Стрелецът демон

Шеста глава

Един от послушниците пъхна ръба на лопатата под капака на ковчега, повдигна го и бързо се отдалечи. Ковчегът беше дълъг тесен сандък, здраво закован. Корбет направи знак на Ранулф да се отдалечи, постави парче плат, напоено във вино, оцет и билки пред устата и носа си, извади камата си и пристъпи наблизо. Послушникът бързо беше изчезнал. Лейди Маделин и монахините не искаха да присъстват. Ранулф стоеше на известно разстояние под разперените клони на едно изкривено тисово дърво. Корбет вдигна капака. Въпреки напоения с вино парцал, миризмата беше ужасна, защото трупът под воала беше започнал да се разлага. Корбет почувства дълбока жал. Тялото, облечено в проста бяла рокля, изглеждаше младо, трогателно и жалко. Той отметна импровизирания саван и забеляза късо подстриганата коса. Потърка един кичур между пръстите си. По някаква причина беше убеден, че косата е боядисана. Раната в гърлото беше отблъскващо синьо-черна на цвят.

— Бог да ти дари покой! — прошепна Корбет. — Истина е, че смъртта не е красива.

Внезапно си спомни за Оксфорд и видя убиеца с налудничав поглед да тича към него, вдигнал арбалета, от който изстрелва стрела. Корбет бързо прогони мисълта от съзнанието си.

— Помни, човече, че си пръст и при пръстта ще отидеш.

— Sic transit gloria mundi…

Корбет се огледа. До него стоеше мъж с наметало и качулка. По кафявото расо приличаше на францисканец. Носеше обикновени сандали и държеше ясенова тояга в ръката си. Ранулф се приближаваше към тях.

— Кажи на прислужника си, сър Хю, че не те заплашвам с нищо.

Нашарена с вени ръка отметна качулката. Корбет видя черни буйни мустаци и брада, оплешивяваща глава и сурово лице. Но очите бяха весели и закачливо присвити. Миризмата на гнило от ковчега стана непоносима и Корбет се изправи.

— Аз съм брат Козмас, енорийски свещеник на „Сейнт Осуалд“. Лейди Маделин ми каза кой си. — Усмивката на францисканеца стана още по-широка, откривайки жълтеникави остри зъби. — Е, всъщност не тя, а благословената сестра Вероника, която по-скоро е трябвало да стане градски глашатай.

Корбет се усмихна. Винаги беше харесвал францисканците: помощта им за бедните, простите им, но ефикасни методи, прямата и непресторена реч.

— Дойдох за провизии — продължи отецът. — За всичко, което мога да изпрося от лейди Маделин, която обича да се прави на господарката на замъка. Сигурен съм, че в рая ще й възложат да организира ангелите! — той кимна към трупа. — Мирише ужасно.

Корбет свали кърпата от лицето си и кимна.

— Изглежда на теб не ти пречи, братко.

— Тялото е чувал, пълен с кръв! — отвърна францисканецът. — Душата, която е приютявало, вече я няма. — Очите му се смекчиха. — Горкото момиче. Ще ти кажа направо, сър Хю, бил съм войник, хирург и бръснар в кралските войни. Виждал съм повече трупове, отколкото мога да преброя. Ние, хората, обичаме да убиваме, нали? — Той приклекна до ковчега, измърмори заупокойна молитва и очерта кръст във въздуха. — Рана от стрела. — Монахът посочи към гърлото. — Стрелецът е бил опитен.

— Разбираш ли от стрелба с лък, братко?

— Бях стрелец в армията на краля. Казваха ми винаги да се целя в шията. Главата, гърдите, коремът са защитени. Но нищо не може да те спаси от парче желязо в гърлото. Трябва да е умряла бързо. Имаш ли нужда от помощ, кралски писарю?

Корбет отново покри устата си с парчето плат. Гадеше му се и му се искаше да се отдалечи от този ковчег и разлагащия се труп. Чу Ранулф да кашля и ругае под тисовото дърво, когато миризмата стигна до него, но трябваше да продължи. Повдигна роклята, за да огледа тялото.

Нямаше други белези, освен дамга на рамото във формата на лилия. Беше стара и избеляла. Корбет намести отново трупа и го покри с прозрачния воал. Отдалечи се да си поеме въздух, докато францисканецът закова капака с един камък.

Корбет стигна до тиса, свали парцала от лицето си и се загледа в птичката, която летеше над лехите с билки. Дали беше дрозд? Опита се да мисли за нещо приятно. Ранулф понечи да го заговори, но Корбет поклати глава. Францисканецът довърши работата си и се доближи.

— Няма да я оставят така, нали?

— Не, послушниците ще я закопаят.

Корбет го погледна:

— Знаеш ли нещо за смъртта й, братко?

Францисканецът поклати глава.

— Нищо! Дори не знам коя е, макар да познавам повечето хора, които живеят по тези места. Странна смърт — продължи той. — Според слуховете тялото й е било заровено, а после изкопано и оставено пред вратите на манастира. — Той внимателно се вгледа в Корбет. — Виждал съм те и преди. Преди години на похода в Уелс. Казваха, че си бил мрачен и непредсказуем, но кралят те обичал.

Ранулф сподави смеха си.

— А това трябва да е прислужникът ти! Онзи, с дяволските очи и коса като пламъците на ада! Сплашвате хората в името на краля, а?

— Аз съм кралски писар — отвърна Корбет. — И още съм мрачен и непредсказуем. Но въздавам кралското правосъдие и това не се е променило.

— Така ли? В такъв случай трябва да ти разкажа за един от моите енориаши: Робърт Върлиън, главен лесничей на покойния лорд Хенри Фицалан. Потърси убежище в моята църква. Иначе сър Уилям щеше да го обеси на най-близкото дърво.

— Невинен ли е? — попита Корбет.

— Той твърди така.

— А какво мислиш ти, братко? Нали се смяташ за съдник на останалите.

Францисканецът се засмя и потупа Корбет по гърба.

— Добре казано, кралски писарю. — Той се потупа по гърдите. — Mea culpa, mea culpa, прегреших. Ако ти си кралският съдия в тези краища, Върлиън има някакъв шанс. Да, той казва, че е невинен и аз също мисля така. Ще дойдеш ли да се видиш с него?

— Ще направя нещо по-добро — отвърна Корбет. — Нося кралска заповед, според която имам право да съдя престъпниците. Мога да свикам съд и да изслушвам всякакви дела.

— Значи искаш да използваш църквата ми?

— Да, това ще ми спести много време. Избирам те за кралски свидетел. Бих предпочел „Сейнт Осуалд“ пред което и да е друго място. Сега ще си измия ръцете и лицето и ще проверя дали лейди Маделин ще поговори с мен.

— В такъв случай ще се сбогувам. — Францисканецът стисна ръката на Корбет. — Ти отиваш в покоите на милейди, а аз до кухнята за огризки.

— Братко!

Козмас се обърна.

— Ти беше ли в ловната хижа през нощта преди убийството на лорд Хенри?

— Да, за малко. Предупредих го, че е прекалено суров при прилагането на горските закони.

— А на сутринта, когато той беше убит?

— Молех се, както обикновено, писарю. — И францисканецът се отдалечи.

Малко по-късно Корбет с измити ръце и лице и затоплен от половин чаша вино стомах, прекоси калдъръмения двор и влезе в уютните покои на игуменката. Стените на помещението бяха покрити с ламперия на три четвърти от височината им, а мазилката над тях беше боядисана в светлорозово. Малки картини в украсени златни рамки бяха поставени над ламперията. Всички изобразяваха сцени от живота на Дева Мария. Върху измитите каменни плочи бяха разстлани килими от чиста вълна. Шкафове, бюфети, столове и пейки бяха подредени из стаята. Писалището на игуменката се намираше пред големия еркерен прозорец, който гледаше към личната й градинка. Лейди Маделин седеше зад него и диктуваше на друга сестра, седнала зад писалището вдясно от нея. Когато Корбет и Ранулф влязоха, игуменката освободи сестрата и направи знак на Хю да седне на високото столче срещу писалището. На прислужника му не обърна внимание.

— Огледа ли всичко, което искаше? — попита тя.

Корбет пренебрегна стола и скръсти ръце, гледайки надолу към нея, докато Ранулф се облегна на вратата и тихичко заподсвирква. Възнамеряваше да я подразни и го постигна. Лейди Маделин го прониза с поглед и избута стола си назад, така че трябваше да погледне нагоре към Корбет.

— Имаш ли въпроси към мен, писарю?

— Не, милейди, кралят има въпроси към теб. Какво знаеш за смъртта на брат си?

— Бил е убит по време на лов — сприхаво каза лейди Маделин. — Хенри обичаше кръвопролитията и унищожението! Искал е да се изперчи пред гостите си от Франция!

— Не приличаш на скърбяща сестра.

— Природена сестра, писарю.

— Но все пак не скърбиш?

— Скръбта е лично нещо. Лорд Хенри живееше в своя свят, а аз в моя.

— И не знаеш нищо за смъртта му?

— Моля?

Корбет я изгледа студено.

— Защо някой би искал да убие брат ти?

Лейди Маделин отметна глава и се засмя.

— Писарю, нали видя нашата църква? Мога да я напълня с хора, които биха искали да го убият. Заради жестокостта и разпътността му. О, да, аз скърбя за него — за момчето, което беше някога — и за безсмъртната му душа.

— Веднага ли те уведомиха за смъртта му?

— Бях тук, когато сър Уилям изпрати човек да ми каже. — Лицето й се смекчи. — Съжалявам, сър Хю. — Лейди Маделин стисна ръба на писалището. — Заповядай там — тя посочи към отсрещния край на стаята. — Искаш ли да седнеш? Малко вино?

Корбет прекоси стаята и приближи стола към писалището.

— Сестрите от кухнята бяха много любезни — отвърна той, докато сядаше. — Но стомахът ми е още свит след онова, което видях. Значи не можеш да ми разкажеш нищо за смъртта на брат си или тази на младата жена, чийто труп видях?

Лейди Маделин поклати глава отрицателно.

— Често ли се виждахте с лорд Хенри?

— Понякога ходех в имението Ашдаун. Когато пътувах до Рай, сър Уилям ме придружаваше. Там имаме земи, за които се грижи управител.

— Манастирът явно е богат — кимна Корбет.

— През определени следобеди отваряме портите за поклонници. Даренията им са щедри — отвърна тя, хвърляйки яростен поглед към Ранулф, който продължаваше да си подсвирква тихичко.

Корбет погледна към него, намигна му и подсвиркването спря.

— Вярваше ли сър Хенри в света Хавизия, искам да кажа, в нейните мощи?

— Сър Хенри не вярваше в нищо!

— Но е подновил саркофага.

— Родът Фицалан винаги се е грижил за мощите.

— Все пак е било много щедро от негова страна.

Лейди Маделин се прозя.

— Аз непрекъснато му натяквах. — Тя вдигна ръка към устата си и потисна още една прозявка. — Някой трябваше непрекъснато да го подсеща, за да изпълни дълга си.

— Ами Бухала? — попита Корбет.

— Чувала съм за него. Подозирам, че по-скоро той е убиецът, а не бедният Върлиън.

— И защо мислиш така?

— Струва ми се, че Бухала е човек, свързан с миналото на Хенри — обясни тя. — И Хенри, и Уилям бяха лекомислени младежи. Прелъстяваха и развратничеха на воля. Ничия сестра, съпруга, дъщеря, дори майка, не беше в безопасност от тях.

— И ти го знаеше?

— Чувах разни истории. Слухове за млада съпруга, която се обесила някъде в покрайнините на Рай.

— Знаеш ли какво означава „Розата от Рай“? — попита Корбет.

— Да. — Тя вдигна пръсти към устните си. — Лорд Хенри го е споменавал. Бухала му оставял послания да помни това име.

— И спомняше ли си го той?

— Мисля, че да. Нещо повече, смятам, че и Уилям знае за какво става дума. — Тя замълча. — Чух слухове за някаква кръчма, наречена „Червената роза“. Намирала се на пътя, който тръгва от Рай. Била собственост на млада семейна двойка, кръчмар и красивата му млада жена. Според слуховете Хенри и Уилям отседнали там преди години. Казват, че Хенри прелъстил младата жена, направил я своя любовница и после я напуснал.

— И? — попита Корбет.

Той се стресна, когато една сянка скочи в скута на лейди Маделин. Черният като въглен котарак се сгуши и замърка гърлено.

— Здравей, Луцифер — лейди Маделин лекичко го погали. — Моят постоянен спътник. — Тя се усмихна. — Бич за нашите мишки и други вредители.

— Какво станало с младата жена?

— Според слуховете, се самоубила — обесила се на една греда в кръчмата. Вече бях постъпила в манастира, когато това се случило. Татко, който вече беше стар, побърза да потули историята.

— Преди колко време е станало това?

— Трябва да са изминали двайсетина години. Казват, че духът на младата жена бродел из кръчмата, затова сменили името й.

— И Бухала може да е съпругът на мъртвата жена?

— Възможно е.

— Ами трупът, който е заровен в двора ви? — попита Корбет. — Нищо ли не знаеш за него?

— Абсолютно нищо.

— Не е ли идвала тук?

— Казах ти, сър Хю, нищо не знам.

Корбет задъвка ъгълчето на устната си.

— На рамото й имаше дамга във форма на лилия.

Лейди Маделин поклати глава.

— Сър Хю, не мога да ти помогна.

— Идвал ли е тук негово височество Уелският принц?

— Гробницата се посещава от много благородници. Самият крал също е идвал тук.

— Със свита ли идва?

— Само с един-двама прислужници.

— Но никой мъж не може да дойде тук, без да те е уведомил предварително?

Лейди Маделин се изчерви.

— Сър Хю, стигна твърде далеч. Защо ме питаш това?

— Съжалявам — извини се Корбет, — но кралят иска да разкрия загадъчните събития, които стават тук, милейди и съм длъжен да го направя. — Той се изправи и се поклони. — Благодаря ти за времето и вниманието. Ако имам още въпроси, разбира се, ще се върна.

Лейди Маделин не отговори. Тя взе перото от мастилницата и придърпа парче пергамент, сякаш се връщаше към задълженията си.

— Тогава сбогом, сър Хю. Някоя от сестрите ще ви заведе до конюшните.

Малко по-късно Корбет и Ранулф напуснаха манастира. Една от послушничките ги упъти и те намериха горската пътека, която трябваше да ги отведе до хана „Горският дявол“.

— Високопоставена дама — забеляза Ранулф, — изпълнена с високомерие и голяма лъжкиня!

— Какво искаш да кажеш? — Корбет дръпна юздите.

— При цялото ми уважение, господарю, Едуард от Карнарвон11 може да е всякакъв, но поклонник? — Ранулф избухна в смях. — Ако е идвал тук, било е за някоя интрига и ние двамата добре го знаем. Но — продължи той — поне разбрахме кой е Бухала.

— Чудя се дали е така — замислено каза Корбет. — Тази работа е мътна, Ранулф. Фицалан са имали тайни и няма да ни позволят да ги разкрием, без да окажат сериозна съпротива.

Пристигнаха в хана малко след пладне. Работници и селяни от полята, лесничеи и въглищари бяха дошли да обядват. Седяха из калдъръмения двор, облегнати на стената и се припичаха на слънце. Неколцина залагаха дали някакво куче ще улови язовец. Търговец на дрънкулки, панделки и дантела обикаляше из двора, бутайки пред себе си малката си количка. Крадец, прогонен от Рай, седеше до кладенеца и миеше краищата на ушите си, отрязани от приставите. Коняри изкарваха коне и вкарваха товарните кончета в конюшните. В отсрещния край чистеха малкия гълъбарник и острата миризма на птичи изпражнения изпълваше двора, предизвиквайки протести от онези, които обядваха.

Ранулф и Корбет оставиха конете си на един коняр и влязоха в просторната кръчма. Таванът й беше от дървени греди, каменният под — покрит с дебел пласт свежи стръкове тръстика. В другия край капаците и вратите бяха отворени и през тях се носеше ароматът от билковата градина на хана. Резени шунка, късове бекон и дори пити сирене, увити в бял ленен плат, бяха провесени от гредите на тавана. Въпреки топлото време, в огнището гореше буен огън и един потен прислужник бавно въртеше шиша, на който беше нанизан половин свински бут. До него малко момиченце стоически понасяше горещината и поливаше цвърчащото месо със сос, ухаещ на билки. Апетитната миризма изпълваше кръчмата и дори Корбет усети, че устата му се пълни със слюнка. Ханджията, шкембест и оплешивяващ мъж с хлътнали очи, бързо пристъпи към тях. Той разпознаваше добрите клиенти от пръв поглед и бързаше да достави удоволствие на придворните.

— Свинското ще стане след миг — каза им той. — Препоръчвам ви го, господа. Кана от нашата бира, малко портвайн и най-хубавия хляб, който можете да намерите от тази страна на Рай.

Корбет се съгласи и ханджията ги покани на една по-усамотена маса, както се изрази той, близо до прозореца. Корбет и Ранулф свалиха бойните си колани и седнаха на пейките. Корбет поръча на ханджията да им донесе три бири — едната за него. После посочи стола до себе си.

— Идват ли тук високопоставени посетители? Имам предвид, знатни.

— Хората идват и си отиват — предпазливо отвърна ханджията.

— А някой, когото да не познаваш? — попита Корбет.

— Сър, това е гората Ашдаун. Много хора минават оттук на път от крайбрежието към Кентърбъри. Студенти, моряци, обичайните просяци, поклонници и търговци.

— Знаеш за какво те питам — настоя Корбет. — Идвала ли е някоя важна личност, обвита в тайнственост, някой, който е плащал със злато и сребро, за да не бие на очи?

— Имаме и разбойници — отвърна ханджията.

Корбет въздъхна вбесен.

— Някой друг?

Мъжът извърна поглед.

— Идвал ли е Уелският принц?

— Да, взе най-хубавата стая в първия коридор, в която има голямо легло с балдахин и вълнени килими.

— Обзавеждането не ме интересува — каза Корбет. — Имаше ли някой друг тук, когато принцът пристигна?

— Само един човек — бързо отвърна ханджията. — Висок, с русолява коса и меки ръце. Ходеше много наперено. Мисля, че беше рицар. Говореше като образован човек, но рядко слизаше тук.

— Обзалагам се — сухо каза Корбет, — че той също е взел стая в първия коридор и е плащал добре, за да му носят храната в стаята.

Ханджията погледна с удивление тъмноокия писар.

— Забеляза ли този рицар да има някакъв отличителен знак? — попита Корбет и чукна мъжа по големия нос. — Залагам една сребърна монета срещу златна, че е имал. Червен двуглав орел ли беше? — Той настъпи ботуша на Ранулф, който изненадан трепна.

— Да, така е. — Ханджията вече беше уплашен. — Криеше се от всички, обличаше се като монах с тъмна наметка и качулка. Но на масата в стаята му видях пръстен с герба, който ми описа.

Корбет плъзна една сребърна монета по масата.

— Няма от какво да се боиш — каза той на уплашения човечец. — Не си направил нищо лошо. И този непознат беше тук, когато Уелският принц отседна в хана? — Ханджията кимна, стиснал сребърната монета.

— И си замина малко след принца?

— Да, беше поклонник, тръгнал да отдаде почит на света Хавизия.

Корбет вдигна чашата и отпи, после облиза пяната от устните си. Спомни си трупа, който бе прегледал внимателно по-рано през деня.

— А чу ли за намерения труп? — попита той. — За младата жена?

— Да, който оставили пред портите на „Света Хавизия“. Обзалагам се, че добрите сестри здравата са се уплашили.

— Не е била от околността, нали?

— Не. Ако някое младо момиче от селото изчезне, ще се вдигне голям шум. Ще започнат да го търсят из гората.

— Ако е била пътничка или поклонничка — продължи Корбет, — трябва да е отседнала тук.

— Не е задължително.

— Стига, мастър кръчмарю. Младите жени не пътуват по горските пътеки голи, както ги е майка родила. Видях тялото, кожата на жената е нежна като на знатна дама.

— Може и да е била — отвърна ханджията. — Но, сър, не е отсядала тук. Все пак, опиши ми я.

Корбет я описа колкото можеше по-подробно, ханджията поклати глава и вдигна ръка.

— Можеш да ме разпиташ под клетва пред местния съдия, но никога не съм виждал или чувал за такава жена.

Още една сребърна монета се появи между пръстите на Корбет. Той си поигра с нея и я търкулна по дължината на ръката си — номер, за който Ранулф много му завиждаше.

— Много си щедър сър, но дори да ми дадеш всичкото сребро от кралската хазна, не мога да кажа, че съм видял някого, щом не е истина.

— Не, мастър…

— Тебоа. Едмънд Тебоа.

— Искам да те питам още нещо. Всъщност, няколко неща. Какво знаеш за Бухала?

Ханджията се засмя гърлено, но очите му не се отделяха от сребърната монета в ръката на Корбет.

— Той прилича на мухите през лятото, сър. Досаден е, но безобиден.

— Идвал ли е тук да се храни?

— Никога. Би бил глупак да дойде тук и да каже „Аз съм Бухала, дай ми да хапна еленско“.

Корбет подхвърли монетата и я улови сръчно.

— Не, сър, говоря по-скоро за промъкване по тайна доба, когато любопитните очи и уши са затворени.

— Наистина ханът се нарича „Горският дявол“, сър, но ние не помагаме на разбойниците. — Ханджията отмести стола си и понечи да се изправи.

Ранулф се наведе и леко го стисна за рамото.

— Ще станеш, когато господарят ти позволи.

Ханджията въздъхна.

— Не исках да ви обидя.

— И не си — отвърна Корбет. — Кажи ми нещо за рода Фицалан, кръчмарю. Снощи тук се говореше много за тях.

— Родът Фицалан произхожда от дявола и ако зависи от мен, бих ги пратил обратно при него. — Ханджията отпи от чашата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Те са благородници, сър, и такива като нас не ги интересуват.

— Свободен човек ли си, мастър Едмънд?

— Аз съм йомен12, сър. Притежавам този хан и полята край него. Плащам си данъците. Честен човек съм. Не мамя клиентите си и проявявам милосърдие към онези, които са в нужда.

Корбет изучаваше пълния, набит ханджия.

— Но някога си бил стрелец. Личи си от мазолите по пръстите ти. Много пъти ли си опъвал лъка?

— Да, сър, но купувам еленско от онези, които го продават. Не ловувам в кралската гора.

Корбет се чукна с ханджията.

— Тогава Бог да те благослови, сър. Откога си ханджия?

— Наследих хана от баща си.

— Член ли си на гилдията?

— Да, събираме се на Коледа и Великден, обикновено на някое пристанище — Уинчелси или Рай.

— Чувал ли си някога за „Червената роза“? — попита Корбет. — Кръчма, която се намирала в покрайнините на Рай?

— Не, сър, но познавам човек, който е чувал за нея. — Ханджията допи чашата си и се изправи. — Ще получа ли тази сребърна монета, ако ви заведа при него?

— Тя вече е твоя — подхвърли му я Корбет.

Ханджията ги изведе през задната врата. Тръгнаха през градината. В края й имаше ябълкови и крушови дървета. Един от прислужниците събираше паднали плодове и внимателно ги слагаше в кошници. Отвъд овощната градина имаше къщичка с островръх покрив, заобиколена от лехи с цветя и билки. Възрастен мъж седеше навън на стол и се припичаше, дъвчейки бавно круша.

— Баща ми — каза ханджията. — Наричаме го Древния.

Корбет разбираше защо. Старецът приличаше на Метусалем с набръчканото си лице, млечносини очи, оредяла брада и мустаци. Когато наближиха, той се взря в тях.

— Ти ли си, синко?

— Аз съм, древни татко — отвърна ханджията шеговито. — Водя ти гости.

— На деветдесет и пет години съм — дрезгаво каза старецът. — Разбираш ли какво значи това? Помня дядото на краля, Джон Безземни13. Мина през Ашдаун, когато отиваше към Рънимийд. Виждал съм всичките. Наричат ме Древния, но паметта ми още е добра. — Усмивката му се разшири и разкри полусдъвканата круша. — Но аз винаги казвам: „Не е важно какво имаш между ушите, а между краката“. — Той се взря в пръстена на дясната ръка на Корбет. — Ти си кралски писар, нали?

Сър Хю приклекна до него.

— Старче — той докосна ръката на стареца, — радвам се да те видя.

— Сливи — отвърна Древния. — Вече е есен и джанките са зрели и сладки като устни на младо момиче.

Корбет се чудеше на този старец, който е бил момче, когато крал Джон е повел армиите си срещу своите барони.

— Какво искаш? — Старецът проточи врат като птица.

— Татко, чувал ли си за кръчма, наречена „Червената роза“, някъде в покрайнините на Рай.

— Познавах едно момиче, което наричахме Червената роза. Живееше в Рай. Наричахме я „червена“, защото си боядисваше гърдите.

— Питам за кръчма, татко — настоя Корбет. — Собственост на млад мъж и съпругата му, която се самоубила.

— О, да, помня ги. — Старецът се почеса по носа. — Хората ми разказват всичко. Имаше такава кръчма, но сега се нарича „Златният светилник“. По времето на бащата на краля си беше истински бардак, често посещаван от войници, но после съдържателите му се смениха. Шерифът арестува всички. Да, купи я един млад мъж. Алуейн Ротмиър и съпругата му — мисля, че се казваше Катрин. Синовете на Фицалан често я посещаваха. А едното доведе до другото.

— Било е преди двайсетина години — прекъсна го Корбет.

— По това време бяха още момчета. Мислеха само за жени и си умираха да се хвалят с подвизите си — заяви Древния. — Хенри беше по-лошият. Нямаше корсаж, който да не е скъсал, нито фуста, която да не е вдигнал. Държеше се като господар, беше пъргав, умен и наблюдателен. Той я прелъсти. Алуейн открил какво е станало и бедното момиче се самоубило. Качило се на една маса и се обесило.

— А Алуейн изчезнал? — попита Корбет.

— Не, не е изчезвал. Явно не знаеш цялата история. — Старецът се изкикоти и погледна към сина си. — Май това и на теб не съм ти го казвал. Алуейн намерил трупа и го свалил от въжето. — Старецът изсумтя. — После се обесил на същото място. — Изглежда осъзна, че на лицето на Корбет е изписано удивление. — И двамата умряха — промърмори той. — Изчезнаха в мрака! Сигурен съм, че са посрещнали подобаващо лорд Хенри!