Свитъкът Омега

14.

Милано

Беше зима. През нощта бе навалял необичайно много сняг. Леонардо да Винчи и другите каменни статуи на Пиаца дела Скала в историческия център на Милано бяха побелели. Студеното време отразяваше настроението на миланския архиепископ Лоренцо Петрони. Той написа само една дума на първия от двата документа, получени със сутрешната поща, „Accetti“, с която нареждаше на личния си секретар да приеме поканата да присъства на промоцията в държавния университет. Вторият документ с нищо не подобри настроението му. Това беше писмо от заместник-ректора.

Назоваването на католическите студенти със „синьор“ и „синьора“ подразни Петрони, но най-много го ядоса това, че заместник-ректорът определя резултата от пилотната програма като блестящ успех. Петрони не се изненада, че отец Донели е получил университетския медал по философия, но поне се решаваше проблемът какво да прави с него после. Предложението да го пратят в Близкия изток отначало се посрещна с известна изненада, но в Рим имаше по-неотложни дела от разпределението на един млад свещеник в Израел. Остаряващият държавен секретар се бе съгласил, свивайки рамене.

Ала как да се справи с монахинята от Трикарико? Не можеше толкова лесно да я натири в далечните краища на католицизма, без някой да повдигне вежди. Сестра Басети щеше да получи университетските медали по археология и химия. Как можеше жена да постигне такова нещо? Това предизвестяваше опасност за Светата Църква. В опит да овладее яда си, кардинал Петрони се замисли за Битие. В рая Ева беше виновна за първородния грях и всички жени трябваше да проумеят, че подобно на охлюва, който носи къщичката си на гръб, те са придадени към мъжете, за да въртят домакинството им и да осигуряват възпроизводството на човечеството. Петрони вече бе решил в следващия си доклад до папата да определи образователната програма като „интересен експеримент“. Това щеше да бъде придружено от настоятелна препоръка за връщане към нормалните католически образователни канали, разполагащи със съответните средства за контрол.

Кардиналът замислено разгледа снимката на Алегра от вътрешната страна на корицата. Тъмнокафяви очи, черна коса, овално лице със слънчев загар — интересна комбинация от много красива млада монахиня с очевиден талант за наука. Навярно беше време да опознае по-добре сестра Басети. Мадона или курва — Петрони винаги виждаше предимства във всяка ситуация. Лесно щеше да разгадае тази религиозна гатанка. Той присви очи и напевно произнесе думите на апостол Павел към ефесяни: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, като на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото“. Мъдрите Павлови слова го успокоиха. Бе време да постави сестра Алегра Басети на мястото й.

Снегът продължаваше леко да се сипе над вече заснежения университет. Алегра се загърна в палтото си. Поканата за вечеря донесе същата сутрин шофьорът на Петрони и колкото и да се опитваше, тя не успя да измисли оправдание да откаже на влиятелния кардинал и сега вървеше по вече познатите галерии около вътрешните дворове на път за главния вход на „Ка Гранда“. Джовани отсъстваше едва от два дни и вече й липсваше повече, отколкото бе допускала. Макар и мъчително, двамата спазиха договора, който бяха сключили на връщане от онази съдбоносна ваканция в Маратея. От своя страна Алегра потъна в учене, което й донесе отлични оценки на изпитите. Когато навлезе в лабиринтите на биохимията, я заинтригуваха изящните фосфодиефирни връзки, нуклеотидите на ДНК и развитието на живота на Земята от една-единствена първична клетка. Колкото повече научаваше, толкова повече разбираше, че историята за сътворението на Адам и Ева не се връзва.

Джовани и Алегра се бяха уговорили да се опитат да не остават насаме заедно или, ако все пак се наложи да влязат в стаята на другия, да оставят вратата отворена. Петъчните вечери винаги представляваха голяма опасност. Разговорите на макарони и няколко чаши вино за всевъзможни неща — от произхода на човека до връзката на Христос с Мария Магдалина, неведнъж ги бяха довеждали почти до ръба. Някак си бяха успели да надраснат любовта си един към друг и тя се бе превърнала в нещо още по-силно. Бяха по-близки от всякога. И сега него го нямаше — беше заминал за Западния бряг в Окупираните територии на Израел. В това разпределение нямаше абсолютно никаква логика. Пратиха го още щом взе последния си изпит. Джовани помоли за едноседмичен отпуск, но миланският архиепископ категорично заяви, че е нужен там незабавно. Зад каменните арки на „Ка Гранда“ Алегра видя лъскавото черно волво и шофьора на кардинал Петрони.

15.

Йерусалим

Когато Джовани плати на таксиметровия шофьор, слънцето вече залязваше зад крепостната стена на Стария град. „Св. Йосиф“, манастирът на милосърдните сестри и дом на католическия епископ на Йерусалим, Патрик О’Хара, се намираше на пътя за християнския квартал, недалеч от храма на Божи гроб, построен на мястото на Христовото разпятие. Тясната двуетажна сграда беше натикана между два дюкяна и калдъръмената улица все още гъмжеше от туристи, търсещи сувенири. Ръждивата порта негодуващо изскърца, когато Джовани я отвори. Белите стъпала, водещи към входа, бяха напукани и прозорците бяха затворени с изпочупени дъсчени капаци, боята на железните райбери се лющеше. Когато Джовани дръпна разнищеното въженце на звънеца, една от сестрите отвори старата врата.

— Добре дошли, отче, аз съм сестра Катерина. — Тя бе ниска, с жизнерадостно, топчесто лице и сива коса, вдигната на кок, и дрехите й явно бяха видели по-добри времена.

— Благодаря, сестро. Джовани Донели — отвърна той и стисна протегнатата й ръка.

— Дайте да ви взема сака, отче — посегна за багажа му монахинята.

Джовани оказа неуспешна съпротива и я последва нагоре по тясното стълбище.

— Настанете се удобно. — Тя го въведе в просторна стая с изглед към улицата. — Ще оставя багажа ви тук и ще съобщя на епископ О’Хара, че сте пристигнали.

Джовани седна на един от огромните фотьойли и се огледа. Стените бяха покрити с лавици, които стигаха до тавана. Съчиненията на Августин стояха до трудове на по-късни теолози: Барт, Бултман, Нибур, Шлайермахер и Ранер. За негова изненада бяха отделили значително място на трима автори, осъдени от Ватикана за неудобните им въпроси към установената църковна доктрина: Пиер Теяр дьо Шарден, Шилебекс и навярно най-великия жив теолог, Ханс Кюнг. И като че ли имаше всички книги за прочутите свитъци от Мъртво море: Хершъл Шенкс, Геза Върмс, Едмънд Уилсън, всички големи специалисти по свитъците. Даже скандалната австралийска писателка Барбара Тиеринг. Мислите на Джовани бяха прекъснати от кънтящ глас, разнесъл се от прага.

— Надявам се, че пътуването ви е било приятно, отче? — Близо дванайсетте години в Близкия изток и шестте години преди това, прекарани във Вашингтон, не бяха променили лиричния ирландски акцент на епископа. Едър мъж с оредяваща коса, той имаше рунтави сиви вежди, кръгло червендалесто лице и меки зелени очи. Възголямото шкембе на Патрик О’Хара отразяваше склонност към хубава храна и вино. Поздравът му излъчваше топлота.

— Да, благодаря ви, Ваше Високопреосвещенство, въпреки че мерките за сигурност в Тел Авив ми се сториха малко прекалени — откровено отвърна Джовани.

— Добре дошъл в Обетованата земя. И моля, наричай ме Патрик. Можеш да се обръщаш към мен с „Ваше Високопреосвещенство“, когато ни идват на гости от Ватикана, а това, слава богу, се случва рядко.

— Ще се опитам да свикна с това — усмихна се на добродушния си началник Джовани.

— И ми се струва, че е най-добре да направиш преценката си за престоя си тук, когато видиш къде те пращам — отвърна епископът. — В Мар’От, село на около двайсет и пет километра оттук, обаче все едно че е на хиляда. Селото е палестинско, разделено от един път и от една религия. Селяните от едната страна на пътя са палестински християни, наши хора, и от много години не са имали свещеник. От другата страна на пътя са мюсюлмани. Има само едно училище и в него се учат децата от двете страни на пътя. Там има много по-голяма нужда от дипломация, отколкото от теология, Джовани. — Той се затътри към добре заредения бюфет. — Част от програмата за запазване на разсъдъка в тия краища. — Зелените му очи танцуваха, докато подаваше на младия свещеник голяма чаша ирландско уиски. — Шалом!

— Шалом — вдигна чашата си Джовани. Той не пиеше често уиски, но имаше чувството, че ще трябва да свикне с това, когато епископът е наоколо, независимо от времето на деня.

— Странно, нали? — Патрик отпусна огромната си маса на един от другите фотьойли. — Наздравица за мир в страна, която постоянно се намира във война.

— Смяташ ли, че тук някога ще настане мир?

— Чак когато се осъзнаят и постигнат споразумение с палестинците.

— Има ли такава вероятност?

— Мнозина и от двете страни копнеят точно за това, за край на насилието. Понякога проблясва искрица надежда и също толкова бързо помръква. Обикновено заради самолюбието на неспособни, некадърни и корумпирани политици, подкрепяни и насърчавани от култура на фанатизъм, който е колкото силен, толкова и заблуден.

— Предполагам, че не помага и сблъсъкът между религиите — замислено рече Джовани, новак в близкоизточната политика и интриги.

— Много хора виждат исляма като агресивна религия, докато всъщност е тъкмо обратното. Ислям означава „предаване“ и мюсюлманин е човек, който изцяло се предава на Аллах и съблюдава неговата воля хората да се държат справедливо и състрадателно помежду си. Мюсюлманските фундаменталисти не представляват истинския ислям, също както онези като Джери Бъфет по света не представляват истинското християнство.

— За съжаление много хора вярват във фундаменталисткия възглед, че трябва да има само една религия, тяхната — мрачно отбеляза младият свещеник.

— Интересен въпрос, нали? Що за извратен бог ще създаде хора, чието търсене на смисъл в религията поражда такава нетърпимост помежду им?

Джовани малко се слиса. Не беше обичайно епископ да нарича Бог „извратен“.

— Изглеждаш изненадан, Джовани.

— Малко — призна той.

— Не се чуди, когато човек стане на моята възраст, започва да оспорва много неща.

— Вярата си ли?

— Особено вярата си. Чел ли си нещо от Теяр дьо Шарден?

— Мислех, че Ватиканът е забранил трудовете му, макар да забелязах, че имаш няколко негови книги.

— Кардинал Петрони и другите като него няма да им се зарадват много — заяви Патрик. — Но тъй като вероятността той да пристигне в Йерусалим е почти толкова, колкото и да се постигне мирно споразумение, струва ми се, че съм в безопасност — подсмихна се той, възвърнал доброто си настроение, после стана от стола си и отиде до лавиците, откъдето се върна с оръфана книга и стар брой на „Джърнъл ъв Математикс“.

— „Comment je crois“… Как вярвам. — Епископът подаде книгата на Джовани. — На френски е, но разбрах, че знаеш перфектно този език, наред с английски, немски, испански и латински.

— Някой те е информирал добре — усмихнато потвърди младият свещеник.

— От Ватикана, колкото и да е странно. Там не обичат да включват нас селяндурите в своите дебати, обаче ми пратиха биографичните ти данни. — Патрик си наля нова чаша уиски. — Шарден е бил изключително интересен човек. След като го ръкоположили за йезуитски свещеник, служил през Първата световна война като носач на носилки. Освен всичко останало получил военен медал и ордена на Почетния легион. И той като теб е бил естественик.

— Понякога е трудно да бъдеш свещеник и естественик. Често ми се ще да бях само едното или другото, а не и двете едновременно.

— Шарден би се съгласил с теб, но също е имал смелостта да прояви несъгласие с Ватикана, което ядосало Техни Високопреосвещенства и те постъпили така, както винаги.

Джовани кимна с глава.

— Отлъчили са го.

— Това е обичайната им реакция към човек, притежаващ интелекта и дързостта да оспори всемогъществото им. Така или иначе, можеш да вземеш и двете публикации. Втората е статия от израелския археолог и математик Йоси Кауфман. Той е убеден, че в свитъците от Мъртво море има шифри, които съдържат послание. Чувал ли си за свитъка Омега?

Джовани усети, че го полазват тръпки, и утвърдително кимна, премервайки отговора си. Инстинктивно му се искаше да се довери на този народен епископ, но все още бе прекалено рано да разкрие какво знае.

— От време на време пресата му отделя голямо внимание, но мислех, че са главно предположения — предпазливо отвърна той.

Епископ О’Хара поклати глава.

— Йоси Кауфман не смята така. Той има много връзки, голяма част от които по задните улички на този Свещен град. И не само че е убеден в съществуването на свитъка Омега, но според него през хиляда деветстотин седемдесет и осма Ватиканът е купил негов препис. И е също толкова сигурен, че оригиналът е някъде там, но ти можеш да го разпиташ сам. Ще се наложи да идваш тук около веднъж месечно или по-често, ако имам нужда от компания — добави Патрик. — Ще те запозная с него на вечеря. Сестра Катерина е отлична готвачка.

Минаваше десет, когато Джовани успя да се оттегли в стаята си. Той се изтегна на леглото и разтвори статията на Йоси Кауфман, публикувана в „Джърнъл ъв Математикс“. Подобно на проучванията на друг изтъкнат израелец, доктор Елияху Рипс, върху Тората, професор Кауфман прилагаше компютърен анализ към написаните на иврит и арамейски език свитъци от Мъртво море и също като своя колега откриваше аналогичен проблем. Програмата откриваше думи като „ужас“ и „края на дните“, но ученият не можеше да определи какво е скритото предупреждение. Макар статията му да бе написана за специализирана аудитория, Джовани с лекота схвана основните пермутации и прогресии. Заключението на Кауфман го накара да запремигва с клепачи. Всички шифри в свитъците от Мъртво море сочели към послание, кодирано в свитъка Омега. Постоянно се срещали думите „откровение“ и „краят на човечеството“.

Преуморен, Джовани не успя да заспи, затова отново включи нощната лампа и се пресегна за забранената „Comment je crois“ на Теяр дьо Шарден. Авторът имаше писателска дарба и езикът му лесно се разбираше. Когато отново си погледна часовника, бе два часа след полунощ. Той неохотно затвори книгата и угаси светлината. Нищо чудно, че от Ватикана бяха забранили Теяр дьо Шарден. Великият френски теолог и естественик беше дръзнал да допусне, че Бог не е някакво всемогъщо и отмъстително същество, а духовна сила в самото творение — в реките, планините, мъглите, слоновете, микробите и във всеки човек. За Шарден, Бог не бе Господ на гнева на Църквата, а „духът в нас“ и той смееше да оспори твърдението на кардиналите, че връзка с Господ се установява единствено чрез църковните свещеници.

Накрая Джовани се унесе в неспокоен сън. Шарден беше оставил неизличим отпечатък върху него, обагряйки отношението към вярата му и подпомагайки го във вечното му търсене на истинския смисъл.

Духът се усмихна, когато дойде осенението.

16.

Милано

Пътуването отне по-малко от пет минути и вратата на покоите на кардинал Петрони незабавно бе отворена от дребна привлекателна монахиня.

— Закачете си палтото ей там, сестро Басети — ледено нареди сестра Кармела от личната прислуга на кардинала.

— Grazie. È molto gentile40 — отвърна Алегра с учтива усмивка. Може пък тъмнокосата монахиня да беше имала лош ден, помисли си тя.

— Негово Високопреосвещенство ви очаква в дневната, сестро Басети. Заповядайте.

Алегра последва сестра Кармела, която енергично закрачи по разкошния килим в коридора. На високи релси от двете страни висяха безценни шедьоври, заети от Ватикана. Тежките златни рамки красиво изпъкваха на фона на тъмносините тапети. Имаше платна от Маргаритоне Дарецо и Витале да Болоня, Лоренцо Монако и Гуидо Рени, а на входа на дневната — фреска от самия Рафаел.

— Сестра Басети, Ваше Високопреосвещенство — съобщи сестра Кармела и се оттегли.

— Сестро Басети! Много се радвам, че успяхте да дойдете.

Първото нещо, което й направи впечатление у него, беше гласът му, чието културно звучене подсилваше обаятелността на кардинала.

Тя стисна протегната му ръка и усети, че почти погалва дланта й.

— Радвам се, че съм тук, Ваше Високопреосвещенство — дипломатично отвърна Алегра.

— Тъкмо напротив, удоволствието е изцяло мое — заяви той и с изящен жест я покани да седне на едно от креслата. — Ние кардиналите рядко имаме възможност да вечеряме с най-важните всъщност хора. Обикновено трябва да се примиряваме с политици и промишленици. Което е извънредно досадно. — Петрони изискано се усмихна. — Позволих си волността да отпуша бутилка круг. — Нямаше нужда да пита дали гостенката му пие вино — вече бе чел доклада на своя секретар за петъчните вечери на Алегра и Джовани. — Хиляда деветстотин шейсет и четвърта, струва ми се, че годината ще ви хареса.

Алегра би дала всичко, за да размени финия кристален бокал за тежките чаши и гарафа също толкова непретенциозно вино, каквото се сервираше на бедните студенти в „Ла Пицария Милано“. Искаше й се също Джовани да е там. Той с лекота щеше да се справи с тези досадни формалности.

— Salute!

— Salute, Ваше Високопреосвещенство — отвърна младата жена.

— Получихте ли вече резултатите от изпитите?

— Още не, Ваше Високопреосвещенство. Предполагам, че ще ги съобщят утре или вдругиден.

— Е, сигурно не бива да ви казвам, обаче получих предварително съобщение. Справила си се отлично, Алегра. — Той спокойно се обърна към нея на малко име, като че ли се познаваха много отдавна. — Но ще ви държа в напрежение до след вечеря.

Алегра го последва в разкошната трапезария. Тапетите бяха пурпурни. На украсения с различни сцени от историческия център на Милано таван висеше голям полилей от злато и кристали. От двете страни на грамадната махагонова маса имаше само два стола. Останалите, на които навярно често седяха политици и ръководители на промишлеността, бяха подредени покрай стените, всички с герба на кардинала, богато извезан в златно и червено. Петрони изискано задържа стола й, докато тя се настани.

Главната готвачка, която й се стори доста по-симпатична от монахинята на входа, се появи с предястието.

— Baccalà con ceci — солена треска с нахут.

— Надявам се, нямаш нищо против, но поръчах проста храна. Сестра Мария готви една от най-старите си рецепти. Cotolette alia Pontremolese — телешки котлети с чесън и каперси.

Алегра се зачуди какво яде кардиналът, когато менюто не е толкова просто.

— И виното за котлетите, шато марго хиляда деветстотин шейсет и шеста. Едно от по-фините вина медок според мен — прибави Петрони и напълни чашата й от кристалната гарафа, в която превъзходното вино беше оставено да диша.

— Не съм свикнала с толкова хубаво вино, Ваше Високопреосвещенство. Ние студентите в Милано харесваме евтиното и веселото. — Думите й трябваше да жегнат неговата арогантност, макар Алегра да знаеше, че трябва да внимава. Той бе опасен човек.

— Утешенията на службата. И моля те, наричай ме Лоренцо. Когато сме насаме, няма нужда от титли. — Джовани й беше казал същото, но поканата на Петрони имаше друг нюанс. Той се усмихваше, ала очите му оставаха студени, тъмни и безизразни.

Побиха я тръпки, като че ли се взираше в очи на змия. Дори алкохолът не можеше да стопи леда в стомаха й. Сетивата й бяха претоварени, предупреждаваха я да бъде нащрек.

Като продължаваше да се усмихва, Петрони за миг облиза устните си с език.

— Salute — отново вдигна наздравица той и се премести, за да се чукне с нея. — Приятен ли беше престоят ти в университета?

— Много — отвърна Алегра, решена да не се остави на Петрони в разговора. Знаеше, че отговорът й ще го изкара от равновесие. Нещо инстинктивно й подсказваше, че той не е подготвен за откровеност.

Освен почти недоловимо присвиване на очите, той не издаде нищо.

— Разбира се. И кое ти допадна най-много? — В него се надигаше гняв към предизвикателността и непокорността на тази монахиня. Усилваше се и възбудата му от очакващата го плячка. Кардиналът проверяваше и най-малките слабости в защитата на Алегра. Вече знаеше, че иска да я смачка, напълно.

— Труден въпрос — с обезоръжаваща усмивка рече тя. — Предполагам, лабораторната работа и обещанията, които дават проучванията на археологическа ДНК. — Младата жена усети, че споменаването на ДНК е улучило целта си.

— Намираш ли нещо за смущаващо? — все по-сприхаво попита Петрони.

— Не толкова смущаващо, колкото изключително интересно — почти нахално отвърна Алегра. Кардиналът запази безизразната си физиономия, но тя виждаше неудобството му и това й доставяше удоволствие. — Професор Росели има теория за произхода на ДНК. Смята, че тя е прекалено сложна — прекалено фина, точно тази дума използва, за да е еволюирала за сравнително краткото време, откакто нашата планета е станала обитаема и се е появил животът. Той е убеден, че ДНК произхожда от по-високоразвита цивилизация и според мен има право. Като се има предвид, че учените са потвърдили съществуването на милиарди галактики като нашата, изглежда невъзможно в някоя от тях да няма живот и поне една-две от тези цивилизации да са значително по-развити от нас. — Тя замълча за миг и лекичко повдигна вежди.

— Продължавай, това е много интересно — насърчи я Петрони, като овладя гнева си.

— Неговата теория, изглежда, донякъде противоречи на учението на Ватикана, обаче Франсиз Крик, откривателят на структурата на ДНК, явно има подобни възгледи.

— Пак онази стара глупост. — Смехът на кардинала прозвуча странно кух. — Изобщо не се смущавай, Алегра. Това им е проблемът на някои от онези стари професори в светските университети. Нямат канонична подготовка, но постоянно разпространяват всевъзможни теории за заговори.

— Професор Росели очевидно смята, че теорията на Крик и свитъкът Омега са свързани. — Да видим как ще реагираш на това, доволно си помисли тя.

Погледът на Петрони видимо се втвърди.

— Какво казва по този въпрос твоят професор? — Трябваше му върховно усилие, ала кардиналът успя да запази спокойствие.

— Просто, че ако бъде открит, свитъкът Омега може да потвърди теорията.

Сега смехът на кардинал Петрони прозвуча малко истерично.

— Тези митове се разпространяват от години, Алегра — студено заяви той. — Между свитъка Омега и чудовището от Лох Нес има много общо — и двете са пълна измислица. Разбрах, че освен теология ти завършваш и химия с отличен — ловко върна разговора към нея Петрони и го отклони от повече дискусии върху свитъка Омега. — Внушителен успех, както и да го погледнеш. Естествознанието е една от великите науки, но изборът ти може би ще заинтригува мнозина.

Той бе възвърнал обаянието си, което скри и характера на въпроса му, и гнева му от откритието, че Ватиканът не е проявил по-голяма предпазливост, за да избегне областите, застрашаващи установената доктрина. Обикновено безупречната му разузнавателна мрежа явно този път се беше провалила. Не стига, че обикновени свещеници следваха естествени науки, но и бяха допуснали монахиня близо до лаборатория — нещо, което повече не биваше да се повтаря.

— Явно наистина проявявам интерес към естествознанието — сдържано отвърна Алегра.

Отговорът й бе прекъснат от появата на готвачката, която донесе основното блюдо.

— Благодаря, сестра Мария, и не си правете труда да оставате тази вечер. Предястието беше превъзходно и основното блюдо също изглежда разкошно.

— А кафето, Ваше Високопреосвещенство? — възрази сестра Мария, ала Петрони не се остави да бъде разубеден.

— Не съм изгубил напълно уменията си в тази област — усмихнато рече той. — Настоявам, и без това се преуморявате с работа.

— Много сте мил, Ваше Високопреосвещенство. — Монахинята се оттегли, благодарна за свободната вечер.

— Ще ти обясня накратко проблема, Алегра. Справила си се толкова добре, че сега трябва да измисля как най-пълноценно да използваме знанията ти. Имаш ли някакви предложения?

Младата жена се позабави, преди да реши да се възползва от свободата, която беше открила в „Ка Гранда“.

— Ако имам право на избор, смятам, че свитъците от Мъртво море крият значителни изследователски възможности.

Лоренцо Петрони се усмихна. Студена, безмилостна, мрачна усмивка. Очите му заблестяха и чуваше барабаненето на кръвта в ушите си. Как смее, помисли си той. Ала отговори:

— Ще го имаме предвид. Нали?

Кардиналът сервира кафето и избрано в последния момент десертно вино в личната си приемна до кабинета си. Алегра се възхити на произведенията на изкуството и изящните скулптури, пръснати из помещението, въпреки че се изненада и малко се смути, когато Петрони седна до нея, съвсем близо, на едно от трите пурпурни плюшени кресла, образуващи отворен квадрат около камината. Тя напълно съзнаваше, че се чувства малко лекомислена. Като че ли по време на вечерята чашата й постоянно беше доливана. Момичето отпи съвсем малка глътка от десертното вино.

— Получих писмо от заместник-ректора на „Ка Гранда“ — съобщи кардиналът и разтвори червената папка, предварително оставена на масичката. — Ще бъдеш наградена не с един, а с два университетски медала. Първият по библейска археология, вторият по химия.

Алегра се смая. Мислеше, че се е справила добре, но изобщо не си бе представяла, че ще спечели два университетски медала. Петрони я прегърна и целуна по бузата.

— Моите поздравления. — След като той не отмести ръката си, радостта на Алегра от постигнатите успехи се превърна в загриженост. — Какво ще кажеш, ако ти предложа пост в личния си персонал? — попита кардиналът.

Тя завъртя глава към него. Лицето му бе само на сантиметри от нейното и плавният му, школуван глас беше заменен от шепот, който я плашеше.

— О, Ваше Високопреосвещенство… — заекна Алегра. Изведнъж се бе почувствала абсолютно неуверена какво всъщност става. — Не знам какво да кажа.

— Наричай ме Лоренцо, моля — настоя Петрони и взе ръката й в своята. — Тук имаме нужда от най-умните и най-добрите и твоето назначение няма да остане невъзнаградено.

Сърцето й се разтуптя, когато кардиналът постави ръката й между краката си. Ерекцията му се усещаше през расото.

— Отпусни се, Алегра. Distendasi. Такава е волята Божия.

За миг странно й се стори, че Джовани я успокоява да се отпусне във водата. Сега кардиналът бе съвсем близо и шепнеше в ухото й. Толкова близо, че усещаше миризмата на вино в дъха му. Сега младата жена изпита страх и се опита да измисли как да избяга от този човек, от тази стая.

— Господ винаги високо е уважавал жените около себе си. Даже прелюбодейките. Винаги е искал учениците му да се отнасят помежду си с обич и привързаност. — Петрони продължаваше да шепне и се милваше с дланта на Алегра. — В трезора на Ватикана има един таен ръкопис, Алегра, до който има достъп само Курията. Той описва святата връзка между кардинал и избрана от него монахиня.

Алегра онемя, когато Петрони разкопча средните копчета на расото си. Той вдигна ръка от раменете й и грубо започна да мачка тила й. Младата монахиня се опита да се отскубне, ала кардиналът я държеше за врата със стоманена хватка. Тя се съпротивляваше и риташе краката му, но гибелната комбинация от физическа сила и тъмната власт на неговата Църква разпалваше страха й, обезсилваше я и вцепеняваше ума й. И тъкмо когато се канеше да извика, Петрони натисна главата й към скута си и Алегра се задави от топлата струя, изригнала в гърлото й.

— Тайната връзка и споделената привързаност с кардинала никога не бива да се разкрива — предупреди той, като небрежно се закопчаваше. После гласът му отново стана официален. — Божията воля понякога е непонятна, но обмисли моето предложение да те назнача тук. Ще видиш, че си струва, убеден съм в това.

Шокирана и измамена, Алегра гневно отказа да се прибере с неговата кола и замаяно се отправи към университета, като неведнъж се наложи да спира, за да повръща в канавката. Когато затвори вратата на стаята си, тя се опря с гръб на нея, слаба и разтреперана, с разбита, погубена вяра. Този път нямаше молитва за прошка, а само вцепенение. Момичето се взираше в звездите през прозорчето и си мислеше за невиждащия, нечуващ и безчувствен Бог. После механично отиде в банята и търка тялото си, докато кожата й се зачерви и започна да я боли, ала това не беше достатъчно, за да дойде на себе си. Алегра се мушна в тясното си единично легло. Дълго зяпа тавана, докато емоционалното и физическо изтощение взеха своето и накрая заспа. Призори се събуди и установи, че се залива в неовладяеми сълзи. Вцепенението й бе заменено от гняв, мощен гняв, който пулсираше в самото й същество. Разбираше, че не тя е предала Бог и Неговия кардинал, а тъкмо напротив — кардиналът и Бог можеха да вървят по дяволите.

По-късно същата сутрин пристигнаха две и заминаха също толкова писма. Алегра разпечата първия плик. Изпитваше само странна пустота, докато преглеждаше сведенията за резултатите си и върволицата от отлични бележки. Второто писмо беше от заместник-ректора професор Гамберини, топло и окуражително. Предлагаше й стипендия за магистърска програма по приложна археологическа ДНК. Тя написа кратък благодарствен отговор и прие стипендията, после нахвърли още по-кратко писмо до своя Орден, съобщавайки, че го напуска.

17.

Мар’От

Джовани стискаше очукания бакелитов волан на раздрънкания фолксваген, който му бяха дали, и шофираше към село Мар’От на северната граница на Западния бряг. През спуснатия прозорец нахлуваше горещ вятър, в ушите му отекваше специфичният металически вой на вентилатора. Накрая видя черно-белия пътен знак на отбивката, за която му беше споменал епископ О’Хара: Мар’От, съобщаваше знакът, се намираше на три километра оттам в планината на изток. Вниманието му обаче привлече вторият знак — Назарет.

Джовани спря отстрани на пътя сред облак прах. Обзе го въодушевление. Едва на девет километра северно оттам, оттатък границата на окупирания палестински Западен бряг, се намираше съвременният Назарет. Самият Христос бе вървял като малък по улиците на този стар град. На изток видя Тавор — планината, на която Исус се изкачил заедно с Петър, Яков и Йоан и се преобразил пред тях в ослепителнобели одежди, явявайки им се с Моисей и пророк Илия. Джовани си погледна часовника. Вече минаваше два и изпита разочарование. Толкова близо и все пак толкова далеч. Той се усмихна. Назарет си стоеше там от доста над две хиляди години. Можеше да почака още някой и друг ден, но реши да го посети при първа възможност.

Младият свещеник неохотно стисна изтърканата топка на късия скоростен лост, със стържене превключи на първа и зави към Мар’От. Фолксвагенът пиянски се заклатушка по стръмния прашен път. От двете страни растяха маслинови горички и плътните листа хвърляха зелени и сребристи отблясъци. Знойното слънце явно не се отразяваше зле на жилавите дървета.

Подобно на множество села в Израел, Мар’От се намираше върху хълм. И по-точно върху два хълма, напомнящи прашни гърбици на камила със седло помежду им. Когато стигна хребета на първия склон, Джовани намали. Черният път разполовяваше селището и свършваше по средата на втория склон. Подмина малка джамия и кирпичени къщурки. Тайфа дечурлига с изразителни черни очи престанаха да ритат един кашон, за да проследят колата. Джовани им махна с ръка, ала те не отговориха на поздрава му. На входа на една от къщите постоянно се чешеше краставо кафяво куче. В най-ниската част между хълмовете имаше два магазина, по един от двете страни на пътя, ала за разлика от Йерусалим, нямаше качета с маслини, нито се носеше аромат на подправки. Пред тях се завихри малък прашен въртоп, набра сила и само след секунди стихна. Малкото хора на горещия черен път се извърнаха, намусено и недружелюбно. Тясна пътека водеше към хълмче, на което се издигаше стара каменна сграда. Джовани предположи, че това е училището. Той се пресегна към късия скоростен лост и фолксвагенът отново потегли по склона, докато спря пред малка и много стара черква от червен кирпич.

Едното от двете крила на вратата висеше накриво — горната панта беше ръждясала и се бе изскубнала от стената. Кръстът точно над входа съчувствено беше клюмнал. Джовани отвори все още здравото крило и влезе в един от многото Христови домове. В ъглите на черквицата цареше сумрак, ала през отвора високо на едната стена се процеждаше ярък слънчев лъч. Пред паянтовата маса, която служеше за олтар, танцуваха гъсти прашинки. Четири дъсчени пейки допълваха мебелировката. Като сдържаше разочарованието си, Джовани подритна пода. В отговор се вдигна гъст облак червен прах. Запъти се към единствената друга врата, отвори я и припряно се дръпна назад, тъй като от затвореното помещение връхлетя смрад на урина. На пода в единия ъгъл имаше олющено емайлирано гърне и очукана кофа. В другия ъгъл се мъдреше стара печка, покрита с черна мазнина. Върху желязно легло бе хвърлен дюшек с жълтеникави лекета. Когато надникна отдолу, видя, че пружината е ръждясала и сред изпопадалите й части се въргаляха няколко големи празни шишета от уиски. Стар чин и стол допълваха мизерната обстановка. Самотна свещ почти беше догоряла до дървената летвичка, която й служеше за основа, и от нея стърчеше ръждив железен пирон, от който восъкът се бе стекъл по чина, втвърдявайки се в мазен кафяв сталагмит.

Върна се обратно в черквата, като остави вратата на стаята отворена. Той седна на най-близката пейка и се вторачи в стената зад масата. Варта се беше олющила на големи късове по пръстения под и разкриваше кръпки от грозна кафява кал. Овладявайки новия си пристъп на разочарование, Джовани обхвана главата си в шепи, затвори очи и се помоли на Бог, в когото вече не бе сигурен.

— Небесни отче, съгреших пред Теб и Твоята Света католическа църква. Не съм достоен да събирам трохите под масата Ти. Прости ми за разочарованието, че ме пратиха тук, и ми помогни да проумея причината за това. Помогни ми да стигна до тези хора и да ги доведа при Теб. Помогни ми и да разбера Пиер Теяр дьо Шарден — с угризение добави той. — Амин. — Младият свещеник се прекръсти и излезе на прашната пътека.

Воланът пареше и Джовани мислено си отбеляза да потърси нещо, с което да го покрие. Докато пътуваше за другия край на селото, забеляза, че пред малката джамия на втория хълм се е събрала навалица. И отдалече се виждаше, че хората са възбудени. Някои се надвесваха над нещо на пътя.

Когато стигна дотам, Джовани установи, че тълпата се състои предимно от старци с черни дрехи, посивели от годините. На главите си носеха кефии, които някога трябваше да са били бели. Той слезе от колата. На предните стъпала на джамията лежеше проснат мъж. Свещеникът трудно се ориентираше във възрастта на арабите, ала му се стори, че човекът е приблизително на неговите години, с други думи, на трийсетина. Изглеждаше във форма, но не помръдваше. Може би беше мъртъв. Джовани автоматично се запита дали трябва да му прочете заупокойна молитва, после осъзна наивността си. Когато стигна при навалицата, един дребен мъж с лице на почернял орех го посочи с ръка и се развика на арабски.

— Мога ли да помогна? — попита Джовани.

Посрещнаха го намусени погледи и той моментално осъзна необходимостта да понаучи местния език. Орехът пак му се разкрещя, сипейки ругатни през редките си, потъмнели от тютюн зъби.

Младият мъж смирено вдигна ръце.

— Някой тук знае ли английски? — попита той, като повиши глас, за да го чуят.

Арабите му се озъбиха.

— Аз.

На Джовани му се стори, че момчето не може да е на повече от девет-десет години. Подобно на много палестинчета, то имаше доста мургава кожа и същите изразителни очи като децата, които бе видял по-рано. И също като повечето селски деца, носеше къси панталонки и нямаше обувки.

— Какво се е случило?

— Имам Сартави падна от покрива.

Той се въздържа да попита защо изобщо се е наложило неговият колега да се катери по покрива на джамията. Навярно случай на „направи си сам“, както очевидно щеше да е със самия Джовани. Когато пристъпи към проснатия имам, мъжете неохотно се отдръпнаха, за да му направят път. Орехът пак запротестира.

— Кажи им, че мога да му окажа първа помощ.

Момчето се озадачи.

— Тебиб, доктор — добави Джовани, като позаобиколи истината и напрегна своите елементарни познания по арабски в опит да му обясни.

Палестинчето кимна с глава.

— Тебиб.

Шушукането стана почти уважително и пролуката в тълпата се разшири. Джовани приклекна в праха. Спомни си единствения случай, когато беше давал първа помощ, навремето, когато играеше футбол, и сега докосна китката на имама. Пулсът му не бе силен, но поне се усещаше и човекът дишаше. Младият свещеник огледа шията му и докато проверяваше зениците, за да види дали са еднакво големи, имамът изпъшка.

— Как се казва? — Джовани повика момчето. — Моля те, превеждай ми.

— Казва се Ахмед Сартави, обаче можеш и сам да разговаряш с него.

В първия момент Джовани се озадачи.

— Знае английски, така ли?

Малчуганът кимна.

Ахмед пак изпъшка и се опита да се надигне, ала Джовани му даде знак да лежи неподвижно.

— Как се казвате? — попита го той, без да обръща внимание на учуденото изражение на палестинчето.

Имамът го измери с очи.

— Ахмед. Ахмед Сартави — дрезгаво отвърна пострадалият.

— Знаете ли къде се намирате?

— Да, в моето село. — Беше негов ред да се озадачи.

— Знаете ли коя дата сме?

— Защо ми задавате всички тези въпроси? Поправях покрива, когато паднах — отговори арабинът, този път с очевидно раздразнение.

Джовани му се усмихна.

— Всичко е наред. Бяхте в безсъзнание. Ясно ли виждате? Зрението ви не е ли замъглено?

— Малко, обаче проблемът е, че ме боли глезенът.

Замъгленото зрение не беше добър признак, помисли си Джовани, повече загрижен за това, отколкото за глезена на Ахмед.

— Кой, левият или десният?

— Десният.

Свещеникът потърси признаци за счупване, но освен подуването нямаше нарушение или потъмняване на кожата.

— Можете ли да го раздвижите?

Ахмед бавно повдигна крака си и предпазливо размърда стъпало.

— Предполагам, че нямате лед? — попита Джовани момчето, което напрегнато ги наблюдаваше.

Малкият се засмя.

— Не, явно нямате. Можеш ли да ми намериш вестници, много вестници, и някакъв канап? — Италианецът се обърна към Ахмед. — Според мен не е счупен, но за всеки случай ще ви закарам в Назарет.

Джовани направи от вестниците две импровизирани шини. Шушукането на зяпачите се усили, докато ги завързваше на глезена на пострадалия.

— А сега да ви пренесем в колата ми — рече младият свещеник, като го подпираше отзад.

На пътя им не щеш ли се изпречи орехът и размаха ръце. Порой словоизлияния на арабски, насочени към Джовани в частност и изобщо към всички останали.

Костелив орех, кисело си помисли италианецът и сподави усмивката си, когато Ахмед отговори с няколко остри думи. Възрастният арабин млъкна.

Когато стигнаха в Назарет, последните слънчеви лъчи се отразяваха от купола на базиликата „Благовещение“, чийто връх приличаше на огромен фенер. Това беше най-голямата черква в Близкия изток, построена на мястото, където според легендата архангел Гавраил съобщил на Мария, че ще роди Христос. Назаретската болница се издигаше върху висок хълм над базиликата и града.

— Надявам се, че има дежурен лекар — скептично рече Джовани, шофирайки с максималната скорост, която смееше да вдигне, по лъкатушната улица Вади ел-Джувани.

— Има. Назарет може да не е най-живописният град на картата, обаче тук живеят шейсет хиляди араби, да не споменавам петдесетте хиляди евреи в новия квартал. — Ахмед потрепери от болка, когато Джовани рязко зави, за да избегне една голяма дупка.

— Съжалявам — извини се младият свещеник.

Имамът изглеждаше облекчен, когато най-после паркираха и Джовани му помогна да стигне до травматологията. Всички от персонала, изглежда, бяха затрупани с работа и мина час, докато извикат името на Ахмед Сартави и го преведат през двукрила пластмасова врата.

Джовани вдигна поглед от мястото си в претъпканата чакалня. Пред него стоеше млада арабска медицинска сестра.

— Ще го задържим за наблюдение до утре сутрин. — Гласът й прозвуча странно агресивно.

— Той добре ли е?

— Още не сме сигурни.

— Кога ще стане ясно? — попита Джовани, като се чудеше защо след близо цял час не бяха стигнали до заключение.

— В тая болница има и други пациенти — отсече сестрата. — Израелците обстрелваха едно село на юг оттук и някои от ранените няма да оцелеят.

И сякаш за да потвърдят думите й, в далечината завиха сирени.

— Елате утре сутрин — малко по-любезно продължи тя. — Дотогава специалист ще има време да проучи рентгеновите снимки и ще можем да ви съобщим малко повече.

Джовани кимна с глава и сестрата изчезна през двукрилата пластмасова врата.

Когато стигна до главния вход, първата линейка профуча покрай него на път за спешното отделение. Щом спря и сирената стихна, санитари в окървавени бели престилки отвориха вратите и изкараха на носилка арабско момче без един крак. Другият беше превързан с подгизнали в кръв бинтове. Джовани дълбоко си пое дъх. Детето нямаше повече от осем-девет години.

18.

Наблус

Тренировъчният център на Хамас приличаше на всяка друга къща на обикновена улица в предградията на Наблус. Беше осем вечерта — полицейският час. Тесните и лъкатушни сокаци пустееха. Сегиз-тогиз преминаваха само израелски патрули. От 1967-ма израелците постепенно налагаха все по-строги ограничения на палестинския народ и сега им бяха забранили да се придвижват между селата и градовете. Палестинците бяха затворници в доскорошната си родина.

Едва двайсет и осем годишен, Юсеф Сартави вече бе заместник главен аудиоинженер в „Кохатек“. Не беше лесно. Повечето нощи се будеше с вик — образите на сестрите му, покосени от израелския сержант, бяха врязани в паметта му. Крепеше го единствено омразата му към врага и двойствената му роля в по-зловещата и тъмна организация, в която работеше — Хамас. Вродената му жажда за знания намери отлично приложение в измислянето на начини за унищожаване на израелци и той нямаше да се успокои, докато не изтласкаше и последния в Средиземно море. Тази омраза бе насочена и към Ахмед, неговия страхлив брат миролюбец, който го беше принудил да седи със скръстени ръце по време на убийството. Юсеф си бе обещал да накара Ахмед да си плати и беше отбелязал дома му в Мар’От като потенциална мишена. Обикновено не присъстваше на лекциите за самоделните бомби, но мнозина млади камикадзета на Хамас биваха залавяни, преди да достигнат целта си, и той бе там, за да е сигурен, че ще вземат нужните предпазни мерки.

Махмуд Акел беше нисък и як. На същите години като Юсеф, по образование той бе учител по химия. Изгубил цялото си семейство при израелска хеликоптерна атака срещу Дженин, Махмуд се беше включил в Хамас и сега преподаваше на младите камикадзета как се правят взривни вещества и самоделни бомби.

— Днес ще вземем инструкциите за получаване на експлозиви от обикновена каменна сол — започна Махмуд.

Насядалите около масата четири палестинчета внимателно слушаха.

— Някой от вас може да каже, че амониевият нитрат в изкуствения тор е по-подходящ. Така е и израелците го знаят, затова купуването на големи количества ще привлече внимание. Каменна сол има предостатъчно и масово се използва за готвене, така че няма да породи никакви подозрения.

Той разгърна голям лист хартия на масата.

— Днес ще направим експлозив на хлоратна основа. Ще започнем с производството на натриев хлорат от натриев хлорид, обикновено наричан „сол“. И веднага едно предупреждение — прибави Махмуд, забелязал нетърпението, изписало се на младежките лица. — Взривните вещества са опасни. Замърсяването може да ги направи нестабилни, триенето и топлината могат да доведат до експлодирането им. При работата с тях трябва да сте крайно предпазливи, за да останат в положението на слугата, а не на господаря.

Ниският палестинец ги преведе през процеса на електролизата, обясни им, че образуваният при реакцията водород трябва да се изведе през покрива, за да се избегне експлозия, че солената вода трябва да циркулира, за да се избегне развиване на прекалено висока температура, научи ги да изчисляват големината на катода и анода, за да получават нужната плътност, показа им как да събират кристалите натриев хлорат, внимателно да ги счукват и смесват с вазелин и накрая да изчисляват критичната плътност за бомбата.

— Процесът може да ви се струва времеемък, обаче взривното вещество, което получаваме, е много мощно и евтино — отбеляза Махмуд.

Той извади къса тръба от брезентовата си чанта и я остави на масата.

— Както виждате, това е обикновена, средно голяма водопроводна тръба, запушена в двата края с капачки. В едната е пробита дупчица за фитила. Тя трябва да се пробие, преди да напълните тръбата с експлозив — предупреди ги бившият учител.

После претегли взривното вещество на кухненски везни и внимателно напълни тръбата.

— Винаги когато е възможно, използвайте неща с приложение в домакинството — посъветва ги Махмуд. — Така, ако ви изненадат, няма да ви задават неудобни въпроси. — Той грижливо натъпка експлозива и напъха отгоре тампон, после прокара фитила през другата капачка и я завинти.

— Внимавайте да няма експлозив по фитила, защото може да се взриви при триене. Правилата за безопасност са от първостепенно значение и това не е работа, с която трябва да се припира. Ако нямате въпроси, моят приятел Юсеф ще ви каже няколко думи за тактиката.

Юсеф му кимна, взе тренировъчния си наръчник и се изправи пред групата.

— Моят приятел Махмуд ви изнесе блестяща лекция, обаче всичко това ще бъде напразно, ако не стигнете до целта си — започна той с уверен глас, очевиден резултат от множество успешно планирани удари. — Най-добрият начин да стигнете до целта си е с обществен транспорт, освен ако целта са самото транспортно средство и хората в него. Има много по-голяма вероятност да бъдат претърсени частни коли. В тренировъчния наръчник са описани няколко елементарни правила, с които трябва да се запознаете — почука наръчника с показалец Юсеф.

— Първо, винаги се опитвайте да изберете препълнен автобус или влак. Има по-малка вероятност да бъдат проверени препълнени автобуси и влакове и когато пътувате, не влизайте в никакви разговори. Ако сте взели такси, не завързвайте разговор с шофьора — някои от тях не са такива, каквито изглеждат. Второ, качвайте се и слизайте на по-малки спирки и ако се налага, извървявайте пеш част от пътя. Има по-голяма вероятност важните спирки да бъдат наблюдавани, затова винаги имайте предвид, че може да сте в обектива. Внимавайте външният ви вид да отговаря на транспортното средство. Може да се случи целта ви да е купе в първа класа. Тогава ще ви бъдат отпуснати средства, за да се облечете съответно. Същото се отнася за петзвезден хотел. Ако носите важни документи, рискувайте да ги оставите при багажа на обикновените пътници, така няма да ги открият във вас, ако претърсят автобуса или влака. Ако пътувате с влак, оставете багажа си в друго купе. И накрая, документите ви трябва да съответстват точно на прикритието, което използвате, и трябва подробно да сте запознати с тях и да сте репетирали отговорите си на всякакви въпроси. Искате ли да ме питате нещо?

— Ами избора на цели? — попита едно от палестинчетата.

— Той се определя от цялостната стратегия. Целите ви очевидно ще бъдат грижливо избрани, за да нанесат максимални щети на неверниците, но има още фактори, които също трябва да се взимат предвид. Неща като например дали целта е строго охранявана или е под наблюдение, дали е леснодостъпна. И докато сме на въпроса за наблюдението, един от нашите принципи изисква винаги, когато е възможно, детайлно да се запознавате с целта. Ако е ресторант, ще получите пари, за да се храните там. Точното място на поставяне на бомбата може да се окаже от изключително значение.

Същата нощ Юсеф лежа буден, представяйки си атентатите в Еврейския университет и хотел „Американ Колъни“ в Йерусалим, докато не много далеч оттам, в Мар’От, брат му Ахмед водеше задълбочен разговор с Джовани Донели.

Единият брат мислеше за отмъщение, другият приказваше за мир.

19.

Мар’От

— Трябва да ми дадеш тази рецепта, Ахмед, никога не съм вкусвал такова нещо. — Джовани се облегна на пръснатите по пода възглавници в скромния кирпичен дом на Ахмед Сартави.

— Добре дошъл в земята на близкоизточната кухня, въпреки че ще трябва да питаш тукашните жени за рецептата. Това е много популярно палестинско ястие, мусака, печени патладжани с лук, домати и подправки. Просто е, но тайната е в приготвянето.

— Ами палачинките?

— Катейеф. Пълнени със счукани орехи, кокос, канела и мъничко лимонов сок, друга популярна рецепта, която също ще ти дадат. Това е най-малкото, с което можем да отвърнем на твоята доброта.

— Убеден съм, че и ти щеше да сториш същото за мен.

— Сигурно. Обаче за съжаление мнозина не биха. Невинаги е било така, но борбата между израелците и палестинците озлоби нашия народ. Още повече че Западът едностранчиво подкрепя евреите.

Джовани се вгледа в своя домакин. Ахмед едва бе навършил трийсет, но кафявото му лице беше покрито с бръчки. Имаше гъста черна коса, голям нос и меки тъмнокафяви очи.

— Има ли проблеми в това село?

— Между мюсюлманите и християните ли имаш предвид?

Италианецът кимна с глава.

— Има. С твоя предшественик. Беше преди доста години, обаче още го помним. Отец Лоунърган беше… как да се изразя, прекалено безкомпромисен. За него християнството беше единственият път. Такова учение поражда много трудности, особено в селце като Мар’От. Ще ми простиш, че говоря така, но ако искаме да живеем в хармония заедно, трябва да бъдем откровени помежду си. Твоят предшественик изглеждаше вглъбен в себе си. Измъчван от нещо лично, струва ми се, и обичаше да си пийва.

Това обясняваше празните шишета от уиски, помисли си Джовани.

— Ти говориш перфектно английски, Ахмед. Надявам се и аз да понауча арабски.

— С удоволствие ще ти помогна. Селяните са много отзивчиви към всички, които се опитват, грешките изобщо нямат значение за тях.

— Виж, моите ще са много! — рече младият свещеник. — Какви са възгледите ти за християните, Ахмед?

— Като мюсюлманин или като Ахмед Сартави?

— Като двамата, предполагам.

— Коранът признава Исус за пророк, но за мен отговорът не е в съпоставянето на християнския и мюсюлманския бог, нито в противопоставянето на Христовото възнесение от Елеонската планина и Мохамедовото — от Купола на скалата. За мен отговорът се връща много по-назад.

— Тоест?

— Тоест, независимо дали ни харесва, юдаизмът, християнството и ислямът имат общ предшественик, за който претендираме всички ние.

— Авраам — тихо каза Джовани.

И той бе размишлявал за безспорния патриарх на трите велики монотеистични религии, зародили се в Близкия изток. Сигурно невидима ръка го беше пратила в това селце, далеч от коридорите на властта във Ватикана. Развалините на черквицата с онази зловонна стаичка бяха само символ на човешкото разложение, разложение и поквара, проникнали до най-горните слоеве на Светата католическа църква.

— Авраам — почтително се съгласи Ахмед. — Коранът обяснява, че Авраам е един от четиримата велики пророци и единственият, за когото Аллах казва: „Правя те водител на хората“. В еврейската Тора той е онзи, на когото Бог казва: „Лех Леха… Излез от… Дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; и Аз ще произведа от тебе голям народ“. В християнския Нов завет Павел споменава Авраам повече от всяка друга личност, освен Христа.

— Борили сме се за правото над Авраам — отбеляза Джовани.

Ахмед се усмихна, признавайки, че събеседникът му не му отстъпва във философията.

— Много вярващи, особено младите, изобщо не подозират за общия ни произход от Авраам, но религиозната борба накрая ще съсипе всички ни, Джовани. Имам предчувствието, че краят на цивилизацията вече е започнал.

Свещеникът се сети за предупреждението в свитъка Омега и отново се отказа да повдигне този въпрос, ала имаше същото предчувствие за Ахмед, каквото и за Патрик О’Хара. Можеше да има доверие на този човек.

Духът се усмихна.

— В Корана има ли такова предупреждение?

— Всички признаци са си там, стига да си готов да им обърнеш внимание. В двайсета сура е казано, че часът със сигурност идва. Някои признаци вече са налице. В петдесет и четвърта сура се споменава за човек, който копае и разорава Луната, което се случи през хиляда деветстотин шейсет и девета. Много ислямски учени отбелязват умножаващите се признаци за война, разрушаването на градове като Хирошима и Нагасаки, зачестяващите земетресения и растящата бедност.

— Същите предупреждения ги има в Библията, Ахмед — отвърна Джовани и не за пръв път се зачуди дали откровението чрез пророк Мохамед не е било същото като чрез Христос. — Зачестяването на земетресенията е предсказано в Матей и преди да напусна Италия, аз се срещнах с някои хора, според които броят на земетръсите по света рязко се увеличава. Пророк Даниил има четири предсказания. Три от тях вече са се сбъднали.

— За империите, нали? И остава още едно.

— Учил ли си Библията?!

— Изглеждаш изненадан, Джовани. Мюсюлманите почитат Исус като пророк, мир нему. Прав ли съм за пророчеството на Даниил?

— Ще ми се и аз да имах такава представа за Корана, но да, имаш право. Досега Даниил се е оказал ужасяващо точен. Доколкото си спомням неговото тълкувание на Навуходоносоровия сън, той казва: „Твоето видение, царю, беше такова: ето, някакъв си голям истукан; огромен беше този истукан, той стоеше в извънреден блясък пред тебе, и видът му беше страшен. Главата на този истукан беше от чисто злато, гърдите му и ръцете му — от сребро, коремът и бедрата му — медни, пищелите му железни, нозете му част железни, част глинени“. Сънят на Навуходоносор е пророчество за четирите империи, всяка от които ще падне. Златото са могъщите вавилонци, среброто — мидо-персите, започващи с Кир Велики, който завладял Вавилон през петстотин трийсет и девета година преди Христа, бронзът са гърците и Александър Велики, а падането на желязната империя все още предстои.

Ахмед утвърдително кимна с глава.

— Желязната империя е продължение на Римската, която днес е въплътена в Европейския съюз.

— А къде виждаш Съединените щати в тази картина?

— Според мен Съединените щати не притежават достатъчно финес във външната политика, за да станат империя. Ако хора като моя брат Юсеф постигнат своето, много градове в Америка и нейните съюзници ще бъдат изличени от Земята, преди фанатичните ислямски елементи най-после да насочат вниманието си към Европа.

— Значи Юсеф се отнася с нетърпимост към другите религии, така ли?

— Нашето семейство беше избито от израелците. Оцеляхме само ние двамата. Ще ти разкажа за това друг път, но Юсеф се е заклел да отмъсти и не може да проумее защо не постъпвам като него. Аз разбирам омразата му, ала не мога да я оправдая, защото омразата поражда още омраза. От друга страна, Арафат имаше много възможности да постигне мир, но не е способен да се възползва от тях.

— Някога мислил ли си да се занимаваш с политика, Ахмед?

— Не и докато е жив Арафат. Той е ужасно корумпиран и само ще хвърля усилията си на вятъра. Винаги ще смятам, че трябва да провеждаме избори, но ако той се кандидатира, сериозно ще се питам дали да участвам в тях. Някой трябва да направи нещо за този все по-задълбочаващ се цикъл на агресия, Джовани. Цяло поколение деца са възпитани в омраза към Запада — нещо, на което американските политици явно не обръщат внимание. Когато тази омраза започне да излиза извън контрол, предупреждението за гибелта на човечеството става съвсем ясно.

20.

Йерусалим

През следващите дни енориашите от Мар’От задружно помогнаха на своя нов скромен свещеник да се настани. Неколцина мюсюлмани също се присъединиха към своите християнски братя. Добротата на Джовани към техния имам не бе останала незабелязана и черквицата заедно със стаичката за свещеника за удивително кратко време бяха почистени и можеха да се използват. Патрик О’Хара също изпълни обещанието си и по-малко от две седмици след пристигането си в селото Джовани беше повикан в Йерусалим, за да се запознае с Йоси Кауфман, жена му Мариан и сина им Давид. Младият свещеник подрани и винаги отзивчивият към околните Патрик му разказа историята на семейство Кауфман.

— През годините Кауфманови са получили повече от падащия им се дял семейни трагедии. Йоси и Мариан изгубили родителите си в Холокоста и най-големият им син Михаел загинал по време на Шестдневната война през хиляда деветстотин шейсет и седма. Давид също воювал като млад взводен командир и участвал в атаката и освобождаването на Стария град. Всъщност той е човекът, успял да превземе Рокфелеровия музей от йорданците и заедно с него — хранилищата, в които се пазели свитъците от Мъртво море. Въпреки че мрази да разказва тази история, аз ще го накарам да ти опише как го е сторил. Страшно е интересно.

След вечеря Патрик, Джовани, Йоси, Мариан и Давид се настаниха на големите удобни фотьойли в разхвърляния кабинет на епископа.

— Basta, basta, Патрик. Превъзходна вечеря, както обикновено, ами domani? Утре? Утре трябва да ходя на работа. — Професор Кауфман бе свикнал със своя домакин и възрази, когато Патрик му напълни чашата. Йоси беше висок и широкоплещест, със светло лице и бръчици от смях. Чувството му за хумор също се отразяваше в меките му сини очи.

— Знаеш ли италиански, Йоси? — учуди се Джовани.

— Soltanto un poco, само малко — отвърна ученият, като показа точно колко с палец и показалец.

— Йоси е прекалено скромен — намеси се високата елегантна Мариан. Тъмната й дълга коса лъщеше на слабата светлина и обрамчваше гладкото й лице с меки, но будни кафяви очи. Те бяха поразителна двойка, помисли си Джовани. — Освен английски и иврит Йоси свободно говори италиански и поназнайва сносно арабски и френски.

— Ами ти, Давид? — попита младият свещеник.

— Ами и аз се оправям — с момчешка усмивка рече Кауфман младши. — Целите, които си поставих, не са толкова ефектни, колкото италианския и френския. Кой ли ще си поръча бира на койнѐ41 или арамейски?! — Шеговитото му поведение го правеше да изглежда много по-млад от неговите трийсет и девет години.

— Опитвам се да разговарям със селяните в Мар’От на арабски. Мога да кажа само, че се отнасят към мен с огромно търпение — заяви Джовани. — Чух, че си бил взводен командир през Шестдневната война.

— При това много добър — потвърди Йоси, винаги готов да отдаде дължимото на сина си.

— Някога запитвал ли си се дали свитъкът Омега е бил сред документите, които си освободил от Рокфелеровия музей, Давид? — Патрик обожаваше здравословната конспирация.

— С професора често сме се питали за това. — Давид използва титлата на баща си като нежно обръщение. — По онова време всичко беше адски хаотично и си имахме достатъчно работа по обезопасяване на сградата и без да броим и проверяваме какво има в хранилището.

Лицето на баща му остана непроницаемо. Йоси Кауфман бе виждал някои нови сведения на Мосад, които показваха, че оригиналният и единствен препис на свитъка Омега наистина се е намирал в хранилищата.

— Трябва да разкажеш тази история на Джовани, Давид — насърчи го Патрик.

— Уф, сигурен съм, че на Джовани не му се слуша за войната — неохотно отвърна Давид.

— Съжалявам — сконфузи се италианецът, сетил се за гибелта на Давидовия брат. — Не искам да събуждам мъчителни спомени.

— Няма нищо — успокои го Мариан. — Михаел ни липсва, но преживяхме загубата му. Тя само ни прави още по-решителни защитници на мира.

— Но не и на мир за сметка на едната страна — поясни Йоси. — Никога няма да има мир, докато не постигнем решение с палестинците, което да е справедливо и за двете страни. Те трябва да имат своя държава. От друга страна, онези, които обвиняват еврейската нация в милитаризъм, си нямат и представа с какво нежелание влязохме във войната, колко разделен беше кабинетът през шейсет и седма и че не само палестинците са претърпели ужасни загуби. Накрая не ни остана друг избор. До ден-днешен има хора, които искат да ни изтласкат в морето, и ако не друго, войната от шейсет и седма напомня колко безплоден е този подход. Войните не са решението — тъжно заяви професорът. — Но когато еврейската нация е натикана в ъгъла, ние ще се борим с всички налични средства.

— Да, но Давид е толкова скромен герой! — топло се усмихна Мариан. — Може би аз трябва да започна, а, Патрик?

— Дай да ти напълня чашата — рече епископът и се пресегна за бутилката червено вино.

Акра

Още от деня на пристигането си в Акра като юноши — с рибарски кораб след бягството си от Виена през 1938-ма, Йоси и Мариан бяха запленени от стария град с неговите крепостни стени от времето на кръстоносците, минарета, джамии, пазари и големи ханове, където трупаха стоката си търговци от Италия и Прованс. През 1967-ма те вече си бяха намерили скромна вила близо до античното пристанище. Тя се намираше на тясна лъкатушна улица, една от няколкото къщи, датиращи от XVIII век, времето на Отоманската империя.

Мариан Кауфман беше наредила масата просто. Две свещи символизираха Божите заповеди: „захор“, да помнят и „шамор“, да „светят“ съботния ден; чаша вино и два хляба „хала“, които щяха да останат покрити с бяла кърпа, докато минеха благословиите. Отдавна бе изгубила своята юдейска вяра зад зловещите каменни стени на нацистката костница в Маутхаузен — концентрационния лагер в Австрия, където жестоко бяха убити родителите й, както и родителите на Йоси. Въпреки това тя се отнасяше с искрено уважение към разбиранията на мъжа си и с удоволствие спазваше еврейския ритуал. Двамата се бяха разбрали синовете им да изучават Тората, но момчетата сами трябваше да решат въпроса за вярата си. Давид, знаеше Мариан, никога нямаше да има време за религия. Три години по-голям от брат си, високият русокос Михаел имаше същата силна вяра като баща си. Ако се съдеше по характерите им, можеше да се очаква тъкмо обратното. Михаел беше стремителен и агресивен, Давид — палав, но разсъдлив.

Йоси дръпна бялата кърпа от хляба и като взе по един самун в ръка, ги благослови:

Както и при християните и мюсюлманите, тази благодарност се отправяше към Бога на Авраам, един и същи Бог във всички религии. Един и същи Бог, една и съща надежда за мир, ала облаците на войната отново се трупаха над градовете на евреи, християни и араби.

— Как вървят полетите, Михаел? — попита Йоси.

— Отлично — въодушевено отвърна големият му син. — До края на идната седмица ще имам двеста летателни часа с „Мираж“ — гордо обясни той.

— Мислиш ли, че ще има война, Йоси — ужаси се от тази мисъл Мариан.

— Надявам се да няма. Войната с арабите няма да реши нищо. Смятам, че е време двете страни да се отърсят от тази лудост. Време е да се опитаме да се поставим на мястото на другия. Палестинците просто искат възможност да работят в мир и да дадат своя принос, но човек без държава е човек без достойнство и докато не постигнем споразумение за създаване на палестинска държава, взаимното избиване ще продължи.

— Не съм съгласен — възрази Михаел. — Според мен е крайно време да дадем урок на тия лъжливи арабски копелета, при това урок, който да не забравят много скоро.

— Михаел Кауфман! Няма да търпя такъв език в този дом. — Когато ставаше въпрос за ругатни, Мариан имаше няколко ясни правила.

Йоси сподави усмивката си. В офицерската столова несъмнено можеше да се чуе много по-груба реч. Той се гордееше със синовете си, ала също като жена си, често размишляваше за това колко са различни. Все едно единият беше старец, а другият — дете.

Детето бе Михаел, кипящ от ентусиазъм, по детски убеден в неуязвимостта си, готов за война и приключения, без да мисли за последиците. Единственото му желание беше да лети и след като завърши с отличие пилотската школа, бе обучен да лети с Дасо Мираж III, наричан от израелските пилоти „Шахак“, „небесен пламък“. След като стана първенец и в този курс, го разпределиха в елитната израелска изтребителна ескадрила, 101-ва, във военновъздушната база Хацор. Йоси знаеше, че ако се стигне до война, 101-ва ескадрила първа ще влезе в бой. Давид беше старецът. Студент по археология в Еврейския университет на хълма Скопус, той също бе резервист като командир на пехотен взвод. От горчив опит Йоси знаеше, че всички войни са жестоки, но особено за пехотата, особено ако се стигне до ръкопашни боеве.

— Не биваше да говоря така — продължи Михаел, без да се засрами от упрека на майка си, — обаче арабите излитат поне два пъти по-бавно от нас. Ще ги излапаме на закуска!

— Ами ти, Давид? И ти ли нямаш търпение да дадеш урок на арабите? — попита Мариан.

По-малкият й син сви рамене.

— Ако се налага да се бием, ще се бием. Но не съм съгласен с Мики. Палестинците изгубиха домовете и прехраната си и предполагам, че имаш право — погледна баща си той. — И те са също толкова семейно ориентирани, колкото и ние. В края на краищата ние им отнехме земята. И те имат нужда от родина.

— Винаги съм знаел, че има причина, задето не съм следвал в университет — подхвърли Михаел. — Те са араби, по дяволите.

Мариан въздъхна. Вечно се водеше война — раса срещу раса, бели срещу черни, араби срещу евреи, християни срещу мюсюлмани, вяра срещу вяра, омраза срещу търпимост, жесток и постоянен цикъл на ескалиращо насилие. По силите на човек беше да го прекъсне, ала той просто не желаеше.

Йерусалим

Лейтенант Давид Кауфман почука, преди да влезе в кабинета на бригаден генерал Менахем Ковнер.

— Викал си ме, Менахем.

Генералът вдигна поглед от бюрото си, затрупано с разузнавателни сводки в разноцветни папки. Зелените носеха надпис „Поверително“, а червените — „Секретно“. Разтворената пред Ковнер папка беше тъмночервена: „Строго секретно“.

— Влизай, Давид, седни. — Жилестият професионален военен вдигна папката и отиде при своя много по-висок лейтенант на малката заседателна маса в ъгъла на кабинета. — Това, което ще ти кажа, не бива да излиза от тази стая. Не го обсъждай с никого, освен с батальонния си командир, той е запознат със задачата, която ще ти възложа. В момента има голяма вероятност да влезем във война с Египет. В такъв случай Генералният щаб се надява да ограничи войната само до южния фронт, но това ще зависи от реакцията на сирийците на север и йорданците на изток. Тъкмо за йорданците искам да поговоря с теб.

— Защо точно с мен? — Давид не можеше да проумее какво е отношението на един обикновен взводен командир към източния фронт.

— В момента Старият град и свитъците от Мъртво море са в ръцете на йорданците. Свитъците се съхраняват в Музея на Палестина. Когато воювахме с Египет през хиляда деветстотин петдесет и шеста, йорданците останаха неутрални. Кабинетът е на мнение, че и сега ще се случи същото, обаче аз не съм съвсем сигурен.

— Смяташ, че йорданците ще ни нападнат, така ли?

— Казано честно, да. За разлика от ноември петдесет и шеста, тоя път йорданците знаят, че Израел е сам. Няма ги нито британците, нито французите, а Съединените щати и Съветите ще се опитат да не се намесват. Йорданците близо двайсет години обсаждат твоя университет и нашия малък анклав на хълма Скопус. И с удоволствие ще си го върнат. Най-важните свитъци от Мъртво море се пазят в Рокфелеровия музей. — Бригаден генерал Ковнер стана от масата и извади една от картите в стенния шкаф. На нея бяха представени Йерусалим с околностите му и дислокацията на йорданските бойни части. Той разтвори тъмночервената папка на масата и постави няколко въздушни снимки и хоризонтални планове на музея пред Давид.

— Рокфелеровият музей се намира на улица „Султан Сюлейман“. — Менахем Ковнер посочи Керем ел-Шейх — хълм до североизточния ъгъл на крепостните стени на Стария град, където беше построен музеят. — Преди три месеца йорданците го национализираха.

— Значи сега е собственост на Йордания, така ли?

— Точно така. И макар да не съм убеден, че семейство Рокфелер си умират от радост, в известен смисъл йорданското правителство действа в наша полза. Ако ни нападнат и влязат във войната, и ако — и това е най-важното — ние ги изхвърлим от Йерусалим, музеят и неговото съдържание ще попаднат в израелски ръце.

Давид съвсем ясно разбра какво се иска от него.

— Искаш да взема свитъците от Мъртво море. — Думите му не прозвучаха като въпрос.

Неговият бригаден командир се усмихна.

— Не сам. От време на време с твоя батальонен командир ще проявяваме интерес към напредването ти. Като се имат предвид образованието и знанията ти за свитъците, на теб се пада да се погрижиш тези безценни антики да не бъдат изгубени за световната наука. Наредих редник Йосиф Силберман да бъде прехвърлен в твоя взвод, за да ти помага, обаче той е доста необикновен новобранец.

— Необикновен ли?

— Допреди няколко седмици беше затворник в Рамала и освен да го научим да стреля, за да се защитава, нямахме време да го подготвим както трябва.

— В Рамала ли? Какво е направил? — попита Давид, заинтригуван какво ще спечели неговият взвод от услугите на човек, държан в един от най-строгите затвори в Израел. — Защо ми го пращаш?

Бригаден генерал Ковнер се пресегна за тънка зелена папка с надпис „Силберман“.

— Неговото служебно досие и кратка биография. Не е опасен и е изключително интелигентен. Придавам го към теб, защото е майстор касоразбивач, един от най-добрите.

— Искаш да отвори трезора на Рокфелер, така ли? — тихо рече Давид.

— Точно така. Вратите на трезорите в Рокфелеровия музей са големи и тежки и за проникването вътре ще са нужни много експлозиви и време. За съжаление въпреки всичките ни усилия от Мосад не успяха да научат комбинацията. Излишно е да ти казвам, че свитъците от Мъртво море са незаменими и светът изобщо няма да се зарадва, ако пострадат, докато взривяваме вратите.

— Ами с ключар?

Ковнер поклати глава.

— Нямаме представа с колко време ще разполагаш. След като превземеш музея, йорданците може да организират масирана контраатака, щом се досетят каква е целта ни. Силберман е свикнал да работи бързо под напрежение. Освен това е в негов интерес да отвори трезора.

— Ще го помилват ли?

Бригадният командир утвърдително кимна.

— И ще получи работа в Мосад, на страната на доброто.

Поставянето на Мосад на страната на доброто бе все едно ЦРУ да се определи като човеколюбива организация, помисли си Давид, ала не каза нищо.

— А и нищо не се знае, Силберман може да те научи на едно-друго.

— Не мога да си представя кога пак може да ми се наложи да разбивам сейф, но ще го наблюдавам с интерес. Музеят строго ли се охранява? — попита лейтенантът.

— Достатъчно. Снощи около сградата се е разгърнала самата йорданска пехота, още пехота и танкове са разгърнати около Купола на скалата и Западната стена. — Ковнер проследи с показалец територията около останките от храма, разрушен от римляните през 70 г. сл.Хр.

— Само си помисли, Давид! Можем просто да си го върнем. За пръв път от две хиляди години Йерусалим пак може да стане наша столица и за пръв път от близо две десетилетия евреите ще могат да се молят на най-святото място за юдаизма.

— Изтекло е много време — съгласи се лейтенантът, който знаеше за силната юдейска вяра на своя командир.

— Естествено, всичко зависи от това дали йорданците ще атакуват първи, обаче между нас да си остане, надявам се да го сторят.

Менахем Ковнер нямаше да чака дълго.

В Кнесета в Западен Йерусалим шефът на израелското военно разузнаване бригаден генерал Йоси Кауфман говореше пред разделения военен кабинет.

— Насър ще прибегне към война, за да укрепи положението си в Арабската лига — заключи той.

— Нямаме друг избор, господин премиер — заяви министърът на отбраната Моше Даян. — Ако ги изчакаме да ударят първи, ще се изправим пред напълно реална опасност от поражение. Арабите ни превъзхождат числено по суша, въздух и вода. — Моше замълча за миг и огледа колегите си. — Ако ударим първи, ще имаме предимството на изненадата, а това е важен военен принцип — заключи той, цитирайки великия военен стратег Фон Клаузевиц.

Министрите се умълчаха. Всички погледи бяха отправени към премиера.

Министър-председателят Ешкол плъзна очи по лицата на насядалите около масата членове на правителството.

— Спомням си псалм двайсет и седми на нашите древни праотци — започна премиерът. — „И полк да се опълчи против мене, няма да се уплаши сърцето ми; и война да се дигне против мене, и тогава ще се надявам.“ Ще ударим — тъжно рече той, — и Бог с нас.

Отново прозвуча тръбният зов на овчите рогове „шофари“, както много пъти дотогава. Както и по времето на Исус Навин и цар Давид, дванайсетте племена на Израил отново се вдигаха на война. Този път вместо съскане на изтеглени от ножниците мечове вледеняващият звук на войната щеше да се изразява в зареждане на 105-милиметрови мини ховицер в стоманени дула.

В Негев срещу Газа и на Синай големите оръдия изригнаха с рев, пламък и дим, подскачайки назад от отката. Още преди амортисьорите да са реагирали напълно, младите израелски бойци, от чиито чела вече струеше пот, се хвърлиха към лостовете на минохвъргачките. Стоманените дула бяха отворени и димящите месингови гилзи се изтърколиха на земята, за да бъдат моментално заменени с нови смъртоносни мини. Подобно на миниатюрни експресни влакове, хиляди снаряди полетяха в нощта, всеки от тях понесъл със себе си по един арабски живот.

Баща, майка, син, дъщеря.

Смърт на арабите.

Таксиметров шофьор, търговски представител, касиер в банка. Смърт на всички тях. Беше време да им дадат урок.

Почти заглушени от рева на големите мини, с ръмжене се събудиха мощните дванайсетцилиндрови двигатели на танковете и тежките машини образуваха три отделни колони. Преди слънцето да изгрее, за да освети поредната кървава битка в Близкия изток, израелските бронирани дивизиони нахлуха в Газа и прекосиха древната Синайска пустиня, бясно следвани от батальони млади израелски пехотинци.

Военновъздушната база Хацор

Южно от Тел Авив

Също като всеки друг пилот в грамадната военновъздушна база Хацор, лейтенант Михаел Кауфман бе събуден в четири часа сутринта. Чакането беше свършило — отвориха сейфовете на ескадрилите и извадиха запечатаните заповеди за свръхрискованата операция „Мокед“42.

В миналото въздушно превъзходство се постигаше чрез атакуване на египетските военновъздушни бази с голям брой миражи. Едновременно с бомбардирането на пистите, с ракети обстрелваха съоръженията в базите и унищожаваха зенитната отбрана. Сега снабдените със съветска техника египетски военновъздушни сили бяха много по-големи и израелците бяха принудени да прибегнат към стратегия, предвиждаща действия с малки групи от по три-четири самолета срещу по-голям брой цели. Египетската зенитна отбрана щеше да бъде оставена без внимание, както и съоръженията в базите. По-важен за пилотите бе фактът, че този път няма да разполагат със защита от израелски изтребители. Трябваше сами да си пазят гърба.

Военновъздушната база Хацор все още беше обгърната в мрак, когато Михаел си намери място в дъното на претъпканата оперативна зала. Цареше оживление, ала смеховете звучаха нервно. Никой не знаеше на какво са способни съветските зенитки и това бе най-големият страх на всеки израелски пилот. Изведнъж всички се смълчаха — пред тях стоеше командирът им, един от най-опитните пилоти в израелските въоръжени сили.

— Това, което чакахме всички — уверено заяви той. — Както виждате на таблото зад мен, до началото в седем четирийсет и пет остават по-малко от три часа. Стратегията е да ударим мощно и да унищожим арабите на земята. И като се има предвид, че реагират мудно, това не би трябвало да е много трудно.

В залата отново отекна нервен смях.

— Едновременно ще бъдат ударени седемнайсет военновъздушни бази. Задачата ни е да унищожим вражеските самолети в Бир Тамада и Кайро Запад. Първите удари ще извадят от строя пистите, за да не позволим на египтяните да вдигнат самолетите си във въздуха. Следващите вълни ще са насочени към машините на земята. Аз ще водя първата вълна срещу Бир Тамада със заместник-капитан Линовиц, а майор Шапирах ще оглавява първата вълна срещу Кайро Запад със заместник лейтенант Кауфман.

Михаел кимна решително.

— Бени и Михаел — продължи командирът, поглеждайки първо майор Шапирах и после лейтенанта, — след като хвърлите бомбите си, трябва да презаредите с гориво и да се върнете в навигационния изходен пункт ето тук. — Той се обърна към оперативната карта и посочи място край Бардавил и Порт Саид.

Михаел слушаше с растяща възбуда. Командирът включи аспектомат, за да им покаже дислокацията на врага и да очертае задачите им подробно. Египетските сили бяха внушителни: сто и петдесет самолета МиГ-15, осемдесет МиГ-19, сто и трийсет от най-новите руски МиГ-21, дванайсет СУ-7 и трийсет от грамадните стратегически бомбардировачи ТУ-16.

— Ще излетим в пълна радиотишина с изключени радиостанции. Цялата ни стратегия зависи от изненадата.

— Какво ще се случи, ако се сблъскаме с проблем след излитането? — попита един от по-младите пилоти. — Базата ще бъде заета със самолетите след нас и няма да имаме радиовръзка.

— Взимате курс към брега и катапултирате.

Неколцина пилоти се спогледаха. Дори при нормални обстоятелства шансовете да те открият в морето след катапултиране бяха съмнителни. И почти не съществуваше вероятност да те намерят, когато никой не знае къде и кога си катапултирал.

Михаел не хранеше такива опасения. Изпитваше единствено въодушевление. Той бе в първата вълна и скоро заедно с другите отлично подготвени млади израелци излезе от оперативната зала на 101-ва ескадрила във военновъздушната база Хацор. Навън ги посрещна освежаващият утринен въздух. Все още оставаше час до разсъмване и тъмнината обгръщаше тихо жужащата база. Автобусът, който щеше да ги откара при самолетите им, вече ги очакваше със запален мотор. За разлика от техните колеги летци оттатък Суецкия канал, израелците бяха пръснали всичките си безценни самолети в защитни навеси и автобусът един по един остави пилотите по бойните им постове.

Наземният екипаж на Михаел го очакваше. Освен сержанта всички бяха цивилни и подобно на мнозина в израелските въоръжени сили, имаха вид на събрани от кол и въже, ала външният вид лъжеше. Те може да изглеждаха далеч от безупречните екипажи в световните ралита на Формула 1, но всеки в бранша щеше да даде мило и драго, за да привлече при себе си хората на Михаел и другите израелски наземни екипажи. Те можеха да презаредят, превъоръжат и да обърнат самолета за по-малко от осем минути. Това бе един от факторите, които щяха да решат войната във въздуха. През първите два дни израелците щяха да успеят да задържат своите самолети във въздуха през осемдесет процента от денонощието. В света нямаше други ВВС, които да са постигали такъв успех, и той определено не бе по силите на арабите.

Михаел поздрави екипажа с обичайната си усмивка и енергично се покатери по алуминиевата стълбичка, опряна на корпуса на неговия самолет. Вмъкна се в тясната кабина и даде на хората си знак с палци нагоре.

Миражът беше натикан в гнездото си като великанска трикрака пчела, боядисана в жълто-кафяв камуфлаж с малко зелено, което при нисък полет правеше тези самолети трудно различими отгоре. Давидовата звезда сияеше върху вентилационните помпи от двете страни на корпуса — някои неща не бяха създадени, за да се крият. Характерните делтообразни криле бяха извити назад под шейсет градуса, външните горивни резервоари висяха под тях като две исполински пури. Под корпуса имаше сто и петдесет килограмови бомби за разрушаване на самолетни писти, а двете трийсетмилиметрови картечници от двете страни изстрелваха по хиляда куршума в минута. Самолетът на Михаел също разполагаше с ракети въздух-въздух.

Той разтвори списъка за предполетна проверка. Можеше да я направи и със завързани очи:

По средата на проверката той леко натисна щурвала, за да го изпита, и широко се усмихна, когато стигна до следващата точка. Радиостанция — включване. Прескочи я, кисело си помисли пилотът. После продължи със светлинните индикатори на въоръжението, спирачките, предупредителните и долните светлини. Когато приключи, Михаел погледна сержанта и му даде знак да пристъпят към запалване на двигателя. След като се увери, че горивните помпи са включени, той натисна стартовия бутон и потвърди индикатора. Когато двигателят достигна седемстотин оборота в минута, лейтенантът изключи от скорост. Очите му автоматично се плъзнаха по пулта, проверявайки противопожарните, маслените и хидравличните индикатори. Когато оборотите се стабилизираха на две хиляди и осемстотин, отново вдигна палци към сержанта и след като извадиха клиновете на колелата, бавно изкара миража от навеса, за да се присъедини към първата вълна самолети, рулиращи към отсрещния край на пистата — с угасени навигационни и предупредителни светлини, тъмни заплашителни силуети, двигатели с криле. Бледото сияние на контролните пултове се отразяваше във визьорите на младите израелски пилоти.

Смърт на арабите.

Йорданците започнаха да обстрелват еврейския сектор на Стария град няколко часа след началото на израелската атака на юг срещу египетските сили в Синай. Отначало израелският кабинет остана невъзмутим. Върховното командване очакваше крал Хюсеин да прояви известна лоялност към арабската кауза, но когато обстрелът стана по-масиран и се разгърна по целия източен фронт, правителството най-после проумя, че войната с Йордания е неизбежна.

Като лейтенант, Давид не беше свикнал да присъства дори на батальонни инструктажи, камо ли на бригадни, само че това не бяха обикновени времена и той зае мястото си до командира и зачака бригаден генерал Менахем Ковнер да започне.

— Снощи йорданците покосиха с картечници невинни граждани на пътя за Яфа. Тази сутрин превзеха сградата на Обединените нации и започнаха да обстрелват града. Пострадали са над шестстотин сгради, сред които резиденцията на премиера, хотел „Цар Давид“ и много от светите места, включително куполът на черквата „Успение на Света Богородица“.

Храмът се намираше на юг от Стария град, към цар Давидовата гробница, и се твърдеше, че е построен на мястото на Тайната вечеря.

— Арабите са превзели и хълма Скопус. — Менахем отиде до оперативната карта. — Йорданското присъствие на юг от Стария град заплашва да обхване във фланг цял Йерусалим, включително Кнесета. В резултат Деветнайсета бронирана бригада в момента се придвижва от позициите си на изток от Тел Авив и има заповед да си върне Скопус и Еврейския университет на север от Стария град. Шеста бригада има заповед да напредне на юг и да си върне Хълма на злия синедрион43. Оттам ще се насочат на север към Гетсиманската градина и Елеонския хълм. Нашата задача като че ли е най-трудна. Американският сектор и Рокфелеровият музей. — Ковнер замълча за миг и обходи с поглед командирите. — Минаха близо две хиляди години, но преди малко повече от час кабинетът одобри плана за възвръщането на Стария град в Йерусалим.

Това съобщение бе посрещнато с мощни ръкопляскания. Също като по времето на цар Давид, израелците отново се готвеха да си върнат своята древна столица. Съвременният аналог на цар Давидовите воини бяха парашутистите от 9-а въздушна бригада, всичките резервисти.

Когато аплодисментите стихнаха, бригаден генерал Ковнер очерта плана си. Ако успееше, вестта за резултатите от сражението щеше да се разпространи за минути не само сред израелците, но и сред евреите във всички кътчета на света. Ако се проваляха, нямаше да им простят лесно.

— Заради светите места, не само еврейските, но и християнските и мюсюлманските, в самия Стар град няма да има артилерийско и въздушно прикритие. Всичко ще се свежда до ръкопашен бой, но ние имаме едно предимство. Бива ни в нощните сражения и тъкмо по тази причина започваме през нощта.

Бам. Бам. Бам. Нощното небе над Йерусалим се освети, когато йорданците започнаха артилерийски и минометен обстрел.

Смърт на евреите.

Над пустата улица затрака картечница и Давид и останалите от неговия взвод се прикриха във входове и зад ъгли на сгради. Виждани отзад, редиците зелени и червени трасиращи куршуми изглеждаха сюрреално изящни — те рикошираха от старите каменни стени и свистяха в нощното небе, но откъм тази страна, от която се намираше неговият взвод, гледката определено беше грозна и Давид се приведе, за да не бъде улучен.

— Над Портата! На стената!

— Виждам го! — Един от отдельонните му командири вдигна своя М79 и спокойно се прицели.

— Граната! — Изстреляна с гранатохвъргачка, тя изсвири над пътя и избухна над Дамаската порта. Картечницата утихна.

Смърт на арабите.

— Прикривайте ме! — Давид изтича още четирийсет и пет метра до следващата уличка.

Сантиметър по сантиметър, метър по метър, граната по граната, взводът си проправяше път по улица „Султан Сюлейман“ към Рокфелеровия музей. Малокалибреният обстрел стана спорадичен, ала лейтенантът въпреки това отново поиска да го прикрият, преди да се втурне към ъгъла на „Харун ал Рашид“ и „Сюлейман“. Изведнъж светът изригна и той бе запратен на земята. Зашеметен, Давид разтърси глава и запълзя към най-близката уличка.

— Мамка му! — измърмори под нос той. — Скапани танкове! — Опипа дясната си буза. Кръв. Много.

От подножието на Елеонския хълм пак проблесна изстрел и лейтенантът се просна на калдъръма. Снарядът избухна на четирийсет и пет метра пред него. Явно 6-а бригада не беше успяла да изтласка арабите.

Докато чакаше началото, лейтенант Михаел Кауфман си наложи да се отпусне. Радиотишината му се струваше зловеща. И преди го бяха правили по време на учения, но този път бе наистина. Той за пореден път огледа пулта в търсене на признак за механичен проблем. Не светеше нито един предупредителен индикатор. Миражът имаше едно предимство над обикновените самолети — даже да достигнеше точката на безвъзвратност, Михаел все още можеше да отвори спирачния си парашут и да спре машината в телената преграда на отсрещния край на пистата. Щом предното колело се вдигнеше и той излетеше обаче, всяка повреда в двигателя можеше да доведе до катастрофа. Въпреки жаждата си за битки пилотът нямаше желание да се присъедини към онези малцина, които бяха преживели катапултиране по време на излитане.

Щурвали на неутрална позиция. Бустерни помпи включени. Ключ на форсажа, включен. Хидравлика нормална, ключ надолу. Капак на кабината заключен. Подобно на добре смазана машина, той рутинно отмяташе всяка следваща стъпка от проверката. Отново изпита свободата на движение на щурвала. От дюзите на първия мираж на пистата изригна огнен език. Командирът излиташе. Михаел бе четвърти и когато дойде неговият ред, последва другите самолети по „клавишите на пианото“ и провери жироскопа си спрямо посоката на пистата. В същото време натисна крачната спирачка и бързо „наду“ двигателя. Стрелката, показваща оборотите в минута, бързо се завъртя и когато достигна осем хиляди и петстотин, той освободи спирачките и запали форсажа. Проверявайки запалването, Михаел натисна щурвала напред и почти моментално беше залепен за облегалката от шестте хиляди и двеста килограма тяга на турбореактивния двигател Снекма Атар 9С. Миражът се понесе по дългата писта. Младият пилот изтегли щурвала назад и се понесе след трите сияещи оранжеви пламъка, които вече се бяха издигнали високо над него. Форсажите. Те ускоряваха издигането на самолета до над хиляда и петстотин метра в минута. Предупредителните светлини внезапно угаснаха и той провери тримерите. Бързо изравни и настигна трите оранжеви точки пред него. Над мастилената чернота на Средиземно море към навигационния изходен пункт, избран да даде на израелските пилоти посока за атака от север, откъдето най-малко щяха да ги очакват египтяните.

Излитането на изтребителите и останалите от безценните сто и шейсет израелски бойни самолета беше съгласувано така, че да стигнат над седемнайсетте египетски военновъздушни бази в 07:45, по време на задължителната закуска на египтяните. За да избегнат египетските радари, подхождането към целта не биваше да е на по-голяма височина от двайсет метра. Това изискваше изключително прецизна навигация от страна на израелските пилоти.

Техните египетски колеги и наземните екипи оттатък Суецкия канал спокойно спяха. Главният радар в голямата военновъздушна база Абу Сувейр бе изключен за ремонт, откачените кабели и инструментите на техниците все още бяха пръснати из сградата. Докато лейтенант Михаел Кауфман и останалите от неговата ескадрила се носеха ниско над Средиземно море към Нил и Кайро Запад, много египетски самолети продължаваха да са със защитните си покривала, паркирани крило до крило.

В 07:43 Михаел и Бени Шапирах се издигнаха и се насочиха към целта си, приготвяйки се за египетския зенитен огън, който със сигурност нямаше да се забави много. Михаел видя, че Бени хвърля специално разработените сто и петдесет килограмови бомби точно над пистата пред него и после ги прихвана в мерника си. Парашутите им се разтвориха и забавиха падането им. Ретро ракетите се взривиха и забиха бомбите дълбоко в бетона. Когато пистата пред него изригна, Михаел спокойно се понесе към нея и пусна още две бомби, за да довърши разрушаването й.

След миг двамата вече бяха подминали летището и се издигаха. Обратно в базата си, за да презаредят гориво и да се върнат над Средиземно море, където щяха да патрулират високо над навигационния пункт, в случай че египтяните проумеят израелския навигационен план.

Едва ли имаше такава вероятност, помисли си младият пилот и се усмихна под визьора си, гледайки как миражите зад него бомбардират египетските самолети, подредени като патици на стрелбище.

Лейтенант Михаел Кауфман не можеше да греши повече.

Още два проблясъка от Елеонския хълм и след секунди пътят пред лейтенант Давид Кауфман изригна с оглушителен рев. Нажежени до червено летящи парчета метал откъснаха големи каменни късове от древните стени на Стария град, докато Давид и неговият взвод бяха залегнали на земята. Когато шрапнелите ги подминаха, Давид вдигна ръка с палец към ухото и кутре към устата си, за да повика свързочника си, залегнал малко по-нататък на уличката. Без да обръща внимание на кръвта, стичаща се от раната на бузата му, той насочи бинокъла си към мястото на проблясъците и бавно обходи подножията на Елеонския хълм от другата страна на долината Кедрон. Пустинният камуфлаж не се сливаше добре със зеленината на маслиновата горичка и Давид скоро различи първия йордански танк. Танковете обикновено вървяха в групи по три и той продължи да оглежда склона, докато откри и другите два. Предпазливо извади компаса от страничния джоб на панталона си, ориентира се и набързо пресметна наум, превръщайки посоката на магнитната стрелка в координати на картата.

— Втори, тук двайсет и втори, край.

— Тук втори, край.

— Тук двайсет и втори, нужна ми е артилерийска подкрепа. Квадрат деветдесет и пет, нула шест, деветнайсет, посока двеста осемдесет и пет, три окопани танка, край.

— Тук втори, ясно. Чакайте, край.

Слава богу, че нямаше ограничение да обстрелват цели на Елеонския хълм, помисли си Давид — нямаше да е много приятно да влязат в музея, наблюдавани през мерниците на три сто и пет милиметрови оръдия от малко над хиляда и триста метра разстояние. Нещо повече, неговите командири нямаше много да се зарадват, ако безценните свитъци бъдеха взривени на още повече късчета.

Израелските оръдия, които подкрепяха неговата бригада, се намираха на около шест километра в Парка на розите, недалеч от Кнесета. Разнесе се приглушена далечна експлозия, последвана от металически грохот на експресен влак. Над главите им профуча сто и пет милиметров бронебоен снаряд, ала не улучи целта си и избухна нагоре и надясно от танковете. Давид остана необезпокоен. Наблизо, помисли си той, но недостатъчно. Така или иначе, рядко се случваше пряко попадение още от първия път.

— Наляво сто, надолу сто, огън, край.

— Наляво сто, надолу сто, огън, край.

Пред погледа му Елеонският хълм избухна в яркооранжеви отблясъци. Още по-силен взрив и от дима за миг се появи типичният силует на танково дуло. Един беше елиминиран, оставаха още два, но после първият и след него другият излязоха от прикритието си, хвърляйки големи буци пръст и прегазвайки маслинови дървета по пътя си, докато се оттегляха към съседния хълм.

Давид насочи вниманието си към своята цел. Той разположи картечницата така, че да има добра видимост към входа на музея, и излезе от прикритието си.

— Да вървим!

Първото отделение последва младия си командир към входа. Когато им оставаха само четирийсет и пет метра, от парка около музея бе изстрелян откос и улучи свързочника, който тичаше до него. Към арабската позиция отново полетя граната и сметките бяха уредени.

— Вземете му радиостанцията! — извика Давид и провери пулса му.

Не можеха да направят нищо друго, освен да продължат с атаката. Свързочникът беше женен от седмица. Разгневен, лейтенантът се втурна към стената до входа, където спря, после се хвърли във фоайето и обсипа вътрешния двор с дъжд от куршуми. Златните рибки в басейна бяха прибавени към списъка на жертвите. Арабите бяха избягали.

Стена по стена, коридор по коридор, стая по стая, лейтенант Кауфман и хората му претърсиха музея. Когато се увери, че не са останали палестински и йордански сили, Давид постави часови на покрива и безпогрешно се запъти към хранилищата в подземието, като взе със себе си трима души и Йосиф Силберман.

Дори да бе потресен от факта, че се намира в центъра на престрелка само с няколко дни военна подготовка, редник Силберман не го показваше.

— Тук е. Мислиш ли, че ще можеш да го отвориш?

Силберман се усмихна.

— Техниката е от трийсетте години на двайсети век. Петнайсет минути. Най-много двайсет.

Пред хипнотизирания поглед на Давид Йосиф извади стетоскоп от черната чантичка, която носеше преметната през рамо, сложи си го и долепи края към шайбата. Първо завъртя големия диск наляво, за да освободи обръщача, после един оборот надясно.

— Двайсет и пет — съобщи той, когато стетоскопът му долови характерното изщракване на зъбеца и задействането на лостовия механизъм. — Последното число.

Лейтенантът го записа в бележника си. През краткото време, откакто Йосиф Силберман беше в неговия взвод, той бе започнал да харесва дребния израелец „от другата страна на коловоза“. Силберман му беше предложил да го научи да разбива сейф и отключва ключалка със специалните инструменти, които носеше тъкмо за такава цел. Давид от любопитство намери време да разбере и да упражни този незаконен занаят върху стенен сейф и катинар. И сега наблюдаваше учителя си в действие.

Силберман продължи да върти голямата сребриста шайба със сто черни деления. Когато установи, че старият трезор има само три обръщача, той започна да мърда шайбата наляво-надясно, напредвайки с по едно-две деления. После изведнъж спря.

— Осемнайсет — каза касоразбивачът, когато в стетоскопа му прозвуча тихото изщракване на поредния обръщач.

Силберман свърши по-рано от обещаното. След десет минути той завъртя голямото колело на вратата и грамадните резета безшумно се отвориха.

— След вас, господин лейтенант — с доволна усмивка на лице отстъпи назад дребният мъж. Предизвикателството на незаконното влизане. За Йосиф Силберман нищо не можеше да се сравнява с това удоволствие.

— Радвам се, че си на наша страна — отвърна Давид и влезе в трезора.

Агентът на Мосад не се лъжеше. На стигащите до тавана лавици бяха наредени черни куфарчета. Две бяха поставени отделно от другите и когато отвори едното, младият израелски офицер благоговейно отстъпи назад.

Исаевият свитък. Най-старият до този момент текст на пълната Книга на Исая представляваше кодексът Бен Ашер от Кайро, датиращ от 895 г. сл.Хр. Давид знаеше, че това е пергамент от Кумран, написан най-малко преди хиляда години. Ако имаше време да отвори съседното куфарче, спокойно можеше да забрави за околния свят. Свитъкът Омега криеше послание, което щеше да предотврати края на цивилизацията. От мислите му го откъсна тропот на тичащи крака. В трезора се втурна един от отдельонните му командири.

— Давид! Стигнаха до Стената!

От цели двайсет години Старият град в Йерусалим бе част от границата между араби и евреи. В Еврейския квартал не живееха евреи, тъй като израелците, главно възрастни равини и техни ученици, бяха прогонени от Арабския легион, нахлул из тесните улички през май 1948-ма. Най-свещеният еврейски град беше превърнат в лабиринт от преградени сокаци и бодлива тел. Днес бетонните барикади, телените мрежи и ръждивите железа бяха атакувани от друг легион. 9-та въздушна бригада можеше да прибави и „уличните сражения“ към списъка от уменията си. Къща след къща, улица след улица по Виа Долороза, пътя, по който Христос носил кръста си към своята Голгота, покрай джамията на Омар, където Мохамед се възнесъл на небето. С граната след граната, снайперистки куршум след снайперистки куршум, израелските парашутисти си проправяха път към Стената. Когато слънцето изгря над Стария град, закалените в битки ветерани се притиснаха към древните камъни, издигнати от цар Соломон, и заплакаха. Военният равин на израелските въоръжени сили Шломо Горен вдигна шофара към устните си и дисонантният вой на овчия рог се понесе над снайперисткия огън и по-глухия рев на далечната артилерия. Рави Горен разтвори старата си Тора.

— Слава на името Божие! — Гласът му отекна около храмовия хълм. — Доме Израилев, уповавай се на Господа: Той е наша помощ и щит. Той чу молбата ти. И стана твое спасение. Благодари на Господ, защото Той е добър и вечна е Неговата непоколебима любов.

Израилтяните се завърнаха.

Бригаден генерал Кауфман се намираше в командния център, когато се получи вестта. Никога не беше виждал такова нещо. Из залата отекнаха мощни овации, по лицата на генерали и сержанти се стичаха сълзи. Паметен ден сред много други в дългата и осеяна с битки история на еврейския народ.

Бойните действия навсякъде се развиваха по-добре, отколкото се бяха надявали израелците. През първите няколко минути на войната бяха унищожени почти половината от египетските военновъздушни сили. Изненадата беше пълна. Съобщиха, че Давид е взел свитъците, и Йоси мислено благодари на Бог, че синът му е в безопасност, а после се помоли и за Михаел.

На път за навигационния изходен пункт двата миража тъкмо преминаваха височина три хиляди метра, когато слушалките на Михаел изпращяха.

— Илюшин четиринайсет, деветстотин метра. Прикривай ме! — извика Бени.

Отдавна нямаше нужда да поддържат радиотишина. Без да дочака отговор, майор Бени Шапирах се понесе в атака към нищо неподозиращия руски транспортен самолет Ил-14.

Михаел огледа небето и тогава го видя да се приближава откъм слънцето на около шест хиляди метра.

— МиГ двайсет и едно по следите ти — бързо съобщи той.

— Ясно, остави го да дойде — отвърна Бени.

Пред почти хипнотизирания поглед на Михаел майор Шапирах прекъсна атаката срещу транспортния самолет и остави връхлитащия МиГ-21 да се приближи към опашката му. Бени намали скоростта и принуди египетския пилот да прелети над него — маневра, която не можеше да се прочете в никой учебник. Тя изискваше стоманени нерви и майорът, един от израелските асове, я беше усъвършенствал в продължение на много часове. Когато злополучният египтянин се стрелна покрай миража на Бени, израелският пилот изстреля три къси откоса. След секунди мигът се разпадна в огнено кълбо.

Михаел продължи да оглежда небето наоколо тъкмо навреме, за да види втори МиГ-21, който се приближаваше под него и се готвеше да атакува миража на майор Шапирах.

— Втори миг по следите ти, аз го поемам — небрежно съобщи той и се понесе в атака след втория египтянин, който допусна грешката да насочи цялото си внимание към целта си, без да вижда нищо друго.

Докато усети, че не е „чист“, вече беше късно, Михаел държеше извиващия се и въртящ се изтребител на мушка, докато се приближи на по-малко от двеста метра. Тогава неколкократно натисна спусъка, бавно и решително, и късите откоси се врязаха в бягащия вражески самолет, който избухна пред него — бе улучил запалващия високооктанов горивен резервоар, който руските авиоинженери винаги разполагаха до кислородната бутилка на пилота. Експлозията за миг го ослепи и той прелетя право през черното кълбо дим.

— Михаел! По следите ти! — В битката беше влязъл трети МиГ-21.

Младият лейтенант инстинктивно рязко зави надясно, после наляво, ала неговият самолет вече се разтърсваше, улучен от египетската картечница. Той се превъртя настрани, отново зави наляво и рязко се издигна нагоре в отчаян опит да се откъсне от преследвача си. Следващият откос разби капака на кабината и един шрапнел удари Михаел в тила. Миражът излезе извън контрол, все още с натиснат докрай напред щурвал. Пилотът се опита да се пресегне към ръчката за катапултиране, ала ръката му бе странно тежка и мудна.

— Катапултирай, Михаел! Удари те! Катапултирай! Катапултирай!

Лейтенант Михаел Кауфман така и не чу думите на майора. При полет с почти звукова скорост Средиземно море беше като бетонна стена. Един от най-добрите млади пилоти на Израел завърши последния си полет.

— Генерал Кауфман, може ли за момент? — Очите на младата израелка с капитански чин бяха влажни.

Йоси инстинктивно разбра какво ще му съобщи тя.

Йерусалим

— Много съжалявам за Михаел. Толкова безсмислена загуба — изрази съболезнованията си Джовани. — Трябва да ви е било много трудно да я преодолеете.

— Да, въпреки че минаха близо двайсет години, той все още непрекъснато ни липсва — тъжно потвърди Йоси. — Това ме прави абсолютно категоричен да не допусна неговият живот и животът на всички други да е отишъл напразно, въпреки че явно не си взимаме поука от историята — мрачно добави той. — Ако не престанем да строим селища на палестинска земя и не започнем сериозни преговори, всички ще стъпим на много хлъзгава наклонена плоскост. Днес отвличат самолети, утре може да е нещо далеч по-страшно.

— Защо говорите така? — попита Джовани.

— Дълго съм служил във военното разузнаване, Джовани. На всички е известно, че някои врагове на Израел се стремят да се сдобият с ядрена технология, но има още нещо. Попадало ли ви е някое мое съчинение върху шифрите в свитъците от Мъртво море?

— Патрик любезно ми даде една ваша статия. Прочетох я с изключителен интерес.

— Тогава сте запознат с моя анализ на ужасяващото предупреждение в свитъка Омега.

Джовани се изкушаваше да свали картите си на масата. Той беше сигурен, че може да се довери на Патрик и Йоси, ала се сдържа. Ватиканът категорично щеше да отрече всичко.

— Есеите са били високоразвита и сериозна общност — продължи Йоси — и според мен, щом са сметнали за нужно да документират това предупреждение, трябва да му обърнем внимание.

След като гостите на Патрик си заминаха, Джовани дълго лежа буден в стаята си с изглед към пътя за Християнския квартал в Стария град. Дали когато бяха избили есеите в Кумран, римляните не бяха унищожили един древен научен център? Младият свещеник разбираше, че мнозина ще проявят скептицизъм, ала също знаеше, че множество древни цивилизации са били далеч по-високоразвити, отколкото се е смятало отначало. Сухата батерия, спомни си той, била изобретена две хиляди години преди да се появи в западната цивилизация. Древните й аналози били направени от меден цилиндър, поставен в смола с желязна пръчка вътре — такъв имаше в Багдадския музей, но когато гърците и римляните наложили предпочитанието си към маслото, технологията била забравена. Дали есеите не бяха нещо много повече, отколкото предполагаше съвременната наука? Отговорът се криеше в Юдейската пустиня.