Стъклен град

2

Към десет часа същата нощ Ерлендур се върна в жилищния блок, където живееше, и включи микровълновата, за да си приготви вечеря. Остана и погледа как полуфабрикатът се върти зад стъклото. „По-добре, отколкото да гледам телевизия“ — мина му през ума. Навън, в тъмното, се чуваше само воят на есенните ветрове и дъждът.

Замисли се за хората, които оставят бележки, а после изчезват. Какво би написал в такава ситуация? За кого би оставил съобщение? Замисли се за дъщеря си Ева Линд. Тя беше пристрастена към наркотиците и вероятно би искала да знае дали Ерлендур й е оставил пари. Беше станала много нагла в това отношение. Синът му, Синдри Снаер, наскоро бе завършил третия етап на рехабилитацията си. Съобщението за него би било простичко: „Никакви войни повече!“.

Ерлендур се усмихна на себе си, а микровълновата изписка три пъти, давайки сигнал, че яденето е готово.

Ерлендур и Сигурдур Оли бяха разговаряли със съседа, открил тялото. Междувременно жена му се беше прибрала и заяви, че иска да отведе синовете им при майка си. Съседът, чието име беше Олафур, каза, че той и семейството му — жена му и двамата му сина — излизат за училище и работа всеки ден в осем сутринта и никой от тях не се прибира вкъщи преди четири часа следобед. Да прибира момчетата от училище било негово задължение. Не били забелязали нищо необичайно, когато излезли от дома си онази сутрин. Вратата на апартамента на Холберг била затворена. Предната нощ спали непробудно и не чули нищо. Не общували много със съседа си. За тях бил като непознат, въпреки че живеели в апартамента над него вече няколко години.

Патологът все още не бе установил точния час на смъртта, но Ерлендур предполагаше, че убийството е било извършено около пладне. В най-напрегнатите часове на деня. Как изобщо някой е намерил време за това, помисли си той. Бе направено изявление в медиите, че мъж на име Холберг, на около седемдесет години, е намерен мъртъв в апартамента си в Нордурмири, вероятно убит. Всеки, забелязал нещо подозрително през последните двайсет и четири часа в района, където е живеел Холберг, бе приканен да се свърже с полицията на Рейкявик.

Ерлендур беше на петдесет, разведен от доста време, баща на две деца. Не понасяше имената им, но никога не го бе показвал. Бившата му жена, с която почти не си говореше от двайсетина години, навремето бе решила, че звучат сладко. Разводът им бе пълна каша и Ерлендур изгуби връзка с децата си още когато бяха малки. Когато пораснаха, те го потърсиха и той ги прие на драго сърце, ала никак не се зарадва, щом видя какви са станали. Скърбеше особено много за Ева Линд. Към Синдри Снаер съдбата бе малко по-благосклонна… ала съвсем малко.

Детективът извади яденето от микровълновата и седна на кухненската маса. Апартаментът беше едностаен и навсякъде имаше книги. По стените висяха стари семейни снимки на роднините му от Източните фиорди, където беше роден, но нямаше никакви негови фотографии, нито пък на децата му. До едната стена се мъдреше разнебитен стар телевизор с още по-разнебитен фотьойл пред него. Бе повече от ясно защо Ерлендур успява да поддържа апартамента чист с минимални усилия.

Не знаеше какво точно бе това, което ядеше. Цветната опаковка гласеше, че е ориенталско удоволствие, но самото ястие, увито в някакво тестено руло, имаше вкус на брилянтин. Остави го настрана. Замисли се дали все още има от ръжения хляб, който беше купил преди няколко дни. А от агнешкия пастет? Тогава на вратата се позвъни. Ева Линд бе решила да се отбие.

— Здрасти, к’ва е хавата? — изстреля тя, влетя през вратата и се пльосна на дивана в хола. Баща й се дразнеше от начина, по който говореше.

— Здрасти — каза Ерлендур и затвори след нея. — Знаеш, че не обичам да приказваш така.

— Мислех, че искаш да подбирам внимателно думите си — нацупи се Ева, която постоянно беше критикувана от баща си за езика, който използва.

— Тогава кажи нещо, което има смисъл.

Рано бе да се каже коя нейна роля щеше да види тази вечер. За Ерлендур дъщеря му беше най-добрата актриса на света, но това не значеше много, като се вземе предвид фактът, че той не ходеше нито на кино, нито на театър, а по телевизията гледаше предимно образователни програми. Представленията на Ева Линд обикновено представляваха семейни драми в едно до три действия, чийто сюжет разкриваше как актрисата измъква пари от баща си. Това не се случваше твърде често, защото Ева Линд имаше свои начини да си намира пари — начини, за които Ерлендур предпочиташе да знае колкото се може по-малко. Но от време на време, когато Ева нямаше „шибана стотинка“, както самата тя се изразяваше, се обръщаше към баща си.

Веднъж тя беше малкото му момиченце — гушваше се в него и мъркаше като котка. Друг път беше на прага на отчаянието, крачеше напред-назад из апартамента като обезумяла и го обвиняваше, че е лош баща, задето е изоставил нея и Синдри Снаер още като деца. Можеше да бъде ужасно груба и зла. Но имаше и моменти, в които според Ерлендур беше самата себе си — бе напълно нормална, доколкото човек може да бъде нормален — и тогава инспекторът чувстваше, че може да разговаря с нея като с човешко същество.

Ева Линд бе облечена с раздърпани дънки и черно кожено яке. Лъскавата й черна коса бе подстригана късо, имаше две сребърни халки на дясната вежда, а на ухото й висеше сребърен кръст. Някога бе имала хубави бели зъби, но вече не беше така — когато се усмихнеше широко, се виждаше, че два от горните й зъби липсват. Беше много слаба, лицето й бе изпито, а под очите й имаше тъмни кръгове. Понякога Ерлендур виждаше в нея голяма прилика със собствената си майка. Проклинаше съдбата на Ева Линд и обвиняваше себе си за липсата на грижи.

— Днес говорих с мама. По-точно тя говореше и ме помоли да говоря с теб. Не е ли страхотно да имаш разведени родители?

— Да не би майка ти да иска нещо от мен? — изненада се Ерлендур.

Дори и след двайсет години тя все още го мразеше. През цялото това време я бе видял само веднъж и нямаше как да сбърка омразата, изписана на лицето й. После бяха говорили за Синдри Снаер, но това беше разговор, който предпочиташе да забрави.

— Тя е снобарска кучка.

— Не говори така за майка си.

— Имам предвид кирливите й богати приятели от Гардабаер. Омъжвали дъщеря си в края на седмицата, а тя избягала от сватбата. Доста неловка ситуация. Това било в събота и оттогава нямат връзка с нея. Мама била на сватбата и е шашната от тази скандална история. Каза ми да те помоля да говориш с родителите, защото снобарите не искали да публикуваш съобщение във вестниците. Знаят, че работиш в Криминалната служба, и си мислят, че могат да уредят работата тихомълком. И аз съм тази, която трябва да те моли да говориш с тази надута паплач. Не мама. Разбираш ли? Тя никога не би го направила!

— Познаваш ли тези хора?

— Ами, не бях поканена на сватбеното тържество, което госпожичката е прецакала.

— Но познаваш момичето?

— Бегло.

— И къде може да е отишла?

— Аз откъде да знам?

Ерлендур сви рамене.

— Мислех си за теб точно преди минута — каза той.

— Това е хубаво — отвърна Ева Линд. — Чудех се дали…

— Нямам пари — довърши той вместо нея и седна на отсрещния фотьойл. — Гладна ли си?

— Защо поне веднъж не можем да поговорим, без да намесваш пари? — подметна тя, открадвайки собствената му реплика.

— Аз ли съм този, който говори за пари?

— Върви на майната си!

— Кога ще спреш да говориш по този начин? Какво ти има? „Майната ти!“, „К’ва е хавата?“. Що за език е това?

— Господи… — изпъшка Ева Линд.

— Коя е този път? С коя от всичките ти персони говоря в момента? Къде е истинската Ева сред всички тези боклуци, с които се друсаш?

— Не започвай пак с тези глупости! Коя била този път! — изимитира го девойката. — Къде била истинската Ева? Тук е. Стоя пред теб. Аз съм!

— Ева…

— Десет хиляди крони! — изплю камъчето тя. — Какво са десет хиляди крони за теб? Толкова ли не могат да ти се откъснат от сърцето? Бъкан си с мангизи.

Ерлендур погледна дъщеря си. Имаше нещо в нея, което забеляза още когато дойде. Задъхваше се, по челото й избиваха капчици пот и постоянно нервничеше на мястото си.

— Болна ли си? — попита.

— Добре съм. Просто имам нужда от малко пари. Моля те, не усложнявай нещата.

— Болна ли си?

— Моля те!

Инспекторът продължи да наблюдава дъщеря си.

— Да не би да се опитваш да ги откажеш?

— Моля те, само десет хиляди! Това са дребни пари. Нищо не е за теб. Никога повече няма да дойда и да те моля за пари.

— Да, явно се опитваш да ги откажеш. Откога не си… — Ерлендур се поколеба как точно да се изрази — … употребявала?

— Няма значение. Отказах се от всичко. Отказах се да се отказвам, отказвам, отказвам! — Ева Линд бързо се изправи. — Дай ми десет хиляди! Моля те! Пет, дай ми пет хиляди! Нямаш ли толкова в джоба си? Та това са дребни пари!

— Защо се опитваш да ги спреш точно сега?

Девойката погледна баща си.

— Без глупави въпроси! Не отказвам нищо. От какво трябва да се отказвам? Ти се откажи да ми говориш тези глупости!

— Какво става? Защо си толкова напрегната? Да не си болна?

— Да бе, смъртно болна съм. Можеш ли да ми дадеш десет хиляди, или не? Заем е, ще ти го върна. Стиснато копеле!

— Много хубаво определение. Болна ли си, Ева?

— Защо продължаваш да ме разпитваш? — избухна тя.

— Температура ли имаш?

— Дай ми парите! Само две хиляди! Това е нищо! Ти не разбираш. Глупав стар мърморко!

Ерлендур стана на крака, а дъщеря му се спусна към него, сякаш за да го удари.

Той не можа да повярва на тази внезапна проява на агресия. Огледа я от главата до петите.

— Какво ме зяпаш? — кресна тя в лицето му. — Ще ли ти се нещичко? А? На дъртото татенце му харесвам, а?

Ерлендур я зашлеви, но не много силно.

— Хареса ли ти? — изсъска тя.

Той отново й удари шамар, този път по-силен.

— Стана ли ти? — извика, а Ерлендур се отдръпна изплашено назад. Никога не му беше говорила по този начин. За секунди се бе превърнала в чудовище. Никога преди не я беше виждал в такова състояние. Почувства се безпомощен да вразуми дъщеря си и гневът му постепенно отстъпи пред чувство за съжаление.

— Защо се опитваш да ги откажеш сега? — отново зададе въпроса си той.

— Не се опитвам да ги откажа! — изкрещя тя. — Слухът ти ли е зле? Не чуваш ли какво ти казвам? Кой говори за отказване?

— Какво има, Ева?

— Престани с това „Какво има, Ева?“. Не можеш ли просто да ми дадеш пет хиляди? Ще ми отговориш ли?

Изглежда започна да се успокоява. Навярно бе осъзнала, че е прекалила, че не може да говори на баща си по този начин…

— Защо точно сега? — продължи да настоява Ерлендур.

— Ще ми дадеш ли десетте хиляди, ако ти кажа?

— Какво е станало?

— Пет хиляди?

Инспекторът се взря в нея.

— Бременна ли си? — попита.

Ева Линд го погледна със смирена усмивка.

— Бинго — отвърна тя.

— Но как е станало? — изпъшка Ерлендур.

— Как може да стане?! Да не искаш да ти обясня с подробности?

— Не ми се слушат остроумни шеги. Нали използваш предпазни средства? Презервативи? Хапчета?

— Не знам как е станало. Просто се случи.

— И искаш да се откажеш от наркотиците, така ли?

— Вече не. Не мога. Сега знаеш всичко. Абсолютно всичко! Дължиш ми десетте хиляди!

— За да надрусаш и бебето си ли?

— Не е бебе, глупако. Само една песъчинка е. Не мога да се откажа точно сега. Утре ще се откажа. Обещавам! Но не точно сега! Две хиляди! Хайде, какво са за теб?

Ерлендур отново се приближи до нея.

— Но се опитваш. Искаш да ги откажеш. Ще ти помогна.

— Не мога! — извика Ева Линд.

Пот изби по лицето й и тя се опита да прикрие, че цялата трепереше.

— Затова дойде тук — каза инспекторът. — Можеше да отидеш някъде другаде, за да намериш пари. Така правеше досега. Но дойде при мен, защото искаш…

— Стига с тези глупости! Дойдох, защото мама ме помоли и защото имаш пари, заради нищо друго. Ако не ми дадеш парите, ще си ги набавя по друг начин. Не е проблем. Има достатъчно старчета като теб, които са готови да ми платят.

Ерлендур не й позволи да го извади от равновесие.

— Била ли си бременна преди?

— Не — отвърна Ева Линд и погледна встрани.

— Кой е бащата?

Девойката се вцепени и изгледа баща си с широко отворени очи.

— Ей! — кресна тя. — Да ти приличам на току-що излязла от младоженски апартамент?

И преди баща й да успее да стори нещо, тя го бутна назад, излетя от апартамента, хукна по стълбите и излезе на улицата, където изчезна в студения есенен дъжд.

Ерлендур затвори бавно вратата след нея, чудейки се дали беше използвал подходящ подход. Сякаш не можеха да разговарят, без да се карат и да си крещят, а му бе дошло до гуша от това.

Вече нямаше никакъв апетит, ето защо просто седна на фотьойла и се взря замислено в пространството. Притесняваше се до какво можеше да прибегне дъщеря му. Накрая взе книгата, която четеше, от масичката до фотьойла. Беше една от любимите му поредици за изпитания и премеждия в дивата пустош.

Продължи да чете оттам, докъдето беше стигнал — история, наречена „Изгубените животи в Мосфелшайди“ — и скоро стигна до мястото, където в една ужасна снежна буря млади мъже измръзват до смърт.