Съдбата на Шута

Глава 8Хетгурдът

Въпреки опасенията на Сенч птицата на Уеб му бе показала вярно какво да очакваме. На следващата сутрин наблюдателят извика, че е забелязал суша, и следобед най-близките от Външните острови вече минаваха покрай левия ни борд. Еднообразният морски пейзаж, който бяхме гледали толкова дълго, се разнообрази със зелени брегове, малки къщи и рибарски лодки. Опитах се да убедя Шишко да стане и да излезе на палубата, за да види колко близко е краят на пътуването ни, но той не се поддаде на изкушението.

— Не е вкъщи — изстена отчаяно. — Много сме далеч от къщи и никога няма да се върнем там. Никога.

И ми обърна гръб, и се разкашля.

Все пак киселото му настроение не помрачи облекчението ми. Бях убеден, че щом стъпи на сушата, ще възвърне и здравето, и духа си. Очакването, че скоро ще слезем от претъпкания кораб, разтегляше всеки момент в ден. Следващия следобед видяхме пристанището на Цайлиг, но имахме чувството, че е минал цял месец. Когато малките лодки тръгнаха към нас, за да ни приветстват и да преведат корабите ни през тесния канал до пристанището, изгарях от желание да съм на палубата със Сенч и Предан.

Вместо това крачех напред-назад в каютата на принца и се взирах в обезсърчителния изглед от задните прозорци. Чувах капитана да реве заповеди и тропота на моряците по палубата. Сенч, Предан, антуражът му от благородници и Осезаващата котерия бяха навън и гледаха как корабът приближава Цайлиг. Чувствах се като вързан в кучкарник пес, докато хрътките излизат на лов. Усетих промяната в движението на кораба, когато свалиха платната и въжетата на лодките се опънаха. После водачите от Външните острови ни завъртяха така, че кърмата гледаше към Цайлиг. Чух плясъка на котвата и вперих неспокоен поглед към очакващия ни чуждестранен град. Останалите кораби от Шестте херцогства също маневрираха, за да хвърлят котва наблизо.

Сигурно на света няма нещо по-бавно от вкарването на кораб в пристанище, освен може би разтоварването му. Внезапно водата около кораба се изпълни с лодки, веслата им се вдигаха и спускаха като крачета на водни буболечки. Една, по-голяма и разкошна от останалите, качи принц Предан, Сенч и подбран антураж, както и шепа гвардейци. Гледах ги как се отдалечават. Бях сигурен, че напълно са забравили за мен и Шишко. После на вратата се почука. Беше Ридъл, облечен в новата си гвардейска униформа. Очите му блестяха от вълнение.

— Трябва да наглеждам твоя слабоумен, докато се приготвиш. Една лодка чака да отведе на брега теб, него и останалите гвардейци. Побързай. Всички вече са готови.

Значи все пак не ме бяха забравили, но и не ми бяха помогнали с това несподеляне на плановете си. Оставих Ридъл при Шишко и слязох долу. Помещението на гвардейците бе празно. Останалите бяха облекли чистите си униформи още докато приближавахме пристанището. Онези, които не бяха заминали с принца, стояха на палубата и изгаряха от нетърпение да слязат. Преоблякох се и забързах обратно към каютата на принца. Обличането на Шишко в чисти дрехи нямаше да е приятно, нито лесно, но когато пристигнах, Ридъл вече се бе заел със задачата.

Шишко едва се крепеше на ръба на койката си. Синята туника и панталоните висяха на измършавялото му тяло. Едва сега си дадох сметка колко много е отслабнал. Ридъл беше коленичил пред него и добродушно се опитваше да го прилъже да си обуе обувките. Шишко стенеше немощно и правеше неуспешни опити да му помогне. Имаше физиономия на мъченик. Дори да бях имал известни съмнения, вече бях сигурен, че Ридъл е от хората на Сенч. Никой обикновен гвардеец не би се заел с подобно нещо.

— Аз ще довърша — казах му, без да мога да прикрия резкия си тон.

Не знам защо изпитвах такива закрилнически чувства към дребния човек, който ме гледаше с мътните си мънички очи.

— Шишко — казах, докато довършвах обуването. — Слизаме на брега. Щом стъпим на твърда земя, ще се почувстваш много по-добре. Ще видиш.

— Няма — възрази той. Закашля се отново и хриповете му ме уплашиха. Въпреки това намерих едно наметало и му помогнах да стане. Той се затътри до мен. За пръв път от дни излизаше на палубата и на вятър. Започна да трепери и се омота плътно в наметалото. Слънцето светеше ярко, но денят не бе топъл като летните дни в Бък. Снегът все още покриваше по-високите върхове и вятърът донасяше до нас неговия мраз.

Островитяните ни чакаха да ни откарат на брега. Свалянето на Шишко от палубата в люлеещата се лодка изискваше обединените ни усилия с Ридъл. Ругаех наум гвардейците, които се присмиваха на задачата ни. Седящите на греблата островитяни ни обсъждаха свободно на родния си език, без да си дават сметка, че разбирам презрението, което изразяваха към принц, избрал за свой спътник някакъв идиот. Щом се настаних до Шишко, трябваше да го прегърна през рамо, за да намаля донякъде ужаса му от малкия открит съд. Той заплака, сълзите се стичаха по бузите му, докато лодката се издигаше и спускаше на всяка вълна. Примигнах към ярките слънчеви лъчи, отразяващи се от неспокойната вода, и се загледах упорито към кейовете и къщите на Цайлиг.

Гледката не беше особено вдъхновяваща. Презрението на Пиотре Черната вода към градовете бе оправдано. Цайлиг предлагаше всички лоши страни на оживено пристанище. Кейове и докове бяха осеяли безразборно брега, край тях бяха привързани всевъзможни съдове. Повечето бяха широки китоловни и от тях се носеше незаличима воня на мас и касапница. Имаше няколко търговски кораба от Шестте херцогства. Видях един, който приличаше на халкидски, както и друг, който сигурно бе от Джамайлия. Между тях се движеха малките рибарски лодки, които всеки ден хранеха оживения град, както и още по-малки, разнасящи пушена риба, сушени водорасли и други припаси за заминаващите кораби. Мачтите бяха като гъста гора на фона на небето. С приближаването ни акостиралите кораби ставаха все по-високи.

Зад тях се виждаха складове, кръчми и магазини. Основният строителен материал бе камъкът. Сред многобройните малки постройки лъкатушеха тесни улички, някои приличаха по-скоро на пътеки. В единия край на залива, където бе плитко и каменисто и не ставаше за акостиране, се бяха скупчили малки каменни къщи. Над линията на прилива имаше изтеглени лодки, рибата се сушеше на въжета като простряно пране. Пушещите огньове в траншеите под тях й придаваха допълнителен вкус и в същото време запазваха улова. Деца търчаха по брега и крещяха, увлечени в някаква дива игра.

Районът, към който приближавахме, изглеждаше сравнително нов. За разлика от останалата част от града, улиците тук бяха широки и прави. Освен местния камък се виждаха и греди, а и повечето постройки бяха по-високи. Прозорците на някои бяха със стъкла. Спомних си, че драконите на Шестте херцогства бяха посетили този град, сеейки смърт и разруха сред враговете ни. Всички сгради тук бяха на една и съща възраст, улиците — прави и павирани. Странно беше да видиш подреден район в разхвърляния пристанищен град и се запитах как ли е изглеждал той, преди да бъде посетен от Искрен във формата на дракон. Още по-странно бе да си помислиш, че разрухата от войната може да стане причина за такова подредено строителство.

Над пристанището сушата се издигаше в скалисти хълмове. В защитените от вятър места растяха тъмни иглолистни дървета. Между хълмовете, по които пасяха стада овце и кози, се виеха коларски пътища. През дърветата се виеше дим от комините на едва видими колиби. Зад тях се издигаха по-високи хълмове и планини, които все още носеха снежните си корони.

Пристигнахме при отлив и кейовете се издигаха над нас, поддържани от яки греди, покрити с раковини и черни миди. Стъпалата на водещата нагоре стълба бяха все още мокри и по тях висяха водорасли. Принцът и повечето благородници вече бяха на сушата.

Слязох последен от клатушкащата се лодка и побутнах стенещия Шишко нагоре по хлъзгавата стълба. Качихме се на кея и се огледах. Официалното посрещане вече започваше. Останах настрана с Шишко, без да съм сигурен какво се очаква от мен. Трябваше да го устроя удобно някъде, по-далеч от очите на тълпата. Запитах се с безпокойство дали нямаше да е по-мъдро двамата да бяхме останали на кораба. Откритото смайване и отвращение, с което ни гледаха, не вещаеше топло посрещане. Явно островитяните споделяха мнението на жителите на Планинското кралство за децата, които се раждат непълноценни. Ако Шишко се бе появил на бял свят в Цайлиг, животът му нямаше да продължи и един ден.

Статутът ми на копеле и убиец често изискваше от мен да се спотайвам в сенките при официални случаи, така че не се чувствах засегнат. Ако бях сам, задачата ми щеше да е да се смеся с тълпата и да наблюдавам, като оставам незабележим. Но тук, на чужда земя, натоварен с болен и окаян слабоумен и облечен в гвардейска униформа, това бе невъзможно. Затова стоях неловко в края на тълпата, подкрепях Шишко и слушах размяната на внимателно изговорените поздрави, приветствия и благодарности. Принцът се държеше добре, но съсредоточеното му лице ми даде да разбера, че е по-добре да не го разсейвам с Умението. Посрещачите бяха представители на различни кланове, доколкото можеше да се съди по изображенията на животни по накитите и татуировките им. Повечето бяха мъже в богати кожени дрехи и тежки украшения, бележещи богатството и положението им сред островитяните; имаше обаче и жени. Те носеха поръбени с кожа вълнени дрехи и се запитах дали това също не показва богатството на именията им. Тук беше и бащата на нарческата Аркон Кървавия меч, както и поне още шестима други, които носеха символа на техния клан — глиган. Съпровождаше го Пиотре Черната вода, чийто нарвал бе изваян от слонова кост и висеше на златна верижка около врата му. Стори ми се странно, че не виждам други изображения на нарвал. Това бе символът на майчиния клан на нарческата, а тази линия бе по-важна на Външните острови. Бяхме дошли да завършим брачните договорености между Предан и нея. Със сигурност моментът бе много важен за нейния клан. Защо тогава той се представяше единствено от Пиотре? Дали останалите не бяха против съюза?

След като продължителните формалности приключиха, принцът и антуражът му бяха отведени. Гвардията се построи без мен и замарширува след него. За момент се уплаших, че с Шишко ще ни изоставят на пристанището. Тъкмо си мислех дали не мога да подкупя някого да ни върне на кораба, когато ни приближи някакъв старец. Имаше яка от вълча кожа и знака на клана на Кървавия меч, но не изглеждаше богат като останалите. Явно смяташе, че може да говори езика на Шестте херцогства, но аз разбирах около една четвърт от варварски преиначените думи. Страхувах се да не го обидя, като го помоля да говори на своя език, така че зачаках търпеливо и накрая схванах, че кланът на Глигана му е заръчал да заведе Шишко и мен до квартирата ни.

Не ми предложи да ми помогне с Шишко. Всъщност гледаше да не се приближава до него повече от необходимото, сякаш умствените недостатъци на дребния човек бяха заразни като чума или въшки. Приех го като обида, но си наложих да запазя търпение. Старецът вървеше енергично пред нас и не забави крачка, макар че често му се налагаше да спира, за да ни изчака. Явно нямаше желание да дели с нас любопитните погледи, които привличахме. Бяхме странна гледка — аз с гвардейската си униформа и Шишко, увит в наметало и препъващ се до мен, хванал ръката ми.

Нашият водач ни преведе през възстановената част на града и пое по един по-стръмен и тесен път. Дишането на Шишко се бе превърнало в стенещи хрипове.

— Още колко остава? — попитах остро; наложи ми се да викам, тъй като старецът беше избързал напред.

Той рязко се обърна, намръщи ми се и енергично ми даде знак да говоря по-тихо. Посочи нагоре към една стара постройка, цялата от камък и много по-голяма от къщите, покрай които бяхме минали в долната част на града. Беше триетажна, правоъгълна, с островръх покрив, покрит с плочи. Каменният градеж се прекъсваше на равни интервали от прозорци. Яка, проста и функционална постройка, вероятно една от най-старите в града. Кимнах мълчаливо. Върху камъка над входа бе изобразен глиган с непокорно вдигнати бивни и опашка. Така значи. Щяхме да бъдем настанени в къщата-крепост на клана на Глигана.

Когато стигнахме двора, водачът ни вече дъвчеше мустака си, изгубил търпение от бавното ни темпо. Не ме беше грижа. Когато отвори една странична врата и ми даде знак да побързам, бавно се изправих в целия си ръст и го изгледах свирепо отгоре. Заговорих на най-добрия местен език, като много добре си давах сметка колко лошо е произношението ми.

— На спътника на принца не му е приятно да бързаме. Служа на неговите заповеди, не на твоите.

По лицето му пробяга несигурност: явно се зачуди дали не е обидил някой с много по-висок ранг, отколкото е предполагал. Беше донякъде по-вежлив, докато ни водеше нагоре по стръмните стълби към стаята, от чийто остъклен прозорец се откриваше изглед към града и пристанището. Междувременно вече ми беше ясен. Прецених, че е някакъв незначителен лакей, а не второстепенен лидер от клана. Затова рязко го освободих веднага щом влязохме и почти треснах вратата.

Настаних Шишко на леглото и бързо огледах стаята. Имаше врата, от която се влизаше в друго, много по-голямо и разкошно помещение. Реших, че сме настанени в стаята за слугата към покоите на принца. Леглото на Шишко беше прилично, мебелите — съвсем прости. Въпреки това стаята изглеждаше като дворец след малката каюта в кораба.

— Стой тук — казах на Шишко. — Не заспивай още.

— Къде сме? Искам вкъщи — измрънка той.

Не му обърнах внимание и се вмъкнах в стаята на принца. Взех каната с вода за миене, леген и кърпа. На масата имаше поднос с храна. Не бях сигурен каква точно е, но избрах няколко парчета от нещо тъмно и лепкаво, нарязано на квадрати, както и мазен на вид пай със семена. Взех също бутилка с нещо подобно на вино и една чаша.

Шишко лежеше проснат на леглото и с мъка го нагласих да седне. Въпреки стоновете и протестите му го накарах да си измие лицето и ръцете. Искаше ми се да имаше корито, защото се беше вмирисал от дните боледуване. После го нахраних насила и му дадох чаша вино. Той хленчеше и мрънкаше, накрая се разхълца. Веднъж усетих как се мъчи да ме нападне с Умението, но опитът му беше слаб като на дете и не представляваше никакво предизвикателство за защитните ми стени. Свалих му туниката и обувките и го сложих да легне.

— Стаята още се люшка — капризно промърмори той. После затвори очи, въздъхна дълбоко, опъна се и заспа дълбоко. Предпазливо надникнах в съня му. Котето спеше на мъничко кълбо върху избродираната възглавница. Чувстваше се в безопасност. Внезапно се почувствах толкова изморен, че можех да легна и да заспя направо на пода.

Не го направих. Вместо това използвах остатъка от чистата вода. Опитах храната, намерих я за отвратителна и я изядох. Мазното вероятно трябваше да е някакъв сладкиш; другото имаше силен вкус на рибен пастет. „Виното“ беше нещо от ферментирали плодове, само това можех да определя. Изобщо не успя да премахне вкуса на риба в устата ми.

Излязох да пообиколя, носех легена с мръсна вода. Ако някой проявеше интерес, просто търсех къде да го излея.

Сградата беше колкото резиденция на клана, толкова и крепост. Бяхме на най-горния етаж и не чувах никакъв звук от други обитатели. Вътрешните стени бяха украсени с релефни и рисувани мотиви с глигани. Другите врати по коридора не бяха заключени. Като че ли се редуваха малки стаи като тази на Шишко с по-големи и по-богато обзаведени. Нито една не отговаряше на бъкипските стандарти за стаи за гости дори и за нисшите благородници. Въздържах се да осъждам домакините за това. Не вярвах, че така искат да ни обидят; знаех, че традициите на гостоприемство у островитяните се различават от тези в Шестте херцогства. Казано най-общо, от гостите се очакваше сами да се грижат за удобството и храната си. Пристигнахме тук, като знаехме за това. Виното и храната в стаята на принца бяха по-скоро кимане в отговор на гостоприемството, на което се бяха радвали нарческата и антуражът й в Бъкип. На този етаж нямаше и следа от прислуга и не вярвах, че такава ще ни бъде осигурена.

Вторият етаж изглеждаше почти по същия начин. Стаите сякаш бяха използвани до неотдавна; в тях се носеха миризми на пушек, храна, а в един случай — на мокро куче. Запитах се дали не са били опразнени за нас. Стаите бяха малко по-малки и прозорците бяха покрити с намаслена кожа вместо стъкло. Тежки дървени капаци, някои със стари следи от стрели, предлагаха защита от всяко нападение. Явно покоите на третия етаж се заемаха от най-високопоставените. Това бе много различно от Шестте херцогства, където горните помещения се дават на слугите, за да не се налага на благородниците да се катерят по стълби. Тъкмо затворих една врата, когато чух приближаващи по стъпалата стъпки. След малко се появи върволица слуги — мъкнеха вещи и продоволствия за господарите си от Шестте херцогства. Спряха объркано и се замотаха из коридора.

— Откъде да разберем коя стая за кого е? — попита един.

— Нямам представа — отвърнах учтиво. — Дори не съм сигурен къде се изхвърля мръсотията.

Измъкнах се и ги оставих сами да се оправят със стаите. Подозирах, че най-добрите ще се паднат на благородниците с най-агресивните слуги. На първия етаж намерих задна врата, водеща към яма за отпадъци зад нужниците, и изхвърлих водата в нея. Зад друга врата имаше коридор към кухня, в която няколко млади островитяни въртяха на шиш огромно парче месо, режеха картофи и лук и месеха хляб. Изглеждаха толкова погълнати от работа, че почти не ми обърнаха внимание, когато надзърнах. Бърза обиколка от външната страна на сградата ми показа втора, много по-величествена порта, водеща към просторна открита зала, заемаща по-голямата част от първия етаж. Портата беше отворена, за да влиза въздух и светлина. Вътре несъмнено се провеждаше тържественото събиране по случай пристигането на принца. Оставих легена във високата трева край къщата и побързах да си оправя униформата и да прибера косата си назад.

Промъкнах се незабелязано в залата. Останалите гвардейци бяха подредени до стената. Не изглеждаха особено нащрек, както всъщност може да се очаква от отегчени мъже, на които никой не обръща внимание. Всъщност нямаше и кого да пазят.

Залата бе дълга, с нисък таван. Основната част бе заета от високи пейки, на които седяха мъже. Нямаше трон или подиум. А и пейките не бяха подредени така, че да насочват вниманието към определен човек — просто бяха разположени около свободното място в центъра. Говореше прегърбен стар кемпра, или военачалник, от клана на Лисицата. Късият му жакет бе украсен с крайчета на лисичи опашки, бели като непокорната му коса. Липсваха му три пръста на дясната ръка, но те се компенсираха от огърлица, направена от кости на пръстите на враговете му. Дърпаше ги нервно, докато говореше, и час по час хвърляше поглед към Кървавия меч, сякаш не искаше да го обиди, но в същото време бе твърде ядосан, за да мълчи. Чух само заключителните му думи.

— Никой клан не може да говори от името на всички останали! Никой клан няма право да донася нещастие на другите.

След това кимна сериозно към всеки ъгъл на помещението и се оттегли на мястото си. Стана друг мъж, отиде в центъра и започна да говори. Видях принца и лорд Сенч да седят сред благородниците в една част на залата. Осезаващата котерия беше подредена зад тях. Хетгурдът — защото това бе именно събранието на военните лидери на клановете — не беше отбелязал по никакъв начин ранга на принца. Тук той седеше като военачалник сред воините си, точно като всички останали. Това бе събрание на равни, дошли да обсъдят годежа на нарческата. Дали наистина го възприемаха по такъв начин? Опитах се да не се намръщя при тази мисъл.

Всичко това мина през главата ми, докато очите ми свикваха с полумрака на залата след яркото слънце отвън. Видях Ридъл в задната редица гвардейци, отидох при него и се облегнах на стената.

— Изобщо не е като при нас — с половин уста промърмори той. — Само едно здрасти на пристанището, след което ни домъкнаха право тук и започнаха да обсъждат годежа. Много деловит народ. На някои не им харесва идеята една от жените им да напусне майчината си земя, за да живее в Шестте херцогства. Смятат го за неестествено и може би за лош късмет. Но на повечето не им пука. Май мислят, че лошият късмет ще е само за клана на Нарвала, не за техните. Най-трудният въпрос е убиването на дракона.

Кимнах на стегнатото му обобщение. Сенч имаше добър човек в лицето на Ридъл. Запитах се къде ли го е вербувал, след което насочих вниманието си към говорещия. Сега забелязах, че е застанал в центъра на нарисуван на пода кръг. Беше заплетен и стилизиран, но въпреки това можеше да се разпознае като змия, налапала собствената си опашка. Мъжът не се представи по име, преди да започне речта си. Може би смяташе, че всички го познават или пък че единствената важна част от идентичността му е морската видра, татуирана на челото му. Говореше просто, без гняв, сякаш обясняваше нещо очевидно на малоумни деца.

— Айсфир не е крава, която принадлежи на някой от нас. Не е добитък, за да се предлага като част от цената на булка. Още по-малко пък принадлежи на чуждоземния принц. Как тогава той може да предложи главата на същество, което не му принадлежи, като отплата на майчиния дом на Черната вода от клана на Нарвала? Можем да приемем обещанието му само по два начина. Или е направил предложението си от невежество, или иска да ни обиди.

Млъкна и направи странен знак с ръка. Миг по-късно значението му стана ясно, когато принц Предан бавно стана и пристъпи до него в кръга на говорителя.

— Не, кемпра Видра. — Предан се обръщаше към него като към военачалник. — Не беше невежество. Нито опит да ви обидя. Нарческата ми възложи тази задача, с която да докажа, че съм достоен за нея. — Принцът вдигна ръце и ги остави да паднат безпомощно. — Какво друго можех да сторя, освен да приема? Ако някоя жена ти отправи подобно предизвикателство пред събраните ти воини с думите „Приеми или се признай за страхливец“, как би постъпил? Как би постъпил всеки от вас?

Мнозина закимаха. Предан им кимна сериозно в отговор и добави:

— И какво да правя сега? Дадох думата си, пред вашите и моите воини, в залата на родителите ми. Казах, че ще опитам да изпълня това поръчение. Не виждам почтен начин да върна думите си назад. Има ли у народа на нарческата обичай, който позволява на мъж да върне назад думи, произнесени от собствената му уста?

Принцът повтори жеста, с който бе извикан в кръга. Поклони се към четирите страни на залата, след което се върна на пейката си. Когато седна, кемпра Видра заговори отново:

— Щом така си приел подобно поръчение, няма да го приема като обида от твоя страна. Спестявам какво мисля за дъщерята на Черната вода, отправила такова предизвикателство. Независимо от обстоятелствата.

Вече бях забелязал, че Пиотре Черната вода седи почти самичък на една от предните пейки. Намръщи се, но не показа, че иска думата. Бащата на нарческата, Аркон Кървавия меч, седеше недалеч от Пиотре, заобиколен от воините на Глигана. Лицето му остана спокойно, сякаш укорът нямаше нищо общо с него; може би беше прав според местните виждания. Кемпра Видра бе упрекнал нарческата като дъщеря от фамилията Черна вода от клана на Нарвала. А Аркон Кървавия меч беше Глиган. Тук, сред сънародниците си, той приемаше ролята, в която очакваха да го видят. Той бе само баща на нарческата. Братът на майка й, Пиотре Черната вода, бе отговорен за възпитанието й.

Когато мълчанието се проточи достатъчно, че да стане ясно, че никой няма да излезе и да защити нарческата за постъпката й, водачът на Видра прочисти гърлото си.

— Вярно е, че като мъж не можеш да върнеш думата си, принце от клана на Пророческия елен. Казал си, че ще опиташ да изпълниш това поръчение, и ще се съглася, че трябва да го направиш, или изобщо да престанеш да бъдеш смятан за мъж. Но това не освобождава нас от задълженията ни. Айсфир е наш. Какво са ни разказали великите ни майки? Той дошъл при нас отдавна, преди още да започнат да броят годините, и поискал убежище от мъката си. Нашите мъдри жени го приели. И в замяна на това той обещал, че ще ни закриля. Знаем силата на духа и неуязвимостта на плътта му и не се боим, че ще го убиеш. Но ако по някакъв случаен каприз на съдбата успееш да го нараниш, върху кого ще падне гневът му, след като те убие? Върху нас. — Ораторът бавно се завъртя в кръга, сякаш за да предупреди всички кланове. — Щом Айсфир е наш, то и ние му принадлежим. И трябва да гледаме на задълженията помежду ни като на роднинска клетва. Ако се пролее кръв, нима не трябва и ние да отговорим със същото? Ако като негови роднини ние не му се притечем на помощ, нима той няма да изиска от нас десетократно по-висока кръвнина, както е според закона ни? Този принц трябва да удържи на думата си като мъж. Така е. Но след това не трябва ли отново да започне война, независимо дали ще умре, или оцелее?

Видях как Аркон Кървавия меч бавно поема дъх. Забелязах нещо, което не бях виждал досега — държеше ръката си по определен начин — с отворена длан, но пръстите сочеха към гърдите му. Неколцина други правеха същия жест. Може би искаха думата? Да, защото след като воинът от Видра направи вече познатия знак, Кървавия меч стана и зае мястото му в кръга.

— Никой от нас не иска нова война. Нито тук на Божиите руни, нито в земеделската страна на принца от другата страна на морето. Но един мъж трябва да удържи на думата си. И макар тук всички да сме мъже, във всичко това има и женска воля. Кой воин може да устои на волята на жена? Кой меч може да съсече упоритостта й? На жените Еда е дала самите острови, а ние ходим по тях само с нейното позволение. Мъжете не могат да подминат предизвикателството на жена, иначе собствените ни майки ще кажат: „Вие не уважавате плътта, която ви е родила. Повече няма да вървите по земята, дадена ни от Еда. Изоставяме ви, вече ще има само вода под кила ви и кракът ви никога няма да стъпи на пясък“. Нима това е по-лесно от война? Намираме се между мъжка дума и женска воля. Нито едното, нито другото не може да бъде нарушено, без да опозори всички ни.

Разбрах думите на Кървавия меч, но важността им ми убягваше. Очевидно бяха свързани с някакъв неизвестен ни обичай и мрачно се запитах на какво ли сме се натресли с този брак. Като едното нищо можеше да сме влезли в капан. Може би фамилията Черната вода от клана на Нарвала смяташе да разпали война между Шестте херцогства и Външните острови? И предлагането на ръката на нарческата бе уловка, целяща да ни въведе в ситуация, в която ще се стигне до поредните кръвопролития по нашите брегове, независимо от изхода?

Наблюдавах лицето на Пиотре Черната вода. Беше безизразно и неподвижно. Сякаш не го интересуваше дилемата, в която ни бе поставила племенницата му, но в същото време чувствах, че това не е така. По-скоро имах усещането, че балансираме на острието на нож, който вече го е пронизал дълбоко. Изведнъж ми се стори като човек без избор. Човек, който няма повече надежда, защото знае, че сам не може да направи нищо, за да се спаси. Той чакаше. Не кроеше планове и варианти. Вече бе изпълнил задачата, с която е бил натоварен. Сега му оставаше единствено да чака и да види как ще я поемат други. Сигурен бях, че съм прав, но въпреки това не можех да разбера и дори да си представя защо. Защо го е направил? Или, както каза баща й, това е било извън негов контрол — волята на жена, която може и да е по-млада и да зависи от него, но въпреки това определя кой може да върви по земята, принадлежаща на майките й?

Огледах се. Помежду ни имаше твърде много разлики. Как изобщо бе възможно Шестте херцогства да живеят в мир, щом обичаите ни са така различни? Но в същото време преданията гласят, че родът на Пророците произлиза от островитяните, че Завоевател, първият монарх от династията, е бил нашественик от Външните острови, който видял дървената крепост, каквато бил някога Бъкип, и решил да я направи своя. Родовете и традициите ни се бяха разделили твърде много от онези времена. Мирът и добруването зависеха от това да открием нещо общо помежду ни.

А това не ми се виждаше особено вероятно.

Вдигнах очи и видях, че принцът ме гледа. Не исках да го разсейвам до този момент. Сега му пратих окуражаваща мисъл.

Шишко почива горе в стаята си. Яде и пи, преди да заспи.

Иска ми се да можех да направя същото. Не ми дадоха възможност дори да си измия лицето преди свикването на хетгурда. А сега не му се вижда краят.

Търпение, принце. В крайна сметка ще свърши. Дори и на островитяните понякога им се налага да ядат, пият и спят.

А как мислиш, дали пикаят? Защото това започва да се превръща в сериозен проблем за мен. Мислех си да се измъкна тихо, но не зная как ще го приемат, ако стана и изляза.

Настръхнах, когато усетих неуверено докосване чрез Умението.

Шишко?

Беше Сенч. Видях как Предан понечи да докосне ръката му и да даде от силата си на стареца. Спрях го.

Не. Недей. Нека опита сам. Сенч, чуваш ли ни?

Едва-едва.

Шишко е горе. Яде и пи, преди да заспи.

Добре.

Усетих усилието, с което изпрати краткия си отговор. Въпреки това се ухилих. Правеше го.

Престани. Глупава усмивка — смъмри ме той. Огледа се навъсено. — Трудна ситуация. Трябва ми време да помисля. Трябва да сложа край на това, преди да са отишли твърде далеч.

Надянах сериозна физиономия, в унисон с лицата на хората около мен. Аркон Кървавия меч предаваше ораторското място на мъж със знака на Орела. Спряха да допрат китките си във воински поздрав, след което Орелът влезе в кръга. Беше възрастен мъж, може би най-възрастният на събранието. Оредяващата му коса бе побеляла, но въпреки това движенията му си оставаха като на воин. Огледа ни неодобрително и заговори направо. Фъфлеше поради опадалите си зъби.

— Няма съмнение, че един мъж трябва да изпълни дадената дума. Губим си времето, като обсъждаме това. И мъжете трябва да почитат роднинските си връзки. Ако този чуждоземен принц беше дошъл и бе казал: „Обещах на една жена, че ще убия Ориг от клана на Орела“, всички бихте отговорили: „Щом си обещал, трябва да опиташ“. Но също така ще добавим: „Обаче знай, че някои от нас са роднини на Ориг. И ще те убием, преди да ти позволим да сториш това“. И ще очакваме от принца да приеме това като напълно правилно. — Презрителният му поглед бавно обходи събранието. — Тук надушвам търговци и сметкаджии, които навремето бяха воини и почетни мъже. Нима ще душим около стоките на Шестте херцогства като въртящ се около разгонена кучка пес? Нима ще продадете собствените си близки за бренди, ябълки и червено жито? Вие — може би, но не и този Орел.

Изсумтя презрително към всички, които биха могли да си помислят, че има място за още дискусии. Напусна кръга и сърдито се върна при воините си. Настъпи тишина, всички обмисляхме думите му. Някои се споглеждаха. Почувствах, че старецът е улучил почти в десетката. На мнозина не им харесваше идеята да позволят на принца да убие техния дракон, но също така жадуваха за мир и търговия. Войната с Шестте херцогства бе прекъснала всичките им търговски връзки със земите южно от нас. Сега положението се влошаваше от конфликта между Халкида и Бинград. Ако не постигнеха свободна търговия с Шестте херцогства, трябваше да се откажат от всички стоки и лукса на по-топлите страни. А тази мисъл не беше от радостните. Но въпреки това никой не можеше да се противопостави на позицията на Орела, без да си спечели име на алчен търговец.

Трябва да сложим край на това по някакъв начин. Веднага, преди някой да е подкрепил думите на тоя.

Слабата мисъл на Сенч звучеше отчаяно.

Никой не излезе в ораторския кръг. Никой не можеше да предложи решение. Мълчанието се проточваше и напрежението растеше. Знаех, че Сенч е прав. Трябваше ни време, за да намерим дипломатическо решение на положението. А ако такова не съществуваше, пак ни трябваше време, за да открием колко от клановете ще ни се противопоставят открито и колко просто няма да се съгласят със ставащото. Предвид неодобрението на другите кланове, дали нарческата щеше да поддържа предизвикателството си към Предан, или щеше да го оттегли? И можеше ли да го направи с чест? Ето че бяхме на сушата само от часове, а вече се намирахме на ръба на пряка конфронтация.

Тревогата ми се засилваше и от крещящата нужда на Предан да се облекчи. Понечих да се защитя от Умението му, но после ми хрумна друга идея. Спомних си как безпокойството на Шишко на кораба бе заразило моряците. Зачудих се дали неудобството на Предан не може да се използва по подобен начин.

Открих се за несъзнателните му сигнали, усилих ги и ги излъчих през залата. Никой от островитяните, до които се докоснах, нямаше силна склонност към Умението, но мнозина бяха податливи на влиянието му в една или друга степен. Навремето Искрен бе използвал подобна техника, за да обърка лоцманите на Алените кораби и да ги убеди, че вече са подминали ключови ориентири, и да насочи корабите им към скалите. Сега аз я използвах да сложа край на това събрание, като внушавах на всеки, до който можех да се докосна, че трябва спешно да изпразни мехура си.

Из цялата зала мъжете започнаха да се въртят на местата си.

Какво правиш? — остро попита Сенч.

Слагам край на събранието — отвърнах.

Аха! — веднага се сети Предан и усетих как се присъединява към усилията ми.

Кой е главният? — попитах го.

Никой. Делят властта поравно. Или поне така казват. — Предан явно нямаше високо мнение за тази система.

Мечката го откри — сбито рече Сенч. Почувствах как насочва вниманието ми към мъж с огърлица от мечи зъби. Изведнъж си дадох сметка колко много усилия са нужни на стария убиец, за да излъчи този слаб сигнал.

Не се претоварвай — предупредих го.

Знам си силите! — Отговорът му бе гневен, но дори от моето място видях как раменете му се отпускат.

Насочих всичките си усилия единствено към Мечката. За щастие, той имаше слаба съпротива срещу Умението и пълен мехур. Притиснах го и той внезапно се изправи и тръгна към ораторския кръг. Останалите му го предоставиха с познатите жестове.

— Трябва да обмислим това. Всички — рече той. — Хайде да се разотидем, да поговорим с клановете си и да видим какво е тяхното мнение. Утре ще се съберем отново и ще обсъдим какво сме научили и измислили. На някой да му се струва разумно?

Вдигна се гора от ръце.

— Тогава нека днешното събрание приключи — предложи Мечката.

И всичко приключи. Мъжете веднага станаха и тръгнаха да излизат. Нямаше никакви церемонии, не се спазваше никакво старшинство — хората просто се блъскаха към изхода, някои по-настоятелно от други.

Кажи на капитана, че трябва да провериш подопечния си. И че съм ти наредил да продължиш да се грижиш за него, докато не се оправи. След малко се качваме горе.

Изпълних заповедта на принца. След като Лонгуик ме освободи, излязох, взех легена и се върнах в стаята на Шишко. Доколкото можех да преценя, дори не беше помръднал. Докоснах челото му. Все още имаше температура, но не толкова висока, колкото на кораба. Въпреки това го събудих и го накарах да пийне вода. Не беше нужно да го увещавам много. Изпи чашата на един дъх и отново легна. Изпитах облекчение. Тук, в тази странна стая и далеч от болничното легло на кораба, можех да видя колко е съсипан. Е, сега щеше да се оправи. Имаше всичко, от което се нуждае — спокойствие, легло, храна и вода. Скоро щеше да се почувства по-добре. Опитах се да се убедя, че надеждата ми е факт.

Чух принца и Сенч да разговарят с някого в коридора. Отидох до вратата и долепих ухо до нея. Предан каза, че е уморен, след което затвори вратата на съседната стая. Вътре явно го чакаха слуги. Отново последва тих разговор и той ги освободи. Малко по-късно общата врата се отвори и Предан влезе в стаичката. Държеше малко черно правоъгълно парче. Изглеждаше потиснат.

— Имаш ли представа какво е това?

— Не съвсем, но има рибен пастет. А може би и водорасли. Онова със семената е сладкиш. Мазен, но сладък.

Предан погледна с отвращение парчето, след което сви рамене като петнадесетгодишно момче, което не е слагало нищо в уста от няколко часа, и го изяде. Облиза пръсти.

— Не е чак толкова лошо, стига да очакваш да има вкус на риба.

— На развалена риба — уточних.

Той премълча. Отиде до леглото и се загледа в Шишко. Поклати бавно глава.

— Толкова е нечестно спрямо него. Мислиш ли, че се оправя?

— Надявам се.

— Музиката му е станала толкова тиха, че ме тревожи. Понякога имам чувството, че самият Шишко си отива, когато треската му се засили.

Открих се за музиката на Шишко. Предан бе прав. Наистина изглеждаше по-слаба.

— Е, все пак е болен. Умението изисква много сила и енергия. — Не исках да се тревожа за него точно сега. — Днес Сенч ме изненада.

— Така ли? Би трябвало да знаеш, че ще продължи да се занимава, докато постигне поне толкова. Нищо не може да спре стареца, ако е решил да постигне нещо. — Обърна се и тръгна към междинната врата. После спря. — Искаш ли да хапнеш от това чудо?

— Не, благодаря. Действай.

Принцът изчезна за малко в стаята си, след което се появи с парчета рибен пай. Опита едно, направи отвратена физиономия и бързо изяде останалите. Огледа се гладно.

— Още ли не са донесли храна?

— Мисля, че в момента я ядеш.

— Не. Това е само почерпка в знак на благодарност, че сме ги хранили. Сенч поръча на слугите да купят прясна храна.

— Да не искаш да кажеш, че от клана на Глигана нямат намерение да ни хранят?

— Може и да имат, а може и да нямат. Сенч явно мисли, че трябва да се държим, сякаш не го очакваме. Така ако ни предложат храна, можем да я приемем като подарък. А ако не го направят, няма да изглеждаме лакоми или слаби.

— Уведомил ли си благородниците за местните обичаи?

Той кимна.

— Мнозина от тях дойдоха колкото да ме подкрепят в ухажването на нарческата, толкова и за да създадат нови търговски връзки и да видят какви възможности предлагат Външните острови. Затова нямат нищо против да обикалят из Цайлиг, да видят какво се продава и какво се търси. Но ще трябва да храним гвардията, слугите и Осезаващата котерия, разбира се. Мислех, че Сенч се е погрижил за продоволствията.

— Хетгурдът май не прояви особено уважение към теб.

— Не мисля, че разбират напълно положението ми. Чужда им е идеята, че на момче на моите години, което не се е доказало като воин, му е осигурена властта над такава голяма територия. Тук мъжете не предявяват претенции над земите, а показват силата си чрез воините, които могат да командват. В известен смисъл ме възприемат по-скоро като син на майчиния ми дом. Кралица Кетрикен бе на трона, когато ги победихме във Войната на Алените кораби. Изпитват благоговение пред това, че не само е защитила земите си, но и е обърнала хода на войната, като е призовала драконите. Така се разказва тук.

— Май си научил доста неща за съвсем кратко време.

Той кимна доволно.

— До част от тях стигнах, като съпоставих чутото тук с впечатленията ми от островитяните в Бъкип. Другото го четох по пътя. — Въздъхна. — А то не се оказа толкова полезно, колкото се надявах. Ако ни предлагат гостоприемството си, искам да кажа, хранят ни, то можем да го разглеждаме като знак, че познават нашите обичаи и ги почитат. Или да го приемем като обида, че сме твърде слаби да се изхранваме сами и твърде глупави, че сме дошли неподготвени. Но както и да го „виждаме“, не можем да сме сигурни какво точно имат предвид.

— Също като съсичането на дракона. Дали си дошъл да го убиеш и така да се покажеш достоен за ръката на нарческата? Или искаш да унищожиш дракона, който е пазител на страната им, и така показваш, че можеш да им отнемеш каквото пожелаеш?

Предан леко пребледня.

— Изобщо не съм го мислил по този начин.

— Аз също. Но някои от тях мислят точно така. И това ни връща до важния въпрос. Защо? Защо нарческата избра точно тази задача?

— Значи мислиш, че в нея има нещо друго, освен готовността ми да рискувам живота си само за да се оженя за нея?

Известно време можех само да се взирам в него. Нима и аз съм бил толкова млад и зелен?

— Разбира се, че има. Не мислиш ли?

— Любезен каза, че вероятно е искала „доказателство за любовта ми“. Че много момичета са такива и искат от мъжете да правят опасни, незаконни или почти невъзможни неща, само за да докажат любовта си.

Мислено си го отбелязах. Запитах се какво е бил помолен да направи Любезен и от кого, и дали това има нещо общо с трона на Пророците, или е просто момчешка постъпка, на която го е накарало някое момиче.

— Е, не ми се вярва подобни романтични фриволности да вървят пред нарческата. Как би могла да си помисли, че я обичаш, след начина, по който се отнасяше към теб? Пък и определено с нищо не показа, че харесва компанията ти.

За миг той ме погледна потресен. После изражението му стана толкова спокойно, че се зачудих дали не съм сбъркал. Нима принцът се бе увлякъл по това момиче? Нямаха нищо общо, а след като я беше обидил, без да иска, тя се отнасяше към него по-лошо, отколкото към бито куче, което скимти и се мъкне след нея. Погледнах го. Едно петнайсетгодишно момче може да вярва в какво ли не. Предан тихо изсумтя.

— Не. Дори не криеше, че не може да понася компанията ми. Само си помисли. Не дойде тук с баща си и вуйчо си, за да ни посрещне и приветства на островите. Тя ми наложи тази нелепа мисия, но не е тук, за да я оправдае пред сънародниците си. Може би си прав. Може би това няма нищо общо с доказването на любовта ми към нея, нито дори на смелостта ми. Може би през цялото време е искала само да постави пречка пред брака ни. И може би се надява да умра в хода на всичко това — завърши сърдито.

— Ако настояваме за изпълнението на задачата, това може да попречи не само на брака ти. Може да въвлече страните ни във война.

Влезе Сенч. Изглеждаше разтревожен и уморен. Огледа пренебрежително стаята.

— Е, виждам, че на Шишко са му предоставени почти толкова разкошни покои, колкото на принц Предан и на мен. Има ли нещо за ядене и пиене?

— Нищо, което бих ти препоръчал — отвърнах.

— Пайове с риба и мас — каза Предан.

Сенч трепна.

— Това ли се предлага на местния пазар? Ще пратя човек да донесе провизии от кораба. Чуждата кухня няма да ми понесе след днешния ден. Елате. Да оставим Шишко да почива — каза той и ни изведе в съседната стая. Настани се на леглото на Предан. — Не одобрявам, че използва Умението за такава ниска цел, Фиц. И въпреки това трябва да призная, че ни измъкна от доста заплетено положение. Моля те да се съветваш с мен, преди да го използваш отново по такъв начин.

Беше укор и комплимент едновременно. Кимнах, но Предан изсумтя:

— Да се съветва с теб? Аз нямам ли думата по такива въпроси?

— Разбира се, че имаш. Просто казвам на Фиц, че при дипломатически въпроси не бива да приема, че най-добре знае как да постъпваме.

Принцът понечи да отговори, но в този момент на вратата се почука. Сенч ми направи знак да се оттегля в стаята на Шишко. Оставих междинната врата притворена и застанах така, че да наблюдавам част от стаята, без да ме забележат лесно.

— Кой е? — попита високо Сенч.

Посетителят прие това като покана. Вратата се отвори и мускулите ми се напрегнаха. Пиотре Черната вода влезе, затвори и се поклони по бъкипски на принца и главния съветник.

— Дойдох да ви кажа, че не е нужно вие или благородниците ви сами да си търсите храна и напитки. За клановете Глиган и Нарвал е удоволствие да се грижим за вас тъй щедро, както вие ни приехте при посещението ни в Шестте херцогства.

Думите бяха изговорени перфектно и явно бяха усилено репетирани. Отговорът на Сенч бе не по-малко умел.

— Много щедро предложение от ваша страна, но хората ни вече се погрижиха за продоволствието си.

За момент Пиотре изглеждаше смутен, но бързо се окопити.

— Вече уведомихме благородниците ви за поканата си и за нас е чест, че всички я приеха.

Външно Сенч и принцът запазиха мълчание, но в ума ми прозвуча безпокойството на Предан.

Трябваше да ги предупредя да не приемат никакви жестове на гостоприемство, които не са предадени чрез мен. Сега за слабаци ли ще ни вземат?

Пиотре тревожно местеше поглед от Сенч към принца. Явно се усети, че е направил грешка, и попита:

— Ще ми отделите ли малко време да поговорим?

— Лорд Черна вода, можете да се обръщате към мен по всяко време — незабавно го увери принцът.

На устните на Пиотре заигра съвсем лека усмивка.

— Много добре знаете, че не съм „лорд“, принц Предан, а само кемпра на клана на Нарвала. И дори като такъв се явявам на събранието на хетгурда без воини зад гърба си. Търпят ме само заради съпруга на сестра ми, Аркон Кървавия меч, а не защото изпитват каквото и да било уважение към мен. Нашият клан изживява много тежки времена във всяко отношение, с изключение на богатството на майчините ни земи и родовата чест.

Запитах се в какви ли други отношения може да има трудности един клан, но Пиотре продължаваше да говори:

— Не бях неподготвен за онова, което чухме от хетгурда днес. Всъщност го очаквах още откакто нарческата отправи предизвикателството си. Аркон Кървавия меч също знаеше, че ще има такива, които няма да са доволни от наложеното изпитание. Съставихме планове срещу възраженията. Гостоприемството, което ви предлагаме в тази къща, е само една от предпазните мерки. Надявахме се, че противниците няма да надигнат глас толкова рано, нито чрез такъв уважаван кемпра като този на Орела. Изкарахме късмет, че кемпра на Мечката, който е съюзник с Глигана, сметна за подходящо да разпусне събранието така внезапно. Иначе дискусиите можеха да отидат твърде далеч, че да можем да оправим положението.

— Можехте да ни уведомите за тази опозиция преди срещата ни с хетгурда, кемпра Пиотре — сдържано отбеляза Сенч, но принцът го прекъсна:

— Значи мислите, че положението може да се оправи? Как?

Трепнах от младежката му настойчивост. Сенч беше прав. Пиотре заслужаваше да бъде укорен, че ни е вкарал в капан, а не безусловно да се приема предложението му за помощ да ни измъкне от него.

— Ще отнеме време, но не твърде много — дни, а не месеци. Откакто се върнахме от страната ви, изхарчихме много средства и сили, за да си купим съюзници. Разбира се, сега говоря направо нещо, което не може да се покаже публично. Онези, които се съгласиха да ни подкрепят, не бива да преминават твърде бързо на наша страна, а да изглежда, сякаш са били убедени от аргументите, които ще изнесе кланът на Мечката в наша полза. Затова бих желал да ви посъветвам да сте търпеливи и предпазливи, докато хетгурдът промени мнението си.

— Предпазливи? — остро попита Сенч.

Убийци? — ясно достигна до мен опасението му.

— Това не беше правилната дума — извини се Пиотре. — Понякога на човек му се струва, че каквото можеш да изразиш с една дума на един език, на друг ще ти е нужно цяло изречение. Ще ви помоля да бъдете… не толкова забележими. Да не се появявате навсякъде. Да не могат да ви намират и да говорят с вас така лесно.

— Не на разположение? — предложи принцът.

Пиотре се усмихна и сви рамене.

— Щом така се казва на вашия език. Тук имаме поговорка: „Трудно е да обидиш човек, с когото не разговаряш“. Точно това предлагам. Принцът от клана на Пророческия елен да избягва евентуални обиди, като е… не на разположение.

— И да оставим клана на Глигана да говори от наше име? — попита Сенч. Нарочно позволи в гласа му да прозвучи скептицизъм. — И какво да правим през това време?

Пиотре се усмихна. Не бях в най-доброто положение да го наблюдавам, но ми се стори, че изпита облекчение, че като че ли сме склонни да приемем съвета му.

— Съветвам ви да се махнете от Цайлиг. Всички очакват да посетите майчиния дом на нарческата. Хетгурдът почти се изненада, че идвате най-напред тук. Затова ви предлагам утре да се качите на кораба на Глигана „Зъбат“ и да отплавате с нас за Уислингтън, в земите на Нарвала. Там ще бъдете приети и ще се погрижат за вас по същия начин, по който вие ни приехте в Бъкип. Съобщих на майчиния си дом за вашите обичаи в това отношение. Намират ги за странни, но смятат, че е справедливо да ви хранят така, както вие хранихте нас.

Не можеше да скрие надеждата си, че ще приемем предложението му. Това ме разтревожи. Дали ни измъкваше от опасност, или ни подтикваше към нея? Явно и Сенч се питаше същото, понеже каза:

— Но ние пристигнахме едва днес и сме уморени от пътуването. Шишко, човекът на принца, не се чувства добре в морето. Разболя се и има нужда от почивка. И дума не може да става да заминем утре.

Знаех, че можем да заминем и че в момента обмисля цената на това решение. Каза това на Пиотре само за да види какъв ще е отговорът му. Почти съжалих островитянина. Не знаеше, че Сенч и Предан общуват чрез мисълта си, а аз стоя зад ъгъла и не само че чувам всяка дума, но също участвам в разговора им. Видях смута в очите му и потвърдих на Предан и Сенч, че според мен притесненията му са съвсем искрени.

— Но трябва да го направите! Оставете човека тук с някой, който да се грижи за него. Ще е в безопасност в къщата-крепост на Глигана. Убийство на такова място е ужасно оскърбление, а майчиният дом на Глигана е много силен. Никой няма и да помисли подобно нещо.

— Но може и да си помисли, ако напусне къщата? Или ако излезе вечерта, да речем, за да хапне някъде? — Кадифената любезност в тона на Сенч не успя да скрие остротата на въпроса му.

От скришното си място видях, че Пиотре съжалява за прибързаните си думи. Помисли дали да не излъже, но накрая дръзко реши да изрече голата истина.

— Трябва да сте знаели, че подобно нещо е възможно. Не сте глупаци, нито единият, нито другият. Виждал съм как преценявате хората и преценявате предложенията си според желанията на човека. Виждал съм ви как предлагате мед и шпора, за да накарате останалите да следват волята ви. Така че когато сте тръгнали насам, много добре сте знаели какво означава Айсфир за някои от нас. И сте очаквали подобно противопоставяне.

Усетих как Сенч предупреждава Предан да мълчи. После заговори сурово от негово име:

— Противопоставяне, да. Дори споменаване за нова война. Но не и заплаха за убийство на човека на принца или на самия принц. Предан е единственият наследник на короната на Пророците. Вие също не сте глупак. Знаете какво означава това. Позволихме му да стигне дотам, че да рискува и да тръгне на това нелепо пътешествие. А сега признавате, че го застрашава убийство само защото иска да удържи на думата си, която е дал на вашата племенница. Залозите за този съюз станаха прекалено високи, Пиотре. Няма да рискувам живота на принца заради този годеж. Искането на нарческата винаги ми се е струвало безсмислено. Дайте ни една причина защо трябва да продължаваме в този дух.

Принцът бе кипнал. Възраженията му срещу своеволието на Сенч заглушиха собствените ми мисли. Струваше ми се, че разбирам какво прави Сенч, но единствената емоция, която можех да изпитам, бе възмущението на принца, че Сенч намеква, че трябва да се откаже от думата си. Дори Шишко се обърна и изстена от вихъра на Предан.

Погледът на Пиотре се стрелна към принца. Дори и без Умението можеше да разчете мислите му.

— Защото принц Предан каза, че ще го направи. Ако се отрече от думата си сега и побегне към дома, ще изглежда страхлив и слаб. Това може да предотврати войната, но може и да е предлог за нови нашествия. Сигурен съм, че сте чували поговорката „У страхливия нищо не се задържа задълго“.

В Шестте херцогства казваме: „Страхът е единственото, което не можеш да отнемеш от страхливец“. Предполагам, че означава същото. С други думи, ако принцът се покажеше страхливец, значи всички в Шестте херцогства бяха страхливци и островитяните щяха да решат, че е време за нови набези.

Тишина! Гледай кръвнишки колкото си искаш, но си дръж езика зад зъбите! — заповяда Сенч на Предан и Умението му ми се стори по-силно от всякога. Още по-поразителна бе заповедта, която бе насочена само към мен. Следи лицето на Пиотре, Фиц. Усещах колко сили коства това на Сенч, но въпреки това гласът му си остана спокоен.

— Кемпра Нарвал — студено рече той. — Не ме разбрахте правилно. Не съм казал, че принцът ще се отметне от обещанието си да поднесе главата на дракона на вашата нарческа. Той е дал думата си, а един Пророк никога не се отказва от казаното. Но след като изпълни това, не виждам нужда да пропилява кръвната си линия с жена, която нарочно го излага на подобна опасност както от страна на сънародниците си, така и на дракон. Той ще направи каквото е обещал, но след това няма да се чувстваме длъжни да го оженим за нарческата.

Правех каквото ми бе поръчал Сенч, но не успях да разчета поредицата чувства, пробягали по лицето на Пиотре. Естествено, имаше изумление, последвано от объркване. Знаех какво желае да открие Сенч. Какво искат най-много Пиотре и нарческата — смъртта на дракона или съюз с Пророците? Но не се доближихме много до отговора на този въпрос, когато Пиотре изтърси:

— Но нали точно това искат най-много Шестте херцогства? Да се постигне добра воля и съюз чрез този брак?

— Нарческата не е единствената високопоставена жена на Външните острови — пренебрежително отвърна Сенч. Предан се бе вцепенил. Усещах препускащите му мисли, но не ги чувах. — Със сигурност принц Предан може да намери друга сред вас, която няма така лекомислено да изложи живота му на риск. А ако ли не, има и други съюзи за сключване. Как мислите, дали Халкида ще бъде доволна от подобна уговорка с Шестте херцогства? У нас имаме една хубава поговорка, върху която да се замислите. „В морето не плува само една рибка“.

Пиотре все още се мъчеше да проумее внезапната промяна на ситуацията.

— Но защо принцът трябва да рискува живота си и да убива дракон, ако няма да получи никаква награда за това? — попита объркано той.

Най-сетне дойде ред на Предан да вземе думата. Сенч му подаваше думите, но мисля, че принцът и сам щеше да ги изрече.

— За да напомни на Външните острови, че един Пророк прави онова, което е казал, че ще направи. Не са минали много години от времето, когато баща ми призовал своите съюзници Праотците и унищожил по-голямата част от този град. Може би най-добрият начин за нас да предотвратим войната между Шестте херцогства и Външните острови не е чрез сватба. Може би е по-добре да напомним на сънародниците ви — отново, — че държим на думата си.

Гласът на принца бе спокоен и горд. Говореше не като мъж с мъж, а като крал.

Дори воин като Пиотре не бе недосегаем за подобно отношение. Не прие думите на младия принц като толкова обидни, колкото биха били, ако бяха произнесени от някой кемпра. Виждах, че е несигурен, но не можех да кажа дали е ужасен от мисълта, че племенницата му може и да не се омъжи за принца, или изпитва облекчение.

— Вярно е, сигурно ви се струва, че сме прибегнали до уловка и сме ви прилъгали да приемете това предизвикателство. И сега се чувствате двойно излъгани, след като откривате цялата важност на обещанието ви. Елиания ви постави задача, достойна за герой. Вие се заклехте да я изпълните. Ако исках да продължа с уловките, щях да ви напомня, че дадохте също така дума да се ожените за нея. Бих могъл да попитам дали и тази дума не ви задължава да я изпълните като Пророк. Но ви освобождавам от това без шикалкавене. Чувствате се предадени от нас. Не мога да отрека, че изглежда по този начин. Сигурен съм, че разбирате, че ако изпълните задачата и след това откажете ръката на нарческата, ще ни посрамите толкова, колкото ще бъде славата, която спечелите за себе си. Името й ще се превърне в нарицателно за женско коварство.

Подобна перспектива не ме радва. Въпреки това уважавам правото ви на подобна позиция. И няма да поискам кръвно отмъщение срещу вас, а ще оставя меча си в ножницата и ще призная, че сте имали право да се чувствате измамен.

Поклатих глава. Казаното от Пиотре явно го изпълваше със силни чувства, но в същото време знаех, че не осъзнавам напълно важността на думите му. Просто традициите ни бяха твърде различни. Едно нещо обаче знаех със сигурност и миг по-късно принцът повтори мислите ми, докато гледаше замислено Пиотре.

Е, май не подобрих особено ситуацията. Сега и двамата сме възмутени от поведението на другия. Как да поправя това? Да грабна меча и да го предизвикам още сега ли?

Стига глупости! — Укорът на Сенч бе толкова остър, сякаш Предан говореше сериозно. — Приеми предложението му да заминем за Уислингтън. Знаем, че трябва да предприемем това пътуване. А също и да излезе, че се съгласяваме с него. Може би ще научим повече там. Тази главоблъсканица трябва да бъде решена и предпочитам да си по-далеч от хетгурда и евентуалните опити за убийство, докато не разбера повече.

Предан леко сведе глава. Знаех, че го направи по внушение на Сенч, но на Пиотре сигурно му се бе сторило, че може би съжалява за думите си.

— Благодарим и приемаме вашето гостоприемство за вечерта, Пиотре Черната вода. И утре ще се качим на „Зъбат“ и ще отплаваме за Уислингтън.

Облекчението на Пиотре бе почти осезателно.

— Аз лично ще се погрижа за безопасността на хората ви, докато ви няма.

Предан бавно поклати глава. Мислите му бясно препускаха. Ако Пиотре искаше да го отдели от гвардията и съветниците му, нямаше да го позволи.

— Разбира се, благородниците ми ще останат тук. Тъй като не са от рода на Пророците, не вярвам на тях да се гледа като на хора от моя клан и мишени за отмъщение. Но антуражът ми трябва да дойде с мен. Гвардията и съветниците ми. Уверен съм, че разбирате.

Ами Шишко? Все още е много болен — попитах тревожно.

Не мога да го оставя и няма да го поверя на съмнителните грижи на чужд човек. Колкото и да му е трудно, ще трябва да дойде с нас. Той е член на котерията ми. И още нещо. Помисли какъв хаос може да създаде в наше отсъствие, ако отново го замъчат кошмари.

— Принце на Пророците от Шестте херцогства, мисля, че няма да има възражения относно това — каза Пиотре.

Разговорът се насочи към по-безопасни теми. Не след дълго Пиотре предложи да слязат на вечеря. Сенч на висок глас сподели с принца, че трябва да се погрижат да качат повече храна за Шишко, за да се поправи по-бързо. Пиотре ги увери, че това ще бъде направено, след което ги чух да излизат. Щом стаята на принца се опразни, въздъхнах с облекчение, разкърших рамене и отидох да погледна как е Шишко. Продължаваше да спи в блажено неведение за следващия ден, когато отново трябваше да предприеме морско пътуване. Гледах го и излъчвах успокояващи мисли в сънищата му. После седнах до вратата и зачаках без особен ентусиазъм какво ще ми донесат за ядене.