Свитъкът Омега

9.

Рим

Заместник държавният секретар Лоренцо Петрони беше най-влиятелният архиепископ във Ватикана. След смъртта на папа Павел VI и избора на венецианския кардинал Албино Лучани за папа Йоан Павел I, Петрони бе станал главен секретар на новия свети отец, запазвайки контрола над огромните финанси на Ватиканската банка. Нищо не влизаше и излизаше от кабинета на папата, без да го види Петрони, или поне той така си мислеше, ала днес, по-малко от месец след избора на новия папа, Лоренцо беше дълбоко разтревожен. Кардиналите от Курията бяха избрали Лучани, смятайки, че ще могат да го управляват, но тихият кардинал от Венеция не бе оправдал очакванията им. Сериозно бяха застрашени самите кариери на архиепископ Петрони и държавния секретар, френския секретар Жан Вийо.

Петрони намръщено прочете докладната записка от отец Джовани Донели, личния секретар на Негово Светейшество.

— Обмен на опит! — Ядосан, че изобщо трябва да разглежда такова предложение, когато други събития излизат извън неговия контрол, Петрони смачка докладната и я хвърли в кошчето, като се питаше кой или какво може да е подтикнало светия отец изобщо да си помисли за нещо толкова опасно, дори да откриеха подходящи хора. Сепна го тихият звън на вътрешния телефон.

— Петрони!

— Негово Светейшество би желал да ви види, Ваше Високопреосвещенство.

— По какъв въпрос?

— Според мен във връзка с предложението свещеници и монахини да следват в университет — спокойно отвърна отец Донели. Беше свикнал със сприхавостта на главния секретар.

— Всичко щеше да е много по-лесно, ако бяхме сигурни — изсумтя Петрони и прекъсна връзката, облекчен, че не го викат по въпроса, от който се ужасяваше. Той бързо се овладя и насочи мислите си към това как най-добре да отклони предложението.

— S’accomodi!20

— Искали сте да ме видите, Ваше Светейшество?

— Седни, Лоренцо. — Лучани се държеше учтиво, но необикновено студено — нещо, което Петрони не пропусна да забележи. — Онова предложение свещеници да следват в университета… Успя ли да се запознаеш с него?

— Не много подробно, Ваше Светейшество, но ще го сторя.

— Предложението си заслужава, non é vero?

— Определено, Ваше Светейшество. Макар да ми се струва, че има някои деликатни моменти, които трябва да бъдат обмислени, преди да продължим нататък.

— Например?

— Трябва да изберем подходящи хора и естествено, подходящ университет. От значение е също съдържанието на курсовете. Като имаме предвид всичко това, смятам, че ще е разумно да образуваме междуведомствена комисия, която да докладва по тези и някои други въпроси. — Лоренцо Петрони отрано бе открил стойността на междуведомствените комисии. Начело със съответния човек, в този случай самият той, такова предложение можеше да бъде погребано още преди да се изправи от земята. Ако някой си спомнеше да попита, можеше още повече да се протака с предварителен доклад, докато авторът на предложението се заемеше с нещо друго.

— Междуведомствените комисии са много полезни. Понякога — многозначително прибави папата. Не за пръв път арогантността на младия Петрони го бе накарала да подцени съперника си, а и нямаше да е за последен.

— Вече получих изключително благоприятен отговор от ректора на „Ка Гранда“, държавния университет в Милано.

— В Милано има отличен католически университет — възрази архиепископът.

— Това ни е известно, но вече сме решили. — Светият отец рядко използваше папското множествено число, поради което употребата му сега придаде окончателност на думите му. — Искам префектът на Конгрегацията за духовенството да предложи четири номинации. — Обичайната топлота отсъстваше от усмивката на Лучани.

Бесен, че са го надиграли, Петрони влетя обратно в кабинета си. Излагането на младите католически свещеници и монахини на опасностите на неуправляемия външен свят рискуваше да поквари умовете им, ала предложението за университета можеше да почака. В момента неговият най-голям проблем беше папското разследване на Ватиканската банка, за което се носеха слухове.

Седмица по-късно Лоренцо Петрони, по-загрижен от всякога, беше повикан при държавния секретар.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство, веднага идвам.

Пребледнял, кардинал Жан Вийо се бе строполил на един от пурпурните дивани в кабинета си. На масичката до препълнения с фасове пепелник лежеше брой на „Лосерваторе политико“. Водещото заглавие не можеше да е по-лошо: „Великата ватиканска ложа“.

От членуването в масонска ложа, особено такава с връзките на П2, имаше значителна полза, но Католическата църква беше напълно наясно със „синовете на злото“. Всеки католик, чието масонство бе доказано, подлежеше на отлъчване и редакторът на „Лосерваторе Политико“, недоволен бивш член на П2, публикуваше списък със сто двадесет и един видни католици, членове на масонски ложи. Името на държавния секретар беше начело на списъка наред с още неколцина кардинали. Стомахът на Петрони се сви. Бяха го приели за член едва предишната седмица.

— Току-що ме уволниха — съобщи направо кардиналът.

— Заради списъка ли? — хвърли поглед към вестника Петрони. — Може ли?

— Няма те в него.

— Не разбирам, Ваше Високопреосвещенство — отвърна младият архиепископ, като се опитваше да скрие облекчението си.

— Ти си приет за член, обаче още не си обработен.

— Съжалявам, че са разкрили името ви, Ваше Високопреосвещенство — със закъснение изрази съчувствието си Петрони. — Май че този път съм извадил късмет — добави той, търсейки потвърждение, че наистина се е отървал.

— Не съвсем. Папата възнамерява утре да те освободи от всичките ти задължения. Вчера получи предварителен доклад за дейността ти във Ватиканската банка и предвижда подробно разследване на всички ватикански финанси. Ако това стане, няма нужда да ти казвам, че ще бъдат повдигнати криминални обвинения, които ще пратят някои от нас зад решетките за много дълго.

Лоренцо Петрони се върна в кабинета си също толкова блед, колкото и държавния секретар. Мислите му бяха в смут. Не можеха да допуснат такова разследване. Трябваше да се посъветва с Джорджо Феличи, младия сицилианец от П2.

Джовани Донели се запъти към папската трапезария на третия етаж в Апостолическия дворец във Ватикана. От избора на Лучани бяха минали трийсет и два дни и днес папа Йоан Павел I го беше поканил на вечеря насаме.

По молба на Лучани сестрите от папските покои бяха приготвили проста вечеря от бульон, телешко, пресен фасул и салата.

— Изглеждате загрижен, Ваше Светейшество — отбеляза младият духовник.

— Част от това, което ще ти кажа сега, Джовани, утре ще стане известно на всички, но някои неща няма да се разкрият. Видя ли „Лосерваторе Политико“?

— Изумих се, Ваше Светейшество — отвърна по-младият мъж. Масонството беше проклятие за него, още повече ложи, свързани с мафията.

Албино Лучани кимна с глава.

— Днес следобед освободих държавния секретар от задълженията му. Ще го върна във Франция, в един старчески дом, където се надявам да намери покой. На другите кардинали и епископи от онзи списък ще потърсим диоцези, където да размишляват и да нямат никакъв контакт с масонски ложи. — Това говореше много за характера на човека — горчиво разочарован и потресен, той все пак намираше време да мисли за онези, които бяха предали Църквата. — Прочете ли предварителния доклад за Ватиканската банка, който ти дадох за съхранение?

— Не, Ваше Светейшество, не бях сигурен дали трябва. Прибрах го в сейфа.

Лучани се усмихна. Ако бе на негово място, и той щеше да постъпи така.

— Трябва да действаме според същите принципи като във Венеция, Джовани. Нито ти, нито аз сме свикнали с ватиканската политика, но трябва да си запознат с всички неща. Когато имаш време, искам да прочетеш следствения доклад. Още не съм сигурен какво да предприема, но утре ще освободя архиепископ Петрони от всичките му задължения.

— Вашият главен секретар ли? — Арогантният и агресивен Петрони не му допадаше много, ала въпреки това се смая до какво равнище е стигнала корупцията и измамата във Ватикана.

Докато папа Йоан Павел I и Джовани продължаваха разговора си и монахините от папските покои си почиваха в кухнята, една фигура в черно свещеническо расо напусна папската спалня също толкова тихо, колкото беше влязла.

— Ватиканската банка е замесена в сериозна престъпна дейност поне откакто я управлява Петрони.

Джовани внимателно слушаше.

— През последните няколко години ние престъпно сме злоупотребили с положението си на Папска държава и с имунитета си за разследване от страна на италианските власти. Ватиканската банка е изпрала милиарди лири за мафията и сме забъркани в машинации с фалшиви фактури, изтръгнали от италианския народ още много милиарди. Имаме акции в компании, които произвеждат танкове и боеприпаси, и ми казаха, че по-малко от десет процента от над десетте хиляди сметки в нашата банка се използват със законна цел. Повечето са черни пари на мафиотските приятелчета на Петрони.

— Трябва да направим пълни самопризнания, Ваше Светейшество — мрачно заяви Джовани.

— Тъкмо такива са и моите намерения, включително факта, че по някое време Институто фармаколоджико серено е бил собственост на Ватикана.

— Голямата фармацевтична компания ли?

Папа Йоан Павел I кимна с глава.

— Един от техните най-масово продавани продукти е „Лутеолас“ — орален контрацептив. Известни са ти възгледите ми за нашата доктрина за контрацепцията, Джовани, но да осъждаш контрола над раждаемостта и в същото време да произвеждаш милиони контрацептивни таблетки, защото това ни носи пари, означава невероятно лицемерие. Обаче има един още по-деликатен въпрос. Разследването разкри, че тази година сме купили свитък от Мъртво море за десет милиона долара. Чувал ли си за свитъка Омега?

— Чувал съм, Ваше Светейшество, но нямах представа, че наистина съществува, камо ли, че Ватиканът го е купил.

— С теб се познаваме отдавна, Джовани, и когато мен няма да ме има, ти и други като теб ще поведете Църквата напред. Ако това, което научих, е вярно, свитъкът Омега ще ни принуди да преосмислим голяма част от доктрината си и това ще разстрои страшно много хора, но не бива да се дърпаме от истината. По моя молба един стар пенсиониран преподавател по история на Древния изток от университета „Ка Гранда“, професор Салваторе Фиорини, беше тук през последната седмица и тайно го преведе. Предаде ми доклад, който довечера ще прочета. Предварителното ми впечатление е, че освен останалите открития, свитъкът Омега съдържа ужасно предупреждение за всички нас.

Джовани се събуди от настойчивия звън на папския интерком. Той погледна будилника на нощното шкафче. Минаваше пет часа сутринта. Бързо намъкна халата си и се втурна по коридора, който свързваше неговото апартаментче с покоите на светия отец.

— Сестра Винченца! Изглеждате зле! — възкликна той, когато стигна до дъното на коридора. — Какво се е случило, за бога?

— Нещо ужасно, отче. Негово Светейшество… Той… — Сестра Винченца се задави и не успя да довърши.

Когато влезе в папската спалня, Джовани се смая. Негово Светейшество беше проснат на леглото с мъчително сгърчено лице и облещени очи. Очилата му се бяха плъзнали на върха на носа. По-младият мъж изпита странна и непреодолима потребност да запази спокойствие. Той се озърна към пантофите на папата, изритани до леглото, целите покрити с повръщано. Донели вдигна телефона на нощното шкафче и се обади на държавния секретар в Латеранския дворец. Кардиналът отговори почти незабавно.

— Mon dieu, c’est vrais tous ça? Господи, вярно ли е?

Гласът на кардинала, по-късно щеше да си помисли Джовани, звучеше съвсем бодро.

— Кога го открихте, сестро? — попита Донели.

— Точно преди да ви събудя, отче — отвърна сестра Винченца. По благото й старческо лице се стичаха сълзи. — Оставих кафето на светия отец пред стаята му в четири и половина, както винаги, и когато малко преди пет проверих, чашата беше непокътната, затова почуках и тогава… — Сълзите я задавиха.

— Сторили сте всичко, каквото сте можели — успокои я Джовани. — Направете си чаша чай — добави той, за да я ангажира с нещо.

— Вие искате ли, отче? — попита вечно загрижената за другите сестра Винченца.

— Само ако ви се прави.

Когато старата монахиня излезе, Джовани внимателно огледа мъртвия папа. За краткото време, през което бе държал ключовете на свети Петър, Албино Лучани беше обичан от мнозина, а някои се страхуваха от него. Той притежаваше непретенциозно обаяние и мекота, както и проницателен интелект. По-младият мъж погледна шишенцето с лекарство за ниско кръвно налягане, което папата държеше на нощното си шкафче, после пурпурната папка, която стискаше мъртвата ръка на светия отец. Документите, които се бяха пръснали по леглото, бяха част от доклада на професор Фиорини за свитъка Омега. Леден страх го прободе под лъжичката, докато преглеждаше съдържанието на страниците.

— Не пипайте нищо, отче — разнесе се стоманеният глас на Лоренцо Петрони, още по-зловещ заради липсата на каквато и да е емоция. — Някой знае ли, че папата е мъртъв? — Той беше гладко избръснат и облечен в официалните си архиепископски одежди.

Само няколко минути бяха изтекли, откакто Джовани бе предупредил държавния секретар. Още нямаше пет и петнайсет.

— Само сестра Винченца и държавният секретар.

— Трябваше да позвъните и на мен, отец Донели. За да предпазим сестра Винченца от медиите, се налага да я върнем в нейния манастир във Венеция. Веднага.

Когато в стаята се втурна държавният секретар, също облечен и гладко избръснат, Петрони спокойно съобщи:

— Случило се е нещо ужасно, Ваше Високопреосвещенство.

След малко дойде и папският лекар доктор Ренато Бузонети. Докато той преглеждаше тялото, Петрони систематично събра документите и папката от леглото, вдигна очилата, пантофите и лекарството на мъртвия папа, отиде до бюрото и взе папката с предстоящите уволнения и премествания, както и бележника със срещите на светия отец.

По-късно Джовани, който все още се опитваше да свикне с мисълта за тази загуба — и негова, и на Църквата, с удивление чу официалното съобщение за смъртта на папата по Радио Ватикана:

— Радио Ватикана обърка всичко, Ваше Високопреосвещенство — изказа своя протест Джовани пред Петрони.

— Радио Ватикана предаде всичко абсолютно точно, отец Донели. Съобщението беше съгласувано с официалното изявление за пресата, което в момента се излъчва в ефир. С всички запитвания от страна на медиите трябва да се занимава Ватиканската пресслужба и ако пита някой друг, светият отец е бил заварен да чете „В подражание на Христа“. Ясен ли съм?

Петрони проследи с поглед младия свещеник и се запита каква част от доклада за свитъка Омега е успял да прочете. Щеше да има достатъчно време да се занимае с него, след като конклавът избереше новия папа. Надяваше се, че този път кардиналите от Курията ще постъпят както трябва и Църквата ще може да се завърне в правия път.

Том Шуайкър се готвеше за предаване, в което щеше да се присъедини към призивите за разкриване на истината за смъртта на Йоан Павел I. До този момент в Си Си Ен нямаше специален репортер по религиозните въпроси и въпреки че Шуайкър беше кореспондент на мрежата в предимно мюсюлманския средиземноморски Близък изток, като се имаше предвид сравнителната близост на Рим, от ръководството не се бяха противопоставили на искането му да отразява събитията във Ватикана. Те си нямаха и представа, че Том търси собствената си натрапчива истина — нещо, което определяше поведението му още от неговата младост.

— Тази вечер ще включим на живо Том Шуайкър от Ватикана. Том, все повече стават призивите за разследване смъртта на папа Йоан Павел. — Новините в нюйоркското студио водеше сивокосият, благодушен Уолтър Кейси — име, известно на всеки в Съединените щати.

Том кимна с глава, когато сателитът предаде думите до слушалката му.

— Така е, Уолтър. Уважаваният италиански вестник „Кориере дела Сера“ е само един от многото, които призовават Ватикана да разкрие истината.

— Смяташ ли, че Ватиканът крие нещо?

— Очевидно е. Ватиканът лъже за това още отначало, Уолтър, и измислиците са направо детински. Папа Йоан Павел Първи не е бил открит от своя личен секретар, както се твърдеше в първоначалното изявление на Ватикана за пресата. Сега вече ни е известно, че тялото е било намерено от сестра Винченца от папската прислуга, която е била отстранена, и Ватиканът отказва да съобщи къде се намира тя.

— Стои и въпросът за документите, които папата е четял точно преди да умре?

— Отначало Ватиканът заяви, че е четял книгата „В подражание на Христа“, но това твърдение отпадна, след като не успяха да я открият в папските покои, а се оказа, че е в стария му дом във Венеция. Сега Ватиканът настоява, че папата е преглеждал списък с нови назначения, но се предполага, че и това не е вярно и че е четял доклад за легендарния свитък Омега.

— Ще има ли аутопсия, как смяташ, Том?

— Оказва се огромен натиск за това, Уолтър, но Ватиканът се съпротивлява с аргумента, че каноничното право го забранява. Само че в каноничното право изобщо не се споменава за аутопсии, както установиха неколцина теолози. Италианските закони не позволяват инжектиране на балсамиращи течности до едно денонощие след смъртта без изричното разрешение на съдия, но въпреки това тялото на папа Йоан Павел е било инжектирано незабавно. Има много сериозни предположения, че светият отец е бил убит, навярно с дигиталин21, смесен с обичайното му лекарство за ниско кръвно налягане.

— Знае ли се дали е бил в добро здравословно състояние?

— Доктор Джузепе да Рос го е прегледал само няколко дни преди смъртта му. Думите на доктор Да Рос бяха, цитирам: „Non sta bene ma benone“ — „Не е добре, а много добре“. Неговият личен лекар във Венеция твърди, че Албино Лучани е бил отличен алпинист, без абсолютно никакви сърдечни проблеми.

— Благодаря ти за включването, Том. Това беше Том Шуайкър на живо от Ватикана, за подозренията за убийството на папа Йоан Павел Първи. Ватиканът съвсем наскоро съобщи, че конклавът за избор на неговия наследник ще се проведе на четиринайсети октомври, най-ранната възможна дата. А сега преминаваме към новините от Белия дом. Днес президентът Картър изрази увереност за мир в Близкия изток, след като миналата седмица подписа Кемпдейвидското споразумение между египетския президент Ануар Садат и премиер-министъра на Израел…

Същата нощ Том Шуайкър се мяташе в съня си, измъчван от репортажите от Ватикана. Кошмарите го преследваха още от детството му, прекарано в една бедна ферма за картофи в Айдахо, кошмари, които постоянно подтикваха стремежа му да намери покой и го връщаха към 1960-та, неговата дванайсета година. Баща му бе починал шест години по-рано. През онази година в малката им енория в долината на Снейк Ривър беше пристигнал нов свещеник, отец Рори Кортни.

Голямата кола спря пред къщата и пръсна кокошките във всички посоки. На старата дървена врата се почука.

— Аз ще отворя — извика на майка си Том и се затича по дъсчените стъпала, като прескачаше по две наведнъж.

— Отче! Моля, заповядайте — каза момчето, свикнало да вижда техния свещеник на прага.

Рори Кортни бе едър, около двайсет и пет годишен мъж, ала възрижата му коса започваше да оредява и му личеше, че надебелява. Дълбок белег пресичаше почти цялата му лява скула, резултат от пиянско сбиване като млад минен геолог.

— Благодаря, Том. Майка ти вкъщи ли си е?

— Кой е, Том? — извика майка му от кухнята.

— Отец Кортни, мамо.

Тя се втурна в дневната, като бършеше брашно от ръцете си и развързваше престилката си.

— О, извинявайте за бъркотията, отче. Седнете, моля. — Елънър Шуайкър припряно вдигна ръкоделието си от стария диван, малко смутена, че свещеникът я заварва в друго облекло, освен единствената й хубава рокля, която пазеше за неделя.

— За нищо, Елънър, за нищо. Няма да се бавя. Просто обикалям, наглеждам паството си. — Рори Кортни се държеше достъпно и Том с нетърпение очакваше посещенията му. Свещеникът винаги успяваше да намери време за малко футбол на ливадата отзад. Това донякъде облекчаваше болката от липсата на бащата, която момчето изпитваше от дълго време.

— Ще пиете ли кафе, отче?

— Може би следващия път, Елънър. Чудех се дали Том ще бъде свободен идната неделя следобед. Можем да слезем до реката — намерих едно страхотно местенце, където ще можем да промиваме пясъка за злато.

— Не знам как се прави това, отче — неловко отвърна Том.

— Аз знам и ще те науча. Само си вземи гумените ботуши, аз ще взема останалите неща, които ни трябват.

— О, много мило от ваша страна, отче — признателно отвърна Елънър Шуайкър. — Аз пък ще ви приготвя нещо да си вземете за обяд.

— Благодаря, Елънър. Ще се отбия сутринта след службата — обеща той и стана.

— Чао, отче. — Том и майка му изпратиха свещеника от верандата.

Големият стар буик на отец Кортни вдигаше облаци прах, докато се спускаше по склона.

Зимното слънце бе достигнало зенита си над гъсто залесената планина. Буикът леко се раздруса, когато отец Кортни прекоси поляната и спря до брега на бързотечащата река. Придошли от ранните дъждове, студените и бистри планински води клокочеха сред скалите.

— В тая река наистина ли има злато, отче? — развълнувано попита Том, докато дъвчеше една от кифличките, които майка му беше изпекла рано сутринта.

— Непременно.

Момчето помогна на отец Кортни да извади багажа: лопата, кирка, две кофи, яркосин пластмасов леген с малко сито и странна продълговата кутия с улеи, дълга около метър и двайсет, направена от лек алуминий.

— Какво е това, отче?

— Корито за промиване на злато. Помогни ми да го сложим на място.

Том последва отец Кортни на отсрещния бряг. Тоя нов свещеник, помисли си хлапакът, наистина му харесваше.

— Златото е по-тежко от чакъла, затова потъва на дъното, докато чакълът се премята през всеки от улеите и пак се връща в реката. — Отец Кортни постави два големи камъка от двете страни на коритото, за да го закрепи, вдигна лопатата и даде кирката на Том. Момчето широко се усмихна и въодушевено замахна с инструмента. Редуваха се да ринат и разравят и след десет минути усилена работа двете големи кофи бяха пълни с чакъл.

— Най-важното е да не сипваш прекалено много чакъл в ситото, иначе той ще прелее от другия край заедно със златото. Винаги трябва да виждаш ръбовете на улеите — поясни отецът, като бавно изсипваше чакъла в горния край на коритото. Водата го отнасяше, оставяйки утайката.

— Добре, Том, сега да видим дали сме забогатели — рече отец Кортни, ухилен до уши, и напълни една тавичка с черната утайка.

Като държеше тавичката точно под водата, той леко започна да я разклаща, за да вдигне по-леката материя на повърхността, и после я изля от съда. Изведнъж на дъното на тавичката проблесна нещо жълто.

— Отче! Вижте! — посочи Том.

Свещеникът извади зрънцето от черния пясък. Макар че беше голямо колкото грахово зърно, за Том то беше едва ли не самата златна жила.

— Видя ли, Том, казах ти, че тук ще намерим злато!

Това бе единствената „буца“ злато за деня. След още два часа извадиха от тавичката петнайсетина грама златни люспи, които отец Кортни сложи в пластмасово шишенце. Том беше на върха на щастието.

— Знаеш ли да шофираш, Том? — попита отчето, когато натовариха колата.

Момчето поклати глава.

— Е, качи се отсам и ще можеш да покараш на връщане. — Отец Кортни отвори лявата врата.

Том стъпи на стъпалото и се вмъкна зад белия бакелитов волан с лъскав хромиран клаксон.

— Хубава кола, отче.

— Харесва ти, Том, нали? Хвани волана — каза той и го прегърна.

Така пътуваха около километър и половина от речния бряг. Том маневрираше около дупките и локвите, ухилен до уши.

— Ако искаш, ще те науча да караш. След службата в неделя обикновено съм свободен.

— Мерси, отче. Страхотно — с блеснали очи отвърна момчето, когато отец Кортни пое волана. Вълнението му се превърна в смут, когато свещеникът свали едната си ръка от волана и започна да го гали по вътрешната страна на бедрото.

— Хубаво е да си близо до своя свещеник, Том. Бог иска да бъде така.

Отец Кортни хвана ръката му и я постави върху слабините си. На Том изобщо не му беше хрумнало, че отецът може да е разкопчал черния си свещенически колан, нито че е смъкнал ципа на черните си свещенически панталони. Черни. Свещенически черни. Грозно, зловещо черни. Отец Рори Кортни грижливо беше замислил целия излет, чак до разкопчаването на колана си. Съвсем просто, когато развълнуваното момче се бе обърнало с гръб към него, за да се качи в колата. Разчетът на времето беше резултат от дългогодишния му опит. Всеки път имаше жалби и Ватиканът всеки път ги скриваше и местеше своя свещеник, за да измъчва други нищо неподозиращи деца. Това бе третата му енория за три години.

Том се опита да освободи ръката си, ала отецът я държеше върху еректиралия си член. С ловко завъртане на волана той отби по странична пътека, която предварително беше избрал през седмицата. Буикът се насочи обратно към реката. Когато накрая излязоха от гъсталака, свещеникът угаси мотора и с две ръце започна да милва Том. За свой ужас момчето установи, че също е получило ерекция.

— Виждаш ли? Не ти ли е хубаво? — Отец Кортни с едно движение смъкна панталоните си, пак привлече ръката му и започна да мастурбира с нея, докато свърши с висок вик.

Зашеметен, Том седеше, притиснат към дясната врата, колкото може по-далече от свещеника.

— Няма никакъв смисъл да казваш на майка си, Том. Тя изобщо няма да ти повярва, но все пак може да те науча да шофираш, а?

— Не, мерси — намусено отвърна момчето. Ядосано. Засрамено. Смутено. Чувстваше се предадено. Цяла смесица от нови чувства, от които не успя да се избави дори след ожесточената си баня вечерта.

Когато Том отхвърли поканите на отец Кортни пак да промиват злато в реката, майка му се озадачи.

— Това ще ти бъде от полза, Том. Пък и той е наш свещеник, трябва да си му благодарен, че иска да прекара известно време с теб.

— Не, мерси.

— Но защо?

Том не й отговаряше. Реакцията му се изразяваше в това да избяга на горния етаж, да затръшне вратата на спалнята си и да откаже да излезе часове наред. Майка му се ядосваше, страшно се ядосваше. По цели седмици двамата се държаха много студено помежду си. После плъзнаха слуховете. С по-червено лице от обикновено, огромният Мич Кобърн, фермер четвърто поколение и църковен настоятел, очерта жалбите пред малкото събрание в неговата дневна. Елънър Шуайкър го слушаше с нарастващ ужас, докато я осеняваше истината за случилото се.

— Боби Шанахан, Хюи Тейлър и малкият Джими Осбърн. Всичките. Не ядат, подмокрят кревата, цупят се, абе просто не са на себе си. Първа заподозря нещо баба Тейлър. Дойде при мене и за свой голям срам… за свой голям срам аз й рекох, че не позволявам таквиз приказки в мойта енория.

Мич Кобърн иначе беше добродушен великан. Днес изглеждаше като прегазен от трактор Маси-Харис.

— Трябва да призная, че сбърках. Свързах се с епископа и той под секрет ми каза, че това не се случвало за пръв път. Кардиналът отстрани отец Кортни и другата седмица ще дойде да поправи нещата.

— Какво искаш да кажеш с това, че не се случвало за пръв път? — ледено попита Елънър. — Как си мисли, че може да поправи нещата тоя кардинал? — Стомахът й кипеше като перална машина. — Моят Том не е същият, откакто излезе с оня свещеник, и сега отказва да говори за това.

Лицето й беше пребледняло от гняв.

— Аз защитавах свещеника, а сега ти ми казваш, че се било случвало и преди! Само Бог знае какво е направил със сина ми, а аз трябва да остана в тая Църква, която закриля свещениците си и пренебрегва моето и всяко друго дете, до които допуска Рори Кортни и други като него. Да горите в ада ти, твоята безценна Църква и оня свещеник!

Мич Кобърн запремигва с клепачи от силата на майчиния гняв.

— Знам, Елънър, знам. Наистина е ужасно. Ужасно — можа само да отвърне той.

Том Шуайкър измъчено простена в съня си при спомена за една Църква, която предложи на всяко семейство по петдесет хиляди долара, ако всички се съгласят да запазят тайна. При страшния спомен за една майка, отказала да подпише, ако свещеникът не бъде низвергнат, и за един кардинал, заявил, че това е работа на Църквата, а не нейна.

Събуди се потен от спомена за едно градче, разтърсено от самоубийството на Боби Шанахан и Хюи Тейлър. От гняв към една Църква, която не можеше да прояви по-голямо безразличие, грубо пазейки имиджа си и оставяйки онези като Рори Кортни свободни да продължат към поредната енория и да погубят живота на още деца, всичко в името Христово.

Лоренцо Петрони имаше всички основания да бъде доволен. За папа бяха избрали поляка Карол Войтила, който прие името Йоан Павел II. Кардинал Вийо беше преназначен за държавен секретар, а архиепископът запази поста си на главен секретар, както и съответно контрола си върху Ватиканската банка. Само че оставаха два нерешени проблема. Обмисляйки наличните възможности, Петрони забарабани с елегантните си пръсти по бюрото. Бяха скрили свитъка Омега в една малко известна част на Тайния архив и бяха унищожили доклада. Оставаха старият преподавател от „Ка Гранда“ и отец Джовани Донели. Бързо трябваше да се справи с професор Фиорини. Налагаше се да приложи „италианското решение“. При първа възможност щеше да разговаря с Джорджо Феличи. Оставаше Донели.

Новият папа бе довел със себе си личния си секретар и Петрони беше уверил светия отец, че ще се погрижи за Донели. Разярен от хладнокръвието му в кризисната обстановка и неговата съпротива срещу ватиканското изявление за смъртта на Йоан Павел I, архиепископът веднага му бе намерил досадна канцеларска работа във Ватиканската библиотека с надеждата, че Донели ще напусне. Младите духовници, гневно разсъждаваше той, обикновено се управляваха много по-лесно. До този момент нямаше признаци Донели да възнамерява да подаде оставка и Петрони беше решил колкото може по-скоро да го прогони от Ватикана и коридорите на властта. Все още анализирайки възможностите, той започна да преглежда документите, приготвени за поднасяне на новия папа, като оставяше само онези, които смяташе за безобидни — проучване на светците… делегация от Опус Деи… молба от американския посланик в Италия за аудиенция при Негово Светейшество…

Следващият документ незабавно го ядоса. Беше предложението за следване на свещеници в университета. Съвсем беше забравил за това, ала сега изкуфелият дърт кардинал, който отговаряше за Конгрегацията за духовенството, надлежно пращаше четирите имена, за които бе настоял покойният Йоан Павел I. Петрони тъкмо се канеше да го прати в архива, когато му хрумна нещо. Той прегледа четирите имена — двама свещеници и две монахини. Поне тук не бе сбъркал. Имаше по-малка вероятност някой монах да се сближи с монахиня, ако други двама ги наблюдаваха. Нито едно име не му говореше нищо, което означаваше, че няма да може да контролира програмата, но ако включеше в нея Донели, помисли си архиепископът, щеше да го разкара от Ватикана.

И пак се запита каква част от доклада е успял да прегледа младият свещеник през минутите, докато беше останал сам в спалнята на мъртвия папа. Мимоходом си помисли дали да не приложи „италианското решение“. Донели и покойният понтифик бяха прекалено близки — щеше да е твърде рисковано. Шумотевицата около предположенията за смъртта на Йоан Павел I заглъхваше, а отстраняването на Донели можеше да предизвика мащабно разследване. Донели го безпокоеше още от първата им среща. Атлетичният млад духовник явно притежаваше остър като бръснач ум и изключителна способност с лекота да вниква и в най-сложните въпроси. Неспособен искрено да харесва когото и да е друг, освен себе си, Петрони бе реагирал като към всеки конкурент — със завист. Както обикновено, той подробно беше проучил миналото на Джовани, разкриващо много сплотена семейна среда. Несъмнено основна причина за способността на младежа лесно да се вписва във всякаква обстановка. В мислите му проблесна образът на собствения му жесток баща и Петрони подсъзнателно пренасочи огнената омраза към нищо неподозиращия Джовани. Докато това чувство буйно пламтеше в гърдите му, той обозначи младия духовник с една звездичка в черния си бележник. Верен на принципа, овладя гнева си и осъзна, че може да използва предложението за следване на свещеници в университета за своя изгода. Като пратеше Джовани на студентската скамейка, с един замах щеше да реши два проблема — да го елиминира от коридорите на властта и да му попречи да си изгради репутация. Нещо повече, това щеше донякъде да даде на Петрони контрол над тази нежелана програма. Той злобно се усмихна, зачеркна името на един от свещениците и го замени с отец Джовани Донели.

Отзовал се на повикването на Петрони, Джовани поспря, преди да почука на вратата на вътрешния офис. Той събра мислите си и прехвърли въпросите, които смяташе, че може да занимават архиепископа. Тази седмица кардиналите от Курията и Петрони отново щяха да обсъждат Втория ватикански събор и контрацепцията. Донели почука и влезе в кабинета.

— Седнете, отец Донели. — Петрони посочи с дясната си ръка поставения пред бюрото му стол с висока облегалка. Бюрото и собственият му стол бяха издигнати с няколко сантиметра, така че да гледа отвисоко на събеседника си. — Утре кардиналите от Курията ще се съберат, за да разгледат доклада за Втория ватикански събор. — Докато говореше, разсеяно разглеждаше фините си пръсти.

Джовани познаваше това поведение — престорено безразличие — и мигновено застана нащрек.

— Служили сте в малка енория, бихте ли ми припомнили коя? — попита Петрони.

— Маратея, Ваше Високопреосвещенство. Това е селце на юг от Неапол, на Тиренско море.

— А, да, спомних си. Кажете ми, как реагираха енориашите на Втория ватикански събор? — Този въпрос беше потенциално опасен. През 1962-ра, когато попитали папа Йоан XXIII защо е нужен Вторият ватикански събор, Негово Светейшество се изправил с дяволит поглед, отворил прозореца и отвърнал: „Искам да отворя прозорците на Църквата, за да виждаме навън и хората да виждат вътре“. Изправени пред подобна логика, кардиналите от Курията публично подкрепяха Втория ватикански събор, но вътрешната им опозиция беше опустошителна. Концепции като възможността обикновени хора да си осигурят спасение извън Католическата църква сериозно застрашаваха властта на духовенството.

— По време на Втория ватикански събор аз още бях олтарен прислужник, Ваше Високопреосвещенство. — Мислите на Джовани се върнаха към рибарското селце Маратея, където го бяха приели във вярата. Първият му ден като олтарен прислужник не беше определящ момент само за него, а празник за цялото му семейство.

Разположена високо над рибарското пристанище на Маратея, енорийската черква „Санта Мария Адолората“ се гушеше сред керемидените покриви на едно от билата на Апенините, които се спускаха към смарагдово сините води на залива Поликастро в Тиренско море.

Джовани Донели носеше бялото расо, което майка му беше довършила късно предишната вечер. Той се озърна към роднините си, които пристигнаха половин час преди службата, за да са сигурни, че ще седнат на първия ред. Баща му сияеше, майка му не можеше да скрие гордостта си, по-малките му братя Джузепе и Джорджо се опитваха да си придадат безразличен вид. Старите дъсчени пейки скърцаха, докато богомолците се настаняваха и отец Винченцо Абостини се готвеше да се обърне към тях. Отлично поддържаната черквичка нямаше амвон, ала Христос и Богородица със сигурност щяха да я одобрят. Олтарът бе покрит с най-фина бяла дантела, която селянките перяха всяка седмица. Високо на стената между двете мраморни колони зад олтара се издигаше статуя на Богородица в естествен ръст, изправена над малкото паство. В нозете й лъщяха шест златни свещника. Джовани и досега си спомняше как седеше на стъпалата, водещи към олтара, и слушаше отец Абостини, кротък и дружелюбен човек с голямо шкембе, оредяваща коса и зачервени топчести бузи.

— Получих послание от самия папа — започна свещеникът.

На 14 октомври 1962-ра, неделя, един и същи текст беше прочетен в десетки хиляди католически енории в целия свят, ала отец Абостини успя да го представи така, сякаш е лично послание до маратейските селяни.

— Папата ви благославя всички. Молете се за него. Под покровителството на Света Богородица Вторият ватикански събор се открива в Рим до гроба на свети Петър. Искам да прибавя и своето послание към това на папата. Знам, че мнозина от вас хранят огромни надежди към този събор, но, i miei amici22, разберете, че постигането на резултати ще отнеме време.

Като истински народен свещеник, Винченцо Абостини ги предупреждаваше да не очакват прекалено много. Той бе прекарал известно време във Ватикана и отлично познаваше страховитата мощ на кардиналите от Курията, които се противопоставяха на всяка промяна.

— Мнозина от вас, знам, са искрено загрижени за проблеми като контрола над раждаемостта, но ви предупреждавам, че промяната няма да настъпи за една нощ. — Ватиканът упорстваше със забраната на контрацептивите и това причиняваше огромна мъка на милиони католици. Той хвърли поглед към майката на Джовани, която седеше на първия ред. Предишния ден беше споделил вината на нейната изповед, седнали един до друг от двете страни на решетката в малката бяла дъсчена изповедалня. Подобно на мнозина други от паството му, измъчвани от ученията на Църквата. Догма, която нямаше нищо общо с Библията, а се определяше от факта, че Ватиканът използваше секса, за да запази властта си над масите.

— Свиквайки този събор, нашият многообичан свети отец проявява качества на велик ръководител — продължи отец Абостини. — По собствените му думи, той отвори прозорците на Светата Църква за „aggiornamento“, както го нарича папата, процес на обнова и осъвременяване на Вярата. Нашият понтифик отправи поглед и към юдейската вяра с мисъл за антисемитизма на Църквата в миналото. Вместо да отрича другите религии, той се възрадва на общата им духовност. Папата е истински народен човек. Той е като нас. Спомням си една история за него, когато се видял в огледалото и възкликнал: „Sono fa brutto“, „Колко съм грозен!“.

Смехът на маратейските селяни излъчваше обич към папата, който наистина бе „като тях“. Който поддържаше мнението, че Църквата трябва да ограничи йерархичността си и да е по-отворена. По-отзивчива към богомолците и света извън стените на Ватикана. В традицията на самия Христос, папа Йоан XXIII твърдеше, че селяните са най-важната част от Църквата. Вместо дърво с понтифика и неговите епископи на върха, той виждаше Църквата по-скоро като поле, всички стръкове трева, в което образуваха Народа Божи.

Тъкмо този възглед за Църквата беше направил незаличимо впечатление на Джовани и с напредването на кариерата му ставаше все по-убеден. Тази философия намираше дълбоко отражение в него и представляваше основите на неговото тълкуване на вярата и всичките й учения. Тази философия бе пътеводна светлина в миговете на съмнения и мрак. Тя му даваше вътрешна сила, която щеше да бъде подложена на жестоко изпитание в не толкова далечно бъдеще. Архиепископ Петрони и неговите поддръжници тайно се сплотяваха срещу всякакво отклонение от догмите и се готвеха да заглушат ехото на Втория ватикански събор. Само че на отсрещния бряг на Средиземно море щеше да бъде открита много по-голяма заплаха за тези догми.

— И какво каза за Втория ватикански събор отец Абостини? — попита архиепископ Петрони, ядосан от уклончивия отговор на младия свещеник.

Джовани внезапно се върна в настоящето, разбирайки, че макар да пита от коя енория идва, архиепископът отлично знае името на тамошния свещеник.

— Той подкрепи посланието на светия отец, Ваше Високопреосвещенство.

— Разбира се. А какви бяха възгледите на хората за Humanae vitae23?

— Маратея е съвсем малко селце, Ваше Високопреосвещенство, но новините от света не остават незабелязани и много селяни следят „Католически седмичник“. Когато писаха, че канадските епископи допускат информиран избор по съвест относно контрола над раждаемостта, в същия източник се съобщаваше, че това е облекчило изключително много канадци от бремето на угризенията. Много маратейски селяни изразиха своето разочарование, Ваше Високопреосвещенство, че не са получили същото облекчение.

— Непокорството на канадските епископи не остана незабелязано, отче.

— Жителите на Маратея са рибари, Ваше Високопреосвещенство. Те хранят силна вяра, която много ги утешава в тежки времена.

Архиепископ Петрони се изправи иззад бюрото си, обърна се с гръб и отиде до прозорците, които гледаха към Ла Пиаца Сан Пиетро. Джовани остана седнал.

— Светият отец реши да започне пилотен проект, в рамките на който избрани свещеници и монахини ще следват в държавен университет. Аз се противопоставих, отец Донели, но папата е категоричен. — Петрони се върна до бюрото си, но остана прав, вперил отвисоко студените си сини очи в Джовани. Архиепископът не обичаше да пречупват волята му, дори да го е сторил самият свети отец. — Вие, отец Донели, сте избран да ръководите програмата и периодично да докладвате за нейната евентуална ефективност — продължи Петрони, като вледеняващо наблегна на думата „евентуална“. — Освен това трябва да се грижите по-младите участници да не излизат извън релсите.

— Аз вече имам научни степени по две дисциплини, Ваше Високопреосвещенство, по теология и химия — отвърна Джовани, силно озадачен.

Петрони присви очи и по-младият мъж моментално съжали за отговора си.

— Това ми е известно, отче — бавно отговори архиепископът. — Поне успях да убедя светия отец, че теологията трябва да продължи да се преподава там, където й е мястото, в праволинейните католически университети. Вие и другите трима ще бъдете записани за нова дисциплина — философия на религията. Подробностите, включително изискванията за докладите, са в тази папка. Искам само по един екземпляр от всеки доклад. Копия няма да има. Докладите трябва да се изпращат лично до мен и да включват обобщение на подхода на всеки преподавател с акцент върху отклоненията от учението на Църквата.

През идните години Джовани щеше да има причини да си спомня параноята на архиепископ Петрони.

— В края на тази година заминавате за Universitá Statale24 в Милано.

С това Джовани беше освободен, но амбициозният архиепископ не за последен път влияеше върху кариерата му. Както щеше да установи младият духовник, Светият Дух имаше странни проявления. Две седмици по-късно повикаха Петрони при новия папа.

— Avanti, Лоренцо. Avanti. — Светият отец му даде знак да се настани на едно от удобните кресла. — Преглеждах списъка с предложенията за нови назначения и си мисля, че е време да те освободим от душните коридори на Ватикана.

Сърцето на Петрони се сви. Основите на властта му бяха поставени във Ватикана и Ватиканската банка. Разочарованието му мигновено прерасна в гняв и той се зачуди кой може да го е изработил така. Опита се да се овладее, ала светият отец се усмихваше.

— Имам нужда от сигурен човек в Милано, Лоренцо. Ти си много добър архиепископ, но смятам, че ще станеш още по-добър кардинал, non é vero?

Без да даде никакъв външен знак за емоция, Петрони само кимна, докато вътрешно се поздравяваше.

— Благодаря ви, свети отче. Винаги на вашите услуги.

Той напусна кабинета на папата с огромно удовлетворение. Щом трябваше да служи извън Курията, кардинал архиепископът на Милано бе влиятелен пост, право по пътя към ключовете на свети Петър. Задоволството му не трая дълго. Рядко траеше. Когато се прибра в своя офис, той бавно и педантично се зае да преглежда личните досиета на другите кандидати за следване в университета. До този момент нищо необичайно — доказана вярност към Църквата, всички живееха в провинцията. Една кандидатка — Алегра Басети от Трикарико, се отличаваше от останалите с усърдието си в образованието — награди за научни успехи, най-високи оценки по всички дисциплини, изобщо умна девойка. Петрони знаеше, че от образованието й няма да има никаква полза, в края на краищата беше жена. Той натисна бутона на интеркома.

— Свържете ме с епископа на Трикарико — нареди архиепископът, ядосан, че си губи времето с организирането на следването на някаква бедна монахиня от затънтената провинция. Скоро щеше да открие, че никога не бива да подценява способностите на жените.

10.

Трикарико

В Южна Италия — в предницата на „ботуша“ — от векове съществуваше селцето Трикарико, брулено от времето, но непреклонно, кацнало високо върху склоновете по древния Апиев път. Грамадни дъбове някога бяха покривали планината, ала човешкият прогрес се беше погрижил там никога повече да не растат гори. Римските строители бяха прокарали пътищата си през гъсто залесения терен, а преди тях гърците се бяха заселили из околните хълмове. По-високите гранитни върхове бяха покрити с подранил снежец, напомнящите на кръпки ниви бяха прорязани от дълбоки варовикови дерета, чиито склонове се издигаха над каменистото корито на лъкатушещата в долината река.

Манастирът „Сан Доменико“ от XIII век се издигаше сам на един хълм срещу селото. Единствената връзка между тях беше стар дъсчен мост на дъното на клисурата, изтъркан и изгнил от дъждовете на безброй векове.

Алегра Басети се прекръсти след поредния час на мислени молитви и се приближи до прозореца на малката си и оскъдно мебелирана стая, скрила тъмната си коса под послушническото було и стройното си тяло — под одеждите. Очуканите, някога бели сгради на Трикарико изглеждаха по-чисти на студената есенна светлина. Нащърбените, неравни керемидени покриви бяха обагрени в оранжево от залеза, възвестяващ края на поредния ден. Под тези покриви местните хора живееха така, както бяха живели векове наред. Натъпкани като сардели. Близо осемстотин семейства, натикани в лабиринт от едностайни и двустайни къщи, свързани помежду си със сокаци, стълбища и тунели, пълни с дюкянджии, обущари, ковачи, зидари, селяни и padroni25. На върха на хълма стара норманска кула стоеше на пост над селото. Точно под нея избелелият, терасиран епископски дворец образуваше високата страна на горния площад. Отляво на епископската пиаца, мръсносивата сграда на il Comùne, общината, помещаваше кмета и онова, което минаваше за местна власт. Отдясно се падаше l’ufficio postale26. Долната пиаца се намираше на стотина метра, в другия край на главната и единствена улица в селото. От двете й страни пиянски се облягаха едни на други дюкяни в различно състояние на занемареност.

Докато сенките се сгъстяваха, мислите на Алегра се насочваха към нейното семейство. Представи си баща си, майка си и тримата си батковци — Антонио, Салваторе и Енрико, нарамили мотики, на връщане от поредния съсипващ ден на нивата. Както подобаваше положението му на глава на семейството, баща й Мартино Басети яздеше фамилното магаре, рисковано балансирайки с наръч съчки за вечерния огън на шията на животното. Двете й по-малки братчета Умберто и Джузепе вече се бяха прибрали от училище и баба й сигурно гълчеше петгодишния Джузепе, най-малкото от шестте деца, което винаги правеше бели. Алегра мислено се помоли за семейството си и благодари на Господ за всеки от тях, както и за това, че тази вечер щяха да й позволят да ги види. Последния ден на всеки втори месец, освен когато се падаше неделя или празник, монахините, които имаха роднини в селото, можеха да прекосят паянтовото мостче и да се приберат вкъщи на вечеря. Обикновено Алегра очакваше тези дни с по-голямо нетърпение, отколкото признаваше, но днес се безпокоеше. Един час по-рано беше получила вест, че майката игуменка иска да я види в кабинета си в девет часа на другата сутрин. Питаше се какъв грях е сторила, че е привлякла вниманието на майка Алберта.

Когато стана време да се отправи към Трикарико, Алегра се бе поуспокоила. Тя се спусна по утъпканата глина на пътеката и по изсечените във варовиковите скали стъпала. Ранните снегове се бяха стопили и студеният и бистър планински поток ромолеше под моста, докато момичето прескачаше дупките на прогнилия дъсчен мост. Склонът към селото беше стръмен, а накрая постепенно се вливаше в калдъръмена уличка, по която отекваха всевъзможни звуци, кънтящи сред мръсните стени на къщите. Десетина радиоапарата бяха настроени, макар и не особено успешно, на единствената станция, която стигаше до тези краища, и пращенето на старите високоговорители се смесваше с кудкудякането на кокошки, гонени от облечени в черно баби. Там понятието „дисонанс“ получаваше съвсем нов смисъл, докато стопаните водеха магаретата и свинете си към малките бали сено и коритата с помия зад къщите си. В една къща малко по-нататък бе избухнал скандал и обидите от страна на съпругата към мъжа й заради страстта му към много по-млада жена се издигаха над виковете на децата, звуците на животните, и тракането на тенджери и тигани. Южна Италия привечер. Алегра не обръщаше внимание на хаоса. Звуците бяха същите като онези, с които беше израснала в родния дом на поколения Басети. Тя се запъти към V-образното бетонно стълбище над отвора на обора, застана на входа и надникна през открехнатата врата.

— Buonasera! — извика момичето.

Джузепе първи я забеляза. Пълничките му крачета го изтласкаха и той се хвърли към сестра си, вкопчвайки се в одеждите й.

— Mamma! Papà! E Allegra!!!

— Bambino! — Алегра завъртя Джузепе във въздуха.

Тъмнокафявите му очи заблестяха от радост. После послушницата прегърна майка си, баба си и братята си. Татко й още се бръснеше, но когато се приготви за излизане до горната пиаца, също я приветства с прегръдка.

На голямата груба дъсчена маса вече бяха сложени la cena — една голяма паница, forchette27 и дебела pane di tavola, семейната дъска за хляб. Вечерята бе съвсем проста.

— Идваш тъкмо навреме, Алегра — каза майка й, вадейки дебела юфка от огромната стара тенджера, в сравнение с която печката с две плочи изглеждаше миниатюрна.

Тя пренесе голямата очукана керамична купа, която използваха толкова отдавна, че момичето не помнеше да са имали друга, и я остави в средата на масата. Бащата наряза самуна, който бабата беше изпекла, и Джузепе се пресегна да си вземе филия.

— Джузепе! Първо Алегра ще прочете молитва и после ще сипя на татко ти — скара му се майка му.

Детето дръпна ръчичката си и срамежливо се ухили на сестра си. Кафявите му очички дяволито искряха.

— Благослови ни, Господи, благослови и тези Свои щедри дарове, които получихме чрез Христа Бога Господ наш. Амин.

— Амин — измърмориха всички от семейството и зачакаха бащата да полее юфката с горещ зехтин и чесън и майката да настърже сиренето.

Бащата нави щедра порция юфка на вилицата си и след него останалите едновременно атакуваха голямата купа.

— Е, как е в манастира?

— Добре, татко — отвърна Алегра, мислено искайки прошка, в случай че не е така. — Ами тук?

Той сви рамене. Беше висок, слаб мъж, ала годините го бяха прегърбили.

— Non troppo bene.28 Имаме нужда от дъжд за картофите — простичко отговори баща й.

— Ще помоля майката игуменка да включи дъжда в списъка ни с молитви — предложи вечната оптимистка Алегра.

— Навсякъде е същото — рече майка й. Катерина Басети бе толкова ниска и топчеста, колкото мъжът й беше висок и длъгнест. — Синьора Багарела казва, че било заради Ел Ниньо.

— Синьора Багарела — изсумтя Мартино. — Тя пък какво знае! Това е обикновена суша. Ни повече, ни по-малко.

— Обаче сега се засушава по-често, татко. Едва миналата седмица имаше една статия в „Ла Газета“ — възрази Алегра, ядосана от пословичния инат на баща й. — Глобалното затопляне се свързва с Ел Ниньо и изсичането на горите. В долината на Амазонка унищожават над шест милиона акра годишно. Това са седем футболни игрища в минута!

— Четеш прекалено много, la mia sorella picolla — смъмри я най-големият брат Антонио, скришом горд от умната си „сестричка“. Той често се забавляваше със страстната й защита на екологията и десетки други каузи, които според него бяха еднакво шантави.

— А вие, момчета, не четете достатъчно — сгълча ги майка им. — Жабите изчезват и това е сигурен знак, че горите не са достатъчни. — И тя беше чела статията в „Ла Газета дел Медзоджорно“.

Вечерята свърши и Мартино Басети се изправи и постави старата си смачкана филцова шапка върху сивата си, вчесана надолу коса.

— Това е обикновена суша и синьора Багарела ще стори добре да си гледа плетката — упорито измърмори той на тръгване към горната пиаца.

— Buonasera, Papà — извика Алегра след отдалечаващата се фигура на баща си.

Мартино Басети й махна с ръка, без да се обърне, вече мислейки какво ще прави тази вечер. Откакто момичето се помнеше, винаги след вечеря той извървяваше късото разстояние или до кръчмата, или до il cinema — първия понеделник на месеца. Ежемесечният уестърн бе „само за мъже“ и цялото мъжко население на селото сядаше заедно от двете страни на мъждукащата киномашина, чийто лъч пронизваше завесата от цигарен дим, преди колебливо да стигне до очуканата мазилка на стената.

— Не виждам защо уестърните да са само за мъже — непокорно подхвърли Алегра.

— Защото така каза епископът — самодоволно заяви Енрико.

Той бе само с една година по-голям от нея и двете „средни“ деца постоянно се дърлеха. Предишната седмица епископът на Трикарико им беше напомнил в проповедта си, че „уестърните са пълни със съблазни“ и че никоя уважаваща се трикариканка не бива да сяда на дрипавите брезентови столове в киното.

— Епископът не е прав за всичко — възрази Алегра и стана, за да помогне на майка си да разтреби масата.

Това беше ранна проява на бунт против ограниченията на Църквата и обществото, в което господстваха мъжете. Когато се завръщаше у дома, винаги усещаше, че й липсва нормалният живот в селото. Чувстваше се откъсната от ежедневието, което семейството й приемаше за даденост — вечерната разходка от долната до горната пиаца, клюките на пазарищата, раздумките със съседи и приятели, изобщо всичко, което предлагаше животът извън манастира. От време на време се питаше какво е да си има гадже като някои нейни съученички, какво е да се чувстваш толкова спокойно в присъствието на друг човек, че да споделяш с него истинските си копнежи и страхове. Тогава се задействаше католическата й школовка и тя бързо се укоряваше за тези егоистични и неблагодарни мисли, а по-късно молеше за прошка, преди да си легне. Това представляваше част от постоянното напрежение между нейната вяра и убеждението й, че жената трябва да играе по-активна роля в света. Вътрешна борба между accettazione и testarda — подчинението и бунта.

— Липсва ли ти животът в селото? — сякаш прочела мислите й, попита майка й.

— Понякога, мамо — предпазливо отвърна Алегра, докато свършваха с миенето на чиниите. — Но пък това е съвсем нищожна жертва — бързо добави тя.

Майка й се усмихна и старото й, но нежно лице още повече се набръчка.

— Всички много се гордеем с теб, la mia figlia29. — Да приемат дъщеря от семейството в местния монашески орден беше почти също толкова голяма чест, колкото да приемат сина в духовна семинария.

— Grazie, mamma — рече Алегра, вдигна дървеното столче и последва майка си навън при две от техните съседки.

Синьора Фарини и защитничката на Ел Ниньо, синьора Багарела, вече се бяха настанили до бетонното стълбище на старата калдъръмена улица, който играеше ролята на „салон“.

— E El Nino, non e vero?30

Синьора Фарини не се съгласяваше.

— No. E testamento di Dio! Такава е волята Божия! — разпалено възрази тя.

Синьора Фарини беше председателка на епископския Дамски съюз и ръководителка на „Дружината на Волята Божия“. Предишната седмица синът на синьора Маринети беше пострадал при падане в училище и това бе ясно и неопровержимо доказателство какво сполетява семейство, пропуснало неделната меса. За мнозина добри граждани на Трикарико всичко, което се случваше в живота им, ставаше по Божия воля. За вярващите Бог беше всевиждащ и всезнаещ. Отбелязваше се всяка мисъл, всяко прегрешение. Ако умреше дете или се срутеше сграда, това бе Божие наказание за греховните трикариканци. Възмездие, задето не са били достойни за Господ.

— Нали, Алегра? — попита синьора Фарини, позовавайки се на по-добрите познания на момичето по всички теологични въпроси.

— Може и двете да сте прави — дипломатично отговори послушницата. Много пъти беше участвала в този вечерен ритуал и нямаше желание да взима страна.

Минаваше девет, когато се върна по паянтовия мост на слабата светлина на джобното си фенерче. През нощта неспокойно се мята в леглото, чудейки се защо я вика майка Алберта, докато умът й се бунтуваше срещу ограниченията на Църквата. Accettazione и testarda.

Въпреки нервността си Алегра твърдо почука на отворената врата на кабинета.

— Искали сте да ме видите, преподобна майко?

— Влез, дете мое, седни — без да вдига поглед, я покани майка Алберта и продължи да пише.

Тя беше слаба, строга наглед жена. Дори когато седеше, острите като нож ръбове на одеждите й оставаха идеално прави и изпод стегнатото й було не се подаваше нито един сив косъм. Гласът на майката игуменка звучеше дружелюбно и Алегра седна малко по-спокойно на дървения стол. Докато чакаше в оскъдно мебелирания кабинет, тя се взираше в простото дървено разпятие на варосаната стена зад по-възрастната монахиня.

Когато свърши да пише, майка Алберта остави очилата си със стоманени рамки върху листа хартия пред себе си и сключи ръце на бюрото. Тя впери очи в момичето и най-после заговори:

— Преди време получих писмо от нашия епископ. Изглежда, че светият отец е загрижен как нашата майка Църквата по-добре да се обръща към младежите в нашето общество и особено в нашите университети. Няколко млади свещеници и монахини ще получат стипендии за следване. — Майка Алберта мъчително преглътна и погледът й стана твърд.

Ако зависеше от нея, просто щеше да отговори, че няма подходящи кандидати, ала епископът настояваше, отбелязвайки, че една послушница от нейния орден е получила най-високите оценки по естествени науки и математика в цялата област. Номинирането на Алегра бе станало причина за сериозни търкания между волевата майка игуменка и също толкова волевия епископ, но накрая тя беше принудена да отстъпи.

— Ти си избрана да постъпиш в „Ка Гранда“, миланския държавен университет. Ще следваш магистърски курс по философия на религията и възможностите ти са археология и химия, въпреки че не ми е ясно каква полза може да имаш от химията. Следването ти ще продължи шест години. — Майка Алберта шумно изсумтя.

— Аз ли, преподобна майко? В Милано?! — ахна Алегра.

— Бих предпочела да следваш в някой от нашите прекрасни католически университети, но ме увериха, че опасностите на държавните учебни заведения напълно са взети предвид — тихо рече майката игуменка и впери строгия си поглед в момичето. — Въпреки това, дете мое, тези опасности не бива да бъдат подценявани. — От устата на майка Алберта това почти се равняваше на неподчинение към Рим. — Ти си избрана не само заради оценките ти в училище, но и заради способността ти да устояваш на съблазните на един опасен свят.

— Няма да ви подведа, преподобна майко, обещавам!

— Убедена съм в това, дете мое. Заминаваш през новата година и нашите молитви ще бъдат с теб. Ще ни липсваш — прибави тя, една от редките й прояви на топлота. Майка Алберта отново си сложи очилата, с което даде знак за край на разговора.

Алегра бе изживяла всичките си деветнайсет години в Трикарико. Сега нейната Църква беше взела решение, което щеше да окаже огромно влияние върху живота й. Макар да й бе тъжно, че напуска всичко, което някога беше познавала, в гърдите й пърхаха пеперудите на вълнението и знаеше, че Господ иска от нея да отиде и опознае света извън нейния манастир и родно село. И момичето за пръв път не оспори решението.

В света, който Алегра скоро щеше да открие, представата за Божията воля се използваше по различни начини. В Израел — за политически цели, като обяснение на защитата на интересите на светски политици. Знаците в Близкия изток се трупаха.

11.

Йерусалим

С всяка следваща година изглеждаше, че малката държава Израел е изправена пред все по-голяма заплаха. Професор Йоси Кауфман беше заменил обичайните си риза с разкопчана яка и спортен панталон с униформа на генерал-майор от Израелските въоръжени сили. В момент на опасност всички израелци имаха задължения към отбраната на страната и това, че беше професор по математика и почетен директор на Светилището на книгата, не го освобождаваше от тази отговорност. Шефът на израелското разузнаване боледуваше и като бивш ръководител на тази служба, професор Кауфман бе най-подходящ да го замести. Изисканият, волеви израелец беше висок, имаше пясъчноруса коса и лице, което носеше бръчките на възрастта. Макар и световноизвестен, днес дори неговата репутация едва ли щеше да бъде достатъчна, за да отклони катастрофата. Той с все по-голямо безпокойство се озърташе в заседателната зала на Министерския съвет.

Премиерът седеше в средата от едната страна на масата. Пред всеки министър имаше възрозова папка с надпис „Строго секретно: само за членовете на Министерския съвет“. Някои от тях, Йоси знаеше, не бяха чели неговия доклад, затова го допълни с подробен устен анализ на ситуацията, ала напразно. Всички те пренебрегваха тъкмо подробностите.

— И така, господин премиер, въпреки стратегическото значение на палестинското село Деир Азун и неговата близост до еврейските селища на Западния бряг, ние не разполагаме с категорични разузнавателни сведения, че нападенията срещу нашите центрове идват точно от това село — заключи той.

— Но като се има предвид къде се намира, изглежда логично, нали така? — Въпросът зададе министърът на отбраната Резе Цвайман.

Огромен като морж, ветеран от Шестдневната война през 1967-ма и Войната на Йом Кипур през 1973-та, той беше непоколебим член на твърдата дясна фракция на партията Ликуд и враг на арабите. Пред очите му на бойното поле бяха загинали безброй синове на Израел.

— Допускаме различни възможности, господин министър, но бъдете сигурен, че правим всичко по силите на човек да локализираме източника на тези атаки — отвърна Йоси.

— Може и така да е. — Министърът на отбраната премести поглед от професора към дребния мъж, седнал на внушителното кафяво кожено кресло, чиято облегалка малко стърчеше над другите. Министър-председателят Ченамем Гебин изглеждаше мрачен — широкото му, загоряло чело бе набръчкано от тревога.

— Но тези араби трябва да получат урок, който никога да не забравят — продължи Цвайман. — Тук не става въпрос само за бъдещето на кабинета, заложено е бъдещето на самия Израел. През миналата седмица бяха нанесени цели три нападения срещу селищата, убити са петнайсет израелски граждани, сред които шест деца и трима войници. Това село е врящ казан на тероризъм и трябва да прогоним жителите му. Завинаги.

— Никой не гледа леко на тези нападения, Резе, но трябва да пипаме внимателно. — Говореше външният министър Шоме Ядан. Йоси Кауфман мислено благодари за този глас на разума, идващ от страна на възрастния държавник от партията Ликуд. — Точно сега Съединените щати и международното мнение твърдо са на наша страна, но ако ударим палестинско село без доказателства и има цивилни жертви, бързо може да изгубим тази подкрепа, особено извън Съединените щати — продължи Ядан. — Ще ни възприемат като лошите, особено ако прогоним палестинците и заменим селото с израелско селище. Нещо повече, това ще взриви мюсюлманския гняв срещу Запада.

Резе Цвайман арогантно изсумтя, без да се опитва да скрие презрението си към всеки, когото определяше като „миролюбец“.

— Изглежда, забравяте нещо, господин министър. В края на краищата израелската плът и кръв са отговорност на този кабинет. А не на някакви си плоскогъзи международни бюрократи от Държавния департамент във Вашингтон или където и да е другаде. Единственият начин да осигурим безопасността на Израел е да окупираме Западния бряг до такава степен, че окончателно да го поставим под свой контрол. Постепенно трябва да прилагаме стратегията за включването му в границите на Израел и прогонването на палестинците.

— И къде ще се дянат те? — попита министърът на земеделието.

— Кого го е грижа? — изсумтя министърът на Цвайман. — В Йордания. Ливан. Белуджистан. Само да се разкарат от Израел.

— Палестинският народ е реалност и нашата политика трябва да отразява това — тихо, но настойчиво прозвуча гласът на външния министър. — Ако ги изтласкаме от нашите граници и вземем земите им, това ще обърне международното мнение срещу нас и предвиждам, че останалата част от арабския свят ще е по-склонна да подкрепя терористични операции. Настоявам за по-сдържан подход.

— Вие ми пречите! — избухна Цвайман. Ноздрите му се разшириха и той буквално изплюваше думите към отсрещната страна на масата. — Арабите са смъртоносен рак, който трябва да бъде изрязан!

Премиерът беше свикнал с изблиците на своя министър на отбраната и без да му отговори, се обърна към медийния си съветник.

— Какво показват сондажите на общественото мнение?

— Три към едно в полза на преки действия срещу палестинците, господин министър-председател.

Министърът на отбраната отново изсумтя и със самодоволно изражение се облегна назад в стола си.

Над заседателната маса се спусна тишина, докато накрая не я наруши премиерът.

— Смятам, че и двете страни имат своите аргументи — каза Гебин в опит да примири двете фракции в кабинета. — Ясно е, че е опасно да вземем мерки срещу Деир Азун, особено ако има много жертви. Също така е ясно, че не можем просто да стоим със скръстени ръце и да допуснем тези нападения да продължават. — Той се обърна към Йоси. — Казвате, че подозирате три къщи в селото, така ли?

— Да, господин премиер, но само ги подозираме. Източникът ни не е сигурен.

— Щом ги подозирате, трябва да ги разрушим. И ако това не е достатъчно, да разрушим цялото село — заяви Цвайман.

— Като имаме предвид това… — Министър-председателят отново се въздържа да отговори на гръмогласния морж насреща му и този път погледна началника на генералния щаб, генерал-лейтенант Халеви, по-дребна версия на Цвайман. — Предлагам операция с ограничен мащаб — нареди премиерът. — Селото да бъде обкръжено и окупирано, но не завинаги. Обитателите на заподозрените къщи да бъдат взети за разпит и войниците да бъдат инструктирани да използват минимум насилие. — Гебин отново се обърна към медийния съветник. — Тези нареждания да бъдат разпространени до чуждестранните медии, но едва след провеждането на операцията. — Той обходи с поглед лицата около масата. Всички мълчаха. — Ако няма нищо друго, ще се срещнем по същото време утре.

Йоси изпитваше силно безпокойство. Докато премиерът издаваше заповедите си за сдържаност, очите на министъра на отбраната блестяха от неприкрита омраза.

Деир Азун

Пръстта на Самарските хълмове на Западния бряг беше червена и суха. Когато слънцето започна да залязва зад планината, сгушила палестинското селце Деир Азун, Юсеф Сартави събра последните горчиви черни маслини от мрежите, опънати под възлестото криво дърво, което бе обрулил. Ручейчета пот се стичаха по голите му гърди и гръб, попивайки в предницата на избелелите му широки шорти. Той се изправи в целия си ръст от метър осемдесет и шест и разкърши рамене, за да облекчи тъпите болки в мускулите си, и за миг облегна чело върху грубата кора на старото дърво. Също като четири поколения в рода му преди него и като гърците и римляните векове преди това, Юсеф нарами старата кошница с маслини. Напуканите му кожени обувки вдигаха облачета червен прах, докато решително крачеше по склона на бащиния му хълм между дърветата.

— Мохамед!

Три реда нататък сепнато се надигна десетгодишния му брат. На детското му лице се беше изписало гузно изражение.

— Сами няма да се съберат, нали знаеш.

Мохамед засрамено се изправи на крака.

— Просто бях седнал да поотдъхна — придаде си възмутен вид той.

— Сигурно затова беше заспал — възрази Юсеф, но го каза без злоба.

На двайсет и една, той бе второто от петте деца в семейството и като палестинец, беше един от късметлиите. Родителите му бяха работили дълго и усърдно, за да осигурят образование на всичките си деца, и сега Юсеф следваше в колежа в Назарет, където щеше да получи подготовка като звукозаписен инженер. През ваканциите се прибираше вкъщи да помага за събиране на реколтата. Между него и малкото му братче Мохамед имаше две сестри, Лиана, която тъкмо навършваше петнайсет, и седемнайсетгодишната Рая. Най-големият им брат Ахмед се подготвяше за духовник и следваше последна година в университета „Ал Кудс“ в Рамала. Днес Ахмед се прибираше вкъщи за рождения ден на Лиана. Щеше да е чудесно да се видят, помисли си Юсеф. И отново да почувства, че има семейство.

Когато наближи старата дъсчена барака с пресата, младият палестинец чу специфичния тътен на голямото гранитно колело, „хаджар ал-бад“. Семейното магаре се тътреше по утъпканата кръгла пътека, упорито смилайки маслините на каша. Кожените ремъци и дървеният ярем негодуващо скърцаха под тежестта на колелото. Юсефовият баща Абдула Сартави прекарваше кашата през старата ръчна преса. Той не беше толкова висок, колкото синовете си, ала бе слаб и як, широкоплещест и мускулест след дългогодишния труд в маслиновата гора. Тъмната му, късо подстригана коса беше прошарена и палестинското слънце беше оставило печата си върху лицето му. Абдула Сартави бе човек с непоколебим морал и беше предал непоклатимата си вяра в Аллах и исляма на семейството си, което въпреки израелската окупация на палестинската земя и постоянната заплаха от война и бунтове даваше на рода Сартави чувство за цел, достойнство и надежда.

Зехтинът се стичаше в бурето, където се утаяваше. Юсеф оценяващо го помириса. Зехтинът на Сартави минаваше за един от най-качествените сред палестинците и финият му аромат се беше пропил във всяка цепнатина на бараката.

— Тая година реколтата си я бива, а, Юсеф?

— Добра е, татко, добра е.

— Довечера ще кажа на майка ти — тая година може да си позволим водна помпа за вкъщи.

— Тя ще се зарадва, татко.

Откакто се помнеше, носеха водата с кофи. Кирпичената къща с пръстен под се намираше в дъното на една от червените прашни улички, които излизаха от селското площадче. Майка му Рафика или някоя от вече порасналите му сестри всеки ден се спускаха по склона и се нареждаха на опашка пред ръждивата скърцаща водна помпа.

На грубата дъсчена маса в старата кухня с пълна пара напредваха приготовленията за рождения ден на Лиана.

— Довечера ще имаме мезе — съобщи Рафика и повери рязането на сладкия зелен пипер на Рая, а доматите — на Лиана. — Шакшуке. Сладък зелен пипер и домати, пържени в зехтин, с тънки резенчета чесън, пипер и сол.

Въпреки селския живот и петте деца Рафика излъчваше забележима изисканост. Имаше стройно тяло, гладка мургава кожа, овално лице и тъмна коса, строго разделена на път. През годините нейната ведрост беше усмирявала енергията на цяла къща с дечурлига. Рая приличаше на баща си. С тежки вежди, тя бе тиха и замислена. Доколкото й позволяваха, жизнерадостната Лиана все се бунтуваше срещу нещо.

— Баща ти донесе пиле.

Тъмните очи на Лиана заблестяха.

— Пиле фатех!

— Специално за теб, детето ми, с любимите ти подправки, кардамон и индийско орехче. — Рафика напали своенравната стара печка с вещина, родена от дългогодишния й опит. Водата за ориза къкреше в почернялата тенджера.

Преценила, че печката е достигнала нужната температура, жената постави пилето с малко лук в очукан тиган и го поля с малко от безценната вода. Тя взе питката, която беше изпекла по-рано същия ден, и я наряза, за да е готова за пържене.

— По кое време ще пристигне Ахмед, майко? — развълнувано попита Лиана.

— Вече всеки момент, предполагам — отвърна Рафика и тъмните очи се стоплиха при мисълта, че скоро ще види първородния си син.

Старият автобус от Рамала се изкачваше по склона към прашния площад. Шофьорът трябваше да намали скоростта, с изненада установи Ахмед, за да минат между редовете от израелски танкове и бетеери от двете страни на пътя. Начело на танковата колона беше командната машина. Ветрецът гънеше четири тънки антени, група офицери с кевларови каски се бяха събрали около командира си, разгънали карта върху боядисания в пустинен камуфлаж преден капак на джипа. Към върха на хълма заплашително кръжаха два израелски бойни хеликоптера. Над тях още по-заплашително се стрелкаха два изтребителя Ф-16, доставени от Съединените щати. Крилете им отразяваха скрилото се вече зад планината слънце.

Автобусът силно се друсаше, докато шофьорът сменяше предавките — трябваха му три опита, за да премине на ниска, и скоростната кутия с всеки следващ път издаваше по-силен шум. Когато колата рязко потегли напред, Ахмед се хвана за ръждивата си желязна седалка. Огромен облак черен дим блъвна от различните отвори на така наречения ауспух и се наслои върху олющената и ръждясала синя и бяла боя. Ахмед видя, че почти си е вкъщи.

— Ахмед! Добре дошъл! — топло го прегърна баща му. — Слънцето почти залезе. Идваш тъкмо навреме да ръководиш молитвата — прибави той и отстъпи назад, за да погледне сина си.

Ахмед прегърна майка си, братята и сестрите си и след като всички се измиха, Абдула ги изведе на терасата, където седемгодишните, но чисти постилки от овча кожа бяха обърнати в „киблата“31 на Мека. Всеки ден, независимо къде се намираха и какво правеха, всички от рода Сартави съблюдаваха втория от петте стълба на исляма — молитвата „салат“. Всеки ден имаше пет молитви, определяни от положението на слънцето. Призори „фаджр“, след пладне „зур“, привечер „аср“. Непосредствено след залез-слънце „магриб“ и преди полунощ „иша“. Всички заедно изрекоха четирите „раки“ на молитвата към Бог.

Накрая, докато всички още бяха седнали, Ахмед произнесе първо наляво и после надясно:

— Асаламу аликум уа. Аллах да ви благослови с мир и благодат.

С тези думи те се изправиха и отидоха да отпразнуват рождения ден на Лиана.

— По пътя на идване имаше израелски танкове, татко — съобщи Ахмед, докато сядаха на рогозките около ниската маса.

Баща му сви рамене.

— Това е обикновена демонстрация — философски заяви той. — Просто войници, които изпълняват заповедите на политиците. — Даже цял израелски танков полк не можеше да смути кроткия оптимизъм на Абдула, нито да помрачи благодарността му към Аллах за дъщеря му Лиана. Абдула Сартави не знаеше колко много греши.

Йерусалим

Началник-щабът на израелските въоръжени сили генерал Халеви влезе в командния център и застана пред едната от двете големи оперативни карти, които представяха Западния бряг и Ивицата Газа с изключителни подробности, както и останалата част от Израел и Голанските възвишения. Генералът проследи очертанията на Западния бряг. Как мразеше палестинците!

Границата с Йордания представляваше права линия, образувана от западния бряг на река Йордан и Мъртво море. Оттам сякаш голям бъбрек беше отрязан от Ерец Израел. Тия арабски отрепки загрозяваха околния пейзаж. На юг от Йерусалим се намираха палестинските градове Витлеем и Хеброн. На север — Рамала, Наблус и Дженин, а недалеч от Дженин гноеше циреят Деир Азун. Трябваше му и най-дребният повод и щеше да го изтрие от историята.

— Свържете ме с командира на четирийсет и пета бригада.

Командващият операцията кимна на свързочника.

— Осем девет нула, тук нула алфа, свържи ме със Сокол, край.

Високоговорителите в командния център изпращяха и излъчиха високия, ясен глас на бригадния генерал Ерлих.

— Нула алфа, тук осем девет нула, говори Сокол, край.

Халеви сложи слушалките и натисна бутона за предаване.

— Осем девет нула, тук Орел. Потвърди часа на операцията, край.

— След десет минути, край.

— Ясно. Да се приложи минимум насилие, но в случай и на най-малката съпротива не излагай живота на войниците си на опасност и реагирай адекватно, край.

— Ясно, край.

— Бъди готов да останеш колкото време е нужно — приключи инструктажа Халеви, като прибави още едно тълкувание към първоначалната заповед на министър-председателя. — Край.

Тих и сдържан, бригаден генерал Елиезер Ерлих се извисяваше над своите командири с ръста си. Високоуважаван и от началниците, и от подчинените си, генералът танкист беше истински войник. Винаги държеше да не е далеч от фронта. Генерал Ерлих върна слушалките на своя свързочник. Лично той нямаше много време за политици и още по-малко за генерали гъзолизци. Каквото и да се беше случило днес в Двореца на паниката, помисли си той, старият гумен хуй Халеви явно бе подмокрил гащите. Нещо му се струваше нелогично. Ерлих бегло си спомни разговора с жена си Мерилин на излизане от къщи предишната сутрин.

— Ще ми се да не се налагаше да отиваш. Имам лошо предчувствие, Еди. Кога ще проумеят, че това не е решението?

— Знам. Някой ден ще опитат да сключат мир — отвърна той и я прегърна, увещавайки я да не се безпокои.

Мерилин и двамата му синове Йорам и Игаел му махаха с ръце, докато щабната кола се скри от поглед.

Залез-слънце наближаваше. Бригаден генерал Ерлих не сподели мислите си с никого — нямаше право да мърмори, особено пред хората си. Неговата задача изискваше да сведе опасността до минимум. И за двете страни. Той по-добре от всеки друг знаеше трудностите на операцията, която им предстоеше да проведат. Тази война бе мръсна и очакванията на онези, които я преценяваха от удобните си кожени кресла в заседателната зала на кабинета, бяха почти неизпълними. Очаквания, че хората, обучени да убиват, в разгара на престрелката могат някак си да определят разликата между невинен гражданин и терорист. Това предимство използваха терористи и бунтовници още откакто Навуходоносор беше крачил по бреговете на Ефрат.

— Има три заподозрени къщи — каза той. — Тая, тая и тая. — Генерал Ерлих посочи с показалец на картата. — Оная в края на пътя се намира най-високо. Независимо дали ще срещнем съпротива, трябва да помним, че повечето от тия хора са невинни граждани. Прилагайте само толкова сила, колкото се налага. Въпроси?

Командирите му едновременно поклатиха глави. Елиезер Ерлих си погледна часовника.

— Сверете си часовниците. Десет, девет, осем…

Деир Азун

Едва деветнайсетгодишен, Салим а’Шами вече беше ветеран от над двайсет атентата срещу израелците. Евреите бяха убили двамата му братя и омразата на Салим бе запечатана в душата му.

В Хамас го бяха обучили добре и жилавият млад Салим беше добър ученик. Тъмните му очи бяха ясни, лицето му не изразяваше никакви чувства, докато заедно с двамата си петнайсетгодишни съучастници монтираха минохвъргачката зад скалите на хълма над Деир Азун. На юг минарето на Мар’От ясно се очертаваше на фона на оранжевото небе, на изток над планинската Гилбоа се издигаше връх Ларкишуа. Той извади очукания компас от джоба си и взе координатите им. Работейки сръчно, Салим пренесе магнитната ориентация върху безценната си карта с мащаб 1:100 000 и отбеляза точното местонахождение на минохвъргачката. После извади също толкова очукан и скъпоценен бинокъл и огледа пътя, водещ към селото под тях. Скоро го насочи към една точка и го фокусира, за да получи възможно най-ясен образ. Нямаше как да не познае високата фигура на бригаден генерал Ерлих. Неведнъж му бяха показвали този човек. Генералът и неколцина негови офицери разглеждаха карта, разгъната върху предния капак на джип. Салим знаеше, че няма да им се открие по-изгодна възможност. Двете момчета бяха инсталирали минохвъргачката и нетърпеливо очакваха заповедите му. С бавно движение на ръката той им даде знак да запазят спокойствие, взе координатите на джипа и приблизително ориентира двуногата. После по-бавно изчисли обсега и посоката до целта и нагласи посоката и вертикалното насочване на самата минохвъргачка. Нямаше да има време за никакви корекции, тъй като това щеше да позволи на израелците да се прикрият. Четирите високоексплозивни мини бяха готови и той даде знак с палци нагоре за откриване на огън.

Трак. Трак. Трак. Трак. Мините една след друга бяха пуснати в цевта. Салим проследи с поглед малките черни форми на смъртта, които безшумно описаха дъги към целта си. След като ги изстреляха и без да чакат друга заповед, двете по-малки момчета бързо размонтираха тръбата и мерника от двуногата. Салим неподвижно наблюдаваше целта си с бинокъла. Четирите мини избухнаха от двете страни на пътя и на младежкото му лице се плъзна усмивка.

Смърт на израелците.

— Да се махаме оттук! Към съседния хълм. И се привеждайте! — прошепна той.

Сега ловците се бяха превърнали в преследвани.

Смърт на арабите.

— Часовниците сверени в седемнайсет петдесет и две. — Това бяха последните думи, произнесени от генерал Ерлих.

Първата мина със свистене падна само на двайсетина метра от него. В небето изригна червена пръст и един нажежен до бяло остър шрапнел откъсна голямо парче от черепа на израелския командир, изпръска джипа и офицерите му с кръв и плът и го уби на място. Друг шрапнел изтръгна портфейла от джоба на ризата му и го прати на десет метра оттам. Снимката на Мерилин и двете момчета вътре се покри с прах. Още три мини обсипаха израелските позиции, но войниците от 45-та мотопехотна бригада вече бяха залегнали в червената пръст на канавките отстрани на пътя и останалите жертви не бяха сериозни.

— Санитар! — Давид Левин, младият майор на генерал Ерлих знаеше, че е напразно и с убийствено изражение на лице извади компаса си, за да определи посоката на приглушените изстрели, които явно идваха от палестинска минохвъргачка. Той приклекна в канавката и повика първия хеликоптер „Кобра“. — Орлов поглед едно пет, тук осем девет нула. Координати три осем пет нула. Вражеска минохвъргачка в хълмовете югозападно оттук, приблизително на двеста метра, край!

— Орлов поглед едно пет, ясно. — Капитан Раанан Вайцман натисна щурвала и рязко зави.

Прочул се по време на виетнамската война, бойният вертолет „Кобра“ АХ-1Г имаше широчина едва метър: картечарят седеше отпред, а пилотът — на по-висока седалка зад него. Капитан Вайцман управляваше тази машина от десет месеца, но я чувстваше като продължение на ръкавиците си. Турбодвигателят Лайкоминг Т53-Л-703, хиляда и осемстотин конски сили, с вой въртеше витлата, с лекота порещи въздуха.

— Чу ли, Дан? — Две кратки изпиуквания по интеркома между пилота и картечаря показаха, че е чул, и Раанан продължи да поддържа посоката, докато другарят му приготви ракетите и трицевната двайсетмилиметрова картечница.

Подобно на разлютена оса със синя Давидова звезда в бял кръг, пясъчножълтата кобра разви скорост сто и трийсет възела. Капитан Вайцман насочи носа надолу и двамата с картечаря се вторачиха в далечните хълмове, докато на пътя под тях бойците от 45-та мотопехотна бригада се готвеха да отмъстят за смъртта на своя командир.

— Пипнахме ги! Север, северозапад, в подножието на второто било.

— Прието. — Капитан Вайцман спокойно коригира посоката.

Трийсет секунди по-късно вертолетът леко се разтърси, когато двете ракети се стрелнаха към земята. Преди да избухнат под трите бягащи фигури, двайсетмилиметровата картечница задимя като моторна резачка и картечарят на Раанан държеше целите на мушка, докато смъртоносните куршуми следваха траекторията на ракетите. Когато ракетите и куршумите ги настигнаха, младите мюсюлмани бяха разкъсани на парчета плът и кости.

Смърт на арабите.

Смърт на евреите.

— Е, как върви следването, Юсеф? — попита Ахмед.

— Този семестър имахме радиосхеми. Получих отличен — гордо обяви Юсеф и тъмните му очи проблеснаха. — Има вероятност да ми се отвори място в „Кохатек“.

— Рекламната агенция ли?

По-младият брат утвърдително кимна с глава.

— Макар че мястото е само едно, а ние сме десет кандидати за него от университета.

„Кохатек“ беше най-големият организатор на концерти и други събития в Израел. Въпреки насилието властите насърчаваха колкото може повече „нормалния живот“ и в Йерусалим и Тел Авив се изнасяха големи представления. Конкуренцията за постъпване в агенцията бе свирепа и избираха само най-добрите. Приемаха се дори палестинци, стига досиетата им да бяха чисти и да се нареждаха сред най-добрите в съответната си област.

Изведнъж от хълмовете отекнаха четири експлозии. Абдула Сартави се намръщи и разговорът стихна. Всички се вторачиха в тавана, сякаш очакваха върху къщата да падне нещо.

— Аллах да ни даде мир — рече накрая Абдула и се изправи да разпали огъня. — Дървата ни свършиха. Исках да нацепя малко преди вечеря.

— Седни, татко, аз ще се заема. Ела, Юсеф, да се пораздвижим — каза Ахмед и добродушно плесна брат си по рамото.

— Ами Мохамед? — изсумтя Юсеф и въпросително погледна най-малкия брат. — Цял ден спа в маслиновата горичка.

На лицето на момчето се изписа срамежливо изражение, ала когато се намеси майка му, то стрелна Юсеф с триумфален поглед.

— Двама стигат да нацепите дърва, Юсеф. Мохамед може да помогне на Рая и Лиана в кухнята.

Мохамед избели очи и триумфалното му изражение се стопи, когато Юсеф му направи физиономия със сбърчен нос от прага, преди да излезе заедно с Ахмед към дърветата в задния двор, където държаха пъновете, готови за цепене.

— Имам добра вест, Юсеф — прегърна брат си Ахмед. — Ще ме разпределят в Мар’От.

— Това е само на двайсет минути път оттук. Можеш да помагаш за събирането на реколтата — широко се ухили Юсеф, скришом зарадван, че по-често ще вижда брат си.

— Щастлива съм, че го виждаме пак, Абдула. Той е много добро момче. — В очите на Рафика проблеснаха сълзи. — Ще ми се да не беше толкова далече.

Изведнъж цялата къща се разтърси от рев на танкове и бетеери. След секунди предната и задната врата едновременно изхвърчаха от пантите и в стаята се втурнаха десет израелски войници с каски, насочили напред автоматите си узи. Рая и Лиана запищяха, но когато майка им понечи да ги успокои, един от войниците я повали на земята.

— Не мърдайте от местата си, палестински отрепки! — Преди двайсет години сержант Емил Шахак бе водач на танка на Елиезер Ерлих, когато бяха назначили младия офицер за батареен командир в 45-ти. За сержант Шахак дългата война срещу арабите изведнъж придобиваше личен момент. Бригаден генерал Ерлих бе един от най-добрите пълководци в гордата история на полка, ала сега беше мъртъв, убит от жителите на това скапано село. Кръвта на Емил кипеше и той и войниците му само чакаха повод, за да отмъстят.

Разкъсвана от болка, Рафика лежеше на пода и тихо хлипаше. Израелският войник я бе ударил толкова силно с приклада на автомата си, че й беше счупил две ребра. Мохамед се втурна към майка си, размахвайки тенджера към най-близкия израелец. Младият войник, резервист на първа операция, инстинктивно стреля. Откосът улучи най-малкия син на Сартави в гърдите и момчето умря, преди да се строполи на кухненския под. По бялата памучна риза, която носеше специално за рождения ден на сестра си, се разля яркочервено петно. Рая и Лиана пак закрещяха и се свиха в единия ъгъл на кухнята. Абдула Сартави беше пребледнял от шока. Той понечи да отиде при сина си, когато го удариха с приклад и го проснаха на пода.

— Никой да не мърда! — От ъгълчетата на устата на сержант Шахак се стичаше слюнка. — Пази тия двете! — извика той. Младият резервист неуверено посочи с узито си първо Рая, после Лиана. Долната му устна трепереше, докато постепенно осъзнаваше чудовищното зверство, което бе извършил. — Претърсете другите стаи! — Сержантът вече ревеше.

Юсеф хукна към къщата, ала Ахмед го спря и го накара да залегне под прикритието на дърветата.

— Недей, Юсеф! — прошепна той. — Помисли, те са въоръжени, а ние — не.

— Там стрелят, Ахмед! — Очите на по-малкия брат бяха пълни със сълзи.

— И ще стрелят още, ако ти се появиш вътре — тихо настоя Ахмед. — Аллах е с нас, но няма да можем да им помогнем, ако ни убият! — Той прегърна брат си и силно го притисна към себе си, докато двамата лежаха на земята, вперили очи в къщата.

— Празно е, Емил. — Лицето на ефрейтора изразяваше разочаровано негодувание, докато докладваше на сержанта си.

— Ben zsona! Кучи син! — Сержант Шахак се приближи към Лиана и Рая, подритвайки убития им брат, докато го прескачаше. С пистолет в едната ръка, свил другата в юмрук, той презрително се изправи пред ужасените момичета. Емил Шахак беше бесен, че не са открили каквото търсят.

Сержантът хвана Лиана за брадичката и грубо повдигна лицето й, принуждавайки я да го погледне. Лицето й бе бледо и красиво, ала в очите й пламтеше гняв, който само още повече разпали чувството му за безпомощност. Той се обърна към ефрейтора и се озъби.

— Ти вземи грозната — изсумтя Шахак и посочи Рая с пистолет. После сграбчи Лиана за косата, изправи я на крака и стисна тънките й ръце с грамадната си космата длан.

— Пръв ще й пръсна халката — изръмжа израелецът. — Право на чина.

— Недейте! Моля ви! — Абдула Сартави стоеше на колене и по загрубялото му лице се стичаха сълзи.

— Палестинска измет! — Сержант Шахак го ритна, но въпреки болката Абдула отчаяно се вкопчи в кубинката му.

— Недейте! — отново извика той.

Израелският военен беше прекрачил границата на безвъзвратността и с усилие откопчи крака си. Той насочи пистолета си към арабина и стреля. Два пъти.

Рафика изпищя и се хвърли върху трупа на мъжа си. Шахак насочи мерника на оръжието си към тила й и натисна спусъка още два пъти. Тялото й се разтресе и се свлече до това на Абдула.

— Палестински говна! — Сержантът натика Лиана в спалнята на родителите й и тресна паянтовата врата след себе си.

Вцепенена от шока и смътно съзнаваща какво става, Лиана започна да се съпротивлява, ала не успя да се освободи от хватката на Шахак.

— Zsona! Inahl rabak ars ya choosharmuta! Кучка! Върви по дяволите с тъпия си баща! — изкрещя в ухото й той и зловонният му дъх горещо лъхна лицето й.

Сержантът я фрасна с ръкохватката на пистолета си по тила и я хвърли на леглото. Като обезумял разкъса дрехите й, за да разголи стройното й тяло, и смъкна панталона си към кубинките. Лиана се вцепени при вида на страховито еректиралия му член, мъчително и ужасено проумяла какво ще се случи.

Шахак с гърлено ръмжене я яхна и прикова ръцете й над главата. Лиана изпищя, когато израелецът проникна в нея, пръхтейки като животно. Тялото му вонеше на пот и дизелово гориво от бетеера, който беше негов дом.

— Твой ред е, Игал. — Сержантът излезе от спалнята, като закопчаваше камуфлажния си панталон, вперил поглед в младия резервист.

— Мой ли? — дрезгаво попита младежът и поклати глава.

— Винаги има пръв път, синко. Никога няма да ти бъде по-леко. Влизай и й дай да разбере на оная кучка.

— Хайде, Игал! — извика един от редовните войници. — Ти мъж ли си или какво?

Чувствайки се по-нещастен и смутен от всякога, Игал се остави да го набутат в спалнята. Лиана се беше свила на леглото на родителите си, опряла глава в стената, и тялото й се тресеше от неовладяеми ридания.

Стори му се, че му призлява. Прииска му се да утеши момичето, ала бе разстроен, задето е убил брат й, и се боеше да я докосне. Изчака да изтече достатъчно време, за да се престори, че е свършил онова, за което го бяха пратили, после смъкна панталона си, отвори вратата и излезе, като го намъкваше обратно и вдигаше ципа си.

— Следващият! — лаконично извика той с неуверен глас.

— Уха! — В дома на семейство Сартави отекна одобрителен рев.

Паянтовите врати на двете стаи се отваряха и затваряха, докато и последният израелски войник се изреди на двете сестри. След като освободи яростта си, Шахак се замисли за последиците от това, което бяха извършили.

— Донесете двата калашника от бетеера — заповяда той на един войник.

Хората му знаеха къде крие двете палестински оръжия, наследство от предишно стълкновение, след което сержантът бе решил да не ги предаде, а да ги запази като гаранция в случай на евентуално разследване или повдигане на обвинения срещу неговите бойци.

— Слушайте, това тук не се е случвало.

Всички войници забиха погледи в пръстения под. Шахак взе единия автомат и го избърса с потния си шал. Той вдигна безжизнената длан на Абдула, отпечата пръстите му върху оръжието и го остави до трупа. По същия начин постъпи и с Мохамед. Отчаяният плач на Рая и Лиана се чуваше от спалните, докато ефрейторът вадеше военния фотоапарат от калъфа и светкавицата осветяваше бащата и сина.

— Тази вечер нашият генерал беше убит от палестински терористи и сведенията, че тия отрепки са ги укривали, са верни. Изкарайте двете кучки оттам!

Рая и Лиана едва успяха да се изправят.

— Давам ви пет секунди да се разкарате! — Той ги изблъска през задната врата и изчака момичетата да излязат навън. После изпразни пълнителя си в гърбовете им — първо Рая, после Лиана.

— Сега няма свидетели, мама му стара! — изсумтя на хората си сержантът. — И не забравяйте, това изобщо не се е случвало. Да вървим!

Изпаднали в пълен шок, Ахмед и Юсеф изчакаха под дърветата, докато се уверят, че войниците са си тръгнали. Младежите смаяно зяпаха кланицата, в която се беше превърнал домът им. Семейството им вече го нямаше.

Министърът на отбраната Резе Цвайман и генерал Халеви заедно се изправиха пред обективите.

— Бригаден генерал Ерлих беше един от най-добрите воини на нашия народ и ние изразяваме най-искреното си съболезнование на съпругата и синовете му — напевно произнесе Цвайман, откривайки пресконференцията за случилото се в Деир Азун.

Един от последните въпроси зададе Том Шуайкър от Си Си Ен.

— Палестинците твърдят, че в Деир Азун е било извършено клане, господин генерал. Израелските власти ще разследват ли тези твърдения?

— Уверявам ви, че единственото клане в Деир Азун е убийството на израелския командир, който е имал заповед да защити израелците и мирните граждани от терористи — едва овладявайки гнева си, отговори Халеви. — Лично видяхме снимките. Тия хора са били въоръжени и са виновни за безброй атентати срещу невинни цивилни. — Началник-щабът на Израелските въоръжени сили затвори папката си и с това сложи край на грижливо направляваната пресконференция.

Когато се върнаха в кабинета на министъра, генерал Халеви кимаше в знак на съгласие, докато Резе Цвайман даваше отдушник на злобата си към палестинците. Загубата на един от техните командири оказваше сериозно отражение върху обществения имидж на правителството и Резе знаеше, че политическите му врагове ще го използват срещу него.

— Дръж тъпите журналисти надалеч, особено онова лайно Шуайкър от Си Си Ен. Окупирай селото за колкото време е нужно и се избавете от отрепките, които живеят там. Ако се налага, организирай маневри с бронирани машини в маслиновите им насаждения.

— Остави на мен, Резе. Когато приключа с тях, ще им се иска да живеят където и да е другаде, само не на Западния бряг.

Израелските войници намусено наблюдаваха селяните, които погребваха Абдула и Рафика Сартави, двете им дъщери Рая и Лиана и най-малкия им син Мохамед на прашния червен склон в края на фамилната маслинова гора. След като и последните оплаквачи си тръгнаха, Ахмед и Юсеф останаха сами при гробовете.

— Трябваше да ме оставиш да опитам, Ахмед — яростно изрече Юсеф през сълзи.

— За да убият и теб ли?

— Няма как да си сигурен — изплю думите към брат си Юсеф. — Даже бедният ни мъничък Мохамед се опита да ги защити!

— Какво ще правиш сега? — попита Ахмед, разбирайки, че не е време да спори.

— Има ли значение? — И по-младият брат гневно се отдалечи. По лицето му се стичаха сълзи и в сърцето му пламтеше омраза — към израелците, а сега и към малодушието на Ахмед.

Ахмед с огромна тъга го проследи с поглед. Той седна до гробовете и се опита да проумее случилото се. Нямаше да види брат си много дълги години и после щяха да се срещнат при обстоятелства, които никой не би могъл да предвиди.

12.

Трикарико и Милано

— Buona fortuna32, Алегра!

Горният площад в Трикарико беше задръстен от изпращачи и от стария каменен балкон на двореца на епископ Алдо Мариети висеше грамадно знаме. Новините обикаляха бързо хълмистия район и всички селяни на километри наоколо знаеха, че от Ватикана са оказали тази чест на Алегра.

— Светият отец лично я е одобрил — съобщи синьора Фарини, ръководителката на „Дружината на Волята Божия“, на някой, който можеше да я чуе, въпреки доста фалшивото свирене на селския оркестър.

Музиката достигна кресчендо, когато единственият автомобил в Трикарико, шофиран от пълния епископ Мариети, се запровира сред навалицата. Бащата на Алегра седеше отпред, а самата тя заедно с майка си и двамата си най-големи братя се бяха натъпкали отзад в малката флавия. Баба й бършеше сълзите си, докато Джузепе се бе вкопчил в черната й рокля и бясно махаше с ръце. Черната му къдрава коса лъщеше на утринното слънце, което окъпваше с лъчите си гранитните скали на планините около Трикарико.

Трябваше им повече от час, за да изминат двайсетте километра до долината под селото. Епископ Мариети не се славеше с особено шофьорско майсторство и едва успяваше да насочва малката кола по неравния планински път, водещ до гарата и единствената железопътна линия, която обслужваше селата из хълмовете.

— Всички много се гордеем с теб, Алегра — заяви епископът, когато се качиха на малкия пустеещ перон. — Ти ще станеш великолепен посланик на Църквата.

— Ще се постарая да оправдая доверието, Ваше Високопреосвещенство. Обещавам.

Майката бършеше сълзите си, бащата сияеше. В далечината тъжно пищеше свирката на експреса Трент-Неапол, докато старият локомотив пъшкаше по склона по-надолу по линията. Скрибуцащият влак пристигна в облак пара и машинистът търпеливо изчака сякаш безкрайния ритуал на прегръдки и целувки. Свирката отново отекна в долината и влакът потегли.

— Arrivederci! Scriva presto!33

Когато влакът се скри зад завоя и бясно махащата с ръце групичка изчезна от поглед, Алегра се настани в празното си купе с напукани кожени седалки и телени багажници. В мислите й цареше смут. Малко по-късно влакът намали скоростта заради стадо кози, които пасяха бурените по релсите и не бързаха да освободят пътя. Алегра така и не чу разгорещения диалог между машиниста и жестикулиращия сбръчкан козар, които надвикваха пухтенето на локомотива. Момичето мислеше за това колко трудно му е било да напусне дома си, за да постъпи в манастира оттатък дерето. Милано му се струваше на края на света. Влакът отново потегли и тя зарея поглед в гранитните хълмове и планинските склонове на Базиликата зад тях. Бунтовността и вълнението в душата й се сблъскваха с тъга и примирение. Accettazione и testarda.

В главата й се рояха толкова много мисли, че не й позволиха да се успокои и през цялото двайсет и четири часово пътуване Алегра спа на пресекулки. Когато влакът на Трениталия от Неапол през Рим пристигна на миланската Stazione centrale34, във вените й нахлу адреналин. Тя слезе по абсурдно високите стъпала на вагона и се озърна за някой си отец Джовани Донели, докторанта, натоварен от Ватикана да я посрещне. Беше седем часът сутринта и край застаналата на перона Алегра се стичаха сякаш хиляди хора, които бързаха за работа. Искаше й се да обхване с поглед всичко едновременно — хората, модата, топлата светлина на кафенетата, миризмите, глъчката. Разбираше, че й предстои най-голямото предизвикателство в живота й, и жадно се взираше в навалицата.

Сякаш по даден знак от тълпата се появи духовник със сурова красота, тъмнокос и висок метър седемдесет и пет, съвсем малко повече от нея.

— Buongiorno, Signora! — Топлотата на широката усмивка, която сияеше на загорялото от слънцето лице на Джовани, веднага плени Алегра, сините му очи хвърляха заразяващи дяволити искрици. — Сестра Алегра Басети? — протегна ръка той. — Mi chiamo Giovanni Donelli. Benvenuta a Milano!35

— Grazie, отче. Много любезно от ваша страна да ме посрещнете в такъв ранен час — срамежливо отвърна Алегра.

— Знам, че навиците умират трудно, но трябва да свикнете да ме наричате Джовани. — Донели пое очукания й куфар и я поведе през тълпата.

На Пиаца Дука Даоста цареше още по-голям хаос, отколкото на гарата, но това изобщо не смути таксиметровия шофьор. Клаксонът служеше тъкмо за този проблем и те се понесоха по Виа Витрувио към „Ка Гранда“, който се намираше наблизо в историческия център на града. Алегра се ококори — преходът от планинското селце Трикарико към Милано представляваше разтърсващ културен шок.

— Ще се отбия довечера да видя как сте — обеща Джовани, след като се увери, че Алегра официално е записана в университета. — E benvenuta di nuovo a Milano!36

Не й отне много време да разопакова скромния си багаж. Със смесица от трепет и радостна възбуда Алегра се отправи да разгледа оживения стар университет. Построен през 1456-та, отначало го бяха използвали за болница, ала сега ренесансовите арки и вътрешни дворове подслоняваха хуманитарните факултети на миланския Università Statale. Седмицата, посветена на професионално ориентиране, беше в разгара си и накъдето и да се озърнеше, все й се струваше, че студенти раздават брошури и дипляни. Кандидати за Студентския съюз, покани за постъпване в какво ли не — от Дискусионното дружество на „Ка Гранда“ и литературни клубове до УНИЦЕФ. Имаше даже университетски киноклуб и съдейки по предстоящите събития, тя реши, че епископът на Трикарико може да бъде по-спокоен за разрешените само за мъже уестърни. След час затрупаната с информация Алегра излезе през главната каменна арка на „Ка Гранда“ и се запъти към миланската катедрала.

Ил Дуомо се намираше съвсем наблизо и когато стигна там, момичето известно време остана на площада, благоговейно вторачено в огромната черква. Три и половина хиляди статуи украсяваха покрива и каменните стени и над всички тях господстваше четирийсет и пет метровата златна фигура на Богородица. Петте пътеки в храма бяха разграничени от масивни каменни колони и високо над хора Алегра видя червената светлинка, бележеща мястото, където от 1841-ва се съхраняваше гвоздей от Истинския кръст. Третата по големина черква в света след „Св. Петър“ и катедралата в Севиля, строежът на Ил Дуомо беше продължил над четиристотин години.

Алегра бе обещала на баба си, че ще се моли за семейството, тъй като старата жена смяташе, че в Милано молитвите ще имат по-голяма тежест. Тя коленичи на една от пейките недалеч от олтара, където Наполеон беше коронясал краля на Италия, и безмълвно изрече думите: „Богородице Дево, радвай се! Благодатна Мария, Господ е с Тебе! Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба…“. Момичето я помоли Бог да закриля семейството й и да се грижи за нея по време на следването й. „Света Богородице, майко Божия, моли се за нас грешните…“

Сигурността, която й вдъхваше любимата й Католическа църква, не можеше да се изрази с думи. Дълбоко в душата си чувстваше, че е предопределена да служи на Църквата, и тя благодари на Господ за възможността да се учи, за да може да помага на другите. В наивността си Алегра не подозираше, че нейният стремеж към знание и дълбока духовност ще я поведе по път, изпълнен с мъка и смут, по който щеше да се озове в непознат свят на измама, свят на жестоката действителност на живота и смъртта.

Когато слънцето залезе зад Алпите на север от Милано, Алегра зачака Джовани в стаята си. Мисълта, че ще я посети мъж, я изпълваше със странно вълнение, макар да знаеше, че майка Алберта би се ужасила, въпреки че Джовани беше духовно лице. В света на майката игуменка на мъжете не биваше да се има доверие, освен в оживено помещение и дори тогава трябваше да се внимава. Свързаните с мъжете угризения на Алегра бяха дълбоко вкоренени и тя постоянно се бореше с тях. Един конкретен случай често се прокрадваше в мислите й и я караше да се моли за прошка.

Едва беше навършила шестнайсет години през ранната пролет на последната година в училище и една неделя следобед отиде на реката. Момичето отби от стария римски Апиев път и се спусна към брега през една от няколкото ферми край Трикарико. Зимните снегове все още покриваха най-високите върхове на планината, ала в по-ниските части се бяха стопили и реката клокочеше по тъмните камъни, огладени през вековете. Тя се разходи покрай брега, докато стигна до любимото си място в подножието на голяма скала, изправена като часови над един остър завой на реката и скрита от нивите зад дъбова горичка. Алегра се изтегна на тревата и когато топлите лъчи на следобедното слънце проникнаха през леката й памучна рокля, постепенно се унесе в спокоен сън.

По някое време се събуди, сепната от движение на известно разстояние от нея. Тя се надигна и инстинктивно закопча якето си, когато чу, че някой се приближава.

— Карло! Уплаши ме!

Младежът се ухили. Мургавото му лице бе загоряло от слънцето и дългият му черен перчем се спускаше над челото му.

— Извинявай. Не исках — отвърна момчето и се настани до нея.

— Откъде знаеш, че съм тук? — попита Алегра. Въпросът й прозвуча по-обвинително, отколкото й се искаше.

Преди около два месеца Карло Валенти неочаквано беше пристигнал в Трикарико със семейството си, сицилианци от Марсала. Те бяха купили голяма ферма, повод за много клюки сред местните селяни. По сокаците на планинското селце се бяха разнасяли тъмни слухове за наркопари, мафиотски връзки и наемни убийци, пратени по петите на Карловия баща, ала наркопарите и мафията не бяха единствените теми за разговор, особено сред съученичките на Алегра.

— Той не е чак толкова хубав — твърдеше най-добрата й приятелка Ана.

— Малко е арогантен — смяташе Роза, друга от тяхната групичка.

— И самодоволен. Като всички сицилианци — съгласяваше се трета.

Карло моментално се бе превърнал в знаменитост сред момичетата от Трикарико.

— Видях те по пътя — искрено отвърна той, но не спомена, че я е наблюдавал предишните две недели и днес нарочно я е чакал да се появи.

— Карло Валенти! Ти си ме проследил дотук! — Макар и малко оскърбена от натрапването в любимото й място, Алегра кой знае защо се радваше, че е насаме с момче като Карло.

— Не е така — възрази той. — Понякога си мисля, че просто е предопределено да се случат някои неща. Такава е волята Божия — прибави момъкът. Последните думи му гарантираха успех с момичетата от Марсала, особено когато смяташе, че религията може да се окаже преграда, която трябва да преодолее. — Когато видях, че някой се спуска насам, просто се надявах да си ти. Така и се оказа.

Алегра усети, че се изчервява, и мислите й запрепускаха. Въпреки подозрителното му минало тя намираше младия сицилианец за интересен. Знаеше, че семейството й няма да го одобри, особено баща й, но дълбоко в нея звучеше настойчив гласец. Едно беше да е първа в класа и съвсем друго — да реализира възможностите си. Ако искаше някога да разпери криле и да полети към света отвъд планините на Трикарико, сякаш казваше гласецът, щеше да има нужда от мъж, малко по-отракан от несръчните местни младежи.

— Харесва ли ти Трикарико? — попита тя. — Предполагам, че тук ти е малко тъпо след Сицилия?

Карло сви рамене.

— Различно е и фермата иска бая работа. Предполагам, че животът е такъв, какъвто сам си го направиш.

Алегра кимна с глава и двамата се умълчаха. Подухваше приятен ветрец, реката успокоително ромолеше. Момичето започна да се отпуска и несъзнателно се облегна на своята скала-часови.

— Защо напуснахте Сицилия? — наруши мълчанието Алегра.

Карло разоръжаващо се усмихна.

— Баща ми несъмнено си е имал причини. За някои неща изобщо не питам, обаче на твое място не бих вярвал на всичко, което чувам. По-рано работехме в чичовата ми ферма в Марсала и когато се случи оная работа, баща ми реши, че трябва да се преместим и да си купим своя земя. — Той се наведе към нея и я целуна по бузата.

Сепната, Алегра се обърна към него и Карло я целуна по устните.

В първия момент момичето не знаеше какво да прави, после малко й се зави свят от топлото слънце и отговори на целувката. Отначало бавно, после му позволи да я прегърне и двамата се смъкнаха на земята. Усети твърдостта му да се опира в нея и изведнъж една част от нея влезе в спор с друга. Карло пак я целуна и започна да разкопчава роклята й.

— Недей… — неуверено рече тя със странно пресипнал глас. Преди да осъзнае какво става, Карло вече бе разкопчал сутиена й и когато зацелува зърната на гърдите й, Алегра пак реагира, притискайки се към него. Дланта му се вмъкна в гащичките й и й се стори, че се понася върху гребен на вълна. — Недей… — И ахна, когато той насочи ръката й към вече разкопчания си панталон. Беше влажен и твърд.

— Недей! Не бива! — започна да се съпротивлява Алегра.

Обзе я страх и угаси желанието й. Колкото повече се бореше, толкова по-здраво я държеше Карло. Грубо хапеше зърната й, продължавайки да търка ръката й в себе си. Сълзи потекоха по бузите й, когато момчето изви гръб назад и нададе глухо сумтене. Усети го по дланите си, отначало нещо топло, после лепкаво, докато накрая той я пусна.

Алегра се втурна обратно към селото, залитайки по речния бряг. По лицето й се стичаха парещи сълзи, задъхваше се. Когато се увери, че Карло не я гони, тя седна на един камък да се успокои. Накрая риданията й стихнаха.

Чак привечер успя да изтърка петната от роклята си и с все още насълзени очи, момичето коленичи до реката.

— Пресвета Богородице, съгреших пред Теб и небето и не съм достойна да събирам трохите под масата ти. — Тя помоли Божията майка да се застъпи за нея, защото знаеше, че сигурно ще гори в ада. Ясно си спомняше евангелието от Марко и за момента се стопи всякакво усещане за testarda. Монахините често цитираха евангелието. Нейният Бог казваше: „Ако те съблазнява окото ти, извади го; по-добре е за тебе с едно око да влезеш в царството Божие, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в огнената геена, дето червеят им не умира, и огънят не угасва“.

През нощта Алегра лежа будна в общата спалня и риданията й бяха заглушавани от хъркането на родителите и братята й. Как можеше да получи прошка за такъв тежък грях! Спомни си думите на своя Бог и Спасител и истината започна да я осенява: това беше послание, напомнящо за злините на секса, толкова често подчертавани от епископа. Исус никога не би допуснал да изпадне в такова ужасно положение. Той бе съвършен. Матей пределно ясно говореше за неговото безбрачие. „Който може възприе, нека възприеме“ — заповядваше нейният Господ.

Случилото се между тях с Карло представляваше смъртен грях, защото тя го бе допуснала да започне със свободната си воля, и разбираше какво трябва да стори. Щеше да постъпи в местния манастир на Доминиканския орден и да посвети остатъка от окаяния си живот, за да се поправи. Мъката и угризенията вече сякаш започваха да заглъхват и Алегра си спомни за видението на света Катерина Сиенска, когато Пресвета Богородица държала Катерина за ръка, докато Христос й слагал пръстен. Това означаваше да пожертва всичките си мечти да опознае света извън Трикарико, ала каква скромна цена за този съвършен брак! Щеше да стане Христова невеста! Майката игуменка в манастира „Сан Доменико“ го описваше като мистичен съюз, дар, идващ направо от Господ.

Алегра се върна в настоящето, сепната от тихо почукване на вратата. Тя отвори и на прага застана отец Джовани с кошница, пълна с бисквити, кафе, сладки и шоколад.

— Най-важните неща за студентите!

— Заповядайте, отче — неловко отвърна тя. — Извинявайте за оскъдната обстановка — прибави момичето, канейки го да седне на единствения стол.

— Моля ви! Не се извинявайте. Моята стая е абсолютно същата. И не забравяй, викай ми Джовани. Настани ли се вече?

— Почти. Всичко ми се струва малко обезсърчаващо.

— Винаги е така през първата седмица, докато свикнеш и научиш кое къде е. За пръв път ли си в университет?

Алегра кимна.

— Беше пълна изненада, отче…

Джовани повдигна вежди и въпросително се усмихна.

— Простете, не съм свикнала да се обръщам към духовници на малко име.

— Това е част от програмата. Обясниха ли ти всичко в манастира?

— Не много, от… Джовани — поправи се Алегра, все още несвикнала с такава фамилиарност. — Всъщност майката игуменка като че ли не беше много въодушевена.

Джовани се засмя.

— Понякога промяната не настъпва лесно, но мисля, че в идеята на Йоан Павел Първи има последователност. — Черен облак засенчи мислите му при спомена за човека, към когото се отнасяше с такова огромно възхищение и уважение. — След всеки семестър ще трябва да пращаме кратък отчет във Ватикана — продължи той. — За нашите впечатления, отношенията ни с другите студенти, техните реакции, такива неща, но смея да кажа, че ще бъде чудесно, ако успеем да отворим прашните коридори на Курията за това, което се случва в истинския свят.

Алегра започна да се отпуска, свиквайки с компанията на мъж, който явно знаеше толкова много за всичко и в същото време бе толкова земен.

— Пристигнаха ли другите? — попита тя.

— О, не си ли чула? В диоцеза на отец О’Конъл има такъв недостиг на свещеници, че неговият епископ в последния момент получил разрешение да не праща никого. И не съм сигурен коя е била другата сестра, обаче миналата седмица тя напуснала ордена си, така че ще бъдем само ние с теб. Ако с нещо мога да ти помогна за настаняването, само ми кажи. Аз съм в стая четиристотин и петнайсет на същия етаж. Ако в края на седмицата ти се излиза навън, на няколко минути път пеш оттук има една страхотна малка пицария. В петък вечер правят разкошна пица на дървени въглища и великолепна паста, особено за бедни студенти като нас. — Джовани й пожела buonanotte и Алегра се почувства по-малко самотно.

Това се случи в началото на учебната година. По-късно, макар че все още я смущаваха някои преподаватели в „Ка Гранда“, тя посвикна с новата обстановка. С всяка следваща седмица установяваше, че с нетърпение очаква петъчните разговори с Джовани на вечеря в пицарията.

Алегра забързано се върна от книжарничката, която беше открила на една от малките улички в Милано, с антикварно издание на „Разкритите свитъци от Мъртво море“ на Джон Алегро в чантата си. Погледна си часовника и видя, че има време да стигне за встъпителната лекция на професор Росели за свитъците от Мъртво море, без да се налага да тича. Все още несвикнала съвсем с натовареното улично движение, тя два пъти се огледа и пресече Корсо ди Порта Романа, която водеше към университета. Вмъкна се в аудиторията точно когато лекцията започваше.

— Buongiorno. Mi chiamo професор Антонио Росели. — Дребен, петдесетинагодишен мъж с обветрено и набръчкано лице, професорът носеше оръфано сако и кръгли очила с черни рамки, смъкнали се по средата на дългия му римски нос. Бялата му коса висеше в безпорядък и скриваше големите му уши, тъмните му вежди бяха рошави като косата му.

Явно не отделяше много време за гребена си, помисли си Алегра, заинтригувана от дяволитата му усмивка.

— През следващите шест седмици ще се занимаваме със свитъците от Мъртво море — започна той. — Преди повече от две хиляди години тайнствената секта на есеите живеела в усамотеното село Кумран на северния бряг на Мъртво море. Те не били, както твърдят във Ватикана и други, саможиви и безбрачни монаси пацифисти, а едно от най-развитите и просветени общества в античната цивилизация. В начина си на живот те спазвали правилата, установени от питагорейците за древните елини. Облечени в питагорейско бяло, есеите ставали призори да се молят и също като питагорейците, били много добри астрономи, математици и вещи философи. — Професор Росели спря, за да натъпче лулата си. — В това хармонично общество, в което жените се смятали за равни на мъжете, работата преставала по пладне и те се къпели заедно голи за ритуално пречистване в някой от дълбоките басейни, които били построили в Кумран, а след това заедно изяждали простия си обяд. — Ентусиазираното отношение на професора към древното общество ясно личеше от думите му. — Есеите педантично отразявали всеки аспект от живота си в огромна библиотека от свитъци. Тяхната философия отчасти се изразявала в това да правят знанията си достъпни за бъдещите поколения. Когато през шейсет и осма година след Христа римските войски се отправили към Йерусалим, есеите скрили свитъците си в пещерите над Кумран. — Росели огледа студентите над очилата си. — Но след откриването на свитъците от Мъртво море се появиха слухове за един конкретен свитък, който разкрива много повече от начина на живот на тайнствената юдейска секта от първи век — заяви той с престорено заговорнически глас. — Някой знае ли кой е този свитък? — попита преподавателят.

Джовани усети, че го побиват тръпки.

— Свитъкът Омега — отговори той.

— Да, свитъкът Омега — с блеснал поглед потвърди професор Росели. — Съвременният еквивалент на „проклятието на мумията“. Щом го открие някой, започват да се случват тайнствени неща. Твърди се също, че съдържал пророчество за човечеството, ужасяващо предупреждение за цивилизацията. Толкова важна тайна, че мнозина явно са намирали края си в търсене на това неуловимо археологическо съкровище.

„Пророчество за човечеството.“ Джовани се замисли за видяното в покоите на папата и се зачуди дали има връзка между професор Росели и професор Фиорини, който бе написал доклада за Йоан Павел I. Джовани безуспешно се беше опитал да открие пенсионирания преподавател и сега реши да поговори с професор Росели след лекцията.

— А как са били открити тези свитъци? — Професор Росели, един от световните специалисти по Близкия изток, притежаваше рядката способност да пренася студентите си във времето и пространството и Алегра не бе единствената, която видя маранята, разкривяваща силуетите на хълмовете край Мъртво море. — Това се случило през 1947-ма…

Утринното слънце безмилостно прежуряше над бедуинските шатри, сгушени от двете страни на дългия прашен път, който още от Христово време се виеше от Йерусалим и водеше на изток към Йерихон и към мястото, където Йордан се вливаше в Мъртво море. Преди векове християнските поклонници се бяха изумявали от абсолютната безжизненост на водата и бяха дали днешното име на морето. На трийсетина километра от Йерусалим пътят се раздвояваше. Право напред реката образуваше границата с Йордания и пътят продължаваше за Аман. Надясно той завиваше на юг към Кумран, където скалите се издигаха като часови, охраняващи руините. Оранжевият кремък отразяваше слънцето и от искрящата морска повърхност се издигаше мараня. На отсрещния бряг се намираше Йордания, а също деретата и каньоните на библейските планини Моав и Едом.

Малкият Мохамед Ахмед ел-Хамед, по прякор ед-Дибор Мохамед Вълка, изруга изгубилата се коза и се закатери по скалите. Стигна до прашния скален перваз, където за последен път я беше забелязал, ала бързоногото животно не се мяркаше наоколо. Ед-Диб избърса потното си чело с опакото на дланта си и я изтри в мръсната си дреха. Изгубената значителна част от семейната прехрана струваше повече от живота му, затова момчето застана напълно неподвижно, заслуша се и обходи с поглед голите скали за признаци на живот. И тогава я видя. Отдолу приличаше на хлътнатина в скалата, ала сега Ед-Диб виждаше, че това е вход на пещера.

— Аха, козичке, ето къде си била. Ще се наложи да те изкараме навън — измърмори под нос той, вдигна един камък и безшумно се закатери по скалите, после спря и грижливо се прицели. И без прашка беше абсолютно точен. Камъкът влетя право през средата на входа.

Вместо да подплаши коза, Мохамед чу дрънчене на строшени грънци, което отекна в пещерата. Ед-Диб продължи да се изкачва и накрая стигна до входа. Провря се вътре, скочи на пода и се озова в тясна пещера с висок таван — най-много двайсет метра широка и около шейсет и пет дълга. Установил, че може да се изправи, той се огледа наоколо. Нямаше нито коза, нито стъпки във финия прах, нито каквато и да било друга следа от живот. Всъщност от близо две хиляди години никой не бе стъпвал в пещерата. В сумрака в отсрещния край от векове се гушеха в пясъците няколко пръстени делви. Тишината бе зловеща. Подобно на египетския селянин, който преди две години беше намерил делва с ръкописи в Наг Хамади, Ед-Диб се зачуди какви духове от миналото витаят в хладната тъмна пещера и бавно заотстъпва към входа. След два часа най-после откри козата.

Вечерта сподели със своя приятел Абу Дабу, който бе по-голям с цели две години и му се присмя на приказките за призраци.

— Ами ако в делвите има злато? — алчно рече Абу Дабу. Тъмните му очи отразяваха сиянието на тлеещите въгленчета в огъня.

— И на кого ще бъде това злато? — попита Ед-Диб, неуверен как да постъпят.

Приятелят му не се поколеба.

— Който го намери, негово си е — категорично заяви той. — Във Витлеем има един турски търговец, Али Еркан. Чичо е търгувал с него и той ще знае кой ще ни даде добра цена, без да разпитва за нищо.

Рано на другата сутрин, окуражен от разумния съвет на приятеля си, Ед-Диб го поведе нагоре по опасните скали. Спря точно под входа на пещерата и долепи шепа към ухото си, давайки знак на Абу Дабу да се заслуша. Чуваше се само шумоленето на вятъра из скалите. Абу Дабу нетърпеливо се провря покрай него, покатери се по натрошените камъни и изчезна в отвора. Когато Ед-Диб се спусна на мекия пясъчен под на пещерата, приятелят му вече беше в отсрещния край.

— Помогни ми — възбудено рече той.

Двамата измъкнаха най-голямата делва на слабата светлина при входа. Абу отмести големия пръстен капак и отскочи назад — в пещерата се разнесе смрад на гнилоч. Той покри лице с полите на дрехата си и се вторачи в делвата, после измъкна някакъв продълговат пакет.

— Не прилича на злато — без да крие разочарованието си, отбеляза Ед-Диб.

— Не — измърмори приятелят му, като опипваше древната ленена тъкан. Той нетърпеливо разкъса единия край и отвътре се появи руло от стара кожа. В останалите делви имаше още такива рула, които бяха невредими, както и хиляди късчета, резултат на гибелното въздействие на времето. — Каквито и да са тия неща, Ед-Диб, някой е смятал, че трябва да ги скрие, за да не ги намерят — заяви младежът, проявявайки присъщата бедуинска досетливост. — Ще ги пренесем в моята шатра и утре ще ги занесем във Витлеем.

Ед-Диб беше чувал, че понякога древен свитък може да струва доста пари, и сега здраво стискаше чувала от зебло.

— По кое време каза, че търговецът отварял дюкяна си? — за трети път попита той Абу Дабу.

— Не се безпокой — успокои го приятелят му. — Скоро ще се появи.

Както му бе навик през последните трийсет години, Али Еркан мина по Цар Давидовия път към своя антикварен дюкян край Площада на яслите във Витлеем. Коледните снегове отдавна се бяха стопили и градът, кацнал на един хълм на около осем километра южно от Йерусалим, започваше поредния си зноен ден. Камбанарията на черквата „Рождество“ се издигаше над всички сгради и Юдейската пустиня наоколо още от дните на кръстоносците, ала нито древната обстановка, нито нейното религиозно значение за вярващите имаха значение за Али. Стига вярващите да имаха пари за харчене, той щеше да бъде доволен. Пари за стотиците статуетки от маслиново дърво, изобразяващи Христос, Богородица и светците, пиринчени плочки и бокали или пъстри бедуински черги и възглавници. За по-взискателните клиенти пазеше фин сребърен филигран в очукания си сейф. Али обслужваше и взискателни, но по-безскрупулни клиенти, особено такива, които се интересуваха от стоката на черния пазар.

Когато наближи дюкяна си, вместо туристи, Али видя, че го чакат две бедуински момчета и едното стиска оръфан чувал от зебло.

— Какво искате? — измърмори търговецът. Той затършува за голямата връзка ключове, която носеше на колана под дрехата си, и отключи ръждивата решетка.

— Праща ни чичо ми — колебливо отвърна Ед-Диб. — Носим едни кожени свитъци, дето може да те заинтересуват.

Турчинът покани момчетата в дюкяна, който миришеше на подправки и маслиново дърво, озърна се в двете посоки на улицата и бързо затвори вратата след себе си. Той разчисти малко място на една маса в дъното и с помощта на стара сребърна лупа проучи странните знаци върху един от свитъците. Накрая остави лупата настрани и замислено зачопли големия си нос, след като не успя веднага да разчете древната писменост.

— Откъде ги взехте? — попита Али.

— От една пещера при Ям Хамела, Мъртво море — побърза да отговори Абу Дабу, защото не искаше Ед-Диб да каже нещо по-конкретно.

— Може и да представляват интерес, обаче ще трябва да ми ги оставите, за да направя някои проверки. Ще ви пратя вест след няколко седмици. Дотогава не казвайте на никого, че сте ги намерили, нито че сте идвали при мен. — С тези думи антикварят ги изпрати навън.

През следващите две вечери Али Еркан проучва находката на момчетата. Така и не успя да разчете писмеността, но три свитъка, изглежда, бяха защитени по-грижливо от другите, въпреки че единият беше на парчета. Той ги отдели от останалите, постави ги в кутии от маслиново дърво и ги скри в една кухина под дюшемето. Предишната седмица бяха идвали на проверка от Министерството на културните паметници, но ако дойдеха пак, едва ли щяха да търсят под пода. Али хвърли една черга върху тайника и реши да потърси съвет от Сирийската митрополия в манастира „Свети Марк“ в Стария град на Йерусалим.

— Какво толкова може да пише в тези свитъци, че да разтревожи Ватикана? — завърши разказа си професор Росели и рязко върна Алегра от Стария град на Йерусалим в аудиторията на „Ка Гранда“. — Явно няма никакво съмнение, че в миналото Ватиканът енергично се е противопоставял на тяхното публикуване — продължи той и в очите му отново заблещукаха пламъчета. Както щеше да установи Алегра, професорът обичаше хубавите загадки. — Още от тяхното откриване Ватиканът е спирал достъпа до свитъците, освен за група от неколцина привилегировани и в по-голямата си част католически учени от Европа и Съединените щати. Група, станала известна като Международния екип. И нещо странно: Ватиканът категорично твърди, че Христос не е имал нищо общо с есейската общност в Кумран, само на един хвърлей камък от мястото, където Йоан Кръстител го кръстил във водите на Йордан.

С напредването на лекцията присъщото accettazione на Алегра все повече се измъчваше, но когато погледнеше Джовани, той изглеждаше съвсем спокоен и това насърчаваше нейната testarda, бунтовната й страна, да се зарови по-дълбоко в твърдите догми на вярата й.

— Което кара някои да предполагат, че в свитъците и особено в свитъка Омега има нещо, което Ватиканът не желае да направи обществено достояние — продължи Росели. — Американката Маргарет Старбърд отбелязва, че авторите на Новия завет са използвали гематрия. Това е литературен похват, при който на буквите в думите се определят цифри. Сборът на някои изрази дава сакрални числа, които на свой ред изразяват скрит смисъл. Подозирам, че част от отговора се крие в така наречените числа на Магдалина.

Професорът взе тебешир и се обърна към черната дъска.

— Нито евреите, нито гърците имат отделни символи за числа и те се изразяват с букви. Например на гръцки — каза той, като пишеше на дъската:

— И така нататък — поясни преподавателят, изписвайки цялата азбука чак до омега, Ω. — Което означава, че всяка дума на гръцки и иврит има числова стойност, която се получава от сбора на буквите. Маргарет Старбърд привлича вниманието ни към Христовото сравнение на царството небесно със синапово зърно. На гръцки синапово зърно е κοκκος σιναττεως, което възлиза на хиляда седемстотин четирийсет и шест. На пръв поглед описанието на царството небесно като синапово зърно изглежда странно, но е измамно елементарно. — Очите на професор Росели затанцуваха.

— Числото хиляда седемстотин четирийсет и шест е образувано от сбора на шестстотин шейсет и шест и хиляда и осемдесет. Като еврейски равин, Христос отлично е знаел значението на тези две числа. За есеите шестстотин шейсет и шест е представлявало слънчевата енергия на мъжкото начало. Много интерпретации на притчата за синаповото зърно са налудничави, но когато приемем, че другата част на сбора — числото хиляда и осемдесет, представлява лунната градивност на женското начало, смисълът става съвсем ясен. Тази притча не само свързва Христос с есеите, но числовият код на синаповото зърно е просто и ясно заявление от страна на Исус, че царството небесно не е изключително мъжко, а съчетание от мъжкото и женското, равновесие на ин и ян. Христовата числова стойност хиляда седемстотин четирийсет и шест на синаповото зърно съдържа изгубената женственост на християнството. — Професорът замълча за миг и като че ли се натъжи. — Ранните християнски отци брутално са потъпкали това послание. Някой може ли да ми даде пример?

За пореден път отговори Джовани.

— Всички преписи на евангелията на Тома, Мария Магдалина и Филип, гностическите евангелия, били унищожени по заповед на лионския епископ Ириней през сто и осемдесета година, защото застрашавали властта на мъжкото свещеничество.

Росели се вторачи в студента с растящо уважение. Не бе обичайно да откриеш, помисли си той, толкова очевидна интелигентна откровеност у католически свещеник.

— Или поне така си мислели ранните отци на Църквата — продължи Джовани, — но някой си направил труда тайно да пренесе преписи на гностическите евангелия по течението на Нил и да ги зарови в пръстена делва при Наг Хамади, където останали близо две хиляди години. Те били грижливо увити и един арабски бедуин ги открил, докато копаел сабах, подпочвения слой, с който фелахите наторяват посевите си по бреговете на африканската река. Днес много учени са на мнение, че тези паметници е трябвало да бъдат включени в Библията, за да осигурят равновесието между мъжкото и женското начало, което било потъпкано от ранните църковни отци.

— Също като свитъците от Мъртво море, открити само две години по-късно — прибави професор Росели. — Все едно че космосът е координирал момента на съответното им откриване, за да ги свърже. Отец Донели повдига един важен въпрос. В религиите на древните се наблюдава равновесие между боговете и богините и едва в сравнително късно време се възцарило мъжкото начало. Аз съм сред онези, които смятат, че доминираните от мъжете религии представляват опасно нарушение на баланса и в резултат са нанесли неизмерими щети на света. С появата на оръжието за масово унищожение доминираните от мъжете религии представляват заплаха за човечеството.

Това вледеняващо пророчество накара Джовани отново да се замисли какво знае Росели за съдържанието на свитъка Омега.

Професорът сякаш прочете мислите му.

— Ще бъде интересно да видим дали теориите на Старбърд за тайните числа в Новия завет идват от свитъка Омега. — Погледът му помръкна за миг. — Макар да подозирам, че той съдържа много повече от числата на Магдалина. След ваканцията ще разгледаме значението на числото, от което според мен най-много се боят във Ватикана: сто петдесет и три. Винаги съм бил оптимист и някои от вас може би ще пожелаят да направят известни проучвания през ваканцията. Възможно е това да е свързано с риба и градове, падащи от небето — дяволито добави той. — И когато продължим, ще бъде полезно да чуя и някой друг, освен отец Донели.

В „Ла Пицария Милано“ гъмжеше от студенти, но Алегра забеляза Джовани, макар и „неуниформен“, в едно от малките ъглови сепарета.

— Buonasera, Алегра! — Джовани се изправи, за да може младата жена да се провре в тясното сепаре. Той й наля кианти от гарафата, която бе поръчал. — Спагетите са на път — съобщи свещеникът. — Salute!

— Salute — отвърна тя и както обикновено, веднага се отпусна в неговата компания.

— Как ти се стори днес старият Росели? — попита Джовани, като се наведе напред, за да не се надвиква с обичайната за петък вечер студентска врява.

— Провокативен е, нали?! Това ми хареса, въпреки че имам да уча още много. Преди да дойда в Милано, изобщо не бях чувала за есеите и техните свитъци от Мъртво море, камо ли за това, че от Ватикана може да забраняват достъпа до тях, обаче най-много ме заинтригува свитъкът Омега. Смяташ ли, че съществува?

От необходимостта да отговори веднага го спаси пристигането на вечерята — две вдигащи пара чинии путанеска, спагети с маслини, домати, аншоа, люти чушки, чесън и босилек. Знаеше, че трябва да разкаже на някого за тревогите си около смъртта на папа Йоан Павел I и свитъка Омега, за да се опита да гарантира, че търсенето на истината ще продължи. Всички, свързани с диренето на свитъка, бяха изчезнали безследно, липсваха научни статии, безпощадно бяха дискредитирани видни учени. Не му се щеше да въвлича други хора в опасния въртоп, който явно заобикаляше свитъка, ала имаше нужда от довереник. Алегра беше единственият човек, на когото можеше да има пълна вяра. Тя притежаваше един от най-невероятните интелекти, с които се бе срещал през последните години.

— Значи смяташ, че са го убили — мрачно заяви Алегра, след като Джовани й разказа събитията във Ватикана.

Той кимна с глава.

— Албино Лучани представляваше опасност за прекалено много хора и не на последно място за нашия кардинал Петрони тук, в Милано. Престъпната дейност във Ватиканската банка много го измъчваше, обаче не само това застрашаваше Курията. Петрони и другите кардинали категорично отричат, но аз знам от статиите, писани от Лучани, когато е бил във Венеция — статии, които сега мистериозно са изчезнали, че той определено е бил за изкуствен контрол над раждаемостта.

Само преди няколко месеца тези думи можеха да изумят Алегра. Бе изкачила стръмен интелектуален връх от затънтеното селце Трикарико, ала нейната testarda бързо взимаше превес.

— Съжалявам, че не съм го познавала — отвърна тя. — По-рано приемах учението срещу контрацептивите, но сега започвам да стигам до неговата гледна точка. Ако си спомням вярно, основание за забраната на контрола над раждаемостта през двайсети век е един текст в Битие отпреди три хиляди години, в който Бог осъжда Онан на смърт, задето изливал семето си на земята, вместо да изпълни дълга си към съпругата на покойния си брат, нали така?

Джовани усмихнато кимна с глава. Техните интелектуални двубои в петък вечер бяха започнали да му доставят огромно удоволствие.

— Текст, предаван от уста на уста хиляди години, преди да бъде записан — добави Алегра. — Това звучи по-скоро като оправдание на мъжката йерархия да използва секса като средство за контрол, при това доста мощно.

— Това винаги е било свързано много повече със запазването на властта на свещеничеството, отколкото с каквото и да било логично теологично основание и Лучани щеше да се съгласи с теб — отвърна Джовани и в гласа му прозвучаха тъжни нотки. — Смъртта му беше ужасна загуба не само за Църквата, но и за света. Веднъж във Венеция разговаряхме за контрола над раждаемостта и той спомена, че тъкмо бил прочел някакъв доклад, според който повече от хиляда деца ежечасно умирали от недохранване. Папата виждаше ефикасния контрол над раждаемостта като част от решението и след като го избраха, ми каза, че най-после имал възможност да направи нещо по този въпрос. Струва ми се, че накрая неговите възгледи за контрацептивите, решението му да разследва Ватиканската банка и откритието му, че Ватиканът е купил свитъка Омега, заедно подписаха смъртната му присъда.

— И не успя да разгледаш доклада по-подробно, така ли?

Младият свещеник поклати глава.

— Ако знаех това, което знам сега, щях да взема цялата папка. Петрони се появи много бързо.

— Доста странно, че е бил напълно облечен посред нощ — съгласи се Алегра. — Защо не се опита да откриеш свитъка Омега? Защо не се обърна към пресата?

— При първа възможност потърсих в Тайния архив, но някой явно ме беше изпреварил. Сериозно обмислях да направя публично изявление, но реших, че има по-голяма вероятност да намеря свитъка Омега, ако за момента запазя мълчание. При отсъствието на свитъка Ватиканът просто щеше да го обяви за плод на моето въображение и да заяви, че бедният стар Донели е превъртял в резултат на злополучния инфаркт на Лучани.

— Ако съдя по разказа ти, това е най-малкото, което биха могли да сторят. Ами професор Фиорини, не може ли да идеш при него?

— Тук нещата стават много объркани. След лекцията се срещнах с Росели. Описах му само в общи линии това, което разказах на теб — че вярвам в съществуването на свитъка Омега. Той изглеждаше доста разстроен. Не ми каза много, но все пак научих, че професор Фиорини е изчезнал в деня след завръщането си от Рим.

— Убили ли са го?

— Това е класическото „италианско решение“ и ако тези хора във Ватикана са толкова тясно свързани с мафията, колкото си мисля, напълно е възможно. Росели няма да престане да строи хипотези в лекциите си, обаче предполагам, че са го предупредили да не се задълбочава в проучванията си и че е адски уплашен. Каза ми да внимавам много.

— Тогава какво ще правим?

— Засега нищо. Ще крием картите си. Все някога нещо ще се появи, истината винаги излиза наяве.

Джовани се пресегна и напълни чашата на Алегра.

На връщане в университета той я хвана под ръка. Един гласец в него му казваше, че не бива, ала виното явно притъпяваше настойчивостта му и Джовани се оправдаваше, че е срещнал сродна душа. Ако бе по-честен, може би щеше да признае, че чувствата му към тази интелигентна и красива монахиня са го хвърлили в смут.

— Какво ще правиш през ваканцията? Ще се прибереш ли у дома?

Алегра поклати глава.

— Не мога да си го позволя. Ще остана тук и ще се боря с Мария Магдалина, числото сто петдесет и три и какво беше още? Рибата и падащите от небето градове — засмя се тя.

Беше негов ред да поклати глава.

— Quello non va! Няма никакъв смисъл! Аз се прибирам да видя нашите — дори ме поканиха да отслужа меса. Ела и ти. Нашите казаха, че с удоволствие ще се запознаят с теб.

— Не мога — бързо отвърна Алегра, без да знае защо.

— Защо? — попита Джовани.

— Ами, заради задачата на професор Росели — неубедително отговори тя.

— Божичко! Явно здравата те е развълнувал. Знаеш ли какво, докато сме у дома, ще поработим по въпроса „за“ и „против“ Христос и Мария Магдалина и когато се върнем, ще го напишем.

— Чудесно — отстъпи пред логиката му младата жена.

Усещаше топлината на тялото му и за малко не отпусна глава на рамото му. Accettazione и testarda. Дълбоко в душата й се надигаха странни емоции. Гласът на католицизма й казваше, че не бива да е толкова близо до мъж. Също като Джовани, тя го отдаде на приятелските си чувства към човек, на чиито интелект, топлота и съчувствие искрено се възхищава.

— Знаеш ли, струва ми се, че никога не съм те питала къде живееш.

— По-рано живеех там — поправи я свещеникът, — но все още мисля за това място като за свой дом. Едно рибарско селце в залива Поликастро. Маратея. Чувала ли си за нея?

— Не, но с огромно нетърпение очаквам да я видя.

— Ще ти хареса. Всички са много дружелюбни и планините изглеждат така, сякаш падат в морето. Идеално убежище за студенти.

— Мммм — замечтано промълви Алегра и без да се замисли какво прави, отпусна глава на рамото му.

Джовани знаеше, че трябва да промени темата, преди гласецът в главата му съвсем да е заглъхнал.

— Ще ми се някой ден да ида в Светите земи и да видя всички онези места, които са описани в Библията. И Кумран, естествено.

Алегра вдигна глава от рамото му.

— Може и да открием свитъка Омега — и да сложим край на всички задачи на Росели — додаде тя и очите й заблестяха.

Без двамата да го съзнават, търсенето на изчезналия свитък Омега беше започнало и животът им завинаги щеше да се промени.

13.

Маратея

Джовани спря очукания си фиат на склона на Сан Блез над Маратея. С Алегра слязоха и се изкачиха по каменните стъпала до самия връх, където богат маратеец беше издигнал двайсет и два метрова статуя на Христос с разперени ръце, бдящ над селцето Маратея, сгушено в подножието на планината. Двамата спряха и впериха поглед в поразителната гледка. Ветрецът развяваше косата на Алегра.

— О, Джовани, e bellissimo37!

Апенините се спускаха към Тиренско море и образуваха скалист бряг, който се простираше на север и на юг, докъдето им стигаха очите. Острите зъбери на върховете накрая изчезваха в облаците. Рожковите се бореха за жизнено пространство с борове, нискорасли дъбове и оливи. Между всички носове се гушеха заливчета, смарагдовата вода в които плискаше скалите и пясъка. По-навътре в залива Поликастро морето ставаше по-тъмносиньо. Пътят под тях се виеше като спагети по планината и стигаше до самата Маратея, а малко по-надолу — и до пристанището. Яркосините, червени и оранжеви краски на дървените рибарски лодки, изтеглени на плажа и завързани зад скалистия вълнолом, подсилваха очарованието на селцето. Това място изглеждаше недокоснато от туризма и забързания ритъм на външния свят.

Усетила, че с Джовани отново са застанали съвсем близо един до друг, Алегра затвори очи. Слънцето приятно грееше лицето й. Тя бегло си помисли за семейството си в студените и мъгливи хълмове на Трикарико. Ужасно й липсваха и редовно им пишеше, ала в душата си знаеше, че никога няма да се завърне при тях. Беше осъзнала, че Църквата и манастирчето „Сан Доменико“ са я поставяли в интелектуална и емоционална усмирителна риза. Вярата й продължаваше да е силна като всякога, но започваше да разперва криле. Властта на Ватикана над нея се рушеше.

— E molto bellissimo, Джовани. Много е красиво.

Той се усмихна и я прегърна през раменете.

— Сигурен бях, че ще ти хареса — промълви свещеникът. — Докато сме тук, ще вземем лодка и ще си направим пикник на някой от ония отдалечени плажове.

Алегра се облегна на него. Искаше й се завинаги да остане там.

— Определено е по-приятно от домашните — измърмори тя.

Пътят до селото се виеше по стръмния планински склон и Джовани трябваше да превключи на втора, за да подпомогне изнемогващите спирачки на стария фиат. Когато стигнаха до малкото пристанище, той паркира на едно от свободните места на площада.

— Виждаш ли онази къща с оранжевите капаци на прозорците? — Джовани посочи група варосани бетонни къщи в южния край на плажа с изглед към пристанището.

Селцето изглеждаше така, сякаш е изсечено в планинския склон. Ниската варовикова скала пред къщите се спускаше вертикално към водата и пъстрите дървени лодки леко се поклащаха под нейната закрила. Гъсто обраслите с храсталаци склонове в подножието на планината зад сградите рязко се издигаха, за да посрещнат великолепието на Апенините.

— У дома сме.

— Разкошно е, гледката трябва да е невероятна.

— Така е, но не се заблуждавай от нея. Този квартал е скъп, но ние от рода Донели сме прости хора. Къщата е принадлежала на моя прапрадядо и оттогава фамилията живее в нея.

— Въпреки това е прелестна, макар малко да се притеснявам от перспективата да се запозная със семейството ти.

— Излишно е. Не е като да водя вкъщи годеница.

Алегра видимо се засрами и червенината покри загорялата й от слънцето кожа. Джовани моментално съжали за забележката си.

— Извинявай, не исках да прозвучи така. — За кратко се възцари неловко мълчание. И двамата се бореха с мисли, които не смееха да изрекат с думи. После също толкова бързо смущението отмина.

— Джовани! — Сестра му Мария беше забелязала колата и бе изтичала като ученичка по улички и алеи, за да посрещне любимия си брат. — Джовани! — Тя се хвърли в прегръдките му и въодушевено го целуна по двете бузи.

— Мария! Вече си станала по-висока от мен.

— Това не е много трудно, нали? — повдигна вежди момичето.

В тъмните му очи блещукаше същата дяволитост, която Алегра толкова много харесваше у Джовани. Късо подстриганата черна коса на Мария обрамчваше овалното й лице. Едва петнайсетгодишна, тя вече беше красива млада жена.

— Ти сигурно си Алегра — без да чака да я представят, се обърна към гостенката Мария. — Benvenuta a Maratea!

— Grazie, Мария. Много мило от твоя страна.

— Вижте! — Джовани намигна на Алегра. Той бе свикнал с безкрайната жизнерадост на сестра си, която в момента сочеше оттатък скалите, образуващи вълнолома на малкото пристанище. — Ето ги татко и момчетата!

Подобно на баща си и дядо си, синьор Донели беше прекарал целия си живот като рибар и също като Джовани, бе нисък и жилест. Джузепе и Джорджо обаче бяха високи и широкоплещести, първото вследствие на далечни гени, а второто резултат от това, че бяха напуснали училище още щом бяха станали на възраст да теглят рибарските мрежи. Бащата и братята на Джовани тъкмо бяха закърпили мрежите и ги бяха прибрали в „Aquila del mare“, „Морски орел“, за да са готови за следващия риболов. Това обаче нямаше да е утре. На другия ден беше domenica38 и цялото семейство заедно с останалите жители на селцето щяха да ходят на черква. Бяха поканили Джовани да отслужи месата с монсиньор Винченцо Абостини, стария свещеник, вдъхновил го да посвети живота си на вярата.

— Vi vedremo a casa! Ще се видим вкъщи! — извика Джорджо, като махаше с ръце и широко се усмихваше на баща си и Джузепе.

— Fate presto! Не се бавете! — Мария вдигна сака на Алегра. — Хайде, да вървим. Мама ви очаква. Цяла сутрин готви.

— С нейната енергия можеш да захранваш цялото село — каза Джовани на Алегра.

— Чух те — подхвърли през рамо сестра му, докато прекосяваше площада.

Джовани преметна сака си през рамо и те я последваха в лабиринт от тесни калдъръмени улички, осеяни с бетонни арки. Тук-там влагата се бе процедила отгоре и някога белите арки бяха покрити с тъмнозелена плесен. На известно разстояние една от друга висяха голи електрически крушки, закачени на стара почерняла верига. Улиците бяха още по-тесни, заради навика на търговците да окачват стоката си на куки в бетона — пиринчени тенджери и тигани, кошници и чанти, чаши за кафе, наредени на лавици от ковано желязо. Навсякъде имаше стълбища, спускащи се от къщите, водещи до магазини и барове. Някои току-що варосани, други потъмнели и напукани, стълбищата правеха невъобразими завои, украсени със саксии с цветя от едната или другата страна. Входовете бяха покрити с керемиди или понякога с избелели брезентови навеси. Накрая, когато Алегра напълно изгуби ориентация в лабиринта, Мария изтича нагоре по едно варосано стълбище, отрупано с вездесъщите саксии.

— Мамо! Мамо! Джовани! E a casa! Пристигна!

Джовани винаги бе говорил за майка си с огромна обич и внушителната синьора София Донели изглеждаше точно такава, каквато си я представяше Алегра. Постоянна усмивка на кръгло лице, покрито с бръчките на мъдростта. Тя излезе от кухнята с разперени ръце и прегърна сина си в коридора.

— Липсваше ми — рече майката и отстъпи назад, като го ощипа по бузите. После се обърна към Алегра. — Сестро Басети, добре дошла в Маратея. Докато сте тук, чувствайте се като у дома си. Мария ще занесе сака ви във вашата стая.

— Avanti! Avanti! Питката е почти готова.

Кухнята представляваше притегателният център на семейството. В дъното имаше огромна печка с дърва, а по средата — дълга и тежка дървена маса. Двата големи прозореца с оранжевите капаци, които й беше посочил Джовани, гледаха към пристанището. Върху една дъска лежеше навита като въже домашна паста — менате. Наблизо имаше старо гърненце с надпис „olio“, пълно със зехтин от Лукания, който се правеше от маслини, отглеждани в Базиликата още от гръцки времена. Вулканичната почва в района придаваше на зехтина несравним аромат, основа на уникалността на местната кухня. София Донели винаги готвеше с него. В една паница имаше лампашони, вид див лук, в друга — пеперончино, червени пиперки, които се отглеждаха в Базиликата. На масата бяха наредени козе сирене и луканега, наденички от Лукания. В цялата къща се носеше ухание на топла питка. На печката къкреше рагу ди карне — агнешко, свинско и ярешко в сос.

— Джовани!

— Татко! Джузепе! Джорджо! — Прегръдки и целувки по двете бузи, проява на нескрита обич между баща, синове и братя италианци.

Мнозина твърдят, че Бог е улучил точно, сътворявайки италианците — чувство за принадлежност към род и общество, страст за живот.

— Алегра, запознай се и с останалите от семейството! — И пак прегръдки и целувки.

Синьора Донели поднесе вдигащото пара ястие във фаянсови чинии, докато бащата наряза топлата питка.

— Благослови ни, Господи, благослови и тези Свои щедри дарове, които получихме чрез Христа, нашия Бог. Амин.

— Как беше уловът, татко? — попита Мария.

Синьор Донели се усмихна.

Очите на всички излъчваха еднаква топлота, помисли си Алегра.

— Утре след черква мама ще може да те нагости с фамилния специалитет — сияейки, съобщи той на гостенката им. — И ако времето е хубаво идната седмица, Джовани, трябва да вземеш малката лодка и да покажеш нашите плажове на Алегра.

Тя се почувства като член от семейството — и още повече, когато на другия ден отиде заедно с тях на черква.

Селският звънар Никола Фарини дърпаше оръфаното въже под камбаната на енорийската черква „Богородица Адолората“39. Осемдесетинагодишен, с грижливо подстригани бели мустаци, днес той носеше филцовата си шапка и неделните си дрехи. Единствен енорийски звънар, откакто се помнеха всички, днес Никола изпълняваше задължението си с енергията на човек, наполовина по-млад от него. Не се случваше всеки ден месата да отслужва един от любимите синове на селото. Веселият звън на старата желязна камбана отекваше сред билата на Апенините.

Джовани си помисли, че малкото помещение за преобличане с изтърканото дюшеме изобщо не се е променило, откакто е бил олтарен прислужник. Той гордо последва някогашния си наставник към олтара и моментално се засрами. В рядка проява на отклонение от официалната служба паството се изправи на крака и заръкопляска. Джовани усмихнато им махна с ръка, а монсиньор Винченцо Абостини заговорнически намигна на своето протеже. Той предварително бе дал да се разбере, че според него добрият Господ няма да има нищо против. И освен това беше настоял съпругата на звънаря синьора Фарини да се упражнява на малкия орган с педали — също извънредно събитие.

— И след като поздравихме отец Донели с добре дошъл, хайде заедно да възхвалим Господ с химн осемстотин и трети, „Слава, хвала и почит Тебе, царю избавителю“.

Със зачервено от гордост топчесто лице, синьора Фарини с всички сили настъпи дървените педали и столчето на органа тревожно заскърца под тежестта й. Хорът на виенските момчета не би се почувствал застрашен от конкуренцията, ала малкото паство в енорийската черква „Богородица Адолората“ компенсира липсата на хорова школовка с огромно въодушевление.

— Ти си цар Израилев, Ти си Син Давидов…

Израел се намираше на близо три хиляди километра оттам, но докато думите на стария химн отекваха из италианското селце, беше ясно, че Христовото влияние по бреговете на Тиренско море не е по-слабо, отколкото по бреговете на Галилея — любов, търпимост и чувство за обществена принадлежност. Когато не бе извратено от властта и покварата на Ватикана и другите християнски организации, посланието на Христа изненадващо се доближаваше до това на Авраам и Мохамед.

— Бих могла да свикна с този живот — измърмори Алегра, облегната на кърмата на лодката и затворила очи, греейки се на лъчите на утринното слънце. — Наистина ли се налага да се връщаме утре?

Джовани гребеше с мощен и уверен ритъм и с всеки замах малката лодка подскачаше напред. Смарагдово-тюркоазните вълни на Тиренско море искряха зад дървения кил.

— Нали каза, че предпочиташ да работиш по домашното на професор Росели?

— Може да хвърляме чоп, обаче това сигурно ще спечели — отвърна Алегра, като повдигна клепача на едното си око. — Къде ме водиш, Джовани Донели? — Беше изпаднала в странно дяволито настроение. — Защото не съм сигурна, че кардинал Петрони би одобрил.

— Е, аз нямах намерение да му казвам, но след следващия нос има едно заливче. Татко ни водеше там на пикник, когато бяхме малки. Дотам се стига само по море, затова цялото семейство се натоварваше на рибарското корабче. Той хвърляше котва на безопасно разстояние от скалите и ни откарваше на брега с лодка.

— Sei fortunato. Имаш късмет, че си израснал тук. Знаеш ли, че аз за пръв път се качвам на лодка?

— Наистина ли? — В първия момент Джовани се изненада, после се засмя. — Предполагам, че в Трикарико няма много лодки. Тук сме разглезени. Морето ми липсва.

Двамата потънаха в спокойно мълчание, нарушавано само от ритмичното глухо блъскане на веслата в ключовете им. Алегра остави ръката си да виси отстрани и наблюдаваше песъчливото дъно в кристалната вода. Отначало се бе страхувала и беше мислила да сподели тайната си с Джовани, ала утрото бе толкова красиво и ветрецът — толкова слаб, че заливът Поликастро успокои опасенията й. Когато заобиколиха обраслия с ниски борове нос и най-после видяха малкия плаж, Алегра се почувства в пълен мир със света.

Килът леко застърга в сивия каменист пясък. Джовани прибра веслата и й помогна да слезе от лодката. Двамата пренесоха рогозката и кошницата на тревата под боровете.

— Ще поплуваме ли преди обяд?

От покоя на Алегра изведнъж не остана нито следа.

— Джовани… — Тя провеси нос. — Исках да ти кажа по-рано… Не мога да…

Той се смути и леко я хвана за раменете.

— Какво не можеш? Какво не е наред?

— Не мога да… — заекна момичето. — Не мога да плувам. — И се изчерви от срам.

Джовани нежно повдигна брадичката й с показалец и очите им се срещнаха.

— Аз съм виновен. Трябваше да се сетя, когато ми каза, че за пръв път се качваш на лодка. Всъщност искаше да кажеш, че за пръв път си на море, нали?

Алегра кимна с глава.

— Ей — тихо рече той. — Мисли за това като за поредното малко приключение в живота. Ако искаш, ще влезем само дотук. — Джовани посочи с ръка до тънкото й кръстче. — И ще ти дам първия урок, съгласна ли си?

Тя отново кимна, все още с нещастна физиономия.

— Само ако се усмихнеш.

— Благодаря ти — признателно отвърна младата жена.

Той я хвана за ръката и я поведе към морето.

— Съвсем естествено е да си нервна, но повярвай ми, ако се наложи, винаги можеш да стъпиш на дъното. Първо ще ти покажа как да се държиш на повърхността. Гледай сега.

Алегра го последва в топлата вода и като се отпусна в ръцете му, се остави да я повдигне по гръб. После се паникьоса и го прегърна с ръце, като се давеше и плюеше вода.

— Хванах те, хванах те, успокой се — меко каза Джовани, като я държеше.

— Сигурно ме смяташ за пълна идиотка — рече тя, навела глава и все още с ръце на шията му.

— Трябваше да ме видиш как стискам въжето край вълнолома, докато татко държеше другия край. Ужасен страх брах.

Гласът му звучеше успокояващо, но когато Алегра вдигна глава, мислите й бяха в смут. С Карло беше извършила голямо прегрешение, ала това някак си се различаваше, почти като някаква непреодолимо могъща природна сила. Как можеше нещо, което й се струваше напълно редно, да бъде толкова грешно в очите на Църквата!

— Искаш ли пак да опитаме? — Гласът на Джовани звучеше странно предрезгавял.

Алегра се отпусна в ръцете му. Отначало той я поддържаше, после постепенно я остави да потъне, докато я носеха само Тиренско море и доверието към мъжа, който изглеждаше още по-доволен от успеха й, отколкото самата нея.

Когато се върнаха на плажа, слънцето приятно напичаше раменете на Алегра, докато тя вадеше съдържанието на кошницата, приготвена от майката на Джовани.

— Маслини, пушена риба, прясна питка, лучена туршия — майка ти сигурно си мисли, че сме дошли тук за цяла седмица!

— Виж, това вече ще накара хората да говорят — отвърна той, като й подаде пластмасова чаша.

По бутилката „Бианко Малвазия“ се стичаха струйки кондензирана влага, докато Джовани й наливаше.

— Salute!

— Salute! И благодаря за урока по плуване — прибави Алегра, отново смутена от това, че са седнали съвсем близо един до друг.

— Ти си родена плувкиня. Е, почти де — рече той и сините му очи затанцуваха, когато момичето скептично се усмихна. — Още един-два урока и ще преплуваш залива от бряг до бряг.

— Може ли пак да дойдем тук някой ден? — попита младата жена и му подаде парче хляб с почти всичко от майчината му кошница.

— Сигурно, но и на двамата ще ни бъде трудно, non è vero? — Джовани за пръв път даваше словесен израз на вътрешната си борба.

Алегра кимна, признавайки собствените си чувства.

— Защо стана свещеник, Джовани?

— Това не беше трудно. От искрена любов към Църквата. От потребност да правя всичко по силите си за хората около мен и поради факта, че съм готов да следвам Христа където и да ме прати — топло се усмихна той.

— Знаеш ли къде ще те прати?

— Не. И мисля, че това се разкрива малко по малко. Кой знае къде ще се озовем след университета.

— Ще е чудесно да сме някъде заедно — отвърна тя. Виното я беше освободило от задръжките й.

Джовани взе нейната чаша и я остави на пясъка до своята. Устните му бяха солени, когато Алегра се притисна към тялото му. Той я прегърна още по-силно. Момичето усети, че реагира с желание, и потърси езика му със своя.

— О, Джовани!

Душата му се разкъсваше.

— Алегра! — промълви той и неуспешно се опита да разкопчае сутиена на банските й.

Тя му помогна. Малките й гърди бяха покрити с капчици солена вода, зърната й бяха втвърдени и щръкнали. Алегра простена, когато Джовани леко ги облиза и нежно ги пое в устата си.

Същата вечер двамата дълго останаха коленичили, за да молят за опрощение. Accettazione. После лежаха будни в леглата си. Смутени и неуверени. Алегра се взираше в нощното небе през прозореца. Нейната стая бе от предната страна на къщата, на втория етаж, до тази на Джовани. Светлините от пристанището бяха приглушени, лек бриз галеше повърхността на Тиренско море.

Защо, за стотен път питаше своя Бог тя. Защо това трябваше да е такъв грях? Знаеше, че случката с Карло е била грях, ала сега беше съвсем друго. Testarda. Умният, нежен Джовани, чиято компания й бе толкова забавна. Струваше й се, че с него може да прекара остатъка от живота си, помагайки му да постигне онова, което е замислил за него Господ. Човек, от когото беше научила невероятно много. И в когото сега бе влюбена до уши. Ала Църквата го забраняваше. Защо? Алегра безмълвно се разрида. Ридания, родени от отчаяние и разочарование, от все по-ясно оспорване на нейната вяра.

В своята стая Джовани отново коленичеше, молейки за прошка Бог, който тази нощ му се струваше невъобразимо далечен, неотзивчив, безстрастен. Бе го умолявал за опрощение, но го обземаше отчуждение, защото чувствата му към Алегра бяха по-силни от всякога. Отчуждението от неговия Господ представляваше нова територия за Джовани. Опитваше се да откъсне сърцето от главата си, ала напразно. Като млад семинарист беше приел безбрачието, без много да се замисля. Досега това не му се бе струвало толкова висока цена, за да служи на Христа. Той отвори очи и се вторачи в нощното небе и галактиките, които се простираха в протежение на милиарди светлинни години. Годините на учение като теолог и естественик го бяха накарали да се замисли по-дълбоко, а тази нощ — още повече, борейки се с лицемерието на Църквата по въпросите на секса. Църква, която учеше едно, а често тайно вършеше друго. Много католици си нямаха и представа, че в продължение на хиляда години след Христа католическите свещеници са се женили, поради което работата им е давала по-добри резултати. През 1074 г. папа Григорий VII постановил, че свещениците дължат вярност единствено на Църквата, макар самият той да имал любовница. Наложило се хиляди женени свещеници да бъдат освободени от влиянието на съпругите им и да се разведат. Джовани също знаеше, че зад вредната политика на безбрачие се крие и по-зловещ смисъл — ранната Църква беше защитила огромните си имоти, тъй като имало законова опасност децата на свещениците да наследят това имущество и да лишат Църквата от възможност за натрупване на богатство.

Христос не казваше абсолютно нищо за безбрачие. Изобщо не го смяташе достойно за споменаване, освен че е избрал да не се жени. И дори това… дали? Църквата винаги бе омаловажавала радостта на Христа от женската компания. Джовани се замисли за описанието в Лука — Исус беше обикалял села и градове из Светите земи с няколко жени сред учениците си. „И Йоана, жена на Хуза, домакин Иродов, и Сусана, и много други, които Му услужваха с имотите си.“ И всичко това в култура, в която се забранявало да се заговарят жени на обществено място, камо ли да се пътува с тях. Обаятелен, одухотворен и даровит оратор, Исус се бе отнасял с жените като с равни. Нищо чудно, че ги беше привличал. Връзката му с Мария Магдалина може да бе по-дълбока, отколкото допускаше Църквата. Може би лицемерието на Църквата по въпросите на секса и ролята на жените в религията криеше по-уравновесена духовност. Чувство на хармония между мъже и жени, важен елемент на сътворението, както намекваше професор Росели в лекциите си.

Сънят най-после дойде, ала беше неспокоен. Джовани се унасяше и се стряскаше, дълбоко разкъсван от вътрешни противоречия. Някъде в миналото мъжкото свещеничество бе извратило Вярата, за да увеличи властта си. Църквата някак си беше покварила Христовото послание, от което безбрачието бе само един елемент. Не биваше да е така.

Джовани три пъти превключва от четвърта до втора предавка, преди да се наложи да спре фиата на един от злополучно известните маратейски остри завои. Скоростната кутия мъчително стържеше. Между двамата цареше неловко мълчание, нарушавано само от протестите на малката кола, докато се изкачваха по планинския склон в тишината на ранната утрин. Маратея и Тиренско море бавно се смаляваха под тях. Скрибуцането на скоростната кутия отразяваше разгарящия се гняв на Алегра към ограниченията на нейната Църква. Тя беше също толкова гневна и на себе си, задето мечтае за дружба с Джовани. Защо Църквата се опитваше да смачка човешките емоции и винаги ли бе ставало така? Може би свитъкът Омега разкриваше една по-човечна Църква, която признаваше човешката природа и чувства.

— Съжалявам за вчера — прекъсна мислите й Джовани.

— Наистина ли? — озъби му се Алегра, ядосана, че съжалява за онова, което бяха изпитали един към друг, нещо толкова естествено между тях. Бунтът отново бе изригнал на повърхността, ала този път още по-мощно от всякога. Molta testarda.

Реакцията й изуми Джовани. Не беше в нейния стил. Усети промяната в нея, неочаквано проявилите се сила и решителност.

— И аз съжалявам — накрая се овладя Алегра. — За това как прозвучаха думите ми. Просто не съжалявам за чувствата си и за онова, което направихме.

Отговорът на Джовани се забави.

— Аз също. Но не бива да се случи пак. И двамата го знаем.

— Да, но това не означава, че не може да се виждаме — предизвикателно заяви момичето.

Той вдигна едната си ръка от волана и се пресегна към нейната.

— Не, разбира се. Няма закон против спагетите в петък вечер. Но… Нямам по-силно желание от това да се завърна с теб на онзи плаж, само че това е много трудно и за двамата. — Джовани се поколеба. — Обичам те, Алегра.

Тя се обърна към него. Кафявите й очи излъчваха нежност.

— И аз те обичам, Джовани.