Корбет се настани на пейката и зачете записките на Ранулф. Понякога отбелязваше смутено колко много стилът на писане на приятеля му напомняше неговия собствен. Лениво се зачуди какви ли рискове крие това за в бъдеще.
Брат Козмас, който бе останал вън, за да прочете молитва над мъртвеца, с широки крачки влезе в църквата. Корбет отбеляза колко разтревожен изглеждаше францисканецът. Той влезе в убежището и разказа какво се беше случило на Върлиън и Алиша.
— Баща ми не е бил там, когато лорд Хенри е умрял — заяви тя високо.
Корбет се обърна на пейката.
— Тихо, мистрес! — каза той успокоително. — Срещу баща ти няма доказателства.
Вратата на църквата се отвори и затвори. Ранулф тръгна по пътеката, отшелникът Одо решително крачеше до него. Той седна на пейката пред масата. Беше мъж на средна възраст с черна като гарванова перушина коса, която стигаше до раменете му. Неравно подстриганите брада и мустаци бяха изпъстрени със сребърни нишки. Имаше големи очи, орлов нос, жълтеникаво и сбръчкано лице. Корбет изучаваше очите му — бяха ли тревожни? Погледна ръцете на мъжа, увити в окървавени превръзки. Босите му крака в износени сандали бяха мръсни и напукани. Расото му някога сигурно е било зелено, но сега беше изпокъсано и с петна от пот. Вместо с колан беше препасан с парче конопено въже.
— Знаеш ли защо си тук? — започна Корбет.
Видя, че брат Козмас се връща на стола си. Ранулф беше взел ново перо и записваше името на отшелника.
— Мастър Ранулф ми каза кой си — отвърна тихо отшелникът. Гласът му бе на образован човек, в противоречие с бедняшката му външност. — Каза ми и защо си тук. Но не ми обясни защо ще разпитваш мен.
— Разследваме обстоятелствата, свързани с убийството на Фицалан.
— Аз съм отшелник. Живея в пещера, която наричат „Драконовата паст“. Животът ми минава в молитви и покаяние. За вашите и моите грехове.
— Благодаря — каза Корбет и сложи ръце на масата. — Знам какви са моите грехове, мастър Одо, а какви са твоите?
Отшелникът го погледна изненадан.
— Ти не си църковен служител — продължи Корбет. — Законите на църквата не те защитават. Мога да поискам помощ и ти си длъжен да ми я окажеш. Според собствените ти думи, живееш в гората Ашдаун. Навярно виждаш и чуваш интересни неща.
— Когато сър Хенри беше убит, аз се молех. Рядко напускам пещерата си. — Той повдигна превързаните си ръце. — Роден съм с кожна болест на ръцете. Не мога да работя с тях, затова се моля на Бога.
— А с какво се храниш? — любопитно попита Корбет.
— Добротата и щедростта на горяните е добре известна.
— И те ти носят храна и вода?
— Бих искал да мога да кажа, че подобно на пророк Илия, гарваните ме хранят. Но хора като Върлиън и брат Козмас — той бързо погледна към францисканеца — са добри и щедри.
— Познаваш ли човек на име Бухала?
— Не съм видял, нито чул нещо, което може да ти помогне, мастър писарю. Моля те, пусни ме. Ще те споменавам в молитвите си.
— Не бързай толкова. — Корбет удари с юмрук по масата. — Да ти кажа ли какъв си, сър? Лъжец! Ти си отшелник, колкото съм и аз.
— Как можеш да говориш така! — намеси се брат Козмас. — Одо е…
— Кога пристигна в Ашдаун? — попита Корбет.
— В началото на тази пролет — гласът на отшелника звучеше тревожно.
— Ако ти е минало през ума да бягаш, не те съветвам. Щом си невинен, няма от какво да се боиш.
— За какво говориш?
— Погледни се само — посочи към него Корбет. — Самозван отшелник. Непознат за този край. Защо си дошъл в Ашдаун? Тук не е свято място. Манастирът „Света Хавизия“ не привлича мъже, които са решили да служат на Бога.
— Нямам нищо общо с това място.
— Да, така е. Но се обзалагам, че имаш много общо с брат Козмас.
— Това са лъжи! — Францисканецът скочи на крака. — Сър Хю, ти си в Божия дом и в моята църква! — Той се приближи и постави ръка на рамото на отшелника.
— Би ли свалил превръзките от ръцете на Одо? — помоли Корбет.
Брат Козмас явно се канеше да откаже, затова Ранулф застана до отшелника с нож в ръка. Беше изненадан, както всички, от думите на господаря си, но ако кралският наместник искаше превръзките да бъдат свалени, тогава Ранулф щеше да се погрижи това да стане.
Одо въздъхна. Свали превръзките и ги хвърли на пода. Ранулф прибра ножа си и взе ръцете му.
— Кожата му е бяла и нежна, нали? — попита Корбет.
— Няма белези и е по-чиста от самите превръзки. — Ранулф стисна здраво ръцете на отшелника, който изстена. — Кой си ти? — попита Ранулф.
— Бухала — заяви Корбет. — Пусни го, Ранулф.
Приятелят му се върна към писането. Отшелникът стоеше с наведена глава. Брат Козмас гледаше някъде над главата на Корбет и устните му беззвучно се движеха.
— Не се бой, Одо. Не е престъпление да носиш окървавени превръзки. А с изключение на няколко стрели и загадъчни послания, изпратени на мен, лорд Хенри, а снощи и през прозореца на имението Ашдаун, не си извършил никакво престъпление. Да ти кажа ли как разбрах? — Корбет замълча.
Алиша Върлиън се бе приближила към тях, погълната от разиграващата се драма.
— Великият Тома Аквински, повтаряйки думите на Абелар, е казал, че до логично заключение може да се достигне по два метода. Първият е чрез доказателства и аз вече имам няколко, а вторият — по пътя на логиката. Нека ти обясня. Първо, Бухала е пристигнал наскоро в гората Ашдаун, също като теб. Второ, Бухала трябва да е някой, който може да се движи из нея без страх. Следователно, трябва да живее в гората и да познава пътеките й. Нещо по-важно, трябва да може да се промъква незабелязано. Макар и предрешен, той има нужда от помощта и подкрепата на друг човек. Твоят приятел и помагач е брат Козмас. Трето, Бухала не е обикновен разбойник, нито бракониер. Имал е възможността да убие лорд Хенри или поне да му причини значителни щети, но не го е направил. Просто му напомня за „Розата от Рай“. Четвърто, връзката на лорд Хенри с Бухала е тази кръчма. А доколкото знам, никой от живеещите наоколо не би могъл да е свързан с нея. Подозирах мистрес Йокаста, но тя си призна каква е била връзката й с лорд Хенри.
Корбет разпери ръце.
— Като разделим възможното от вероятното — той посочи към Одо — ти си главният обект на подозренията ми. Преструваш, се, че си отшелник, че живееш в пещерата „Драконовата паст“. Това би било лесно. Какъв си всъщност, мастър отшелник? Францискански монах, послушник? Ролята на отшелник би била идеална за целта ти. Така си можел да избегнеш съмненията. Никой не би заподозрял един Божи човек, чиито ръце са толкова разранени, че не може да държи лопата, а още по-малко да стреля с лък. Напускаш мястото на усамотението си и отиваш в скривалището, където държиш маска, лък, колчан стрели, пергамент и мастило. Като всички францисканци, ти си образован човек.
Корбет замълча. Отшелникът не вдигаше глава. Брат Козмас се беше приближил малко, сякаш за да му предложи утеха и помощ.
— Искал си да отмъстиш на лорд Хенри — продължи Корбет. — Но в сърцето си ти не си убиец. Постъпил си като Божи служител. Не си искал да накажеш лорд Хенри за греха му, а да разтревожиш душата му, да го накараш да съжали и да се покае. Направил си го, пращайки му послания — но това не ме засяга. Искам да знам дали търпението ти не се е изчерпало? Дали играта не ти е омръзнала и вместо да напомняш на лорд Хенри за Божието възмездие, не си решил да приемеш ролята на Бог? Уби ли го, Одо? Виновен ли си за смъртта на лорд Хенри?
— Нямаш доказателства. — Отшелникът вдигна поглед. — Да, превързах си ръцете, но това може да е било, за да предизвикам съчувствие. Ако трябва да бъда честен, сър Хю, в Ашдаун има много хора, които мразеха лорд Хенри.
— Не ти желая злото — отвърна Корбет. — Не ме интересува кой си или откъде идваш. Но мога да наредя да те задържат, да те оковат и да те отведат в Лондон. Ще те затворят в Нюгейт, във Флийт или в Тауър, докато кралските писари внимателно разследват случая и разпитат висшестоящите членове на ордена ти. Брат Козмас ще сподели участта ти и в края на краищата истината ще излезе наяве.
Брат Козмас се канеше да възрази, но отшелникът лекичко го потупа по ръката.
— Видях ви да препускате през гората. — Той се усмихна леко. — Кралският писар и неговият помощник идваха да въздадат възмездие, защото знатният лорд Хенри Фицалан беше убит. Ядосах се. Когато убият някой благородник, кралят веднага се намесва. Но когато една млада жена се обеси, а съпругът й я последва от мъка, все едно нищо не се е случило. Пуснах онези стрели и от гняв, и за да отклоня подозренията ти. — Той махна с ръка. — Не, това не е цялата истина. Бог да ми прости, когато лорд Хенри беше убит, едва не повярвах, че вината е моя. В известен смисъл едва ли бих възразил, ако вината беше приписана на Бухала.
— Но това не е вярно! — рязко се намеси брат Козмас.
Отшелникът го погледна изненадан.
— Не е вярно — тихо повтори францисканецът. — Одо, ти не би могъл да убиеш никого. Ще ти кажа истината. — Той заговори бързо, за да привлече вниманието на Корбет. — Знаеш ли историята за „Червената Роза на Рай“ — кръчма в покрайнините на града — и нейните собственици Алуейн и Катрин Ротмиър?
Корбет кимна.
— Одо е техен син. След смъртта на родителите му го изпратили при роднини в Есекс. Отгледали го хора, много подобни на онези, които живеят в Ашдаун. Той станал кралски лесничей, а по-късно — войник. Едва когато пораснал, разбрал истината за трагичната смърт на родителите си.
— Отначало се заклех да отмъстя — подхвана самозваният отшелник, — но роднините ми бяха добри хора. Те ме възпитаха да почитам Бог и краля. Още като младеж имах желание да стана францисканец. Влязох в колежа в Кентърбъри, където се запознах с брат Козмас. Станахме приятели — истински братя във всеки смисъл на думата. Той ми разказа за военните си походи, а аз — за миналото си. Обясних му, че искам да си отмъстя на семейство Фицалан. Думите на брат Козмас бяха като мехлем, който облекчава болката. Станах францисканец. — Той с мъка се опита да овладее гласа си. — Помагах на бедните, пътувах от енория на енория, молех се на разпнатия Христос. Разбираш ли, сър Хю, бях много нещастен заради начина, по който бяха загинали родителите ми. Църквата ни учи, че самоубийството е голям грях. А майка ми… — Очите му се напълниха със сълзи. — Ако трябва да сме откровени, писарю, майка ми е прелюбодействала и това е довело до нейната смърт и тази на баща ми. Мислех, че като живея в покаяние, ще мога да изкупя греховете им. Че Христос ще ги опрости и ще ги прати в рая. Но понякога, нощем, или когато виждах някой знатен благородник да минава през града с развети знамена, съпроводен от тържествен тръбен звук, се сещах за лорд Хенри Фицалан, истинската причина за техния грях. Чух как той трупа богатства, покровителстван и от краля, и от Църквата. Върнах се в дома ни в Кентърбъри. Беше миналия Великден. Козмас също беше там. Той ми каза, че сега работи в гората Ашдаун.
— Ние вече бяхме приятели — обади се брат Козмас. — Сега ни обединяваше и омразата към лорд Хенри Фицалан, към всичко, което той символизираше. Повярвай ми, писарю, той беше ужасен човек. — Козмас погледна Алиша. — Безчувствен егоист. Когато говорех с него, усещах как зад маската си на благоприличие ми се подиграва.
— Убедих онези, които отговарят за мен, да ме пуснат да посетя областите южно от Лондон — продължи Одо. — Да ми прости Господ, дойдох тук, за да убия лорд Хенри. Престорих се на отшелник. Обучен съм да стрелям с лък и да ловувам. Брат Козмас ми показа пътеките и пътищата в гората Ашдаун. Хранеше ме, помагаше ми. — Одо шумно си пое дъх. — Но освен това ме помоли да не търся отмъщението, за което бях дошъл. Ще ти кажа нещо, сър Хю. Неведнъж виждах Фицалан. Неведнъж можех да пронижа сърцето му със стрела.
— А направи ли го? — попита Корбет. — Онази сутрин в долината Севърнейк? Надделя ли желанието ти за възмездие над монашеското ти милосърдие?
— Не съм се приближавал до долчинката — дойде резкият отговор. Очите на отшелника проблеснаха. — Но ще ти призная, кралски писарю и дано Бог се смили над мен, че бях обзет от радост, когато разбрах, че е бил убит.
— Ами снощната стрела? — попита Ранулф. — Онази, която счупи прозореца в имението Ашдаун?
Отшелникът се засмя.
— Ако искаш вярвай, това беше моето сбогуване. Щях да остана още седмица или десет дни и да си замина. Сър Уилям е същият като брат си, но не е прегрешил срещу мен. — Той въздъхна. — Съжалявам, че стрелях срещу теб.
Корбет внимателно се взря в отшелника и брат Козмас. От една страна вярваше, че Одо казва истината, но от друга се чувстваше неловко. Ами ако брат Козмас беше убиецът, използвал приятеля си като претекст, като оръдие? Като много монаси, и двамата бяха практични хора. Силни, енергични, пламенни радетели за справедливост; би ли могло това да ги накара да преминат границата на монашеския си дълг?
— Сега какво? — попита брат Козмас.
Корбет погледна към Ранулф, но той изглеждаше разсеян. Драскаше си нещо в полето на пергамента и Корбет видя, че то е буквата „А“. Той се изправи. Алиша беше зад него, а Върлиън седеше в убежището, но сигурно бе чул всичко.
— Ще бъда откровен — каза Корбет. — И четиримата сте заподозрени.
— Но аз казах истината — възрази отшелникът.
— Вече ви казах — напомни Корбет, — доказателствата или логиката, или и двете, водят до създаване на хипотеза или потвърждават определено заключение. Знам, че ти си Бухала, а брат Козмас ти е помагал. Логиката и доказателствата ме карат да подозирам бащата и дъщерята Върлиън. Затова, ако свикам съд, той би отбелязал, че всеки от присъстващите в тази църква има за какво да отговаря.
— Но ние сме духовници — отвърна брат Козмас.
— Това не пречи да бъдете убийци — спокойно каза Корбет. — Поотделно или заедно. — Той почувства, че настръхва. — Възможно е дори и четиримата да сте замесени. Ще ви обясня. — Той седна на пейката. Очите му се спряха върху фигурата, кацнала на една от колоните: усмихнат демон с монашеска качулка, чийто раздвоен език се подаваше между дебелите устни; отдавна мъртвият дърводелец навярно бе осмял някой свещеник. Корбет се чудеше дали и двамата монаси не му се подиграваха тайно по същия начин.
— Трима души са били убити в гората Ашдаун — продължи той бързо. — Лорд Хенри и италианският лекар Панций Кантроне. Да не забравяме и младата жена, която е била убита със стрела, съблечена и заровена в плитък гроб, но по някаква странна причина — той внимателно наблюдаваше отшелника — тялото й било изровено и оставено при страничната порта на манастира „Света Хавизия“. Одо, ти спомена, че си искал да простреляш в сърцето лорд Хенри и желанието ти се е сбъднало. Другите двама са били убити със стрела в гърлото.
— Какво искаш да кажеш? — разтревожи се Одо. — Аз… аз… това беше образно казано.
— Но съдът може да реши, че е важно. Може да се зачуди дали има двама убийци: един, който е убил лорд Хенри и втори, който е убил останалите две жертви. — Корбет замълча. — Кажете ми, Козмас и Одо, виждали ли сте нещо необичайно в гората? Ако искате, ще ви накарам да се закълнете. Позволете ми да ви помогна. Млада жена е била убита със стрела в гърлото. Бог знае защо, убиецът я съблякъл и я заровил в плитък гроб. Трябвало е да остане там. Ако някой друг беше открил трупа, да речем разбойник, навярно щеше да го остави на мястото му. Ако брат Козмас го беше намерил, щеше да го отнесе в „Сейнт Осуалд“ за подобаващо погребение. Някой от местните жители би вдигнал врява, а мастър Върлиън или един от неговите лесничеи би го отнесъл в имението Ашдаун.
Перото на Ранулф препускаше по страницата, поскърцвайки, докато той записваше накратко думите на Корбет. Сър Хю посочи към Одо.
— Ти си открил трупа, нали? Ти си свещеник и въпреки подозренията ми — човек с меко сърце. Не си посмял да вдигнеш врява, защото не си искал да привличаш внимание. Не си могъл да го донесеш на брат Козмас — това би породило съмнения. Затова си го занесъл в манастира „Света Хавизия“. Съвестта ти е била чиста, дългът — изпълнен. Прав ли съм, сър?
Одо кимна.
— Сутринта, когато лорд Хенри беше убит — отвърна той, — аз знаех, че ще има лов. Отидох да проверя дали не мога да създам неприятности — да пусна някоя стрела, да подплаша дивеча. Подхлъзнах се и паднах, защото беше кално. — Той сви рамене. — Открих трупа. Останалото е, както го каза. По-късно отидох в „Сейнт Осуалд“, за да кажа на брат Козмас, но видях дъщерята на Върлиън в гробището, затова се върнах обратно в пещерата си.
Корбет се обърна, прехвърли крак през пейката и повика Върлиън и дъщеря му.
— Ето какво ще направя. Всички ще останат там, където живеят в момента. Брат Козмас — тук; ти, Одо, ще се правиш на отшелник, докато случаят бъде разрешен. Но ще ме заведеш на мястото, където си намерил трупа.
Одо се съгласи.
— Мастър Върлиън, имам един въпрос към теб — продължи Корбет. — През нощта преди лова лорд Хенри и гостите му са били в ловната хижа Боклерк, на известно разстояние от Севърнейк. Защо?
Лесничеят, който вече седеше на стълбите на олтара, разпери ръце.
— Такъв беше обичаят. Лорд Хенри винаги напускаше имението преди лов. Кучетата бяха заведени там, гончиите и лесничеите също отидоха там за нареждания.
— А ти присъстваше ли?
Лицето на Върлиън пребледня.
— Разбрах, че лорд Хенри не се чувствал добре, заболял го стомахът, повръщал и прекарал голяма част от нощта в нужника.
— Пи до късно — отвърна Върлиън. — Заедно с брат си. Пресушаваха кана след кана. Лорд Хенри винаги много се е гордял с виното си.
— А виното — попита Корбет — от имението ли беше донесено?
Върлиън изтри капчиците пот от горната си устна.
— Кажи ми — настоя Корбет, — ти си главен лесничей. Твое задължение е било да подготвиш хижата, да осигуриш дивеча и приятното прекарване на лорд Хенри и гостите му.
— Не съм сигурен какво искате да кажете.
— А кой поднесе виното на лордовете? Искам да кажа, не са били в имението, където са останали обичайните им прислужници.
— Аз бях! — извика Върлиън, изправи се и изтри ръце в расото си. — Аз им поднесох виното.
— Нещо друго? — попита Корбет. — Ти си лесничей, мастър Робърт, гледаш кучета и коне. Обзалагам се, че разбираш от растения и билки почти колкото Йокаста. Сложи ли им нещо във виното? Нещо, което да отклони мислите на лорд Хенри от разврата? Беше ли отмъщение или пък опит да го спреш?
Върлиън не смееше да го погледне в очите. Ранулф стоеше с отворена уста и се закле наум, че следващият път, когато господарят му излезе от спалнята рано сутрин, ще го последва. Умът на Корбет се бе оказал остър като бръснач.
— Е, направи ли го?
— Да. — Главният лесничей махна с ръка, за да накара дъщеря си да замълчи. — Не беше отрова, а очистително. Видях го да седи там с престорената си усмивка и подигравателния поглед. Останалите гости се бяха оттеглили. Поиска от специалното вино, което беше донесено от Бордо. Разпечатах го и посипах вътре малко от един прашец. Не беше отрова, а нещо, което щеше да разбунтува стомаха му и умът му щеше да се отклони от порочните мисли. Не можеш да се правиш на жребец, когато през минута трябва да тичаш в нужника. Не беше повече от това, което аптекарят би предписал. Той изобщо не заподозря. Отидох си у дома и се върнах по-късно. На сутринта лорд Хенри, който беше здрав човек, се чувстваше по-добре; стомахът му беше празен — иначе нищо му нямаше. Събрахме се на двора, готови за лова. Точно завързвах ботуша му, когато той леко ме потупа по гърба и каза: „Няма нищо по-хубаво от лова за потушаване на пожара в слабините, нали, Робърт?“ — Върлиън облиза устни. — Уплаших се. Чудех се дали Фицалан няма да се откаже от лова и отидох да предупредя Алиша, но тя вече беше излязла. Останалото го знаеш.
— А пи ли сър Уилям от виното?
— Малко, но го разреди с вода. Лорд Хенри винаги го караше да пие много. Умираше от удоволствие да напие брат си, докато той падне под масата, но сър Уилям се пазеше.
Корбет се изправи и взе наметката си.
— Приключих.
Докато намяташе плаща си, той наблюдаваше как Ранулф съсредоточено почиства принадлежностите си. Посипа малко пясък върху пергамента, после го издуха, нави го и го върза с парче зелен шнур. После го прибра в торбата си заедно с перата, ножа и пемзата.
— Ще вървим пеша — усмихна се Корбет на Одо. — Оставихме конете си в „Горският дявол“, а и денят е хубав. Братко Козмас, ще ми донесеш ли кирка и лопата?
Монахът кимна и се отдалечи, следван от отшелника. Върлиън се върна отново в убежището. Ранулф едва се влачеше. Корбет реши да не бъде прекалено суров с него, затова продължи напред, оставяйки влюбения си приятел да се сбогува с любимата си. Застана отвън на стъпалата. Дворът отпред вече беше тих и пуст. Сър Уилям бе отвел хората си обратно в имението Ашдаун. Бяха взели и трупа. Корбет притвори очи и се заслуша в птичите песни. Уханието на гора, на храсти и цветя, на прясно разкопана земя изпълни ноздрите му. Чудеше се какво прави Мейв в Лейтън. Дали беше в безопасност? Дали беше здрава? Винаги се тревожеше, че тя се преуморява, но после си спомняше, че чичо й, лорд Морган-ап-Люелин, който им беше дошъл на гости преди години и бе решил да остане при тях, я следва навсякъде, кудкудякайки като стара квачка, каквато всъщност и си беше. Чу вратата да се отваря и затваря.
— Добре ли си, Ранулф? Ами мистрес Алиша?
Леко зачервеното лице на прислужника му разказа всичко. Той разтвори ръка и Корбет видя малкия медальон, който бе зърнал на шията на Алиша.
— Любовен дар, а, Ранулф?
Лицето на прислужника стана сериозно.
— Тя смята, че си много опасен човек, сър Хю.
Корбет поклати глава.
— Чел ли си свети Августин? Той определя убийството като тържество на хаоса и този хаос, Ранулф, трябва да бъде подреден от логиката, доказателствата и прилагането на кралското правосъдие. — Корбет закачливо потупа приятеля си по бузата. — А убийството има много лица. Съдейки по това, което знаем, Ранулф, може би сме прекарали сутринта в присъствието на жесток убиец. Спомни си какво казват: „От двамата братя Каин и Авел, Каин беше по-хубав и повече се усмихваше.“