Свитъкът Омега

27.

Ленгли, щата Вирджиния

Майк Маккинън преглеждаше последните разузнавателни доклади за ядрените възможности на Ал Кайда. Първият идваше от агент на ЦРУ, действащ в афганистанската столица Кабул. Маккинън прескочи обобщението. Съдържанието вече му беше потискащо познато, включително откриването на доказателства за ядрените намерения на Осама бин Ладен. След нахлуването на Съединените щати в Афганистан група журналисти се бяха натъкнали на вледеняващи документи в къща, намираща се във Вазир Акбар Хан, един от по-скъпите квартали в Кабул. Сред тях имаше скици на компресия на плутоний до критичната маса, нужна за ядрен взрив.

Следващият раздел носеше заглавието „Интересен обект — д-р Хюсеин Третяков“. Маккинън веднага позна лицето на снимката. Беше го виждал на конференцията за ядрено разоръжаване в Лондон. Хюсеин Третяков беше нисък, с остра сива коса и широки плещи. Имаше квадратно, сурово лице с високо чело и безизразни бледосини очи. Зъбите под гъстите му черни мустаци, помисли си Маккинън, бяха пожълтели от дългогодишното пушене на цигари без филтър. Доктор Третяков бе един от най-блестящите ядрени физици в Съветския съюз. Някога. Сега фигурираше в списъка с най-издирваните лица на Кремъл и ЦРУ. Американецът прескочи биографичните бележки. Отлично познаваше миналото на Третяков. Роден в Грозни, Чечня, през 1946-та. Два доктората, единият върху производството на плутоний за ядрено оръжие, другият върху ограничения ядрен синтез в тактически устройства. Кариера, която включваше работа в странно наименувания Научноизследователски институт по експериментална физика в уралския град Челябинск, на плутониевия реактор в Челябинск-6546 и на Новая земля, главния изпитателен обект в крайния север на Арктическия кръг. Това никога не се вписваше в официалната му биография, но Маккинън и ЦРУ също знаеха, че доктор Третяков е прекарал продължително време в строго секретния завод за производство на бойни глави край Златоуст, където беше усъвършенствал ядрените куфарни бомби.

Майк Маккинън впери очи в цветната снимка и се замисли какво е насочило човек с неговите способности към най-тъмната страна на професията му. Знаеше, че след разпадането на Съветския съюз доктор Третяков и стотици други съветски учени са били изхвърлени от работа. Нещо повече, през 1994-та Борис Елцин бе започнал брутално да смазва опитите на чеченския президент Джохар Дудаев да обяви родината си за независима. Бяха бомбардирали Грозни в новогодишната нощ, ала чеченските сепаратисти упорито се бяха съпротивлявали, нанасяйки тежки загуби на руските танкове, бронетранспортьори, самоходни артилерийски установки и хиляди войници. По време на последвалата реакция Хюсеин Третяков беше загубил жена си и трите си невръстни дъщерички. Това набожно мюсюлманско семейство, единственото, което бе имал сиракът Хюсеин, беше погубено. Той бе подкрепил заплахата на президента Дудаев да пусне ядрените куфарни бомби на пазара, след като Съединените щати бяха оставили без отговор обявената от Чечня независимост. Нямаше какво да губи.

Дръзките акции на Третяков не можеха да се оправдаят, но за разлика от някои в коридорите на властта в Пентагона, за Маккинън беше важно да разбере причината за неговото поведение. Президентът Владимир Путин, мрачно си помисли Майк, бе продължил гоненията на чеченците по примера на своя предшественик, хвърляйки доктор Хюсеин Третяков в обятията на Ал Кайда. Докладът беше вледеняващо неокончателен.

Лицето на Майк Маккинън отразяваше загрижеността му, устните му бяха решително стиснати. Малко преди това бе прочел несекретен доклад за свитъка Омега и ислямския ядрен фактор от професор Йоси Кауфман. Дали се касаеше за съвпадение, или имаше връзка, питаше се той.

28.

Милано

Алегра крачеше по познатия коридор към кабинета на заместник-ректора. От жестокото убийство на Антонио Росели бяха минали повече от петнайсет години, но нейният добродушен научен ръководител все още ужасно й липсваше. Знаеше, че е бил на ръба да разбули тайните в свитъка Омега и че някак си е замесен кардинал Петрони. Алегра и Джовани бяха решени повече от всякога да разкрият какво има в свитъка, но освен да щурмуват трезорите на Ватикана, нямаше какво да сторят. Това щеше да се промени.

— Искали сте да ме видите, професор Гамберини? — попита Алегра от прага на кабинета.

— Заповядай, Алегра, седни.

Професор Гамберини беше безупречен — от разкошната тъмна коса до шития по поръчка раиран костюм и лъснатите черни обувки от естествена кожа. Пълна противоположност на Антонио Росели — и все пак любезността и откритостта му болезнено й напомняха за любимия й професор. Гамберини бе поел ролята му на неин наставник, насърчаваше я да продължи научните си открития и усърдно затвърждаваше все по-широката й световна репутация.

— Ходила ли си в Йерусалим? — премина направо на въпроса заместник-ректорът.

Сърцето на Алегра се разтуптя и тя веднага си помисли за Джовани. Беше се развълнувала, когато преди две години го бяха ръкоположили за архиепископ, и фактът, че това се е случило въпреки яростната съпротива на общия им враг кардинал Петрони, й бе доставил известно удовлетворение.

— Не, защо питате? — Нямаше представа какво ще последва.

— Един от най-великите градове на света — отбеляза професор Гамберини. — Тамошният Еврейски университет предлага две интересни нови специализации по археология, стипендиите „Медина“, творчески отпуск до четири години за проучвания върху свитъците от Мъртво море. Едната стипендия е за израелски учен, а другата — за чуждестранен. Какво ще кажеш?

— Кой, аз ли? — отвърна Алегра, зачудена дали в нейните търсения на свитъка Омега не настъпва обрат.

— В стаята няма никой друг — усмихна се заместник-ректорът. — Председател на изборната комисия е израелският археолог професор Кауфман. Той е стар приятел на професор Росели и предложи твоето име. Мисля, че ще ти допадне. Разбрах, че си учила иврит?

— Избрах го като предмет по време на следването си, но това беше преди години. Кога се събира комисията, господин професоре? Трябва да се подготвя. — Мислите на Алегра вече препускаха в бъдещето.

— Вече са избрали израелския учен, доктор Давид Кауфман. Той е син на професор Кауфман, затова професорът съвсем естествено не е участвал в комисията за избора му. Познавам проучванията на Давид — той също е много известен археолог. И също е ерген — дяволито добави Гамберини. — Вече разговарях с Йоси Кауфман за теб.

— Не разбирам, с професор Кауфман не се познаваме — отвърна младата жена, без да обърне внимание на забележката му за семейното положение на израелския учен. Отдавна беше отписала перспективата за връзка с мъж и нямаше намерение да преосмисли решението си.

— Твоето име изскочи в един разговор по време на последното ми пътуване в Израел. Той се интересуваше от проучванията ти върху ДНК и свитъците от Мъртво море. Позволих си волността да му пратя доктората ти и въз основа на него той ще прецени твоята кандидатура. Вече повдигнах въпроса пред нашия научен съвет — готови са да ти дадат до четири години, ако комисията те одобри. Достъпът до свитъците от Мъртво море, съхранявани в Светилището на книгата, ти е гарантиран, но кой знае защо явно се противопоставят на достъпа до изворите в Рокфелеровия музей. Някой си монсиньор Лоунърган от персонала на музея вдига голям шум. Обичайната научна завист, предполагам, обаче това не бива да те смущава много, ако допуснем, че те одобрят, естествено — с топла усмивка добави професорът.

Алегра напусна кабинета на заместник-ректора. Мислите й бяха в пълен хаос. Йерусалим, Витлеем, Светите земи. Кой знае, търсенията й на свитъка Омега можеха да продължат по-успешно там. Джовани със сигурност разполагаше с нужните връзки, каза си тя, после се опомни. „Стегни се, момиче! — заповяда си Алегра. — Никой не отпуска стипендии за проучване на свитъците от Мъртво море на италиански учени.“

29.

Йерусалим

Монсиньор Дерек Лоунърган се събуди с ужасяващо главоболие и зачака стаята да се фокусира пред очите му. Старият метален будилник показваше четири сутринта и той неразбиращо се вторачи в него. Сети се, че пак е забравил да го навие. Докосна с език небцето си. Беше сухо и разранено, като че ли животно е правило нещо отвратително в него през нощта. Когато вдигна глава от възглавницата, чу силен трясък и звън на строшено стъкло. На плочките бе паднало празно шише от уиски.

— Мамка му — измърмори Лоунърган.

Той бавно смъкна крака от леглото — все още беше по сандали — и с мъка намести шкембето си в гънките на расото, с което бе заспал.

— Мамка му на тия проклети раса — пак изруга Дерек, отправяйки думите си към многострадалните стени на стаята.

Той притисна длан към слепоочието си, стана и като примижаваше, се вторачи през прозореца в пътя, който минаваше покрай стените на L’Ècole Biblique et archèologique Français de Jèrusalem. Слънчевите лъчи се отразиха в прошарената му рижа брада и огряха плешивото му розово теме. Ако се съдеше по дължината на опашката от проклетите палестинци, които се тълпяха пред тясното Министерство на вътрешните работи оттатък улицата, и отегчените лица на израелските войници, които ги покриваха с узитата си, слънцето явно отдавна беше изгряло.

— Мамка му — за пореден път измърмори Лоунърган.

Бе пропуснал сутрешното съвещание, също като предишния ден. Това несъмнено щеше да му донесе поредното порицание от директора. Представата на отец Ла Франси за продуктивност се измерваше по броя съвещания, които можеше да проведе за една седмица. Кур смачкан. Майната им. Майната им на всички. Щом от Ватикана искаха да работи в тая адска дупка, да пази тайните им и да изхвърля от скапаните им списания всичко, което дори и смътно оспорва техните безценни догми, щеше да прави каквото си иска. На това му даваха право двата му доктората по археология и геология, както обичаше да напомня на всеки, опитал се да го поучава. Имаше приятели нависоко, както също обичаше да им напомня. Въпреки че и кардинал Петрони беше адски досаден. Майната му и на него.

30.

Рим

Преспапието с екот улучи отсрещната стена на държавния секретариат и безшумно падна на дебелия син килим. Два листа от следобедната му поща бяха накарали държавния секретар да избухне така.

Първият — поверителен списък на архиепископи, които трябваше да бъдат ръкоположени за кардинали. Най-отгоре стоеше името на Джовани Донели, който трябваше да стане кардинал, патриарх на Венеция.

Кардинал Петрони почука по тежкото си полирано бюро с пръсти, замислен за опасността, която можеше да представлява новият пост на Донели. В миналото бяха избирали за понтифик не един кардинал от Венеция. Например папа Йоан XXIII и Албино Лучани. Той отключи горното ляво чекмедже на бюрото си, извади черен кожен бележник, намери името Донели и ядосано постави трета звездичка срещу него. После записа, че Джовани „все още е в най-добрия случай в резервната листа, но трябва да бъде наблюдаван. За него не се споменава често в Курията. Не го познават всички“. Последната забележка представляваше една от редките му грешни преценки. Гневът на Петрони започваше да си казва думата. Той затвори бележника, заключи чекмеджето и вдигна следващото неприятно съобщение от бюрото си. Докато го препрочиташе, държавният секретар презрително изсумтя. Писмо от оня отвратителен евреин, професор Йоси Кауфман от Еврейския университет.

Петрони обмисли възможностите си. Навярно щяха да сбъркат, ако директно откажеха на оная досадна жена и израелския учен достъп до свитъците в Рокфелеровия музей. Хора като Том Шуайкър вече представляваха опасност и това можеше да даде излишно оръжие в ръцете на израелското Министерство на културните паметници. По-хитро щеше да е да инструктира Лоунърган да се направи, че им оказва съдействие, и в същото време да се погрижи да не получат достъп до нито един фрагмент от по-противоречивите свитъци. Той си погледна часовника. В Йерусалим беше пет и сега нямаше смисъл да се обажда на Лоунърган, защото със сигурност вече киснеше в бара на хотел „Американ Колони“. Лоренцо Петрони реши да му позвъни сутринта, когато Лоунърган щеше да е по-трезвен. За миг червена мъгла се спусна пред очите му и той потисна желанието си да изпита юмруци по невинна плът. Властта му бе в опасност и гневът му влияеше върху способността му за ясна преценка. Ключовете на св. Петър бяха по-далечни от всякога. Червената мъгла се вдигна и кардиналът се овладя.

Лоунърган. Как мразеше да си има работа с надутия шишкав учен свещеник в Йерусалим! Учените свещеници винаги бяха повече досадни, отколкото полезни — вечно толкова самодоволни и свръхсамоуверени. За момента обаче тъкмо научните достойнства на Лоунърган бяха от полза за Петрони. Беше пратил опозорения свещеник в Рокфелеровия музей с конкретна цел — да се грижи за правдоподобността на старателно изградения от Ватикана „консенсус“ за датировката и произхода на свитъците от Мъртво море. Лоунърган бе идеалната марионетка, защото тъкмо Петрони спаси безполезната му кожа преди повече от четирийсет години, когато оная досадница от Айдахо отказа щедро предложеното от Църквата обезщетение, за да успокоят гнева й срещу свещеника, заигравал се с малки момченца. Този случай не беше овладян в местния диоцез и накрая последиците заплашваха да залеят самата Света църква. До такава степен, че от Ватикана поеха инициативата и тайно уредиха съвсем младият епископ Петрони да се заеме с възстановяването на щетите и да съхрани имиджа на католицизма. Неговата стратегия за спасяване на свещеника не бе безопасна. Мнозина настояваха Църквата да разпопи виновника и открито да се извини.

— Опасявам се, че това ще насърчи други да предприемат подобни действия и ще изложи Светата църква на още много пагубни претенции — заяви Петрони.

Навремето държавният секретар се съгласи с него и повика въпросния свещеник в Рим. Петрони лично се срещна с него. Прякото упражняване на властта. Щеше да съжалява за това.

— Ще ви пратят в Близкия изток — безизразно произнесе епископът. — В неизвестната енория Мар’От. Когато този злополучен епизод се забрави, ще ви преместят в L’Ècole Biblique в Йерусалим. Там ще подготвите докторат по археология. След успешната му защита ще получите нови инструкции. До моето внимание достигна информация, че това съвсем не е първото ви провинение. В ролята, която съм ви определил, ако миналото ви бъде разкрито на широката публика, щетите за имиджа на Светата църква ще бъдат недопустими. За да ги предотвратя, ще получите нова самоличност. Документите ви са в този плик. — С тези думи той го освободи с ледена твърдост и го прати в онова село на палестинския Западен бряг. Ватиканът се сдоби с нов свещеник, който, общо взето, имаше чисто минало — отец Дерек Лоунърган. Ако успешно защитеше доктората си, Петрони щеше да нанесе нов удар в борбата си със свитъците от Мъртво море и да разполага с нова стратегия за овладяване на слуховете около свитъка Омега.

След като получаваха от Църквата пълно мълчание и не успяха да открият провинилия се свещеник, медиите забравиха случая, както предвиждаше Петрони. Единствената възможност за новото му раздухване представляваше една папка, съхранявана в сейфа на епископа. Неговата стратегия постигна блестящ резултат и успехът му не остана незабелязан от могъщите кардинали. Скоро последва назначаването на младия епископ Петрони в Папската библейска комисия със специална отговорност за ватиканските интереси към свитъците от Мъртво море.

След две години Лоунърган защити докторат и беше пратен в L’Ècole Biblique и Рокфелеровия музей като представител на Ватикана и верен обществен застъпник на „консенсуса“. Ако знаеше какво става в любимия му бар, Петрони щеше сериозно да се обезпокои. Неговият план започваше да се оплита.

31.

Йерусалим

Със стогодишния си под от розов камък и ниски каменни арки, Подземният бар на хотел „Американ Колони“ беше едно от любимите свърталища на Дерек Лоунърган. Преди час го заобикаляше група шумни чуждестранни журналисти. Сега се наливаше сам.

— Някой ви е чул да приказвате за свитъците от Мъртво море, монсиньор Лоунърган. Помоли ме да ви предам това — тихо му съобщи Абдула.

Дребният хилав арабски барман му подаде сгънат лист. Дерек Лоунърган пиянски се вторачи в мърлявата хартия и още по-мърлявия почерк. „Чакайте ме пред Дамаската порта довечера в единайсет часа. Ще нося червен фес. Имам нещо, което вие и Ватиканът искате.“

Дерек Лоунърган обърна листа, ала нямаше нищо друго.

— Кой ти го даде? — изломоти той.

Абдула безизразно сви рамене.

— Съжалявам, господине, той не каза нищо, само, че непременно трябвало да получите съобщението.

— Хммм — изсумтя свещеникът и си погледна часовника. До посоченото време оставаха петнайсет минути. Ако бе трезвен, може би по-внимателно щеше да обмисли такава тайнствена среща. Той обаче пресуши чашата си и излезе от Подземния бар.

Древният вход на Йерусалимския Стар град и начало на пътя за Дамаск, Дамаската порта, се намираше едва на няколко минути път пеш. Когато стигна, наоколо цареше злокобна тишина. Само неколцина души минаваха в двете посоки под масивните укрепления, които я бяха защитавали през вековете. Вече наближаваше единайсет и десет, когато от сенките на старата градска стена се приближи дребен турчин с избелял червен фес.

— Монсиньор Лоунърган? — попита той, като се озърташе наоколо с въгленовочерните си очи.

— Забавихте се — дрезгаво го укори Лоунърган, опитвайки се да определи по акцента му откъде е.

— Сам ли сте?

— Вижте, както и да се казвате…

— Попитах ви нещо, монсиньор Лоунърган — прекъсна го турчинът, без да обръща внимание на думите му. — Съветвам ви да ми отговорите, ако искате да видите какво ви нося. Иначе Ватиканът завинаги ще го изгуби и това ще бъде много неприятно за вашия кардинал Петрони.

Споменаването на Петрони накара Лоунърган да поизтрезнее.

— Да — утвърдително кимна с глава той.

— Тогава елате с мен.

Турчинът изчезна под каменните укрепления и навлезе в Стария град. Дерек Лоунърган се мъчеше да не изостава от избелелия червен фес по сокаци и безистени. Когато стигнаха до Християнския квартал, турчинът влезе в мръсна и тясна калдъръмена задънена уличка, отвори една тежка стара врата и го покани вътре.

Задъхан, несвикнал на по-тежки физически усилия от повдигане на дясната ръка, Дерек Лоунърган с усилие се изкачи по тясното каменно стълбище, мина през някаква кухничка и влезе във вътрешната стая.

— За какво беше всичко това? — изхъхри той, след като се просна на тежък дървен стол.

— Когато видите какво имам, монсиньор Лоунърган, струва ми се, ще се съгласите, че би било неразумно властите или някой друг да ни проследят. — Турчинът вдигна рогозката от пода и отмести три дъски от старото дюшеме, после измъкна от кухината продълговата кутия от маслиново дърво. Вътре имаше още едно, по-голямо ковчеже. Той извади избелял и мръсен жълт ленен свитък и го остави на тежката ожулена дървена маса в средата на стаичката.

Дерек Лоунърган запремигва. Спомените му се събуждаха. Някъде беше виждал тоя свитък — около няколко свитъка от Мъртво море, донесени в Рокфелеровия музей.

— Какво е това? — с предрезгавял от вълнение глас попита той и се понадигна от стола.

— Свитък от Мъртво море — безизразно отвърна турчинът, забелязвайки, че задъхването на жертвата му няма нищо общо с умора.

— Откъде го взехте? Дайте да го видя.

Турчинът не обърна внимание на въпроса и остави Лоунърган да развие безценния паметник, датиращ отпреди две хилядолетия, после му подаде стара сребърна лупа, която бе принадлежала на баща му.

Дерек Лоунърган дълго разглежда избелелия ръкопис. Сърцето му бясно се блъскаше в гърдите. Беше на елинистически гръцки, което можеше да означава едно-единствено нещо: съществуваше само един свитък от Мъртво море, написан на тогавашната лингва франка, и той два пъти провери своя превод на древния текст. Спокойно, каза си Лоунърган, спокойно. Дребният турчин в никакъв случай не биваше да загрее какво има в тоя свитък. Свещеникът пъхна ръце в джобовете си, за да скрие треперещите си пръсти. Числата на Магдалина, писанията на есеите за произхода на живота и предупреждението за гибелта на цивилизацията от ръцете на нова вяра. Истинска бомба!

Турчинът остана невъзмутим, но реакцията на монсиньор Лоунърган не му убягна. Виждаше изумлението в очите му.

— Откъде го взехте? — повтори той.

— От едно място, където морето е плитко и нищо не живее в него — тайнствено отговори турчинът. — Обаче в сравнение със съдържанието на този свитък, точното местонахождение на находката не е важно, монсиньор Лоунърган. За щастие на Католическата църква тя се продава.

— Колко? — припряно попита Лоунърган. Прекалено припряно.

Турчинът долови нетърпението в гласа му.

— Петдесет милиона долара — отвърна той.

— Това е смешно — изломоти свещеникът. — И дума да не става. За такъв незначителен документ. Ще платим един милион и нито цент повече — надуто прибави той, решен да не допусне да го притиска в ъгъла някакъв хитър черноборсаджия. Съмняваше се някой от познатите на турчина да е способен да преведе древния текст. — Пък и вие търгувате с културни ценности, което е незаконно.

— Както желаете, монсиньор Лоунърган — заяви продавачът с любезна усмивка, съдържаща едва забележима насмешка към самонадеяността и наивността на чужденеца. През 1978-ма бащата на турчина беше продал препис на свитъка Омега за десет милиона долара и Църквата ги бе дала, без да й мигне окото. Този нещастник явно си нямаше и представа за това. — Извинявайте, че ви обезпокоих.

— Един милион долара са много пари — тросна се Лоунърган.

— И двамата знаем, че свитъкът струва доста повече от петдесет милиона долара за Католическата църква, но за тази цена ще ви дам и другата кутия.

— Какво има в нея? — Свещеникът присви очи.

— Навярно трябваше да го спомена по-рано. — Ако Лоунърган бе приел първото предложение, турчинът изобщо нямаше да го спомене.

— Покажете ми — настоя монсиньорът.

Наложи се двамата да повдигнат тежкото ковчеже от маслиново дърво от кухината в пода. Турчинът отключи пиринчения катинар.

Дерек Лоунърган се опули. Вътре имаше стотици фрагменти. Той извади един от тях и внимателно го разгледа с лупата.

— Сигурно е фрагмент от Исая — заключи накрая свещеникът. — Също е интересен, но не е с кой знае каква стойност. — Той взе друг фрагмент. За разлика от свитъците на Исая и Омега, този беше написан на старогръцки. Интересно, че в ковчежето имаше гностично евангелие, помисли си Лоунърган, макар и да не бе изключено в тъмния свят на черния пазар. — Петото евангелие, евангелието на Тома — внушително заяви той.

— Виждам, че добре познавате древните езици.

Лоунърган надменно изсумтя.

— И то не е много важно. Негов препис е открит в Наг Хамади и преводът е свободно достъпен за всеки учен, който проявява интерес.

— Тогава навярно повече ще ви заинтригуват тези документи, монсиньор Лоунърган. — Турчинът се пресегна за прозрачно найлоново пликче, залепено под капака на ковчежето. Вътре имаше три фрагмента.

Когато ги сложи на масата, пулсът на свещеника се ускори и той започна да превежда от елинистически гръцки:

— Пътят към Омегата… — Този път не се опита да скрие смайването си. Трите фрагмента съдържаха еднакви думи със свитъка, който бе превел по-рано. Нов препис на великия свитък Омега!

— Виждате ли, монсиньор Лоунърган, имаме основание да смятаме, че сред фрагментите в това ковчеже се намира втори препис на свитъка, който преди малко отказахте да купите. Както вярно отбелязвате, тук най-вероятно има и почти пълен свитък на Исая. Есеите са били високоорганизирани хора, монсиньор Лоунърган. Не бива да се изненадвате, че техните писари са се погрижили библиотеката им да съдържа преписи на най-ценните им съчинения. Освен това тук сигурно има пълен препис на гностичното евангелие от Тома. И всичко това се включва в моето предложение.

Дерек Лоунърган отново си наложи да запази спокойствие.

— Откъде ги взехте? — за трети път попита той.

— Както казах, монсиньор, това не е важно. — Турчинът нямаше намерение да обсъжда кутиите, които след смъртта на баща си беше намерил под дюшемето и бе занесъл в разхвърляния си антикварен магазин във Витлеем. — За жалост, докато се сдобия с тези свитъци, вторият препис беше оставен да се разпадне. Дваж по-жалко е, че фрагментите безнадеждно са се смесили с другите свитъци. Някои от онези бедуини не са обучени да работят с древни пергаменти, обаче знаят колко струват. Аз също — подчерта той.

— Все пак и дума да не става за петдесет милиона — отсече Лоунърган. — Даже да са оригинални, тия документи вече ги има и другаде. Големият свитък на Исая се съхранява в Светилището на книгата, всички останали свитъци вече се проучват в хранилището за свитъци на Рокфелеровия музей — излъга свещеникът.

— Възможно е, монсиньор Лоунърган, възможно е. Въпреки че като се има предвид отсъствието на напредък в хранилището за свитъци, международната научна общност ще приветства възможността да направи по-резултатни анализи на тяхното значение. Още веднъж се извинявам, че ви обезпокоих, просто искахме да дадем възможност първо на Католическата църква. Със сигурност ще намеря други купувачи — заяви той и пак залепи найлоновото пликче под капака. — Убеден съм, че също като петото, шестото и седмото евангелия на Тома, Филип и Мария Магдалина, ще намерят за най-интересно Осмото евангелие… свитъка Омега.

При споменаването на свитъка Омега Лоунърган шумно ахна.

— Какво точно знаете? — гневно изхриптя той.

— Грешите, ако си мислите, че не ни е известна стойността на тези документи — отвърна турчинът, без да губи невъзмутимия си вид. Бе свикнал да се пазари в тъмния свят на антикварните стоки, свят, пълен с егоцентрици, макар и навярно не толкова надути или избухливи като монсиньор Дерек Лоунърган. — А няма нищо по-ценно или по-пагубно за християнската религия от свитъка Омега… — Той провлече глас, сякаш предвещавайки хаоса, който можеше да последва след неговото публикуване.

Мислите на свещеника препускаха. Петдесет милиона долара бяха огромна сума, ала той знаеше, че кардинал Петрони няма и да мигне, когато я чуе. След като се бяха появили тия два преписа на свитъка Омега, Ватиканската банка щеше да плати колкото е нужно, за да скрие завинаги документите от обществеността. Той сви месестите си устни, изведнъж осъзнал, че изобщо не е необходимо Петрони да научава за второто ковчеже. В него се криеше безценна застраховка срещу разкриването на миналото на свещеника и впоследствие щеше да му донесе значителна сума. Нещо повече, това представляваше идеална възможност да отхвърли оковите на оня хуй в Рим. Може би щеше да си отмъсти за отношението на Петрони и Църквата към него.

— Ще трябва да се посъветвам с Ватикана — изрече накрая Лоунърган, оставил всякакви преструвки, че цената е абсурдно висока. — И ще се наложи да се уверя, че документите са автентични.

— Естествено — съгласи се турчинът. Беше очаквал това искане и му подаде изтъркана кожена кесия. — Тук има ясно обозначени пликове с късчета от всеки пергамент. Сигурен съм, че ще ги подложите на радиовъглеродно датиране и други анализи.

— Как да се свържа с вас?

— Ковчежетата ще бъдат преместени за съхранение на друго място — осведоми го турчинът. — Аз ще ви потърся след месец.

На връщане към Дамаската порта Дерек Лоунърган си погледна часовника и се запита дали Подземният бар още е отворен. Минаваше един през нощта. Навярно не, помисли си той. Трябваше да прати шифровано писмо до Петрони чрез дипломатическата черна чанта на Ватикана, което сигурно щеше да накара епископ О’Хара да го поразпита. Майната му. Щеше да го разпитва и Петрони, когато прочетеше за петдесетте милиона. Майната му и на него. Майната им на всички. Той влезе в поредната задънена уличка и пак изруга.

32.

Тел Авив

Колесниците на боинг 747 на Бритиш Еъруейс се спуснаха с глухо издумкване.

Алегра развълнувано притисна лице към прозореца в очакване за пръв път да види Израел. Светите земи. Толкова много беше чела за тях в манастира в Трикарико и сега най-после бе там! Майка й я беше разпитала с най-големи подробности, подробности, които несъмнено точно щяха да бъдат повтаряни пред синьора Багарела, синьора Фарини и всеки друг по калдъръмените улички в родното село. Баща й нямаше да разказва толкова подробно, ала единствената кръчма в Трикарико все пак щеше да бъде осведомявана за развитието на Алегра.

Големият самолет бавно зави и Алегра се разочарова от първото, което видя от Обетованата земя. Ленивите вълни на Средиземно море плискаха мръсен бряг и привечерното слънце не помагаше особено, за да оживи тази картина. В далечината се виждаше Тел Авив, който изглеждаше също толкова незабележителен — безброй плътно наблъскани невзрачни сгради, тук-там разнообразявани от високи хотели, гледащи към нещо, което минаваше за плаж. Първият чисто еврейски град на модерен Израел беше основан през 1908-ма като предградие на старата Яфа, известна в историята като поклонническия портал към Йерусалим, едно от най-древните непрекъснато обитавани места в света. Сега ролите се бяха разменили и Яфа просто бе квартал на Тел Авив.

Капитанът подаде повече гориво и четирите турбодвигателя ролс-ройс РБ211 изреваха и веднага след това утихнаха, когато четиристотинтонният самолет заходи за кацане. Стюардът взе интеркома и произнесе обичайната си реч.

— Скоро ще кацнем в Тел Авив…

Алегра продължи да гледа през прозореца. Пейзажът наоколо бе също толкова непривлекателен, колкото и брега тясна равнина с ниски зелени и кафяви храсталаци. За израелците обаче тя означаваше нещо много повече. Това беше Ерец Израел, земята на Авраам, Моисей и дванайсетте племена на Израил. Освен самия Яхве, в Стария завет нямаше нищо по-скъпоценно.

Мина цяла вечност, докато боингът рулира, докато минат през паспортния контрол и си вземат багажа. Накрая Алегра стигна до митницата.

— Отворете куфара. — Автоматът странно контрастираше с красотата на младата митничарка, затова пък напълно хармонираше с погледа й. Стоманен и подозрителен. — За пръв път ли идвате в Израел? — Говореше отчетливо английски, със съвсем слаб еврейски акцент.

— Да — отговори Алегра и отвори куфара си.

— По работа, или за удоволствие? — продължи разпита младата израелска митничарка, докато преравяше багажа й с безпощадна ефикасност.

— Идвам със стипендия на Еврейския университет.

Митничарката я измери с поглед и затвори куфара.

— Приятно прекарване в Израел — лаконично рече тя и й даде знак да мине.

Алегра помъкна багажа си към залата за пристигащи. Летище „Бен Гурион“ беше оживено и сред стените на терминала почти постоянно отекваха различни съобщения, първо на иврит, после и на английски. Тя потърси доктор Давид Кауфман в навалицата, оглеждаше десетки лица в опит да разпознае човек, отговарящ на полученото кратко описание. Над метър и осемдесет на ръст, мургав, къдрава черна коса, сини очи и солиден вид. Това не й помогна много, освен може би къдравата коса.

Рим

Скоро след назначаването си кардинал Петрони лично се бе погрижил за инсталирането на защитени от подслушване телефони за хората, с които може да му се наложи да се свързва. Извънредно предвидливо. Ако можеше да вярва на информацията от Лоунърган, придобиването на втория препис на свитъка Омега беше жизненоважно и трябваше да се осъществи в пълна секретност. Държавният секретар набра личния си шифър, последван от кода на Израел и накрая номера на Лоунърган в Йерусалим.

Когато се разнесе телефонният звън, Дерек Лоунърган се сепна и трябваше да изрови слушалката изпод купищата документи и листове, които затрупваха бюрото му.

— Лоунърган — дрезгаво отговори той, без да се сеща, че това е „червеният телефон“.

— Добро утро, монсиньор, обажда се държавният секретар.

— Ваше Високопреосвещенство. — Лоунърган се поизправи на стола си и веднага съжали за рязкото си движение. — Получихте ли писмото ми? — попита той, като подпираше главата си.

— Превключете на обезопасената линия — студено нареди Петрони.

— Веднага, Ваше Високопреосвещенство. — „Да ти го…“ — мрачно си помисли Лоунърган, докато тършуваше за пластмасовия ключ, с който телефонът се превключваше в обезопасен режим.

— Колко души знаят за съществуването на свитъка Омега, монсиньор? — попита държавният секретар, когато свещеникът най-после се справи с техниката и отново се обади.

— Само антикварят, освен бедуините, които са открили свитъците, но те не биха могли да ги прочетат — отвърна Лоунърган. — От само себе си се разбира, че не е в негов интерес властите да научат. Аз, естествено, не съм споменавал за това на никого.

— Така и трябва. Каква възможност за маневриране имаме в пазарлъците за цената?

— Продавачът играе много твърдо, Ваше Високопреосвещенство. Предложих му един милион долара, но той ми се изсмя. Тъкмо тогава спомена за свитъка Омега и каза, че ще може да намери други купувачи.

— Линията може и да е обезопасена, монсиньор, но за разлика от моите, вашите разговори може да се подслушват. Мерете си приказките!

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. — „Пак да ти го…“ — още по-мрачно отпреди си помисли Лоунърган.

В ефира се възцари тишина. Пръв я наруши кардинал Петрони.

— Не можем да си позволим да поемем този риск. Кажете му, че ще платим исканата цена. Ще може да си получи парите в Швейцария и ще му покрием пътните разходи, но щом ги вземе, той престава да е наш проблем. Монсиньор Томас ще го чака в Цюрих и размяната ще стане в банката. Вие ще присъствате на срещата, за да се уверите какво купуваме. Подробностите ще ви бъдат предадени в запечатан плик с дипломатическата поща и ще пристигнат утре. Ясно ли е всичко?

— Напълно, Ваше Високопреосвещенство.

— Добре. Има още един въпрос, който изисква вашето внимание. Съобщиха ми, че доктор Алегра Басети и израелският учен доктор Давид Кауфман са получили постдокторски стипендии в Еврейския университет.

— Така е, Ваше Високопреосвещенство — потвърди Дерек Лоунърган. Щеше му се ударната секция на Лондонската филхармония да намери място за репетиции извън черепа му.

— За съжаление те ще разполагат с пълен достъп до онези свитъци, които вече са собственост на евреите. Еврейският университет ще поиска достъп до свитъците, които са при вас, в Рокфелеровия музей. Това в никакъв случай не бива да се случва, макар привидно да оставите впечатлението, че сме готови да им окажем съдействие. Ако се наложи, определете им място за работа, обаче ги размотавайте колкото може повече.

— Ясно, Ваше Високопреосвещенство. Но вие разбирате, че професор Кауфман ни оказва силен натиск чрез Министерството на културните паметници. — Отсреща последва мълчание. Беше реагирал неразумно.

— Не ме интересува какъв натиск ви се оказва — ледено заяви Петрони. — Като член на Папската библейска комисия, вашата задача е да защитавате Словото Божие от грешки и да предпазвате Светата църква от критики. И между другото, не ми хареса статията на професор Кауфман за шифрите в свитъците от Мъртво море в броя на „Байбликъл Антикуитис Ривю“ от миналия месец. Излишно е да ви напомням, монсиньор, че съдържанието на вашето досие няма да ви облекчи живота, ако стане публично достояние. Веднъж ви спасих, може би следващия път няма да съм толкова снизходителен.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство, разбира се. — Подобно на мнозина други, монсиньор Лоунърган можеше да си спести сервилността. Връзката бе прекъснала. — Vaffanculo! Да ти го начукам! — извика той в безжизнената слушалка. После стана от бюрото и извървя многократно изминавания път до бюфета на отсрещната стена. Треперещите му пръсти трудно вкараха ключето в ключалката и не го слушаха, докато развинтваше капачката на шишето. Свещеникът се върна до френските прозорци, които гледаха към парка, пресуши чашата си и повторно я напълни.

Този ограден парк би се сторил на всеки друг като оазис насред древната арабска столица в Източен Йерусалим, окупирана от израелците по време на Шестдневната война през 1967-ма. Величествени борове, кипариси и палми хвърляха сянка и създаваха спокойна атмосфера. Живи плетове, червени пустинни цветя и пясъчникови стъпала плавно се спускаха към площадчета с каменни пейки, убежище от напрежението на живота. Недалеч от входовете на парка от отсрещната страна на стените на стария каменен манастир кипеше животът на Стария град с неговите шумотевица и миризми, както векове наред в Близкия изток. За монсиньор Дерек Лоунърган, пазителя на папските тайни в Йерусалим, това място приличаше на затвор.

— Ти, задник такъв, обаче си нямаш и представа, че за своите петдесет милиона ще получиш само един препис на свитъка Омега. Другият ще взема аз, наред с Тома и Исая — измърмори под нос той.

Беше сигурен, че лукавият дребен турски антиквар с избелелия червен фес може да бъде убеден да не споменава за второто ковчеже, когато отидат в Цюрих. Комисиона за осигурените петдесет милиона. Турците разбираха от тия неща, помисли си свещеникът, когато изпразни шишето с уиски и го хвърли в кашона на дъното на бюфета.

Тел Авив

— Доктор Алегра Басети?

Алегра се обърна и завари застаналия пред нея Давид Кауфман.

— Здравейте, аз съм Давид Кауфман. Добре дошли в Израел — широко се усмихна той.

— Здравейте и ви благодаря — стисна ръката му младата жена.

Ръкостискането му бе твърдо и уверено. Този висок, загорял от слънцето и със спортен вид израелец не отговаряше на предварителните й представи. Давид веднага й хареса и белегът на дясната му буза само го правеше още по-привлекателен. Изглеждаше на около четирийсет и пет години. Беше предполагала, че един доктор по археология и специалист по старогръцки и арамейски няма да е толкова атлетичен и млад. Ако знаеше, че наближава шейсет, тя още повече щеше да се изненада. За миг си спомни думите на професор Гамберини, че Кауфман е ерген.

— Разбрах, че говорите английски и иврит, освен италиански? Сериозно постижение. — Той пое багажа й.

— Благодаря, само че отдавна не съм упражнявала познанията си по иврит. Благодаря и че ме посрещнахте. Не мога да повярвам, че съм тук.

— Скоро ще го почувствате. Онслоу не е много далеч оттук.

— Вашият шофьор ли?

— Колата ми. Подари ми я един мой приятел, който беше британски военен аташе, преди да се завърне в Лондон. Негово Сиятелство Онслоу Харингтън-Смит — никога не се обръщаме към колата с цялото й име, викаме й просто Онслоу.

— Много щедро от негова страна.

— Не сте виждали Онслоу.

Объркана, Алегра последва извънредно привлекателния научен сътрудник до паркинга, където ги очакваше стар британски ленд роувър с ръкописен надпис „Еврейски университет“ на предните врати.

— Прощавайте за праха — каза Давид, като отвори вратата и потупа избелялата зелена седалка с изкуствена дамаска. От нея се вдигнаха облачета прах от Йерихон и още няколко библейски града.

Наложи се да затръшне вратата два пъти, за да се затвори, и когато завъртя ключа, моторът неуверено се закашля. После блъвна черен дим, запали и Онслоу се съживи с рев.

— Освен ако наистина не искате да минем през Тел Авив — надвика двигателя Давид, — за който не си струва да пишете на домашните си, мисля, че можем да потеглим направо за Йерусалим. Предлагам да пийнем по чашка за добре дошла в един от любимите ми барове и после да ви настаним, какво ще кажете?

— Тел Авив може да почака за някой друг път — извика в отговор Алегра.

— Сигурно е от заглушителя, уплътнителя или нещо подобно — поясни той. — Трябва скоро да я закарам на сервиз. — Давид изкара ленд роувъра от паркинга и зави на югоизток по шосе 1.

При първия пътен знак с надпис „Йерусалим“ Алегра беше обзета от вълнение. Тя се опря на металното табло, когато израелецът удари спирачки и рязко зави, за да не се блъсне в натъпкания с араби микробус, който му пресече пътя. Даже клаксонът на колата да работеше, пак нямаше да го използва. Давид Кауфман не се ядосваше лесно.

— Както виждате, не се знае точно кои са най-лошите шофьори в света. Ние или арабите.

— Явно не сте шофирали в Италия — подхвърли спътницата му. — Колко е пътят до Йерусалим?

— Петдесетина километра оттук, обаче университетският кампус е на хълма Скопус, който се намира още няколко километра по-нататък. Тъй като сте за първи ден тук, ще пренебрегнем задръстванията и ще минем по панорамния път покрай Стария град. Утре имаме среща в Рокфелеровия музей, но трябва да ви предупредя, че заради тези стипендии имаше доста сериозни противоречия и там може би няма много да ни се зарадват.

— Това има ли нещо общо със свитъка Омега? — реши да провери какво му е известно Алегра.

— Какво знаете за това? — стрелна я с поглед отстрани той.

— Не много — загадъчно отговори младата италианка. — В нашата преса от време на време се появяват разни предположения.

— Възможно е да има нещо общо — не че някой е открил доказателства за съществуване на препис в музея, но е свързано и с фрагментите от свитъците, които са при тях. Адски са взискателни по отношение на това кого допускат и изглежда, в тях има нещо много опасно, иначе още преди години щяха да ги отворят за свободно проучване.

— Смятате ли, че свитъкът Омега наистина съществува? — опита се да изкопчи нещо повече тя.

— Баща ми е убеден в това. Аз не съм съвсем сигурен и все пак човек никога не го отхвърля напълно, когато е близо до археологически обект. Ами вие?

— Според мен баща ви е прав и винаги, когато има вероятност някой да го открие, започват да се случват странни неща. Чували ли сте за случилото се с професор Росели?

Давид утвърдително кимна.

— Тъжна история. Двамата с Йоси редовно си кореспондираха. Така и не откриха убиеца, нали?

Алегра поклати глава.

— Следствието още продължава, но следата явно е изстинала. Баща ви още ли се опитва да разшифрова кодовете?

— Чели ли сте статията му за свитъците от Мъртво море?

— Тя гръмна във всички италиански медии.

— Не се изненадвам, като имам предвид съдържанието й. Утре ще се запознаете с него след срещата в Рокфелеровия музей. Ще ви разведа из Стария град и към седем и половина, ако имате желание, може да се разходим до Светилището на книгата. Професорът ще чете лекция за свитъците от Мъртво море пред група гостуващи американски конгресмени.

— Професорът ли?

— Така му викам на галено. Уговорил съм нашата среща в музея за три и половина, така че ще ви взема към два и петнайсет. Някъде там. За всеки случай — може палестинците пак да се развихрят и да всеят хаос наоколо. — Думите му не прозвучаха съвсем шеговито.

— Има ли такава опасност?

— През последните два месеца тук е доста спокойно, обаче в Израел човек никога не знае. Просто свикваш. Повечето хора са в резерва, което постоянно ти напомня, че страната трябва да бъде защитавана.

— И вие ли сте в армията?

— По-рано бях. Почти всички служат във въоръжените сили, освен бременните и майките. Доколкото разбирам, вие не влизате в тези две категории.

— Определено! — Този интересен израелец я привличаше. Чувстваше се ведро и спокойно с мъж, който очевидно не приемаше живота прекалено на сериозно.

— Колко време сте служили?

— Редовната служба е три години и после оставаш във фронтовия резерв до трийсет и девет годишна възраст. Ако избухне война, цялата страна се мобилизира. Автобусите и такситата превозват военни, частните самолети и кораби отиват във военновъздушните сили и флота, булдозерите и крановете — в сапьорните части. Можем да съберем общо четвърт милион войници за нула време. През седемдесет и трета това едва ни стигна.

— Участвахте ли в онази война?

Давид кимна.

— Почти всички участваха. Аз бях в армията и през шейсет и седма.

Алегра скришом се усмихна. Давид Кауфман някак си й приличаше на човек, за когото дисциплината във въоръжените сили е страшно досадна.

— А баща ви?

— Неговата кариера е далеч по-успешна. Бил е един от най-младите генерали в армията, въпреки че не е всеобщ любимец. Баща ми е на мнението и аз съм съгласен с него, че войната с арабите никога няма да разреши проблема, само че върховното командване и много политици в тази страна очакват техните генерали да са малко по-послушни. Съмнявам се и че сега е особено симпатичен на Ватикана.

— Да, след статията му за шифрите в свитъците от Мъртво море разбирам защо в клуба на кардиналите не му се радват особено.

— Меко казано. Доколкото разбрах, държавният секретар… как се казваше, Петроли ли?

— Петрони. — Алегра потрепери при спомена.

— Тъкмо той — потвърди Давид и се престрои, за да изпревари автобус, който бълваше облаци гъст черен дим.

До този момент пътят бе идеално равен и минаваше през разорани ниви с богатата червена почва на плодородната крайбрежна равнина, но вече стигаха до скалистите подножия на Юдейските планини.

— Чувал съм, че е почти апоплектик. Извинявайте, католичка ли сте?

— Не се безпокойте, изобщо не съм набожна. — Алегра реши, че не е време да разказва за престоя си в манастира. — А вие?

— Формално съм юдей.

— Формално ли?

— Да бъдеш юдей понякога е малко сложно. Ако майка ти е еврейка или си покръстен, където и да си роден, според юдейския закон се смяташ за юдей. Нещо като гражданин на света. Ако питате дали споделям религиозните вярвания на ортодоксалните евреи, тогава отговорът ми е „не“. Предполагам, че нямам определена религия. Баща ми е дълбоко вярващ, но само Бог знае как се е запазил такъв. И двамата с майка ми са изгубили родителите си по време на Холокоста. Обаче майка ми си е съвсем нормална!

— Изглежда, сте изключително добре информиран за Ватикана. — Предишните му забележки я бяха заинтригували.

— Баща ми е добър приятел с тукашния епископ, един ирландец на име О’Хара. Колкото и да е странно, и той не изглежда особено набожен. Симпатяга. Ще се запознаете и с него.

Когато наближиха хребета на дългия склон към предградията на Йерусалим, Алегра все още не можеше да повярва, че наистина е тук.

— Старият град датира отпреди около четири хиляди години — заобяснява Давид, без да подозира точно колко е била „набожна“ спътницата му. — Цар Давид го избрал за столица на евреите около хиляда години преди Христа, след като направил филистимците на пух и прах.

Алегра се усмихна. Предчувстваше, че непочтителният му начин на изразяване ще продължи да й харесва.

— Скоро след това неговият син Соломон построил първия храм. Той просъществувал четиристотин години, докато през петстотин осемдесет и шеста дошли добрите стари вавилонци и го срутили. Четирийсетина години по-късно Неемия издигнал втория храм. — Давид рязко зави, за да избегне едно жълто палестинско такси. — През триста трийсет и втора преди Христа Александър Велики пак разрушил града, обаче вторият храм просъществувал до седемдесета година след Христа, когато римляните в своя неподражаем стил го изравнили със земята. Западната стена на плача е единственото, останало от него.

В края на стария Яфски път стигнаха до площад „Захал“ и Алегра за пръв път зърна стените на Стария град. От проучванията си знаеше, че самите стени са построени през 1537 г. от турския султан Сюлейман Великолепни. На фона на стената контрастът между древно и модерно разтегна сетивата й до крайност. Какофония от коли, камиони, туристически автобуси, шерути — белите израелски микробуси — и техните жълти палестински аналози се бореха за пространство по оживената улица.

— Това е Яфската порта, а по-нататък ще видиш Цитаделата — посочи Давид масивните блокове в основата на грамадна каменна кула. — Иначе известна като Давидовата кула. Ирод я възстановил точно преди Христа и днес там се помещава Музеят за история на Йерусалим. Когато не издирваш нови свитъци от Мъртво море, със Стария град ще можете взаимно да се поопознаете.

— Нямам търпение — рече тя, докато Давид паркираше Онслоу пред хотела.

Слаби лампи подчертаваха фасадата на „Американ Колони“, един от най-прочутите и модерни Йерусалимски хотели. Построен в типичен за турска крепост стил, стаите гледаха към красив стар каменен вътрешен двор с идеално поддържани палми, градини и фонтани.

— Ще желаете ли маса, доктор Кауфман? — попита Абдула, отдавнашният барман в Подземния бар, и посочи към празно сепаре под един от старите пясъчникови сводове.

Давид погледна Алегра и повдигна вежди.

— Предпочитам на бара. Часове съм седяла в самолета — усмихна се на Абдула тя. — За мен бира, благодаря.

— Тъкмо жена по мой вкус — отвърна Давид. — Шалом — вдигна чашата си той, след като барманът им сервира.

— Давид!

Ученият се обърна и видя, че в бара влиза Том Шуайкър.

— Том! Как си? Отдавна не сме се виждали. Запознай се с доктор Алегра Басети, моя приятелка. Алегра е специалист по археологическа ДНК и е дошла с научноизследователска цел. Алегра, това е Том Шуайкър. Той е журналист, но не подхождай с предубеждение, някои от тях всъщност са свестни хора!

— Давид има отличен вкус за приятели — спокойно се усмихна Том и стисна ръката й. — Добре дошли в Йерусалим.

— Приятно ми е да се запознаем. Често съм гледала репортажите ви от Ватикана — отвърна Алегра, изненадана от искрената дружба между двамата мъже.

— Една бира, моля, Абдула. — Шуайкър се огледа наоколо. — Странно. Оня дебелогъз самохвалко от Рокфелеровия музей го няма. Какво облекчение!

— Кой дебелогъз самохвалко? — заинтригува се Алегра.

— Монсиньор Дерек Лоунърган — поясни Давид. — Утре ще се запознаем с него.

— Късметлии — отбеляза журналистът. — Някакъв напредък в получаването на достъп до свитъците?

Кауфман поклати глава.

— За момента дори имаме проблем с осигуряването на място за работа. Всеки път щом се разгори скандалът със свитъците, вие журналистите известно време го отразявате и после зарязвате темата.

— Обикновено защото някой е взривил поредния тъп автобус — съгласи се Шуайкър. — И изобщо не се докосваме до същността на въпроса. Три бири, моля, Абдула.

— Достъпът до тези свитъци явно има адски превратна история — отбеляза Алегра.

— Положението малко се облекчи — отвърна Давид. — През деветдесет и първа новият директор на библиотеката „Хънтингтън“ в Сан Марино, щата Калифорния, откри в един сейф отдавна забравени фотографии на свитъците. За разлика от Ватикана, ръководството на библиотеката вярва в интелектуалната свобода. Въпреки всевъзможни правни заплахи „Хънтингтън“ публикува снимките, но аз подозирам, че има още. Ватиканът варди достъпа до оригиналите, да не споменавам за реалната им датировка, с цялата свирепост на Бин-Ладеновите телохранители. И по някаква ужасяваща ирония след войната от хиляда деветстотин шейсет и седма неколцината учени, които все пак имат достъп до свитъците, не са стъпвали в страната — нещо, което Лоунърган упорито отрича.

— Струва ми се, че съм гледала едно негово интервю по този въпрос. Едър мъж, нали? — попита Алегра.

Том се ухили.

— И също толкова самолюбив. От британско-американски произход. С Давид вече имаме мнение за него, затова ще бъде интересно да видим какво ще кажеш ти.

— Не го ли харесвате?

— Не особено — потвърди Давид. — Учен елитарист, обаче във Ватикана го харесват, защото поддържа тяхната линия. Не бих се изненадал, ако е на заплата при тях.

Том Шуайкър попиваше всяка подробност от разговора между Алегра и Кауфман. Когато някой приклещваше Ватикана в ъгъла, журналистът си имаше лични причини да търси истината. Не че щеше да цитира Давид, освен ако не постигнеха взаимно съгласие, че има основание за това. Те бяха приятели и Шуайкър винаги възприемаше перспективна гледна точка. Давид Кауфман беше прекалено важен източник, за да го изхаби само за едно заглавие на първа страница.

— Ватиканските учени датират произхода на свитъците около двеста години преди Христа — заяви Алегра. — Това сигурно е вярно за едни от тях, но моите проучвания показват, че някои категорично са написани по Христово време и отразяват неговите и по-древни учения. Радиовъглеродното датиране ясно и убедително може да реши проблема, само че от Ватикана още отначало се съпротивляват на това.

— Съгласен съм с теб — отвърна Давид. — Тяхната защита е прекалено неистова и всеки, който им противоречи, има голяма вероятност да изпита пълната сила на ватиканското влияние, както за свое нещастие са установили един-двама изключително изтъкнати учени. Силно подозирам, че Ватиканът крие нещо.

Алегра кимна.

— Винаги съм имала чувството, че Ватиканът иска максимално да дистанцира Исус от свитъците.

— Защо? — попита Том.

— Ако се докаже, че Христос е учил при есеите, това ще застраши самата същност на ватиканското учение, да не говорим за божествената природа на Исус, уникалността на учението му и в крайна сметка дали наистина е имал за цел да постави началото на нова религия.

Давид остана впечатлен от готовността на колежката си да оспорва традицията, колкото и дълбоки корени в историята да има тя. Усещаше, че у Алегра има много повече, отколкото показва на повърхността. Осъзнал, че я е зяпнал вторачено, той припряно се обърна към Том.

— За обикновения човек това сигурно няма голямо значение, обаче всичко, което свързва Христос с есеите, хвърля Ватикана в дива истерия.

— Чудя се дали на утрешната среща ще стане дума за свитъка Омега — рече Алегра, като се питаше как ще реагира на това журналистът.

Том широко се усмихна.

— Лоунърган ще си даде вид, че радушно ви приема, но не очаквайте прекалено сериозно съдействие, особено по въпроса за свитъка Омега. Той ще отрече самото му съществуване и предполагам, че ще се погрижат да видите колкото се може по-малко. По-добре да си тръгвам. Днес на Пора му е лош ден. Беше ми приятно да се запознаем, Алегра. Сигурен съм, че често ще се виждаме.

— Кой е Пора? — полюбопитства тя.

— Неговият продуцент. Явно кофти пич — осведоми я Давид, докато излизаха от бара след Том.

Когато си тръгнаха, Абдула посегна към телефона.

Туристическото будилниче упорито звънеше и Алегра опипом намери и натисна бутона му, като премигваше от утринните слънчеви лъчи, нахлуващи през големия прозорец на спалнята. През първите няколко секунди нямаше представа къде се намира, докато мъглата от разликата в часовите зони постепенно се разнесе. Вместо обичайната университетска „килия“, стипендията „Медина“ й осигуряваше просторен апартамент само на десет минути път пеша от кампуса на хълма Скопус. Жилищният блок се гушеше в дъното на тиха зелена уличка и от балконите на спалнята и дневната й се разкриваше шеметна гледка. В далечината се мержелееше Старият град и голям Йерусалим. Ранното утринно слънце се отразяваше в трийсет и пет тонното златно кубе на Купола на скалата, най-известната и поразителна част от Йерусалимския пейзаж и третото по важност ислямско светилище. Надясно зад него се различаваше сивкавият купол на черквата на Божи гроб, построена на предполагаемото място на Христовото разпятие в Християнския квартал. Наляво от Купола се простираше долината Кидрон и се издигаше Елеонската планина. Алегра доволно се протегна. Имаше цяла сутрин на разположение за разходка из университета, за да изпълни процедурите по записването, и предостатъчно време да се приготви за срещата с монсиньор Лоунърган. Осъзна, че с нетърпение очаква отново да види Давид.

Изведнъж цялата сграда се разтърси и спокойствието на Алегра се изпари. Когато трусовете утихнаха, тя стана от леглото и предпазливо отвори вратата на балкона. На уличката цареше тишина и като че ли нямаше щети, нито вой на сирени, но младата жена се питаше дали няма да има вторични трусове.

Тъй като не бе сигурна какво означава „някъде там“ в представите за точност на израелците, Алегра се приготви малко след два, но наближаваше три, когато Онслоу наруши тишината в квартала.

— Извинявай за закъснението — каза Давид с момчешка усмивка. Алегра щеше да научи, че час, придружен от „някъде там“, означава точно това. — Усети ли труса? — попита израелецът, докато излизаше от задънената уличка.

— Поуплаших се. Големи ли са щетите?

— Съвсем незначителни. Случва се на няколко години, въпреки че този път беше малко по-силно. Шеста степен по скалата на Рихтер. Епицентърът е бил някъде край Мъртво море, обаче там няма почти нищо, така че явно сме късметлии.

За втори път от два дни се наложи Алегра да се опре на таблото, докато Давид прекосяваше голям Йерусалим, изпреварвайки автобусите, шерутите и всичко друго по пътя си.

— Не намираш ли за нужно да употребиш клаксон? — невинно попита тя, когато поредният пешеходец отскочи назад в крайпътния магазин, за да не бъде прегазен.

— Безсмислено е. От цял километър се чува, че приближаваме.

Алегра мислено се усмихна. У Давид Кауфман очевидно имаше доста от „момченцето“, помисли си тя — нещо, което още повече я привличаше към него.

— Добре дошли в Рокфелеровия музей. — Монсиньор Дерек Лоунърган протегна потната си ръка на Давид и после на Алегра. Дланта му беше като тлъста мокра риба.

Италианката учтиво се усмихна и когато последваха свещеника в кабинета му, погледна спътника си с изражение, което казваше: „Трябваше да ме предупредиш“. Лицето на Лоунърган беше зачервено, няколко дълги кичура рижа коса непокорно се развяваха от розовото му теме. Брадата му отдавна не бе подстригвана и дъхът му вонеше на уиски. Въжето на расото му се скриваше под гънките на шкембето му. Давид широко се усмихна, когато забеляза, че Алегра полага усилия да не се разхили.

— Директорът ви праща своите извинения, но ме помоли да го представлявам — започна Лоунърган, докато разчистваше купищата документи от два стари стола и подпираше дебелия си задник на ръба на бюрото си. — Свитъците от Мъртво море са едновременно изключително трудна и съвсем проста тема — надуто продължи монсиньор Лоунърган. — Проста с това, че за съдържанието им са написани страшно много лъжи. Всъщност те не съдържат нищо изненадващо. Библейски свитъци със сведения, вече известни ни от Стария завет и със съвсем малки отклонения от Светото писание. Извънредно интересни, но съвършено безобидни и почти с нищо не обогатяват нашите познания за мирните отшелници есеите, които предпочитали да живеят в усамотение в Кумран. От друга страна — отбеляза той и се вторачи в Алегра, — подреждането на фрагментите и извеждането на тия заключения след разчитането на древния текст е работа, изискваща значителен опит.

— Ами датировката на свитъците, монсиньор? — попита Давид, на когото му беше дошло до гуша от надутостта на Лоунърган. — Според някои учени те са по-тясно свързани с времето на Христос, отколкото се е смятало отначало.

— Вие може и да ги наричате „учени“, господине. Аз категорично не ги смятам за такива. Няма никакво съмнение, че всички фрагменти или поне ония, които сме имали време да проучим, датират от предхристиянската епоха. Абсолютно никакво съмнение.

Това беше сериозна грешка и Давид веднага се възползва.

— Значи има други фрагменти, които още не сте проучили, така ли?

В първия момент Дерек Лоунърган придоби вид на човек, който изведнъж е получил ужасен запек. Той поморавя и запремигва, после се облещи като риба.

— В хранилището са останали съвсем малко — пренебрежително отвърна свещеникът. — Първоначалният груб превод показва, че са преписи на една-две второстепенни книги от Стария завет.

— А датировката им? — включи се в атаката Алегра.

— Тя още предстои да бъде направена, обаче, като имам предвид убедителните доказателства, получени от вече анализираните фрагменти, не се съмнявам, че и те датират от втори-първи век преди Христа.

— Анализът включва ли радиовъглеродно датиране, монсиньор? — с почти невъзмутим вид попита Алегра.

Пак същият запек.

— Едва ли е нужно да ви напомням, доктор Басети, че тия свитъци са безценни. Нямаме намерение да ги накълцаме, за да дадем проби на химиците. Ленът, в който са били увити, вече е подложен на такъв анализ, но… — тук Лоунърган направи пауза, за да подчертае думите си, — … когато като мен си посветил толкова години на тая дисциплина, осъзнаваш, че има още много методи за датиране, които са също толкова точни, ако не и повече. Например откритите в Кумран монети, да не споменавам за палеографията.

— Палеографията ли?

— Науката за сравнителния анализ на древната писменост или по-просто казано, промените, наблюдаващи се в развитието на писмеността, които могат да се датират по стила — покровителствено поясни свещеникът, като че ли гостенката му бе особено тъпа ученичка.

— Знам какво е палеография, монсиньор — спокойно отвърна тя. — Просто моят опит показва, че точното датиране с помощта на палеографията в най-добрия случай е малко недостатъчно.

Усмивката й го разяри.

— Когато добиете известен опит, доктор Басети, навярно бихме могли да обсъдим тоя въпрос — изплю в отговор Лоунърган, без да се опитва да скрие презрението в гласа си. — А сега, моля, елате с мен да ви разведа из музея.

— Готино дупе — прошепна Давид, докато следваха клатушкащото се белезникаво расо по коридора към хранилището за свитъци.

Алегра с усилие се сдържа да не се изкиска.

Хранилището за свитъци представляваше продълговато помещение с три редици дървени маси, минаващи почти по цялата му дължина. Десетките дебели квадратни стъклени плоскости върху тях бяха единствената защита на хилядите фрагменти от свитъци, събрани от малкия международен екип, ръководен от ватикански учени.

— Това е хранилището за свитъци — излишно ги осведоми Лоунърган. — Моля, не докосвайте стъклата. Както виждате, твърденията за някаква си секретност са напълно неоснователни. Всеки член на международния екип е свободен да идва тук и да наблюдава работата на другите членове.

Давид се въздържа да коментира думите му. Тъй като там нямаше никого, тази „работа“ изглеждаше доста съмнителна. Двамата учени изпитаха известно смущение от факта, че по причини, известни само на него, Лоунърган ги разведе из всички административни помещения, стая по стая, всичките с кантонерки и компютри. Накрая стигнаха до сутерена, където се помещаваха фотографските тъмни стаички.

— Това ли е хранилището? — невинно попита Давид, когато подминаха същите онези тежки стоманени врати, на които се бе натъкнал по време на Шестдневната война през 1967-ма.

— Боя се, че само директорът има комбинацията — с лекота излъга свещеникът, без изобщо да нарушава своята клатушкаща се крачка.

— Навярно бихме могли да ви помогнем с онези фрагменти в хранилището, които още не са анализирани — предложи израелският учен.

— И дума да не става — категорично отсече монсиньор Лоунърган. — Всичко вече е разпределено. А и заявката ви за работа в Рокфелеровия музей още не е одобрена — многозначително добави той. — Въпреки че ви поздравяваме и двамата, повечето работа по превода вече е свършена и малко се изненадахме, когато Министерството на културните паметници намери за нужно да вложи още средства в област, която вече е напълно изчерпана. — Употребата на царственото множествено число като че ли подчертаваше предвиденото от Давид разделение на „ние“ и „те“.

— Имате ли представа кога да очакваме одобрението на заявката ни? — настоя Давид на връщане към кабинета на Лоунърган.

— Това зависи от директора — мъгляво отвърна свещеникът. — А сега моля да ме извините. Имам друга среща — заяви той, като си погледна часовника.

В хотел „Американ Колони“ оттатък пътя Абдула скоро щеше да отвори Подземния бар.

— Какво ще кажеш за нашия човек Лоунърган? — попита Давид, докато с Алегра се качваха на Онслоу.

— Имах чувството, че ако видя още една кантонерка, ще се разкрещя. Всички тукашни учени ли са такива? — смаяно поклати глава тя.

— Той сигурно бие рекорда по надуто пърдене, но ми се струва, че получихме представа докъде ще стигнат, за да ни попречат да видим нещо стойностно в Рокфелеровия музей.

— Лоунърган не прояви любезността да те пусне в хранилищата — подхвърли Алегра.

— Значи си забелязала. Това ме кара да се питам какво има вътре. Известно време си мислех, че ще отстъпи, особено когато се изпусна, че имало още фрагменти.

— За малко да ме разсмееш, когато каза, че Лоунърган имал „готино дупе“.

Давид се захили.

— Удивително е какво вършат някои хора със собственото си тяло. Би ли ти се искало да спиш с такъв тип? Ще трябва да му търсиш оная работа — заяви той, като се опитваше да говори със сериозно изражение.

— Пфу — потрепери Алегра. — Каква ужасна мисъл!

Израелецът намери място за паркиране недалеч от Новата порта и двамата се запътиха към стените на Стария град. Вярата на Алегра, или поне нейната католическа форма, вече бе само далечен спомен, ала подобно на повечето хора, които за пръв път посещават Йерусалим, тя се оглеждаше с известно благоговение, докато вървеше по същия паваж, по който преди толкова много години бяха стъпвали Исус и неговите ученици, Понтий Пилат, цар Давид и безброй други. Поспряха в черквата на Божи гроб, после продължиха към източния край на Давидовия път и Централния пазар — три успоредни улици, покрити с каменни арки, датиращи от епохата на кръстоносците. Алегра поглъщаше атмосферата, докато се разхождаха из Соук ел-Лахамин, пазара за месо, където пред облицованите с бели плочки ниши висяха на куки току-що заклани животни и птици — сцена, останала неизменна отпреди стотици години. Още по-нататък на Соук ел-Атарин и ел-Хаваят арабите бяха натъпкали стоката си в малки каменни изби от времето на кръстоносците и се навеждаха над мръсни сини и зелени пластмасови кофи, преливащи от зелени и черни маслини. Индийско орехче, пипер, кимион и стотици други видове подправки бяха насипани в дървени кутии или увити в целофан. Портокали от Яфа, патладжани, папая, домати, червено цвекло, зеле и безброй други плодове и зеленчуци се търкаляха по каменния паваж. Двамата подминаха една ъглова фурна, в която на дървени тави бяха подредени хляб и сладки.

— Този град има изумителна история — рече Алегра. — Не мога да повярвам, че се разхождам по улиците му.

— Един от великите градове на света — съгласи се Давид. — Единственият, в който се събират трите велики монотеистични религии — юдаизъм, християнство и ислям.

Йерусалим. Това беше една от ябълките на раздора в Близкия изток, но и един от ключовете за всяко решение на палестинско-израелския проблем. Свещен за евреите, мястото, където хиляда години преди Христа цар Давид изхвърлил йевусейците от иначе маловажен град и го обявил за еврейска столица. Свещен за християните, мястото, където бил разпнат и погребан техният Спасител. Свещен за мюсюлманите, мястото, от което Мохамед се възнесъл на небето от Харам ал-Шариф, Купола на скалата.

Три световни религии, всички в неистово противоборство помежду си, всички с един и същи бог, размишляваше Алегра, докато се връщаха обратно към Онслоу.

Светилището на книгата, част от Музея на Израел, се намираше на запад от Стария град, недалеч от Националната библиотека и Кнесета. Беше построено през 1965 г. специално за свитъците от Мъртво море, собственост на израелската държава. Сградата имаше уникален вид, повлиян от самите свитъци. Покривът представляваше бял купол с формата на един от капаците на делвите, в които бяха открити свитъците. На входа имаше черна гранитна стена — контрастът между черното и бялото символизираше Свитъка на войната, описващ четирийсетгодишната титанична борба между доброто и злото, която очакваше цивилизацията, борба между „синовете на светлината“ и „синовете на мрака“. Борба, която щеше да предизвести завръщането на месията.

Давид енергично влезе във вестибюла, следван от Алегра.

— Добър вечер, Ицхак — поздрави той охраната и показа една от няколкото служебни карти, които носеше на верижка на шията си.

— Влизайте, доктор Кауфман, професор Кауфман тъкмо започва. Добре дошли в Израел, доктор Басети.

— Благодаря — отвърна тя, малко изненадана, че името й е известно на охраната. — Всички в Израел ли познаваш? — попита Алегра, след като минаха през детектора за метал.

— Само по-важните. Охраната и машинописките — засмя се Давид и я поведе по дълъг, изкусно осветен коридор. — Това е възстановка на пещерите. Те изобразяват есейската общност и района на Кумран, където са открити свитъците. Имали са високоразвита цивилизация — посочи той един планетарий, бронзов модел на слънчевата система. На желязна пръчка в средата се въртеше голямо бронзово кълбо, представляващо Слънцето. Планетите от слънчевата система бяха изобразени с по-малки бронзови топки, които се въртяха и движеха по елипсовидна орбита около него.

— В този макет има десет планети — отбеляза Алегра. — Много късно откритие.

— Интересно, нали?

През 1999 г. два научноизследователски екипа, единият от Университета на Луизиана в Лафайет, а другият в британския Открит университет, бяха съобщили, че орбитите на най-далечните комети в ледената пустош на слънчевата система необяснимо се стесняват в елипси, което предполага влияние на неизвестна планета. И двата екипа бяха поставили хипотетичната десета планета на разстояние 1 609 344 000 000 километра.

— Ако този макет беше в мащаб — продължи Давид, — и най-далечната известна ни планета, Плутон, се намираше на един метър от Слънцето, десетата планета трябваше да бъде поставена на един километър.

— Което обяснява защо нито един от нашите телескопи не може да я регистрира — замислено отвърна Алегра. — Есеите не може да са го знаели, нали?

— Не, макар да ми се струва, че тяхната общност е нещо повече от това, за което са я смятали отначало. Макетът се основава на диаграма, открита в кумранската библиотека. Те определено са проявявали силен интерес към астрономията. — Израелският учен посочи древен телескоп в една от витрините.

— Телескопът не беше ли изобретен през седемнайсети век?

— От Галилей — допълни Кауфман. — Но археолозите отдавна се озадачават от две кристални лещи, датиращи още отпреди тази находка. Едната се намира в Британския музей и е открита в египетска гробница, другата е от седми век преди Христа и произхожда от Асирия. И двете са механично шлифовани по сложна математическа формула. Според една от теориите есеите открили телескопа много преди Галилей. Вторият есейски макет е още по-интересен — заяви той и подмина планетария и телескопа.

— Прилича на спирала на ДНК. — Алегра си спомни теориите на Франсиз Крик и Антонио Росели.

— Наистина. Този макет също се основава на диаграма от кумранската библиотека. Възможно е римляните да са погубили една от най-напредналите цивилизации в древния свят, когато плячкосали Кумран, но утре сутрин ще разгледаме развалините. Между другото, девет рано ли е?

— Някъде там ли? — попита Алегра.

— Определено „някъде там“ — потвърди Давид.

Не можеше да повярва, че я познава само от два дни. Тя наистина бе изключителна личност и сърцето му леко се разтуптя. Инстинктът му диктуваше да се приближи до нея, ала израелецът си пое дъх и бързо се запъти към входа на главната зала. Изненадана от промяната в настроението му, Алегра го последва.

Излязоха от галерията и се озоваха в огромно помещение. Куполът беше окъпан в ослепителна зелена и мека оранжева светлина и под него доминираше голям кръгъл подиум с нещо като край на грамадна точилка, стърчащ в центъра му. Когато влязоха, от групата сенатори се отдели висок изискан мъж.

— Почти навреме, доктор Кауфман, да не ви се е случило нещо? — Йоси Кауфман намигна на спътницата му и й подаде ръка. — Вие трябва да сте Алегра. Добре дошли в Израел. Моите съболезнования от преживяното в ръцете на Давид и Онслоу.

По усмивката си приличаше на сина си — същата самоувереност, същите бръчици от смях около очите. Бащата и син.

— Давид беше много любезен, професор Кауфман. За мен е чест да се запозная с вас.

— Моля те, казвай ми Йоси, защото аз възнамерявам да те наричам Алегра. А сега, ако доктор Кауфман не възразява… — и той прегърна сина си, — ще те запозная с нашите американски приятели и ще започнем. Но първо тук има още двама души. Том Шуайкър от Си Си Ен, с когото струва ми се, вече си се запознала.

— Радвам се да се видим, Алегра.

— И епископ Патрик О’Хара — продължи Йоси, — който настоява после да отидем и да пийнем по нещо у тях. Предупреждавам те от личен опит, че това може да се окаже опасно начинание.

— Патрик — усмихна се Алегра. — Чувала съм толкова много за вас от Джовани, че сякаш вече ви познавам. — Той изглеждаше точно такъв, какъвто го описваше приятелят й: оплешивяваща сива коса, блещукащи зелени очи, жизнерадостно лице, широк епископски пояс, опасващ тяло, което отразяваше любов към хората, храната и уискито. Тя се замисли за преценката на Джовани, че Патрик О’Хара също притежава един от най-големите интелекти на католицизма, човек, готов да оспорва и обсъжда.

— Добре дошли в Обетованата земя, Алегра. И на твое място не бих вярвал на всичко, което са ти разказали. Много по-лошо е — подсмихна се той.

— И накрая, но в никакъв случай на последно място, жена ми Мариан — представи съпругата си доктор Кауфман.

— Честито за стипендията, Алегра. Йоси ми е разказвал много за теб.

— Благодаря, госпожо Кауфман…

— Мариан. Вече си член на семейството.

— Много бързаш — възрази Давид. — Та ние още дори не сме женени!

— Давид Кауфман!

Алегра се усмихна на топлотата в укора на Мариан.

— Разбрах, че днес сте се запознали с монсиньор Лоунърган — рече Йоси Кауфман.

— Давид ме увери, че не всички са такива — дипломатично отвърна младата жена.

— Не бъди толкова сигурна. Може не всички да са спиртосани и да имат лоши обноски — заяви професорът, давайки й представа откъде синът му е усвоил цветистия си език, — обаче всички са опасно далеч от действителността. Още не са одобрили заявката ви за работа в музея и достъп до документите, но няма да ги оставим на мира. Междувременно Еврейският университет ви дава лаборатория в биохимичния комплекс. Малка е, но пък оборудването е най-модерно. Не всичко е във властта на Ватикана — заговорнически прошепна той.

После се извини и се върна при стъпалата на подиума. Тъмнокосият техник от „Кохатек“ му даде знак, че аудиосистемата работи.

— Дами и господа — започна професор Кауфман, — добре дошли в Светилището на книгата. Във витрините зад мен е Големият свитък на Исая, общо шейсет и шест глави с дължина седем метра.

Намерен в библиотеката на загадъчните есеи в Кумран, безценният документ беше написан повече от пет века преди Христа. Сенаторите внимателно слушаха разказа на Йоси за откриването на свитъците и впоследствие попадането на някои от тях в израелски ръце.

— Много от свитъците са придобити от Израел едва след освобождаването на Рокфелеровия музей от израелските сили по време на Шестдневната война през хиляда деветстотин шейсет и седма година. Всеки, който се интересува, може да получи повече информация от доктор Давид Кауфман. Той лично участва в операцията. — Йоси кимна към сина си с изражение, казващо: „Браво“.

— Свитъкът на Исая съдържа ужасно предупреждение за цивилизацията — продължи професорът. — То навярно е обобщено най-добре в думите на пророка, който казва: „Земята е опустошена докрай и е съвсем разграбена“. Исая, Даниил, Енох, Откровения и по-късните пророчества на Нострадамус и Едгар Кейс47 сочат към разрастване на войните, разширяваща се пропаст между богати и бедни, промяна в климата и проблеми с водата, поразително увеличаване броя и силата на земетресенията. Собствените ми проучвания върху шифрите в свитъците от Мъртво море дават указания за края на цивилизацията, ключ към който е така нареченият свитък Омега.

— Мислех го за мит! — възкликна републиканският сенатор от Алабама.

— И не само вие смятате така — усмихна се Йоси, — но в Свитъка на войната, Възпитателния наръчник, Храмовия свитък, Исая и още някои има безспорни доказателства за неговото съществуване, а в него — ключ към нашето. Станали сме безчувствени към пророчествата на древните, но аз се надявам, господин сенаторе, че ще открием предупреждението в свитъка Омега, преди да е станало твърде късно. Моля, последвайте ме и ще разгледаме тези пророчества отблизо.

— Наистина ли си участвал в превземането на Рокфелеровия музей? — прошепна Алегра, осъзнала, че не са й известни много неща за Давид. Интересът й бе разпален и й се искаше да научи още, още много за него.

— Ще ми се професорът да не беше говорил такива неща. Цяла вечер ще киснем тук.

Рим

Кардинал Петрони вдигна интеркома.

— Петрони!

Монсиньор Томас беше свикнал със сприхавостта и пълната липса на телефонни обноски на своя кардинал. Това си вървеше с произхода. Нито пък оспорваше честотата на телефонните обаждания от студиата на Си Си Ен в Ню Йорк. Някои неща в ритуалите и навиците на Петрони просто не подлежаха на обсъждане.

— Даниъл Къркпатрик от Си Си Ен е на четвърта линия, Ваше Високопреосвещенство.

Държавният секретар нетърпеливо прекъсна интеркома.

— Даниъл, радвам се да те чуя. Как са нещата в Ню Йорк?

— Много добре, Лоренцо, а при теб?

— Не се оплаквам. С какво мога да ти бъда полезен?

— Тоя път е по-скоро обратното. Просто исках да ти съобщя, че идващата седмица ще излъчим предаване за свитъците от Мъртво море. Репортерът е един от нашите кореспонденти и аз се опитах да отменя предаването, обаче „Международен кореспондент“ не е в моя ресор и те държаха на своето.

— Шуайкър ли?

— Позна. Ако зависеше от мен, щях да се отърва от него, но не е толкова лесно да повлияеш на едрите риби. Аз нямам твоята власт, макар че ми се ще да я имах! Всичко тук щеше да е съвсем различно.

— И това ще стане, Даниъл, и това ще стане. Дотогава, известно ли ни е съдържанието на предаването?

— Пратих ти имейл. По същество, пак старата песен за спора за датировката. Нищо ново и се чудя защо изобщо си правят труда, макар да изглежда, че от израелска страна се оказва силен натиск. Някой си професор Кауфман, чувал ли си го?

— Познавам го. Евреин — няма нужда от повече приказки. Ще предупредя нашия човек в Йерусалим. Бъди здрав.

Дълго след като затвори телефона, кардинал Петрони зяпа светлините на Рим през прозореца. Опознай врага си. Дали Кауфман или доктор Басети имаха нещо общо с възобновения натиск за датировката на свитъците, питаше се той. На другия ден щеше да се обади на Лоунърган.

Йерусалим

— Да го духаш — измърмори Дерек Лоунърган и с една ръка се пресегна за червения телефон, а с другата продължи да подпира главата си, която се пръскаше от болка. — Добро утро, Ваше Високопреосвещенство.

— Обадиха ми се от Си Си Ен в Ню Йорк — прескочи поздравите кардинал Петрони и мина директно на въпроса. — В „Международен кореспондент“ подготвят предаване с обичайните твърдения за датировката на свитъците от Мъртво море и връзката с Ватикана. Имате ли представа откъде може да идва тая атака?

— Не, Ваше Високопреосвещенство, въпреки че, както ви обясних, възможно е от кабинета на професор Кауфман да упражняват известен натиск.

— Тук не работим с „възможно е“, монсиньор. Проучете.

„Да ти го…“ — помисли си Лоунърган, но нищо не каза.

— Те ще искат да ви интервюират, затова се придържайте към обичайния консенсус. За да избегнете досадни въпроси, за достъпа на двамата учени до документите, можете да одобрите заявката им, обаче се погрижете да видят само съвършено невинни текстове.

— Известно ли ни е кой е журналистът, Ваше Високопреосвещенство?

— Шуайкър, кореспондентът им в Близкия изток. От време на време има полза от него, но обикновено е страшно досаден.

Лоунърган дълбоко си пое дъх. Шуайкър често го беше виждал в Подземния бар, но свещеникът винаги избягваше да разговаря с него. И бе сигурен, че отношението на журналиста е същото, само че интервюто беше нещо съвсем друго. Името Шуайкър беше често срещано в Съединените щати и кардиналът очевидно не бе събрал две и две. Всичко това жегна самолюбието на Лоунърган. Оттогава бяха изтекли над четирийсет години и видът му напълно се беше променил.

— Очаквам отговор за източника на натиска, монсиньор. Светата църква трябва да бъде защитена с нещо по-сериозно от „възможно е“.

Връзката прекъсна.

33.

Кумран

Алегра опипом спря будилника и седна на леглото със замъглени очи. След лекцията на Йоси и задължителната чаша у Патрик двамата с Давид бяха отишли на вечеря. Тя усещаше, че съпротивата й окончателно се стопява, и за пръв път тайно се радваше, че Давид е ерген. Разговаряха до късно вечерта, без да усетят как лети времето. Докато я возеше след вечерята, обикновено словоохотливият израелец съвсем утихна. Когато се наведе, за да отвори повредената врата на Онслоу, те се почувстваха неловко и той наруши мълчанието.

— Следващия път ще те поканя на вечеря вкъщи. Приятни сънища — и леко я целуна по устните.

Докато потегляше, Давид й прати въздушна целувка.

Почти не беше спала. Мяташе се и се въртеше в леглото, мислите й я държаха будна цяла нощ. Навярно в края на краищата можеше да има връзка с друг мъж. От онази ужасна вечер в Милано се бе потопила в учене и изследвания. Досега. От мига, в който се беше запознала с Давид, той я караше да се смее и Алегра постепенно успя да се отпусне и да не приема живота прекалено насериозно. Вечеря в дома му. Може би идваше време отново да повярва.

— Извинявай за ранното тръгване — рече Давид, докато Онслоу се изкачваше по Елеонската планина към Йерихонския път. — Тук става адски горещо, затова е най-добре да обиколим, преди слънцето да стане непоносимо.

— Изненадана съм, че идваш навреме — отвърна Алегра.

— Излишен укор.

— Е, какво ще разглеждаме днес, „екскурзоводе“?

— Кумран, дами и господа. Портата към Мъртво море и място на големи загадки и тайни. Дали да не си сменя работата? — попита той с престорено унило изражение.

— Ще преценя след екскурзията, Давид Кауфман. Кумран наистина ли е толкова загадъчен, или само заради ватиканската връзка?

— Подозирам, че е по малко и от двете, въпреки че със сигурност има голяма доза от последното, а и скриването на свитъците от обществеността за четвърт век определено не е спомогнало.

— Наистина ли смяташ, че крият нещо?

Давид кимна.

— Да. Ако се съди по огромните им усилия да скрият датировката, мисля, че е нещо бая сериозно.

Онслоу с рев подмина мръснобелите шатри на арабите бедуини сред пясъчните дюни отстрани на пътя. Давид и Алегра стигнаха до последното било и се понесоха по дългото и стръмно лъкатушещо шосе, което се спускаше от 1200 метра височина до бреговете на Мъртво море — най-ниското място на земята, 400 метра под морското равнище. Въздухът бе не само горещ, но и плътен, и душен. Утринното слънце свирепо прежуряше. През вдигащата се мараня Алегра едва различи деретата и скалите на отсрещния йордански бряг. Покрай тях с грохот профучаваха големи камиони, пренасящи товари от най-южното израелско населено място Ейлат по единствения снабдителен път до Галилейско море на север, пазени от израелски военни патрули, въоръжени до зъби и сновящи нагоре-надолу по пътя, подозрителни към всеки и всичко на Западния бряг.

— Много ли е дълбоко морето? — попита тя.

— На юг не, само около шест метра, обаче тук, на север, на места е над четиристотин. Морето лежи върху разлом, който стига чак до системата на река Замбези в Източна Африка и съдържанието на сол е толкова голямо, че ако се случи риба да попадне в него от река Йордан, веднага умира.

— Това кара човек да се пита защо някой е решил да живее тук — замислено рече Алегра.

— Не е по моя вкус, обаче на есеите явно им е харесвало.

— И май си спомням, че недалеч оттук са се намирали Содом и Гомор.

— Не са открити абсолютно никакви следи от тези два града, но има една много сериозна теория, според която са били погребани в земята при силно земетресение преди около четири хиляди години.

— Някъде по времето на Авраам — изчисли Алегра, спомняйки си разказа в 19 глава на Битие за разрушително земетресение по същото време, по което бащата на трите религии — юдаизъм, християнство и ислям, прекосявал същата пустиня, в която сега навлизаха те.

— Предполагам — съгласи се Давид. — Във всеки случай археологията потвърждава тази история, защото има свидетелства за силно земетресение около хиляда и деветстотната година преди Христа, което разрушило градовете в Моавитската равнина, и руините сигурно са някъде под водата в южната част на морето.

Щом подминаха отбивката за Йерихон, главният път продължи към река Йордан и мястото на Христовото кръщение, но преди да стигнат до самата река, Давид зави на юг към безплодните оранжево-жълти скали, които се издигаха към високото 365 метра Юдейско плато. В подножието им се намираше Кумран, на трийсетина метра над пътя от страната на голата клисура. Сред скалите Алегра успя да различи някои пещери, които толкова дълго бяха крили свитъците от цивилизацията.

Ако бяха дошли по времето на откриването на свитъците от Мъртво море, Давид и Алегра щяха да се изкачат по стар римски път, водещ към древното селище. Сега имаше паркинг за туристически автобуси и неизбежното климатизирано кафене, фрашкано с тениски, ключодържатели, дървени статуетки и всевъзможни други библейски дрънкулки, които минаващият оттам турист би могъл да се съблазни да купи на десет пъти по-висока от стойността им цена. Днес на паркинга имаше само една кола, чийто собственик бе единствен посетител на кафенето.

Юсеф Сартави скри глава зад вестника си. Вълните от убийства, които бяха залели съвременните наследници на израилтяните и палестинците от древните библейски земи, бяха направили туризма опасен бизнес и туристите се движеха на големи групи.

Когато Алегра и Давид слязоха от ленд роувъра, два американски изтребителя Ф-16, патрулиращи по границата с Йордания, профучаха ниско над Мъртво море. В кабините им ясно се виждаха пилотите.

— Няма туристи. Извадихме късмет — съобщи Давид, докато мяташе избеляла брезентова раница на раменете си.

— Какво носиш? — попита Алегра.

— Обикновено си нося цялото оборудване, но днес взех само една малка кирка, четка и обяд. Пушена сьомга, пилешки ролца и бутилка от най-хубавото израелско шардоне. Всичко охладено в хладилна чанта — извика през рамо той, докато се запътваше към руините.

Тя го последва по тясната пътека, лъкатушеща към върха на голите солени скали, където есеите бяха избрали да се заселят. На няколко километра надолу се мержелееха бреговете на Мъртво море.

Юсеф Сартави вдигна мобифона си, набра предварително въведен криптиран номер и кратко докладва:

— Обектите пристигнаха при руините.

Когато се изкачиха на върха, двамата се изкатериха върху останките от стара каменна стена и Алегра се огледа наоколо.

— Римляните плячкосали това място през шейсет и осма година на път към Йерусалим, където разрушили втория храм — поясни Давид. — Ако се вгледаш в развалините, ще различиш плановете на някои каменни стени и вътрешни дворове. Ей там е голямата стражева кула, която се издигала над всичко тук, а по-близо до дерето е щерната, в която събирали вода.

През следващите два часа двамата обикаляха сред руините, разкопани от Ролан дьо Во и други от международния екип — авторите на ватиканския консенсус за датировката и произхода на свитъците.

— Наистина са извършили истинско престъпление спрямо археологията — измърмори Давид, когато влязоха в продълговато пространство, оградено с груби каменни стени. — Подозирам, че когато са правили разкопките тук, във Ватикана вече са били планирали своя консенсус и просто е трябвало да впишат обекта в догмите. Когато в L’Ecole Biblique най-после публикуваха материалите от разкопките, установихме, че изобщо не са спазвани стратиграфските принципи. Кумран е бил обитаван дълго и те са били длъжни да знаят, че културните пластове трябва грижливо да се обозначат и корелират.

— Абсолютно си прав — съгласи се Алегра. — Как иначе биха могли да датират пласта?

— Съмнявам се, че във Ватикана са мислили за датировката. Те не само отказват да отстъпят от позицията си, че свитъците много предхождат Христос, но и винаги са твърдели, че кумранските есеи са били мирни безбрачни отшелници като описаните от античните историци Йосиф, Филон, Плиний и сие. Погледни тук. — Той я преведе по малък коридор край стражевата кула. — Това са останките от доста голяма ковачница. А ей тук е била водата, в която са калявали метала. Може да се твърди, че ковачницата им е била нужна за производство на инструменти, обаче това не обяснява купищата върхове на стрели, открити в крепостта.

— Ватиканът никога не е можел да скрие факта, че е възможно Йоан Кръстител да е бил свързан с есеите. Той кръстил Христос недалеч оттук, където Йордан се влива в Мъртво море — прибави Алегра. — Съгласна съм с теб, описанието на есеите като мирни и безбрачни отшелници сигурно е изфабрикувано, за да се впише в догмите.

— Ако се налага да приемеш, че Йоан Кръстител е участвал в секта като есеите, няма да искаш да се разпространява, че се е мотаел около ковачницата и е разпитвал как върви производството на оръжие — ухили се Давид. — Всъщност, когато ги предизвиквали, есеите били свирепи бойци. Ей там е гробището — продължи той. — Има над хиляда и двеста гроба, много от които са на жени и деца, и това явно прави консенсуса малко съмнителен. Обаче, ако бяха имали деца, щяхме да открием бая използвани презервативи сред останките! — подсмихна се израелецът.

— Непоправим си!

— Есеите презирали свещениците и покварата във втория Йерусалимски храм — рече Давид, докато навлизаха сред каменните стени на древен вътрешен двор. След пустинните дъждове бяха поникнали пъстри червени и жълти цветя, скупчени около няколко палми, непокорно растящи напук на знойния вятър, навяващ от Мъртво море. — Носели дълги питагорейски одежди от бял лен и тези дворове били построени за медитиране. Доста свидетелства сочат, че Христос е бил член на тази общност, което обяснява провокираната му агресивност, когато прекатурил масите на търговците в храма. Според Йоси свитъкът Омега доказва, че и Мария Магдалина е била тук, обаче аз не съм толкова сигурен.

— Ако Исус е изучавал философия в тази общност, а това е логично, щом Йоан Кръстител го е покръстил наблизо, няма съмнение, че тук е била и Мария Магдалина.

— Защо смяташ така? — попита Давид, заинтригуван от убедеността на Алегра.

— И без това все някога щеше да научиш, затова спокойно мога да ти го кажа сега. В един свой предишен живот аз бях монахиня.

— Да, явно вече не си много набожна — дяволито се ухили Давид.

Погледите им се срещнаха — всеки от тях се питаше какво си мисли другият.

— Не знаеш много неща за мен, но след време ще узнаеш всичко — рече тя.

— С нетърпение го очаквам.

— Ще се направя, че не съм чула последното — усмихна се Алегра. — Когато анализираш историята за Мария Магдалина, тя ти разкрива повече, отколкото Църквата иска да повярваш. Някои твърдят друго, обаче аз съм от онези, които смятат, че Мария Магдалина и Мария от Витания са една и съща жена. Когато брат й Лазар умрял, според еврейския обичай сестрата трябвало да остане при тялото и да съблюдава „шивата“48. Позволявало й се да го напусне само ако така поиска съпругът й. В Йоан има един малко цитиран откъс, когато сестрата на Мария Магдалина й съобщава, че Исус иска да я види и тя веднага тръгва. Има още един еврейски обичай, според който невестата трябва да помаже нозете на младоженеца. И Мария Магдалина помазва нозете на Исус.

— Смяташ, че са били женени ли?

Алегра кимна с глава.

— Има много убедителни доказателства. По-рано не смятах така. — Тя си спомни дните в Трикарико. — Майката игуменка нямаше да го одобри, но когато ти се позволява свободата да разсъждаваш, разбираш, че доказателствата винаги са били налице. Именно Мария отишла при гробницата с другите жени, а в една чисто еврейска общност на това има право единствено съпругата. Но най-категоричното доказателство се съдържа в преписите на Гностичните евангелия, открити при Наг Хамади на река Нил.

— Което навярно обяснява защо ранните църковни отци са се опитали да унищожат всичките — добави Давид.

— Точно така. Освен думите на Исус в Евангелието от Тома, които застрашавали властта на свещеничеството, Мария написала свое евангелие след разпването и в него обяснява как е трябвало да агитира учениците. Ако си спомням вярно, Магдалина казва: „Не плачете и не скърбете, и не се усъмнявайте, защото неговата милост ще бъде вечно с вас и ще ви пази“. В патриархалната еврейска култура само много силна жена дава напътствия на мъже. После идва и Евангелието от Филип.

— О, да — дяволито се съгласи Давид, — където всички ученици са ядосани, защото Исус все целува Мария по устата.

— И така може да се каже — поклати глава Алегра.

Знаеше наизуст цитата от Евангелието от Филип: „И спътница на Спасителя беше Мария Магдалина. Христос я обичаше повече от всички ученици и често я целуваше по устата. Останалите ученици се обиждаха от това…“.

— В юдейската култура се очаква мъжете да се женят — продължи тя. — Исус бил обаятелен, забавен, очарователен и привличал жените.

— Доста прилича на мен.

— Освен това той бил и изключителен джентълмен и се съмнявам, че е използвал твоя речник. — Тъмните й очи заблещукаха. — Вероятно свитъкът Омега ще хвърли светлина върху тези неща. — Алегра все още не искаше да му разкрие всичко, но знаеше, че след време ще го стори. Ако свитъкът се намереше и сред числата на Магдалина фигурираше 153, това щеше да бъде окончателното доказателство.

34.

Ленгли, щата Вирджиния

Майк Маккинън остави папката с надпис „Радиоактивен прах — медицински проблеми“ и поклати глава. Даже Ал Кайда да отправеше трийсетминутно предупреждение и по телевизията и радиото да се задействаше системата за аварийно оповестяване, щяха да реагират само ония неколцина, които се намират в близост до ядрено убежище. Дори и тези, които преживееха опустошителния взрив, щяха да страдат ужасно. Радиоактивният облак, знаеше Майк, можеше да покрие стотици квадратни километри, особено ако вятърът и климатичните условия бяха неблагоприятни. Мозъчните клетки на хората, подложени на повече от няколко хиляди рада или радиоактивни дози, щяха да бъдат увредени и моментално щяха да започнат да се издуват. След един ден повръщане, мъчително главоболие и припадъци щяха да умрат десетки хиляди. Дори след неколкостотин рада половината от изложените на радиацията, навярно един милион души в по-големите градове, щяха да бъдат измъчвани от силни стомашни болки, тъй като щяха да бъдат унищожени клетките на стомашната им лигавица. Косата им щеше да опада, венците и анусите им щяха да кървят и те щяха да умрат след няколко дни. Служителите в градските болници също щяха да дадат жертви. Краят на цивилизацията беше започнал в деня, в който човекът беше разцепил атома, мрачно си помисли Майк. Веднага щом имаха готовност за това, ислямските фундаменталисти нямаше да се поколебаят.

Майк се пресегна за статията на професор Кауфман със заглавие „Свитъкът Омега и ислямският ядрен фактор“ и за пореден път се запита дали има връзка между ядрените куфари в ръцете на Ал Кайда и древния свитък от Мъртво море. Кауфман убедително твърдеше, че в монотеистичните религии има три откровения — първото към евреите, второто към християните и последното към мюсюлманите, а сега разшифроваше и древните кодове, които като че ли бяха свързани с третото откровение, за исляма и бъдещия ядрен холокост.

35.

Кумран

Нова двойка патрулиращи израелски изтребители прелетя над руините на Кумран и Алегра и Давид проследиха с поглед отдалечаването им — две следи горещи газове, разнасящи се над границата с Йордания.

— Как се вписва ДНК моделът в известното за есеите? — попита младата жена, решена да научи колкото може повече за втория елемент от свитъка.

— Онези макети в Светилището на книгата са направени по диаграми, открити в кумранската библиотека. Вашият професор Росели от „Ка Гранда“ е започвал по-задълбочени проучвания, когато са го застреляли. Добре ли го познаваш?

— Отлично — тъжно потвърди тя. — Беше ми научен ръководител.

— Съжалявам. Тук нямаше много репортажи за случая, но Йоси беше съкрушен. Навремето сподели с мен, че според него някой не желае Росели да се доближи до истината. Той говореше ли много за теориите си за произхода на ДНК?

— Беше доста предпазлив. Мисля, че някой го е предупредил, обаче винаги имаше време за Франсиз Крик. Чела съм неговата книга и честно казано, отнасям се непредубедено към теорията, че ДНК е донесена от по-висша цивилизация.

— Аз също. Ако Крик беше предположил през седемдесетте години, че по-висша цивилизация е пратила ракетни сонди на Земята, щяха да го приберат в лудницата, но като се замислиш, ние сме пратили свои космически сонди към ледената пустош на собствената ни галактика и е абсурдно да смятаме, че сме единствената планета с живот сред милиардите други. — Лицето на Давид стана сериозно. — Йоси също е непредубеден и неговите проучвания на шифрите показват, че е възможно свитъкът Омега да потвърждава теорията на Крик.

Алегра виждаше друга, сериозна страна на този обичащ шегите мъж с момчешка красота и палаво чувство за хумор.

— Какво ще кажеш да обядваме? — попита я израелецът. — Ей там има една пещера — посочи той отвор по средата на склона от отсрещната страна на дерето. — За там няма да имаме нужда от алпинистки котки.

— Чудесно — съгласи се Алегра и го последва.

Отне им почти половин час да се изкатерят по същите скали, по които петдесет години преди тях бе стъпвало бедуинското момче в търсене на козата си, ала усилията си струваха. Влязоха в същата продълговата и тясна пещера, в която бедуините бяха открили първите свитъци.

— Жалко, че двете бедуинчета не са разбирали значението на находката си — отбеляза Алегра. — Щеше да е невероятно усещане — да знаеш, че си първият човек, който стъпва тук след почти две хиляди години.

— Само че сега всичко се е променило — мрачно отвърна Давид. — Тук сякаш е лагерувала цяла армия.

Даже цяла армия можеше да пропусне нещо важно, ако е било нарочно скрито. Още малко прах се посипа от високия перваз, скрит точно зад входа на пещерата, ала нито Давид, нито Алегра забелязаха това, докато си търсеха място за обяд.

— Шардоне?

— Защо не? Басирам се, че не носиш нищо друго.

— Напротив. Тук единственото спасение е водата.

— Тогава ще пия и от двете. Питам се какво крие Лоунърган в онова хранилище — рече Алегра, докато си взимаше рулце от пушена сьомга.

— Ще мине известно време, докато узнаем. Те още не са ни дали дори достъп до музея, но с това се занимава Йоси и от собствен опит знам, че баща ми не се отказва от нищо без борба.

— Трудно ли е да имаш прочут баща?

Давид се усмихна.

— Свикваш хората да казват: „А, вие сте син на професор Кауфман“. Но Йоси винаги ме е насърчавал да съм самостоятелен. Даже когато служехме в армията заедно, това, че сме баща и син, не беше проблем.

— Как беше? Да воюваш, искам да кажа.

— Струва ми се, че когато си млад, да воюваш, е вълнуващо. Докато някой не започне да те обстрелва и не осъзнаеш, че имаш нужда от чифт чисти гащи.

Алегра се засмя.

— Някои политици възхваляват войната, особено ако смятат, че това ще се приеме добре от обществеността — продължи израелецът. — Но когато си участвал във война, разбираш, че това е напълно безсмислено, ужасно опустошение. Проумях го, когато загина брат ми Михаел.

— Нямах представа — извинително рече Алегра. — Не биваше да те разпитвам.

— Няма нищо. Трябваше да мине време, докато свикна със смъртта му, обаче почти няма израелско семейство, а и палестинско, което да не е изгубило свои близки. Такава е цената на войната. Дълго изпитвах силен гняв и онова шантаво копеле все още ми липсва.

— Много съжалявам, Давид. Напоследък като че ли прибягваме към войната като първо решение на всеки проблем.

На паркинга долу Юсеф Сартави включи звънящия си мобифон.

— Да, заел съм позиция. Те са на входа на пещера номер едно. — Съобщението нарочно бе кратко и неясно.

— Животът ни е кратък и трябва да го използваме максимално. — Давид стана. — Но мнозина от нас прекарват дните си, като се избиват едни други и се борят за власт. Да вземем тази пещера. — Той закрачи навътре. — Откритото тук е за цялото човечество, а не само за шепа привилегировани католически учени, и въпреки това ние все още се борим със зъби и нокти с Католическата църква, за да се доберем до истината. — Израелецът прокара пръсти по косата си, за да се избави от нещо, което смяташе за насекомо. Нова струйка песъчинки се посипа по тила му и Давид отново вдигна ръка да ги почисти, ала този път спря и погледна нагоре, усетил пясъка по гърба си. Над главата си видя нещо като малка пукнатина в надвисналата над него неравна скала. Той се обърна към Алегра, все още изправена на входа. — Ела да видим какво има тук.

— Какво е това? — приближи се към него младата жена.

— Има пукнатина в скалата.

Двамата се вторачиха в отвора, от който се посипаха още песъчинки. Давид извади малката кирка от раницата си и пъхна острието й в процепа. Древната мазилка, която най-после беше поддала на същите трусове, разлюлели шишетата с уиски на епископ О’Хара и апартамента на Алегра в Йерусалим, веднага се отрони. Пулсът на израелеца се ускори.

— Това е мазилка — възкликна той.

Кирката се плъзна по стената и започна да се очертава правият ръб на нещо като малка запечатана кухина.

Като работеше по-бавно, Давид продължи да разбива мазилката, за да разчисти отвора на кухината. Тя бе квадратна, широка едва шейсетина сантиметра и входът й находчиво беше преграден с камък, издялан от стената на самата пещера. Мазилката бе забъркана така, че да се слива с неговия цвят.

— Каквото и да има тук вътре, есеите са искали да го скрият от външния свят — заяви археологът, докато внимателно изстъргваше последните остатъци от мазилка. Изведнъж той рязко отстъпи назад и си запуши носа.

— Пфу! — Излизащият от кухината въздух вонеше.

— Покрий си лицето — бързо нареди той на Алегра и й даде знак да излезе от пещерата.

— Cryptococcus neuromyces ли? — попита италианката.

Това беше научното име на гъбните спори, които бяха убили не един непредпазлив археолог. Предизвикваното от тях белодробно заболяване започваше с главоболие и висока температура, комбинирани с дихателни затруднения. Следваше кръвоизлив и токсините се пренасяха до мозъка, където атакуваха менингите49. Жертвата получаваше халюцинации и умираше.

— Съмнявам се, че си имаме работа с есейската версия на проклятието на фараоните — отвърна Давид. — Тукашният въздух е много сух и едва ли съдържа някакви гадости, обаче все пак трябва да внимаваме. Онова, което е в кухината, е чакало там две хиляди години. Може да почака още няколко минути.

Давид имаше основание да е предпазлив.

36.

Ленгли, щата Вирджиния

В сутерена под кабинета на Майк Маккинън тихо жужаха грамадните централни компютри „Крей“, които събираха и подреждаха хиляди доклади от целия свят. Сводки от шефове на бюра в повече от сто държави, анализи от сеизмични монитори и сателитни изображения, резултати от подслушвателни устройства, скрити в посолства и офиси, разузнавателни сведения от десетки други източници — човешки и електронни.

Отначало отношението на Майк Маккинън към заповедта да се занимава с някакъв си древен свитък беше доста нецензурно, щедро осеяно с трибуквената думичка за сношение. Верен на дългогодишната си подготовка обаче, той състави план, който можеше да разкрие и най-незабележимите следи. Статията на Кауфман за шифрите от Мъртво море се хвана в мрежата, а вече даваше резултати и Ешелон. Това беше кодовото име на системата на Националното управление за сигурност за засичане на телефонни разговори, имейли, факсове, телекси и всякакви други електронни съобщения по цялото земно кълбо, но данните на Ешелон за свитъка Омега по-скоро поставяха въпроси, отколкото даваха отговори.

Някои неща не пасваха, помисли си Майк. Защо Ватиканът следеше световноизвестна специалистка по археологическа ДНК? Нейното присъствие на някои археологически обекти можеше да се смята за съвсем естествено, ала къде бяха те? „На входа на пещера номер едно“ не му говореше нищо. Все едно да търсиш игла в копа сено. И защо участваха от Хамас? И кой бе тоя Лоунърган, който постоянно се споменаваше? Маккинън реши, че е време да се приближи малко до мястото на действието, с други думи, да отиде в Израел. Щеше да наблюдава събирането на сведения от стаята на ЦРУ в телавивското посолство на САЩ.

37.

Кумран

Давид и Алегра едва сдържаха вълнението си. Израелецът извади камъка от отвора на кухината в пещерната стена. Двамата ахнаха.

— Господи, Давид! Още една делва!

Грубото пръстено гърне стоеше на скритата лавица още от разрушаването на храма на Неемия. Давид внимателно го вдигна и го остави на земята. Няма и трийсет сантиметра висок, съдът беше затворен със същия напомнящ паница капак като другите, открити преди повече от четирийсет години. Той извади джобното си ножче и предпазливо преряза печата от мек черен катран. После бръкна в делвата и извади калъф от избелял жълт лен, който започваше да се разпада. Вътре имаше пергамент.

— Алегра! Това е свитък!

Тя кимна, онемяла от смайване. Историята на свитъците от Мъртво море се възвеличаваше като най-великото археологическо откритие на XX век. Чудеше се дали това няма да е успехът на XXI.

— Някой си е дал ужасно много труд да го скрие — отбеляза Алегра, когато се поуспокои.

— Проблемът е как да го измъкнем оттук, без да ни видят — рече Давид.

— Присвояване на държавна собственост, а?

— Страх ме е да не привлечем поток от бедуини, въоръжени с кирки и мотики. Предпочитам да го запазя в тайна, докато не приключа с превода и не узнаем съдържанието му.

— Ами ако на връщане ни спре израелски патрул? Ако претърсят колата… — замисли се Алегра.

— Не можем да го оставим тук! — едновременно отсякоха двамата.

— Речено — сторено! — ухили се Давид. — Предполагам, че просто ще трябва да рискуваме и да се надяваме, че капитанът и неговите момчета не са в настроение за претърсване. А сега трябва да се опитаме да придадем на кухината такъв вид, все едно е била открита още навремето — каза той и бръкна в раницата за четката си.

Определено нямаше да ги спрат за превишена скорост. Давид шофираше неестествено спокойно, а Алегра внимателно държеше в скута си безценния им товар. Юсеф Сартави ги следеше от дискретно разстояние и пусна един голям камион да го отдели от обекта му на наблюдение. Нещо го озадачаваше. Когато двамата се бяха върнали от руините, израелецът носеше раницата си извънредно предпазливо.

Когато Давид и Алегра подминаха отклонението за Йерихон, срещу тях се появи открит израелски камион, чиито две тежки картечници бяха насочени към предното стъкло на Онслоу. Алегра затаи дъх. Камионът бавно се приближи към тях. Израелските войници ги наблюдаваха подозрително, но след като се изравниха с ленд роувъра, видимо се отпуснаха. Камионът отмина по пътя си.

— Спасиха ни израелските регистрационни номера — поясни Давид. — Пък и моите изумителни шедьоври по вратите, въпреки че надписът „Еврейски университет“ не е гаранция. Тези момчета са се научили да не вярват на нищо.

По пътя се разминаха с още шест израелски патрула, но за тяхна изненада никой не ги спря. Въпреки това Алегра си отдъхна едва когато стигнаха в кампуса на хълма Скопус и пренесоха безценната си находка в новата си лаборатория.

— На арамейски е — обяви Давид, след като внимателно оставиха свитъка на бюрото. На лицето му се изписа смут. — Прилича на списък. Защо есеите са си направили такъв труд да скрият списък? — Смущението му се замени със смайване, когато причината за скриването на делвата му стана ясна. Той вдигна поглед от лупата си. — Това не само е пълният списък на свитъците, но и са посочени точните местонахождения на кумранските пещери, в които есеите са съхранявали библиотеката си.

— Това обяснява защо беше скрит толкова добре — отвърна Алегра. — Ако някой го открие, той ще го отведе при всички останали документи.

— Точно така. — Никой в областта на арамейския език не можеше да се сравнява с познанията на Давид и той го преведе със същата лекота, с каквато можеше да се справи с текст от иврит на английски. Намръщи се, докато четеше имената и местонахожденията на свитъците, после тихо подсвирна с уста. — Свитъкът Омега! Тук са посочени три преписа.

— Което го прави много по-важен от всеки друг — подчерта Алегра.

Давид разтърка очи. След два часа разчитане на списъка първоначалното му въодушевление бе заменено от разочарование.

— Посочени са три преписа на свитъка Омега, само че доколкото познавам Кумран, всички пещери от този списък вече са напълно проучени. Можем само да гадаем какво са изнесли и продали на черния пазар бедуините. Така загадката само става още по-голяма. Нямаме представа къде може да се намират преписите на свитъка Омега, нито дори дали все още съществуват — обезсърчено заяви той.

— Обаче знаем, че наистина са написани. Професор Росели го знаеше и някой го уби, преди да стигне до истината, а във Ватикана неистово пазеха тайната на свитъка — рече Алегра, замислена за разговорите си с Джовани.

— Възможно е да са се опитвали да разграничат Христос от есеите — все още песимистично посочи Давид. — Не е всеизвестно, но изредените блаженства в Христовата проповед на планината не са оригинални. „Блажени кротките“ има по-ранна форма в един есейски свитък, а „блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ идва от Свитъка на войната, открит в пещера номер едно. Христовите блаженства в евангелията се основават на блаженствата в свитъците от Мъртво море. Исусовото послание в Библията не е уникално и във Ватикана са готови на всичко, за да не допуснат това да излезе на бял свят.

— Съгласна съм с теб. И радиовъглеродното датиране може да реши този проблем. — Алегра реши, че е време да разкрие картите си. — Повторението на блаженствата е достатъчно, за да обясни изключителните усилия на Ватикана да разграничат Христос от Кумран, обаче има още една причина. Когато днес ти казах, че след време ще узнаеш всичко, нямах предвид себе си.

Давид се ухили.

— Помислих си, че за пръв път съм извадил късмет.

Алегра продължи и лицето му стана сериозно.

— Колкото и пагубна за догмите да е връзката на Христос с есеите, във Ватикана най-много се боят от свитъка Омега. Това, което ще ти кажа, ще изложи на опасност живота на един човек, затова трябва да си остане между нас.

Той кимна.

— Помниш ли Джовани Донели?

— Запознах се с него на вечеря у Патрик О’Хара. Още ли е във Ватикана?

— Сега е патриарх на Венеция. Неговият живот е в опасност.

Давид смаяно поклати глава, когато Алегра му разказа за службата на Джовани при папа Йоан Павел II и неговите подозрения към Петрони.

— Хич не си поплюват тези момчета в алено. Няма повече да го споменавам, но когато си готова, помисли си дали да не разкажеш на Йоси. Той ще осигури пълна закрила на Джовани.

Алегра кимна в знак на съгласие.

— Сигурна съм в това. Освен това, сигурна съм, той вече е наясно, че Лоунърган и Ватиканът ще отрекат всяко предизвикателство към уникалността на Христос или към датировката на свитъците в Рокфелеровия музей. Свитъкът Омега не е мит и неговото съществуване ще се посрещне с невъобразима ярост, ще го представят като пълна измама. Ако успеем да го открием, може би ще е по-добре да привлечем някого от Ватикана, преди да дадем каквито и да е изявления.

Давид се засмя.

— Това е малко радикално. Изобщо съществува ли такова създание? Освен Патрик О’Хара?

— Патрик би го направил, само че те ще го разпънат на кръст. Той няма научна репутация, въпреки че е правил на пух и прах мнозина корифеи от техния Григориански университет. Има един човек, който е по-подходящ.

— И къде го крият? Предполагам, че не е жена!

— Не, старците в алено се страхуват от жени, които са завършили университет — усмихна се Алегра. — Колкото и да е абсурдно, имам предвид самия Джовани.

— Какво те кара да смяташ, че патриархът на Венеция ще участва в каквото и да е изявление, особено ако животът му е изложен на опасност?

— Това е дълга история, но той е изключително широко скроен човек и в известен смисъл това ще му осигури някаква закрила. Ако пожелаят да се отърват от него, във Ватикана ще трябва хубаво да си помислят, за да не рискуват неизбежното следствие да се добере до истината за свитъка Омега. Джовани притежава огромен интелект, въпреки че го крие добре. Ако беше по-невнимателен, щеше да се препъне.

— Щом смяташ, че той ще го стори, струва си да опитаме, защото ако открием свитъка Омега, онези копелета във Ватикана ще платят всякаква цена, за да се докопат до него, преди някой теолог да успее да го анализира, и после свитъкът просто ще потъне в дълбините на Тайния архив — отвърна Давид. — Предполагам, че можем да отложим съобщението за този списък, и това ще забави Лоунърган и Ватикана поне докато се подготвим, макар че ми се ще да узная какво толкова има в хранилището на Рокфелеровия музей, та Лоунърган е толкова нервен.

— Съмнявам се, че има надежда да научим — въздъхна Алегра.

— Не знам… — Мислите на Давид се зареяха нанякъде и лицето му придоби заговорническо изражение. Той внимателно уви свитъка и го заключи в сейфа, после се отправиха към дома му за обещаната вечеря. И двамата се бяха умълчали, болезнено съзнавайки разтърсващите последици от откритието си.

Апартаментът на Давид се намираше на булевард „Леви Ешкол“50, недалеч от Стария град, на последния етаж в стара каменна сграда, откъдето се разкриваше шеметен изглед към светлините на голям Йерусалим и крепостта на цар Давид.

— Впечатлена съм, Давид. Страхотен готвач си! — възкликна Алегра, когато домакинът с драматичен жест поднесе ястието на масата.

— Песахски чунт с пълнен патладжан.

— Песахски чунт ли?

— Много крехко, надявам се, месо, готвено бавно с картофи и яйца. Шалом! — И той вдигна чашата си с вино.

След вечеря двамата излязоха на балкона с по чашка кафе. Златисти багри обливаха града и мастилената чернота на нощта придаваше неземен вид на гледката. Те спокойно се облегнаха на перилата, като си разменяха шеги за напредъка на проучванията си и измисляха начини да ядосват Лоунърган, басирайки се на една вечеря кой пръв ще го накара да избухне.

Давид се поклони ниско над ръката на Алегра, театрално скрепявайки баса с целувка по обърнатата й нагоре длан. Тя го погали по бузата и нежно повдигна лицето му нагоре, за да срещне погледа й. Устните му докоснаха нейните и младата жена отвърна с тихо охване. Страхът и опасенията й от връзката с мъж се изпариха във вечерния въздух, когато Давид я прегърна. Алегра затвори очи и се наслади на мига. Устните му се притиснаха към нейните и тя изгуби всякаква представа за място. Сякаш си принадлежаха един на друг и той знаеше как да й замае главата. Ръцете му се плъзнаха надолу от кръста й и притиснаха тялото й към неговото. Алегра го зацелува, настойчиво, страстно. Той усещаше сърцето си така, все едно биеше в гърлото му, и изгуби дар слово. Като продължаваше да я притиска към себе си, Давид я поведе към спалнята — уханието на косата й още повече разгаряше желанието му.

— Отдавна не съм го правила, Давид — прошепна Алегра.

Тялото й се изви към неговото, двамата се стопиха един в друг и бавно се свлякоха на пода.

Когато съобщението се появи на компютърния екран, Алегра се усмихна. Имейл от Джовани.

След толкова много време най-после щяха да се срещнат лице в лице. Бяха разменили много имейли, ала често се бяха разминавали с няколко седмици в различни държави по света. Сякаш вселената все ги държеше разделени. Алегра припряно написа:

Отговорът на Джовани се получи моментално:

— Какво става? — попита влезлият в стаята Давид.

Той се наведе и я целуна по рамото.

— Джовани пристига в Йерусалим — обърна глава към него Алегра.

— Чудесна новина. Кога?

— Патрик ще го посрещне на летището другата седмица и аз организирам вечеря в сряда вечер. Ще дойдеш ли с нас?

— На вечеря не. Не сте се виждали от години и ви трябва време да наваксате, обаче мога да ви хвърля в ресторанта с Онслоу и после да дойда за по чашка. Ще ми бъде приятно да се срещна пак с него.

— Не съм сигурна, че ще му допадне пътуването с Онслоу, но пък той е италианец, а аз винаги съм подозирала, че си се учил да караш кола при нас.

В Нумеро Венти все още имаше свободни маси, когато Ели съпроводи Джовани и Алегра до масата им до прозореца. След малко един добре облечен арабин любезно се усмихна на келнера и му даде знак, че иска маса зад тях.

— Давид е очарователен човек — с едва доловими тъжни нотки в гласа рече Джовани.

— И също като теб има много таланти — отвърна Алегра. — Още не е решил, но оная вечер ми каза, че обмисля дали да се кандидатира на изборите от партията на Йоси.

— Ако дори съвсем малко прилича на баща си, ще постигне огромен успех. Йоси сигурно е един от малкото израелски политици, които виждат, че сегашната политика не може да успее.

Алегра кимна.

— Твоят приятел Ахмед Сартави има подобни възгледи и изглежда, че обикновените палестинци започват да приемат неговия начин на мислене. Той смята, че ако успее да създаде палестинска държава, воюващите групировки също ще се присъединят.

— В известен смисъл смъртта на Ясер Арафат разкъса порочния кръг — отбеляза Джовани. — На обикновените палестинци им е дошло до гуша от насилието, на израелците също. В хора като Ахмед Сартави е единствената надежда за мир, както и като Йоси. — Италианецът си спомни за риболова. — Пратих на Ахмед своите най-добри пожелания за палестинските избори и се моля за него.

— Ще се срещнете ли, докато си тук?

— Много ми се иска, но някой от по-фанатичните му противници може да използва това срещу него. Мар’От демонстрира, че мюсюлмани и християни могат да живеят в мир, но дори там промяната се извърши постепенно и хората трябва да имат време, за да се приспособят. Сигурна ли си, че Давид не иска да вечеря с нас?

— Абсолютно. Той знае, че имаме нужда да останем сами, за да наваксаме пропуснатото. — Алегра постави ръка върху неговата. — Дължа ти обяснение… след всичко, което преживяхме заедно. Изпитвам угризение, че съм изневерила на дружбата ни.

— Излишно е — отвърна Джовани. — Особено след онова, което се случи.

— Надявам се, че и ти не се чувстваш гузен за това. Беше прекрасен миг.

— Чувствам се гузен, че исках още много такива мигове — кисело се усмихна той. — Знам, че го отричаш, обаче бях гузен, когато толкова внезапно напусна Църквата. Това ли беше причината?

— Не. — Спомените я връхлетяха.

Усмивката на Джовани се стопи, когато Алегра му описа събитията от онази ужасна нощ в Милано.

— Страшно съжалявам — промълви накрая той. — Защо не ми каза?

— Бях в шок, Джовани. Мислех, че съм ти изневерила. Трябваше ми много време, за да видя всичко в перспектива.

— Петрони трябва да си понесе наказанието за това. Прекалено дълго крием такива неща в Църквата.

— Ще ми се да можеше, но това означава само моята дума срещу най-могъщия кардинал в цялата Католическа църква. Реакцията на Ватикана ще бъде ужасна.

— Да, но все повече хора ни напускат. Виж какво се случи в Бостън. Църквата от години закриля педофили и други сексуални изроди. В края на краищата кардиналският сан не освобождава никого от отговорност. Ще можеш ли да поемеш последиците?

— Ако смятах, че това ще го изправи пред правосъдието, разбира се — предизвикателно заяви Алегра.

— Тогава трябва да помислим как да го направим. Дотогава може би ще успея да го пипна на друг фронт.

За пръв път, откакто го познаваше, Алегра чуваше, че Джовани възнамерява да „пипне“ някого.

— Петрони и Ватиканската банка отдавна въртят тъмните си далавери — продължи той. — Спомняш ли си, разказвах ти, че точно преди да го убият, папа Йоан Павел уволни своя държавен секретар.

— И че се е канил да уволни Петрони и да разследва Ватиканската банка — кимна Алегра. — Отлично си спомням.

— Навремето главата на масонската ложа „Пропаганда две“ беше Джорджо Феличи, сицилиански главорез, който действаше под прикритието на милански банкер. Сега оглавява наследницата на П2 — П3, обаче, освен това разширява банковия си бизнес. По-рано имахме много доходоносна малка банка във Венеция, Банко дел Сацердозио.

— Свещеническата банка ли?

— Тя е създадена след Втората световна война от група богати венециански католически банкери, за да дава нисколихвени заеми на мизерстващите работници в лозята и на центровете за инвалиди и бедни във Венеция. Банко дел Сацердозио беше една от най-добре ръководените и доходоносни банки в Италия и Ватиканът притежаваше петдесет и един процента от акциите, за да не допусне някой да я овладее. Миналия месец акциите бяха продадени на Джорджо Феличи и той обяви за просрочени всички заеми.

Очите на Джовани гневно заблестяха при спомена за митинга, на който беше присъствал преди месец в малък лозарски масив, един от десетките, сгушени в южните подножия на скалистите заснежени върхове на Доломитите. Митинг, който разкриваше отчаянието и безнадеждността на местните хора, изправени пред перспективата някакъв безлик конгломерат коравосърдечно да отнеме прехраната и издръжката на семействата им.

— Ако знаех, щях да отида при папата и да отложа продажбата — рече Джовани.

— Сега не може ли да отидеш?

Той поклати глава.

— Преди няколко години Петрони участва в назначаването на Джорджо Феличи за финансов съветник на папата, затова имам нужда от доказателство. Започнах вътрешно разследване и когато събера достатъчно улики, ще отида при светия отец и ще настоя за цялостно разследване на Ватиканската банка.

— Папата може да възрази — отбеляза Алегра. — Особено ако го съветва Феличи.

— Феличи има силни връзки с мафията и Църквата би трябвало да прекрати всякакви отношения с него — с едва доловими стоманени нотки в гласа заяви Джовани. — В миналото сме притежавали компании, които са произвеждали бомби, куршуми и танкове, както и контрацептиви. Единствен критерий за притежаването на акции е била изгодата и подозирам, че пак е така. Ако папата не направи нужното, за да премахне тази помийна яма от собствения си двор, ще призова за публично разследване.

Щеше да прибегне до това само в краен случай, ала Алегра знаеше, че той няма да се поколебае.

— Неведоми са пътищата Господни — мрачно рече кардиналът. — И кой знае, ако разследването доведе до отстраняването на Петрони, може би дори ще успеем тихичко да измъкнем преписа на свитъка Омега от неговото скривалище в Тайния архив. След онова, което ти е сторил, той заслужава да лежи в затвора. Копеле.

Алегра за пръв път го чуваше да ругае.

— Само че няма да се зарадваш много, ако чуеш какви думи отправих към Господ — въздъхна тя.

Усмивката му донякъде възвърна предишната си топлота.

— Струва ми се, че Той ги е чувал и по-рано. Това ли ти отне вярата?

Младата жена утвърдително кимна.

— Обаче напоследък все си мисля, че около мен има нещо много могъщо. Просто не е католическо.

Джовани се усмихна.

— Не си изгубила вярата си, тя има много различни форми.

Алегра иронично го погледна.

— Това звучи доста странно от устата на един кардинал — усмихна се и тя. Изведнъж се почувства като едно време в „Ла Пицария Милано“. Двамата започваха да се отпускат в компанията един на друг.

— Не чак толкова. Промених се много, откакто бяхме в Милано. Престоят ми тук, в Йерусалим и Близкия изток, ми даде време да размишлявам и ме научи на доста неща. Запознах се с хора като Ахмед, които ме накараха да осъзная, че изповядват вярата си също толкова искрено, колкото и католиците. Според мен нашата доктрина, че католическата вяра е „единственият верен път“, причинява голяма вреда. Докато дойде време да си замина, бях стигнал до извода, че пътищата до Омегата и вечността са няколко и че Библията е само един от пътеводителите.

Духът се усмихна.

— И аз размишлявах много след убийството на професор Росели — отвърна Алегра. — Загубата му беше огромна, не само за „Ка Гранда“. Какво смяташ за неговата теория за произхода на ДНК?

— От гледна точка на научните аргументи тя е повече от вероятна, но подобно на много от наистина великите мислители в света, Крик и Росели много са изпреварили времето си. Повечето хора толкова са потънали в своите проблеми, че им е трудно да си представят дори отдалечените краища на собствената ни планета, камо ли че някъде из милиардите други галактики съществуват по-висши цивилизации.

— Способни да пратят кораби до други планети в космоса, надявайки се да посеят живот — добави Алегра. — Съгласна съм с теб. Когато комфортът им бъде нарушен, хората се чувстват застрашени и непосредствената им реакция е да отрекат всичко това като безсмислица. — Тя се наведе напред и сниши глас. — „Истината винаги излиза наяве“, това бяха твоите думи, когато осъзна, че няма да успееш да докажеш, че във Ватикана има препис на свитъка Омега. Когато убиха професор Росели, търсенето на истината се превърна в цел на живота ми и сега направих малка крачка напред. Знам, че ще го запазиш в тайна — с Давид открихме нов свитък от Мъртво море.

И Алегра тихо му разказа за находката.

— Това е чудесна новина — прошепна накрая Джовани. — Въпреки че е само списък, потвърждението, че съществуват повече преписи на свитъка Омега, само по себе си е прекрасно откритие.

— Проблемът е, че даже да намерим друг препис на свитъка Омега, от Ватикана ще се борят със зъби и нокти да се сдобият с него. И ако успеят, ще го скрият. Най-малкото ще проведат неистова кампания да го обявят за фалшификат и много хора ще им повярват.

— Вярно е, затова ще ви направя едно предложение. Ако го откриете, аз ще бъда повече от щастлив да участвам в официалното изявление, където и да го дадете, и лично ще се погрижа за откритото обсъждане на свитъка в Църквата. По-късно, когато във Ватикана най-малко го очакват, ако се открие преписът в Тайния архив, те ще бъдат принудени да дискутират истината.

На Алегра й се зави свят от радост. С Давид бяха замисляли тъкмо това и тя се питаше как да повдигне такъв деликатен въпрос. А сега Джовани сам им го предлагаше. Бе подценила неговия интелект и макар само за миг, тя даде основание на Давид да ревнува.

— Хората като Петрони няма ли да ти попречат? — попита Алегра.

— Не, ако просто го направя. Време е Църквата да разреши свободомислието, иначе истинското Христово послание ще бъде изгубено завинаги.

Малко след като напуснаха ресторанта и се запътиха към Стария град за по чашка при Патрик О’Хара, Джовани и Алегра бяха последвани от добре облечения арабин.

Наблизо Том Шуайкър се готвеше да направи репортаж за следобедния бюлетин в Ню Йорк. Ватиканът не проявяваше признаци за отстъпление нито по въпроса за датировката на свитъците от Мъртво море, нито за осигуряването на достъп на хората, които можеха да докажат истината.

— Десет секунди, Джералдин… и камера…

— Включване на Том Шуайкър от Йерусалим. Изглежда, че се усилва натискът за хвърляне на повече светлина върху свитъците от Мъртво море, Том.

— На два фронта, Джералдин. Първо, датировката на свитъците, и второ, достъпът до тях. Преди няколко дни зададох тези въпроси на един от световноизвестните учени в областта, монсиньор Дерек Лоунърган.

За такъв надут самохвалко, Дерек Лоунърган прояви странна неохота да даде интервю, обаче Том настоя, ловко гъделичкайки самолюбието му и загатвайки, че ще бъде голяма загуба, ако се чуе само едната страна на историята. Самолюбието на Лоунърган се оказа лесна мишена.

— Монсиньор Лоунърган, вие вече дълги години решително защитавате ватиканската датировка на тези свитъци, а именно двеста години преди Христа. Сега обаче е оспорено основанието за този консенсус. Още ли държите на своята датировка?

— Няма никакво съмнение, мой човек. Тия свитъци със сигурност са от втори век преди Христа. Няма абсолютно никакво съмнение.

— Едно от основанията ви за датировката са монетите, открити в района на Кумран, нали така?

— Естествено. — Лоунърган вирна брадичка и покровителствено изсумтя срещу камерата, все едно всеки глупак трябваше да знае отговора на този въпрос. За миг ъгълът на ярките прожектори освети моравия белег, скрит под неподдържаната му брада.

— И все пак първият директор на L’Ècole Biblique твърдеше, че е открил монета с инсигниите на десети римски легион, но когато е била проучена от безпристрастни експерти, се оказало, че тя не само не е на десети, но и на който и да е друг легион, а е от Ашкелон и датира от седемдесет и втора година след Христа.

Лицето на Дерек Лоунърган започна да придобива цвета на белега му. Ясно се виждаше, че е бесен и на въпроса, и на необходимостта да му отговори.

— Касае се за злополучно недоглеждане и монетата явно е била хвърлена в руините много по-късно от случаен минувач — гневно отвърна той.

— Нима? И все пак на директора му бяха нужни повече от пет години, за да се поправи. — Учтивият, спокоен, почти небрежен подход на Том постигна търсения ефект. Лоунърган бе на ръба да избухне. — Един последен въпрос, монсиньор. Вярно ли е, че са били нужни почти шест месеца, за да бъде отговорено на заявката на двама учени за работа в музея?

— Израелският и италианският учен, за които говорите, са получили всестранно съдействие. — Видимият му гняв правеше отговора му още по-неубедителен.

— Благодаря, че участвахте в „Международен кореспондент“, монсиньор Лоунърган.

Том изключи микрофона си и тръгна към паркинга на Рокфелеровия музей. Чудеше се какъв натиск е нужен, за да накара Лоунърган да отстъпи, и съответно да принуди човека, който го командваше, да позволи достъпа до свитъците. Смущаваше го също усещането, че някога е срещал Лоунърган — усещане, което ставаше все по-силно, откакто беше забелязал белега на бузата му. Журналистът в него взе връх и той реши да открие липсващите части от мозайката.

38.

Рим

Лоренцо Петрони с растящо отчаяние прочете разузнавателния доклад за вечерята на доктор Басети и кардинал Донели в Йерусалимския ресторант. Изборът на момент означаваше всичко и времето изтичаше. Скоро щеше да събере кардиналите от Курията във връзка с влошаващото се здраве на папата и вероятността за оттеглянето му. Беше убеден, че изправени пред опасността папата, а в резултат и Светата църква да изпаднат в кома, ще успее така да манипулира кардиналите, че да постигнат съгласие. Всички тези усилия обаче щяха да бъдат напразни, ако неговата кандидатура не останеше абсолютно неопетнена.

Петрони закрачи напред-назад из кабинета си. Знаеше, че целта на живота му може да се провали поради различни причини и до този момент вярваше, че напълно ги контролира. Поне жената не бе открила истинския свитък Омега, но трябваше да я държи под постоянно наблюдение. Що се отнасяше до обвиненията в изнасилване, той беше убеден, че може да ги отхвърли просто като отрече. Дори може би щеше да успее да ги използва в своя полза, привличайки съчувствие заради тази страхлива и напълно безпочвена атака срещу един почтен представител на Църквата. Ако се наложеше, с пари щеше да осигури свидетели, помисли си кардиналът, и започна да разработва темата — как Басети напуснала своя орден, за да се отдаде на разгулен живот и секс, искайки да вреди на хората, които са запазили непорочността си.

Донели бе друг въпрос. Знаеше, че ако успее да започне разследване на Ватиканската банка, венецианският патриарх ще го довърши. Това означаваше да поеме изключително голям риск, каза си Петрони, но също толкова голям бе залогът за ключовете на свети Петър и докато обмисляше изхода от това положение, адреналинът нахлу във вените му. Към Донели щеше да се наложи да приложи „италианско решение“. Жуженето на интеркома внезапно прекъсна мислите му.

— Петрони.

— Даниъл Къркпатрик от Си Си Ен е на втора линия, Ваше Високопреосвещенство.

— Лоренцо, come stai?

— Bene, grazie, e tu? — спокойно отвърна Петрони, автоматично преминавайки на дипломатичен режим.

— Благодаря, Лоренцо.

— Какво има?

— Пак Шуайкър. Проучва миналото на монсиньор Лоунърган, твоя представител в Йерусалим.

Петрони присви очи.

— Какво го интересува?

— Моите източници тук са сигурни, Лоренцо. Явно смята, че Лоунърган се е представял под друго име в някаква енория в Айдахо.

— Много ми е трудно да го повярвам, Даниъл, но ще направя нужните справки и ще ти се обадя.

— Ще съм ти много задължен, Лоренцо. Такива обвинения може да са много вредни за Църквата.

Настроението на Петрони се развали — поредният фактор от миналото му заплашваше да дестабилизира борбата му за ключовете на св. Петър още преди да се опита да манипулира конклава и изборите. Първо разследването на Ватиканската банка, а сега и това. Сякаш всички космически ветрове се обединяваха срещу него и мислите му запрепускаха, докато търсеше начин отново да овладее положението. Той отключи горното чекмедже на бюрото си, извади трийсет и осем калибровата берета „Чийта“, която държеше в кожена кутия, и се прицели в отсрещната стена на просторния си кабинет. Подобно на разследването на Ватиканската банка, ровичкането в миналото на Лоунърган, което щеше да разкрие участието на самия Петрони, можеше да провали кандидатурата му за папския престол, а той не можеше да го допусне. Навярно все още нямаше необходимост да убие журналиста, обаче ако онзи прекалено се приближеше до истината като Донели, щеше да се наложи. Като имаше предвид какво е заложено, държавният секретар реши на другата сутрин да поговори с Феличи. Избраното място за среща го накара да се усмихне. Сицилианецът можеше да дойде във Ватикана, само че не в неговия кабинет.

Църквата трябваше да се върне към дните преди Втория ватикански събор, когато нейната власт не беше оспорвана. Не биваше да допусне да успее нито Донели, нито Шуайкър, каквото и да му струваше това. В крайна сметка имаше само едно решение, което бе гарантирано.

Петрони влезе в базиликата „Сан Пиетро“ отдолу, през лабиринта от подземни проходи, които водеха към катакомбите под най-прочутата черква в целия християнски свят, незабелязан от тълпите туристи. Появявайки се иззад редицата изповедални, кардиналът се запъти към крайната, която беше запазил за себе си, и се вмъкна през задната врата. Той дръпна завесата, включи надписа „Occupato“52 и зачака.

Туристите навън прииждаха и си отиваха през Пиаца Сан Пиетро и през грамадните бронзови врати на базиликата, украсени през 1439 г. от Филарете с библейски релефи. Джорджо Феличи си погледна часовника, признателен за анонимността, която му осигуряваше навалицата. Кой знае защо изпитваше необичайна нервност. Разбираше необходимостта да се срещнат извън кабинета на Петрони и се възхищаваше на безпощадната дързост на държавния секретар. Даже някак си да се разчуеше за срещата, което беше крайно малко вероятно, тя можеше да се обясни с молба за изповед. Сигурно това бе причината за нервността му. Феличи не се беше приближавал до черква от малък, камо ли да влезе в „Св. Петър“. Той се вля в опашката пред детекторите за метал. Понякога обискираха отделни посетители. Днес нямаше оръжия.

Надписът над малката изповедалня с тъмна ламперия светеше, както и очакваше. Той небрежно се озърна наоколо. Никой не проявяваше и най-малък интерес към него и Джорджо се шмугна вътре.

— Прости ми, отче, защото съгреших — прошепна сицилианецът уречената парола, завършвайки с: — … и много от греховете ми бяха грехове на Мамона. — Петрони, мрачно си помисли Феличи, имаше странно чувство за хумор.

— Появиха се още два проблема и всеки от тях може да направи положението неовладяемо — започна направо по същество Петрони. — Има един журналист, Том Шуайкър…

Джорджо внимателно изслуша инструкциите за кореспондента на Си Си Ен в Близкия изток и нервността му постепенно се стопи. Доловил отчаянието на държавния секретар, той възвърна предишната си прозорливост и се зачуди защо някакъв репортер представлява толкова голяма опасност за Ватикана.

— Добре че в тая епоха на мобифони проследяването е лесно — спокойно рече той накрая. — Ако се наложи да предприемем последната стъпка, убийствата са нещо обичайно в Йерусалим, въпреки че тоя журналист е изтъкната личност и няма да е толкова просто.

— Si. Втората задача е още по-трудна — предупреди го Петрони.

— Втората задача наистина е далеч по-трудна — съгласи се сицилианецът, след като го изслуша. В кръговете на убийства и интриги, в които се движеха членовете на П3, Джорджо Феличи се беше научил да не се изненадва от различните заплахи, които се налага да бъдат елиминирани, ала сега за пръв път от него искаха да убие кардинал.

— Понякога сме си имали работа с провинили се видни банкери и промишленици, обаче се опитваме да го избягваме. Убийството на влиятелен човек може да направи живота адски некомфортен и очистването на кардинал няма да е изключение от това правило. Ще има неприятни последици.

В настъпилото мълчание Феличи грешно заключи, че Петрони просто се бори за ключовете на Петър. Дребният сицилианец имаше богат опит в премахването на конкуренти, както за свое нещастие бяха установили фамилиите Бонтате и Бускета в Палермо. Сега той долови уязвимост у Петрони от другата страна на изповедалнята и зелените му очи проблеснаха в сумрака.

— Даже конклавът да не те избере, пак ще ни бъдеш полезен като кардинал — снизходително рече той.

Държавният секретар мрачно се усмихна. Джорджо Феличи беше пионка, при това особено гадна, обаче щеше да му даде добър урок.

— И така да е, Джорджо, не става въпрос само за конклава — тук е заложено собственото ти оцеляване.

— На теб може да ти е неприятно да изгубиш изборите, дори от човек като кардинал Донели, обаче се съмнявам, че това ще се отрази на мен.

— Но разследването на Ватиканската банка ще ти се отрази и причината да те пратя срещу кардинал Донели е това, че той започна проверка на закупуването на Банко дел Сацердозио. Ако го изберат за папа, разследването на Ватиканската банка ще задълбае доста надълбоко.

Джорджо Феличи се почувства така, все едно е получил ляво и дясно кроше от Майк Тайсън в разцвета на силите му. Както бе коленичил, той неловко се размърда, проклинайки робската поза на изповедалните.

— Това никога не бива да се допуска — изсъска сицилианецът.

— Овладяването на Свещеническата банка във Венеция може и да ти е донесло много пари, приятелю, обаче прекратяването на нисколихвените заеми ще ти се върне тъпкано. — При други обстоятелства кардинал Петрони изобщо нямаше да помисли за енориашите на венецианския патриарх, но сега трябваше да натрие носа на дребния сицилианец със собствената му алчност. Знаеше, че организирането на убийството на Джовани Донели може да се окаже трудно, освен ако Феличи не е приклещен в ъгъла, и искаше да направи този ъгъл колкото може по-тесен.

— Кардинал Донели трябва да стане жертва на злополука — спокойно заяви държавният секретар, сякаш взимаше решение да избави куче от мъките му.

— Журналистът е достатъчно труден, какво остава за кардинала? Да не си се побъркал? — Джорджо вече беше бесен и зорко, като притиснат в ъгъла плъх, търсеше изход от положението. — Имаш ли представа колко ще струва това? Цената ще се измерва в милиони.

— Цената не е проблем, приятелю — отвърна Петрони. — Ватиканската банка ще плати, но ако се стигне дотам независими власти да отворят счетоводните книги, ще прекараш остатъка от живота си зад решетките.

Джорджо Феличи дълго мълча.

— Ще ти се обадя — рече накрая той. — Тоя път ще бъде изключително трудно.

39.

Йерусалим

— Добре дошли в Рокфелеровия музей. Или трябваше да кажа „Добре дошли повторно“. — Дерек Лоунърган имаше навика да се усмихва, без да показва зъбите си. — Малко ни смути цялата тая шумотевица в медиите, обаче това е политика, предполагам — подхвърли през рамо той, докато Давид и Алегра следваха „клатушкащото се расо“ по коридора към кабинета му.

— Недей — безмълвно произнесе с устни Алегра към Давид, който си придаде невинно изражение. Тя инстинктивно знаеше, че израелецът пак ще пусне нещо от типа на „готино дупе“ и ще я разсмее.

— Доколкото разбрах, ще работите при нас през следващите шест месеца.

— Всъщност изследователският проект е четиригодишен — поправи го Давид.

— Нима? Още по-добре, не знаех, че ще останете тук толкова време — излъга Лоунърган. — Все още обработваме заявката ви, така че ще го вземем предвид.

— До кои свитъци ще получим достъп? — рязко попита археологът, решен да изкопчи нещо конкретно.

— Тая седмица заминавам за петмесечни лекции в Европа — избегна отговора свещеникът. — Адски досадно, обаче, тъй като съм всепризнат авторитет по тия неща, съвсем естествено е големите световни университети да настояват за значителна част от времето ми. Така ще имате възможност да се настаните тук и да започнете да четете. Когато се върна, ще обсъдим подробностите. — Лоунърган си погледна часовника. Пет без двайсет. — А сега ме извинете, имам друга среща. Ще помоля някой да ви заведе на работното ви място.

Дерек Лоунърган беше превърнал отиването в недалечния Подземен бар в произведение на изкуството. Петнайсет минути след като излезе от Рокфелеровия музей, той вече се намираше в сутерена на хотел „Американ Колони“.

— Още едно уиски, доктор Лоунърган? — любезно попита барманът, когато свещеникът пресуши първата чаша.

— Естествено, Абдула, мислех, че не се налага да питаш. — Дерек Лоунърган беше в отлично настроение. Големите аудитории в Европа го очакваха.

— Чиста чаша. — Арабинът замени празната и му наля щедра доза „Тюламор Дю“.

В стаичката зад бара Абдула внимателно сложи мръсната чаша на Лоунърган на една висока лавица. Нямаше представа защо му е на американския журналист, но отдавна се бе научил да не задава въпроси и просто с учтива усмивка беше прибрал двестате шекела в джоба си.

Седмица след като Лоунърган замина за Европа, Давид реши да се опита да узнае какво крие свещеникът в хранилището на Рокфелеровия музей. Имаше голям риск и ако го хванеха, щеше да провали кариерата си, ала в миналото бе поемал и по-големи рискове и имаше силно предчувствие, че си заслужава.

На излизане от музея, отивайки на обяд във вътрешния двор с Алегра, той усмихнато поздрави охраната.

— Здравей, Хафиз!

— Здравейте, доктор Кауфман.

— Как са децата?

Пазачът работеше в музея от двайсет години и Давид искрено обичаше стария палестинец. Хафиз имаше четири деца и през всички тези години бе взимал двойни смени, за да събере пари за тяхното образование. От осем до три дежуреше на входа и отгоре на това по три нощи седмично патрулираше с кола. И се смяташе за щастливец, тъй като малцина палестинци в Израел имаха работа.

— Добре са, благодаря, доктор Кауфман. Приеха Абдул в университета — гордо се ухили той.

Алегра наблюдаваше Давид, който дружелюбно си приказваше със стария пазач, без да обръща внимание на туристите наоколо. Подозираше, че е започнала да се влюбва в него. Бяха се сближили за толкова кратко време, че често сякаш знаеха точно за какво си мисли другият.

— Много обичам Хафиз, а и понякога човек може да научи много от охраната — отговори на въпроса й той още преди да го е попитала какво замисля. Израелецът се надвеси над нея, преструвайки се, че я милва по тила, докато й нахвърляше плана си.

— Мислиш ли, че ще успеем да го направим?

— Нямам намерение да те изложа на такъв риск — заяви Давид, — обаче трябва да се добера до истината.

— Първо на първо — отсече Алегра, — ще го направим заедно, затова започни да говориш в множествено число. И второ, как ще избегнем всичките тези охранителни камери?

— Ще работим до късно и ще го направим, след като затворят входа и останат само външните патрули. Там долу има само една камера и тя може да бъде обезвредена. Нали знаеш, разговорите с охраната не са само „сладки приказки“.

Тъмните очи на Алегра развълнувано заблестяха.

— Наистина ли смяташ, че можем да проникнем в хранилището?

— Ако редник Силберман беше тук, това нямаше да бъде никакъв проблем. Но пък и аз, като всички добри ученици, не съм преставал да се упражнявам.

Червеният сензор за движение високо на отсрещната стена се задейства, докато Давид проверяваше дали Хафиз си е тръгнал от фоайето. Останал доволен, той се върна да вземе Алегра и малката чанта, с която беше дошъл сутринта.

— Сложи ли си ръкавиците?

Тя кимна. Първоначалната й възбуда се бе сменила с нервност.

— Поставили са охранителната камера на адски тъпо място — отбеляза Давид на влизане в същия коридор, който беше извървял с оръжие в ръце преди толкова много години. — Можем да се приближим отзад и аз спокойно ще я стигна. — Той извади парче черен плат от чантата си, покатери се върху един от широките первази точно под камерата и покри обектива.

— Няма ли да заподозрат нещо?

— Възможно е, но какво от това? Ще проверят в хранилището, ще видят, че нищо не липсва, и ще си помислят, че камерата се е повредила. Хранилището не се е променило от трийсет и осма година. Съмнявам се, че охраната е силната им страна.

Пред погледа на Алегра Давид извади от черната си чанта стетоскоп. Имаше го от Йосиф Силберман, както и комплекта шперцове, подарък за спомен, когато касоразбивачът бе напуснал армията, за да постъпи в Мосад. Давид завъртя шайбата наляво, за да освободи обръщача, а после — един оборот надясно, докато чу изщракването на механизма, точно както го беше научил Силберман.

— Последното число още е двайсет и пет — съобщи той. — А обръщачите са само три. — Трябваха му двайсетина минути, за да чуе тихия звук на последния обръщач. Два пъти повече, отколкото на Йосиф Силберман, но Давид бе много доволен от себе си, докато завърташе колелото, за да отвори големите резета.

Сърцето на Алегра бясно туптеше. Израелецът изглеждаше спокоен, ала възбудата от откритието се отразяваше в очите му, когато включи осветлението и се огледа наоколо.

— Виж! В отсрещния ъгъл — посочи Давид към очукан червен куфар с надписи „Лоунърган“ и „Лично“, и заключен със стар пиринчен катинар.

Той извади гаечен ключ и малък шперц от чантата си и с тяхна помощ провери здравината на пружините на катинара. Останал доволен от резултата, археологът леко започна да върти ключа и като приложи „търкащия“ метод на Силберман, задвижи шперца назад-напред, постепенно увеличавайки натиска, докато всички щифтове застанат в една линия. Накрая катинарът изщрака и скобата му се освободи.

— Все повече се усъвършенствам — ухили се Давид и повдигна капака на куфара.

Алегра само поклати глава и се усмихна. Вътре беше ковчежето от маслиново дърво — комисионата на Лоунърган, задето бе уредил Ватиканът да купи за петдесет милиона долара непокътнатия препис на свитъка Омега.

Давид тихо подсвирна с уста.

— Фрагменти. Стотици.

— Какво има тук? — Алегра посочи трите фрагмента в найлоновото пликче, залепено от вътрешната страна на капака.

— Не знам, обаче има само един начин да разберем. — Той извади пинсети от чантата си и измъкна трите фрагмента върху един недалечен сандък.

Веднага позна елинистическото гръцко писмо.

— Алегра! Свитъкът Омега! Тук е! — възкликна Давид, без да откъсва очи от фрагментите. — На елинистически гръцки е, а Омега е единственият свитък от Мъртво море, написан на този език. Посланията на Омега са насочени към целия свят.

Трите фрагмента ясно показваха, че останалата част от свитъка може да се намери сред другите, но това можеше да бъде направено от човек с изключителни умения и много време.

— Онзи кретен Лоунърган през цялото време го е знаел — дълбоко замислен, рече Давид.

— Въпросът е как да измъкнем това ковчеже оттук — напомни му Алегра.

— Никъде няма да го носим — заяви накрая той и извади няколко големи найлонови плика от чантата си. — Ще го оставим в куфара. Тази нощ ще приберем фрагментите в нашия сейф и утре ще ги разгледаме на светло.

— Не е ли малко опасно?

— Не толкова, колкото да ни спре нощният патрул.

Давид внимателно прехвърли фрагментите в пликовете, заключи куфара и затвори голямата врата на хранилището. Той смъкна черния плат от камерата и двамата се върнаха обратно по коридора.

Докато вървяха към паркинга, от мрака се появи човек.

— Работите до късно, а, доктор Кауфман?

Кръвта на Алегра замръзна във вените й.

— За лошите няма почивка, Хафиз — усмихнато отвърна Давид.

— Много съжалявам, че трябва да ви попитам, но имате ли нещо против да хвърля един поглед на куфарчето ви? Напоследък в музея имаме дребни кражби и макар да съм сигурен, че не крадете химикалки и кламери, началството настоява да претърсваме всички, които напускат сградата. — Ясно се виждаше, че Хафиз е смутен, разкъсван между дълга и лоялността към Давид.

— Ни най-малко, Хафиз, ни най-малко — отвърна археологът и разтвори куфарчето си върху предния капак на Онслоу.

40.

Йерусалим

Биохимическата лаборатория, която им беше предоставил Еврейският университет, разполагаше с най-новата техника за ДНК анализ.

— Да започваме, учителко — с неустоима усмивка предложи Давид.

— Преди двайсет години нямаше да можем да го направим. — Алегра стоеше пред черна дъска.

Израелецът я бе помолил да му обясни как ДНК анализът ще им помогне да разгадаят тайните на свитъците от Мъртво море.

— ДНК, или дезоксирибонуклеиновата киселина, изглежда така — продължи тя и начерта дълга стъпаловидна спирала на дъската. — Пергаментът от козя кожа, върху който есеите са писали документите си, е толкова стар, че всякаква ДНК се е разложила до такава степен, че веригите са съвсем къси и не са достатъчни за анализ. Но през хиляда деветстотин осемдесет и трета американският биохимик Кари Мълис разработи метода на полимеразна верижна реакция, при който се получават копия на ДНК, за да имаме достатъчно материал за изследване.

— Значи въпреки че фрагментите в куфара не съдържат много ДНК, ти можеш да възпроизведеш още от остатъците, така ли?

— Точно така. И може би няма да е толкова трудно, колкото предполагах отначало. Ако си прав и свитъците са само три — Исая, евангелието от Тома и свитъкът Омега, има вероятност да съществуват само три различни ДНК. И това ще превърне хилядите кошмари в три много по-малки загадки.

— Ако допуснем, че са използвали само три кози кожи — посочи Давид.

Алегра се замисли.

— Даже да намерим четвърта или пета кожа и да успеем да определим от кой свитък произхожда, единствената ни грижа ще бъде дали е част от свитъка Омега. Освен това вече имаме отлично начало, защото разполагаме с ДНК от свитъка Омега — от плика, залепен от вътрешната страна на капака на куфара.

— Лоунърган ще се върне след малко повече от четири месеца, ще ни стигне ли времето? — попита израелецът.

— Тъй като фрагментите са страшно много, ще трябва да прекарваме дълги часове тук, но четири месеца би трябвало да са ни достатъчни. С техниката в лабораторията можем да обработваме едновременно почти четиристотин проби. Това дава близо три милиона основи на ден, а тук става въпрос за количества, които се измерват в пикограмове.

Давид направи измъчена физиономия.

— За да ти дам лаишка представа — усмихна се Алегра, — в една десета от една милионна от литъра човешка слюнка има достатъчно ДНК, за да се определи човешка генетична верига. Следователно не се налага да унищожаваме текста във фрагментите. Трябва ни само микроскопично количество за копиране и анализ на веригите.

Тя му описа стъпка по стъпка целия процес и му обясни, че пробите се охлаждат, за да може отново да се образува двойна спирала и че се добавят ензими, които разчитат веригите и ги уголемяват чрез верижна реакция.

Въпреки че Давид изпълняваше ролята на младши лаборант, всичко това щеше да отнеме време. Време, с което може би не разполагаха.

Майк Маккинън влезе в Подземния бар в момента, в който Том Шуайкър си поръчваше бира.

— Майк! Добре дошъл — поздрави го журналистът и му подаде ръка. — Нека са две бири, благодаря, Абдула.

С бира в ръка двамата мъже се запътиха към едно от свободните сепарета. Не пропуснаха да забележат двете красиви жени, които си приказваха в единия край на бара.

— Хубави крака — озърна се назад Майк. — По кое ли време отварят?

— Не си се променил. А и те като че ли са сами.

— Да се надяваме. Наздраве!

— За твое здраве!

— Имал ли си някакви връзки с ФБР, Майк? — попита Том, след като отпи глътка бира.

— Колкото искаш. Зависи за какво ти трябват.

— Нуждая се от услуга. Трябва да проверя едни пръстови отпечатъци. Подозирам, че са на човек, когото познавах в един свой предишен живот.

— Това не би трябвало да е много трудно — отвърна Майк. — Дай ми ги и ще ги пратя с дипломатическата поща на едно приятелче.

— Мерси, признателен съм ти. Как беше във Вашингтон?

Джорджо Феличи се вмъкна в бара и като се криеше зад една голяма колона, незабелязано се настани в съседното сепаре.

— Точно толкова кофти, колкото си го спомнях — мрачно заяви агентът. — Не съм виждал Управлението в по-лоша форма през всички години, откакто съм на работа в него. Разузнаването вече не е важно за политиците. Багдадските момчета в Пентагона променяха всичко, което им пращах, за да отговаря на решението за атака, което вече бяха взели.

През годините между двамата мъже се бе установило доверие — нещо изключително необикновено между агент от ЦРУ и журналист и също толкова ценно за тях. Том проверяваше сведения, получени от други източници, и получаваше вътрешна информация за това какво става в Управлението. Майк получаваше също толкова стойностни данни от репортера. И двамата нямаха време за егоистични политици, нито пък разкриваха източниците си.

— Малко като британците и техните „четирийсет и пет минути до атаката срещу Хародс“, което се оказало времето, нужно на Саддам да вкара в действие минохвъргачките — ухили се Том. — Военната операция в Ирак беше толкова дебелашка и тромава грешка, че успяхме да избием над сто хиляди цивилни. Повечето иракчани ще се радват да ни видят гърба и ислямските фундаменталисти се кефят максимално — мрачно добави той.

— Гледах репортажа ти за свитъка Омега. Смяташ ли, че има връзка между фундаменталистите в Близкия изток и свитъка? — попита Майк.

Журналистът утвърдително кимна.

— Да, и не само в Близкия изток. Тук има двама математици, които разшифроват библейски ръкописи. Рипс работи върху Тората, а Йоси Кауфман анализира свитъците от Мъртво море и смята, че възходът на ислямския фундаментализъм и свитъкът Омега определено са свързани помежду си.

— Мислиш ли, че тия шифри наистина съществуват?

— Да. Методът се изразява в изолиране на всяка трета или четвърта буква от древния текст, „прескачащ шифър“, както го нарича Рипс. По-рано смятах, че можеш да го приложиш и към речника и да получиш същия резултат, обаче тия момчета не си поплюват и според Кауфман в свитъка Омега е скрито предупреждение, отнасящо се за ислямския фундаментализъм. Има ли нещо ново за онзи руски учен? — попита Том.

— Третяков ли? — Майк поклати глава. — За последно са го видели в Пешавар. Имаме също сведения, че един от главните помощници на Бин Ладен, Абдул Башир, е бил забелязан на афганистанско-пакистанската граница, така че, ако е свързан с Ал Кайда, Третяков спокойно може вече да е в Хиндукуш.

— Башир е голям стратег. Кауфман може да е по-близо до истината, отколкото съзнава — замислено рече Шуайкър.

— Кауфман е човекът, който се кандидатира с нова платформа срещу Шарон и Перес. Как беше… Либерална партия на справедливостта, нали така?

— Точно тя. За политик той е много различен и между нас да си остане, има доста голям шанс неговата Либерална партия на справедливостта да спечели! Подходът на Шарон граничи с бандитизъм и в крайна сметка оная стена, която той построи, ще донесе повече вреда, отколкото полза. Обикновените израелци започват да го проумяват и търсят човек, който да им даде някаква надежда.

Майк кимна с глава.

— Да. Не можеш да изкорениш стотици маслинови горички и да очакваш, че ще спечелиш сърцата и умовете на избирателите. Изборите са скоро, нали?

— Да, в началото на януари. И на палестинския фронт има известна надежда. Ахмед Сартави, който спечели палестинските избори, отлично познава Кауфман и техните мирни планове вече доста са напреднали. Те двамата наистина може да се разберат помежду си. Дори бойните групировки може да отстъпят, ако Кауфман и Сартави се договорят за палестинска държава, макар че не съм прекален оптимист. — Скептичният журналист в Том вече беше виждал всичко това.

— Какво мислиш за вероятността този свитък да бъде намерен? — попита Майк, небрежно връщайки разговора към своята задача.

Шуайкър сви рамене.

— Трудно е да се каже. Синът на Йоси — Давид, е археолог и явно е решил да го открие, както и неговата сътрудничка, доктор Алегра Басети. Преди две седмици ходиха до Кумран. Не знам дали я бива за детектив, обаче на вид тя е зашеметяваща, оня е късметлия.

Майк отиде да поръча още бира. Пътуването си струваше. „Руините“ най-вероятно бяха в Кумран и свитъкът Омега изглеждаше повече от действителен. Ако изиграеше картите си както трябва, тази командировка в Светия град можеше да се окаже още по-ценна, помисли си той.

Двете жени на бара отвърнаха на усмивката му.

— Дълго ли ще останете в Йерусалим? — попита Маккинън.

41.

Хиндукуш

Вятърът свирепо виеше извън силно охранявания пещерен комплекс, високо в един отдалечен район на Хиндукуш на границата между Пакистан и Афганистан. Величествените заснежени върхове се издигаха на височина над шест хиляди метра. Този ден температурата беше спаднала до петнайсет градуса под нулата и видимостта се свеждаше до няколко метра. Доктор Хюсеин Третяков остави тежкия метален куфар в средата на пещерата и силно разтърка ръце. Куфарът бе един от няколкото, за които новият му работодател беше платил по десет милиона долара. Повечето други вече се намираха при неактивни групи в Съединените щати, Великобритания и Австралия.

Неколцината араби се събраха около бомбата. Ръководеше ги мъж на около петдесет и пет години с непретенциозно, но скъпо облекло и безупречно бяла чалма. Хюсеин Третяков беше опознал и харесваше египетския адвокат Абдул Муса Башир и неговото тънко чувство за хумор. Двамата вече вървяха по общ път и египтянинът бе един от най-верните помощници и стратези на Бин Ладен. Бившият член на египетския Ислямски джихад притежаваше изключителни способности и Западът имаше всички основания да се бои. Ако нещо се случеше с него или Бин Ладен, Башир беше привлякъл едни от най-добрите инженери, военни, юристи и лекари в ислямския свят да продължат борбата.

— При първите атомни бомби се разцепваха атомите, отделяйки огромно количество енергия във формата на топлина, неутрони и гама-лъчи — поясни Хюсеин и изчака преводачът да свърши.

— Неутроните и гама-лъчите проникват в тялото и унищожават телесните клетки, в резултат на което загиват стотици хиляди души повече, отколкото само от взрива и топлината на ядрения взрив — продължи той. — Плутоният има период на полуразпад около двайсет и четири хиляди години. В комбинация с радиацията, топлината и мощта на ядрената куфарна бомба ще направят западните градове неизползваеми за много време.

Арабите се спогледаха. Слава богу, сега можеха да нанесат на неверниците удар, в сравнение с който 11 септември щеше да прилича на детска игра.

Третяков вдигна капака на смъртоносната ядрена бомба.

— Както виждате, този куфар съдържа добре облицован цилиндър, горивото в който се поддържа в така наречената субкритична маса, за да не избухне преждевременно. При детонация плутоният вътре се свива и когато достигне критична маса, получаваме ядрен взрив.

Доктор Третяков им раздаде диаграми на вътрешното устройство на цилиндъра и неговото плутониево ядро.

— Въпреки мора в Хирошима и Нагасаки, през петдесетте години на двайсети век учените установиха, че атомните бомби са неефикасни. Водородните бомби, които наричаме термоядрени, могат да нанесат много повече щети.

Когато им преведоха думите му, арабите отново се спогледаха.

— През последните двайсет години руските учени усъвършенстваха малките термоядрени устройства, които са способни да разрушат всеки град на света. Повечето радиация на атомната бомба е във формата на рентгенови лъчи — поясни чеченският ядрен физик. — Рентгеновите лъчи на атомната бомба могат да се използват за получаване на изключително висока температура и налягане, нужни за задействане на ядрената реакция. При термоядрените бомби първо се взривява атомна бомба в специален кожух, за да се компресира горивото — литиев деутерит и пръчка плутоний двеста трийсет и девет.

Хюсеин раздаде нов лист с диаграма на атомна бомба и ядрена бомба в кожух от уран-238, както и на последователността на събитията, които водеха до все по-големи серии неутронни емисии, кулминиращи с отделяне на още повече неутрони и топлина от литиевия деутерит и плутония-239 и с ядрен взрив, сто пъти по-мощен от онзи в Хирошима.

— Първите три цели са Ню Йорк, Лондон и Сидни — тихо заяви Абдул Башир. — Ако даде Аллах, ще успеем да ударим и градове като Вашингтон, Чикаго, Сан Франциско и Лос Анджелис. — Очите му бяха ясни, държанието — вледеняващо спокойно. — Ако британците и австралийците продължат да поддържат Съединените щати, избивайки невинни мюсюлмански жени и деца по света, ще нападнем и градове като Манчестър и Мелбърн. Какъв ще бъде ефектът от такава бомба?

Доктор Третяков предварително знаеше за първоначалните цели и раздаде обикновени пътни карти на западните градове.

— Термоядрените куфари ще унищожат всяка от вашите цели — обясни той на командната група на Ал Кайда. — Бруклинският, Манхатънският и други мостове в Ню Йорк ще се огънат и ще се стопят в Ийст Ривър. Небостъргачите ще се взривят и Уолстрийт с целия финансов квартал ще се превърне в димящи развалини. Южен Манхатън ще бъде разрушен напълно, както и останалата част от града, включително Пето авеню, Бродуей и районът около Сентръл Парк. В Лондон Трафалгар Скуеър, Уестминстърското абатство, Биг Бен, Парламентът, Бъкингамският дворец, Уестминстърският мост и всичко наоколо ще бъде изличено от картата. Завинаги.

Йерусалим

В нелегалната си квартира в Стария град Юсеф Сартави разглеждаше снимките на Еврейския университет и биохимическата лаборатория със специфичната й филтърна инсталация на покрива. Сейфът, беше го уверил лабораторният техник, бил елементарен и стар. А старите сейфове понякога се нуждаеха от ремонт. Юсеф провери адреса на фактурата. Лейбзол Сейфс Секюрити, ул. „Бен Йехуда“ 84, Тел Авив. Бланките бяха откраднати от охранителна фирма, специализирана в продажба на сейфове. Той бе избрал един от най-опитните си шофьори за изпълнението на тази задача и фирмените знаци на буса почти бяха готови. За да осъществят плана, сега имаха нужда само от окончателното одобрение за ремонт, което трябваше да дойде от администрацията на университета. Типична бюрократична мудност, помисли си Юсеф, но ако дадеше Аллах, одобрението щеше да се получи, без да породи никакви подозрения.