Свитъкът Омега

1.

Рим

Държавният секретар на Ватикана стоеше до прозореца на втория етаж в Апостолическия дворец и гледаше към Пиаца Сан Пиетро. Кардинал Лоренцо Петрони мислеше за две неща. Навярно по-неотложен беше проблемът с влошаващото се здраве на папата, ала сега жената бе далеч по-опасна.

Най-могъщият кардинал в Католическата църква бе висок и слаб — елегантна, но застрашителна фигура. Расото му с ален кант беше безупречно. Бледо ъгловато лице с изящни и в същото време стоманено твърди черти, очи сини и пронизващи. Прекрасната му черна коса бе прошарена с достолепни сиви кичури.

Под него ранният здрач на зимата вече обгръщаше огромния площад „Св. Петър“ и въпреки че дъждът бе спрял, паважът продължаваше да е мокър и лъщеше на меката отразена светлина от сградите на Ватикана. По опустелия площад прехвърча самотна смачкана хартия и изчезна в заобикалящата го колонада на Бернини. Вятърът свиреше около колоните, както винаги през последните над триста години.

Лоренцо Петрони бавно и решително закрачи назад-напред из просторния кабинет, който се полагаше на държавния секретар. Обувките му от мека кожа потъваха в дебелия лилаво-син килим. В единия край на стаята имаше три пурпурни канапета, в отсрещния — две големи полирани бюра. Едното беше отрупано с писма. Другото, работното му бюро, бе абсолютно голо — имаше само един черен мраморен кръст. На стената зад него бдеше свети Бенедикт, покровителят на Петрони. Както често напоследък, кардиналът си помисли колко е близо до абсолютната власт и все пак тя неуловимо му се изплъзва. Идния месец щяха да станат петнайсет години, откакто е държавен секретар — пост, който по ранг беше веднага след папския. Той бе запазил контрола над Ватиканската банка и огромните международни финансови средства на Църквата, но ключовете на свети Петър дълго бяха останали недостижими. Понтификатът на този папа му се беше сторил безкраен. Сега влошеното здраве на светия отец му даваше изключителна възможност. Тихият упорит звън на личната му линия прекъсна мислите му.

— Петрони.

— Един момент, Ваше Високопреосвещенство, търси ви отец Жан-Пиер ла Франси. — Кардиналът стисна устни. Директорът на L’Ecole Biblique, Библейската школа в Йерусалим, имаше инструкции никога да не му се обажда във Ватикана, освен по изключително спешен въпрос. Телефонът изпращя и отсреща се разнесе гласът на директора.

— Buonasera, Ваше Високопреосвещенство.

— Buonasera, Жан-Пиер. Какво обичате? — Дългите години на дипломатическа подготовка помогнаха на Петрони да скрие раздразнението си.

— Много се извинявам, че ви безпокоя, Ваше Високопреосвещенство, но се случи нещо, за което смятам, че трябва да научите.

— Какво по-точно?

— Информацията още не е потвърдена, но имам познат в една от лабораториите на Еврейския университет в града и подозираме, че голям брой фрагменти от свитък от Мъртво море са били подложени на ДНК анализ и радиовъглеродно датиране.

— Откъде са дошли тези фрагменти? — Гласът на Петрони внезапно стана рязък.

— Тъкмо това е озадачаващото, Ваше Високопреосвещенство. Не липсва нито един от нашите фрагменти. Сигурно е нова находка, обаче моите източници са отлични.

— И? — попита кардиналът.

— Подозираме, че ДНК анализът може да позволи фрагментите да бъдат разграничени и отделните свитъци да бъдат възстановени в първоначалния им вид. Единият от тях може би е или оригиналът, или друг препис на свитъка Омега.

Петрони пребледня.

Свитъкът Омега. Кардиналът отлично знаеше, че съществуват само три такива — оригиналът и два преписа. През 1978-ма единият препис се беше появил на черния пазар и Лоренцо Петрони, тогава влиятелен архиепископ във Ватикана, контролиращ Ватиканската банка, бе уредил закупуването му за безбожната сума от десет милиона щатски долара. Папа Йоан Павел I беше видял доклада за сделката, но него вече го нямаше и този препис на свитъка Омега бе скрит дълбоко в Тайния архив на Ватикана.

Това сигурно е оригиналът, помисли си Петрони. Вторият препис се беше появил на бял свят едва преди няколко месеца, когато турски търговец на черния пазар го бе предложил на монсиньор Лоунърган, човека на Петрони в Йерусалим. Държавният секретар се беше погрижил за купуването му, този път за петдесет милиона долара. И той се намираше на сигурно място в Тайния архив.

— Известно ли ни е кой е поръчал тези анализи? — Кардиналът вече имаше силни подозрения, но се нуждаеше от потвърждение.

— Доктор Алегра Басети, Ваше Високопреосвещенство.

Когато чу името на жената, гневът на Лоренцо Петрони изригна и той здраво стисна слушалката.

— Искам подробен доклад утре по секретната поща.

— Да, разбира се, Ваше Високопреосвещенство — напразно отвърна отец Ла Франси. Връзката беше прекъснала.

Държавният секретар дълго се взира в Пиаца Сан Пиетро. Ключовете на свети Петър висяха мъчително близо пред него и Петрони трябваше да запази самообладание. Отчаянието никога не се таеше много дълбоко под повърхността на неговото спокойно и властно поведение. В момента около него се вихреха други два проблема и всеки един от тях можеше да го провали. Кардинал Джовани Донели, патриархът на Венеция, беше започнал разследване на дейността на Ватиканската банка в своя диоцез Венето. Петрони знаеше, че всяко разследване на банката ще го довърши, и макар да му бяха казали, че ще бъде трудно, бяха уредили „италианско решение“. Кардинал Донели щеше да претърпи злополука. Държавният секретар бе установил също, че журналистът от Си Си Ен Том Шуайкър разследва миналото му. Ако стигнеше прекалено близо до истината, Шуайкър също щеше да бъде отстранен. А сега имаше още по-опасен проблем: онази жена и свитъкът Омега.

Свитъкът Омега съдържаше три шифровани послания, които притежаваха силата да променят света. Петрони си позволи да изпита толкова рядкото за него удовлетворение. Един американски учен разгада първото и въпреки че кодираните цифри представляваха сериозна опасност за Ватикана, до този момент явно никой не им беше обърнал внимание.

Второто послание изплува на повърхността случайно. През 1973-та откривателят на молекулярната структура на ДНК Франсиз Крик публикува своите изключителни открития за произхода на ДНК. И с това нобеловият лауреат опасно се доближи до разкриването на втората важна тайна на свитъка. Не бе лесно да обявят блестящия биолог за побъркан, но Петрони лично ръководеше кампанията за неговото дискредитиране и скептичните медии свършиха останалото. През 80-те години на XX век опасността отново се появи. Професор Антонио Росели от миланския университет „Ка Гранда“ продължи проучването на теорията на Крик за произхода на ДНК. Петрони постави професора под наблюдение.

Последното послание — и кардиналът вярваше, че единствено той знае точното съдържание на свитъка — съдържаше важно предупреждение за апокалиптичен катаклизъм, който ще сполети човечеството. Държавният секретар знаеше, че указанията за това в Близкия изток са вече налице, но за него последните дни преди гибелта на цивилизацията бяха от второстепенно значение. Далеч повече го вълнуваха първите две послания на свитъка Омега. Послания, които пряко застрашаваха властта му, както и тази на Светата църква. Петрони се стъписа, когато израелският математик професор Йоси Кауфман съобщи, че е открил тайни шифри в свитъците от Мъртво море. Както и професор Росели, държавният секретар незабавно го постави под наблюдение. Също като злополучните открития на пирамидите, древният свитък сякаш беше прокълнат. Всеки, който влезеше в допир с него, се намираше в опасност.

Събитията в Близкия изток назряваха. Ако свитъкът Омега станеше обществено достояние, нямаше да има никакво съмнение в неговата автентичност и последиците бяха невъобразими, но вече може би нямаше да е възможно просто да купи окончателния, оригиналния свитък Омега. Кардинал Петрони знаеше, че Алегра Басети не може да бъде подкупена. Мислите му се върнаха към онази вечер в Милано, когато тя беше имала безочието да постави въпроса за своя интерес към свитъка Омега на вечеря. Когато жената замина за Близкия изток, Петрони я постави под наблюдение, за всеки случай. Сега щеше да се наложи да я премахнат и да вземат свитъка от Мъртво море. Времето изтичаше. „Предстартовото броене“ бе започнало.

Държавният секретар насочи вниманието си към по-непосредствения въпрос със здравето на папата. При натискането на един бутон тъмните вратички на скрития в отсрещната стена телевизионен шкаф безшумно се плъзнаха настрани. Информационната емисия на Си Си Ен в шест часа беше задължителна за ватиканската йерархия, но двете водещи новини щяха да изненадат мнозина кардинали и други в коридорите на властта в Рим. Ала не и Петрони. Предположенията за свитъка Омега, които щяха да бъдат излъчени в ефир, го дразнеха, но не го изненадваха. Даниъл П. Къркпатрик, шефът на новините в нюйоркското студио на Си Си Ен, бе рицар на Малтийския орден и като всички малтийски рицари по света, съобщаваше на държавния секретар на Ватикана всичко, което можеше да повлияе на Църквата, много преди да го покажат по телевизията. В замяна рицарите на Малтийския орден имаха пряк достъп до Апостолическия дворец.

— Десет секунди, Том.

Журналистът бе високият и обаятелен Том Шуайкър, ветеран в Си Си Ен, носител на наградата „Пулицър“, кореспондент в Близкия изток и понякога репортер по въпросите на Светия престол. Облечен в тъмносиня риза с разкопчана яка, той беше широкоплещест и обветреното му набръчкано лице носеше белезите на безброй часове, прекарани под пустинното слънце. Имаше квадратна брадичка, дълъг, аристократичен нос и грижливо подстриганата му сивееща коса отговаряше на любознателните му сиви очи. Прозвучалата в слушалката му реплика идваше от студиото на Си Си Ен в Ню Йорк, докато Том Шуайкър се готвеше за включване на величествения фон на Микеланджеловия купол на „Св. Петър“.

— Има предположения, че един от папите с най-дълъг понтификат в новата история може би ще се оттегли поради влошено здравословно състояние — започна той с дълбок, обработен глас, после направи пауза, за да постигне желания ефект с встъплението си. Притежаваше способността да кара всеки един от милионите зрители на канала да изпитва чувството, че говори лично на него. — Си Си Ен се сдоби с последния медицински доклад за папата и той хвърля сериозно съмнение върху способността му да продължи да изпълнява функциите си.

— В доклада има ли някакви препоръки, Том? — попита от Ню Йорк водещата Джералдин Ръшмор.

— Няма, Джералдин, но доколкото знаем, папата вече от дълги години страда от паркинсон. Това е прогресиращо дегенеративно неврологично разстройство и въпреки че са налице някои обещаващи изследвания с възрастни стволови клетки, съвременната медицина все още няма лекарство за него. Това състояние засяга управлението на двигателните функции на тялото, което за съжаление е напълно очевидно в публичните изяви на папата.

— Други папи оттегляли ли са се по-рано, Том?

— В последно време не, Джералдин, въпреки че каноничното право не го забранява. В цялата история на папството са се оттегляли само шестима, като последният е Григорий Дванайсети през хиляда четиристотин и петнайсета година.

— Кой ще вземе окончателното решение, Том?

— Тъкмо това е проблемът. Докато папата още е на поста си, всичко зависи от него, а той не е от хората, които лесно се отказват. Всъщност именно неговата упоритост беше най-остро критикуваната страна на управлението му. Интересно е обаче, че е подготвен документ за оставката му, без дата. Така че папата може би допуска и такава възможност.

— Още ли е с ума си?

— Моите източници ми съобщиха, че умът на папата още е изключително остър, но никой от нас не е вечен.

— Така е, Том. От друга страна, има предположения, че се е появил препис на свитъка Омега.

— Това са само предположения. От десетки години се носят слухове за този свитък, но досега никой не е потвърдил, че го е виждал.

— Известно ли е какво има в него, Том?

— Не точно, но израелският археолог и математик професор Йоси Кауфман е открил, че този свитък от Мъртво море съдържа таен шифър. Той предполага, че съществува връзка между свитъка Омега и изхода от войната срещу тероризма.

— „Сблъсъкът на цивилизациите“ ли?

Том кимна с глава.

— Кауфман смята, че е започнала гибелта на западната цивилизация и обратно на средновековните кръстоносни походи, ислямът ще триумфира над християнството и Запада. Това несъмнено е музика за ушите на Ал Кайда и последователите на Осама бин Ладен.

Уважаван израелски учен и член на Кнесета, Кауфман се беше поставил в деликатно положение и открито бе критикуван за изявленията му. Опитни журналисти се бяха подигравали с идеите му, ала Том Шуайкър вече не беше толкова скептичен. Продължаващите и подкрепени от Съединените щати израелски атаки срещу палестинците, както и американско-британско-австралийският удар срещу Ирак бяха предизвикали масово негодувание в арабския свят и положението ставаше все по-лошо. Том имаше здрави връзки в ЦРУ и бе виждал докладите, които се пазеха в тайна от широката общественост, доклади, предполагащи, че Ал Кайда вече притежава поне седем от ядрените куфарни бомби, изчезнали при разпадането на Съветския съюз.

— Благодаря, Том. Ще прекъснем дотук и с нетърпение очаквам пак да поговорим, когато се завърнеш в Близкия изток.

— Беше ми приятно, Джералдин.

— Това беше Том Шуайкър за новините на Си Си Ен от Ватикана в Рим. Трудни времена за папството и отрезвяващо предсказание от Израел. А сега за деня в Конгреса…

Кардинал Петрони остави всякакви мисли за триумфа на исляма над християнството. Тази вечер повече го интересуваше докладът за здравословното състояние на папата и в стоманеносините му очи проблесна задоволство. Тайното изкуство на информационното изтичане — това бе една от многобройните способности на държавния секретар. Още отрано в кариерата си беше проумял силата на медиите и добре бе усвоил техните принципи.

Принцип 1: Установи доверие в уважавана медия и се погрижи информацията, която подаваш, да е точна. Журналистите не мразят нищо повече от това да ги лъжат. В безпощадно конкурентния свят на журналистиката критиката от колеги често е по-опасна от сърдитите редактори.

Принцип 2: Подавай на медиите толкова, колкото ти е изгодно, но не толкова, че изтичането да бъде свързано с теб. Или, ако има такава опасност, карай журналистите да крият източника си — „Добре осведомени правителствени източници, близки до Ватикана…“. И винаги цитирай източниците в множествено число. Това обърква онези, които търсят изтичането на информация.

Кардинал Петрони се обади на монсиньор Сервини, шеф на ватиканската пресслужба.

— Да, Ваше Високопреосвещенство?

— Монсиньор, защо току-що видях журналист от Си Си Ен да твърди, че разполага с доклад за медицинското състояние на светия отец?

— И аз току-що гледах емисията, Ваше Високопреосвещенство, но наредих да извършат незабавно разследване.

— Искам доклада на бюрото си до двайсет и четири часа.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

Държавният секретар прекъсна връзката.

Принцип 3: Бъди в предните редици на отричането и търсенето на източника на изтичане.

Петрони натисна червения бутон на дистанционното управление и разсеяно проследи връщането на телевизора обратно в стенната му ниша. Малтийските рицари с широки връзки като Къркпатрик са полезни, каза си той. Винаги го бе привличала историята на Ордена, свързана с жестоки удари срещу исляма, и често си беше представял, че участва в свирепите нападения срещу мюсюлмански пирати в Средиземно море, организирани от остров Малта, дарен на рицарите от Чарлз V през 1530-та, откъдето носеха името си. Борбата против исляма, помисли си държавният секретар, се водеше от векове, ала подобно на древните малтийски рицари, той не се съмняваше, че ще победи единствената истинска вяра, християнството. Проблемът със свитъка Омега беше досаден, но за кардинал Петрони информацията означаваше власт и ранното предупреждение на Къркпатрик му бе дало време спокойно да обмисли последиците. И беше заключил, че догадките за свитъка ще заглъхнат. В миналото винаги се бе случвало така и медиите винаги бяха подемали нещо друго.

Държавният секретар на Ватикана нямаше да е толкова уверен, ако знаеше, че новините е гледал и Джери Бъфет, най-известният телевизионен евангелист в Съединените щати.

2.

Атланта, щата Джорджия

Евангелисткият център за Христа „Бъфет“ побираше петнайсет хиляди души и тази вечер беше претъпкан. Диригентът на хора загряваше публиката с кънтяща версия на „Колко си велик!“, докато зад кулисите Джери Бъфет правеше последни приготовления.

Бъфет изглеждаше по-млад от своите шейсет години. Загорялото му лице се отличаваше със сурова красота. Имаше сини очи и квадратна решителна брадичка. Личният му фризьор имаше задачата в тъмната му коса да не се забелязва нито намек за сиви кичури. Неговото делово, типично американско поведение привличаше широка публика в цялата страна, особено във фундаменталисткия Юг. Единадесети септември бе довел до активизиране на религиозната десница в Америка и над пет милиона американци, сред които самият президент, гледаха ежеседмичните му предавания.

На вратата на добре обзаведената главна гримьорна тихо и почтително се почука.

— Пет минути, преподобни Бъфет.

— Благодаря. — Джери Бъфет си наля бърбън. Новините по Си Си Ен за момент го бяха извадили от равновесие. Триумфът на исляма над християнството щеше да бъде катастрофа за човечеството и на другата сутрин той щеше да се обади на президента. По време на изборите през 2004-та стотици пастори от деноминацията на Бъфет бяха изиграли важна роля за привличането на стотици хиляди гласоподаватели в страната, особено в решаващите щати Флорида, Охайо и Западна Вирджиния. Техните усилия бяха задържали президентската власт в християнски ръце и по думите на самия президент, можеха да похарчат този капитал, когато пожелаят. Ако свитъкът Омега съществуваше, непременно трябваше тайно да го вземат, преди другата страна да го използва в своя полза.

Той пресуши чашата си и набързо поправи встъпителните си думи.

— Току-що гледах вечерните новини по Си Си Ен, по които предсказаха триумфа на исляма над християнството — започна той с провлачения си, гърлен южняшки говор.

Публиката утихна, някои нервно зашаваха на местата си. Събитията от 11 септември бяха уплашили много американци.

— Ние с вас имаме християнски президент в Белия дом и ислямът никога няма да триумфира! — Джери Бъфет направи пауза, за да подчертае думите си. — Ислямът никога няма да триумфира над християнството!

Публиката диво го аплодира. Някои тропаха с крака.

— Ислямът е зла религия! — отекна гръмовният глас на евангелиста. — На единайсети септември Бог оттегли подкрепата си от нашия народ само защото Му обърнахме гръб! Ислямският тероризъм е Божие послание! Той процъфтява, защото ние вече не спазваме Божиите заповеди в своите съдилища. В училищата ни вече няма молитви, не се чете Библията, затова Господ се е отрекъл от Америка — защото ние се отрекохме от Него! — Мнозина в публиката закимаха с глави в знак на съгласие.

— Всемогъщият Бог вече не закриля Америка, защото американците се вманиачиха по богатствата, секса и наркотиците. — Джери Бъфет закрачи назад-напред по грамадната сцена. — Хомосексуализмът е мерзост в очите Господни, и все пак някои от нас искат да узаконят брака между представители на един и същи пол — изрева той.

Джери Бъфет се върна при аналоя и взе Библията си.

— Мъжът трябва да се грижи за жена си, също както Христос се грижи за Своята Църква — тихо каза евангелистът. — Пише го тук. И не правете тази грешка — продължи той, повишавайки глас и свивайки другата си ръка в юмрук. — Така, както Всемогъщият прати чумата на СПИН срещу хомосексуалистите, ще има още мюсюлмански терористични атаки, ако отново не се обърнем към Господ!

Отговори му нов взрив от аплодисменти, които шумно отекнаха в нощта на Атланта.

3.

Рим

Петрони отпусна високото си слабо тяло на кожения стол. Задачата изпълнена. Прецедентът с оставката вече беше в публичното пространство и течеше процесът на подготовка на почвата. Сега, стига кардинал Донели, журналистът и жената да останеха извън уравнението и свитъкът Омега да попаднеше в негови ръце, всичко щеше да бъде възможно. В края на краищата, обоснова се пред себе си той, неговата любима Църква не за пръв път се нуждаеше от закрилата на онези, които можеха да оспорят нейната власт. Което го наведе на мисълта за реакцията на другите кардинали и евентуалното оспорване на собствената му власт. Оставката бе рискована стратегия, ала светият отец можеше още дълго да остане жив и с всяка изтекла година шансовете Петрони да се добере до ключовете на свети Петър пропорционално се смаляваха. Заплашваха да го настигнат по-млади кардинали.

Държавният секретар отключи горното чекмедже на бюрото си и извади оръфан бележник с черна кожена подвързия. Той съдържаше сведения за кардиналите, архиепископите и епископите — датите им на оттегляне, издигане и възрастта им. Шансовете за развитие се определяха според измислена от самия Петрони система със звездички, от незначителната една звездичка до по-заплашителните четири и в редки случаи пет. Определяни според качествата, мястото в Църквата, закрилниците, възрастта и множество други фактори, които биха направили чест на букмейкърски наръчник. Според собствените му изчисления Петрони имаше трима главни конкуренти.

Първите двама в списъка му имаха по пет звездички. Кардинал Туку, обаятелният ръководител от Кения, и кардинал Медичи, прочутият теолог на освобождението2 от Еквадор. Грижливо трябваше да осъществи стратегията си за победа над двамата кандидати от Третия свят, помисли си държавният секретар, но вече беше измислил съответните думи: „След време определено ще има папа, избран от многобройните кандидати от Третия свят, но навярно засега все още не“. Кардинал Петрони ги повтаряше при всяка възможност. По-близо до родината, кардинал Джовани Донели, неотдавна интронизираният патриарх на Венеция и най-млад от колегията на кардиналите, вече очевидно представляваше опасност. Отначало Петрони му противодействаше, като тихичко напомняше на своите колеги кардинали, че дългото папство крие огромни рискове, ако кандидатът не отговори на очакванията. Започнатото обаче от Донели разследване на продажбата на акции от страна на Ватиканската банка в една банка във Венето бе наложило рязка промяна в подхода на държавния секретар.

Двамата с Джовани Донели веднъж бяха работили заедно. През 1987-ма, когато Петрони беше архиепископ във Ватикана, а Донели — личен секретар на папа Йоан Павел I. Още тогава безпощадно амбициозният архиепископ определи интелигентния млад духовник като потенциална заплаха и след мистериозната смърт на светия отец едва след трийсет и три дни на папския престол, Петрони отстрани своя съперник. В резултат архиепископът реши, че другите в колегията на кардиналите не познават достатъчно добре Донели, и остави името му в своя черен бележник в „най-добрия случай в резервния списък“. И сега трябваше да поправи тази важна грешка.

Държавният секретар дълбоко си пое дъх. Идваше време да задвижи колелцата на собствената си съдба. Той натисна един от телефонните бутони, настроен за автоматично набиране на папския лекар.

— Винченцо, come stai?3

— Bene, grazie, е tu?4

— Molto bene, grazie.5 Организирам кардиналите от Курията да се съберат утре вечер в зала „Борджия“. Струва ми се, че е време да получат откровена преценка за състоянието на папата. — Кардинал Петрони веднага започваше по същество. Дългите общи разговори не му бяха присъщи. — Ще ти бъда благодарен, ако ни съобщиш преценката си.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. — Професор Винченцо Мартинес учтиво се придържаше към протокола. Папският лекар отдавна беше установил, че няма желание да поддържа каквито и да било други, освен служебни отношения с настоящия държавен секретар.

— Eccellente.6 Ще пратя кола в седем. Така ще имаме време да… да речем, да обмислим подхода си. Fino ad allora. Дотогава.

Папският лекар затвори слушалката и се вторачи в нея. Здравето на светия отец отдавна не беше само негова грижа във Ватикана. Професор Мартинес бе прочут медик, имаше и квалификация на психиатър. И не за пръв път се питаше дали държавният секретар е подходящ за висш пост. Имаше дълъг списък от симптоми: егоцентризъм и грандомания, измамничество и манипулативност, липса на угризения и чувство на вина, плитки емоции, потребност от силни усещания, изискване на автоматично покорство и огромно възхищение. Мартинес се зачуди дали неговата диагноза е точна, или е нещо още по-дълбоко, по-зловещо. И дали Петрони не е имал проблеми в детството си. Ако папският лекар беше посветен в личния живот на кардинала, най-големите му страхове и диагнозата му щяха да се потвърдят.

На отсрещния бряг на Тибър кардинал Петрони повика личния си секретар отец Томас. Посял семето на мълвата за оставка, той не можеше повече да отлага срещата на кардиналите от Курията. Непременно трябваше да ги хване неподготвени. Почти незабавно на тежката двукрила врата на кабинета му се почука.

— Avanti.7

Отец Андрю Томас беше тих, трийсетинагодишен мъж с репутация на безупречна ефикасност.

— Заповядайте, Ваше Високопреосвещенство — каза той.

— Колко кардинали от Курията отсъстват от Рим?

— Доколкото зная, Ваше Високопреосвещенство, всички са тук.

— Eccellente. Значи ще има нужда само от една среща. Помолих професор Мартинес утре вечер да дойде тук. Предайте на всички кардинали моите почитания и ги поканете в осем часа в зала „Борджия“.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

— Извинете им се за неудобството, отец Томас, и им кажете, че папският лекар ще им изложи личната си преценка за състоянието на светия отец. Нещо, което от Си Си Ен вече направиха вместо нас, както забелязах — иронично се усмихна Петрони. — Струва ми се, че всички ще пожелаят да присъстват.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. Нещо друго?

— Както обикновено, кажете на дежурния шофьор да ме вземе довечера в девет.

— Непременно, Ваше Високопреосвещенство. — Отец Томас тихо се оттегли и затвори двукрилата врата след себе си, без да пита защо такъв висш служител на Курията поръчва колата си късно всеки втори понеделник.

4.

Вашингтон

Майк Маккинън, експертът на ЦРУ по липсващите руски „ядрени куфарни бомби“, се настани на един от кожените столове покрай облицованата с ламперия стена на оперативната зала в подземието на Западното крило на Белия дом. Ветеран с трийсет и пет годишна служба, Маккинън беше прекарал началото на кариерата си в Близкия изток, където научи арабски и опозна исляма. После се прехвърли в съветска Източна Европа. Имаше сурово сипаничаво лице и късо подстригана тъмна коса. Висок метър седемдесет и седем, той тежеше деветдесет килограма, неизменно поддържана форма от последната му оперативна задача в Босна и Херцеговина. Сега, за огромно свое разочарование, отново лъскаше стола в Оперативната дирекция в Ленгли.

Маккинън кимна с глава на новия директор на Централното разузнавателно управление, който вече седеше на заседателната маса заедно с държавния секретар, съветника по националната сигурност, министъра на отбраната, министъра на вътрешната сигурност и председателя на Съвета на началник-щабовете. Един от последните, които пристигнаха, беше вицепрезидентът. Когато президентът влезе в стаята, всички се изправиха.

Не за пръв път викаха Майк Маккинън в оперативната зала на Белия дом. Той тихо прегледа бележките си, докато осведомяваха президента за положението в Ирак, както и за растящата ядрена опасност от страна на Иран и Северна Корея. Маккинън вече беше чувал всичко това.

— Специални атомни средства за унищожение — прочете следващата точка от дневния ред президентът.

— Ядрените куфарни бомби, господин президент — отвърна директорът на ЦРУ. — Познавате агент Маккинън — добави той и кимна с глава към Майк.

— Господин президент — започна Маккинън, — информацията тази сутрин се основава на последните разузнавателни сведения за вероятното местонахождение на някои ядрени куфарни бомби, произведени в Съветския съюз. Преди няколко години Александър Лебед, съветникът на Борис Елцин по сигурността, призна, че са изчезнали осемдесет и четири от сто трийсет и двата ядрени куфара, произведени през деветдесетте години. Имаме основания да смятаме, че Ал Кайда са се сдобили с няколко бомби и поне пет от тях в момента са в Съединените щати. Възможно е да има още две — едната във Великобритания, другата в Австралия.

— Откъде са ги взели, по дяволите? — попита президентът.

Майк Маккинън запази неутрално изражение.

— Както ви е известно, господин президент, Осама бин Ладен разполага със значителни финансови средства. След разпадането на Съветския съюз през хиляда деветстотин деветдесет и първа неколцина руски офицери, някои от които не бяха получавали заплата с месеци, се обърнаха към черния пазар.

— Няколко такива бомби се появиха през деветдесет и четвърта — потвърди държавният секретар. — Лидерът на чеченските сепаратисти Джохар Дудаев ги обяви за продан, след като ние отказахме да признаем независимостта на Чечня.

— А как са ги внесли в Съединените щати?

— Възможно е вече да са били тук — отговори Майк.

Президентът се смая.

— Имаме основания да смятаме, че съветски агенти са внесли няколко такива бомби по време на Студената война. Други може да са донесени по-късно, навярно по море.

— Как е възможно?! — гневно възкликна президентът, като гледаше новия министър на вътрешната сигурност.

— Както, сигурен съм, е известно на министъра на вътрешната сигурност, доскоро се проверяваха по-малко от пет процента от внасяните в страната контейнери — спокойно продължи Майк Маккинън.

Министърът утвърдително кимна с глава.

— Би трябвало да правим много повече — заяви държавният глава.

Министърът на вътрешната сигурност взе думата.

— Законът за чуждестранните стоки и пристанищната сигурност ще помогне, господин президент, но в страната ежедневно пристигат над петнайсет хиляди кораба. Ние не сме единствената западна държава, която се сблъсква с този проблем. Миналата година деветнайсет от всеки двайсет контейнера са влезли в Австралия, без да бъдат проверени. Подобно е положението и във Великобритания.

Президентът сприхаво изсумтя.

— Какви щети може да нанесе една такава куфарна бомба? — попита той.

— Зависи как и къде бъде взривена, господин президент — отвърна Маккинън. — Предпочитаният метод ще бъде детониране във въздуха от лек самолет.

— Защо не на земята? — попита министърът на отбраната.

— Обикновено сградите ограничават взривния и термичен ефект на ядрената експлозия — търпеливо поясни Майк. — Въпреки че при наземен взрив общият брой на жертвите ще бъде по-голям заради по-концентрирания радиоактивен горещ дъжд. Терористите обаче търсят по-драматичен краткосрочен ефект и по тази причина аз предполагам, че самоубийственият ядрен удар ще бъде нанесен с лек самолет.

— Какъв ще е броят на жертвите? — попита председателят на Съвета на началник-щабовете.

— Дори един килотон ядрен взрив, какъвто е еквивалентът на най-малкия куфар, не е обикновена бомба. Огромната топлина от ядреното огнено кълбо достига десетина милиона градуса. За сравнение огненото кълбо на единайсети септември беше от порядъка на четири-пет хиляди градуса.

Президентът и неговият съветник по сигурността се спогледаха.

— В Ню Йорк, Лондон или Сидни например ще бъде изпарено всичко в радиус сто и петдесет метра. В радиус четиристотин и петдесет метра от епицентъра ще се стопи металът. Експлозията ще вдигне ветрове със скорост около хиляда километра в час и всичко в радиус от петстотин и петдесет метра, че и повече, ще бъде разрушено. В големите градове през първия ден ще загинат до четвърт милион души, а до две седмици — около милион.

Майк Маккинън направи пауза, за да остави присъстващите да осмислят анализа му. Усещаше погледа на новия си директор, но избягваше да поглежда към него. Президентът беше назначил този конгресмен начело на ЦРУ и в рамките на броени седмици бяха подали оставка неколцина ключови заместник-директори. В мислите му се промъкна горчивина. Политици. Повечето никога не бяха виждали гневен изстрел и малцина имаха представа от начина на мислене на мюсюлманите. Политиката на Коалицията в Близкия изток и Ирак се бе сгромолясала, разпалвайки пламъците на арабската и мюсюлманската омраза из целия свят. Сега същите онези „изостанали мюсюлмани“ разполагаха със средство да нанесат смъртоносен удар — удар, от който Съединените щати и техните съюзници може би никога нямаше да се съвземат.

— През следващите дни още стотици хиляди ще умрат от радиационно отравяне и изгаряния — продължи Майк. — Ню Йорк, Лондон, Сидни или който и да е друг голям град ще остане необитаем години наред. Ако нямате други въпроси, господин президент, с това моят доклад завършва.

Президентът поклати глава и се наведе към директора на Централното разузнавателно управление.

— Маккинън работил ли е в Близкия изток и ислямските страни?

Директорът кимна.

— Добре. След заседанието ще ви чакам двамата в Овалния кабинет.

5.

Рим

Швейцарските гвардейци на Портата на св. Ана застанаха мирно и отдадоха чест, когато черното волво на държавния секретар тихо напусна Ватикана. Облечен в цивилно облекло и седнал отзад, Петрони ги освободи с махване на ръка. Рим беше оживял и колата се запровира в тежкия трафик към тунела под Тибър, а после продължи по Лунготевере Тор ди Нона на източния бряг. На западния бряг страховитият замък Сант Анджело остана безмълвно да бди над реката. Прожекторите зловещо играеха по бойниците, които векове наред бяха закриляли стрелци и древни катапулти. Зад мрачните стени на крепостта бяха извършени безчет жестокости в името на Христа — там бяха удушили папите Йоан X и Бенедикт VI и бяха отровили Йоан XIV. Тази вечер замъкът Сант Анджело изглеждаше също толкова заплашителен, но дори между някогашните жестокости и плановете на кардинал Петрони да имаше някаква прилика, на изтънчения държавен секретар изобщо не му хрумна такава мисъл.

Волвото продължи към античната част на града. Към Колизея, който близо две хиляди години се издигаше като свидетелство за кървавата история на Рим. Покрай Римския форум и руините на триумфалните арки и храмове на боговете, където мраморните паважи и стълбища в разцвета на Римската империя бяха кипели от живот като всеки съвременен град. Покрай Циркус максимус, който днес беше обществен парк. И накрая нагоре по склона към стара римска къща на Пиаца дел Темпио ди Диана. Петрони нарочно бе избрал ресторант „Апулейус“. Храната и виното бяха разкошни, но по-важно беше това, че малкото заведение се намираше на сравнително уединено място. Някога дом на богато римско семейство от I век, обстановката не се бе променила много през следващите хилядолетия. Червени мраморни колони носеха ниския покрив и покритите с фрески стени бяха украсени с останки от мраморни плочи. Античната камина беше непокътната и в малките ниши в двете дневни, където можеха да си изберат маси гостите, с вкус бяха подредени римски керамични съдове.

Кардинал Петрони бе резервирал маса, отчасти скрита от централните помещения със стар кожен параван. За всеки случай. Макар държавният секретар да беше сигурен, че едва ли ще го познае някой друг, освен Джорджо Феличи, който вече го очакваше на масата.

— Buonasera, Ваше Високопреосвещенство.

— Без титли, моля — сприхаво отвърна Петрони.

— Mi displace. Прощавай — рече Феличи и в хитрите му зелени очи проблесна разбиране.

Джорджо Феличи бе израсъл в сицилианското градче Корлеоне. Още в ранна възраст се пресели в Палермо, където родът му се включи в търговията с говеда и хероин. Не един представител на конкурентните фамилии Бонтате и Бускета намери ужасяващата си смърт от ръцете на младия Джорджо, докато Феличи постепенно овладяваше града. Той упражняваше умението си с безпощадна ефикасност. Когато бизнесът се разшири, фамилията имаше нужда от сигурно средство за пране на пари и Джорджо влезе в банковия сектор. Нисък, як и мускулест, с гладка черна коса и загоряла кожа, той носеше безупречен скъп кремав костюм. Страшилище в коридорите на La Borsa di Milano, тази вечер неговите връзки в банковия свят не представляваха интерес за Петрони. Джорджо Феличи също беше станал велик магистър на Propaganda Tre или П3, наследницата на П2, злополучно известната тайна масонска ложа от 70-те години на XX век. Подобно на своята предшественица, сред членовете на П3 бяха италиански министри и съдии, шефът на италианската финансова полиция, неколцина топбанкери, индустриалци и медийни ръководители, както и висши военни на активна служба или от резерва и двама шефове на секретната служба. Пипалата на П3 достигаха до най-влиятелните мафиотски фамилии в Италия и Съединените щати, в ЦРУ и ФБР, и което бе по-важно за Петрони, в една от терористичните групировки в израелските Окупирани територии.

— От съобщението ти ми се стори, че въпросът е спешен — премина направо по същество Джорджо. Проблесна крив бял зъб, по-скоро в бърза автоматична мимика, отколкото в усмивка.

Кардиналът изчака младата сервитьорка да поднесе първото им блюдо от миди, идеално задушени в най-фин зехтин с чесън и със съвсем мъничко чили, сервирани върху канапе от вдигащ пара спанак. Порази го лицето на момичето, с безупречна мургава кожа и коса, тъмна като очите му.

— Vi verso il vino, signor?8 — попита тя и му поднесе бутилка Виня Колонело Барало за одобрение.

Той вкуси букета. Силно вино от италианския сорт „Небиоло“, то бе признато в цял свят и се сравняваше с бургундското и бордото. Лоренцо Петрони отдавна беше свикнал с привилегиите на високия пост.

— Si. Bellissimo9 — отвърна държавният секретар. — Надявам се, че не възразяваш да нарушим традицията, Джорджо.

— Scusi?10 — малко озадачено попита сътрапезникът му.

— Червено вино с морска храна.

— A, non importa.11 Излишно ограничение.

— Направени ли са поръчките за Шуайкър и Донели? — тихо попита Петрони.

— Журналистът е под наблюдение. Ако се приближи прекалено много до твоето минало, ще се разправим с него. Проблемът с кардинала е по-сериозен. — Въпреки че още не беше измислил решение за досадния патриарх на Венеция, сицилианецът се усмихна. Харесваше му лепкавата паяжина, която бе изтъкал около себе си държавният секретар. Докато имаха полза от него, а той можеше да им бъде извънредно полезен като папа, Феличи щяха да продължават да решават проблемите му, срещу определена цена, естествено.

— Имаме още един дребен проблем, Джорджо.

Джорджо Феличи отново се усмихна, развеселен от способността на влиятелния кардинал да прехвърля своите проблеми на други хора. „Дребен“ неизбежно означаваше нечий пръснат мозък, но той не каза нищо.

— Една вещ може би е попаднала в лоши ръце и Църквата ще бъде много признателна на онзи, който й я върне.

— Искането ти ми се струва незначително, Лоренцо. За каква вещ става дума?

— Чувал си за свитъците от Мъртво море, non é vero12?

— Naturalmente13, но смятах, че са международна собственост.

— Така е. Католическата църква си сътрудничи с L’École Biblique et archéologique Français, Френската библейска и археологическа школа в Йерусалим, а също с Рокфелеровия музей, където по право се съхраняват за превод тези свитъци.

На лицето на Феличи се изписа скептично изражение.

— Ти добър католик ли си, Джорджо? — попита Петрони. Този метод бе изпитан от времето. Колкото и безскрупулен да бе обектът, винаги оставаше онова малко съмнение за отвъдния свят. Теологията на страха. Нещо, което Ватикана използваше от векове.

— Разбира се — проблеснаха кривите зъби.

— Тогава разбираш, че всичко, което накърнява вярата, принадлежи на светия отец.

— А това явно накърнява вярата — цинично заключи Феличи. — И чии са тия „лоши ръце“?

Петрони дръпна ципа на меката си кожена чанта. Обикновено вътре имаше пурпурни папки със златни папски емблеми, отпечатани в центъра на корицата, ала папката, която сега подаде на Джорджо Феличи, имаше сиво-кафяв цвят. При съответните обстоятелства, независимо от обекта, Петрони беше майстор и на най-дребните подробности.

— Още сведения за доктор Алегра Басети — онази, която вече си поставил под наблюдение в Близкия изток. — Освен снимка и данни за проучванията й Петрони бе избегнал да даде на Феличи прекалено много информация за досадната бивша монахиня. Колкото по-малко хора я свързваха със свитъка Омега, толкова по-добре, но сега обстоятелствата рязко се бяха променили и лукавият дребен сицилианец трябваше да получи всичко необходимо.

— По-рано тя живееше в един от нашите манастири, но за съжаление се поддаде на живота извън Църквата. Двамата със своя колега, израелския археолог доктор Давид Кауфман, са се сдобили с един свитък от Мъртво море, който принадлежи на Рокфелеровия музей. Разбира се, ще платим щедро за връщането му.

— Откъде е тя? — попита Феличи. Отначало се бе задоволил да организира наблюдението на италианката, без да задава много въпроси. Това бяха лесни пари, но сега беше заинтригуван защо един княз на Църквата проявява личен интерес към премахването на някаква бивша монахиня и връщането на древен пергамент.

— От Южна Италия. Някакво селце Трикарико. Главно бедни селяни. Порядъчни, подчиняващи се на закона хора, въпреки че явно има изключения — презрително изсумтя Лоренцо. — След като я приехме в манастира, допуснахме грешката да я пратим в Държавния университет в Милано, за да продължи образованието си, и тъкмо там тя излезе извън релси.

— Не пращате ли обикновено своите свещеници и монахини в католически университети?

— Обикновено да, само че въпреки моя съвет светият отец реши, че Църквата по-добре ще разбере светската младеж, и Басети беше включена в пилотната програма.

— Доктор ли е?

— По химия. След като напусна ордена си, тя направи докторат по приложението на ДНК в археологията. Подробностите са в досието й — посочи папката той. — Както и материалите за Кауфман.

— А, да, ако се съди по сведенията, които получаваме, двамата прекарват много време заедно. Роднина ли е на професор Йоси Кауфман, израелския математик?

— Син му е.

Разговорът временно прекъсна — донесоха ми основното ястие. Петрони беше поръчал любимото си bucatini all’ Amatriciana — тънки кухи макарони с доматен сос с чесън и шунка. Този път ги поднесе момче, което едва ли имаше повече от шестнайсет години. Ако другите клиенти бяха проявили дори и бегъл интерес, от вниманието им нямаше да убегне фактът, че кардиналът втренчено зяпаше момчето, докато то пълнеше чашите с вино и тихо се оттегляше.

— Има ли значение това, че е син на професор Кауфман? — попита Петрони, изведнъж обзет от безпокойство, че в П3 може да знаят много за учения и свитъците от Мъртво море.

— Възможно е — отвърна Джорджо. — Напоследък връщането на каквото и да било от Близкия изток не е лесно, Лоренцо, и този Давид Кауфман явно има стабилни връзки. Баща му е не само световноизвестен математик и археолог, но и генерал от израелския резерв и почетен директор на Светилището на книгата. И ти несъмнено знаеш, че освен това се кандидатира за министър-председател.

Кардинал Петрони си помисли, че Джорджо Феличи е изключително добре осведомен. Държавният секретар не отговори нищо.

— Операцията може да се окаже доста скъпа, Лоренцо. — Пак онова бързо, автоматично проблясване на криви бели зъби.

Държавният секретар го очакваше. В предишните случаи, когато се налагаше някой да бъде сполетян от злополука, Джорджо Феличи никога не му излизаше евтино, но беше най-добрият в бранша, а и го изискваше защитата на Светата църква. Каквото и да струваше, Ватиканската банка щеше да плати.

— Много е важно бързо да си върнем този свитък — отвърна Петрони, като прескочи въпроса за цената на Феличи и несъмнената му печалба. — Искам лично да се погрижиш за това.

— Колкото и да е трудно, и ние си имаме връзки, Лоренцо, и за известна сума съм готов да отида в Близкия изток и да организирам операцията. — Джорджо Феличи не дообясни думите си, но кардиналът знаеше, че терористичните групировки постоянно се нуждаят от средства, за да купуват скъпи оръжия и боеприпаси. Дори групировка като Хамас можеше за дълго да престане да взривява автобуси, стига цената да бе достатъчно атрактивна. — Това обаче повдига друг въпрос.

Петрони веднага застана нащрек, макар че внимаваше да не се издаде, и уж нехайно попита:

— По-точно?

— Моите колеги в Пе три обмисляха да ти предложат да се присъединиш към нас. За пореден път — подчерта Феличи. — Снощи се срещнахме и предложението беше потвърдено. Много съм щастлив, че точно на мен се пада честта да ти предам тяхното решение. Сигурен съм, че това ще е изгодно колкото за нас, толкова и за теб — небрежно подхвърли сицилианецът.

— Не може и дума да става да членувам в Пе три — отговори кардиналът и в гласа му се прокраднаха сприхави нотки. — Масонството отдавна е забранено от Ватикана. Да не си забравил хиляда деветстотин седемдесет и осма?

— Едва ли ще се изненадаш да научиш, Лоренцо — тихо продължи Джорджо, без да обърне внимание на възражението на Петрони, — че сред нас отново са едни от най-влиятелните хора в Италия и Съединените щати. Но сигурно ще се изненадаш, че неколцина от тях са кардинали.

Това изобщо не учуди държавния секретар. Той имаше отлична представа кой е в списъка на Феличи. Такава информация можеше да се окаже ценна валута, в случай че някой кардинал или епископ няма желание да поеме в определена посока.

— Това наистина ме изненадва, Джорджо — излъга Петрони. — Сигурно си много убедителен.

— Имаме си свои средства, приятелю. Естествено, няма да разкривам имена, но ще ти дам един пример. Един-двама наши членове заемат много видни постове в римската община. Напълно нормално е един високопоставен кардинал да има луксозен апартамент извън Ватикана. Обаче — подчертано прибави сицилианецът, — ако, come si dice, как се казва… станат известни „други обстоятелства“, може да последват някои крайно неудобни въпроси. — В автоматичната усмивка на Джорджо Феличи за пръв път имаше нещо весело. Като рибар, който току-що е хванал много голяма риба на въдицата си.

Обзет от студен гняв, Петрони стисна устни и погледна противника си с едва прикрито презрение.

— Явно съм проявил невнимание.

— Не съвсем — отвърна Джорджо. — Просто разузнаването на Пе три е много добро. В следенето на толкова важна личност като теб няма нищо лично, Лоренцо, само бизнес. А и всички ние сме светски хора, погледни го откъм хубавата страна: когато дойде време да се разправиш с конкурентите си за папския престол, много по-добре е да те подкрепя Пе три, отколкото обратното.

Кардинал Петрони бе избрал апартамента си със същата педантичност, с която беше избрал и ресторанта. Виа дел Говерно Векио се намираше наблизо, отвъд Тибър, на достатъчно разстояние от Ватикана. Модерен, но еклектичен квартал. От една страна, покрай тесните лъкатушни улички се издигаха скъпи и богато мебелирани жилища, разкошни бижутерийни и модни магазини. От друга, там имаше всичко — от ирландския пъб „Абис“ до servizio за мото скутери. Анонимност, но очевидно не достатъчна.

Икономката на Лоренцо Петрони беше дребна, с тъмна лъскава коса. Тиха, но решителна, Кармела бе свикнала със странните часове, в които той идваше и излизаше, и сега го очакваше. Щеше да му се наложи да излезе, преди сивата зимна зора да огрее купола на „Св. Петър“, но тази мисъл бързо се изпари. Кармела нежно го помилва с език, докато Лоренцо се втвърди и овлажни. Знаеше как да използва забранения „il preservativo“, за да усили възбудата му, и без да губи нито миг, тя продължи да го гали, пресягайки се за вече приготвения кондом в нощното шкафче. Жената тихо зашепна и го пое в себе си.

Когато се прибра в апартамента си, Джорджо Феличи набра един код в скрамблера в кабинета си и въведе номера на Хамас в Ивицата Газа.

6.

Ленгли, Вирджиния

Майк Маккинън затвори вратата на офиса си, остави папката, озаглавена „Строго секретно: Специални атомни средства за унищожение“, на бюрото си и отиде до прозореца, който гледаше към моравите и езерцето в двора на новия комплекс на ЦРУ.

— Господи боже — измърмори Маккинън. — Светът се е побъркал, мама му стара!

Само Осама бин Ладен и Бог знаеха колко от неговите луди молли разполагат със средства да унищожат западната цивилизация, а сега някакъв също толкова смахнат проповедник в собствената му родина оказваше достатъчно силно влияние върху Белия дом, за да накара президента да се загрижи за откриването на някакъв митичен свитък от Мъртво море. Ханс Кристиан Андерсен се беше настанил на Пенсилвания авеню 160014, мрачно си помисли той. Религията бе виновна за много неща, политиците също. Последната задача поне му даваше възможност да се махне от Вашингтон за известно време. Бяха минали години, откакто не беше ходил в Йерусалим, и въпреки постоянните атентати и градът, и любимият му хотел „Американ Колони“ едва ли се бяха променили. Мислено си отбеляза да потърси старото си приятелче Том Шуайкър. Двамата се бяха опознали добре през годините, които Майк бе прекарал в Близкия изток, и Шуайкър му беше длъжник. В края на краищата, ако не бе неговият репортаж за свитъка по Си Си Ен, ония гащници в Белия дом още щяха да са си сравнително наред. Ако в тоя свитък има нещо, каза си Маккинън, журналистите често разполагат с добри разузнавателни източници, особено хора от калибъра на Шуайкър.

Майк Маккинън уморено разтърка очи и се върна на бюрото си. От пристигането на новия директор Централното разузнавателно управление се намираше под обсада, и шефът на Майк, ръководителят на могъщата и секретна Оперативна дирекция, беше подал оставка. Петдесет и четири годишният Майк също смяташе да напусне. С няколко провалени брака зад гърба си, с идеалната си здравословна и физическа форма и липсата на всякакви връзки, навярно беше време да се порадва на живота. И все пак бе решил да остане, знаейки, че този път човешката раса като че ли е на ръба на гибелта. Той се пресегна за най-горната папка на бюрото. Нещо необичайно за Ленгли, тя имаше бежови корици и носеше обозначението „Некласифицирана информация“. Вътре имаше обобщение на речите и забележките на Осама бин Ладен, излъчени по арабския канал Ал Джазира и големите западни медии.

Побиха го тръпки. Последните думи бяха отправени под наслова „Ядрената бомба на исляма“. Маккинън не се съмняваше, че Бин Ладен не само притежава ядрено оръжие, но и възнамерява да го използва при първа възможност. Начело на списъка бяха Съединените американски щати и техните два главни съюзника, Великобритания и Австралия.

7.

Йерусалим

Таксито остави доктор Давид Кауфман на оживеното кръстовище на улица „Крал Джордж V“ и Ха Хистрадрут. Малко над метър осемдесет и два, мургав, синеок и с гъста къдрава коса, той небрежно закрачи сред тълпата в тази петъчна вечер и продължи по Нумеро Венти16 — улица, която поради „богатата“ фантазия на кръстниците си имаше номер вместо име. Уютното ресторантче не се беше изменило след края на британското управление преди повече от седемдесет години.

— Добър вечер, доктор Кауфман. Масата ви е готова. Надявам се, че сте прекарали приятна седмица.

— Не беше зле, мерси, Ели. Само че беше доста тежка и е добре човек да си почине една вечер.

Сбръчканият стар келнер с голям гърбав нос се усмихна. Усмивката му излъчваше искрена топлота, старите му сиви очи бяха еднакви на цвят с оредяващата му къдрава коса.

— Вашата колежка, доктор Басети… по-късно ли ще дойде? — попита Ели, докато придърпваше стола на госта.

— На фризьор е — поясни Давид.

— Нещо от бара, докато чакате?

— Една бира, благодаря. — Давид изпружи дългите си крака под масата и се усмихна под нос. Ели беше главен келнер, откакто археологът идваше на Нумеро Венти, и неизменно го караше да се чувства най-важната личност в ресторанта. Давид му бе представил Алегра една много оживена вечер и когато дойдоха на другия път, сервитьорът я посрещна така, като че ли я познава от години.

Той отпи глътка от любимата си светла бира макаби и се огледа наоколо. Заведението започваше да се пълни. На бара оживено разговаряха един-двама депутати от Кнесета и прочут ексцентричен бизнесмен. Ученият небрежно се озърна към здраво сложения арабин, който четеше на масата в ъгъла.

— Шалом! — чукнаха се мъжът и жената на съседната маса.

Наздравица за „мир“ в страна, която от векове познаваше само кръвопролитие и война. Зад смеха и дружелюбните приказки постоянно дебнеше съвсем друг шум — грохотът на смъртта и разрушението от ръцете на Хамас и палестинците.

Юсеф Сартави се правеше на потънал в книгата си. Самотният арабин на ъгловата маса работеше в израелската рекламна агенция „Кохатек“, но всъщност имаше далеч по-зловеща роля, за която все още не подозираха нито Мосад, нито ЦРУ. Той беше един от най-опитните оперативни организатори на Хамас. Бяха минали повече от двайсет и пет години, откакто израелците бяха убили семейството му в селцето Деир Азун. Кошмарите още не го напускаха.

Ако не беше предложената му голяма сума, доктор Алегра Басети нямаше да представлява интерес за Хамас, особено като се имаше предвид странният произход на поръчката. Тя идваше някъде отвисоко във Ватикана, но щом християните искаха да се избиват помежду си, това си беше тяхна работа. Вниманието му привлече приятелят на обекта, доктор Давид Кауфман, син на професор Йоси Кауфман. Бащата и синът вече бяха в черния списък на Хамас. Политиката на организацията изискваше подробно запознаване с обекта на атентата и Юсеф Сартави винаги се подготвяше изключително педантично. Тазвечерното разузнаване представляваше само първата стъпка.

Давид Кауфман отново отпи глътка бира и се замисли за откритието на Алегра. Нейният ДНК анализ бе направо невероятен, но още бяха по средата на подреждането на фрагментите. Той погледна към входа, където Ели взимаше палтото на Алегра. Тя беше стройна, с кръгли тъмнокафяви очи и овално лице. В лабораторията обикновено носеше косата си вдигната, но тази вечер я бе спуснала върху раменете си, черна и лъскава на светлината в ресторанта.

— Изглеждаш по-поразителна от всякога — целуна я Давид и изтегли стола й от масата.

— Благодаря ви, уважаеми господине. С такива ласкателства ще стигнете далече.

— Бира? Джин с тоник? Шампанско?

— Избирам шампанско — с доволен вид отвърна Алегра.

— Нека е цяла бутилка, Ели — поръча той и взе менютата.

— Напоследък чувал ли си се с вашите? — попита младата жена.

— И двамата са добре. Йоси още балансира между математиката в университета и политиката, а Мариан кротко го подкрепя, макар понякога да ми се струва, че предпочита Йоси да си беше останал професор.

— Майка ти е изключителна жена. И на двамата не можеш да им дадеш повече от шейсет.

— Да. Силите на вселената са улучили, като са ги събрали заедно.

— Само дето са създали теб — бързо го контрира Алегра. — Бам! Обожавам, когато сваляш защитата си, Давид Кауфман.

— Бива си те. Шалом! — ухили се археологът. — Страхотна седмица, none é vero? — смеси иврита с родния италиански на Алегра той.

Тя се усмихна.

— Наистина. Нищо чудно, че монсиньор Лоунърган не искаше никой да получи достъп до фрагментите в оня негов куфар в хранилището на Рокфелер. Щом във Ватикана надушат какво сме открили, ще настане истински ад.

— Да — внезапно стана сериозен Давид. — Изглежда, че най-после е оживял най-страшният им кошмар, въпреки че в края на краищата това може и да не се окаже толкова лошо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че Ватиканът ще трябва да преразгледа догмите си. Ти винаги си твърдяла, че си напуснала Църквата, защото се основава на страх. Управлявана от старци, които отказват да променят позицията си, каквито и да са доказателствата против нея. — Той забеляза рязката промяна в позата й.

— Както знаеш, това не беше единствената промяна — възрази Алегра и горчивият спомен за кардинала и Църквата, която някога бе обичала, помрачи обичайната мекота на очите й.

— На никого ли не вярваш?

Тя поклати глава.

— Не и във Ватикана. Те ще реагират яростно и ще го скрият, каквото и да им струва това. Но Джовани Донели ще помогне. Той е един от малцината на върха, които ще допуснат дебат за този свитък в Църквата.

— Внушителен човек е този патриарх на Венеция — малко ревниво отбеляза Давид. Знаеше за особената връзка между нея и блестящия католически духовник. — Но даже той да не помогне, не може ли сами да съобщим за откритието тук?

— Без подкрепата на личност като Джовани Ватиканът просто ще обяви свитъка за фалшификат — настоя Алегра. — Те са майстори на медийния контрол, а това може би е най-важното откритие в цялата история на християнството. Това е истинското послание, Давид, предупреждение, че цивилизацията навлиза в последната си фаза.

— Смяташ ли, че някой друг знае за това?

Тя поклати глава.

— Куфарът на Лоунърган в хранилището на Рокфелеровия музей носеше надпис „Лични вещи“, затова се съмнявам, че даже директорът е знаел какво има вътре. Ще трябва да внимаваме, когато се върне Лоунърган.

— Мислиш ли, че има представа какво притежава или по-точно, че е имал?

Алегра замислено го погледна.

— При него е трудно да се каже. Може да знае повече, отколкото предполагаме. Макар че може да не е имал време да разчете фрагментите, а без ДНК анализ това би отнело години.

— Според теб дали му плаща Ватиканът?

— Определено е от момчетата на кардинал Петрони. — Тя потрепери. — Свитъкът Омега ще ги разтърси из основи.

8.

Венеция

Отец Виторио Пинйедоли наблюдаваше от олтара на огромната Базилика ди Сан Марко кардинал Джовани Донели, който се готвеше да изнесе своята проповед пред събралите се богомолци. Този кардинал, помисли си той, не приличаше на никой друг, когото познаваше, а и беше един от най-младите, едва петдесет и две годишен. Гъста черна коса, тъмносини очи и топъл, заразителен смях, строен и як — дори ходеше на фитнес. Нямаше и намек за надменност, държеше се достъпно и дружелюбно. Отскоро беше във Венеция, а вече всички — и в Църквата, и извън нея, говореха за него. Имаше доста злонамерени подмятания от страна на богатите и влиятелни венецианци за „ниския“ южняшки произход на Джовани, селцето Маратея на западния бряг на Базиликата. Венецианското общество обичаше разкоша и подчертаваше древната си феодална власт, затова патрицианските им носове унило се провесиха, когато кардиналът започна да отклонява поканите за лъскавите и скъпи приеми, на които се очакваше да присъства. Вследствие на неговото отвращение към прекалената официалност Виторио трябваше постоянно да отбива възмутени обаждания, първото от които — от ядосания началник на полицията, който се натъкнал на новоинтронизирания патриарх на Венеция, разхождащ се по черно расо на обикновен духовник. Полицията го заварила в една кръчма край Канале Гранде, където весело си приказвал с някакви гондолиери и ядял пица ал талио.

— Ами ако му се случи нещо?! — бе възкликнал шефът на полицията. — Най-малкото можеше да приеме да го закараме у тях.

Джовани любезно беше отказал предложения му полицейски ескорт и неволно още повече бе обидил полицаите, приемайки да го откарат гондолиерите. Защото те били повече от уместна и не толкова претенциозна алтернатива, беше се аргументирал той. Кардиналът с очарователната усмивка — първото нещо, което забелязваха хората у него. Гондолиерите, рибарите и останалите от венецианската работническа класа го обичаха.

Виторио нервно се озърна към богомолците. Избраната от кардинала тема се отнасяше до самото зараждане на живота на планетата и бе привлякла широка публика, не само от тесните улички и покрити пасажи на Венеция. Темата „Наука и религия“ отразяваше образованието на Джовани, докторат по теология и магистърска степен по биология и химия, и беше провокирана от една публикация в „Кориере дела Сера“, уважавания италиански вестник „Вечерен куриер“. Виторио знаеше, че това е опасна територия и че Ватиканът ще осъди всякакво отклонение от църковната доктрина за Адам и Ева. Докато кардиналът се качваше по мраморното стълбище на амвона, една тъмна фигура се настани на последния ред пейки, запазени за духовенството.

Джовани беше настоял да говори от по-малкия от двата богато орнаментирани амвона. Той се опря с ръце на мраморния парапет и топло се усмихна.

— Buongiorno. É molto buono vi vedere! Добро утро. Много се радвам да ви видя! Някои от вас може би са чели статията за бактериите, публикувана миналата седмица в „Кориере дела Сера“. За онези, които са я пропуснали: не се бойте, не е грях да не се интересуваш от бактерии. — Смехът отекна в покритите с позлата стени на „Сан Марко“ и широката усмивка на Джовани проникна дори в най-студените и скептични сърца.

— Тази статия се отнасяше за особения вид архибактерии, които се развиват във вряла вода. Какво общо има това с Църквата и теологията, може да попитате вие. — Той замълча за миг и обходи с поглед богомолците, привличайки вниманието им към себе си.

— Искам да ви отведа дълбоко под повърхността на океана. Представете си, че всички се намираме в научноизследователската подводница „Алвин“ на няколко километра дълбочина. Наоколо цари пълен мрак и водата е невероятно студена. Изведнъж мощният прожектор на подводницата осветява течна лава, която се излива от вулканични отвори, и ние наблюдаваме влизането й в контакт с ледената вода. Дълбоко под морското дъно лавата и течностите, изливащи се от вулканичните отвори, се нажежават до температура много над триста градуса по Целзий, но смазващото налягане на тази дълбочина не позволява на течностите да кипят. Вместо това те образуват така наречените „черни комини“. Представете си нашата изненада да открием, че около този ад гъмжи от живот. Червеи и други форми, които се развиват при температура, много над тази на кипящата вода. Питам се обаче дали това откритие не е проблем за нашата теология.

Джовани видя, че вече е привлякъл вниманието на всички.

— Тук, на повърхността на нашата планета, всички знаем, че енергийният източник на живот е слънчевата светлина. Без нея растенията ще умрат, а без растения животните, включително човешкият вид, също ще изчезнат. Ала на тази дълбочина няма слънце. Формите на живот в тази част на океана не се нуждаят от него — те се хранят със сяра и водород. Все повече научни доказателства сочат, че тези океански бактерии са първите форми на клетъчен живот на Земята, от които са еволюирали всички други форми на живот, включително хората. Това означава също, че е възможно да съществуват подобни форми на живот дълбоко под повърхността на планети като Марс и луните на Юпитер или още по-далече в ледената пустош на някоя от милиардите галактики като нашата.

Джовани нямаше намерение да продължава повече. Той вече усещаше смущението на вярващите, предизвикано от отправеното предизвикателство към общоприетата библейска версия за Сътворението, и не смееше да повдигне въпроса за произхода на ДНК. Сега не бе моментът да говори за могъщата духовна сила, която според него движеше космоса и обхващаше всички жалки човешки опити в областта на религията.

— Къде е мястото на Библията, Адам и Ева в този контекст? — попита кардиналът. — Къде е нашето място като християни? — В черквата цареше пълна тишина. — Като ваш патриарх и като учен, аз виждам само положителни страни във всичко това. За мен това е просто поредното разкритие как е създаден светът. И такъв е блясъкът на Творческия дух, че ние сме се докоснали само до повърхността, убеден съм в това.

Виторио го слушаше, дълбоко замислен. Винаги беше вярвал в доктрината за Сътворението, изложена в католическия катехизис: „И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека…“17. Битието бе красива история, без намек за бактерии, и все пак свещеникът все повече вярваше на този интелектуално надарен човек, който с такава готовност споделяше знанията си. Огромната катедрала сякаш се беше отворила за aggiornamento18. Вятърът на промените духаше силно през портите на „Сан Марко“. След време щеше да се превърне във вихър.

Невидима за Джовани и Виторио, тъмната фигура на задния ред тихо си водеше бележки.

Над Пиаца ди Сан Марко и околните каменни улички на Венеция се спусна нощ. Вездесъщите гондолиери се състезаваха за „морско пространство“ в Канале Гранде и безброй по-малки канали, опитно направлявайки своите привидно нестабилни лодки сред vaporetti19 и шлепове, водещи вечна борба за задоволяване на нуждите на този „воден“ град.

Далеч от живия пулс на Венеция, Джовани седеше в кабинета си с изглед към пиацата и мислеше за проповедта си. Теорията на Франсиз Крик за произхода на ДНК беше застрашила мнозина във ватиканските коридори на властта, в резултат на което успешно бяха дискредитирали блестящия учен. През 80-те години на XX век професор Антонио Росели от университета „Ка Гранда“ бе продължил проучванията на Крик с подкрепата на израелския математик професор Кауфман. Ала Кауфмановият анализ на шифрите в свитъците от Мъртво море беше стигнал много по-далеч от ДНК. Дали бе започнало „предстартовото броене“? Росели беше убеден в това.

Мислите на Джовани се върнаха към времето, когато бе учил при великия Росели — време, когато двамата с Алегра Басети, поразително красивата млада монахиня от Южна Италия, бяха следвали заедно. Време, когато теориите на професора бяха пораждали разпалени спорове на спагети и евтино червено вино в „Ла Пицерия Милано“. От постъпването им в „Ка Гранда“ бяха минали над двайсет и пет години, но му се струваше, че това се е случило едва вчера. Ако не бяха невероятните събития през 1978-ма, може би никога нямаше да се срещнат и предложението да учат в светски университет щеше да си остане погребано в архивите на Ватикана.