езда. Кой би допуснал, че под наметката с качулка се крие игуменката? Определила си деня и времето, когато Франсоаз е трябвало да се срещне с теб. Разпитах ханджията. Тя пренощувала там една нощ и на другия ден напуснала хана. Тръгнала пеша по пътя, за да стигне до предварително уговореното място в уречения час. Навярно е била някоя усамотена долчинка или просека, недалеч от хана. Може би дори си й предложила да я пресрещнеш по пътя.
— Опасно би било да пращам подобно писмо.
— Нима? Неподписано и без печат? Особено, ако си казала на Франсоаз да го донесе със себе си, за да докаже коя е.
— Можела е да каже на някой друг.
— Защо, ако е възнамерявала да те изнуди?
Лейди Маделин отвърна очи.
— Междувременно — продължи Корбет, — ти си излязла от манастира и си минала по тайна пътека. Лъкът и колчанът със стрели вече били скрити близо до мястото на срещата. Пристигнала си там по-рано. Използвала си същата хитрост, както и с мен — хвърлила си камъче на пътя. Франсоаз спряла и погледнала нагоре, стрелата я пронизала в гърлото. Уверила си се, че наоколо няма никой и си излязла на пътя. Търколила си тялото по склона, взела си кесията и дисагите й, съблякла си я и си заровила тялото. Спокойно си разгледала личните й вещи. Подозирам, че Франсоаз е носела кичур от косата на Сесилия. — Корбет отвори кесията си и измъкна двете панделки. — Ти си го взела, но в бързината си изпуснала това. Промъкнала си се обратно, яхнала си коня, захвърлила си вещите на Суртийон в някое тресавище и си се върнала в „Света Хавизия“.
— Интересна история, писарю.
— Бог знае какво станало след това — спокойно продължи Корбет. — Може би брат ти отишъл в онази къща в Рай и открил, че Франсоаз липсва. Заплаши ли те? Или продължи да ти се подиграва за светите мощи? Търпението ти се изчерпало — лорд Хенри бил причината за всичките ти нещастия. Разбрала си за лова и си отишла в долчинката, където сте играели като деца, предишния следобед. Скрила си лък и колчан стрели в хралупата на един от дъбовете. На другата сутрин, скрита под наметало и качулка, си излязла от манастира. Този път си щяла да сложиш завинаги край на подигравките на брат си за мощите и подмятанията му за Гейвстън. И да удовлетвориш дългогодишната си омраза към него.
Лейди Маделин сведе глава.
— Била хубава слънчева утрин — продължи Корбет. — Лорд Хенри бил удобна мишена, този път нямало да стреляш в шията, а в сърцето. Още докато падал на земята, ти си бързала обратно към коня си, по пътя си скрила лъка и стрелите и си се върнала в манастира.
— Но защо да убивам брат си — повдигна глава лейди Маделин, — щом, както казваш, и лекарят Кантроне е знаел тайната?
— Той беше чужденец. Какво е можел да докаже? Кой би повярвал на него или на проститутката Сесилия, когато Франсоаз и лорд Хенри били мъртви? — Корбет замълча за миг. — Пък и вече били минали няколко месеца. Но ти вече си била решена на всичко, а Кантроне бил лесна жертва. Защо да го оставяш да си отиде? Осмелил се е да те заплаши, без да съзнава колко е уязвим. Но когато си убивала, лейди Маделин, ти не само си отнела живот, а и си се забъркала в други заговори. Кантроне не бил казал на никого за реликвата. Той и сър Хенри участвали в друга опасна игра. Лекарят искал само да избяга. Покровителят му бил мъртъв, а французите много искали да го заловят. Трябвали са му пари, нали? Първия път той сам дошъл и поискал да се срещнете. Споменал светите мощи и настоявал да откупиш мълчанието му. Достатъчно му било да получи злато и сребро, колкото да избяга. Кантроне бил искрен, но ти не си му повярвала.
— Но аз бях тук, когато той си тръгна!
— Не, лейди Маделин, ти си умна жена. Вероятно първо си му платила, а после си се сетила за сестра Фиделис. Тя щяла да бъде твоето извинение за посещението му. Казала си му, че това оправдание е нужно и на двама ви. Кантроне би ти повярвал. Бил е малко озадачен — Корбет сви рамене, — но какво значение имало за него? Предложила си му и храна. В имението Ашдаун царяла бъркотия след смъртта на лорд Хенри. Прислужниците напускали. Сигурно е бил гладен. Наредила си да го отведат в трапезарията и да го нахранят. Междувременно ти отново си напуснала манастира, както направи и когато преследваше мен. За странник гората Ашдаун е смъртоносен капан. Има само един път до имението. Аз, Кантроне и Франсоаз Суртийон трябваше да вървим по него, ако не искахме да се изгубим в гората. Когато Кантроне стигнал до пътя, ти вече си го чакала. Още една стрела в гърлото. Взела си кесията му. Той беше слаб и лек, затова си метнала тялото му напреки на седлото му, отвела си коня навътре в гората и си хвърлила трупа в блатото.
Корбет се изправи и погледна към църквата, където Ранулф още седеше с гръб към колоната.
— И най-накрая стигаме до една смърт, която бе напълно излишна! До убийството на Робърт Върлиън!