Стъклен град

39

В къщата настъпи гробна тишина.

Катрин седеше с наведена глава. Потресена, Елинборг погледна първо нея, а после и Ерлендур. Възрастният полицай се взираше в една точка и мислеше за Ева Линд. Какво ли правеше тя сега? Беше ли в апартамента му? Изпита необходимост да се обади на дъщеря си. Почувства нужда да я прегърне, да я притисне силно към себе си и да не я остави да си тръгне, преди да й каже колко много означава тя за него.

— Не мога да повярвам — промълви полицайката.

— Синът ви е генетичен носител, нали? — попита Ерлендур.

— Той използва същия израз — каза възрастната жена. — Генетичен носител. И двамата са такива. Той и Холберг. Каза, че го е наследил от мъжа, който ме е изнасилил.

— Но никой от тях не се е разболял — отбеляза инспекторът.

— Изглежда единствено жените могат да се разболеят — въздъхна Катрин. — Мъжете са само носители на заболяването, но невинаги показват някакви симптоми. Синът ми се опита да ми обясни, но не разбрах и думичка. Беше съкрушен, както и аз, разбира се.

— И е научил всичко това от базата данни, която изготвят, така ли? — попита Ерлендур.

Катрин кимна.

— Не можеше да си обясни защо малкото му момиченце е развило това заболяване и започна да го търси в моето семейство и това на Алберт. Разговаря с роднини, бе готов на всичко. Ние си мислехме, че това е неговият начин да се справи с шока. Едно безкрайно търсене на причината. Търсеше отговори там, където си мислехме, че не съществуват. С Лара се разделиха преди време. Не можеха да живеят повече заедно и решиха да се разделят временно, но, честно казано, не виждам никакво подобрение.

Жената замълча.

— После е намерил отговора — каза инспекторът.

— Беше убеден, че Алберт не му е баща. Каза, че според информацията в базата данни това не може да е истина. Затова дойде при мен. Мислеше, че е бил роден от изневяра. Или че е бил осиновен.

— В базата данни ли е открил Холберг?

— Не мисля. Според мен това е станало по-късно, след като му казах за изнасилването. Беше толкова абсурдно. Толкова нелепо! Синът ми беше направил списък на евентуалните си бащи и Холберг беше в него. Проследил заболяването в родовете, използвайки генетичната и родословната база данни, и разбрал, че не може да бъде син на баща си. Разбрал, че е отклонение. Различен род.

— На колко години е била дъщеря му?

— На седем.

— Причината за смъртта й е мозъчен тумор, нали? — попита Ерлендур.

— Да.

— Отишла си е от същото заболяване като Аудур — неврофиброматозис.

— Да. Майката на Аудур сигурно се е чувствала ужасно — първо Холберг, а след това и дъщеричката й е починала…

За миг инспекторът се поколеба дали да й каже за Колбрун.

— Майка й се е самоубила три години след смъртта на детето.

— Боже мой! — въздъхна Катрин.

— Къде е синът ви в момента? — попита полицаят.

— Не знам — отвърна възрастната жена. — Ужасно се притеснявам да не си причини нещо лошо. Толкова потиснат се чувства напоследък…

— Смятате ли, че се е свързал с Холберг?

— Не знам. Знам само, че не е убиец. Сигурна съм в това.

— Прилича ли на баща си? — попита Ерлендур и погледна към снимката от причастието.

Катрин не отговори.

— Има ли прилика между тях? — зададе по друг начин въпроса си той.

— Стига, Ерлендур! — каза рязко Елинборг, която не можеше да слуша повече. — Не мислиш ли, че стигнахме твърде далеч?

— Съжалявам — извини се детективът на Катрин. — Чисто любопитство. Бяхте ни изключително полезна и ако това може да ви бъде някаква утеха, едва ли някога ще попаднем на по-твърд и силен човек от вас — да издържи на това страдание през всичките тези години и въпреки това да не каже нищо…

— Всичко е наред — прошепна домакинята им на Елинборг. — Децата могат да приличат на всеки от семейството. Аз никога не бих видяла Холберг в сина си. Той каза, че вината не е моя. Айнар ми го каза. Не ме обвини за смъртта на дъщеря си.

Катрин замълча.

— Какво ще стане със сина ми? — попита тя. В гласа й вече не се долавяше никаква съпротива. Нямаше лъжи. Единствено примирение.

— Трябва да го намерим — обясни инспекторът, — да говорим с него и да чуем какво ще ни каже.

Двамата полицаи се изправиха и Ерлендур нахлупи шапката си. Катрин остана на дивана.

— Ако искате, бих могъл да говоря с Алберт — каза мъжът. — Отседнал е в хотел „Еся“ снощи. Наблюдаваме къщата ви от вчера, в случай че синът ви се появи. Мога да обясня случващото се на Алберт и той ще разбере.

— Благодаря ви — каза Катрин. — Аз ще му се обадя. Знам, че ще се върне. Трябва да останем заедно заради момчето ни.

Тя погледна Ерлендур в очите.

— Той е наш син! — рече. — И винаги ще бъде!