Стъклен град

11

Ерлендур спря колата си пред бялата къща от гофрирана ламарина и изключи двигателя. Остана вътре, докато допуши цигарата си. Опитваше се да откаже пушенето и бе намалил цигарите до пет в спокойните дни. Тази беше осмата му за днес, а още нямаше три следобед.

Инспекторът излезе от автомобила, изкачи стълбите пред къщата и позвъни на звънеца. Изчака няколко минути, но никой не отвори. Позвъни отново. Никакъв резултат. Тогава надзърна вътре през прозореца и видя, че до вратата има зелено палто, чадър и обувки. Мъжът пак натисна звънеца и се качи на последното стъпало, за да се скрие от дъжда. Изведнъж вратата се отвори и Елин го изгледа навъсено отвътре.

— Не чухте ли да ме оставите на мира! Вървете си! Махайте се! — Тя се опита да затръшне вратата, но Ерлендур й попречи с крак.

— Не всички сме като Рунар — рече той. — Разбрах, че не се е отнесъл както трябва със сестра ви. Отидох и говорих с него. Това, което е направил, е непростимо, но вече не може да се поправи. Един грохнал старец никога няма да разбере грешката си.

— Оставете ме на мира!

— Налага се да говоря с вас. Ако не успея по този начин, ще бъда принуден да ви отведа за разпит. Искам да го избегна.

Инспекторът извади снимката на гробището от джоба си и я пъхна през процепа на вратата.

— Намерих тази снимка в апартамента на Холберг — каза той.

Елин не отговори. Измина дълго време. Ерлендур продължаваше да държи фотографията през открехнатата врата и не виждаше жената, която все още затискаше вратата отвътре. Изведнъж полицаят усети как натискът върху крака му отслабва и сестрата взима снимката. Скоро вратата се отвори. Жената се скри в къщата, а инспекторът влезе в преддверието и внимателно затвори вратата след себе си.

Елин бе изчезнала в малка гостна и Ерлендур се зачуди дали все пак не трябваше да свали мокрите си обувки. Накрая ги избърса в стелката и последва жената в гостната, минавайки покрай спретната кухня и кабинет. По стените на гостната висяха картини и бродерии в златисти рамки, а в единия й ъгъл стоеше електрически орган.

— Виждали ли сте тази снимка? — попита полицаят.

— Да, виждала съм я и преди — отговори тя.

— Сестра ви имаше ли някакви контакти с Холберг след… инцидента?

— Не, никакви, доколкото знам. Как ли пък не!

— Не е ли направила кръвен тест, за да установи дали той е бащата?

— Защо да го прави?

— Би потвърдило показанията й. Че е била изнасилена.

Елин вдигна поглед от снимката, загледа се в детектива за няколко секунди и каза:

— Вие всички сте еднакви. Твърде мързеливи сте, за да свършите каквото и да било.

— Така ли мислите?

— Не разгледахте ли случая?

— Мислех, че знам основните детайли.

— Холберг не отрече, че са имали полов контакт. Беше хитър. Отрече, че е било изнасилване. Каза, че сестра ми го е искала. Твърдеше, че тя го е съблазнила и го е поканила да отидат в дома й. Това беше много силен аргумент. Че Колбрун е правила секс с него по собствена воля. Правеше се на невинен. Невинен, това животно!

— Но…

— Колбрун не желаеше да докаже бащинството. Не искаше Холберг да има нищо общо с нейното дете. Дори и да го беше направила, това нямаше да промени нищо по случая и кръвният тест щеше да бъде безполезен.

— Извинете, не знаех.

— Всичко, с което разполагаше сестра ми, бяха чифт бикини — продължи Елин. — Не беше пребита. Тя не беше силна, не се е борила дълго. Каза ми, че се е сковала от страх, когато започнал да я опипва в кухнята. Избутал я в спалнята и нахълтал след нея. Два пъти. Държал я до себе си, опипвал я и й говорил мръсотии, докато не бил готов да го направи отново. Минали три дни, докато сестра ми събере кураж и отиде в полицията. Медицинският преглед, който й направиха по-късно, също не беше от полза. Тя така и не разбра какво го бе накарало да я нападне. Обвиняваше се, че го е провокирала. Мислеше, че сигурно го е подвела на събирането, на което отишли, след като танцовият клуб затворил. Че може би е казала или намекнала нещо, което го е подбудило. Обвиняваше себе си. Предполагам, че това е често срещана реакция.

Жената замълча.

— Когато най-накрая предприе нещо, попадна на Рунар — продължи след малко. — Бих отишла с нея, но тя изпитваше такъв срам, че не сподели с никого за случилото се дълго след това. Холберг я заплашил. Казал й, че ако направи нещо, ще се върне и ще я измъчва. Решила да отиде в полицията, понеже мислела, че така ще се почувства в безопасност. Че ще й помогнат. Едва когато Рунар я отпратил вкъщи, след като си поиграл с нея, взел бикините и й казал да забрави цялата история, тя дойде при мен.

— Не са открили бикините — каза Ерлендур. — Рунар е отрекъл…

— Колбрун каза, че му ги е дала, а сестра ми никога не лъжеше. Какво си въобразява този мъж?! Виждам го как се разхожда спокойно из града, дори тук, засичам го в супермаркета, в магазина за риба. Веднъж му се разкрещях. Не се сдържах. А той ме погледна така, сякаш се забавляваше. Хилеше се насреща ми. Колбрун ми каза за подигравателната му физиономия. Този звяр ми заяви, че сестра ми не му е давала никакви бикини и че показанията й са съвсем объркани, вероятно заради случилото се. Затова я изпратил вкъщи.

— Накрая е получил предупреждение — въздъхна Ерлендур, — но не е имало голям ефект. Рунар постоянно е получавал предупреждения. В полицията е имал славата на гангстер, но някой е стоял зад гърба му. Е, стоял е, докато е можел. Накрая са го уволнили.

— Нямало достатъчно основания за повдигане на обвинение, така казаха. Рунар бил прав, Колбрун трябвало просто да забрави за случилото се. Беше чакала твърде дълго и бе постъпила като глупачка — измила цялата къща, изпрала и чаршафите и така заличила всички доказателства. Запазила само бикините. След всичко, което преживяла, все пак запазила едно доказателство. Мислела, че ще бъде достатъчно. Мислела, че ще бъде достатъчно просто да каже истината. Искала да заличи неприятния инцидент от живота си. Не искала да живее с него. А и, както казах, не приличаше на бита. Устната й беше сцепена на мястото, където е държал устата й, и едното й око бе насинено, но нямаше други наранявания.

— Успя ли да го преживее?

— Никога. Сестра ми беше много чувствителна жена. Имаше красива душа и бе лесна плячка за злодеи като Холберг и Рунар. Те са го усетили. И двамата са я нападнали — всеки по свой собствен начин. Нахвърлили са се върху плячката си. — Тя сведе поглед. — Зверове!

Ерлендур изчака малко, преди да продължи.

— Как реагира тя, когато разбра, че е бременна? — попита после.

— Много разумно, според мен. Радваше се на детето, въпреки обстоятелствата. Обичаше Аудур истински. Двете бяха силно привързани една към друга и сестра ми се грижеше добре за нея. Даваше й всичко. Горкото ни детенце.

— Значи Холберг е знаел, че детето е било негово?

— Знаеше, разбира се, но го отричаше напълно. Казваше, че Аудур няма нищо общо с него. Обвини сестра ми, че е спала с други мъже.

— Тоест двамата никога не са поддържали връзка — нито заради детето, нито…

— Да поддържат връзка! Никога! Как можете да си представите подобно нещо? Абсурд.

— Значи Колбрун не би му изпратила снимката?

— Не. Изключено е.

— Може би я е направил сам. Или някой, които е знаел историята, я е направил и му я е изпратил. Може би е видял известието за смъртта във вестниците. Имаше ли публикуван некролог на Аудур?

— Имаше… в местния вестник. Написах кратък некролог. Вероятно е прочел него.

— Тук, в Кефлавик, ли е погребана Аудур?

— Не, сестра ми и аз сме от Сандгерди. Има едно малко гробище в Хвалснес, малко извън града. Колбрун искаше дъщеря й да бъде погребана там. Беше средата на зимата. Беше им много трудно да изкопаят гроба.

— В смъртния акт пише, че е починала от мозъчен тумор…

— Това беше обяснението, което дадоха на сестра ми. Аудур умря внезапно. Издъхна в ръцете ни, горкичкото малко създание, а ние не можахме да направим нищо… Караше четвъртата си годинка…

Елин вдигна поглед от снимката и погледна Ерлендур.

— Умря внезапно…

В къщата бе тъмно и въпросите ехтяха в мрака, натежал от въпроси и печал.

Елин бавно се изправи и включи слабата старомодна лампа в коридора на път за кухнята. Ерлендур чу пускане на кран, след малко в някакъв съд бе налята вода, а после бе отворена тенекиена кутия и се разнесе аромат на кафе. Инспекторът се изправи и започна да разглежда картините по стените. Някои бяха нарисувани с молив, а други с боя. Имаше пастел на дете, поставен в черна рамка. Накрая детективът намери това, което търсеше. Две снимки, направени вероятно през две години. Снимки на Аудур.

По-старата фотография бе правена в студио. Черно-бяла. Момиченцето не беше на повече от годинка, седеше на голяма възглавница и бе облечено в хубава рокличка, с панделка в косата и дрънкалка в едната ръчичка. Бе обърната леко встрани от фотографа и се усмихваше, а отдолу се подаваха четири малки зъбчета. На другата снимка Аудур бе приблизително на три години. Ерлендур реши, че бе правена от майка й. Оцветена снимка. Детето бе застанало между храсти, а точно отгоре му падаха слънчеви лъчи. Носеше дебел червен пуловер и малка поличка, бели чорапки и черни обувки с блестящи катарами. Гледаше право в апарата. Изражението й бе сериозно. Вероятно не е искала да се усмихне за снимката, помисли си той.

— Колбрун така и не преживя загубата й — обади се Елин, застанала на вратата на гостната.

— Това сигурно е най-ужасното нещо, което може да се случи на някого — каза Ерлендур и пое чашата с кафе.

Жената отново седна на дивана със своята чаша, а полицаят се разположи срещу нея и отпи от кафето си.

— Запалете цигара, ако искате — предложи му тя.

— Опитвам се да ги откажа — отвърна Ерлендур, стараейки се думите му да не звучат като оправдание.

Мисълта за болката в гърдите пробяга в съзнанието му, но все пак извади смачкан пакет цигари от джоба си и взе една от тях. Деветата му цигара за деня. Елин сложи пепелник пред него.

— Господ се смили над нея и тя не се мъчи дълго — рече тя. — Започна да чувства болки в главата си. Сякаш имаше главоболие, но докторът, който я преглеждаше, твърдеше, че е детска мигрена. Даваше й някакви хапчета, но те не помогнаха. Не беше добър лекар. Колбрун ми каза, че дъхът му миришел на алкохол и че това я тревожи. А после всичко стана ненадейно. Състоянието на Аудур внезапно се влоши. Споменаха за рак на кожата, който докторът е трябвало да забележи. Имало петна. В болницата ги нарекоха cafè au lait1. Главно под мишниците. Накрая я изпратиха в болницата в Кефлавик, където решиха, че е някакъв вид неврален тумор. Оказа се, че е било мозъчен тумор. Всичко приключи за шест месеца.

Елин се умълча за момент.

— Както ви казах, след това Колбрун вече не беше същата — въздъхна тя. — Не мисля, че някой е способен да преодолее такава трагедия.

— Направиха ли аутопсия на Аудур? — попита Ерлендур и си представи как малкото телце, осветено от флуоресцентни лампи, лежи върху студена стоманена маса с Y-образен разрез на гърдите си.

— Колбрун не би одобрила това — обясни събеседничката му, — но нямаше думата. Поболя се от мъка, щом разбра, че са отваряли Аудур. Никого не искаше да чуе. Не можеше да понесе мисълта, че са разрязали момиченцето й. Но детето бе мъртво и нищо не можеше да промени това. Аутопсията потвърди диагнозата. Откриха злокачествен тумор в мозъка.

— А какво се случи със сестра ви?

— Самоуби се три години по-късно. Изпадна в болезнена депресия и имаше нужда от медицински грижи. Прекара известно време в психиатрията в Рейкявик, а после се върна в Кефлавик. Грижех се за нея ден след ден, но тя сякаш бе мъртва. Нямаше воля за живот. Аудур бе донесла радост в живота й след онази отвратителна случка, а сега нея я нямаше.

Елин погледна Ерлендур.

— Сигурно се питате как го е направила?

Той не отговори.

— Влязла в банята и прерязала вените на двете си ръце. Купила бръснарски ножчета, за да се самоубие.

Жената замълча и мракът в дневната ги обгърна.

— Знаете ли какво изниква в ума ми, когато говоря за самоубийството? Не е кръвта в банята. Не е и споменът за сестра ми, която лежи в кървавата вода. Нито разрязаните вени. Представям си единствено как Колбрун влиза в магазина и купува ножчетата. Дала е пари на продавача! Платила е за тях!

Елин замълча.

— Не е ли странно как работи мозъкът ни? — попита тя, сякаш въпросът бе отправен към самата нея.

Ерлендур не знаеше какво да отговори.

— Аз я намерих — продължи жената. — Беше го нагласила. Обади ми се и ме помоли да я навестя същата вечер. Поговорихме малко по телефона. Винаги имах едно наум заради депресията й, но тя сякаш бе изплувала от дъното. Сякаш мъглата се бе разредила. Звучеше тъй, сякаш можеше отново да заживее живота си. В гласа й нямаше никакъв намек, че вечерта смята да се самоубие. Напротив. Говорихме за бъдещето. Решихме заедно да тръгнем на пътешествие. Когато я открих, на лицето й бе изписан покой, какъвто не бях виждала там от години. Но аз знаех, че не се бе примирила нито за миг и душата й не бе намерила покой.

— Трябва да ви попитам само още нещо, а после ще ви оставя — каза Ерлендур. — Отговорът ви е изключително важен.

— Какво е то?

— Знаете ли нещо за убийството на Холберг?

— Не, не зная.

— И не сте участвали в него… пряко или косвено?

— Не.

За момент и двамата останаха смълчани.

— В епитафията, която е избрала за дъщеря си, се говори за врага — наруши мълчанието Ерлендур.

— „Опази живота ми от страх от враговете мои“ — кимна Елин. — Да, сама го избра, въпреки че не бе написан на нейната плоча.

Тя се изправи и отиде до една красива етажерка със стъклена витрина. Отвори едно от чекмеджетата и извади малка черна кутия. Отвори я с ключ, сетне отмести няколко писма и извади малък къс хартия.

— Намерих това на кухненската маса в нощта, когато Колбрун умря, но не съм сигурна дали е искала да го напиша на паметната й плоча, или не. Съмнявам се. Осъзнах колко много е страдала едва след като го видях.

Жената подаде листчето на Ерлендур и той прочете първите пет думи от Псалма, който бе потърсил по-рано в Библията: „Чуй гласа ми, о, Боже, като се моля!“.