Стъклен град

25

Най-накрая телефонът успя да го събуди. Звънът кънтя дълго в главата му, преди да отвори очи и да се огледа наоколо. Бе заспал на фотьойла в хола, а палтото и шапката му лежаха на дивана. В апартамента беше тъмно. Той бавно се изправи и се замисли дали не би могъл да носи същите дрехи още един ден. Не можеше да си спомни кога за последен път се беше преобличал. Погледна в спалнята, преди да вдигне слушалката, и видя, че двете момичета лежат на леглото му, където ги бе оставил предната вечер. Притвори вратата.

— Отпечатъците по фотоапарата съвпадат с тези от снимката — съобщи Сигурдур Оли, след като Ерлендур се обади. Колегата му трябваше да повтори два пъти изречението, докато инспекторът разбере какво му казваше.

— За отпечатъците на Гретар ли говориш?

— Да, за тях.

— Отпечатъците на Холберг също са върху снимката! — възкликна възрастният полицай. — Какво, по дяволите, са кроили тези двамата?

— Утрепи ме, не знам — отговори детективът.

— Моля?

— Нищо. Значи Гретар е направил снимката. Можем да приемем това предположение. Показал я е на Холберг или Холберг я е намерил. Днес пак ще търсим жената от Хусавик, нали? — попита Сигурдур Оли. — Нямаш ли някакви нови следи?

— И да, и не — отвърна Ерлендур.

— Аз съм на път към Графарвогур. Почти свършихме с жените в Рейкявик. Трябва да изпратим някой в Хусавик, когато приключим тук, нали?

— Да — каза колегата му и затвори телефона.

Ева Линд тракаше в кухнята. Телефонът я бе събудил. Все още беше с връхните си дрехи, както и момичето от Гардабаер, за което Ерлендур се бе върнал до бордея. После бе докарал и двете в апартамента си.

Дъщеря му отиде до тоалетната, без да продума и думичка, и той я чу да повръща. Отиде в кухнята и направи силно кафе — единственото решение, което знаеше за подобни случаи — след което седна на кухненската маса и зачака Ева да излезе. Изминаха няколко минути, през които Ерлендур напълни двете чаши с кафе. Накрая дъщеря му се показа. Беше си избърсала лицето. Изглеждаше ужасно, а тялото й беше тъй измършавяло, че едва се държеше на краката си.

— Знаех, че понякога се друса — каза Ева Линд с пресипнал глас, когато седна при баща си, — но се срещнахме съвсем случайно.

— Какво стана с теб?

Тя го погледна.

— Опитвам се — въздъхна, — но е трудно.

— Двама младежи идваха да те търсят. Използваха доста мръсен език. Дадох на някакъв тип, Еди, част от парите, които си му дължала. Той ми каза къде е бордеят.

— Еди е свестен.

— Ще продължиш ли да опитваш?

— Дали да го махна? — Ева Линд бе забила поглед в пода.

— Не знам.

— Толкова се страхувам, че съм му навредила.

— Може би го правиш нарочно.

Тя изгледа ядосано баща си.

— Направо си жалък!

— Аз ли?!

— Да, ти.

— А какво да си мисля? Кажи ми! — извика Ерлендур. — Ще преодолееш ли някога това безкрайно чувство на самосъжаление? Понякога си просто трагична! Толкова добре ли се чувстваш в това обкръжение, че и през ум не ти минава, че заслужаваш нещо по-добро? Какво право имаш да се отнасяш така с живота си? С живота на съществото, което живее в теб? Мислиш, че твоята съдба е най-лошата на света — че никой друг не страда повече от теб. Сега разследвам смъртта на малко момиченце, което не е доживяло дори петата си годинка. Разболяла се е и е умряла. Нещо непознато я е убило. Ковчегът й беше дълъг не повече от метър. Разбираш ли какво ти казвам! Какво право имаш ти да живееш? Кажи ми!

Ерлендур крещеше. Стана и удари по масата с такава сила, че чашите подскочиха. Щом забеляза това, грабна едната и я запрати към стената зад Ева Линд. Избухна и за момент изгуби контрол над себе си. Преобърна масата и събори всичко отгоре й. Дъщеря му стоеше неподвижно на стола си, наблюдаваше побеснелия си баща и очите й се напълниха със сълзи.

Накрая гневът му стихна и той я погледна. Раменете й трепереха и тя бе закрила лицето си с ръце. Ерлендур се вгледа в дъщеря си, в мръсната й коса, в слабичките й ръце, в треперещото й кльощаво тяло… Беше боса и под всичките й нокти се виждаше мръсотия. Отиде до нея и се опита да махне ръцете от лицето й, ала тя не му позволи. Искаше му се да й се извини. Да я прегърне. Но не го направи. Вместо това седна на пода до нея. Телефонът иззвъня, но той не го вдигна. Не се чуваше и звук от другото момиче. Телефонният звън секна и в апартамента отново настъпи тишина. Чуваше се само ридаенето на Ева Линд.

Ерлендур знаеше, че не е идеалният баща и че речта, която произнесе, можеше да бъде насочена към него с всички основания. Вероятно бе ядосан на дъщеря си толкова, колкото и на себе си. Някой психолог би казал, че проектира собствения си гняв върху момичето. Но може би това, което каза, имаше ефект. Не бе виждал Ева да плаче, откакто беше малка. Бе я изоставил, когато дъщеричката му беше на две годинки.

Накрая момичето махна ръце от лицето си, подсмръкна и избърса сълзите си.

— Бил е баща й — каза тя.

— Какво? — попита инспекторът.

— Той е бил „чудовището“ — обясни Ева. — От бележката „Той е чудовище, какво съм сторила?“. Започнал да я опипва, когато взели да й растат гърди, и стигал все по-далече и по-далече. Не успял да държи ръцете си далече от нея дори на собствената й сватба. Завел я в някаква пуста част от къщата. Казал й, че изглежда толкова секси в булчинска рокля, че не можел да се владее. Че не може да понесе мисълта, че го напуска. Започнал да я опипва и тя откачила.

— Страхотно семейство! — изпъшка Ерлендур.

— Знаех, че от време на време се друса, защото ме е молела да й намирам стока. В онзи ден обаче превъртяла напълно и отишла при Еди. Оттогава не е излизала от онази дупка.

Ева Линд замълча.

— Мисля, че майка й е знаела — каза след малко. — През цялото време е знаела. Но не е направила нищо. Къщата им била толкова хубава. Имали много коли…

— Момичето не иска ли да отиде в полицията?

— Да бе!

— Защо?

— Да премине през всичко това заради тримесечна условна присъда, ако някой изобщо й повярва? Я стига!

— А какво ще прави?

— Ще се върне при онзи тип, съпруга й. Мисля, че го харесва.

— Тя обвинява себе си, нали?

— Объркана е.

— Защото е написала „Какво съм сторила?“. Поела е вината върху себе си.

— Не е чудно, че се чувства зле.

— Перверзните типове винаги са най-щастливи и доволни. Усмихват се широко, сякаш няма какво да им тежи на съвестта.

— Повече не ми говори по този начин — настоя Ева. — Никога повече!

— Дължиш ли пари на още някого, освен на Еди? — попита Ерлендур.

— На още неколцина. Но Еди е основният проблем.

Телефонът отново иззвъня. Момичето в спалнята се размърда, огледа се наоколо и стана от леглото. Инспекторът се чудеше дали да вдигне. Чудеше се дали изобщо да ходи на работа. Може би трябваше да прекара деня с Ева Линд. Да бъдат заедно, да я заведе на лекар и да видят на видеозон ембриона, ако въобще можеше да се нарече ембрион. Да разберат дали всичко е наред. Просто да бъде до нея.

Но телефонът не спираше да звъни. Момичето бе излязло в коридора и се оглеждаше объркано наоколо. Извика, за да разбере дали има някой в апартамента, и Ева Линд й отвърна, че са в кухнята. Ерлендур стана и поздрави девойката на излизане от кухнята. Не получи отговор. Злополучната булка огледа кухнята и бъркотията, която полицаят бе сътворил, и го изгледа накриво.

Най-накрая инспекторът реши да вдигне слушалката.

— На какво миришеше в апартамента на Холберг? — чу в ухото си. Трябваше да мине известно време, докато разпознае гласа на Марион Брием.

— На какво ми е миришело ли? — повтори недоумяващо.

— Каква беше миризмата в апартамента на Холберг? — повтори Марион.

— Неприятна миризма, като в мазе — отвърна инспекторът. — Миризма на влага. Воня. Не мога да я определя точно. Като от коне, може би.

— Не са били коне — отвърна Брием — Прочетох повече за Нордурмири и говорих с един приятел водопроводчик, той ме насочи към друг водопроводчик, а после говорих с трети и четвърти…

— Защо точно с водопроводчици?

— Цялата история е много интересна. Не ми каза за отпечатъците по снимката — в гласа на Марион пролича нотка на обвинение.

— Да — каза Ерлендур. — Още не съм се захванал с тях.

— Чух за Гретар и Холберг. Гретар е знаел, че момичето е било дъщеря на Холберг. Може би е знаел и нещо повече.

Инспекторът се замисли.

— Какво намекваш?

— Знаеш ли кое е най-типичното за Нордурмири? — попита Брием.

— Не — отвърна Ерлендур; беше му трудно да проследи мисълта на Марион.

— Толкова е очевидно, че навремето съм го подминал.

— И какво е то?

Бившият полицай замълча за момент, сякаш за да придаде допълнителна тежест на думите си.

— Нордурмири означава „северно блато“.

— Да, знам, но какво общо има това?

— Къщите са построени върху блатиста почва.