Стъклен град

9

Сигурдур Оли паркира колата си в двора на транспортна компания „Исландски транспорт“ — встрани, за да не пречи на движението. Камионите бяха строени в редици. Едни биваха товарени, други потегляха на път, а трети влизаха на заден вход в склада. Силна миризма на нафта и бензин изпълваше въздуха, а шумът от двигателите беше оглушителен. Служители и клиенти тичаха трескаво напред-назад.

Метеорологичната служба бе предсказала още влажно време. Сигурдур Оли се опита да се предпази от дъжда, като вдигна палтото над главата си, и се затича към склада. Бе се насочил към управителя, който преглеждаше документи в една остъклена кабинка и изглеждаше много зает.

Пълничкият мъж бе облечен в син анорак, пристегнат с едно-единствено копче на корема, и държеше загасена цигара в ръка. Той каза, че е чул за смъртта на Холберг и добре го е познавал. Описа го като човек, на когото можело да се разчита, и съвестен работник. От десетилетия пътувал от единия край на Исландия до другия и познавал пътищата й като собствената си длан. Бил потаен, никога не говорел за себе си, не задавал лични въпроси и не се сприятелил с никого в компанията. Не говорел за предишната си работа, но оставил впечатлението, че и преди е бил шофьор на камион. Нямал жена и деца, доколкото пълничкият мъж знаел. Никога не бил споменавал най-близките си хора.

— Това е накратко — каза накрая управителят, сякаш за да прекрати разговора, и извади запалка от джоба на анорака си, с която запали цигарата. — Срам и позор — пуф! — да му се случи такова нещо! — паф!

— С кого беше най-близък тук? — попита Сигурдур Оли, опитвайки се да не вдиша от отвратителния цигарен дим.

— Говорете с Хилмар, мисля, че той го познаваше най-добре. Той е най-отпред. От Рейдарфьордур е и понякога преспиваше у Холберг в Нордурмири, когато се налагаше да остане в града. В шофьорската професия има правила за почивка, с които водачите трябва да се съобразяват, затова трябва да имат къде да преспят в столицата.

— Знаете ли дали е бил при него миналия уикенд?

— Не, курсът му беше на изток. Но може да е бил у Холберг през почивните дни предната седмица.

— Имате ли представа дали някой би искал да му навреди? Да е имало някакво търкане тук, в работата, или…

— Не, не, нямаше — пуф! — нищо — паф! — такова. — Мъжът се опитваше да разпали цигарата си. — Говори — пуф! — с Хилмар, — паф! — приятелю. Може би той ще ти помогне.

Сигурдур Оли намери Хилмар, следвайки указанията на управителя. Шофьорът стоеше до платформата на един от складовете и наблюдаваше разтоварването на един камион. Беше едър мъж, висок два метра, мускулест и червендалест. От ръцете, които се подаваха изпод тениската му, личеше, че бе силно окосмен. Изглеждаше на около петдесет. Старомодни тиранти държаха опърпаните му джинси. Един малък самотоварач с билково подемно устройство разтоварваше камиона, а друг камион се закачаше на следващия електрокар; в същото време двама шофьори започнаха припряно да натискат клаксоните си и си отправиха обиди.

Сигурдур Оли отиде до Хилмар и го потупа по рамото, но мъжът не го забеляза. Тогава го потупа по-силно и накрая приятелят на Холберг се обърна. Той видя, че детективът му говори нещо, но не можеше да го чуе и го загледа от висотата на своите два метра с тъп телешки взор. Сигурдур Оли повтори по-силно, но напразно. Накрая започна да вика и сякаш му се стори, че в очите на Хилмар проблесна искрица, но уви! Здравенякът само поклати глава и посочи ухото си, в знак, че не го чува.

Тогава детективът мобилизира всичките си усилия, наведе се напред, изправи се на пръсти и изкрещя точно в момента, когато всички машини замлъкнаха, при което думите му отекнаха с цялата си сила в огромния склад и навън в двора:

— При Холберг ли спяхте?