Свитъкът Омега

21.

Милано

Алегра беше вътрешно уверена. Тя бе взела магистърската си степен с отличие и беше постигнала някои забележителни успехи, помагайки на професор Росели в неговите изследвания на археологическа ДНК. Професорът я бе убедил да защити докторат и мигът на истината беше настъпил. Вече бяха изтекли два месеца, откакто бе предала труда си и й се струваше, че с него си е отишло късче от самата нея. Три дълги години на усърдни проучвания. Тя уверено отговори на въпросите на комисията по време на двучасовия изпит, макар че когато излизаше, професор Росели не гледаше към нея и затова се колебаеше как е минало. Докато траеше изпитът, Алегра осъзна, че е можела да постави друг акцент върху митохондриалната ДНК или на връзките с дендрохронологията, ала вече беше късно за това. Младата жена почука на вратата на професор Росели.

— Avanti! S’accomodi.

Бе свикнала с миризмата на неговата лула и това вече не я смущаваше. Някъде сред дима и купчините книги по философия и естествени науки имаше бюро и на него седеше човек. Нейният научен ръководител бе с гръб към нея и работеше на малкия си компютър, поставен на страничен плот. Над бялата му коса, рошава, както винаги, се виеше тютюнев дим. Той се завъртя към бюрото си, за да се обърне към нея, и в обикновено дяволитите му очи проблесна озадачение.

— Седни, Алегра — покани я професорът и посочи стария, разкривен „капитански стол“ пред бюрото си, върху което цареше „научен“ хаос. — Е, как смяташ, че прие докторската ти дисертация комисията? — намръщи се Росели.

Обзе я внезапно съмнение.

— Дадох всичко от себе си, Антонио — отвърна тя.

— Хмм — неприсъщо надуто изсумтя професорът и още повече потвърди нейните съмнения.

Росели затършува в това, което минаваше за кошница с входящи материали, и измъкна някакво писмо от купчината. На лицето му се изписваше очевидно иронично изражение.

— В твоя случай комисията взе интересно решение, доктор Басети.

Алегра се приготви за лоша новина.

— Изглеждаш нервна.

— Малко.

— Не си ли доволна от званието?

— От названието на дисертацията ми ли? — недочу тя.

— От званието! Доктор.

Младата жена неразбиращо го погледна, после проумя какво й казва и притисна длан към устата си.

— Божичко, искаш да кажеш, че съм издържала, така ли?

— Ако имаш някакъв недостатък, който се нуждае от коригиране, млада госпожо, това е, че подценяваш способностите си — вече с широка усмивка заяви Росели. Старческите му очи радостно танцуваха от успеха на хитрината му. — Външно си достатъчно самоуверена, обаче бих искал да си малко по-уверена и вътрешно. — Той сведе поглед към писмото. — Комисията е единодушна. Решихме, че това е една от най-изключителните докторски дисертации за ДНК, които ни се представят от доста време насам. Ватиканът ще даде мило и драго, за да дискредитира съчинението ти, обаче на нас особено ни допаднаха връзките с радиовъглеродното датиране и свитъците от Мъртво море. Твоята теория, че някои от тези свитъци датират от времето на Христос, несъмнено ще разровят истинско стършелово гнездо. Моите поздравления. Удивителен труд, доктор Басети. Това звание ти отива.

— Ще се опитам да свикна с него — отвърна Алегра. Изпитваше смесица от облекчение и въодушевление.

— Възнамеряваме изцяло да го публикуваме, ако си съгласна.

— Приемам го като комплимент, Антонио.

— Хубаво, защото някои религиозни групировки ми оказват известен натиск да докажа възгледите си за ползата от научните методи при датиране на археологически находки като свитъците от Мъртво море. Ще ми се да изнесеш лекция за радиовъглеродното датиране, най-вече за нашите студенти, но и за общата публика. Вече направихме някои сондажи и много хора искат да присъстват, включително една група от Евангелисткия център за Христа „Бъфет“. Както можеш да се досетиш, те са християнски фундаменталисти и настояват за също толкова време, за да изложат доказателства от Библията, че Земята е само на няколко хиляди години и че радиовъглеродното датиране е пълна заблуда.

Алегра избели очи.

— Не се бой, нямам намерение да допусна шайка ненормалници да овладеят научната дискусия. Любезно им отказах, въпреки че, естествено, те имат право на шантавите си възгледи и аз им отговорих, че са добре дошли да присъстват на лекцията.

— А наистина ли са? — попита тя, изведнъж осъзнала, че пак я въвличат в онзи свят на догми, от който отдавна се беше избавила.

— Дали са добре дошли ли? Колкото свекърва, която иска да се пренесе при снаха си. А дали ще дойдат? С абсолютна сигурност — също колкото това, че слънцето ще изгрее утре сутрин. Споменаха, че щели да пратят една-две важни клечки от центъра си в Атланта, но ти не се бой. Аз ще ръководя дискусията и няма да им дам време за въпроси.

Алегра облекчено въздъхна.

— Сигурен ли си, че не трябва ти да изнесеш лекцията, Антонио?

Старият маестро можеше да изнесе тази лекция с лекота, резултат на дългогодишен опит, ала знаеше, че красивата млада жена от неговата катедра притежава изключителен ум, и искаше да й даде възможност да разпери криле. Никой извън Миланския университет все още не познаваше доктор Алегра Басети, но Росели знаеше, че това ще се промени.

— Бих могъл, но няма вечно да съм тук — отговори професорът. — Рано или късно трябва да се появи някой, който да заеме мястото на стар борсук като мен. Пък и ти си също толкова квалифицирана и малко по-приятна за гледане. Мен ще трябва да ме изтърпят през втората половина от лекцията, която озаглавих „Изгубената цивилизация на есеите, ДНК и свитъкът Омега“.

Побиха я тръпки. Свитъкът Омега. Дискусиите отдавна бяха утихнали и освен някоя и друга дума, професор Росели не бе споменавал за това. Защо точно сега, зачуди се тя.

— Смяташ ли, че е разумно, Антонио. Свитъкът Омега като че ли е есейската версия на проклятието на фараоните.

— Да — съгласи се той. — Убеден съм, че професор Фиорини е бил убит, и съм сигурен, че са го премахнали, защото се е канел да свърже Ватикана със свитъка Омега.

— Разговарял ли си с него, преди да изчезне?

— Само веднъж по телефона, за кратко. Беше сдържан, но ми каза, че имал вълнуваща новина за свитъка Омега. Изчезна, преди да успеем да се срещнем.

— Защо включваш тази тема в лекцията си?

— Първо, няма да споменавам Ватикана и второ, моят приятел професор Кауфман, с когото някой ден бих искал да се запознаеш, се натъкна на някои интересни връзки между ДНК и есеите. Не се бой, съмнявам се, че от Ватикана ще проявят какъвто и да било интерес.

Кардинал Лоренцо Петрони изпрати предпоследния от гостите си за вечеря до вратата. Министърът на финансите, издател на влиятелния „Милано Финанца“ и Il Capo di Guardia di Finanza44 в Милано. В списъка с гостите можеха да се видят още трима директори на търговски банки и президентът на Колоне Кънстръкшънс, един от най-големите строителни предприемачи в Европа. Последният гост на Петрони, Джорджо Феличи, пиеше коняк Реми Мартен Луи XIII до камината в кабинета на кардинала.

— Allora, струва ми се, че мина доста добре, нали, Джорджо? — попита Петрони, когато се върна при него.

— Полезни връзки, Лоренцо, за времето, когато станеш държавен секретар, non è vero?

Лоренцо Петрони впери поглед в дребния непроницаем сицилианец. Имаше полза от Джорджо Феличи и когато ръководеше Ватиканската банка, успя да убеди светия отец да назначи Феличи за негов финансов съветник. Папата се съгласи и миланският банкер скоро получи наградата „Кавалер на Негово Светейшество“. През годините на отсъствието си от Ватикана, докато беше архиепископ на Милано, Петрони много съжаляваше за това развитие на събитията. Авоарите на Ватиканската банка станаха толкова големи, че Феличи се сдоби с пряк достъп до папските покои. Кардиналът се опитваше да измисли как да си възвърне властта и да го принуди да докладва чрез него. Сега, с нещо повече от задоволство си помисли той, това можеше да се осъществи. Предишния ден Негово Светейшество бе съобщил, че кардинал Лоренцо Петрони ще поеме поста държавен секретар на Ватикана. Петрони прие новината спокойно. Това беше в реда на естественото развитие и той най-после се намираше на достижимо разстояние от крайната си цел. Папата, бе забелязал кардиналът, спазваше строг режим и здравето му изглеждаше необикновено стабилно, ала времето щеше да вземе своето.

— Кога възнамеряваш да заемеш поста си? — попита Джорджо.

— Заминавам за Рим идния вторник.

— Може би е малко рано, Лоренцо.

— Защо? — небрежно отвърна кардиналът, но моментално застана нащрек.

— Новият директор на банката монсиньор Паскуале Гарибалди ще трябва да бъде сменен.

Лицето на Петрони не издаде нищо. Когато бяха повдигнали кандидатурата на Гарибалди, той се беше опитал да попречи на назначаването му, тъй като бе известен с болезнената си честност и прозрачност.

— Монсиньор Гарибалди сподели с мен, че се е натъкнал на някои нередности в сметките. Може да е загрял нашата система с двойните фактури — тихо добави сицилианецът.

Пулсът на кардинала се ускори, ала той не отговори. Един техен предишен план едва не го беше вкарал в затвора, но след смъртта на Йоан Павел I двамата с Феличи бяха продължили осъществяването му. Петрони си бе запазил контрола над Ватиканската банка и не беше успял да устои на изкушението от милионите долари, изливащи се в папската хазна чрез банков филиал, обща собственост на Феличи и Ватикана. Хиляди фалшиви и изкуствено занижени фактури от търговските компании на сицилианеца бяха пращани в данъчната служба чрез Италианската банка. Фалшивите фактури подлежаха на много по-малко данъчно облагане. Разликата върху истинските фактури се изплащаше в брой от получаващите ги чуждестранни компании и се връщаше при Феличи и Ватиканската банка. За успеха на този план се даваха съответните подкупи на държавни служители, обаче и Ватиканската банка трябваше да бъде желязна.

— Казах на монсиньор Гарибалди, че трябва да продължи разследването си и че много ми се иска Ватиканската банка да преодолее своите предишни… да речем, трудности. И че трябва да докладва лично на мен. Спечелих малко време, но трябва бързо да се справим с него — мрачно се усмихна Джорджо.

— Остави този проблем на мен — заяви кардиналът, ядосан от надменността на сицилианеца. — Междувременно има още един неотложен въпрос. Идната седмица професор Антонио Росели се готви да изнесе лекция за свитъка Омега. Имам предварителен вариант на текста.

— Едва ли си го получил от него. — В гласа на Феличи прозвучаха саркастични нотки.

— Не само ти имаш връзки в Милано, Джорджо. И не става дума само за неговата лекция. Получих информация, че Росели е поддържал връзки с един израелски математик и в резултат неговите проучвания върху свитъка Омега набират скорост. Росели трябва да бъде спрян.

— Това ще разпали страстите, Лоренцо — отбеляза сицилианецът. — И най-вероятно пак ще привлече вниманието към Ватикана и смъртта на папа Йоан Павел Първи. Може да се окажем в неловко положение.

— Тези неща винаги са временни, Джорджо, и като държавен секретар ще имам отлична възможност да се справям с парвенютата от медиите. Теориите на Росели са едно, обаче връзката им със свитъка Омега е нещо съвсем друго. Светата църква трябва да бъде защитена и те съветвам да оставиш теологията на мен. Ти си върши своята работа, аз ще си върша моята.

Феличи се усмихна.

— Ще бъде скъпо — заяви той, без да го е много грижа за причините, по които Петрони копнееше да се отърве от досадния професор. В гласа му се долавяха далечни нотки на възхита от тази хладнокръвна безпощадност, която можеше да се мери с неговата.

Същия ден, в който Лоренцо Петрони пое поста си на държавен секретар, Джорджо Феличи нахлузи мръсен гащеризон, нахлупи опръскана с боя шапка и се запъти към Миланския университет. Студентите и преподавателите от „Ка Гранда“ не му обърнаха внимание, когато влезе през задния паркинг и се изкачи по тясното стълбище, водещо покрай Факултета по философия към централния двор. Той беше запомнил наизуст картата на университета и уверено мина по коридора, в който се помещаваха кабинетите на професор Росели и доктор Басети. Останал доволен, сицилианецът се запъти към факултетната аула, където трябваше да се проведат лекциите на Басети и Росели. Ако имаше възможност за избор, предпочиташе аулата. Зоната с офисите бе прекалено затворена, докато от противопожарния изход на мецанина, където се намираше прожекционната кабинка, се излизаше направо на паркинга. Ключалките на вратите за прожекционната бяха съвсем обикновени и третият ключ на Джорджо свърши работа.

Рим

Първата среща на светия отец с неговия нов държавен секретар вървеше добре, докато Петрони се изненада и ядоса от един тривиален въпрос, вълнуващ ума на папата.

— Научих, че в момента отец Донели служи в Близкия изток, Лоренцо.

— Изключително обещаващ свещеник, Ваше Светейшество. Той беше пратен там, за да разшири опита си.

— Откога е там? — попита понтификът.

Лоренцо Петрони застана нащрек, но не достатъчно бързо и моментално съжали за тактическата грешка да признае способностите на опасно кадърния Донели.

— Не съм сигурен, Ваше Светейшество — спокойно излъга той. — От около година и половина.

— Струва ми се, че е по-отдавна, ако моите източници са точни.

Кардинал Петрони вътрешно беснееше, но външно майсторски запази спокойствие и не отговори, очаквайки следващия ход на стария папа. Първият ватикански събор през 1870 г. може и да беше приел, че светият отец е непогрешим, обаче новият държавен секретар бе решен да обуздава властта му, ако не се упражнява правилно. Когато Петрони имаше изгода, в непогрешимостта можеше да има и мъничко погрешимост.

— Всъщност преди повече от пет години — продължи понтификът. — Не съм сигурен защо сме го пратили в Близкия изток за толкова много време, обаче научих, че служи в селце, което е наполовина християнско, наполовина мюсюлманско. Навярно ще можем да използваме, както се изрази ти, неговия „по-широк опит“ тук във Ватикана.

— Какво имате предвид, Ваше Светейшество? — предпазливо попита Петрони.

— Възходът на исляма е интересно явление — загадъчно отговори папата. — Напълно реална заплаха за истинската вяра. Навярно е време да обърнем по-голямо внимание на реакцията ни към него и към другите религии, особено юдаизма. Струва ми се, че човек с дарбите и опита на отец Донели е отличен кандидат за тази задача. Мислиш ли, че ще му намериш някакъв пост? Като епископ? — попита светият отец.

Кардиналът сподави гнева си.

— Ще проверя, Ваше Светейшество. В момента няма свободни постове, но съм сигурен, че след време ще се открие нещо. — Лоренцо Петрони бе прекалено ловък, за да откаже директно на папата. Далеч по-добре беше да отстъпи и да остави впечатлението, че искането ще бъде изпълнено.

Папата също бе достатъчно отдавна във ватиканската политика и нямаше намерение да се остави да го заблуди неговият най-висш бюрократ.

— Надявахме се, че ще го сторим по-бързо. Имаме голямо желание да доведем най-способния човек във Ватикана, където ще може да бъде най-полезен. Ислямът е съвсем реална заплаха и както ти самият отбеляза в началото на разговора ни, отец Донели е изключително обещаващ свещеник. Някой ден, Лоренцо, ние с теб ще имаме нужда от заместник.

Да, помисли си Петрони, ти вече отдавна си папа. Прекалено отдавна.

— Разбира се, Ваше Светейшество, но чак пък повишение? — настоя кардиналът. — Има много други с по-голям опит и основания. Толкова преждевременно повишение може да предизвика негодувание, но по-важното е, че всъщност може да изложим на опасност кариерата на отец Донели, ако го натоварим с прекалено голяма отговорност, преди да е подготвен за нея. — Лицето на държавния секретар изразяваше учтива загриженост.

Упоритият стар папа прибягваше до царственото местоимение в първо лице множествено число и умът на кардинала изпадна в тактическо „прегряване“. Трябваше да се позове на чувството за справедливост на светия отец и да го накара да промени посоката, без външно да се съпротивлява.

— Познавам отец Донели и съм убеден, че ще се справи отлично с толкова важна политическа област като интеррелигиозния диалог. А и не бих нарекъл това „преждевременно повишение“ — многозначително добави папата.

— Разбира се, Ваше Светейшество.

Окончателно надхитрен, държавният секретар гневно се върна в кабинета си, силно стиснал зъби. Сега щеше да се наложи да наблюдава епископ Донели много внимателно.

22.

Милано

Алегра изпитваше силно вълнение, докато заедно с професор Росели се отправяше на първата си голяма публична лекция. Аулата побираше над четиристотин души и когато двамата с научния й ръководител се качиха на подиума, тя забеляза, че залата е препълнена. Продължаваха да прииждат студенти, преподаватели и граждани и сядаха по пътеките.

— Каква публика само! — прошепна Росели. — Сигурно е заради хубавите ми очи!

— Радиовъглеродното датиране е разработено през годините след Втората световна война от научноизследователски колектив под ръководството на професор Уилард Ф. Либи в Чикагския университет — започна тя, след като научният й ръководител я представи. — Смята се, че неговото откритие е оказало изключително силно влияние върху нашето мислене, и в резултат през хиляда деветстотин и шейсета година професор Либи получава Нобелова награда за химия. Не всички тук познавате принципите на радиовъглеродното датиране — продължи Алегра, — затова, ако позволите, ще започна с кратко обобщение. — Тя включи аспектомата и извади химикалка от джоба си.

— Въглеродът е един от най-масовите елементи във вселената. Той е един от първите елементи, появили се скоро след Големия взрив преди дванайсетина-тринайсет милиарда години. Голямата му част се състои от стабилен въглерод, която наричаме въглерод дванайсет. Въглеродът обаче съществува и като въглерод четиринайсет, който е нестабилен и радиоактивен и с времето се разпада, като отделя енергия във формата на електрони и се преобразува в азот.

Алегра се отдалечи от аспектомата и застана пред катедрата.

— Някои от вас ще попитат: „И какво от това? С какво ни помага това да датираме нещо като свитъците от Мъртво море например, нещо с толкова голямо значение за църковната доктрина?“ — добави тя, вперила очи в мъжа на първия ред с жълто карирано спортно сако, който енергично клатеше глава. — Професор Либи и неговият колектив открили, че въглерод четиринайсет има период на полуразпад пет хиляди петстотин шейсет и осем години, така че, ако отначало имаме количество от сто грама, след пет хиляди петстотин шейсет и осем години ще останат само петдесет, след още пет хиляди петстотин шейсет и осем години — двайсет и пет и така нататък. Този постоянен темп на разпадане е ключът към радиовъглеродното датиране, защото съотношението между въглерод четиринайсет и стабилния въглерод дванайсет може да се измери съвсем точно.

В прожекционната кабинка в дъното на аулата Джорджо Феличи си сложи фини кожени ръкавици, отвори очуканата си кутия за инструменти и извади руска „винтовка снайперская специалная“ със заглушител. Незабелязано за всички присъстващи той опря цевта в един от квадратните отвори и фокусира мерника върху професор Росели, който седеше на подиумната маса. После с опитно движение насочи оръжието към доктор Басети. Стегнати малки гърди, безпристрастно си помисли сицилианецът и бегло се запита как ли е тя в леглото.

Алегра обясни, че растенията получават всичките си въглеродни атоми от атмосферата, а животните и хората — от изядените растения.

— Ето защо във всеки даден момент съотношението между въглерод четиринайсет и въглерод дванайсет в растенията, следователно и при хората и животните, е същото като в атмосферата.

За да довърши увода си, тя изложи същността на теорията.

— Когато растението, животното или човекът умират, поглъщането на въглеродни атоми прекъсва. В този момент съотношението между въглерод четиринайсет и въглерод дванайсет е равно. Въглерод дванайсет е стабилен и количеството му в тялото остава неизменно. В момента на смъртта количеството въглерод четиринайсет започва да намалява. Като измерваме точното съотношение между въглерод четиринайсет и въглерод дванайсет, ние получаваме възрастта на пробата. Това повдига някои интересни въпроси за еволюцията на човека в рамките на сравнително краткия период от стотици хиляди години в сравнение с възрастта на Земята, която се измерва в милиарди.

Алегра продължи на високи обороти. Със зашеметяващ низ от диапозитиви тя представи основните методи на газов пропорционален анализ, течна сцинтилация и мас-спектрометрия и обясни тяхното приложение за датиране на археологически находки и в други области. След четирийсет минути завърши лекцията си под спонтанен взрив от аплодисменти.

— Браво, харесаха те, аз също — одобрително прошепна професор Росели. — Освен може би онзи ниския на първия ред, който си пада по ярките цветове — добави той, затиснал с шепа микрофона.

Мъжът със спортното сако пак клатеше глава, докато професорът обявяваше, че Алегра ще отговаря на въпроси от публиката, и пръв вдигна ръка.

Росели му кимна и непознатият скочи на крака, зачервен и възбуден.

— Казвам се Уолтър Ч. Уитикър Трети — с писклив, по южняшки провлачен говор се представи той — и представлявам преподобния Джери Бъфет от Евангелисткия център за Христа „Бъфет“ в Атланта, щата Джорджия. — Той беше нисък, с оредяваща рижа коса, луничава кожа и тънки мустачки.

— Като че ли не можехме да се сетим сами — заговорнически й прошепна професор Росели, преди Алегра да се върне на катедрата.

— Смятам, че вие с професор Росели сериозно сте се заблудили, доктор Басети. След неговата лекция аз ще му задам няколко въпроса, които ще сринат теорията му за произхода на ДНК, но вашата теория, че с помощта на метода въглерод четиринайсет можете да датирате неща като свитъците от Мъртво море, е пълна безсмислица. Според резултатите от радиовъглеродното датиране ние трябва да повярваме, че светът е на милиарди години, но Библията показва, че този метод е чисто и просто грешен. „Но в начало на създанието Бог ги сътвори мъж и жена“ — цитирам Марк, десета глава, шести стих. Ако приемем вашата наука за истина, в Библията няма да има никакъв смисъл.

— Амин — прошепна някой отпред достатъчно високо, за да го чуят на няколко реда назад и да предизвика хихикане в аулата.

Уитикър невъзмутимо продължи.

— Абсолютно нелогично е човекът да се е появил след милиарди години, защото в Библията съвсем ясно е казано, че той е бил на Земята още от самото начало на създанието. И тъй като човекът се е появил едва преди няколко хиляди години, откъсите от Марк имат смисъл само ако светът е на същата възраст, което е очевидно, защото Библията е Словото Божие.

Алегра мислено изпъшка и стрелна с поглед професор Росели, който й отправи типичното си намигане. Явно всичко това страшно много му се нравеше и мъжът с пъстрото сако изобщо не можеше да се мери с него.

— Имате ли конкретен въпрос, господин Уитикър? — попита професорът.

— Ще стигна и до това, господин професор. Непременно ще стигна и до това. Потопът, доктор Басети. В Битие ясно се отбелязва, че всички планини на Земята са били залети на дълбочина шест метра.

Което в случая с Еверест прави само някакви си 8715 метра и се е стигнало дотам само за четирийсет денонощия, по 225 метра дъжд дневно. Какъв порой, какъв потоп, саркастично си помисли Алегра, вече готова да оспори догмите както никога дотогава.

— Потопът покрил огромни количества въглерод дванайсет, които, подчертавам, повишават, а не намаляват сравнителното количество въглерод четиринайсет, впоследствие погълнато от растенията. И това ги прави да изглеждат много по-стари, отколкото са в действителност.

— Ако не възразявате, господин Уитикър, тук има и други присъстващи. Моля доктор Басети да отговори на вашите твърдения. — На професор Росели му бе писнало.

— Не мога да си представя по-важен въпрос от библейската истина, но с интерес очаквам отговора на уважаемата госпожа.

Евангелистът от Дълбокия юг най-после седна. Алегра се огледа наоколо. Мнозина от присъстващите, особено студентите, открито се хилеха, ала ръкавицата беше хвърлена, и от нея явно се очакваше да отговори.

— Благодаря, господин Уитикър. Вие повдигате някои интересни въпроси. Ще си позволя да повторя, че радиовъглеродният метод не датира до точната година.

Уолтър Ч. Уитикър Трети се подсмихна.

— Ние обаче постигаме точност до няколко десетилетия, а когато става дума за десетки хиляди години, това е доста малко отклонение. В случаите на възраст от петдесетина хиляди години, колкото и да е точно радиовъглеродното датиране, ние все пак го проверяваме и за тази цел сравняваме резултатите с метода на дървесните пръстени или така наречената дендрохронология. — Алегра показа диапозитив на величествен бор в калифорнийската Бяла планина на възраст над четири хиляди години.

— Дърветата образуват по един пръстен годишно и ако сравним концентрацията на въглерод четиринайсет в дървесни пръстени с известна възраст, можем точно да проверим своята датировка на всяка проба.

Господин Уитикър вече не изглеждаше толкова самодоволен, обаче още не се предаваше.

— Покажете ми дърво на възраст над шест хиляди години.

— Такива наистина няма, господин Уитикър — спокойно се съгласи Алегра, — но ние сме преодолели този проблем. Можем да разширим обхвата на тази теория, като използваме мъртво дърво от древни сгради, датата на чието построяване е точно установена.

— Струва ми се, че има въпрос в дъното — категорично се намеси професор Росели.

Публиката заръкопляска, зарадвана от победата над господин Уитикър и над теорията, че светът е вчерашен.

Джорджо Феличи спокойно настрои обхвата на измерените по-рано 77 метра и отново се прицели в гърдите на Алегра, която продължаваше да отговаря на въпроси.

23.

Йерусалим

Джовани отвори вече познатата ръждива порта на манастира „Милосърдните сестри“ в Йерусалим и се изкачи по стълбището. Бяха изтекли над пет години от пристигането му в Светите земи, макар да му се струваше, че е било едва вчера, и черквицата му в Мар’От беше напълно възстановена. Колкото и да бяха бедни, селяните от родната му Маратея бяха събрали пари за две статуи. Една на Христос във високи до бедрото ботуши, с възлеста тояжка, и още една — на Богородица в синьо. Типично по италиански и малко нелепо в Близкия изток, ала когато разопакова сандъците, Джовани едва преглътна сълзите си. Патрик, който му бе показал Йерусалим и Светите земи като истински гид, повторно освети храма. Той изглеждаше искрено изненадан не само от вида на възстановената черква, но и от липсата на враждебност и зародилото се приятелство между мюсюлмани и християни. Когато Ахмед и цялата мюсюлманска общност в селото се събраха пред храма, за да участват в освещаването, Патрик веднага пренесе ритуала на открито. Авраам наистина би се зарадвал.

По време на службата на Джовани имаше още чудесни моменти. Без изобщо да се обръща към Ватикана, Патрик уреди двамата да участват в конференцията на латиноамериканските епископи в еквадорската столица Кито. Докладът на Джовани за палестинците му донесе бурните овации на публиката и той си спечели верни другари в Южна Америка, сред които кардинал Медичи, главата на Църквата в Еквадор.

Спадовете обикновено идваха нощем, когато оставаше сам и четеше на светлината на свещ. Нямаше вестници и телевизия, от които да научава за събитията извън Мар’От. За изумление на селяните той монтира антена и в ясни нощи успяваше да хване късовълновите емисии на Би Би Си, които му позволяваха да върви в крак със света, но копнееше за новините в родината си. Когато изпадаше в униние, Бог му се струваше далечен, глух и сляп и мислите на Джовани често се насочваха към Алегра.

Въпреки че бяха поддържали връзка — Алегра го осведомяваше как вървят проучванията й и той й разказваше за събитията в Мар’От и Близкия изток — редовните им дискусии много му липсваха. Джовани продължаваше да се безпокои за причината Алегра да напусне Църквата, ала знаеше, че няма да узнае истината, докато тя не е готова да му я разкрие. Разбираше само, че е стигнала до решението си след страшни мъки и съмнения. Често се питаше какъв би бил животът му, ако двамата бяха решили да останат заедно.

— Дайте да ви взема сака, отец Джовани. Епископ О’Хара е в кабинета. Влизайте, влизайте. Как сте? — Жизнерадостта на сестра Катерина и топлотата на посрещането й никога не помръкваха.

— Джовани! Радвам се да те видя. Уиски? — попита Патрик и без да изчака отговора му, вече се запъти към бюфета.

— И аз се радвам да те видя, Патрик. Благодаря за поканата да вечеряме заедно. Гозбите на сестра Катерина винаги са несравнимо по-вкусни от моите.

— И от моите. Странно призвание, нали? Дават ти изчерпателна теологическа подготовка и очакват да живееш сам, без изобщо да си имаш представа от готвене. Шалом!

Джовани пое пълната чаша ирландско уиски.

— Получих писмо от кардинал Медичи. Направил си му изключително добро впечатление.

— И той на мен. В онзи край на света има изумителни учени. И като става дума за това, с нетърпение очаквам да се видя с Йоси довечера.

— Да, той не само е велик учен, но и човек с невероятно силна юдейска вяра.

— Колкото повече време съм тук, толкова по-ясно разбирам, че ислямът, юдаизмът и другите религии дават на човек същите напътствия и подкрепа като нашата.

— Значи не си си изгубил напразно времето, Джовани — замислено отбеляза епископът. — Въпреки че престоят ти тук навярно е на свършване. Както знаеш, на връщане от Южна Америка аз се отбих в Рим. Твоето име се спомена в доста интересна компания. Можеш ли да се сетиш сам?

Джовани повдигна вежди. Никога не му омръзваше страстта на Патрик към тайните.

— Държавният секретар?

— Добър опит, но… — Ирландецът вдигна показалец и посочи нагоре.

— Негово Светейшество? Срещнал си се с Негово Светейшество, така ли?

Патрик утвърдително кимна.

— Il Papa. Даде ми частна аудиенция. Някой му споменал, че си тук, и искаше да знае защо. Разбирам, че се познавате, нали?

— Срещали сме се само веднъж. Представих доклад за науката и религията на една конференция, пред която говори Негово Светейшество, и той пожела да се запознаем. Нищо не му убягва.

— И несъмнено тъкмо затова се е заинтересувал от назначаването ти в Мар’От. Не очаквай да останеш тук още дълго. Мисля, че Il Papa ще поиска да се върнеш във Ватикана — предупреди го Патрик.

Всъщност това бяха само част от новините.

Преди Джовани да успее да отговори, сестра Катерина въведе Йоси Кауфман в кабинета.

— Йоси! Влизай, влизай. Изглеждаш по-висок или може би аз ставам по-нисък. — Патрик намигна на Джовани.

— Вечерята ще бъде готова съвсем скоро, Ваше Високопреосвещенство — съобщи от прага монахинята, — затова не се настанявайте тук с уискито.

— Държи се ужасно майчински с мен. Ако можеше, сестра Катерина щеше да ме прати да спортувам. — Тази мисъл накара ирландеца да се подсмихне. — Е, как върви разшифроването, Йоси?

— Напредвам бавно, Патрик — усмихнато отвърна Кауфман. — Трябва ми по-голям компютър. Елияху Рипс откри изумителен шифър за ДНК в Тората, затова и аз направих подобен анализ и се натъкнах на такъв в един свитък от Мъртво море, „Съборният канон“. Пратих находката си на Антонио Росели. Довечера той ще изнесе лекция на тази тема.

Джовани веднага се сети за Алегра. Тя му беше писала, че ще участва в съвместна лекция с Росели. Като че ли всичко му напомняше за нея.

— Обаче постигнах известен напредък с предупреждението. Явно е свързано с планината Хира.

— С исляма — отвърна Джовани.

— Защо свързваш исляма с планината Хира? — попита Патрик.

— Мохамед ежегодно отивал в една пещера до върха на планината Хира и медитирал — поясни Йоси. — Тъкмо там получил Божието откровение на родния си арабски език. Освен факта, че има ясно посочен последен срок за цивилизацията, още не съм стигнал до точния му характер, макар че някак си е свързано с християните, евреите и мюсюлманите.

— Каква ирония — възкликна Патрик, — че една от най-страшните опасности за човечеството е религията. Ислямските фундаменталисти не са съгласни на по-малко от това цялото население на Земята да се покори на Аллах, докато мнозина в собствената ни Църква твърдят, че спасение може да се постигне единствено в католическата общност. Всичко това сигурно малко обърква Господ — подсмихна се епископът.

Сякаш в отговор на думите му, всичко в къщата започна да се люлее. Това продължи двайсетина секунди. Шишетата и чашите в добре заредения бюфет тревожно задрънчаха.

— Няма от какво да се боим — успокои гостите си ирландецът. — Обикновен трус. От време на време се случва, обаче уискито си остава невредимо, така че щетите не са големи.

Патрик се оказа само наполовина прав. Щетите в Йерусалим наистина бяха нищожни, ала една скала сред варовиковите хълмове в Кумран, която не беше помръдвала от близо две хиляди години, се премести съвсем мъничко. Това движение в крайна сметка щеше да окаже далеч по-голямо влияние от всяко друго земетресение.

— Според теб каква е вероятността тук да се установи мир, Йоси? — попита Джовани.

Евреинът поклати глава.

— При този режим ли? Съвсем малка. Нито сегашното израелско правителство, нито палестинската автономия на Ясер Арафат са способни да донесат мир на тази страна. Нито са готови на компромиси. Нужни са две съвсем нови правителства и много по-широко участие на международната общност, за да се сложи край на убийствата.

— Някога мислил ли си да се кандидатираш за премиер?

Йоси се усмихна.

— Всъщност мислех да създам нова партия, която да има една-единствена революционна основа — мирът. Сигурно ще са нужни години, за да съберем необходимата подкрепа, обаче си струва да опитаме. Защо питаш?

— Защото искам да те запозная с един човек. Палестинец, който споделя твоите възгледи. Той е наясно, че ще бъде много трудно да постигне компромис, но също като теб вярва, че обикновеният човек няма по-голямо желание от това да живее нормално.

— Кой е този човек?

— Ахмед Сартави, имамът в моето село. Сигурен съм, че ще ти бъде приятно да си поговорите.

— С Мариан още поддържаме малката си вила в Акра. Какво ще кажеш двамата с Ахмед да ни дойдете на гости през уикенда?

— Джовани навярно няма да има време за това — намеси се Патрик. — Преди да дойдеш, тъкмо му съобщавах, че папата е научил за службата му тук и иска да използва способностите му във Ватикана.

— Съмнявам се, че ще го повикат преди следващия уикенд — настоя Йоси. — Ще се опитам да го организирам.

Сякаш по даден знак, телефонът на бюрото на Патрик зазвъня.

— Патрик О’Хара. Джулио. — Епископът затисна слушалката с шепа и прошепна: — Джулио Леоне, личният секретар на Il Papa.

— Каква държавна криза във Ватикана те кара да ми звъниш по това време? — попита той. — Нима най-после ще ме направят кардинал? Може би папски нунций в Париж? — На лицето му се изписа дяволита усмивка. — Шивачите тук са страшно евтини, Джулио. Още преди години съм си приготвил одеждите и още чакам да ми се обадите. — Ирландецът намигна на своите гости.

— Значи били малко епископите, които знаели арабски, така ли? Все това повтаряш, обаче можеш сам да му го съобщиш, той е тук при мен. — Патрик подаде слушалката на Джовани.

— Не могат да понасят, когато им натривам носовете — рече на Йоси епископът. — Във Ватикана просто нямат чувство за хумор.

— Искаш ли да станеш кардинал?

— Мили боже, не! Освен ако не е някъде, където мога да сторя нещо добро. Във Ватикана играят прекалено много властови игри. Със същия успех бих могъл да стана политик.

Джовани затвори телефона.

— Е? — престори се, че не знае нищо Патрик.

— Папата иска да се върна в Рим. Иска да ме направи епископ — смаяно отвърна младият свещеник.

— Най-после, крайно време беше. Честито, момчето ми! Това си заслужава да му ударим по едно.

— Честито, Джовани, браво! — протегна ръка Йоси.

Джовани бе прекалено изненадан, за да устои на новата атака на Патрик с шишето уиски. Сега наистина разбираше, че са неведоми пътищата Божии.

Неведоми неща се случваха и в една пещера над Кумран, недалеч от Мъртво море — още няколко песъчинки се процедиха през цепнатината в една скала.

24.

Милано

Когато професор Росели се запъти към катедрата, Джорджо Феличи стисна облечените си в ръкавици пръсти и затаи дъх. После се прицели в средата на гърдите му.

— Благодаря, доктор Басети, извънредно интересно изложение — каза той и отново се обърна към публиката. — До края на вечерта ще трябва да ме изтърпите, макар да се надявам, че темата „Изгубената цивилизация на есеите, ДНК и свитъкът Омега“ ще ви заинтригува.

В аулата се разнесе утвърдителен шепот.

— През хиляда деветстотин шейсет и втора година Франсиз Крик сподели Нобеловата награда за медицина и физиология с Джеймс Уотсън и Морис Уилкинс за откриването на молекулярната структура на ДНК, или дезоксирибонуклеиновата киселина, която съдържа генетичния код на живота. През хиляда деветстотин седемдесет и трета нобеловият лауреат написа книгата „Самият живот“. В нея той убедително доказва, че спиралата на ДНК е толкова сложна, че на нашата планета не е имало достатъчно време, за да еволюира самостоятелно, и че трябва да е била донесена от по-висша цивилизация.

Професор Росели показа диапозитив на сложната двойна спирала от нуклеотиди, изградени от фосфати, по-малки дезоксиробозни захарни молекули и основите аденин, тимин, цитозин и гуанин.

— Крик нарича ДНК и нейната сестра РНК „глупавите блондинки на биомолекулярния свят“. Красиви наглед и годни за възпроизводство, но неспособни да се справят без помощта на безброй сложни протеини. — Професор Росели започваше да загрява.

Феличи си пое дъх.

— Косвено доказателство на теорията за висшата цивилизация е почти невъобразимият брой галактики и планети, които съставляват космоса. Само в собствената ни галактика има над сто милиарда звезди и трябва ги умножим милиарди пъти, защото има поне десет милиарда галактики. Вероятността планетата Земя да е единствената обитаема планета сред милиардите други галактики трябва да надхвърля скептицизма даже на най-фундаменталистките възгледи — погледна той Уолтър Ч. Уитикър Трети. — Навярно се питате каква е връзката на есеите и свитъка Омега с…

Фют. Фют. Никой не чу двата изстрела от прожекционната кабинка.

Някой в публиката ахна, когато Росели политна назад, притиснал ръце към гърдите си. Алегра видя, че на ризата му разцъфва кърваво петно.

— Антонио! Не! — Тя се втурна към професор Росели, който беше паднал на пода. — Повикайте линейка! — нареди младата жена. — Прострелян е.

Джорджо Феличи затвори вратата на противопожарния изход и бързо се спусна на паркинга.

Рим

Кардинал Лоренцо Петрони дойде в кабинета си рано. Моментът за прекратяване на проучването на Росели върху произхода на ДНК и свитъка Омега не можеше да е по-подходящ. При гигантско задръстване на над двеста коли по автострадата на юг от Флоренция бяха загинали единайсет души. Всички други новини бяха изтикани от първите страници. Имаше някой и друг ред догадки за свитъка Омега, но тъй като те бяха свързани със смъртта на предишния папа, Петрони знаеше, че при липса на сериозни улики медиите ще изгубят интерес.

Той доволно се отпусна на стола си. Държавен секретар, отново във Ватикана на втория по значение пост в цялата Католическа църква. Все повече се приближаваше към абсолютната власт и обзелата го при тази мисъл сексуална възбуда му напомни за необходимостта да се погрижи Кармела, падналата, ала красива монахиня, да бъде назначена в личния му персонал. Нейната вина означаваше власт за него, идеален начин да покори една хубава жена.

Петрони погали страничните облегалки на огромния си кожен стол. Наслаждаваше се на властта си. Мислено си отбеляза да поръча да поставят бюрото му върху подиум, после се зае да преглежда записките си за Ватиканската банка. Беше време да отстрани кресливия чистичък Гарибалди. Имаше нужда от нов директор на банката, който да се поддава на контрол. Въпреки дългите търсения нямаше и намек за скандал около този тих, скромен свещеник, завършил счетоводство и финансов мениджмънт.

Един час по-късно кардиналът се обади на секретарката си.

— Повикайте монсиньор Гарибалди.

Двукрилата врата се отвори и в разкошния, просторен кабинет на държавния секретар въведоха директора на Ватиканската банка.

— Радвам се да те видя, Паскуале. Отдавна не си идвал. Заповядай, седни. — Монсиньор Гарибалди бе настанен на едно от трите пурпурни кресла — мекият подход.

— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство — отвърна Паскуале, озадачен защо са го повикали още на втория ден от назначаването на кардинала.

— Прочетох твоя доклад за конференцията на латиноамериканските епископи в Кито. Много е проницателен, но се боя, че почти нищо не се е променило.

— Доста тъжна констатация, Ваше Високопреосвещенство. — Директорът беше предпазлив, но кой знае, въпреки репутацията си на безмилостен човек този княз на Църквата може би най-после щеше да даде известна подкрепа на отчаяно бедните народи в Южна Америка. — Подготвям доклад за това как най-добре бихме могли да използваме възможностите на Ватиканската банка, за да финансираме нужните им програми.

Петрони вече го знаеше. Ако имаше и най-малък шанс, този досаден хуманист несъмнено щеше да предложи откриване на банков клон в центъра на Богота.

— Всичко това е извънредно интересно, Паскуале, и ще ти бъда благодарен, ако го подадеш направо в моя кабинет. За съжаление из тези коридори има хора, които може да се противопоставят на твоите планове. Те вардят хазната на Негово Светейшество така, като че ли е тяхна, non e vero! — В дипломатичния смях на кардинала нямаше нищо весело.

— Но, разбира се, Ваше Високопреосвещенство. Напълно ви разбирам.

— И това ме навежда на причината, поради която те повиках. Струва ми се, че трябва по-внимателно да се заемем с проблемите в Латинска Америка. Имаме нужда от независимо мнение. Питам се дали си готов да се завърнеш там като един от моите пратеници?

Паскуале се изуми и още повече застана нащрек. Той ръководеше Ватиканската банка от няма и два месеца.

— Не знам какво да ви отговоря, Ваше Високопреосвещенство. Дълго ли ще трае това? Банката… Има страшно много работа… — Директорът изпитваше все по-силното усещане, че напълно го отстраняват.

Петрони му отправи отиграната си успокоителна усмивка. Беше предвидил реакцията на Гарибалди и ловко приложи отработения си отговор.

— Прости ми, Паскуале, но за тази задача ми трябват хора, които не само я разбират — почука с показалец челото си кардиналът, — но и искрено ги е грижа. — Петрони сви юмрук и го притисна към гърдите си. — Най-лесно се намират банкери.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство — хладнокръвно отвърна Гарибалди. — Готов съм да ида навсякъде, където мога да служа най-добре. — Кардиналът също обичаше да изрича тези думи, ала му липсваше искреност. — Казахте „пратеници“. Може ли да попитам има ли и други?

— Отначало няма да има. Трябва да намерим нужните хора и това ще отнеме време. Тъкмо по тази причина искам да заминеш колкото е възможно по-скоро. Организираме заминаването ти за Перу — струва ми се, ще се съгласиш с мен, че там е самото сърце на Освободителното движение.

Въпреки опасенията си Паскуале изпита странно вълнение. Перу! Родината на основателя на теологията на освобождението, Густаво Гутиерес.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

— Сан Хоакин де Омагуас. Енория в източната част на страната. Скоро ще получиш писмени указания с по-конкретни нареждания, но, сигурен съм, ще се зарадваш да узнаеш, че ти давам свобода да отслужваш тайнствата за местните жители и да придобиеш лична представа за условията. Ех, защо не съм на твоето място, вместо да съм затворен в тези прашни коридори! Обаче не ме издавай на папата, че съм го казал.

Петрони се изправи, убеден, че вероятността монсиньор Гарибалди да разговаря с папата през следващите пет години е почти нулева.

Паскуале напусна държавния секретариат, въодушевен от перспективата да допринесе за осъществяване на целите на една Църква „за и на бедните“, ала не го напускаше и неспокойното усещане, че го отстраняват. Разбираше, че загрижеността му от онова, което беше открил или по-точно от онова, което не бе открил в счетоводните книги, е обоснована и смущаваща, но имаше нужда от още време и доказателства. Беше сигурен, че щом замине за Перу, Петрони ще унищожи всичко, което може да бъде оспорено. Е, горчиво си помисли той, най-малкото ксероксът можеше да поработи извънредно през малкото време, което му оставаше. Сан Хоакин де Омагуас? Никога не бе чувал за това място и се запъти към Ватиканската библиотека, за да го потърси в атласа. Щеше да установи, че е нужно време, за да намери по-отдалечените краища на Амазония — особено защото до такива места не водеха никакви пътища.

Лоренцо Петрони остана до късно на работа, като периодично проверяваше новините за признаци на повишен интерес към случая с Росели, но кланицата на автострадата засенчваше всичко друго. Когато си тръгна, вече наближаваше полунощ. Спа неспокойно — мята се в голямото легло във ватиканския си апартамент, опитвайки се да прогони повтарящите се сънища.

Сънищата на Лоренцо Петрони бяха скрити спомени. Десетгодишен, самотно единствено дете. Баща му Емилио беше дребен плешивец с черни мустачки, комплекс за нисък ръст и агресивен нрав. Майка му Мариета бе висока, много слаба и изключително плаха жена. Семейството живееше в порутена къща в Пианела, градче в подножието на Абруцо, дял от Апенините. Емилио всеки ден пътуваше по източното крайбрежие, където изкарваше оскъдната си прехрана, като продаваше обувки, наблъскани в багажника и на задната седалка на малкия му фиат. Лоренцо беше трудно и сприхаво дете, склонно към гневни избухвания, следвани от дълги периоди на мусене, ако не получи своето — причина за постоянното напрежение между родителите му. Понякога се случваше двамата да се сдобряват и Мариета заминаваше заедно с Емилио. Тогава оставяха Лоренцо при неженения му чичо Густаво.

Петрони изпъшка насън и се притисна към стената, ала напразно. Чичо Густаво отметваше завивката и се вмъкваше в леглото при него.

Два дни по-късно се завръщаше у дома си и на другата сутрин крадешком влизаше в пералнята, за да изпере чаршафите си, ужасен, че баща му ще се появи от паянтовия нужник.

— Stronzetto inetto! Безполезен малък глупак! — изсумтяваше Емилио, сграбчваше го за косата и се пресягаше за големия каиш, който висеше на гвоздей зад вратата на пералнята. — Пак си подмокрил леглото, а?! А?! Отговаряй, безполезно лайно такова!

Лоренцо не казваше нищо. Долната му устна трепереше, докато баща му го запращаше върху една от копите сено и го биеше с тежкия каиш.

Пляс! Пляс! Пляс! Лоренцо истерично се разридаваше.

— Stronzetto inetto! Никога няма да те бива за нищо! Никога!

— Емилио, моля те… — Мариета се появяваше на задната врата и защитаваше сина си.

— Vaffanculo!45 Testa di cavolo! Разкарай се, зелка такава! Иначе ти ще си следващата. Il tuo filio e un frocio! Синът ти е педал!

Изведнъж го събуди будилникът. Петрони седна в леглото, потен, изгарящ от омраза към баща си, към проклятието никога да не го бива за нищо.

25.

Акра

Водите около Акра бяха бистри и спокойни. Халил, съседът на Йоси, му беше дал назаем лодката си и големият единствен цилиндър в стария мотор със странични клапани доволно пуфтеше, бавно оттласквайки тежката лодка от пристанището. Тихата зелена вода плискаше в древните каменни стени, които отразяваха утринното слънце. Десетки стари рибарски лодки бяха завързани за каменните вълноломи, мрежите бяха струпани под палмите на брега. Самотен фар стоеше на стража на входа на пристанището, където римляните бяха поставили грамадни каменни блокове, за да защитят корабите си.

— Халил има хубаво място на около петстотин метра от носа — посочи с ръка към тихото Средиземно море Йоси. — Ще опитаме там за известно време и ще видим какво ще уловим.

Джовани затвори очи и се облегна на напречната греда. Слънцето приятно грееше лицето и голите му гърди.

— По-тих си от обикновено, Джовани. — Йоси преливаше от енергия. Рядко се случваше да отиде за риба и сега се готвеше да се наслади на тази възможност.

— Просто се грея на слънце — лениво отвърна младият му спътник. — И си мисля за бедния Антонио Росели. — Джовани се бе доверил на Йоси за свитъка Омега и двамата не бяха пропуснали да забележат убийството на професор Росели. — И разсъждавам. Виж ни нас, трима вярващи, християнин, евреин и мюсюлманин, а опасност заплашва единствено рибата!

— Ако зависи от мен, наистина я заплашва сериозна опасност — включи се в шегата Йоси. Той угаси двигателя и се пресегна за рибарските прътове, които лежаха, опрени на планшира от дясната страна на лодката. — В тази кофа има жива стръв, така че заповядайте. — Математикът беше хвърлил въдицата си, преди другите двама още да са поставили стръв на кукичките си, но въпреки ентусиазма му рибата явно стачкуваше и разговорът се насочи към политика.

— Има ли обща основа за мирни преговори, Ахмед? — попита Джовани.

— Има, само че е нужна искрена воля от двете страни — отговори имамът. — Ние често критикуваме израелците, обаче трябва да погледнем в собствения си двор. ООП не крие факта, че всеки мирен договор е само първата стъпка към овладяването на цяла Палестина. За Арафат, Фатах и ООП не става дума единствено за земята, това е борба между две цивилизации — едната арабска, другата ционистка. За тях има само един приемлив резултат: израелците да станат граждани на единна демократична палестинска държава. Държава, която е неразделна част от арабско-мюсюлманската родина, а това никога няма да се случи.

— Ще се кандидатираш ли за президент? — погледна го Йоси.

— Още не, но мисля по въпроса. Ако Арафат се опита, и аз ще направя своя ход. Засега само тайно събирам подкрепа. Ами ти? Джовани ми каза, че се готвиш да създадеш нова партия.

Евреинът кимна с глава.

— Нито Партията на труда, нито Ликуд могат да донесат мир на тази страна, защото на първо място трябва да убедим обикновените израелци в необходимостта да бъде създадена палестинска държава. Човек без родина е човек без душа. — Йоси обичаше да повтаря тези думи. — В замяна палестинският народ трябва да признае еврейската държава и нейното право на съществуване.

— Ако това значи мир, много палестинци ще го приемат — заяви Ахмед. — Според мен другите три ключови проблема са еврейските селища, завръщането на осемстотинте хиляди палестински бежанци, които са изгубили всичко във войните срещу Израел, и Йерусалим. Какво ще направиш със селищата? — обърна се към Йоси той.

— В това отношение ще се наложи ние, израелците, да направим компромис. От години изпълняваме агресивна строителна програма в палестинските територии на Западния бряг и в Газа. Унищожихме много от вашите маслинови гори и пречехме на много палестинци да обработват земята си.

— Това е сериозен проблем, Йоси — съгласи се арабинът. — Това е нашият живот, прехраната ни, още отпреди Христос и Мохамед, даже отпреди Авраам.

— Това е политическа стратегия, Ахмед, която има за цел да отнеме с коварство и последното останало на палестинците. И това е огромна грешка. Тя поражда невероятно негодувание и отчаяние и никога няма да успее. Когато няма какво повече да губи, човек лесно прибягва до насилие. Колкото и мъчително да е за онези, на които сме позволили да строят на палестинска земя, ще се наложи да ги стимулираме да се върнат обратно в Израел.

— Ами палестинците, които живеят в изгнание след хиляда деветстотин четирийсет и осма и другите войни? — не преставаше Ахмед.

— По този въпрос и двете страни ще трябва да направят компромис. Понякога се налага да приемем действителността. Няма особено голям смисъл да настоявате шестстотинте хиляди палестинци, прогонени през четирийсет и осма, да бъдат върнати в домове, които вече не съществуват или са обитавани от израелци от половин век насам — отбеляза Йоси. — И от двете страни има хора, според които завръщането на изгнаниците в една нова палестинска държава, в съчетание със съответното обезщетение, е разумен и работещ компромис.

Ахмед не бе толкова сигурен.

— Ами Йерусалим?

— Йерусалим. О, Йерусалим! — въздъхна професорът. — Някой беше казал, че това не е толкова град, колкото чувства. При нас има също толкова хора, които няма да отстъпят нито сантиметър земя, обаче ако успеем да се измъкнем от порочния кръг на взаимното избиване, и на двете страни ще се наложи да отстъпят по малко. Нито вие, нито ние можем да получим цял Йерусалим.

— Международен град, така ли?

— Не непременно, въпреки че до известна степен Йерусалим принадлежи на вярващите по целия свят и всеки договор непременно трябва да съхрани целостта на светините, както и да осигури свободен и безпрепятствен достъп на представителите на всички религии. Тук не става дума само за Стария град и смятам, че изходът е да помислим за Голям Йерусалим. Съгласни сме да разрушим тази отвратителна стена и да признаем Ал-Кудс в Източен Йерусалим за столица на Палестина, а вие да признаете нашата столица Йерушалаим в Западен.

— Ами Храмовият хълм и Западната стена? — попита Ахмед.

— Със Стария град няма да е лесно — съгласи се Йоси. — По принцип, ако ме изберат, палестинците ще получат юрисдикция над Храмовия хълм като част от Ал-Кудс. Ние ще получим юрисдикция над Западната стена като част от Йерушалаим. А какво ще направите вие с бойните групировки?

— Мисля, че групировките ще отстъпят, ако преговорите доведат до създаване на истинска палестинска държава — отговори имамът. — Няма да е лесно обаче, ако изобщо спечеля изборите, смятам, че ще успея да постигна споразумение въз основа на принципите, за които говорихме тук. Старият град в Израел ли ще остане, или в Палестина?

— За момента даже ние с теб не бихме могли да се откажем от него, но не ми се ще мирът да се препъне в последното препятствие. Нека оставим националните граници каквито са в момента и да се върнем на този въпрос, когато има достатъчно добра воля за това. Пак ми отнесоха стръвта! — Йоси разсеяно се вторачи в голата си кукичка. — Това си е жива кражба!

Джовани се усмихна. Отмъкната скарида. Дали тези двамата, зачуди се той, можеха да „отмъкнат“ мира от онези, които толкова отдавна го държаха в плен?

26.

Рим

— Джовани! Avanti, avanti. — Кардинал Салваторе Бруно, ръководител на Секретариата за нехристияни, се изправи иззад бюрото си, стисна Джовани за раменете и го целуна по двете бузи. И за капак разтърси ръката му в своите. — Benvenuto a Roma!

Салваторе беше едър мъж. Доста надхвърлил шейсетте, мургавото му лице бе набръчкано, старческите му кафяви очи бяха добри и мъдри. Когато навършеше осемдесет, вече нямаше да може да го избират в никой конклав и неговата мъдрост ужасно щеше да липсва на една Църква, която отчаяно се нуждаеше от хора, имунизирани против ламтеж за власт. Салваторе Бруно беше отишъл в Рим неохотно, убеден от духовници извън Ватикана, сред които епископ О’Хара, че Светата църква трябва да подаде ръка на другите религии. Религии, изповядвани със същата убеденост от също толкова свестни хора. Епископ О’Хара и Салваторе бяха провели и няколко разговора за бъдещата роля на блестящия млад Джовани. И двамата по-възрастни мъже предусещаха неговата съдба.

— Нямам думи да изразя колко се радвам, че си тук. S’accomodi, s’accomodi.

— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство. Come stai? Надявам се, че сте добре.

— Не се оплаквам — отвърна кардиналът и старческите му очи проблеснаха, докато се потупваше по издутото шкембе. — Помисли ли как можеш да се справиш с този проблем за другите религии?

— Да, Ваше Високопреосвещенство, но сигурно ще имам нужда от известни напътствия. Отдавна отсъствам от Ватикана и честно казано този проект малко ме изненадва. Мислех, че позицията на Църквата е… хм…

— По-строга ли? — усмихнато довърши изречението кардинал Бруно. — На твое място не бих се безпокоил за това. Светият отец винаги е признавал значението на другите религии въпреки яростната реакция на обичайните заподозрени… — Той замълча, докато икономката му от трийсет и пет години им поднесе чай. — Благодаря, сестра Мария, аз ще го налея. Трябва да се упражнявам, за да не отвикна съвсем — отново се подсмихна Салваторе и изчака монахинята да се оттегли. — Пази се от държавния секретар. За разлика от хората, които те познават добре, кардинал Петрони не се впечатли нито от твоето повишение, нито от този проект, но ти вече си работил с него и смея да кажа, че познаваш възгледите му по тези въпроси. Той ми се обади — кисело се усмихна Бруно — и ме помоли да ти предам неговите поздравления. Освен това ме посъветва често да те пращам в командировки. Поздравленията ще си позволим да приемем скептично. Що се отнася до командировките, тъкмо такова е и моето намерение, макар и не по същите причини като на държавния секретар.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, Ваше Високопреосвещенство.

— Той иска да прекарваш колкото може повече време далеч от Рим. Неуверените хора от типа кардинал Петрони разглеждат всеки кадърен човек като теб единствено като вероятна опасност за собственото им положение.

Джовани за пръв път чуваше някой да нарича Лоренцо Петрони „неуверен“. Старият лъв може би знаеше нещичко за човешката психика.

— Докато си в Рим, съществува рискът другите кардинали от Курията да те забележат и впоследствие да станеш потенциален кандидат за ключовете на свети Петър.

Младият свещеник се засмя.

— Съмнявам се, че кардинал Петрони има основание за тревога в това отношение.

— Аз пък се надявам да има, Джовани. — В очите на Салваторе вече не блестеше дяволитост. — Най-добрите папи в цялата история на тази прекрасна Църква са онези, които никога не са се смятали за кандидати. Йоан Двайсет и трети беше от тях. Кардиналите от Курията смятаха, че избират старец, когото могат да управляват, а виж какво се случи!

— Вторият ватикански събор.

— Ветровете на промяната — съгласи се кардинал Бруно. — Някои от старците в червено оттогава се опитват да върнат духа в бутилката. Спомням си го с огромна обич. Той подлудяваше Курията, често се появяваше без знанието на кардиналите в техните отдели, просто за да си поприказва с персонала, и началникът на полицията в Рим накрая се предаде. — Салваторе изпитваше искрено удоволствие от спомена за този велик мъж. — По времето на папи като Пий Дванайсети често репетираха дни наред за заминаването на папата от Ватикана — знамена, музика, фанфари, почетни стражи, чинели. Йоан Двайсет и трети обикновено просто се качваше на колата и потегляше.

— Участвали ли сте в конклава през хиляда деветстотин петдесет и осма?

— Тогава бях най-обикновен свещеник, работех в Конгрегацията за духовенството. Ще ми се пак да съм си обикновен свещеник — замислено вметна кардиналът. — Бях тук, когато го избраха. Тогава не го съзнаваха, обаче Техни Високопреосвещенства бяха хванали много едър тигър за опашката. Un terremoto! Земетресение! Искам да ми обещаеш нещо, Джовани. Ако ти предложат ключовете на свети Петър, приеми ги.

— Ваше Високопреосвещенство, аз…

— Знам, знам. Изобщо не се замисляш за тези неща, но ако ти предложат, има защо.

Джовани напусна кабинета на кардинал Бруно, вдъхновен от новия си проект. Най-малко мислеше за ключовете на св. Петър. Мимоходом си спомни за Алегра и се запита дали трябва да се срещне с нея в Милано, ала също толкова бързо се отказа. Не искаше да я накара да се почувства така, сякаш я принуждава да му разкрие защо е напуснала Църквата. Реши да почака.

Щеше да мине много време, преди пътищата им да се пресекат. Дотогава световната академична общност щеше да забележи присъствието на изключително талантливата доктор Басети, а кардиналите извън Рим щяха да узнаят, че в лоното на Светата църква се е появил блестящ свещеник. Свещеник, който отново щеше да бъде повишен, този път в архиепископ, поне ако кардинал Бруно постигнеше своето. Две изгряващи звезди по съвсем различни пътища, които драматично щяха да се пресекат в алфата и омегата на Йерусалим.