Свидетелства за прехода 1989 - 1999

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Основа на тези свидетелства е моят прочит на българския публичен интерес. Давам си сметка, че читателят има свой. Освен това всеки сам преценява постигането или пренебрегването на този интерес. Затова там, където съм предположил, че свидетелствата ми ще бъдат оспорвани, съм привел статистически данни, доказателства и официални документи, някои от които се публикуват за първи път. За целите на изложението или сравнението част от публичните статистически данни съм преобразувал по коректен начин. В тези случаи съм посочил как е извършено преобразуването, така че, при наличие на съмнение от страна на читателя, да може да го повтори. Надявам се да не съм допускал съществени технически грешки.

Подготвих така свидетелствата си, за да може всеки, който има други аргументи и желание, да може да води своя задочен дебат. Надявам се да предизвикам такъв и публично, и сред историците, защото в българското общество такъв дебат не е проведен. На нивото на фактите дори не е започнал. Трябва да е ясно на всеки, който иска да дебатира, че неговата собствена или партийна историческа логика за прочит на събитията е абсолютно несъстоятелна, ако не е съобразена с фактите. И ако подобни упражнения имат стойност в дадено общество, това означава, че в него историята не е наука, а поприще за спекулации.

Знам, че читателят възприема много по-лесно поуките от миналото през личните съдби на участниците. В тази книга съм се старал да не засягам, доколкото е възможно, чужди съдби. Направил съм донякъде изключение за себе си и за своето семейство. За нас тези години бяха на изпитания. Споделям преживяното от нас, защото то може да е полезно на някого, който се окаже в нашето положение. Иначе свидетелствата ми засягат големите събития и процеси, които промениха комунистическа България. Признавам, че винаги са ме интересували процесите и в много по-малка степен – лицата. Не влизам с кални обувки в чуждо лично пространство, което е любимо занимание на мнозина у нас. А и не съм вещ в отношенията с хората, освен ако не са работни.

В работни отношения съм влизал с голямо множество от политици и експерти. Много съм научил от Светослав Лучников и Стефан Савов за политиката. На свой ред съм обучил мнозина да станат експерти, с което се гордея. Най-често съм бил наясно кой колко добавена стойност привнася за общата цел на усилията ни. Слабостта ми е била винаги в това, че съм се предоверявал и не съм упражнявал винаги нужния контрол.

Двигателят на българския преход беше една неголяма група от хора в Обединените демократични сили (ОДС). Бяхме професионално достатъчно подготвени и много важно – смели. Всички знаехме какво ще ни се случи впоследствие. Само Александър Божков беше оптимист и вярваше, че ще дойде време, когато всичко създадено от нас ще се разбере и ще се оцени. Никога не съм се надявал на признание. За мен са валидни „парадоксалните заповеди“ на Кент М. Кийт^[1].

Тази неголяма група реформатори бяхме подкрепени от българското общество само в един-единствен случай – на предсрочните избори за 38-ото Обикновено народно събрание (ОНС) през 1997 г. През останалото време ни се доверяваха ограничен кръг избиратели. Това ми дава основание да си обяснявам движението напред на българското общество с инициативата и усилията на неговия неголям авангард и връщането му назад, застоя и колебанията – със съпротивата на значителния и бавно подвижен негов ариергард.

Противникът на прехода е българското посткомунистическо общество. То обхваща основно избирателите и ръководствата на БСП и на Демократичната левица, на ДПС, на БББ и на други партии. Но в онова време бе и част от избирателите на СДС и на коалиционните му партньори. Повсеместното присъствие на посткомунистическия мироглед си обяснявам с това, че в една или друга степен всички от моето, от предишното и в определена степен – от следващото поколение, носим остатъците на комунизма. Всички, както казва Антон Павлович Чехов, трябваше капка по капка да изтръгваме роба от себе си.

Незадоволителният резултат от реформата на институциите е пред очите на всички. Почти три десетилетия след началото на прехода ръководителите, администрацията и съставът на прокуратурата и съда, армията и Министерството на вътрешните работи се съпротивляват агресивно и отказват да се реформират. Но когато се вгледаме внимателно, ще видим и резултатите. Те не са малко, макар да стоят настрани от общественото внимание. Като се вземат предвид условията, при които са постигнати, ще се види какви необикновени качества притежава нашата нация, когато е в подем и е вдъхновена.

Тези свидетелства завършват с поканата за започване на преговори за членство с ЕС в края на 1999 г. Те не изчерпват политиките на реформи по време на управлението на ОДС. Поради стремежа към ограничен обем на съдържанието много от направеното в ключови сфери, като социалното и пенсионно дело, образованието, здравеопазването, администрацията, армията и полицията, остана неизказано.

Заслугата за дебатирането, координацията и съгласуването на всички нормативни актове на реформите бе на председателя на парламентарната група (ПГ) на СДС Екатерина Михайлова. По неповторим начин в нея се събираха, подреждаха, съгласуваха и приоритизираха инициативите на законодателната и изпълнителната власт, разбира се, и на депутатите. Без нейната уникална роля нямаше да действаме като единна реформаторска сила. Никое управление впоследствие нямаше такъв политик; не създаде дори част от нашата организация. Затова скоростта и обемът на извършеното никога повече не бяха повторени.

Оставям решението за продължаване на тези свидетелства на читателите. Ако към тях има интерес, той ще ме мотивира да продължа това дълго и мъчително за мен пътуване назад в годините.

Това пътуване назад във времето не беше никак лесно.

Първите ми и непрекъснати стимули бяха въпросите на внуците ми Иван и Виктор, нескриваната гордост на Емма. И обещанието, което дадох на Иван Вукадинов, че ще напиша тази книга.

В многото тягостни и мъчителни моменти, както винаги, ме окуражаваха Елена и дъщерите ми. Мина беше първият ми най-задълбочен и критичен читател.

Не мога да изброя всички приятели и бивши съратници, на които благодаря за техните отзиви, за отговорите на въпросите ми и за споделени спомени.

Сърдечно благодаря на Полина Крайнева, която много ми помогна за събирането, проверката и систематизацията на многобройните изходни материали – нормативи, стенограми, доклади и публикации.

Признателен съм на фондация „Комунитас“, без чиято всестранна подкрепа тази книга нямаше да бъде възможна, и на редактора ми Венета Домусчиева за положените усилия и внимание.