Шестнадесета глава

— Неговата смърт — продължи Корбет — или по-скоро смъртта на онзи, когото наистина си искала да убиеш, е била най-бърза и лесна за планиране. Отишла си до дома на свещеника, почукала си на вратата и си се скрила между дърветата на няколко метра от нея. Смятала си, че брат Козмас е вътре. Видяла си, че прозорецът свети. Монахът щял да излезе и да го убиеш. Не си знаела, че брат Козмас е бил при приятеля си Одо. — Корбет отново седна до игуменката. — Знаеше ли, че отшелникът е Бухала?

— Какво?

За пръв път, откакто Корбет бе започнал разказа си, лейди Маделин наистина се изненада.

— Да, той мрази брат ти също колкото теб. Заради един стар грях. Заради онова, до което довели разпътността на лорд Хенри и неговата жестокост.

— Защо да убивам францисканеца? — попита тя остро.

— Да се върнем към смъртта на Франсоаз Суртийон — отвърна Корбет. — Убила си я, заровила си трупа й и си смятала, че с това всичко е приключено. Но гробът бил плитък. Един ден тялото можело да бъде открито, но щели да го сметнат за жертва на някой разбойник, по всяка вероятност на Бухала. Заподозрях те най-напред заради непривичното великодушие, което си проявила. Лейди Маделин, ти може да си се посветила на Христа, но честно казано, не следваш учението му. Затворила си се в своя личен рай, където бдително не допускаш да проникнат нито мъжете, нито жестоките страни на живота. Защо тогава тъй внезапно реши да погребеш трупа на една непозната? Защо?

— Акт на милосърдие. Това е дълг на всеки християнин.

— Ти дори не разбираш значението на тази дума! — отсече Корбет. — Заровила си трупа, за да се отървеш от него колкото се може по-бързо. Ако беше нечие друго тяло, щеше да го изпратиш в „Сейнт Осуалд“, за да бъде погребано в селското гробище. Зачудих се защо знатната лейди Маделин е проявила тъй неочаквано и внезапно милосърдие. Стояла си далеч от трупа, но внимателно си разпитала. Може би тук се е проявила Божията намеса, защото си заподозряла, че трупът на жертвата ти неслучайно е бил оставен пред портите на манастира. Нима някой е искал да ти покаже, че знае какво е станало? Имало ли е свидетел на нападението ти над бедната Франсоаз? Това ли е искал да ти покаже? И тук се сблъскваме с низ от случайности. Всеки друг ден би помислила, че това е дело на брат ти. Един от неговите изтънчени методи да ти напомни за станалото. Но точно тази сутрин не било възможно да го е направил, защото се подготвял за големия лов, в който щял да бъде убит.

— Е, и? — присмехулно запита тя.

— Отишла си в погребалния дом, където е бил оставен трупът. Внимателно си разгледала наметалото, в което е бил увит, когато са го оставили пред портите. Обзалагам се, че си го познала, защото манастирът го бил дал на брат Козмас.

— И къде е това наметало? — попита лейди Маделин с вдигнати вежди.

— Милейди, сигурен съм, че вече не съществува. Но ти си го разпознала и си направила логичното заключение, че брат Козмас е подхвърлил трупа. Не си знаела, че на свой ред той го е дал на отшелника Одо, който всъщност е Бухала. Одо дошъл в гората, за да отмъсти на лорд Хенри.

— Значи той е намерил трупа? — тихо попита лейди Маделин.

— Да, той сам ми призна. Не е искал да го отнесе в „Сейнт Осуалд“, за да не предизвика подозрения. Тялото било на жена, затова го оставил пред манастира.

Лейди Маделин рязко се изправи. Ръката на Корбет посегна към камата в колана му. Тя отиде до дъбовия саркофаг, но не се приближи до оръжията на Ранулф, които лежаха върху него. Известно време остана там, галейки тъмната полирана повърхност. После го заобиколи и погледна към писаря.

— Това е красива гробница, Корбет — каза тя, загледана в тавана. — А аз съм нейната пазителка и игуменка на манастира. Тук няма никой, който би могъл да чуе онова, което ще кажа.

— Никой освен Бог, светците и всички небесни сили.

— А те, писарю, вече познават и най-съкровените трепети на сърцето ми! — Тя се облегна на саркофага и леко се усмихна. — Ти влезе тук и отправи сериозни обвинения срещу мен, една от служителките на Светата Църква. Но какви доказателства имаш? Свидетели? Документи? Как би могъл да докажеш, че съм излизала от манастира, за да избивам хора в гората?

— Имам много малко доказателства, милейди. Казах го от самото начало. Но всичко е логично. Искала си брат ти да умре. Трябвало е да убиеш Франсоаз. Кантроне е трябвало да замълчи завинаги, а убийството на Върлиън е било породено от нечестивите помисли на твоята омърсена душа.

Лейди Маделин отстъпи, сякаш Корбет я беше ударил през лицето.

— Как се осмеляваш! — изсъска тя. — Как смееш да идваш тук и да ме обвиняваш!

— Ти си демон — Корбет хвана меча и камата и ги отдръпна по-надалеч от нея. — Демон, облечен в дрехите на светица, лейди Маделин. Не знам на кого се кланяш, но определено не е на Бог. Говориш ми за доказателства. Мога да ги потърся. Къде е наметалото, в което е бил увит трупът на Франсоаз? Да повикаме ли сестра Вероника? Сигурен съм, че тя ще открие, че е изчезнало и ще се чуди защо. Или сестра Фиделис. Ами другите монахини? Със сигурност ще разберем кой е повикал Кантроне. — Той замълча. — Кой от прислужниците ти е занесъл посланието? Някой селянин? Дали някой в Ашдаун ще си спомни да е пристигало такова послание? Разбира се, мога да отида и в покоите ти и внимателно да претърся за тъмното наметало с качулка, което си използвала, когато си излизала от манастира. Или да огледам седлото и сбруята на коня ти? Бих могъл да открия следи дори по пътя, който тръгва от портичката при твоята къща. Или просто да докажа къде си била, когато брат ти, Кантроне и Върлиън са били убити?

Корбет почука с пръст по полирания дъб.

— Ранулф каза, че си левичарка и затова лош стрелец, но не е точно така. Забелязах, че използваш еднакво умело и лявата, и дясната си ръка. Още ли пазиш лъка и колчана със стрели? — Той вдигна ръка. — Ти едва не ме уби! Би направила всичко, за да защитиш тази гробница. И сега, когато Хенри, Франсоаз и Кантроне ги няма, кой би могъл да те разобличил?

— Да, писарю — последва резкият отговор. — Кой би могъл? Ти ли с твоите смешни доказателства?

Корбет разпери ръце.

— Мога да накарам кралските следователи да издирят Сесилия. Да я доведат обратно в Англия и да я разпитат. Или да предложа награда на пътуващите търговци от Рай и Ашдаун. Да разбера дали някой от тях не е донесъл послание от Франсоаз Суртийон на игуменката? — Корбет вдигна меча на Ранулф, все едно беше кръст. — По лицето на лейди Маделин личеше, че думите му са попаднали в целта. — Ти си убийца. Не знам дали си зла или луда, или и двете. И всичко това — той удари по дървения саркофаг с меча — е просто маскарад! Телата на умрели светци, реликви от златни къдрици! Ти не вярваш в Бог Исус повече от животните, които бродят в гората! Но те поне следват собствената си природа, а ти, лейди Маделин, не вярваш в нищо!

С тези думи Корбет се обърна, излезе от гробницата и тръгна през църквата.



Едуард Английски седеше на стола с висока облегалка и потропваше замислено с пръсти по масата, докато Корбет му разказваше какво бе станало в Ашдаун. Облечен в проста кафява туника и панталони, с ботуши за езда, той си играеше с ресните на бойния си колан. После взе скъпоценния бокал с вино и се загледа в гравюрата на рицар, коленичил със сключени ръце пред разпятието.

— Сигурен ли си в това, Корбет?

Кралят не вдигаше глава, за да не прочете писарят оживлението по лицето му.

— Както съм сигурен, че седя тук, милорд. Лейди Маделин е убийца и трябва да бъде наказана.

— Не говоря за това. — Кралят отпи от бокала и погледна над ръба му към Корбет. — Повече ме интересува, че Пиърс Гейвстън е имал наглостта да се промъкне обратно в кралството ми като разбойник в тъмна уличка.

— Господарю, ти ми обеща да не говориш за това със сина си.

— И няма да го направя. — Едуард се почеса по слепоочието и погледна одобрително своя любим писар. — Просто ще обявя награда за него по всички пристанища. Той ще се замисли, преди да стъпи втори път тук. Не, не, по-важното е онова, което ми каза за любимия ми брат во Христе Филип Френски.

Кралят притисна бокала към гърдите си и отмести стола назад. После погледна Корбет изпод тежките си клепачи.

— Представяш ли си? Наследникът на свети Луи Френски да е убил собствената си съпруга! Макар че такива слухове стигнаха и до нас.

Корбет мълчеше. Не искаше да разказва на краля за мастър Ейдън Смолбоун. Все пак Смолбоун беше истински извор на клюки и интересни истории. Едуард бързо се прекръсти.

— Спомняш ли си Саймън Рулс?

Корбет кимна.

— Открили обезобразения му труп на калния бряг на Сена. Няколко дни преди това били намерили полуголото тяло на мистрес Малвоазен на няколко метра оттам.

— Вдовицата на кралския лекар?

— Същата. Горкият Саймън търсеше онова, което ти откри в Ашдаун и може би го е намерил. Каква загуба! Беше добър шпионин и умел писар, но не колкото теб, а, Хю?

— Нали няма да използваш тайната, господарю?

Корбет погледна под око към Ранулф, който седеше напрегнат и бдителен. Откакто бяха напуснали Ашдаун, Ранулф беше обсебен от мисълта да предаде лейди Маделин на правосъдието.

— Какво имаш предвид?

— Господарю, говоря за договора!

Кралят се усмихна широко.

— За женитбата на любимия ми син с принцеса Изабела?

— Господарю, знаеш, че папата подкрепя този брак, да не говоря за твоя съвет и камарата на общините, които наскоро се събраха в парламента. Ако го нарушиш, до месец ще започне война и френските кораби ще помогнат на въстаниците в Шотландия.

Корбет наблюдаваше краля. Едуард беше изпълнен със злорадство. Писарят, който беше присъствал на съвета и участвал в съставянето на договора, който трябваше да донесе траен мир, знаеше колко силна е омразата му към Филип.

— Сеньор Амори дьо Краон — каза Корбет — чака отвън в приемната. Настоява да се върне във Франция. Ти трябва да посочиш кой ще предвожда английското пратеничество.

— Той знае ли, че аз знам? — подразни го кралят.

— Може би подозира, господарю, но какво доказателство имаме? Записки в часослов и трупа на един италиански лекар?

Едуард остави бокала на масата и потри ръце като малко момче, спечелило игра.

— Много скоро дьо Краон ще узнае, че аз знам нещо за тайната на Филип, но онова, което не знае — кралят се разсмя на остроумието си, — е какво знам всъщност и къде съм укрил доказателствата.

— Какви доказателства, господарю? — възкликна Ранулф.

Кралят се засмя.

— Там е работата, Ранулф! Винаги ще се чудят какви доказателства имам. — Едуард вдигна ръце в знак, че срещата е приключила. — Мисля, че е по-добре да не присъстваш на разговора ми с дьо Краон, сър Хю.

Корбет и Ранулф станаха и се поклониха. Кралят плъзна пръсти по масата.

— Знаеш ли, Корбет — замислено каза той, — понякога се чудя дали играта не е по-важна от победата. Познавах съпругата на Филип, Жана. Често съм се чудил докога ще я търпи. Интересно ми е какво преследва. Брак с фландърска принцеса? Ще го предотвратя. Колкото до тамплиерите, скоро ще дойде Коледа. Може би е време да поканя Великия магистър Жак дьо Моле да се върне в Англия. — Едуард плесна с ръце. — Корбет, Ранулф, мисля да отпразнуваме празника на Вси светии в Лейтън!

Корбет се усмихна, за да прикрие неохотата си да бъде домакин на Едуард и неговите приятели. Нахлуеха ли в имението му, нямаше да има мир и покой.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Когато лейди Мейв роди — бързо отвърна Корбет, защото знаеше, че Едуард обича подобни молби, — би ли станал кръстник на детето?

— Дадено — кралят вдигна ръка. — И преди да си тръгнеш, Корбет, искам да изпратя подарък за лейди Мейв. Огърлица. — Погледът му се смекчи. — Някога я носеше моята Елинор. — Той хвърли кесия златни монети на масата. — А това е за теб, мой писарю на Зеления печат.

Ранулф не помръдна.

— Хайде, хайде! — Едуард смръщи вежди. — Нима отказваш кралски подарък? А какво искаш? Повишение? Епископство?

— Смъртта на лейди Маделин! — рязко каза Ранулф, без да обръща внимание на неодобрителното сумтене на Корбет.

— Вземи златото! — нареди Едуард. — Вземи го, момче.

Ранулф се подчини.

— Не мога да ти поднеса главата на лейди Маделин на поднос. — Едуард извади камата си и я стисна за дръжката. — Но аз, Едуард, крал на Англия, Ирландия и Шотландия се заклевам, че преди да дойде Великден, лейди Маделин Фицалан ще се присъедини към брат си пред Божия съд. Толкова по въпроса!

Корбет дръпна Ранулф за ръката, двамата се поклониха и излязоха от стаята. Дьо Краон, който седеше до прозореца, скочи.

— Сър Хю, в добро настроение ли е твоят крал?

— Моят крал винаги е в добро настроение, сеньор Амори.

Дьо Краон направи престорено тъжна физиономия и разпери ръце:

— Надявам се на това. С прискърбие научихме за смъртта на един от неговите писари — Саймън Рулс, студент в Сорбоната. Каква ужасна смърт! Но както казва Светото писание, човек никога не знае къде и кога ще умре.

— Скъпи Амори — погледна го в очите Корбет, — наистина не знаем времето и мястото, но Бог ми е свидетел, че някой ден ще си разчистя сметките с теб. А дотогава — той направи примирителен жест — pax et bonum15, скъпи мой Амори.

Френският пратеник се поклони, отстъпи встрани и влезе при краля.

— Скъпи мой Амори! — Едуард Английски се надигна от стола и после се свлече обратно, все едно усилието му костваше много. Посочи стола, който Корбет беше освободил. — Разбрах, че си се наслаждавал на чистия въздух на Съсекс.

— Душата ми скърби, сър. — Дьо Краон зае посоченото му място.

Едуард му подаде чашата си. Французинът отпи, доволен от този знак на благоволение.

— Скърбя за смъртта на лорд Хенри и, разбира се, на сеньор Кантроне. Нося ти и официалната вест за смъртта на Саймън Рулс. Приеми моите съболезнования, господарю, както и тези на негово величество краля на Франция.

— Само Бог знае колко скърбиш. — Едуард посочи към купчината документи пред себе си. — Аз също имам лоши новини. Познаваш ли Пиер Рафаел? — Той вдигна вежда. Дьо Краон изтръпна. — Френски студент в Оксфорд — обясни кралят. — Очевидно човек, който е прекарвал по-голямата част от живота си в учение. Пиер често пътувал до източните ни пристанища, интересувал се от корабоплаване…

— Какво е станало с него? — бързо попита дьо Краон.

— За нещастие се удавил — отвърна кралят. — Тялото му било извадено от Темза. Моят писар мастър Ейдън Смолбоун бил наблизо. Прегледал внимателно трупа — очевидно е било злополука с лодка. — Едуард разпери ръце извинително. — Тези студенти не знаят колко да пият.

Дьо Краон мъчително преглътна. Пиер щеше да му липсва. Чудеше се дали Едуард е открил истинската самоличност на шпионина.

— Саймън често пишеше на семейството си в Англия — продължи кралят.

— Господарю, какво общо има това с преговорите за женитбата на твоя син и принцеса Изабела?

Едуард махна с ръка.

— Не се тревожи за това. Моят добър приятел Джон дьо Варен, граф Съри, ще предвожда пратеничеството. След три дни ще бъдете в Дувър и ще стигнете във Франция преди края на седмицата.

— Значи сватбата ще стане?

— Разбира се! — усмихна се Едуард. — Този договор е благословен от Светия отец в Авиньон. Но има една-две клаузи, които бих искал да обсъдим.

— Какви клаузи?

— Затова споменах писмата на Рулс. Той беше голям клюкар и приятел на лорд Хенри Фицалан, да не споменавам сеньор Кантроне и лейди Маделин. Казано накратко, дьо Краон, много съм притеснен от злостните слухове, че кралица Жана Френска не е починала от естествена смърт. — Едуард не промени изражението си, докато се наслаждаваше на тревогата в очите на дьо Краон. — Казват, че била отровена. Не е ли ужасно?

— Това са долни лъжи и господарят ми ще накаже клеветниците, които ги разпространяват — отвърна дьо Краон.

— Съвсем правилно. — Едуард се почеса по главата. — Такива злонамерени клюки се носят и за внезапната и необяснима смърт на мосю Жил Малвоазен, лекарят на кралица Жана и съпругата му мадам Малвоазен, да не говорим за неговия помощник и близък приятел сеньор Кантроне.

Дьо Краон облиза устните си. Едуард се приведе към него.

— Сърцето ми скърби, Амори — каза той тихо, — че същите тези клюки приписват вината за смъртта на кралица Жана на моя любим брат во Христе Филип. Носят се невероятни слухове, че Филип иска да се ожени отново за фландърска принцеса! Или по-лошо, че иска да остане ерген, за да влезе в Ордена на тамплиерите и да стане негов Велик майстор.

— Това са лъжи! Кой ги разпространява?

— След малко ще стигнем и до това. — Едуард отново му подаде чашата си. — Казвам ти го само от приятелски чувства.

Дьо Краон взе чашата.

— Толкова съм възмутен от тези злобни клюки — продължи кралят, наслаждавайки се на ситуацията, — че възнамерявам да пиша до Светия отец и до всички короновани глави в Европа, за да ги разубедя.

Дьо Краон се задави и изплю виното. Едуард скочи, дръпна чашата и го потупа силно по гърба.

— Кларетът е доста силен — каза той. — Най-хубавият, който се прави в моята — той наблегна на думата — провинция Гаскония.

— Не е нужно — кашляйки каза дьо Краон. — Моля те, господарю, това не е нужно. Ако напишеш тези писма, слуховете само ще се разнесат още повече.

— Не бях помислил за това! — призна Едуард, връщайки се на мястото си. — Но това са ужасни лъжи. Искам да кажа, ако френският крал се ожени за фландърска принцеса или се опита да оглави Ордена на тамплиерите, който притежава имения, земи и съкровища из цяла Европа, Англия и нейните съюзници ще приемат това за обявяване на война. Мирният договор ще бъде анулиран и няма да има брак между сина ми и принцеса Изабела.

— Твое величество прави прибързани заключения!

— Но ти не искаш да напиша тези писма? Искаш нещата да си останат между нас?

— Разбира се, господарю. Но ще ми кажеш ли откъде си чул тези нелепи слухове?

— В подходящ момент. — Едуард се изправи на стола. — Та както казах — махна той с ръка, — в този брачен договор има няколко неуредени точки.

— Твое величество?

— Искам зестрата да бъде удвоена — шестстотин хиляди лири.

Дьо Краон пребледня.

— При тези обстоятелства мисля, че е възможно — заекна той.

— Чудесно! Искам и уверението на скъпия ми брат, че ще прекрати всякаква помощ за бунтовниците в Шотландия!

— Споразумяхме се.

— Искам и потвърждението му, че херцогство Гаскония и град Бордо ще бъдат признати за владение на английската корона.

— Така ще бъде.

Едуард разпери ръце.

— Тогава всичко е наред.

— Няма ли нищо друго? — със съмнение попита дьо Краон.

Кралят стисна устни и поклати глава.

— Господарят ми, кралят на Франция, ще приеме тези условия, но какви гаранции имаме, че зловредните слухове няма да се разпространят?

— Изпратих Хю Корбет в Ашдаун — отвърна Едуард. — Той знае за тях, но се закле да пази тайна. Познаваш лейди Маделин Фицалан, нали?

— Природената сестра на лорд Хенри, игуменката на манастира „Света Хавизия“?

— Същата.

— Дръзка жена — каза дьо Краон. — Чух слухове, че…

— Верни са, сеньор Амори. Лейди Маделин е заплаха за приятелството между нашите две кралства. Чула онези злостни слухове от Кантроне и ги разказала на брат си. Само тя знае подробностите. — Едуард махна с ръка. — Времето, мястото и т.н. Отказала да ги сподели със сър Хю. Мислим, че тя е първопричината клюките да стигнат до брат й. Освен това — усмихна се Едуард, — сега тя е единственият оцелял от онази нечестива тройка! Смятам, че е убила Фицалан и Кантроне, за да може само тя да се възползва от тези слухове.

— Значи не са били крадци?

— Не, дьо Краон.

— И какво ще правим, господарю?

Едуард забеляза, че въпросът е зададен в множествено число.

— Да, Амори, какво ще правим? — Той вдигна ръка. — Преди да заминеш за Дувър, ще се закълна в това, което ти обещах днес.

— В Светото писание ли? — попита дьо Краон.

— В Светото писание — потвърди Едуард. Той вдигна чашата, после си спомни, че французинът бе изплюл виното си в нея, когато се задави и я остави настрани. — Тази вечер, можеш да преспиш тук, Амори, за да присъстваш на пиршеството довечера. Ще чуеш един невероятен хор. Научих го да пее чудесен химн. Ще хапнем печено говеждо и ще се закълнем във вечно приятелство.

— Ами лейди Маделин Фицалан? — настоя Амори.

— О, да, ще ми напишеш писмо, в което изказваш съболезнованията си по повод смъртта на брат й и молиш…

Лицето на дьо Краон засия.

— Лейди Маделин Фицалан да ни придружи във Франция, за да може господарят ми лично да й изкаже съболезнованията си?

— Амори! Амори! — Едуард се приведе над масата и го стисна силно за рамото. — Не можеш да си представиш колко са ми приятни нашите разговори.

— Пътуването по море — замислено каза дьо Краон, разтривайки изтръпналото си рамо — може да бъде много опасно.

— Ако нещо се случи с лейди Маделин — отвърна кралят, — няма да държа теб или господаря ти отговорни.

Дьо Краон се поклони.

— В такъв случай, твое величество, ще се видим довечера.

Той отдръпна стола си и се изправи. Едуард го последва, заобиколи масата и го притисна в мечешка прегръдка. Размениха си целувката на мира. Доволен, френският пратеник се канеше да отстъпи, когато с изненада усети, как прегръдката се затегна до задушаване.

— Но Корбет — пошушна кралят — за мен е като брат. Ако нещо му се случи и разбера, че вината е твоя или на краля ти, Бог ми е свидетел, скъпи Амори, че животът ти няма да струва пет пари.

После освободи пратеника и отстъпи.

— Разбрахме ли се, сеньор дьо Краон?

Посланикът се поклони дълбоко.

— По въпросите, свързани с трайния мир между нашите две кралства, господарю, аз и моят господар сме напълно съгласни с теб.

Загрузка...