Свидетелства за прехода 1989 - 1999

Коалицията на БСП

На парламентарните избори в България, проведени на 18 декември 1994 г., избирателите дадоха гласовете си за самостоятелно мнозинство на Демократичната левица. Коалицията на БСП спечели 125 места, но към тях следва да се добавят 13-те на БББ, който гласуваше заедно с тях. Бившите комунисти бяха прави, като казваха, че за тях са гласували много широки маси избиратели. В обществото доминираше убеждението, че изборната победа се дължи на носталгия по миналото и тежка фрустрация от начина, по който се развива преходът. В предизборния период, а и след това с „Бялата книга“, управляващите се постараха да набедят СДС за виновник за кризата. Заедно с левите бяха гласували и демократично настроени избиратели, които бяха възприели саботажа на реформите от второто коалиционно управление като управление на СДС. Бяха преживели поредното си разочарование от несбъднати надежди в своето политическо представителство.

Ръководството на БСП начело с Жан Виденов бе повярвало на собствената си пропаганда. По чудодеен начин бяха получили амнезия за това, че 2 години даваха голямата част от парламентарната подкрепа за правителството на Беров, че без тази подкрепа то нямаше да просъществува и ден. Оставям настрана ненавистта към СДС, която те представяха ту като класова омраза, ту като породена от страха им от „реставрационния и конфронтационния модел на прехода“ или от „декомунизаторските издевателства“^[222]. Тези сплотяващи ги чувства, освен че нямаха реално основание, нямаха никакво отношение към реформите. БСП не бяха направили анализ на последиците от политическите действия на управляващите парламентарни мнозинства и на четирите правителства в годините след началото на прехода. Не бяха отсели положителното и напредъка, а такъв имаше. Не бяха си отговорили на най-важния въпрос – защо се провали Беровото управление? Защо даваха на втората коалиция своята парламентарна подкрепа въпреки нейния провал. В периодите 1990-1991 г. и 1992-1994 г. бившите комунисти бяха с мажоритарна парламентарна група и крепяха с гласовете си двете коалиционни правителства. След това отхвърлиха всичко, понесени от вълната на общественото недоволство.

Кой всъщност дойде на власт в 37-ото ОНС? В Демократичната левица имаше три крила. Само две от тях се бяха отказали от комунистическата идеология, но не и от нейните методи на управление. Крилото с най-много привърженици сред левите избиратели си бе откровено комунистическо. Имаха си свои рецепти за управлението, включително за справяне с инакомислещите със „силови, извънзаконови и неконституционни действия“^[223]. Защитаваха държавната и кооперативната собственост; бяха категорично срещу структурните реформи в икономиката; за държавно определяне на цените и на валутния курс; и срещу членство на България в ЕС и НАТО. Наблюдаваха пасивно рекрутирането на капиталисти от своите среди.

Депутатите от второто крило, което бе и най-масово вътре в БСП – това на Александър Лилов, също бяха враждебни към пазарната икономика. Те си даваха сметка, че положението на държавната и кооперативна собственост е неудържимо, въпреки че не го признаваха гласно. Не желаеха БСП да участва в структурните реформи. Бяха за намеса на държавата в цените, особено на стоките и услугите за масово потребление; за членство на България в ЕС, но срещу НАТО; настояваха БСП публично да подкрепя своя „патриотичен капитал“.

Третото малко крило – на Андрей Луканов, бяха за пазарна икономика и за структурни реформи, но правени заедно със СДС, който трябваше да понесе цялата отговорност и да плати тяхната социална цена. Това крило бе най-активно в превръщането, включително с криминални средства, на част от комунистическата номенклатура в капиталисти.

На конференцията на БСП на 28-29 юли 1995 г. бе направен опит за компромис между трите крила на основата на примитивна „класова“ ненавист към СДС. Подчертавам, че това бе една фалшива спойка на противоречащите си по основните пунктове на политиката социалисти и комунисти. В този смисъл разиграваната от тях „класова“ ненавист бе лош театър, но с много публика; положителният герой – левицата, единодушно се противопоставяше и спираше лошия „десен модел на прехода“. Този театър имаше чисто пропагандни цели, но ръководството на БСП му вярваше до пролетта на 1996 г.

Когато театърът спусна завесата, тръгнаха да търсят споразумение с „десния модел“ на МВФ и СБ.

В началото, преди да изпадне в безизходица, Демократичната левица се опита да води вътрешен дебат. Питаха се възможна ли е алтернативна „лява версия на прехода“, замислена като „регулативен пазарен преход“. Тя може ли да реши по-успешно задачите пред страната от „десните пазарни реформи“. И изпаднаха в безизходица. Въртяха се между „десен профил на лява политика“, „концепция за модернизация на страната“ (от програмата на Александър Лилов преди изборите) до идеята за „засилване на производството“^[224] на комунистите. Бъдещият председател на БСП Георги Първанов събра еклектично следната теза: „След краха на десния модел за прехода сега се налагат идеите за подчертано левия характер на този преход. Дали обаче това е така и дали това е възможно в тези условия?... Според мен своеобразността на този преход изисква да се търси съчетаване, да се търси най-добрият вариант между леви и десни, между социални и либерални идеи, между познати и непознати такива“^[225]. Имаше цинични политици в БСП, които не вярваха, че компромис в реформите е възможен, защото няма пари, които да раздават^[226].

БСП търсеше с пропагандна цел тези компромиси в сферата на идеологията. Търсеше, където ги няма. Не си даваше сметка, че са неприложими за управлението на страната, макар да изглеждат подходящи за публиката. Докато си даваха вид, че търсят, в управлението се възстановиха методите на комунистическия режим: създадоха се партийни комисии, които дублираха изпълнителната и законодателната власт, особено при кадровите решения; подмениха се институциите, на които Конституцията възложи управлението на страната. Решенията се вземаха първо в централата на „Позитано“ 20, след това се приемаха от Министерския съвет и накрая се одобряваха от парламентарното мнозинство на Демократичната левица и на Бизнес блока.

Ето как оценихме БСП още в първите месеци на управлението ѝ:

Ако на някого тези оценки за симбиозата на БСП с престъпните групировки му се виждат пресилени, може просто да прочете спомените и писанията, които оставят нейните участници в тогавашните събития. Днес вече това не се крие, а и не може да бъде скрито, но тогава можеше.

И накрая, за разлика от СДС, в БСП просто нямаше реформатори. В ръководството ѝ имаше мнозина, които извличаха изгоди от властта, но нямаше кой да прави реформи.

Председател на СДС

На изборите през декември 1994 г. понесохме най-голямото си поражение дотогава. Изпаднахме в глуха защита. Обвиняваха ни както за нашето управление, така и за това на Любен Беров. Бяхме силно разпокъсани. Още оттогава се появиха автори, които търсят вина във всички посоки и особено в ръководството на СДС. Според мен това персонално набеждаване на нашите политици се дължи на непознаване на всички основания за техните решения. За външния наблюдател винаги е по-лесно да си обясни с липса на човешки качества дълбоки причини, които не разбира. Курсът, който следваше Филип Димитров, бе единствено възможният – на всяка цена да запази реформаторското ядро в коалицията, разбира се – и останалите ни избиратели. Никой не може да ме убеди, че в онзи момент, който бе решителен за оцеляването ни, е била възможна друга политика. Затворената ни отбранителна позиция бе резултат от крайно ограничените ни възможности. Силите ни бяха толкова малки, че повече не можехме да постигнем. Трябваше, на първо място, да оцелеем.

След голямата изборна загуба Филип Димитров подаде оставка и два пъти ми предложи да оглавя СДС. Отказвах, отказвах впоследствие и на други. Политиката бе кошмарно поприще. Още от 1990 г. виждах какво представлява тя – с предателствата, с компромисите, които нищо не решават, но обезверяват, с масовата безпринципност, с царящото професионално невежество, с охулването от обществото и издевателствата на бившите репресивни служби.

Дотогава се опитвах да посрещам всичките ѝ негативи като експерт. Правех това, което не можеше да не се направи. Действах само в рамките на закона. Вземах решения в икономическата политика, които са били най-добри от възможните добри и най-малко лоши от всички струпали се по-лоши. Бях вътрешно убеден, че по този начин съм полезен. Професионалната ми съвест бе чиста. Понасях всичко като лична цена, която трябва да платя заедно с останалите. Филип Димитров плащаше много повече.

Нямах самочувствие, че мога да съм политически лидер. Нямах достатъчно доверие в СДС. Повечето щяха да гласуват за мен, защото нямаше друг, който да застане начело след много тежкото ни поражение.

Много пъти са се опитвали да правят психопортрет на моите слабости. Представян съм като властолюбец, кариерист, нагаждач, алчен за пари. Добавям седесарските интриги, че съм влязъл в политиката като съветски шпионин, като скрит комунист и саботьор. Разбирам всички тези психолози и клиноведи. Съдели са или по собствените си, или по единствено познатите им мотиви за човешко поведение^[228].

Обвиняван бях и в месианство, от което трябваше да се подразбира, че имам някакъв вид умствено разстройство. Един вид: „Кой е тоя наглец, та се мисли за месия?“. Тук вече има нещо вярно. Възприемах участието си в политиката като мисия, като задача, която да реша и след това да се върна към професията си, която обичам. Заблуждавах се, че това няма да бъде задълго, а то продължи 24 години. Имах професионално самочувствие и самонадеяност, че мога да участвам в решаването на тази толкова мащабна и съдбовна за страната задача. До края на 1994 г. целта ми бе да помогна само за икономическата трансформация. Познавах добре известните български икономисти, а и те ме познаваха. Преценявах критично нивото на своите умения. Имах много рядкото съчетание от икономическа и математическа подготовка и известен опит. Те ми даваха предимството бързо да вниквам в сложни системи. Но никога не съм стигал дотам да си мисля, че мога сам да преобърна българската икономика. Достатъчно ми бе да бъда експерт на много по-високо ниво от тези в БСП. Това не бе трудно при тяхното непознаване на пазарната икономика и нанесените им от марксизма поражения.

Спираше ме и друго. Малката ми дъщеря Мина бе в инфекциозна болница с остра форма на хепатит. Лекарите дълго време не можеха да овладеят настъпващата болест. Всяка вечер с растяща тревога ходех да я видя. Изчетох каквото намерих за болестта и следях опитите за нейното лечение. Те не даваха резултат. Някъде преди Коледа ми казаха, че са започнали да ѝ вливат кръвна плазма. Знаех, че това е последното средство за овладяване на заболяването. Попитах крайно разстроен лекуващия лекар защо се е стигнало дотук. Каза ми буквално: „Не искам да ми кръвне в ръцете“. Не знаех какво точно означава, но ми прозвуча страшно. Не помня как съм казал на Елена, когато се прибрах вкъщи. Паметта на всеки е жалостива, изтрива най-травматичните спомени.

Въобще не ми бе до политически отговорности.

Вкъщи се случих до телефона, когато иззвъня. Заплахата този път бе обвързана с условие и съвсем конкретна. „Ако станеш председател на СДС, дъщеря ти няма да излезе жива от болницата“. Не знаех откъде знаят за дъщеря ми. Не знаех и какво точно знаят за изхода на болестта ѝ. Не знаех могат ли да изпълнят заканата си. Знаех само откъде идва. За това винаги съм бил наясно.

Изплаших се, както не съм се плашил никога дотогава, а и след това в живота си. Потърсих помощ от НСО и от служебното правителство. Поеха риска и сложиха охрана пред стаята на дъщеря ми в болницата сред инфекциозно болните. За това ще бъда винаги признателен. Поставената охрана не помагаше никак на решението на моя проблем. Трябваше да избирам между два много лоши варианта на своя живот – политика или бягство.

Вероятността да бъда избран, бе голяма. Но не бях поемал персонална политическа отговорност. Всички, с които съм работил, знаят, че умея колективно да обсъждам, анализирам и вземам решения. Но в политиката няма колективна отговорност. Тя се носи само от един, защото се знае, че лидерът взима сам най-трудните и конфликтни решения. Такъв опит нямах. Като министър на финансите участвах в колективен орган на изпълнителната власт – Министерския съвет. Най-важните финансови решения взимахме след обсъждане от Колегиума на министерството.

Отиването на политическото поприще означаваше в значителна степен да загърбя професията си, да се уча отново. Предварително знаех, че каквито и политически умения да придобия, грешките ми щяха да причиняват многократно по-големи щети. Бе пряко силите ми да поема лична отговорност за СДС, който непрекъснато се разпадаше, но същевременно бе и единственият двигател на реформите в България.

Бях разбрал също, че отстраняването на лидера е голяма победа на политическия противник и затова щях да стана главна мишена на всички ретроградни и реакционни сили в страната и извън нея. А тяхната жестокост няма граници.

От друга страна, си давах сметка, че ако побягна, няма да спра да бягам през целия си живот. Ще бягам винаги и от всичко, което ме плаши.

Бях предизвикан по най-бруталния начин. Вътрешно най-силно ме възмущаваше самата мисъл, че гледат на мен като на страхливец, когото могат да изплашат. Дъщеря ми Яна нарича това предизвикателство „да позволиш да ти извадят гръбнака“. Тя разделя хората на два типа – със и без гръбнак. Без гръбнак си винаги пречупен, винаги се гърчиш и си дезертьор по определение. Да избера да стана такъв, бе непоносимо решение.

Единственият ми опит от преследванията преди 1989 г. бе да се съпротивлявам, като понасям.

И последно, след излизането на Демократическата партия и след смъртта на Илко Ескенази в СДС остана запазено едно реформаторско ядро. За мен тези няколко десетки политици бяха единствената надежда за България, а техните очи бяха насочени към мен. Щях да ги разочаровам и да им покажа, че наистина съм страхливец. Това ме накара да се съглася да бъда номиниран. След като Филип Димитров бе понесъл с достойнство председателството на СДС, надявах се да мога да се справя.

Образците на своето поведение съм намирал в книгите. Тогава не познавах добре българската история. Щеше да ми бъде много, много полезна. Винаги съм имал интерес към историята на Древния Рим. Опитвах се да следвам напътствията за служба на обществото на стоиците Марк Аврелий^[229] и Луций Сенека^[230]. Представях си, че след като поема голямата политическа отговорност, ще ми е нужна единствено повече издръжливост. Надявах се да мога да я проявя, заедно с повече твърдост и без да изменям на собственото си ръководно начало. Ако донякъде съм успял да постигна нещо с реформите и да понеса това, което последва с мен и с моето семейство – в голяма степен се дължи на напътствията на тези двама най-достойни римляни.

Гражданинът е добре, когато обществото, от което е частица, следва своя път на развитие. Истинският гражданин не може да бъде добре, когато Отечеството му загива. Каквото и да може да постигне за себе си, когато средата около него е в упадък, нейната мрачна сянка ще забулва живота му, също и този на неговите деца и внуци. Наистина има такива, които просперират дори в концлагер, както свидетелства Джеймс Клавел^[231]. Не съм от тях. Не мога да бъда щастлив в нещастно обкръжение.

Решен бях да посрещам последиците от избора си. Никога не съм търсел друга причина за това, което последва. Изборът си бе мой. Същевременно вярвах дълбоко, че тези, които ме подкрепиха, няма да ме предадат, че ще поемат своята отговорност. Това отчасти стана, отчасти не. В последвалите години често се шегувах, че гърбът ми е като на таралеж от забити ножове или че кожата ми е станала твърда като на носорог от зараснали рани. Истината е, че след избирането ми за председател на СДС силата ми вече не произтичаше само от мен, а от доверието на тези, които ми го дадоха. Хората избират и с това създават лидера. Той никога не е готов предварително. Тези, които му повярват, му дават от своята сила. Без нея той си е човек като всички останали.

Баща ми получи първия си инсулт и влезе в болница за възстановяване. Винаги ме подкрепяше и преди, и след удара. Омаловажаваше пораженията от първия удар и последвалите няколко микроинсулта. Говорехме често за политика. Никога не го видях разколебан, дори за миг. Имаше свое мнение и си го защитаваше. Така че подкрепата му бе по принцип съпроводена с критика. Майка ми също ме бранеше където можеше, но често ме гледаше с широко отворени от страх очи. Казваше: „Ти не ги познаваш, сине. Не знаеш на какво са способни“. Разказваше ми, че са затваряли дядо ми в старата джамия в Дупница по време на колективизацията. Бях на 13 години, когато го пребиха. Получи много тежък инсулт и почина. Синовете му бяха тръгнали да отмъщават. Сестрите им едвам ги спряха. Може би е имала това предвид, а може би някакъв друг свой опит.

Без подкрепата на родителите и на семейството ми може би нямаше да посмея да поема ръководството на СДС. По време на тежки реформи всеки политически лидер има нужда от здрава опора. Моето семейство бе такъв източник на подкрепа и стабилност.

ДПС в опозиция

Първоначално Движението следваше курса на Желю Желев – бе умерена опозиция на управлението на Демократичната левица. В своето обръщение към народа от 31 май 1996 г. в Пловдив той отсъди със закъснение: „Истината е, че стигнахме предела. Предел, отвъд който в опасност вече не е правителството, а държавата. Правителството на Виденов се провали“.

Президентската присъда подтикна два месеца по-късно ДПС да участва в създаването на парламентарната коалиция „Обединени демократични сили“ заедно със СДС и с Народен съюз и да участва в парламентарния натиск за сваляне на правителството. Участва и в отстраняването на Желев като кандидат за президент, като повечето от избирателите му подкрепиха Петър Стоянов на вътрешните избори за кандидат на Демократичните сили.

През тези години ръководството на ДПС и особено Ахмед Доган започнаха да стават близки със създадения от репресивните служби на комунистическия режим конгломерат „Мултигруп“. Заедно със СИК и ВИС те не се криеха в онези времена. Истински престъпният им характер пролича при управлението на НДСВ след войната помежду им, която доведе до избиването на близо 150 души.

Институционалният разпад

Разпадът обхвана първо управляващата БСП. За първи път нейният председател в доклад пред конгрес призна наличието на дълбок вътрешен разкол^[232]. Той посочи трите различни крила в ръководството и различните интереси на избирателите. Преди това Стефан Продев^[233] бе разделил бившите комунисти на „червени бабички“ и „червени мобифони“, така че признанието за откъсване от избирателите не бе новина. Важно бе, че докладът констатира нежеланието на нито едно от крилата да прави реформи. В това те бяха единни. Жан Виденов, неговият екип и най-близки поддръжници се оказаха единствените, осъзнали се от катастрофата. Само те, поне на думи, си даваха сметка за неизбежността на реформите. Той настояваше партията му да поеме отговорност пред обществото и да го направи, като сключи споразумение с МВФ, въведе валутен борд и извърши мащабна масова приватизация.

Когато се запознах с този доклад, си мислех, че тази БСП признава истината чак когато няма никаква друга възможност. Сега, препрочитайки откровения текст, си давам сметка колко изкривени представи за реалността е споделял нейният председател. Той не разбираше какво трябва да се направи. Вследствие на това стана един от първите, които започнаха да наричат „реформи“ собствените си неадекватни действия.

Повторната катастрофа и нежеланието за реформи отслабиха силно БСП. Остана да я обединява единствено фалшивият страх от възмездие. Дълбоко в себе си знаеха, че го заслужават. Ако бяха в позициите на СДС със силната външна подкрепа зад гърба си, бившите убийци и насилници сред тях най-вероятно щяха да отмъщават. Но никой от нас не бе такъв. Тогава не си обяснявах защо бившите комунисти все повтарят, че демократите са реваншисти, които ги заплашват. Сега си давам ясно сметка, че това е било самовнушение за вътрешна употреба, за спойка на собствената им партия.

Хората запомниха безпомощното състояние на държавните институции в края на управлението на Демократичната левица със стикерите на СИК и ВИС, разлепени по магазинчетата, ателиетата и работилниците. Мутрите поемаха сигурността на гражданите и тяхната собственост срещу принудително заплащане. Рекетът напълно и безцеремонно изместваше държавата от основната ѝ и най-важна функция – да гарантира сигурността в страната.

Докато това ставаше, парламентът приемаше служебни ратификации на междудържавни споразумения; такива, които произтичат от решението за официалния дълг в Париж, от членството в Световната търговска организация (СТО), за целеви кредити, от асоциирането към ЕС, за взаимна защита на инвестициите и за отмяна на двойното данъчно облагане.

Тридесет и седмото ОНС предприе многократни промени в законите за собствеността и ползването на земеделските земи, за приватизацията и реституционните закони. Вследствие на тези промени процесите на преструктуриране на икономиката почти спряха. Повечето промени бяха опити на управляващото мнозинство да извърши смяната на собствеността по собствените си разбирания. Основната цел бе да бъде забавено раздържавяването.

Институционални реформи липсваха. Комунистическото отношение към държавните институции се проявяваше все повече – в стремежа да бъдат сменени ръководителите на редица институции, като Държавната спестовна каса (ДСК), Националния осигурителен институт (НОИ), Държавния застрахователен институт (ДЗИ) и пр., по сталински – „няма човек – няма проблем“. Бе сменено ръководството на БНБ. За управител бе назначен Любомир Филипов, а за подуправители – близки до ръководството на БСП. Дълго време обществено и политическо внимание привличаха опитите на Жан Виденов да освободи генералния директор на БНТ Иван Гранитски. Той минаваше за по-либерален и целта на премиера бе да го замени с верен свой поддръжник. Успя чак през юни 1996 г.

И все пак имаше и една стъпка напред в реформите. По настояване на Димитър Радев, който още от 1991 г. бе заместник-министър на финансите, Министерството на финансите разработи и парламентът прие устройствения закон за държавния бюджет на страната. Така бе поставена добра основа на една от най-важните институции. Нямаше положителен ефект от тази крачка в правилна посока. Условията за прилагането на новоприетия закон бяха повече от лоши. Той не спря огромния дефицит на държавните финанси и провала в тяхното управление.

В онези години съм наблюдавал много пъти, че сама по себе си всяка институция, дори и правилно изградената, с точно премерени и добре зададени функции и отговорности, не е в състояние да предотврати щети или да постигне ползи. Нужни са и други много важни предпоставки. Институциите сами по себе си са безсилни, ако се води неправилна политика, ако отсъства воля в управляващите. Може би това не е така при установени и зрели демокрации, но в нашия период на преход правилото важи с всичка сила.

Друга причина за този феномен е липсата на обществено доверие в държавните институции. От една страна, това недоверие бе наследено от комунизма, но от друга, се натрупа допълнително поради честите провали. По време на преход, когато хората не виждат напредък, търсят смяна на управляващите, а не смяна и надграждане на институциите. Търсят отговор на въпроса „кой?“, а не на въпроса „защо?“. И така обезсилват институциите си.

Има още една причина. Тя се крие в липсата на приемственост на политиките на прехода. СДС и БСП поставяха диаметрално противоположни цели пред най-важните институции в страната. До консенсуса за членство в НАТО ние се възприемахме като врагове. Това разграждаше авторитета на институциите. Не е възможно веднъж едни политически власти да целят едно, а след това други – съвсем друго, и да се очаква, че администрацията ще бъде в състояние да се обръща на 180 градуса и хората ще имат респект към държавните органи.

Икономиката отново в колапс

Икономическата политика в 1995 г. и 1996 г. бе самостоятелно „творчество“ на БСП^[234]. Не е необходимо да се навлиза в подробни макроикономически анализи, за да се търсят доказателства за това. Първата година съвпадна с икономическо оживление на световните пазари. Освен това за изчисляване на БВП бе приложена изцяло западната методология, която отчита услугите от собствените жилища в потреблението на домакинствата. Преизчислени бяха инвестициите и бе възприето, че са дали положителен принос за растежа. На тези две обстоятелства се дължеше отчетеният икономически растеж – първоначално 2.6%, впоследствие коригиран на 2.1%. Със същия процент нарасна и броят на заетите. За екстензивния растеж спомогна бързото увеличение на износа, който компенсира спадането на потреблението на домакинствата и на държавата^[235]. Този износ на свой ред се дължеше на голямото обезценяване на българския лев през 1994 г.

Инфлацията през декември 1995 г. в сравнение със същия месец на 1994-та бе 32.9%. Както посочва в отчетния си доклад БНБ, това се дължи на спирането на процеса на либерализация на фиксираните и пределните^[236] цени. Вместо либерализация бе приет Закон за цените^[237]. С него бе създадена сложна система за държавно регулиране и контрол на цените, която деформираше пазара. В закона се регламентираше определяне на фиксирани и пределни цени, на пределни надценки, отстъпки и комисиони, на минимални цени, на защитни изкупни цени, на правила и нормативи за образуване на цени, включително и за това как да се калкулират разходите за производство и реализация. Предвиждаше се дори въвеждане на временна забрана до 6 месеца за изменение на цени. Тази държавна намеса не спря средногодишната инфлация, която бе 62.1%. Независимо от номиналното им покачване тя обезцени реалните общи доходи на населението с 8.7%^[238]. Същевременно взетите политически решения силно влошиха състоянието на фирмите производители и на земеделците.

Загубите на фирмите от обществения сектор надхвърлиха 53 000 млн. лева. Общата им финансова задлъжнялост в края на 1995 г. достигна 514 000 млн. лева, като 40% от нея бе към банките. „Високата задлъжнялост на фирмите от обществения сектор е съпътствана с намаляване на тяхната ликвидност, което в редица случаи предизвиква и неплатежоспособност. През 1995 г. фирмите от обществения сектор са изплатили само 54% от начислените лихви по банковите кредити и около 75% от главницата по кредитите с настъпил падеж.“^[239] Това стана, въпреки че държавата изчисти през предходната година банковите портфейли от несъбираемите кредити на държавните предприятия.

Експертите на БСП очевидно нямаха представа какво представлява растежът в условията на пазарна икономика и се опитваха да го постигат с методите и средствата, които познаваха отпреди 1989 г. Според най-авторитетното научно определение: „Икономическият растеж на дадена страна може да се определи като дългосрочно увеличение на капацитета за доставка на все по-разнообразни стоки на населението, като този увеличаващ се капацитет се основава на усъвършенстваната технология и институционалните, и идеологически корекции, които тя изисква“^[240].

Отчетеният растеж не се дължеше на усъвършенстване на технологията, защото преките чуждестранни инвестиции бяха пренебрежимо малки, а собствени технически новости нямахме. Нямаше нарастване на ефективността на нито един от производствените фактори. Ако е бил реален, несигурният растеж се е дължал изцяло на нарастване на броя на заетите. Бившите комунисти се радваха, че са спрели спада на дела на промишлеността, без да разбират, че така преустановяват положителната структурна промяна на българската икономика. Отчиташе се растеж, но продължаваше да се влошава структурата на потреблението на домакинствата. Най-красноречивият показател за това бе нарастването на дела на разходите за хранителни продукти в общите разходи от 46.3% в 1995 г. до 48.2% в 1996 г. Започна масова емиграция на български граждани както вън от страната, така и към градовете. Засили се враждебното отношение към частната предприемаческа активност. Деморализацията ставаше все по-силна. Пътищата бяха пусти, транспортът замираше, хората в провинцията се затваряха в натурално стопанство. България се изолираше от Западна Европа и света. „Институционалните корекции“ на управляващите бяха точно в противоположната посока. Не увеличаваха, а напротив – намаляваха производствената ефективност на държавните предприятия. Задържаха преструктурирането на производството и потреблението в страната.

Нарастването на БВП в първата година на самостоятелното управление на БСП не отговаряше на нито една от изброените по-горе 6 характеристики на съвременния икономически растеж на Нобеловия лауреат Саймън Кузнец. Въпреки това изпълнителните директори на МВФ поздравиха властите за „значителната макроикономическа стабилизация, постигната през 1995 г.“, макар да предупредиха, че постигнатите успехи могат бързо да бъдат разсеяни^[241].

„Постигнатите успехи“ бяха „разсеяни“ още в следващата година, когато управлението на Демократичната левица причини най-големия срив на икономиката след началото на прехода. БВП намаля с -10.9%^[242]. Доходите на населението реално спаднаха с катастрофалните -31.5%^[243]. Цените на потребителската кошница през декември 1996 г. бяха с 310.8% по-високи от декември 1995 г.^[244] Средният месечен валутен курс на лева се обезцени 6.56 пъти^[245] и в края на 1996 г. бе вече 500 лева за долар.

Още в средата на 1996 г. изразих съмнения в реалната стойност на валутния резерв на страната. Предупредих, че „просто няма да има какво да спре долара да поскъпва и лева да се обезценява“^[246]. С обезценяването на лева дойде и най-лошото. За втори път след 1990 г. бе въведена купонна система за най-необходимите хранителни продукти.

Децата в домовете за сираци, боси и изоставени от държавата, ядяха семки вместо хляб. Членовете на създадената от съпругата ми Елена фондация „Бъдеще за България“ обикаляха да търсят брашно и да събират помощи за тях и не само за тях. Нуждаещите се бяха много. Най-милосърдни се оказаха Червеният кръст, бизнесмени от Ливан и от Българо-германския форум. В помощта най-активно и всеотдайно се включи съпругата на посланика на Германия г-жа Метцгер. Г-жа Донка Паприкова^[247] възроди хуманитарното дарителство в България в онази най-ужасна зима на 1997 г. Спаси много възрастни хора. Бе последната им утеха.

В един дом за психично болни хора един човек ми поиска вратовръзката, която, кой знае защо, носех. Друг каза: „Кога отново ще видим истински хора тук?“.

Обезценяването на собствеността

Стойността на активите зависи от икономическите условия в страната. Случващото се не бе обикновена икономическа рецесия със спадане на БВП за две-три тримесечия, с временно нарастване на безработицата и с по-голям дефицит в публичните финанси. Не бе и икономическа криза, която според теорията се проявява в „драматични движения на номинални променливи като големи амортизации на валутата“^[248], „катастрофи на фондовата борса“^[249] и „бързо намаляване на цените на активите“^[250].

Българската криза в 1996 г. и началото на 1997 г. имаше катастрофални мащаби. Обезценяването на националната валута бе многократно и необратимо, спадът на БВП – толкова дълбок, че продължи повече от десетилетие, намаляването на броя на заетите – толкова силно, че причини вълна на невиждана икономическа емиграция от страната. Обезценяването на всички активи бе усилено от изпадането на значителна част от фирмите и банките в несъстоятелност. Невъзможно бе да бъдат обслужвани кредитите. Вносните суровини, материали и инвестиционно оборудване бяха недостъпни. Невъзможно бе или бе крайно трудно с фирмените активи да се произвеждат стоки и услуги. Купоните, опашките от ранни зори, нищетата бяха непоносими, затова и хората бързо ги забравиха. Фалитът на България от 1990 г. предизвика катастрофална икономическа криза. В края на 1996 г. последва повторна национална катастрофа с още по-големи поражения. Малцина тогава и още по-малко сега си дават сметка за техните трайни последици, а една от тях е драматичното обезценяване на всички – държавни и домакински, български активи.

Втората катастрофална криза нанесе най-силен удар върху стойността на производствени активи. Допуснато бе ново, този път 24-кратно обезценяване на лева от 70.7 лв./US$ на 31.12.1995 г. до 1677 лв./US$ – средно в 1997 г. На всичко отгоре в периода 1995-1996 г. комунистическото разграбване на входа и изхода на предприятията се ускори. Мнозинството структуроопределящи предприятия станаха неплатежоспособни. Това причини на свой ред масови банкови фалити, а те – допълнително драстично обезценяване на активите. Капанът на безизходицата се затвори.

Приватизацията – на дребно и масова

Управлението при Жан Виденов приватизира 7.8% от подлежащите за приватизация активи на държавните предприятия^[251] – предимно малки предприятия в добро финансово състояние. На част от тях държавата бе поела несъбираемите кредити. Купувачи бяха основно РМД-та, ръководени от стопанската номенклатура на БКП, които материализираха дадените им в 1995 г. значителни привилегии. Затова приходите от проведената „малка“ приватизация дадоха само 1.3% от прекия финансов ефект от всички приватизационни сделки^[252].

Проведената приватизация не удовлетворяваше апетитите на номенклатурата. Голямата част от държавните производствени активи оставаше недостъпна зад барикадата от натрупани дългове и фактическа неплатежоспособност. Натрупаните нови – след 1990 г., необслужвани дългове надминаваха 1000 млрд. лева и нямаше как да бъдат стоварени върху държавата без огромен скандал. Освен това международните финансови институции нямаше да се съгласят повторно на тази операция. Още повече че ако бяха изчистени от дълговете им, структуроопределящите държавни предприятия щяха да бъдат недостъпно скъпи. Затова бе стартирана т.нар. масова приватизация. Раздадени бяха приватизационните бонове и процесът бе стартиран.

На приватизационните фондове, окупирани от номенклатурата, се предлагаха сравнително платежоспособни държавни предприятия. Центърът за масова приватизация отчете, че по този начин са приватизирани 22.08% от подлежащите за приватизация активи на държавните предприятия срещу нулеви приходи за държавата^[253].

Въпреки че по този метод бе раздържавена толкова значителна част от държавната собственост, след 20 години стана ясно, че масовата приватизация е донесла по-малка стойност на участвалите в нея български граждани, отколкото първоначалната стойност на приватизационните бонове. Участвалите в масовата приватизация вече даже не я търсят. Това не се отнася за създателите на приватизационните фондове. Те ги преструктурираха в инвестиционни. В зависимост от качествата си на ръководители те се справиха различно. Някои съсипаха напълно придобитите предприятия. Други ги продадоха повторно или разпродадоха на части техните активи. Трети – малка част от 10%, според проникнала в медиите информация, успяха да ги запазят и развият.

Бях предварително сигурен, че масовата приватизация ще завърши така за гражданите. Исках да я бойкотираме, но не успях да убедя всички в тезата си. Дори сам направих компромис да участвам символично с 1000 лева в приватизационния фонд „Света София“. Александър Божков ме заведе на общото събрание при учредяването му. След това години плащах за своята отстъпчивост. Налагаше се да се срамувам, че нямам отговор на въпроса какво става с „нашия“ фонд.

Пред втори външен фалит

Управлението на левицата продължи да увеличава вътрешния държавен дълг по начина, по който това правеше триумвиратът. Продължаваше да поема несъбираеми задължения или да разходва средства за непазарни политики. Пример за такава политика бе защитата на земеделските производители. Промененият закон предвиждаше прогнозни цени, подпомагане със защитна изкупна цена, задължително изкупуване, предварително плащане от Фонд „Земеделие“ на 50% от дължимата цена, предоставяне на нисколихвени кредити. За целта се мобилизираха средства от ежегодните субсидии от държавния бюджет (чийто размер бе до 0.5% от отчетения за предходната година брутен вътрешен продукт), част от приходите от приватизацията и от много други източници^[254]. Цялата тази политика, започната през юни 1995 г., доведе до зърнената криза.

Друг пример бе предоставянето на 885.3 млн. бюджетни средства на банка ДСК за погасяване на просрочени към края главници по кредити на общините^[255]. Тези кредити бяха за изграждането на жилища, част от които бяха разпродадени на безценица. Предоставените средства увеличиха държавния дълг. Същата последица имаше „оздравителната операция“ на Министерския съвет за вливане на ликвидност на Стопанска банка и на „Минералбанк“^[256] в средата на 1995 г. Поемането на дълг по тази операция бе оценено по документи за 11 250 млрд. лева^[257].

Вътрешният държавен дълг нарасна и след държавната защита на влоговете по сметки в търговските банки, за които БНБ поиска несъстоятелност. Защитата се изразяваше в създаване на фонд от гаранционни държавни ценни книжа^[258]. Първоначално дори не бе ясно колко голям ще бъде фондът.

В резултат на тези политики в края на 1997 г. Министерството на финансите отчита външен държавен дълг от US$ 8743 млн.^[259] и вътрешен от 2780 млн. деноминирани лева, или общо правителственият дълг отново бе около US$ 10 593 млн. „Относителният му дял спрямо БВП обаче е изключително динамичен и варира от рекордните 303% през 1996 г. до 86% през 1998 г.“^[260]

Най-силният аргумент за това, че България бе изправена пред втори фалит, е следният. Според данните на БНБ за обслужването само на държавния външен дълг в 1997 г. са били дадени US$ 897.1 млн.^[261] Пак от същия източник се вижда, че в края на декември 1996 г. целият валутен резерв на страната, с включена резервната позиция в МВФ, е бил СПТ 483.4 млн., или около US$ 696.1 млн. Въпросната резервна позиция в МВФ не означава наличност на валута, а възможност да се получи такава, ако се изпълнят определени от Фонда условия, т.е. при изпълнение на споразумение. Това не се случи.

Читателят може сам да прецени, че не е било възможно собствените резерви на страната да стигнат за обслужване на външния ѝ дълг. Управлението на Демократичната левица водеше България към сигурен втори държавен фалит в средата на 1997 г. Затова прие без възражения всички условия на МВФ.

Банковият срив

И през двете години критичното положение на банковата система бе обект на политическия дебат. Най-често той бе иницииран от СДС. В телевизионно интервю от 31 юли 1995 г., почти една година преди да започнат банковите фалити, предупреждавах: „Правителството е постигнало привидна финансова стабилност само благодарение на това, че страната се превръща в пералня на мръсни пари. В действителност не е направено нищо, за да се стабилизира финансовата система, напротив – губещи банки и техните директори оглавяват в момента банковата система и това обещава големи трагедии на финансовия пазар. Трагедиите ще се разразят тогава, когато хората разберат, че много от банките са били на практика пирамиди“^[262]. Много преди обявяването на техните списъци обвинявах кредитните милионери.

Година по-късно сочех замисъла на управляващите с Банковата консолидационна компания. Правителството имаше намерение да вложи получените средства от приватизацията, за да оздрави банките: „Тоест да запуши дупките, през които са изтекли колосални средства – но къде? Кой е завлякъл тези пари? СДС е против това държавата, бюджетът, приватизацията да се подчиняват на идеята да се запушват дупки от грабежа, който си е позволил един елит от 500-600 души. Тук няма политика. Тук има криминални случаи“^[263].

Подобно на ролята на стопанската номенклатура за приватизирането на печалбите и национализирането на загубите на държавните предприятия, същото се случваше в българската държавна банкова система. Само че този път загубите бяха и за населението, което държеше свои влогове в 16-те банки, обявени от БНБ в несъстоятелност^[264]. Щетите върху вложителите не бяха компенсирани. Законът така регламентираше тяхната защита, че всички загуби от бързото обезценяване на лева паднаха върху тях. След време се оказа, че са компенсирани влогове на стойност само за 90 млн. деноминирани лева и за US$ 190 млн.

Сега има много версии за банковите фалити. Твърди се, че МВФ е настоявал да се направят. Ако е вярно, това не е съществена, а формална причина. Защото важно е не кой инициира несъстоятелността, формално това бе БНБ, а защо го направи. Защо се сринаха тези 16 банки, това е въпросът. Ако са били добре управлявани и в стабилно състояние, не е имало кой да ги фалира само защото са български частни или държавни банки.

Разбира се, имаше големи злоупотреби на собствениците, но по-важните причини да се стигне до масово затваряне на банки са други. На първо място, това е многократното обезценяване на активите от всякакво естество, които са били заложени като обезпечения на кредити. Този процес буквално изпари банковите гаранции. В условия на повторна национална икономическа катастрофа обезценяването на активите най-силно засегна най-чувствителния сектор на икономиката – банковия.

На второ място, причината е в надзора на БНБ. Фактически в продължение на 4 години не се упражняваше задължителният надзор. Той бе заменен с изпълнение на политически поръчки за даване на кредити на посочени лица, за приемане на слаби или несъществуващи обезпечения, за лицензиране на банки на лица от номенклатурата, които нямаха каквато и да е подготовка да ги управляват, за покриване или прикриване на очевидни нарушения.

На трето място – водената политика от триумвирата и Демократичната левица да задължи със специални закони и под заплахата от персонални санкции държавните банки да отпускат съмнителни кредити и да ги натовари с част – до 50%, от щетите, когато не успеят да съберат лихвите по тях и да си възстановят главниците.

На четвърто, но не по важност, място е поведението на международните финансови институции. Не е убедително да се твърди, че те са били изненадани от банковите фалити или че са били незапознати с тежкото състояние на банките. За пасивността им няма обяснение, след като ние в СДС, без да разполагаме с техните експерти, виждахме и предупреждавахме за задаващия се банков срив. И досега не ми е ясно защо след като са виждали всички посочени по-горе причини, не са направили опити да противодействат. Поне да накарат БНБ да си върши надзорните функции, които законът ѝ е възложил.

Валутният борд

Изводът e, че колкото и да е добра една законодателна реформа, тя не може да е полезна без правилна политика, политическа воля и доверие на обществото в управляващите. Този принцип определи отношението на СДС към идеята на Майкъл Деплер за въвеждане на валутен борд в страната. МВФ стигна до нея след осъзнаване на безизходното положение на страната и безуспешния опит на правителството да получи външна подкрепа. В началото на юли 1996 г. бе изпратено писмо до изпълнителните директори за сключване на следващо двугодишно стендбай споразумение за СПТ 400 млн. Не знам на какво основание то бе одобрено и дори бе отпусната първата финансова подкрепа. Почти веднага стана ясна неспособността на управляващите да изпълнят току-що сключеното споразумение. През есента Фондът прекрати подкрепата си и започна да настоява за надяване на усмирителна ризница на БНБ, а и на правителствените разходи.

Първите ми реакции от началото на ноември бяха, че това е „пълно разочарование от политиката на правителството“, че „това е най-крайната мярка, която се прилага в света. Електрошок върху спряла сърдечна дейност“. Твърдях, че „ако БСП приеме борда, трябва да се разпусне като партия, тъй като противоречи на цялата ѝ политическа идеология“ – той бе публично признание за тотален провал. Настоявах също всички нейни лидери да бъдат съдени съобразно закона за предизвикване на национална катастрофа, защото бордът е точно това – констатация за фактическа катастрофа. Адресирах персоналната отговорност към управителя на БНБ Любомир Филипов и финансовия министър Димитър Костов. Сочех за главна причина за повторната катастрофа това, че не се прави структурна реформа. Предупреждавах, че ако не се въведе валутен борд, Виденов трябва да обяви мораториум върху обслужването на външния дълг и всеки притежател на български брейди облигации да може да се удовлетвори от имуществото на българската държава. Направих и исторически паралел, като припомних, че България е изпадала в подобна ситуация след всяка национална катастрофа, а след това виновниците са били съдени и е бил въвеждан външен квестор в БНБ. Политическото решение във всички случаи виждах в предсрочни парламентарни избори^[265].

Сега по някаква странна, във всички случаи неикономическа, логика мнозина у нас претендират да са въвели валутния борд в България, да са негови бащи и майки. От всички тях разбирам само мотива на професор Стив Ханке. Той е теоретик, видял е практическо приложение и някакво потвърждение на теорията, която подкрепя, и претендира да е участвал в нейното изпробване. Въпреки че като видя Модела на Паричен съвет в България, се отказа публично да го подкрепи и му предрече неуспех.

Останалите ги разбирам с усилие. Така се опитвам да разбирам и днешните защитници на борда. Защото той отнема правата на БНБ да провежда паричната политика в страната. Без тези права за самостоятелна политика България се опитва вече повече от 20 години да следва останалите страни в Източна Европа и не успява. Основна причина за това е, че те имат гъвкава монетарна политика, която им позволява да реализират и други цели освен стабилността на своята парична единица. Сред тези цели най-важните са поддържането на динамичен и балансиран макроикономически растеж и по-бързото преодоляване на икономическите рецесии. Затова често използвам метафората, че валутният борд е като пранги за българската икономика, с които тя трябва да компенсира изоставането си от средното европейско равнище. Въпреки това продължаващото самооковаване на страната и сега има своите защитници в обществото. Оставям политиците настрана, защото тях ги движат други мотиви.

Никой от привържениците на борда не е доказал, че той е в състояние да обуздае корупцията на високите нива. Напротив – това, което наблюдаваме, е, че той съжителства с нея.

Освен това практиката показа, че отнетият суверенитет на централната банка не е гаранция, че няма да има банкови фалити и ограбване на вложителите^[266]. Бордът не е в състояние да възпрепятства прекомерните бюджетни дефицити, когато правителството реши да ги направи. Няколкото години с такива дефицити след 2009 г. потвърждават това твърдение.

Въвеждането му не създаде доверие в България. Напротив! Първото излизане на страната на международните пазари на суверенните дългове с продажба на държавни ценни книжа стана 16 години след неговото приемане. Успехът на това първо пласиране на голям обем български облигации изобщо не може да бъде свързан с осакатената емисионна политика на БНБ. Той е следствие на стечение на два важни процеса – спад на лихвите в световната икономика и трайната макроикономическа и политическа стабилизация на страната.

Никой не е доказал и сигурно не може да докаже, че този отнет суверенитет продължава да е необходим, след като България стана член на ЕС. Защото това членство е по-важна гаранция за пълната независимост на БНБ. Тази гаранция допълнително бе засилена, след като БНБ стана част от Европейската система на централните банки.

Валутният борд бе инструмент за овладяване на катастрофална криза, наложен на страната след провала на българските управляващи, след провала и на екипа на Фонда в опитите му да управлява рисковете за платежоспособността на страната, най-вече заради неспособността му да анализира и оцени политическия риск. С този инструмент бяха спрени два крайно негативни процеса. Първият бе обезценяването на левовите спестявания и съответно на левовите кредити, което даваше възможност за ограбване на вложителите и за облагодетелстване на т.нар. кредитни милионери, между които най-големият бе българската държава. Вторият бе обезценяването на текущите доходи под формата на работни заплати и пенсии, което водеше до драстично намаляване на покупателната способност и до свиване на потребителския пазар. Този процес се бе ускорил от есента на 1996 г. до февруари 1997 г. до такава степен, че парите на домакинствата не им стигаха да купят най-необходимите храни. Двата процеса доведоха до огромно по мащабите си обедняване на българските граждани по отношение на европейските. Това десетократно обезценяване на доходи, спестявания и активи направи България бъдещия най-беден член на ЕС.

Малцина у нас знаят, че този положителен ефект, който бордът упражни върху доходите, спестяванията и стойността на активите, е първата и задължителна цел, която преследват и постигат централните банки в голямото мнозинство страни по света, дори когато не са напълно независими. Когато тяхната независимост е гарантирана, те нямат право да кредитират правителството и да купуват неговите ценни книги, водят адекватна политика на надзор, не допускат нарушения от търговските банки и не си позволяват „спасителни“ операции на тези, които са изпаднали в затруднения, за сметка на данъкоплатците, но остават кредитор от последна инстанция. Когато спазват тези и редица други правила на професията^[267], централните банки, успоредно с постигането на основната си цел, могат да водят политика на целева инфлация, да контролират валутния курс, да регулират динамиката на кредитите и на лихвения процент, за да постига икономиката динамичен и балансиран растеж и да преодолява бързо периодичните рецесии.

Имаше финансови експерти, които знаеха, че истински независима централна банка може да защити националната валута, доходите и активите. Причината и те да подкрепят въвеждането на валутен борд бе пълното недоверие в политическите партии и в институциите на страната. Държавата бе абдикирала от своите права и задължения и малцина вярвахме, че може да си ги възстанови. Обяснявам си и днешното вкопчване във валутния борд от страна на неговите защитници с масово споделяния от българското общество институционален нихилизъм. То не вярва, че институциите му ще имат отреденото по закон поведение и ще изпълняват своите функции. Очаква всеки момент злонамерената власт да посегне отново на доходите и на спестяванията. И за съжаление, и досега продължава да получава потвърждения за своето недоверие. Затова възприема борда като дарен му отвън свещен атрибут, който гарантира спасение от кризи и съхранява благополучие.

Сред малцината, които вярвахме, че България може да се справи с катастрофата, като гарантира отново независимостта на БНБ, бяхме членовете на Националния изпълнителен съвет (НИС) на СДС. Твърдяхме, че има алтернатива на предложението БНБ да загуби своите суверенни права, възможности и отговорности. В края на ноември 1996 г. Политическият съвет на ОДС започна да отстъпва от тази позиция. Излязохме с декларация, в която задължително обвързахме въвеждането на валутен борд с три условия: „Признание за пълния провал на политиката на БСП, избиране на нов управителен съвет на БНБ и бързи предсрочни парламентарни избори“^[268].

За нас бе сигурно, че правителство, което няма мнозинство нито в собствената си партия, нито в парламента, нито сред народа, ще се провали, ако опита това много трудно и сложно начинание.

Позицията на СДС, че има алтернатива, оставаше неизменна. От Италия, където в Каденабия се изграждаше отново единството на Демократичните сили, заявих, че сме готови след провеждане на предсрочни избори да се ангажираме с управлението на страната и да постигнем стабилизация на лева без валутен борд^[269]. С тази позиция заминахме с Муравей Радев^[270] и Красимир Ангарски^[271] за Вашингтон, където имахме срещи в МВФ, СБ, Държавния департамент, министерството на финансите и Съвета за национална сигурност на САЩ.

Поставяхме си следните цели: първо, да обясним защо не можем да подкрепим въвеждане на валутен борд без предсрочни избори и да аргументираме защо ще бъдем непримирима опозиция на БСП и няма да влизаме в каквото и да е коалиционно правителство заедно с тях. Второ, да покажем, че сме алтернатива на управлението на левицата и можем да се справим без тази крайна мярка.

Контекстът за нас е неблагоприятен. В онзи период България бе загубила напълно своя авторитет с две последователно провалени програми за реформи с МФИ. Тяхната позиция бе напрегната и нестабилна. Те бяха подценили политическите рискове пред страната и независимо че не го признаваха на глас, бяха отговорни за нейния провал. Настояваха за консенсус точно защото не можеха да оценят политическите рискове. С него искаха да елиминират всички препятствия пред реформите.

Отново се видяхме със сенатора Джон Маккейн, който виждаше ясно вредата от бившите комунисти и не бе разколебан в подкрепата си за демократизацията на България. Срещнахме се и получихме подкрепа и разбиране от конгресмена Франк Уулф. Направихме важни срещи в Държавния департамент с Антъни Уейн, който бе помощник държавен секретар за Европа и Канада и в онзи момент първи човек в министерството поради оставката на министъра. Срещнахме се с водещи експерти в Съвета за национална сигурност – с Ричард Шифтър, който участваше в умиротворяването на разпадналата се Югославия; с Даниел Фрийд, който познаваше по име всички политици в нашата страна и в цяла Югоизточна Европа.

В МВФ имахме срещи с изпълнителния директор на нашата холандска група Йоханес Вейнхолц, с Масимо Русо – шефа на Майкъл Деплер и на Ан Макгърк, разбира се, и с тях двамата. В Световната банка се срещнахме с управляващия директор Кайо Весер и с директора за Югоизточна Европа Кенет Лей.

Читателят може да се учуди защо една малка опозиционна делегация е била приета на такива високи нива във Вашингтон и защо на консултациите е придадено толкова голямо значение. Отговорът е, че тогава те се интересуваха много от нас. Бояха се, че Балканите може да пламнат отново. На всички новопоявили се на територията на бивша Югославия страни, отчаяни от войните и мизерията, бе крайно необходим пример за успех, а той минаваше през успеха на реформите в България. Бяхме на противни позиции. Те настояваха много за консенсус, а ние бяхме тези, които искахме да свалим на всяка цена БСП от власт. Възможно е да са се надявали да ни умиротворят; да са ни възприемали като онзи, който влязъл с огън в склада за барут. Смятали са, че могат да ни вземат огъня, но това не се случи; не взривихме и страната.

За мен две бяха най-важните срещи. Разговаряхме с първия заместник управляващ директор на МВФ, съавтора на най-популярния учебник по макроикономика, професор Стенли Фишер. За първи път се докосвах до живата световна икономическа наука. Имахме изключителната възможност да консултираме нашите оценки и прогнози за страната с един от най-големите икономисти в света. С огромния си опит, по това време той бе на върха на своите възможности и авторитет. Кратките му, стегнати и пълни със съдържание изречения ми направиха много силно впечатление. Пожелах си да мога да се изразявам по същия начин.

Втората среща бе в американското министерство на финансите (US Treasury Department). Нея бях определил предварително като най-важна. Бе със заместник-секретаря на министерството Лорънс Самърс, който отговаряше за позицията на САЩ в МВФ. Знаех колко важна е позицията на финансовия департамент за цялостната външна политика на страната. Опитах се най-откровено и критично да обясня ситуацията; да аргументирам като неотложна нашата задача, прекратяването на управлението на БСП, и да получа ако не подкрепа, то поне разбиране.

Останах с убеждението, че навсякъде са ни разбрали, че си дават сметка колко опасно и вредно може да се окаже управлението на левицата в следващите месеци. Но се заблуждавах по отношение на това, че сме ги убедили да не търсят политически консенсус. Заблуждавах се и доколко сме ги убедили, че сме алтернатива за управлението на страната. Изглежда, успяхме да ги убедим единствено в това, че политическият риск от въвеждане на валутен борд от Демократичната левица е изключително голям. Удържахме отказа си да не участваме в изпълнителната власт под каквато и да е форма преди избори. Продължихме да настояваме за разпускане на парламента и предсрочни избори. Въпреки това в следващите месеци на най-дълбока политическа криза продължиха да ни убеждават да влезем в коалиционно „програмно“ правителство или в такова на някакво национално съгласие. МВФ отхвърли и претенцията ни, че можем да се справим с управлението без валутния борд и настоя за въвеждането му. За мен предписването на тази горчива рецепта бе доказателство, че не сме ги убедили в способността си да овладеем повторната икономическа катастрофа. А когато се връщахме, бях убеден, че сме получили политическо доверие. Дори да е било така, на мен ми стана ясно, че то има малка тежест в сравнение с позициите на експертите от МФИ и от американската администрация.

Времето изтичаше. Хиперинфлацията чукаше на вратата, както и мораториумът по обслужването на външния дълг^[272]. Позициите ни оставаха раздалечени: международните финансови институции оценяваха като много висок политическия риск; ние можехме да се движим само в рамките на заявеното дотогава като обединена опозиция в София, Мюнхен и Каденабия. На СДС оставаше един ход и това бе нашето становище от 12 декември 1996 г. В него обявихме, че „рисковете от въвеждане на валутен борд от сегашното правителство и управителен съвет на БНБ са неприемливо високи“^[273]. Сред политическите рискове сочехме: голямото обществено недоверие, при което е невъзможно да се съкратят разходите на държавата и доходите на населението; самите управляващи не бяха в състояние да създадат доверие в лева и банковата система, след като ги бяха разбили; вътрешнопартийните борби правеха БСП безпомощна с връщането към централизираното управление, с отказа ѝ от пазарните принципи и със силното влияние на комунистическата идеология върху партията. Освен това бе налице външно недоверие към управляващите, подкопано след неизпълнението на сключените споразумения с МФИ. Позициите на левицата се разпадаха. Изправена в ъгъла, тя не бе в състояние да защити интересите на страната при преговорите с МВФ.

Сред икономическите рискове изтъквахме, че валутният борд не може да реши проблемите на страната без ускорена и силна преструктурираща собствеността политика, тоест без приватизация. Налагаха се жестоки съкращения на бюджетните разходи, за да се обслужват външният и вътрешният дълг. Масовата приватизация не носеше касови постъпления на държавата и не можеше да подкрепи паричната стабилизация. Нямаше външна финансова подкрепа за обслужването на дълга. Не бе ясна социалната цена на борда, която щеше да се изрази в намаляването на доходите и в нарастване на безработицата. Слабата и фалираща банкова система заплашваше да се срути съвсем при бъдещите ограничения върху рефинансирането на банките от БНБ.

Съществени бяха и техническите рискове. Нямаше подготвено законодателство; нямаше програма с МВФ и съгласие на БНБ; нямаше програма за ускорена приватизация; нямаше подготвени буфери за банките. Имаше и още редица рискове от правно естество. Оскъден бе институционалният капацитет за въвеждането на валутен борд.

Основните ни изводи бяха, че забавянето ще доведе до хиперинфлация и че „успешно реализиране на стабилизационна програма с валутен борд от сегашното правителство е невъзможно“^[274].

Предлагахме незабавна смяна на членовете на управителния съвет на БНБ с ползващи се с общо доверие професионалисти; прилагане на парична, кредитна и валутна политика, съответстваща на изискванията на валутен борд от 1 януари 1997 г.; финализиране на преговорите с МВФ за въвеждане на борда и със СБ за структурна реформа; до средата на март 1997 г. – приемане на законите за борда от парламента. След това – предсрочни избори и служебно правителство, назначено от президента.

Както се вижда, отивахме на частичен компромис – правителство на Демократичната левица да въведе валутния борд и след това да отидем на предсрочни избори. Ключовите елементи от нашето становище влязоха в предложената от ОДС Декларация за спасение на България.

БСП не прие предложения компромис. Въпреки своето очевидно управленско и политическо безсилие продължи да настоява да управлява страната.

Управленско и политическо безсилие

Едно от най-запомнящите се проявления на това безсилие бе допускането на корупция в правителството, която причини зърнената криза. Основа на тази криза бе изцяло сбърканата земеделска политика на БСП. Тя караше земеделските производители да укриват и да не предлагат зърно на вътрешния пазар поради наложените ниски цени. Стремяха се да го изнасят за долари и от това реализираха повече приходи. Над тази политика бе създадена корупционна конструкция, на върха на която стояха няколко фирми, кръстени на звезди от съзвездието Орион. Фирмите се управляваха от близки до Жан Виденов лица. Хиляда и двеста земеделски кооперации бяха учредили Българска земеделска и промишлена банка, която първоначално даваше финансовия ресурс. Впоследствие тя фалира. Нейният ликвидатор Хараламби Анчев посочи, че е взела кредитен ресурс от БНБ, ДСК, „Биохим“ и ДЗИ – все държавни институции. Износът на 1 млн. тона зърно от този кръг предизвика недостиг в страната в началото на 1996 г. Предстоеше да се внесат 720 хил. тона от същите тези фирми и те да спечелят отново. Нашата оценка бе, че „проблемът със зърното е създаден нарочно, за да се облагодетелстват определени групировки“^[275]. Последствията бяха, че „страната ни изпада в бедствено положение. Вече прекарваме мъчителни часове на опашки за хляб, който поскъпва пред очите ни“^[276].

От СДС се опитвахме да предложим решения за излизане от кризата, но поради непознаване на конкретните обстоятелства те бяха пожелателни и популистки. Освен това накрая се оказаха ненужни. След намесата на президента Петър Стоянов служебното правителство внесе 100 хил. тона зърно по US$ 150/тон^[277]. След това намерихме 150 хил. тона укрита заради ниската изкупна цена пшеница.

Кризата бе предизвикана от управлението на страната. Трябваше повече да вярваме на чужденците, които недоверчиво се смееха, когато говорехме, че имаме недостиг на зърно. За тях България – традиционният и значителен износител, не можеше да изпадне дотам да внася зърно. Тази криза трябва да стане христоматиен пример по политология и публична администрация, защото показва как едно политическо управление може да създаде проблем там, където го няма.

Друг крещящ пример за управленски разпад бе убийството на Андрей Луканов. За него е писано много. Народното събрание прие веднага декларация^[278]. В нея убийството бе определено като терористичен акт, за да не бъде назована истинската му криминална или вътрешнопартийна причина. Реакцията ни бе: „Очаквахме, че ще има много тежки междукланови битки в БСП, но и в най-черните си мисли не смятахме, че ще се стигне до убийства“^[279]. В БСП останаха да спорят дали възложителят е от кръга „Орион“, или от „Мултигруп“, което и в двата случая потвърждаваше нашата първоначална хипотеза.

Ние виждахме, че срещу правителството застават както крилото на Александър Лилов, така и това на Андрей Луканов. И двамата не криеха своята непримиримост към провалящия се премиер. Тези, които го избраха с компромис помежду си, първи се отказаха от него. Може би затова, докато бе на власт, БСП удобно „забрави“ убийството на Луканов. Споделям мнението, че назначаването на бившия заместник-началник на Шесто (политическо) управление на ДС Цвятко Цветков за отговарящ за разследването, бе опит да се минимизират щетите върху тяхната партия. Първо, защото той нищо не разбираше от криминално разследване на убийство, и второ, защото на него принадлежат думите: „Луканов разсипа спецслужбите, за да не се разбере къде отидоха големите пари“.

Още веднага след убийството руският посланик Александър Авдеев се срещна с мен. Изрази голяма загриженост и поиска да разбере какво мисля. Разделихме се със споделената надежда, че убийците ще бъдат разкрити. Обещах, че ще направим всичко, което зависи от нас. Знаех, че авторитетът на страната ни е пострадал много в чужбина и се стараех да убеждавам, че убийците ще бъдат разкрити. Авдеев проявяваше интерес към разследването и като заместник-министър на външните работи на Руската федерация и в следващите години. Когато ме информираха, че са заловили убиеца и неговите помагачи, както и евентуалния възложител или посредник на възложителя, побързах да го уверя, че сме изпълнили обещанието си. Отново прибързах. Съдът не прие обвинението на прокуратурата и работата на следователите. В 2006 г. една съдийка от Апелативния съд оправда обвинените. Три години по-късно тя стана заместник главен прокурор. След това бе освободена, защото „е опъвала чадър на енергийната мафия“.

Убийството нанесе много тежък удар върху перестройчиците в БСП. Бе отстранен водачът им, който според Георги Пирински „убедено и всеотдайно се стремеше да постигне помирение и съгласие между двете противостоящи части на обществото ни, между основните политически сили, да отстои европейската ориентация и националните интереси на България в един нов свят“^[280]. След атентата това крило престана да е фактор в БСП. Последният им провал бе опитът да предложат на ръководството на своята партия коалиционно правителство през януари 1997 г. На предложението им бе придадено „символично значение“^[281].

В интернет може да се прочете, че Жан Виденов „подава оставка от заеманите постове след масови протести заради хиперинфлация в страната“. Това не е точно. Фактите наистина свидетелстват, че повторната катастрофа се случи преди подаването на оставка от неговото правителство. Макар и свързана с отчайващото положение, причината за оставката бе само политическа. Премиерът загуби доверието на собствената си парламентарна група. Но продължи да се надява БСП да избегне парламентарната криза: „Демократичната левица да състави ново правителство и така да изпълни успешно целия мандат на Тридесет и седмото Народно събрание до края на 1998 г. (...) Разчитаме, че едно ново правителство ще бъде подкрепено с повече политическа воля, парламентарно съгласие и обществен кредит да продължи осъществяването на мерките за финансова стабилизация чрез структурни реформи, предприети от април-май тази година“^[282]. С това показваше, че не си дава сметка за катастрофата, която причини на страната. Жан Виденов загуби парламентарното си мнозинство и след това подаде оставка. Ако БСП бе продължила да го подкрепя, кабинетът щеше да продължи да управлява въпреки масовите протести и хиперинфлацията.

Възстановяването на СДС

Възстановяването на доверието в СДС и вътрешната му реформа се опряха на вярата, която ни бе останала:

„Кризата в СДС е само друг израз на кризата в обществото.

На брега на изтичащите дни на 1994 г., на дъното на нашето отчаяние видяхме в очите си непримиримост. Тук сме непримиримите:

• тези, които осъзнахме, че нямаме право да правим партии по време на чума и да търсим идентичност пред обезобразеното лице на България;

• тези, които не търсим лични вендети и не поставяме своите интереси над своите идеи.

Тук сме вярващите в националната мисия на СДС.[283]

След изборите новото ръководство на НКС[284] започна с промени на статута на коалицията, за да отворим СДС към неговите активни безпартийни активисти. Готвехме се за Национална конференция на Съюза със следните идеи за промяна. Да дадем възможност на нашите поддръжници да участват на общински събрания и да избират единното ръководство на СДС. В тези общини, където няма координационни съвети, активните ни симпатизанти да могат да учредяват общински събрания, а в малките населени места – местни клубове. Членството си да удостоверяват с карта на СДС или на някоя от партиите от коалицията. Там, където координационните съвети бяха слаби или разпокъсани и не можеха да взимат решения, да бъдат подкрепени от решения на общинските събрания на СДС. Никой в коалицията да не може да постави под съмнение решенията на избираните от общинските събрания ръководства. Те следваше да поемат отговорността за материалната база и клубовете.

Надявахме се до насрочването на Националната конференция поне в главните градове в страната да се създадат общински събрания на СДС. Имаше вероятност конференцията да не приеме промените и тогава щяхме да бъдем бламирани като ръководство. Бяхме твърдо убедени, че това е единственият път за извеждане на Съюза от разпокъсаността, взаимните обвинения и конфликтите, в които бе изпаднал. Филип Димитров ни подкрепяше категорично. Надеждите ни бяха изцяло в промяната на модела на СДС и създаването на стегната организация на мястото на сложните междупартийни съгласия. Стремежът ни бе да превърнем синята идея и ентусиазъм в ефикасни структури, действащи като организирана сила.

Предлагахме също нова политика. Тя се изразяваше в „протегнатата ръка на Съюза към останалата опозиция за взаимодействие в парламента, на общинските избори и в местната власт“. Първоначално тази протегната към Народен съюз ръка вися във въздуха. Оттам се правеха опити да ни се налага друг дневен ред. Поставяха настойчиво въпроса дали ще подкрепим президента Желев за втори мандат. Отблъсквахме тези опити с аргументите, че сме ангажирани с организацията си и с решаването на въпросите за предстоящите местни избори. Не претендирахме за лидерство, но не виждахме друга основа на обединената опозиция освен СДС. Другите нямаха достатъчно човешки, интелектуален и материален ресурс за това. Ние бяхме голямата и организирана сила.

Опитахме се да фокусираме присъщия ни антикомунизъм. С времето той ставаше все по-абстрактен и откъснат от действителността. Партийният ни противник – бившите комунисти, се променяше и трябваше точно да бъдат посочени неговите политически характеристики, за да бъде ефикасна нашата опозиционна дейност. Бившите комунисти искаха да са навсякъде в политическото пространство – да бъдат управляващи и да се преструват на опозиция едновременно. Бяха сраснали с централната и местната бюрокрация, с управлението на държавните предприятия и банките, с органите на реда. Бяха партия – държава, която трансформираше властта си в икономическа. Разбогатяваха от разпадащата се държавна собственост. Бяха създали и отгледали организираната престъпност – „нашите момчета“. Властта им бе крайно необходима, за да прикриват минали и настоящи престъпления и да прокарват чужди на страната интереси. Убеждавахме нашите политици, че срещу нас стои противник, твърде различен от БКП.

Най-същественото в новата ни политика бе поставянето на нова главна цел и това не бе унищожаването на БСП, а справянето с разрухата от повторната катастрофа. Тази цел бе по нашите собствени сили. За нея поискахме доверието от хората. Ние не сме имали, когато и да било, сили да елиминираме левицата от българската политика. Нито когато започнахме реформата вътре в СДС, нито когато бяхме на върха на общественото доверие. Затова политическата ни цел бе да възстановим разрушената държава. Това не се разбира от всички антикомунисти. Затова укорите им ме следват и досега.

Опитахме се също да подобрим отразяването в медиите на нашата политика, да изградим отново положителен образ на СДС. Бяха ни представили като разрушителна сила. Ние наистина бяхме посегнали на стария начин на живот. Но имахме и положителна градивна същност по отношение на демокрацията и пазарната икономика. Трябваше да прекъснем вътрешните раздори, отлюспвания и разцепления, защото изглеждахме като неспособни да се справим с тях, камо ли с хаоса в страната. Предишната ни Национална конференция ни представяше само като антикомунистическа формация, търсеща възмездие от комунистите за техните престъпления. Това не бе образ на градивна сила. „СДС трябваше да бъде конкретен, чувствителен към грижите и тревогите на хората; нестихиен и нереволюционен, конструктивен за доброто на всички; строг към нарушенията на закона, непримирим към комунизма и социализма.“^[285] Трябваше да бъдем динамични и отзивчиви, да реагираме непрекъснато с инициативи, посланията ни да бъдат отправяни към най-широк кръг от хора, да изтъкваме и защитаваме направеното от СДС за България, предимствата на демокрацията, пазарната икономика, предприемаческата свобода. „СДС не може да си позволи да преследва групови и личностни интереси.“^[286]

Опитахме се да превърнем СДС в защитник на демокрацията, на гражданския морал и ценности. „Щом искаме нещо добро за хората, не бива да прокобваме, да заклеймяваме, трябва да сме оптимисти. Носим добро бъдеще за всички. Привличаме, а не отблъскваме хората. СДС е оптимистичен изход за България.“^[287]

Поемането на риска от реформите се оправда. Националната конференция подкрепи структурната реформа и новия политически курс на СДС. Колко от замисленото сме реализирали, ще стане ясно по-нататък.

След конференцията заминах за Германия по покана на фондация „Конрад Аденауер“. Колегите от Християндемократическия съюз (ХДС) ме запознаха със структурата и функционирането на партията, с многобройни много важни детайли на финансирането и отчетността, на издигането на кандидати за изборни длъжности и за развитието на политиците. Имах много полезни срещи с най-авторитетни политици от партията.

Най-силно влияние върху политическите ми възгледи оставиха двете ми срещи с Волфганг Шойбле – изумителен човек с неизтощима воля и себеотрицание. Бе прострелян при опит за убийство през 1990 г. и оттогава се движеше в инвалидна количка. Веднага се виждаше, че е много твърд и изключително компетентен политик. Бе отлично запознат със случващото се в България. Мнозина политици у нас си мислят, че след като средният европеец не се интересува и не знае почти нищо за България, това е така и за политиците. Дълбоко се лъжат. Политиците от ЕС на всяко ниво са отлично запознати и точно информирани преди срещите си с българските представители. Много често знаят повече от българите за собствената им страна.

Волфганг Шойбле бе много откровен. Попита ме как смятаме да управляваме. Разказах за намеренията да обединим опозицията и да свалим БСП от власт. Той отново ме попита как СДС мисли да управлява. Отговорих, че имаме експертни екипи, известен опит в управлението на страната. Отново ми бе зададен въпросът, който, изглежда, не разбирах или чийто отговор вътрешно избягвах. „Как ще издържите в управлението като коалиция?“ Посочи първото и второто разпадане на СДС. Аргументира тезата, че управлението, особено извършването на реформи, изисква много силно концентрирана политическа сила, която да понесе отговорността. Реформите са много трудни и с висока политическа цена. Бе много убедителен, защото сам я бе платил. Водеше ме към заключението, че коалицията СДС не може да управлява във вида, в който я бяхме реформирали.

Изводът се наложи от само себе си. Разбирах, че ако СДС иска да управлява ефикасно, трябва да стане партия. Иначе пак ни грозеше поредното разпадане след първите по-значителни напрежения. Но сътресението от структурните и организационните промени в СДС бе бездруго голямо. Пристъпването към следваща фаза на изграждане на единна партия тогава изглеждаше невъзможно.

Започнахме да налагаме в обществения дебат своите тези: „Вече няма държава. Държавата бе унищожена от г-н Беров – нарочно и целенасочено“. „Управлението на БСП срина държавата.“ „Поемаме ангажимент за нейното възстановяване, реформите са единственият възможен изход.“ „СДС е единственият техен носител.“ През лятото и ранната есен на 1996 г., в условията на стопански крах, в крайна сметка започнахме да печелим дебата и да ставаме изразител на общественото недоволство. Все повече успявахме да насочваме това недоволство към политически цели. Наложихме общо съгласие, че реформите са единствената алтернатива. Бе по-лесно да се покаже, че БСП не може да ги проведе, след като успяхме едновременно с промяната на своя политически образ да натоварим бившите комунисти с тяхната собствена вина. Същата тази, която бяха успели да ни вменят. СДС започна да се налага като единствена алтернатива на управлението. Заедно с това се консолидирахме. Излъчихме публични говорители, съмишленици, които говореха в един глас.

На 2 май 1996 г. обявихме своя меморандум: „СДС има твърда воля за присъединяване на България към НАТО“. В него се аргументираше политически необходимостта от членство на страната, за да се гарантира националната ѝ сигурност, демократична стабилност, а оттам – икономическият растеж и етносоциален мир. Документът бе връчен предния ден на Генералния секретар на Алианса Хавиер Солана. С това СДС обяви официално своята геополитическа ориентация.

Консолидация чрез избори

Местните избори. Провеждането на реформите в СДС и превръщането му в организирана политическа сила бе възприето като заплаха от останалите партии в демократичното пространство и особено от коалицията „Народен съюз“. Поради тази причина се явихме разделени на местните избори през есента на 1995 г. и понесохме много тежък удар. От масираната загуба на първия тур започна отрезвяване. За втория тур между СДС, Народен съюз и ДПС бе подписано споразумение за оттегляне на класиралия се на по-задна позиция кандидат в полза на този, който има шансове. Въпреки това спечелихме само 15, а БСП – 194 общини. От БСП развяха картата на България почти изцяло оцветена в червено. Общото ни политическо отстъпление продължаваше, въпреки че спечелването на София, Пловдив, Варна, Стара Загора и Габрово ни позволи да понесем удара.

Единството на СДС не бе достатъчно, за да станем управленска алтернатива на левицата. Трябваше широко обединение на опозицията. Следващата есен ни чакаха президентски избори. Щяхме да ги загубим, ако отново се явим разединени.

Президентът Желев имаше амбиция за втори мандат. Кандидатира се още през октомври 1995 г. Макар да се считаше за политик и философ, тоест за самокритичен човек, той някак бе успял да забрави, че носи политическата вина за свалянето на правителството на Филип Димитров и за провала на управлението на триумвирата. Бе типичен социалистически човек, за когото дори очевидните му собствени грешки бяха причинени от други, външни фактори. Кандидатурата му се изпречваше не само на пътя на обединението на опозицията, но и на успеха на структурните и организационните реформи вътре в СДС. Изпречваше се като препятствие и пред новата ни политика. Имахме свои вътрешни противоречия. Промените не се подкрепяха от изявени политици от коалицията. Лидерите на малките партии бяха готови да започнат отново ежбите помежду си. Подкрепата за Желев щеше само да ги разпали отново. Можеше пак да се разцепим.

Не можехме да подкрепим президента Желев за втори мандат по много причини. За мен най-важната бе, че той бе последователен противник на икономическите реформи. Всеки път, когато се сключваше споразумение с МВФ и започваше да се изпълнява, той се обявяваше против, независимо кое правителство се опитваше да го изпълнява. Това негово поведение се наблюдаваше при Филип Димитров, при Любен Беров и при Жан Виденов. Плашеха го затягането на финансовата дисциплина и контролът върху доходите. Не разбираше, че без външна финансова подкрепа страната отива към сигурен фалит, изолация и катастрофа.

Желев продължаваше да гледа на СДС като на свой собствен политически продукт. Бе успял да не забележи, че първоначалната коалиция от демократични партии до 1994 г. вече се бе разпадала три пъти. Не виждаше, че тези, които бяхме останали в СДС, бяхме съвсем други хора. Не се борехме отдавна за гласност и преустройство. Поради това свое отношение той настояваше да определя политиката на Съюза през главата на неговото легитимно ръководство. Гледаше на всеки председател като на човек, седнал на собствения му стол.

В ръководството бяхме убедени, че и през евентуален свой втори мандат като президент Желев ще използва трудностите на реформата и ще атакува в гръб и следващо управление на Демократичните сили. Той публично бе заявявал, че най-доброто управление по време на прехода е това на Димитър Попов, по времето на 7-ото ВНС. Бе напълно убеден, че извън БСП няма експертен и управленски потенциал, който да осъществи реформите. Не вярваше в нашите сили. Бе убеден и в друго, и както показа времето – с основание, че Демократичните сили не са в състояние да понесат политическата отговорност за непопулярните реформи. Затова настояваше реформите да се правят в коалиция с БСП. Може би си е мислел, че така бившите комунисти ще платят политическата цена за тях. Този политически курс – тогава го наричахме „на кръглата маса“, бе отречен още при председателството на Филип Димитров. Бе отречен категорично и от мен в началото на 1995 г.: „Президентската власт ни бе подхвърлена срещу участие на СДС в правителство, за да бъде поделена отговорността. (…) СДС послужи за параван на социалистите“^[288]. Нямахме никакво намерение да ставаме отново прикритие, а действителната власт да упражняват бившите комунисти.

Предварителните избори даваха възможност при успех едновременно да бъдат решени двете задачи – отстраняването на Желев от президентския пост и обединяването на опозицията. Ако не можехме да постигнем и двете, предпочитахме да отстраним президента. Шансове за това имаше. Местните избори показваха, че СДС е втори по обществено доверие след БСП. Нашият кандидат имаше шансове да отиде на балотаж, ако спечелеше повече гласове от Желев.

Но нямахме кандидат. Никой от ръководството не се решаваше да отиде на тази битка. Преценявахме евентуалното ми включване в президентската надпревара като неуместно. Много по-важно бе запазването и развитието на СДС, за да поеме управлението и да извърши реформи. Решаващата битка за това предстоеше някъде във времето след президентските избори. Ако при някакво стечение на обстоятелствата спечелехме, напълно загубвах мисията си в политиката – президентът не разполага с правомощия да прави реформи. Бъдещето на СДС изглеждаше обвито в мъгла. Реформаторите не бяха много, лесно можеха да станат жертва на вътрешни конфликти и разделения. От друга страна, нямаше да помогна на нашата политическа формация, дори да се кандидатирам. Пропагандата на БСП и на агентите на бившата Държавна сигурност се бе постарала достатъчно и бе окаляла до безобразие публичния ми образ. Шансовете да дам президентството на СДС, оценявах като нищожни.

След няколко дискусии в ръководството се обединихме, че Петър Стоянов е най-подходящ за кандидат на СДС за президент на страната. Чест му прави, че пое тази неимоверно трудна и изглеждаща нерешима задача. Прояви голяма лична смелост. Пое лидерството в двете ни кампании – за предизвикване на предварителни и за редовните президентски избори. Вложи много енергия, талант и инициативност, бе едновременно гъвкав с партньорите от ОДС, отворен и умерен към избирателите и твърд към БСП – изтласка ги от политическия център. Даде на всички ни – на ръководството, на политиците и на симпатизантите на СДС, първия образец на успешен политик, спечелил най-важни за съдбата ни политически избори.

Кандидатурата на президента Желев за втори мандат бе веднага подкрепена от Народен съюз. Стефан Савов и Анастасия Мозер виждаха в относително високия му рейтинг възможност да получат повече гласове за своята коалиция. Други големи вълнения нямаха. Бяха далече от идеята, че има кауза и тя е преходът на България към демокрация и пазарна икономика. Партиите им и съдбата на коалицията им ги вълнуваха много повече. И двамата идваха от семейства на политици от времето на Царство България. Претендираха да водят битката срещу тези комунисти, които бяха преследвали и затваряли техните родители. Не бяха оценили трезво, че стария им противник го нямаше вече. Самата БСП бе отстранила тези, които олицетворяваха комунистическия режим. Савов и Мозер възприемаха държавата като комунистическа. Не разбираха, че огромният проблем е, че се е разпаднала; че укрепването ѝ е най-силният съюзник в борбата срещу комунизма и организираната престъпност.

Както възможностите, така и представите им бяха ограничени. Имаха значителни разминавания с действителността. Водеха своите битки така, както си ги представяха – за възстановяване на миналото. Излишно е да казвам, че оспорваха водачеството на СДС. В очите им членовете на НКС на СДС бяхме съмнителни хора. Нашето укрепване ги заплашваше с маргинализация. След третото разцепление на СДС преди изборите за 37-ото ОНС отношенията ни бяха между точката на замръзване и открита вражда. Затова трудно взехме решение да им протегнем ръка, а те дълго време не я приеха.

Давах си сметка колко са различни политическите ни цели и не ми бе лесно да направя следващите ходове. Инициативата за договарянето с Народен съюз бе на Петър Стоянов. Той поиска да убедя в личен разговор Стефан Савов да се съгласи за предварителни избори. Успях да го направя и председателят на Демократическата партия се съгласи преди президента Желев. Съгласи се, защото опасността да се класират на президентските избори дори четвърти – след Жорж Ганчев, ставаше все по-осезаема. Това щеше да бъде тежка загуба за Народен съюз и начало на неговия край. След промяната на позицията на подкрепящата го коалиция президентът оставаше без партийно организирани гласове и трябваше да се съгласи на предварителни избори.

За предварителните избори президентът Желев се надяваше на по-високия си рейтинг, на подкрепата на ДПС и на Народен съюз. Петър Стоянов имаше по-ниска разпознаваемост, но изборите бяха вътрешни, между активистите и съмишлениците на опозицията, така че това не бе сериозен минус. Освен това той направи национална кампания. Обиколи страната и се срещна с много от избирателите на опозицията. Цялото ни ръководство се включи в неговите обиколки. Президентът не направи никаква кампания преди изборите. Ограничи се с публични послания и с тезите за опасността от комунизма и за президентска република.

Част от политиците от БЗНС-НС подкрепиха публично Петър Стоянов. Ахмед Доган не даде команда за подкрепа на Желев и Движението гласува приблизително 60:40 в полза на Петър Стоянов. Според мен това стана заради активната му предизборна кампания и защото мнозина повярваха в политиката на единодействие на опозицията, която той олицетворяваше в много по-голяма степен, отколкото Желев.

Петър Стоянов се изправи срещу Желю Желев и спечели предварителните избори, с което ни даде смелост, ентусиазъм и самочувствие. Откри се възможност за отстраняването на левицата.

Президентските избори. В края на юни и началото на юли 1996 г. посетихме с Петър Стоянов САЩ да търсим подкрепа за свалянето на БСП както сред българската емиграция, така и на политическо ниво. Наши симпатизанти ни бяха организирали срещи и пътувания според възможностите си. Очевидно не бяха на нивото на очакванията на бъдещия президент на България, особено едно пътуване през Атланта с раздрънкана голяма стара кола, при което се загубихме по пътищата. Той не скриваше недоволството си, но търпеше несгодите и се опитваше да постигне каквото е възможно.

Тогава за първи път се срещнахме със сенатора Джон Маккейн. Посрещна ни много приятелски. Бе категоричен и откровен антикомунист. Говореше за нашите страни просто и ясно. Личеше, че разполага с личен опит от комунистически репресии. Повярва ни, даде ни своята безрезервна подкрепа и ни насърчи. Срещнахме се с председателя на външната комисия Ричард Лугър, който ни изслуша внимателно и също намери думи да ни насърчи.

Стана ясно, че всичко в следващите месеци зависи само от нас. Отново тръгнахме на обиколки в страната.

Вътрешните противоречия в БСП доведоха до грешни номинации: първоначално на Георги Пирински, чиято кандидатура бе дефектна. Политически слаба и неизвестна бе и тази на Иван Маразов. Човекът не бе политик и не успя да направи добра кампания. БСП се опита да саботира регистрацията на Петър Стоянов, с което само засили огъня под котела на нашето недоволство. Той посрещна провокацията спокойно и проведе кампания, с която поддържаше и усилваше основните послания на СДС. Изведе на преден план едно от най-важните от тях – членството на България в НАТО. Решително посочи различията в българското общество, като ги представи като въпрос на цивилизационна принадлежност. По този начин предпостави избора на мнозинството избиратели. Не бяха много тези, които искаха да принадлежат към евроазиатска или друга някаква цивилизация.

Веднага след победата на Петър Стоянов над кандидата на социалистите на втория тур на президентските избори с 60:40 започнахме да налагаме тезата, че тази победа означава ново политическо мнозинство в страната. Това мнозинство на ОДС поиска отстраняване на БСП от управлението. Кризата в страната ставаше все по-неудържима. Затова веднага започнахме кампания за предизвикване на предсрочни избори.

Протестите през зимата на 1997 г.

Безсилието на левицата през есента на 1996 г. ставаше все по-очевидно за всички. Две седмици след изборите последва удар отвътре срещу правителството. Външният министър Георги Пирински подаде оставка. Част от ръководството на БСП, с писмо, подписано от 19 водещи политици, поиска публично оставката на премиера. Първи се бе подписал Александър Лилов. Подписали бяха депутати от крилото на покойния Андрей Луканов и водача на Партията на българските комунисти Минчо Минчев. Около Виденов бе останал само кръгът на Румен Спасов^[289].

Отдавна е забравено, че от този момент нататък правителството нямаше парламентарно мнозинство. Не можеше да предприема каквито и да е действия, камо ли да въвежда валутен борд. По темата за свалянето на правителството сега битуват много безпаметни спекулации. БСП не прави опит да ги опровергава, независимо че отлично знае истината. За това си имат съществена причина. За тях не е добре да се знае, че сами са се свалили от власт. От друга страна, имаха причини. Лишиха от доверие председателя си, защото разбираха, че са в безизходица. Тази безизходица и сега се отрича от Жан Виденов, което е обяснимо за него. В противен случай трябва да признае, че е причинил повторната катастрофа на България.

Обединените демократични сили вече имахме инициативата и доверието на мнозинството от избирателите. Започнахме да реализираме своето преимущество. Преди извънредния конгрес на БСП предложихме на 19 декември парламентът да гласува Декларация за спасение на България^[290] като изход от задълбочаващата се правителствена криза.

В Декларацията се констатираше бедственото положение на страната и изчерпаното политическо и обществено доверие в правителството и в Народното събрание. Първото бе напълно вярно, второто твърдяхме, защото бяхме убедени, че няма да се събере парламентарно мнозинство за ново правителство. Не сочехме причините, защото бяха пределно ясни: „България бе дадена в ръцете на финансови и престъпни групировки“^[291].

Предлагахме следните управленчески, законодателни и персонални мерки: първо, смяна на управителите на БНБ, защото носеха вината за катастрофалната парична и банкова политика; второ, сформиране на екип, който заедно с МВФ и Световната банка да разработи програма за структурна реформа, защото тези реформи бяха обект на непрекъснати спекулации и обструкции; трето, приемане на закони за въвеждане на валутен борд, сключване на споразумение с МВФ и изработване на програма със Световната банка, за да се спасим от задаващия се втори мораториум. Предлагахме незабавно разпускане на Народното събрание и провеждане на предсрочни избори. Тези предложения нямаше как да бъдат реализирани в кратък период от време. Затова при представянето на Декларацията уточних, че след приемане на съответните закони служебното правителство ще въведе борда. За това то щеше да се опира на голямото доверие в новоизбрания президент.

Бяхме се радикализирали заедно със започналите протести и затова Декларацията съдържа вътрешни противоречия. При написването ѝ надделя искането за предсрочни парламентарни избори като изход от политическата криза. Имаше основателен аргумент – никоя парламентарна формация не бе обещавала пред избирателите, че ще отнеме паричния суверенитет на страната. Затова настоявахме, че е необходимо всички в парламента да поискаме отново доверие от избирателите.

Дебатът в Народното събрание по Декларацията започна на извънредно заседание на 3 януари. Тогава страховете и противоречията вътре в БСП вече бяха станали съвсем явни. Прибягнаха до издигането на вътрешния министър Николай Добрев за кандидат-премиер. Виждаше се, че новоизбраният председател на партията Георги Първанов не желае да носи отговорността при разразяващата се правителствена и парламентарна криза. Това показваше, че осъзнава безсилието на левицата. А то се виждаше от всички. Първоначално профсъюзите, а след това и СДС организирахме протести, за да принудим управляващото мнозинство да гласува Декларацията в Народното събрание. То отказа и с процедурни хватки прекрати заседанието. Това се възприе като конфронтация. Вечерта профсъюзите насочиха протеста си към „Позитано“ 20. Включихме се без организация и ние. На Солни пазар направихме импровизирана трибуна, на която говориха профсъюзни лидери и политици. В сумрака виждах колко са разгневени хората.

БСП се опитваха да спечелят време, за да изберат ново правителство. Вторият дебат по Декларацията за спасение на България бе наложен от нас след една седмица, в петък, на 10 януари 1997 г. В началото на това заседание от името на ПГ на Демократичната левица Красимир Премянов внесе проект за решение на парламента. В него се предлагаше правителството да внесе Национална програма за извеждане на България от кризата и за ускоряване на необходимите реформи, а парламентарните групи да започнат преговори за въвеждане на паричен съвет от началото на февруари 1997 г. по стабилизиране на банковата система и по неотложните мерки за социална защита през зимния период^[292]. Предложението бе за печелене на време. Правителството в оставка нямаше парламентарно доверие да прави каквито и да е програми, а съставянето на ново правителство бе несигурно. Накрая решението бе прието само с гласовете на ПГ на Демократичната левица.

Преди това, при дебатите по Декларацията на ОДС, БСП се опитаха да предложат отпадане на 1 и да заместят 4 от предложените от нас текстове. Така оставаше само текстът за валутния борд. Ние категорично не бяхме съгласни с тази подмяна и преди гласуването напуснахме пленарната зала. Решихме да подготвим национална политическа стачка и гражданско неподчинение. Така се изостри конфронтацията, завършила със свалянето на БСП от власт.

Народното събрание бе обградено от протестиращи. Напрежението се покачваше непрекъснато. Опитвахме се да говорим с хората и да ги убеждаваме да протестират мирно, да искат гласуване на Декларацията за спасение на България, защото така се откриваше път за решаване на политическата криза с предсрочни избори. Молехме хората да бъдат разумни и да не нападат охраната. Обяснявахме, че тя само изпълнява задълженията си.

Призовахме протестиращите да направят път, за да изведем депутатите от левицата. Това ги разгневи допълнително. Не всички ни чуваха и разбираха. Протестиращите бяха различни. Голямото мнозинство от тях ни гледаха в очите и говореха с нас. Но имаше и такива, които гледаха встрани или надолу и въобще не ни обръщаха внимание. По-късно тези с удар с ръка чупеха прозорците на парламента. Впоследствие научих от охраната си, че такава голяма гневна маса от хора има собствени закони на поведение и много лесно се поддава на провокации.

Огражденията около парламента бяха здраво скачени, пречеха на протестиращите да преминат и позволяваха периметърът да бъде охраняван от наличните полицейски сили. Народните представители стояхме вътре. Пленарното заседание отдавна бе закрито, но депутатите не можеха да го напуснат. По някое време следобед, в един от пиковете на напрежението, сред множеството се появи новоизбраният, но още не встъпил в длъжност президент Петър Стоянов. Предполагам, че е искал да успокои хората и да помогне да бъдат изведени депутатите от Демократичната левица – страхът на всички ни бе, че ще се стигне до насилие. Но начинът, по който се опита да го направи, доведе до лоши последици. Поиска да се разкачат оградните платна, за да влезе. Полицията се подчини и го направи. Това отприщи протестиращите, които нахлуха в разградения периметър. Нападнаха сградата. Охраната отвътре барикадира входа с мебели. Изгубих от погледа си новоизбрания президент. Не го виждах и от прозорците на втория етаж. Оттам се опитвахме да говорим с хората долу, но бе напразно. Видяхме вандалското потрошаване на паркираните коли, катеренето по прозорците. Чухме как започнаха да ги разбиват. Хвърлиха сълзотворен газ. С вода спираха протестиращите и гасяха някакъв огън.

Част от депутатите от БСП пееха партизански песни в пленарната зала. Ръководствата на СДС, Народен съюз и ДПС се опитвахме да обсъждаме създалата се крайно опасна ситуация. Нищо не можехме да решим. Събитията не бяха под наш контрол.

В парламента влязоха барети. Дойдоха полицейските сили за борба с масови безредици (БМБ). Настъпваха в редица един до друг, като удряха с палките по щитовете си. Изведоха под щитовете депутатите от управляващата коалиция. Биеха тези, които се опитваха да им пречат. И пребиха много хора. Не бях свидетел как е станало, но на другия ден в „Пирогов“ видях какво бяха направили с Филип Димитров.

Обикалях по улиците около парламента, ако мога да спра насилието срещу протестиращите. Същото правеше Стефан Софиянски. В алеята между Народното събрание и Софийския университет се сблъсках с полицаи с каски, щитове и палки. Имаха очевидното намерение да пребият и мен като организатор и виновник. Спря ги Петър „Пепи“ Кънчев от Националната служба за охрана, който бе поставен да ме охранява като председател на СДС поради непрекъснатите заплахи. Бяхме почти 2 години заедно. Пътуваше заедно с мен в страната и правеше всичко по силите си. Предпази ме и през онази нощ. Обясняваше ми професионално какво се случва и ще се случва.

Въпреки насилието хората не се разотидоха. Посред нощ направихме митинг на площад „Св. Александър Невски“. Не помня какво говорих. Непрекъснато се притеснявах за съпругата си, за която знаех, че е сред протестиращите, и си позволих да я потърся по микрофона. Обади се от лявата страна на стълбите на храма. Събрахме се разтреперани.

Моята битност на финансов и икономически експерт в този и в следващите дни започна бързо да отстъпва на заден план. Кризата прерастваше в насилие и граждански бунт. Видях с очите си силата на голяма маса разгневени хора; колко лесно започват да следват най-агресивните сред себе си и се превръщат в тълпа, носена от мрачни и разрушителни сили. Давах си сметка колко лесно малък брой провокатори могат да я насочат в желаната посока. От друга страна, виждах комунистическите инстинкти и прийоми на управляващите. Говореше се, че министър-председателят е дал заповед на вътрешния министър да хвърли срещу протестиращите силите за борба с масови безредици. Те търсеха повод да смажат протестите и бяха убедени, че могат лесно да го направят, така както го направиха в нощта на 10-и срещу 11 януари 1997 г. След поругаването на парламента и прегазването на протестите стояхме пред пропаст от беззаконие и масови конфликти.

Стана очевидно, че освен нищета и мизерия бедственото положение създава заплаха за гражданския мир. От този момент запазването на сигурността стана много по-важно от справянето с икономическата криза. Трябваше бързо да се отдалечим от пропастта. Единственото средство, с което разполагахме, бе политическото действие. Трябваше да придадем цел и смисъл на общественото негодувание с искане за предсрочни избори. Рискът да не успеем с постигането им, бе голям. Тогава протестиращите щяха да се отчаят и разочарованието им най-вероятно щеше да се стовари върху нас. Нямахме съмнение, че сред нападателите на Народното събрание имаше много провокатори. Те можеха да насочат обществените протести право към пропастта. Освен това нямаше никакво време. Задаваше се неизбежен, повторен фалит на страната.

На другия ден се събрахме отново на площада и си обещахме да протестираме всеки ден, докато не свалим от власт БСП. Ние, депутатите от опозицията, нямаше да се върнем в Народното събрание, докато не постигнехме неговото разпускане и предсрочни избори. Започна национална студентска стачка. От тук насетне протестите бяха овладени и организирани от нас. Те станаха изцяло политически. Кметът на София Стефан Софиянски разрешаваше шествията и митингите. Те се провеждаха на законово основание и полицията не можеше да ги спира. За наша радост, провокаторите не проявяваха интерес към организираните политически шествия, които се охраняваха от нас самите. Бяха твърде монотонни за тях, не даваха възможности за сблъсъци с властта и за разрушения.

Президентът Желев протакаше. Независимо че председателят на ПГ на Демократичната левица му връчи решението за избор на Николай Добрев за кандидат за министър-председател, отказваше да му връчи мандат за съставяне на правителство. Поведението му бе на ръба на нарушение на Конституцията, която му повеляваше да възложи съставянето на правителство. Оставяше решението на правителствената криза в ръцете на новоизбрания президент. Нямаше обществено доверие и политически авторитет да се опита да направи друго.

Започнахме всекидневни шествия. Бе студена, макар и безснежна зима. Събирахме се пред Националния дворец на културата и вървяхме по „Витошка“. В началото тръгвахме по-малко хора, постепенно се присъединяваха стотици и когато завивахме покрай „Света Неделя“, вече бяхме внушителна многохилядна демонстрация. Минавахме покрай сградите на правителството и президентството, покрай Народното събрание и завършвахме с кратък митинг на площада пред храма „Св. Александър Невски“. На него информирахме хората какво се случва и какви са нашите позиции. И така, всеки ден без прекъсване. Ставахме едно цяло с протестиращите.

Развръзка на политическата криза

В първата седмица на мандата си – на 28 януари, президентът Стоянов възложи на Николай Добрев да състави правителство. Нашите протестни шествия и митинги ескалираха. Бяха обхванали вече и големите градове в страната. Целта вече бе съвсем конкретна – БСП да не направи правителство, защото само тогава със сигурност отивахме на избори.

Много е коментирана развръзката на 4 февруари. Удивително е как самите участващи на КСНС при президента разказват по различен начин за случилото се там. Това продължава дори сега, след като бе публикуван протоколът от заседанието. Желанието на Петър Стоянов и на Георги Първанов е да покажат, че те са преодолели най-голямата политическа опасност, която е преживяла страната в последния половин век. Всеки има своите основания. Не претендирам за такава роля, защото бях от страната на протестиращите. Развръзката на кризата се дължеше на нашия натиск, но бе резултат от компромис.

Николай Добрев няма как да получи заслужената политическа оценка за своята роля, защото никога не я е търсил. Почина две години по-късно, съсипан от злобата на собствената си партия. Редовите социалисти така и не разбраха, че управлението на партията им е довело до бедствие страната, така и не приеха неговите действия. Партията им предпочете да го нарочи за предател, за да скрие от тях истината за размерите на своето поражение, причините за него и своето безсилие.

След като получи мандата, Добрев потърси среща с мен. Бе притеснен. Не търсеше публичност, вероятно за да не го обвинят, че търси преговори. Позицията му бе максимално влошена от собствената му партия. Всъщност едно от крилата в БСП публично призоваваше за преговори, други търсеха конфронтация, а той искаше да стои настрани от тях. На митинга на 18 януари разказах за преговорите: „Социалистите настояват, молят и използват всички средства, за да принудят лидерите на ОДС да преговарят с тях за ново соцправителство. Това няма да стане“^[293]. Разколебан бе и новоизбраният председател на БСП Георги Първанов, който се извини за управлението на своята партия. На 25 януари коментирах това така: „Крачка в правилната посока е решението на Георги Първанов БСП да се извини на народа, макар и на 15-ия ден на протестите. Истинското признание за провала на соцуправлението би бил отказът от мандат“^[294].

В разговора с мен Николай Добрев търсеше отговор на въпроса ще подкрепим ли въвеждането на валутен борд от неговото правителство. Даваше си сметка, че доверието в левицата съвсем не е достатъчно за тази цел. Повторих му становището на СДС и останалата част от опозицията. Нямаше да подкрепим никакви законодателни инициативи на евентуално негово правителство в парламента. Решението ни бе да се върнем в пленарната зала само при полагането на клетва от Петър Стоянов, което бяхме направили. Преди и след това – бойкот. Той знаеше добре позицията ни. Не бе потърсил срещата, за да я чуе отново. Опитваше се да научи повече за действителните ни намерения. Затова го предупредих открито, че се готвим да предизвикаме национална политическа стачка и гражданско неподчинение, ако поиска да се гласува ново правителство на левицата в парламента. Опита се да ме убеди колко опасно е нашето поведение – нещо, което ми бе пределно ясно.

В следващите дни БСП започна да се консолидира, на първо място, от страха. Добрев каза, че „ако има незабавни избори, ще последва фалит на държавата и не само политическа, но и физическа разправа със стопанската номенклатура“^[295]. От друга страна, крилата срещу Виденов бяха постигнали целта си и не искаха да понесат общо поражение. Александър Лилов, който доскоро бе за незабавни избори, настояваше БСП да поеме отново отговорността за управлението. С наближаването на кулминацията на кризата БСП затягаше редиците. Председателят ѝ заяви решението на партията да състави правителство и го мотивира с нуждата на страната от политическа стабилност^[296]. Макар други около него да отслабваха позицията му с настояванията си за коалиционно правителство, кандидатът за премиер търсеше да види някакъв страх и разколебаване у мен. Макар да се държах коректно, бях твърдо решил да стигнем докрай и се опитах да предам това с цялото си поведение.

Накрая Добрев каза, че ще предложи правителство. Предупредих го, че ще поеме огромна отговорност. Предполагам, че се е надявал да ме разколебае, като покаже, че е в състояние да преодолее и пречупи нашата съпротива. Вероятно го бяха убеждавали, че след като се избере правителството, хората ще се приберат по домовете си, а ние ще бъдем разбити. Без да коментирам тази прогноза, го предупредих, че не разполага с никакви възможности да се справи с икономическата катастрофа на страната. Бях заявил тази своя позиция публично: „Смятам, че ако БСП усвои мандата, сценарият е следният – прави се правителство на Николай Добрев и то рухва най-много след 2 месеца. Това означава, че служебното правителство ще започне да действа в началото на април. Новият парламент се конституира през юни и излъченото от него правителство започва работа в края на месеца. Тогава икономически страната е напълно съсипана и се стига до обявяване на мораториум през юли. (…) Опитът на социалистите да направят сега правителство е именно да протакат излизането на страната от кризата. Той води директно към мораториум. Според мен това се прави напълно съзнателно“^[297]. Мисля, че Добрев чу това предупреждение, макар да го отмина с мълчание. Останах с убеждението, че ще се опита да състави второ правителство. На тази среща не се постигна съгласие по нито един въпрос, но се създаде контакт помежду ни, който се оказа необходим при нарастващото напрежение.

Изводът ми бе, че трябва да засилим протестите преди и по време на избора на това правителство в парламента. Като че ли вероятността да успеем, нарастваше^[298]. Във втората половина на януари мнозинството на левицата в Народното събрание започна да се разпада. Петима депутати напуснаха парламентарната им група. Една част от останалите бяха разколебани не само от вътрешните битки. Крилото на Луканов, макар и загубило своя водач, можеше да торпилира опита за съставяне на правителство. Георги Пирински и Атанас Папаризов вероятно са си давали сметка по-добре от останалите, че оставането им на власт в условия на повторна икономическа катастрофа може да ликвидира партията им. Затова те предлагаха коалиционно правителство с участието на представители на опозицията и като друг вариант – „програмно правителство на широка експертна основа“. Без Луканов търсеха изход по лукановски. Шансовете на Добрев да получи парламентарно доверие за нов кабинет отслабваха от ден на ден.

Към 2 февруари започнахме националната политическа стачка, която почти веднага прерасна в гражданско неподчинение. С барикади бяха блокирани пътища и кръстовища в София, Пловдив, Дупница и Плевен. На другия ден барикадите в София станаха няколко десетки. Барикадирани бяха пътища и кръстовища в Кърджали, Велико Търново, Сливен, Ямбол, Мадан, Перник, Пловдив, Варна, Русе, Ловеч, Видин, Силистра, контролно-пропускателни пунктове за влизане и излизане от страната, основните проходи през Стара планина. На 4 февруари спря работа летище София. В студените зимни нощи хората стояха денонощно да пазят своите барикади. Палеха огньове във варели и на земята. Горяха автомобилни гуми, защото нямаше какво друго. Обикаляхме барикадите; по софийските барикади имаше юноши и девойки.

В нощта срещу 4 февруари бях на барикадата в Дупница, където живеят мои роднини по майчина линия. Там хората бяха най-решителни. Бяха прекъснали пътя София-Благоевград-Кулата и нямаха намерение да отстъпят. Щяха да се сблъскат с полицията, ако се опиташе да ги разгони. На сутринта се прибрах целият в сажди от пушеците на горящите гуми.

Гражданското неподчинение стана всеобщо и страната бе блокирана. Преди КСНС при президента един инцидент създаде особено напрегната атмосфера. Офицер от полицията нарани протестираща студентка. Двете страни на конфликта настръхнахме, готови за сблъсък. Обадих се на Николай Добрев и го предупредих, че губим контрол върху хората и цялата отговорност за конфликта от тук нататък ще бъде негова. Започнеше ли сблъсъкът, ние нямахме средства да контролираме барикадите. Там хората изглеждаха решени да не отстъпят. Според мен това са важните обстоятелства, които не се споменават от бившите президенти и сегашни претенденти за главната роля за събитията на 4 февруари.

Предполагам, че Николай Добрев е взел предвид тези рискове заедно с останалите посочени по-горе обстоятелства, когато се съгласи да върне мандата за съставянето на правителство. Драмата на онези дни може да е имала и повече заслужили герои, но той бе нейният протагонист. Свидетелствам, че той направи тази стъпка, за да предпази гражданския мир в страната.

За компромиса, цената и реформите

Ние от СДС също направихме компромис на 4 февруари. Него го разбират малцина, а той може да се види в изказванията на КСНС. Дадохме възможност на БСП да излезе мирно от властта, преди да е понесла цялата вина за повторната национална катастрофа. Съгласихме се да поемем към предсрочни избори преди разпадането на БСП. Съгласихме се на компромис, преди на редовите социалисти да им е станало „безпощадно ясно“ какво е причинило на страната ръководството на тяхната партия. Преди избирателите да видят с очите си щетите от повторен фалит и пълна изолация на страната. Ако някой сега се пита какви щяха да бъдат тези щети, нека види какво се случи във Венецуела при управлението на Николас Мадуро след катастрофата, причинена от предишния президент Уго Чавес. Същото щеше да стане и в България, ако Николай Добрев бе опитал да управлява катастрофата, причинена от Любен Беров и Жан Виденов.

Убеден съм, че Добрев съзнаваше открилата се възможност да слезе мирно от властта, за да запази своята партия. Защото дори да успееше да направи правителство, това щеше да бъде с цената на насилие, а след това – на сигурен грандиозен провал. Тогава не СДС, а политическата криза и самата катастрофа щеше да разруши БСП.

Бях от тези в ръководството на Демократичните сили, които съзнавахме тази възможност. Разгромът на бившите комунисти щеше да стане без наше активно участие. Достатъчно бе да бездействаме, да не започваме националната политическа стачка. Тогава левицата щеше да състави второ правителство и със сигурност да си отиде завинаги заедно с него.

Имаше още една причина за нашето поведение. Посланикът на САЩ Ейвис Боулън настояваше да направим дори още по-голям компромис – да влезем в коалиционно правителство. Докладвах това на ръководството на СДС и на Народен съюз. Възприехме го, че отвън искат да се съхрани БСП. Предполагам, защото бившите комунисти вече се бяха съгласили с половин уста да подкрепят членството на България в НАТО. Категорично отказахме каквато и да е коалиция. След години г-жа Боулън отрече тези свои интервенции и ме укори персонално в арогантност, в неспособност да работя с хора и че конфронтирам всички. А инатлъкът ни, повтарям, бе общ, и то единодушен.

Направихме поредния си и този път най-значим политически компромис, който доведе до оцеляване на БСП, заради бедственото положение в страната. Поемането от ОДС на управлението в този период на Виденов сега може му се струва като ламтеж за власт, но той въобще не може да си представи какво бе да си на власт след него, в онази катастрофална обстановка. Мнозина в СДС виждат този компромис като някакъв заговор и предателство на каузата на антикомунизма. Вярно е, че компромисът даде възможност на БСП да отстъпи и да се съхрани като политическа сила, което те никога не признаха. Едновременно на нас ни даде сила и самочувствие. Бяхме участвали в решението на политическата криза като истински демократи, при това поставили националните цели над политическите. За да се постигнат тези национални цели, бе необходим консенсусът, постигнат в 38-ото ОНС след изборите, а заради него се налагаше да възприемаме БСП като част от демократичната политическа система на страната.

Политическа оценка

В стремежа си да прехвърли непоносимата за плещите си вина за политическото поражение, Жан Виденов повдигна през декември 1996 г. завесата за вътрешните противоречия и борби в БСП. Ето какво каза той пред 42-рия извънреден конгрес: „Не можем да продължим нататък с колебанието, което разкъсва БСП още от 1990 г., между две възможни логики. Едната – че болезнените реформи са абсолютно необходими, но като ги прави, БСП става антипатична на обществото и намалява шансовете си за бъдещето, така че по-добре да ги прави някой друг. Много от днешните наши вътрешнопартийни опоненти на управлението на Демократичната левица винаги са следвали тази логика, макар че само някои от тях и само понякога са я признавали публично“^[299]. Тук се надявам читателят вече да е разпознал, че той визира крилото на Андрей Луканов и идеолозите на двете коалиционни управления по времето на Димитър Попов и професор Любен Беров. Тезата на тези политици Виденов отхвърля „решително“, но заедно със своите последователи изостави и тезите на политическия си ментор Александър Лилов и тежненията на голямото мнозинство бивши комунисти. Обяви, че е на други позиции: „Ние, социалистите, участващи в периода след 41-вия конгрес в ръководството на БСП и в управлението на Демократичната левица, споделяме противоположното схващане – че БСП е преди всичко национално отговорна сила и само с участието си в реформите може да осигури бъдещето си като съвременна лява партия в един променящ се свят, в една нова България. Тази логика, колкото и мъчително и рисковано да е нейното политическо осъществяване, е истинската логика на българския преход, истинската логика на промяната в партията“^[300].

Може да изглежда парадоксално, но БСП накрая напълно загърби своята предизборна програма и се опитваше да се представи за реформаторска партия. Бившите комунисти в най-висока степен бяха носители на обществено-политическите, историческите, нормативните и поведенческите причини за саботажа на реформите. Опитаха се в началото да направят програма за действие, която се разминаваше в най-важните си пунктове с програмите за реформи на МВФ и СБ. Освен това, както се вижда от признанието накрая, били са разединени от самото начало. По-голямата част от тях не са искали да разграждат комунизма. Останалите не са вярвали, че сами могат да го направят. Със стогодишния си инстинкт за самосъхранение не са искали да платят политическата цена. Искали са СДС да я плати и да изгори в промяната.

Както и стана. Имам вина за това. Много пъти по време на нашето управление казвах, че България не може да продължи напред с един крак, че левият ѝ е толкова нужен, колкото и десният. Бях си съставил в главата теоретичен политически модел. И той си остана само там. Наивно възприемах БСП като конкуренти, задължителни при многопартийната демокрация.

За всички реакционни сили в българското общество ние от СДС си останахме врагове. След края на управлението на ОДС бившите комунисти, сътрудници на репресивния апарат и монархисти успяха да разрушат реформаторската и демократична алтернатива в българското общество. Успяха, защото оцеляха в началото на 1997 г., защото им позволихме мирно да слязат от властта. Овладяха след 2001 г. цялото политическото мнозинство и спряха прехода там, докъдето бе достигнал. Затова получиха и продължават да получават подкрепата на българските избиратели. Затова е прав Иван Николаев Иванов^[301], като казва, че ние всички платихме само част от цената и затова получихме само част от реформите.

Как „реформа“ стана мръсна дума?

Управлението на професор Любен Беров, съветника на президента Желев през 1993-1994 г., незаслужено съсипа първото доверие в СДС. В своето изказване по повод Програмната декларация на правителството на Демократичната левица напомних, че в последната „Панорама“ преди началото на изборната кампания Жан Виденов направи интересното признание: Ако изборите са се проведели 1992 г., както са искали от Съюза на Демократичните сили, Съюзът на Демократичните сили е щял да спечели тези избори^[302]. Посочих, че тази теза се повтори и от други говорители на неговото обкръжение. Продължих така:

„Това е абсолютно вярно изказване. Това е абсолютно вярна констатация, защото ако 1992 г. в края обществото бе направило избори, то точно щеше да оцени и да се изкаже лошо ли е било управлението на Съюза на Демократичните сили, или добро. (…) И вие, понеже предчувствахте тогава и знаехте, че хората щяха да кажат, че това не е лошо, напротив, това е едно добро управление, затова предпочетохте между него и истинските избори да се разпростре един период от двугодишно безвластие, един период от двугодишна безотговорност, един период от двугодишно разпадане на българската държава, нарастване на престъпността и обедняване. На вас ви бе нужен този двугодишен период.“[303]

Това закъсняло признание обяснява защо декември 1992 г. бе лошо време за избори, а декември 1994 г. – добро. Този период бе нужен на БСП, за да омаскари за първи път реформите на Демократичните сили. И успя.

Окепазяването на реформите от Демократичната левица. Управлението на Жан Виденов направи самата „реформа“ мръсна дума. Това стана, защото БСП парадираше, че прави „ляв“, „регулативен пазарен преход“. Вътрешните противоречия в БСП успяха да родят само тази фалшива теза и с нея да наложат диаметрално противоположна политика на тази, която започна правителството на СДС. Тази политика предизвика повторна национална катастрофа. Същевременно това тяхно управление бе представено като реформа и нямаше как да не лиши от смисъл самата дума.

„Всички са маскари.“ Прочитът на предизборната програма от края на 1994 г. „Нови времена, нова България, нова БСП“ и на Програмната декларация на кандидата за премиер Жан Виденов от 29 януари 1995 г. показва откъде тръгва сегашното безпаметно отхвърляне на всичко постигнато с реформите и нарочното му смесване с безвластието, престъпността и провалите. Техните оценки от 1994 г. днес са възприети от българското общество, от политиците от всички цветове, от почти всички експерти и лидери на общественото мнение, от политолозите и журналистите. Всички днес анатемосват целия преход.

Настоявам, че паметта ни ще се върне. Затова първо трябва да си припомним, че охулването на реформите започна от БСП. Те наричаха:

• въвеждането на пазарна либерализация на цените и освобождаването на валутния курс – „шокова терапия“[304], „примитивен монетаризъм“, „бягство от реалната икономика“, „насърчаване на анархията“ и „подкопаване на държавността“;

• борбата за ограничаване на инфлацията и защита на спестяванията чрез възпиране на незаработения растеж на доходите – „социална безчувственост и цинизъм“;

• съгласуването на програмите за реформи с единствените международни донори, които спасяваха България от фалит – „национален нихилизъм“[305].

Управлението на страната в 1995 г. започна с „всички преди нас са маскари“, започна с безогледните лъжи и клевети от „Бялата книга“. После с годините това уточнение – „преди нас“, отпадна от общественото възприятие. Изтърка се докрай от всеобща употреба. От фразата остана само „всички са маскари“, което продължава да внушава в обществените представи недоверие и подозрение към всички политически и държавни институции.

Днешната обществена оценка за годините на реформите е същата като на уж отхвърления Жан Виденов: същата неспособност да се види критично направеното, за да се отдели положителният напредък от саботажа; същата неспособност да се извадят поуки, да се продължи напред и да се загърби миналото; същото подозрение и отхвърляне на подаваната отвън ръка за помощ; същото пълно неразбиране на демократичната държава, на върховенството на закона и на неотменимите пазарни изисквания към икономическата политика.

Целият преход е пакетиран в една злостна клевета, която стига до безумната мантра, че днес българите живеят по-лошо, отколкото при комунизма. Ако в 1995-1996 г. БСП бяха успели макар и малко, макар и в едно направление, с нещо, което да се запомни, сега всички щяха да повтарят само този техен незначителен успех. Но те се провалиха навсякъде, във всичко, и го направиха по грандиозен начин. За тях не върви да са се провалили, а някой друг да е успял, па макар и в нещо малко, в нещо частично.

Неравенството. Висшата комунистическа номенклатура укриваше сръчно своя жизнен стандарт, който беше несравнимо по-висок от този на тружениците. Малцина знаеха за „Сиромахово“, както драгалевчани подигравателно наричаха огромните вили на големците от Политбюро и ЦК на БКП, построени върху техни земи и върху земи, които бяха подарили за своето училище. Даже виждахме как този елит бедства – една добра жена, която кърпеше чорапите на Тодор Живков.

В България след 1989 г. нямаше класическо първоначално натрупване на капитали. Този процес в Западна Европа и у нас след Съединението е съпроводен с много икономии, с крайно пестеливо потребление на формиращата се буржоазия, със стремеж всичко в повече от семейния бюджет да се натрупва в семейната фирма. Буржоазията излиза от низините и е с тяхната култура на потребление. Едва много по-късно започва да подражава в потреблението си на аристокрацията.

Западната икономическа наука вижда и положително следствие от въздействието на разликите в жизнения стандарт върху потребителите. Така нареченото „завистливо сравнение“ е двигател на развитието. По-хубавият хладилник на съседа и по-хубавата кола карат американеца да работи повече, за да си купи такива.

У нас сравнението съкрушава самочувствието на българина. Той счита, че е беден не защото няма апартамент, а защото неговият е двустаен, а на другия е тристаен, а трети пък дори има къща в Бояна; не защото няма наследствена къща в провинцията, а защото другият има нова вила; не защото няма кола, а защото неговата е на 10-15 години, а на другия е на 5, а трети пък кара мерцедес. У нас сравнението не е икономически двигател, а източник на постоянна фрустрация за широки слоеве от населението, която се проявява като агресия към политиците, бизнеса и в постоянно недоверие към държавните институции.

Но не „завистливото сравнение“ кара българина да се чувства беден. Той се чувства така заради реалното неравенство между него и бившата номенклатура, която започна открито на манифестира стария си жизнен стандарт и новото си забогатяване. Невидимата пропаст от неравенство при комунизма стана явна, разшири се неимоверно и се задълбочи вследствие двете икономически катастрофи. При втората, през 1996 г., тази пропаст се очерта между кредитните милионери и ограбените вложители. Причината за това не са реформите за установяване на демокрация и пазарна икономика, а техният саботаж от бившата комунистическа партия.

Рекрутирани основно от комунистическата номенклатура, новите български богаташи нямаха каквато и да е представа за приличие и имаха нейния манталитет на потребление. Затова не се посвениха да парадират с такова богатство, което хората не бяха виждали. Схванаха демокрацията като възможност да покажат колко са богати и успели. До тях останалите се почувстваха много бедни и продължават да се чувстват такива.

И свързват това с демокрацията и пазарната икономика.