Глава 18Лед

Моя кралице,

Знаете, че оставам Ваш най-верен слуга. Не подлагам под съмнение мъдростта на решенията Ви, но Ви моля за снизхождение — помислете си, че може би онова, което трябваше да изтърпим, ни е принудило да потърсим възмездие отвъд границите на закона. Уверявам Ви, че вестите за „клане на Петнисти“ са силно преувеличени. Ако ние от Старата кръв сме направили грешка, тя се състои в това, че твърде дълго се въздържахме да предприемем действия, които да убедят ренегатите сред нас, че повече няма да търпим покушенията срещу собствените си хора. В известен смисъл това е почистване на собствените ни къщи от мръсотията. Умоляваме Ви, затворете очи, докато не очистим родовете си от онези, които ни позорят.

Анонимно писмо след кървавата баня в Гримстон.

И тъй, започнахме да дълбаем леда.

Лонгуик прати Ридъл и Хест в лагера за лопати, кирки и лостове. Докато ги нямаше, се обърна към принца.

— Колко голяма желаете да е дупката, милорд?

Предан и Сенч очертаха в снега площ, позволяваща на четирима мъже да работят, без да си пречат. Копачите бяхме Ридъл, Хест и моя милост. За моя най-голяма изненада Лонгуик запретна ръкави заедно с нас. Може би смяташе, че орязаният му състав го задължава също да се хване на работа. Гвардейците копаеха с желание, но не особено сръчно. Бяха бойци, а не селяни, и макар да знаеха основното за спешното прокопаване на укрепления, никога не им се беше налагало да работят на ледник. Същото се отнасяше и за мен. Опитът бе доста поучителен.

Да копаеш лед не е като да копаеш земя. Земята се състои от отделни частици, които отстъпват пред острието на лопатата. Ледът образува съюзи и се държи. Най-горният снежен пласт бе най-досаден, защото бе като да ринеш фино брашно. Всяка лопата бе лека, но не бе лесно да прецениш къде точно да я изхвърлиш. Следващият пласт не беше чак толкова лош. След като пробихме ледената кора, бе все едно да копаеш стар отъпкан сняг. Но колкото по-дълбоко прониквахме, толкова по-трудно ставаше. Не можехме да забием лопатите и да ги изхвърлим през рамо. Вместо това се наложи да използваме кирките, за да разбием леда на малки парченца, които се разлитаха във всички посоки. След това трябваше да го изхвърляме горе, където други го товареха на една от шейните и го извозваха по-надалеч от ямата. Ако работех с палтото си, гърбът ми се изпотяваше. Когато го свалях, по ризата ми се образуваше ледена кора.

Не работехме сами. Стигна се до компромис и Осезаващата котерия на принца се зае да пренася леда от ръба на ямата. След известно време двете групи се смениха. През първия ден стигнахме на дълбочина до рамото, но от дракона нямаше и следа.

Вечерта задуха вятър и понесе вихрушка от ледени кристали. Докато слизахме към лагера да хапнем край малките си огньове, се запитах тревожно колко ли сняг ще бъде навят в изкопа.

Макар че по време на работата предишните разногласия бяха забравени, вечерта те се проявиха отново. Воините на хетгурда се държаха по-приятелски с Осезаващите и Шута, отколкото преди, разменяха си храна и разговаряха. Кльощавият им бард Бухалът седеше до Кокъл, докато той ни изнасяше представление. Менестрелът изпя две песни без акомпанимент, тъй като не искаше да рискува нито ръцете, нито инструмента си на ледения вятър. Едната бе за дракон, който така омаял един човек, че той оставил семейството и дома си и повече никой не го видял. Дори и да имаше някаква скрита велика истина в сказанието, така и не я открих. Както бе споменал Уеб, в песента се говореше как човекът вдишал дъха на дракона и веднага му отдал сърцето си. Другата песен бе още по-неясна, но всички мълчаха и слушаха задълбочено, докато самотният глас на Кокъл се бореше с виещия вятър. Единственият му съперник бе Шишко. Той седеше край Предан, тананикаше си и се люлееше напред-назад. Макар че Сенч на няколко пъти се опита да го накара да млъкне, само след минути дребният човек отново подхващаше мелодията си. Това ме тревожеше, но не можех да направя нищо.

През деня бях видял как Пиотре и нарческата наблюдават работата ни. Лицата им изглеждаха застинали някъде между надеждата и ужаса. Предан отиде да говори с тях, но не чух нито неговите думи, нито отговора им. Нарческата се взираше в него, сякаш беше непознат, който й досажда, докато умът й е зает със съвсем други неща. Тази вечер те не се присъединиха да споделят храната и огъня с нас. Единствено слабата светлина на свещта в шатрата им напомняше за присъствието им.

Когато Кокъл свърши и му благодарихме, бях готов да си лягам. Макар и да ми се искаше да поговоря насаме със Сенч, Предан и Шута, копнежът за сън бе по-силен. Тялото ми още не се бе възстановило от прекомерно голямото количество елфова кора, а тежката работа в студа допълнително ме бе изтощила.

Станах, протегнах се и Сенч ми направи знак да отида при него. Каза ми да отведа Шишко в шатрата на принца и да го сложа да си легне. Отначало помислих, че това е повод да поговори с мен, но когато отидох при Шишко, тревогите ми се засилиха. Той се люлееше и тананикаше монотонно. Очите му бяха затворени. Не смеех да го докосна, също както опарило се дете не смее отново да доближи огън. После си спомних за мъртвото си Умение и реших, че всеки контакт между умовете ни ще е по-скоро облекчение, отколкото шок. Поставих ръка на рамото му и леко го разтърсих. Не почувствах удара на Умението, нито Шишко даде знак, че излиза от унеса си. Разтърсих го отново, този път по-силно. Накрая се наложи да го вдигна на крака. Той отвори очи и забърбори като внезапно събудено бебе. Чувствах се като абсолютна гадина, докато го водех към шатрата на принца. Докато му свалях ботушите и дрехите, той хленчеше, че му било студено. Мушна се под одеялата и го завих.

Тъкмо приключих, когато се появиха Сенч и принцът.

— Тревожа се за него — казах тихо и кимнах към Шишко. Изпод завивките се чуваше тихото му тананикане.

— От дракона е — сърдито рече Сенч.

— Така мислим — уморено се съгласи Предан. Седна и почна да сваля ботушите си. — Не можем да сме сигурни. Опитваме се да се свържем с Шишко и той сякаш е тук, но просто не ни обръща внимание.

Казах им онова, която цял ден ми бе висяло като камък на шията.

— Още няма признаци, че се възстановявам. Умението ми е изчезнало.

Принцът кимна. Не изглеждаше изненадан.

— Пресягам се към теб, но сякаш изобщо те няма. Странно усещане. — Погледна ме. — Чак сега осъзнавам, че през по-голямата част от живота ми наистина те е имало. Като мъничко присъствие някъде в края на съзнанието ми. Знаеше ли го?

— Боях се, че ще е така — признах. — Двамата със Сенч сме го обсъждали. Той каза, че си имал странни сънища като малък. Сънища за човек и вълк.

За миг Предан изглеждаше изненадан, после на лицето му се появи усмивка.

— Значи си бил ти? И Нощни очи? — Внезапно пое дълбоко дъх и извърна поглед. — Това бяха едни от най-хубавите сънища, които съм сънувал. Понякога нощем се опитвах да ги върна, докато заспивах. Никога не сънувах един и същи сън два пъти, но понякога се появяваше някой нов. Хм. Значи дори тогава си ме учил на Умението и как да се свързвам с теб. И с Нощни очи. О, Еда, Фиц, как ли ти липсва само! В онези сънища бяхте едно създание. Знаеше ли го?

Изведнъж сълзите започнаха да напират в очите ми. Извърнах се и ги избърсах, преди да са потекли.

— Всъщност да. Копривка ме вижда такъв и до днес: наполовина човек и наполовина вълк.

— Значи си ходил и в нейните сънища?

Нотка на ревност ли усетих?

— Не преднамерено. Както и в твоите. И през ум не ми е минавало, че ви уча на Умението. Понякога се опитвах… и опитвам да видя Моли и Бърич през сънищата на Копривка. Защото ги обичам и ми липсват. И защото Копривка е моя дъщеря.

— А аз?

За миг бях радостен, че Умението ми е изчезнало. Не исках принцът никога да узнава ролята ми в зачеването му. Искрен може и да бе използвал тялото ми, за да го създаде, но той си оставаше синът на моя крал. А не мой. По никакъв начин не мой, освен по начина, по който умът му се обръщаше към моя.

— Ти си син на Искрен. Не съм те търсил съзнателно и не знаех, че споделяш сънищата ми. Научих го доста по-късно.

Погледнах към Сенч и бях изненадан, че почти не следи разговора ни. Сякаш се взираше някъде в далечината и не забелязваше ставащото под носа му.

— Сенч? — повиках го разтревожено. — Добре ли си?

Той внезапно пое дъх, сякаш го бях събудил.

— Мисля, че драконът е омаял Шишко. Опитвах се да привлека вниманието му, но музиката му е много силна и го поглъща изцяло. Нито принцът, нито аз можем да усетим дракона чрез Умението. Но когато тръгна по следите на Шишко, долавям нещо друго. Но е странно… сякаш да виждаш сянката на човек без самия човек. Не мога да кажа нищо конкретно, освен това, че е там. Предан казва, че от време на време долавя Айсфир с Осезанието, но след миг той изчезвал като мимолетна миризма.

Останах неподвижен за момент и изпратих Осезанието си да опипа наоколо.

— Тук е. И после изчезва. Не знам дали го прави нарочно, дали е някакъв вид маскировка, или наистина е съвсем близо до смъртта, както предположи Уеб.

Погледнах Предан, но мислите му бяха насочени в друга посока. Запитах се дали изобщо е чул какво си казахме със Сенч.

— Ще се опитам нощес да се свържа с Копривка — неочаквано каза той. — Трябва ни връзка с Бъкип и тя е единствената ни надежда. Мисля също, че само тя е в състояние да откъсне Шишко от дракона, ако наистина той го е омаял. А и да не е драконът, може би пак Копривка ще е единствената, която може да се свърже с него.

Бях потресен. Не исках да опитва това. Аз трябваше да го направя.

— Мислиш ли, че ще успееш да я достигнеш?

— Може би. Щеше да е много по-лесно, ако я познавах. — По начина, по който наблегна на думите си, беше ясно, че вината за това да не я познава е моя. Сигурно бе доловил нежеланието ми във въпроса и това го бе засегнало. Преглътнах и го оставих да продължи. — Онзи път само докоснах ума й, при това чрез теб. Ще ми е доста по-трудно да го направя сам.

Заяде ме безпокойство. Знаех, че не трябваше да го правя, но все пак попитах:

— Ако успееш, какво ще й кажеш?

Той ме изгледа студено.

— Истината. Знам, че идеята за това е нова, но си помислих, че поне един Пророк трябва да я изпробва.

Аз пък знаех, че се опитва да ме провокира. Денят бе труден и принцът изведнъж бе започнал да се държи като петнайсетгодишно момче, опитващо се да намери върху кого да стовари вината. Помъчих се да подмина това.

— Истината е широко понятие. Каква част от нея смяташ да й кажеш?

Опитах се да се усмихна, докато чаках отговора му.

— Засега само онова, което принадлежи на мен. Ще й кажа, че съм принц Предан и отчаяно се нуждая от нея да предаде новините на майка ми и да ми предаде съвета й. Че искам майка ми да знае за Сидел и родителите й. Както за да ги държи под око, така и за да спаси момичето. И ако тя се вслуша в посланието и го приеме, ще й разкажа за опасенията си за Шишко — че драконът краде и малкото ум, който има. Ще я помоля да го откъсне, ако може да се свърже с него. — Въздъхна. — Сигурно ще съм голям късметлия, ако стигна дотам. — И отново ме погледна унило.

В този момент още по-силно усетих загубата на Умението. Не исках Предан да говори с дъщеря ми, без да го чувам и долавям. Страхувах се, че без да иска, може да разкрие много неща. Можеше да повлияе на мнението й за мен, преди да имам възможност сам да говоря с нея. Той отговори, сякаш бе чул мисълта ми.

— Ще се наложи да ми се довериш, нали?

— Доверявам ти се — отвърнах. Мъчех се да не прозвучи като лъжа.

— Аз ще съм с момчето — каза Сенч и се разсмя на смаяната ми физиономия. — Не, не казвай, че ми се доверяваш. Няма да го понеса.

— Но трябва да ти се доверя — казах аз и Сенч кимна. — Какво ще кажете за случилото се днес? Мислите ли, че хората на хетгурда ще се обърнат срещу нас и ще ни нападнат, ако изкопаем дракона жив и се опитаме да вземем главата му?

— Да — отвърна Предан. — Няма място за съмнения. Мисля, че липсата на одобрение от страна на Черния мъж е разпалила всичките им суеверни страхове.

— Според мен си прав — съгласи се Сенч. — Забелязах, че тази вечер пак оставиха дар край лагера.

Поклатих глава.

— Знам какво си мислиш. Дори да можех да го направя, не мисля, че е умно. Ако дарът се приеме сега, няма ли да го приемат като одобрение, че са се обявили против мисията на принца? Твърде късно е за номера в тази насока, Сенч.

— Май си прав — призна той. — А и ако те хванат, че крадеш дара им, могат да се задействат още сега. Не. По-добре да изчакаме. — Въздъхна и разтърка енергично ръце. — Уф! Голям студ!

Смених темата.

— Моля ви и двамата да внимавате, когато се опитвате да следвате Шишко. Предан, бъди много внимателен, когато се свързваш с Копривка. Все още не разбирам какво се случи с Шишко и мен. Някой използваше Умението, за да ни насъска един срещу друг. Когато се свързваш с Шишко, може би се излагаш на опасност. И ако той те последва, Предан, може да открие и Копривка. Или да привлече Тинтаглия. — Изведнъж се ужасих, че вече не мога да ги защитавам. — Внимавай — повторих.

— Ще внимавам — раздразнено отговори Предан. Сигурен бях, че не отдава нужното внимание на предупреждението ми. Погледнах Сенч.

— Да съм бил някога непредпазлив и невнимателен? — попита старият ми наставник.

„И още как — едва не отвърнах. — Когато се захвана с Умението, забрави всичко на света. Страх ме е, че ще го направиш отново и ще изложиш на опасност всичко скъпо за мен“. Но премълчах и само кимнах.

— Странно ми е да знам, че имате толкова работа тази вечер, а не мога да ви помогна по никакъв начин. Чувствам се безполезен. Ако не съм ви нужен за нещо, ще си лягам. Изтощен съм. — Разкърших рамене. — Май последните месеци в Бъкип трябваше да се упражнявам повече с лопата, отколкото с меч.

Принцът се засмя малко насила.

— Ще се виждаш ли с Шута? — попита Сенч.

— Да.

— Пак ли ще спиш там?

Не попитах как е разбрал, че съм спал в шатрата на Шута.

— Възможно е — отвърнах. — Не знам. Ако разговорът се проточи или ако има нужда от компания, може и да остана.

— На другите им изглежда странно, нали разбираш. Не, стига си ми се мръщил, не това ми е грижата. Познавам те твърде отдавна, за да имам каквито и да било илюзии относно креватните ти предпочитания. Просто искам да кажа, че на другите може да им се стори, че споделяш мнението му за Айсфир — че трябва да изкопаем дракона и да го освободим, вместо да изпълним поръчението на нарческата.

— Не мога да определям какво да мислят хората, Сенч.

— Няма ли да го избягваш?

Погледнах го в очите.

— Не. Той е мой приятел.

Сенч сви устни. После попита много предпазливо:

— Има ли някакъв шанс да го убедиш да мине на наша страна?

— Искаш да кажеш на твоя ли? — уточних. — Съмнявам се. Не става въпрос за някаква мимолетна приумица, Сенч. През целия си живот той е вярвал, че е Белият ясновидец. Част от мисията му е да върне драконите в света. Не мисля, че мога да го убедя, че това не е добра идея.

— Приятели сте. Той много държи на теб.

— И именно затова няма да се опитвам да му влияя. — Отметнах косата си назад. Потта от тежката работа започваше да изсъхва и ми стана студено. Болеше ме, и не само тялото. — Сенч. Ще трябва да ми се довериш за това. Не мога да съм твой инструмент и не мога да обещая, че ще действам по точно определен начин, независимо какво изкопаем. Този единствен път в живота ми ще съм верен единствено на себе си.

Гняв изкриви лицето му, после се смени за един съвсем кратък миг с болка. Извърна се, за да скрие изражението си.

— Разбирам. Мислех си, че клетвата ти към Пророците означава за теб повече от това. И с цялата си глупост смятах, че може би сме приятели от дълго време. Може би по-дълго, отколкото приятелството ти с Шута.

— Ох, Сенч. — Изведнъж се почувствах толкова уморен, че едва говорех. — За мен ти си много повече от приятел. Ти беше мой наставник, мой родител и закрилник, когато мнозина вдигнаха ръка срещу мен. Не си и помисляй, че не бих дал живота си за теб.

— И освен това е Пророк — внезапно се намеси Предан и стресна и двама ни. — Чиято клетва към рода му вече му е струвала страшно много неща. Затова този път ти заповядвам като твой принц, Фицрицарин Пророк. Спази клетвата към себе си. Бъди верен на собственото си сърце, както си бил верен на Искрен и на крал Умен преди него. Това е заповедта на твоя крал.

Погледнах го. Бях поразен не само от щедростта на заповедта му, от свободата, която никой крал от Пророците не бе и помислял да ми даде, но и от внезапното му преобразяване от намусено петнайсетгодишно момче в наследник на трона. Той се намръщи на объркания ми поглед — май изобщо не си даваше сметка какво е направил.

— Благодаря, принце. Това е най-големият дар, който ми е давал някой крал от Пророците.

— Моля. Надявам се да не съм направил някоя глупост. Но и двамата трябва да не забравяме, че независимо какво решение вземеш, аз трябва да се придържам към обещанието си пред нарческата. Тук съм, за да отсека главата на дракона. Въпреки че нямам представа каква радост ще изпита тя от някакъв си замръзнал череп.

Изведнъж отново се превърна в намусено момче. Погледнах го и отново си напомних колко тежко трябва да е всичко това за него. Беше оставил откраднатите целувки на остров Мейл. Съмнявах се, че бе имал възможност да размени и една дума насаме с Елиания, откакто напуснахме майчиния й дом. Той поклати глава на съчувствения ми поглед.

— Мога само да се опитвам да постъпвам правилно и се надявам, че този път наистина съм познал какво означава „правилно“.

— Значи сме двама — измърмори Сенч.

— Не. Трима — въздъхнах.

Сенч се беше навел над малкото гърне-огнище и успя някак да събуди гаснещите въглени. Взе малка бучка въглища и я добави към немощния огън.

— Твърде съм стар за подобни неща — повтори той любимото си оплакване.

— Не. Не си. Ще си стар тогава, когато спреш да командваш всички. Мисля, че това пътуване ти се отразява добре. — Приклекнах до него. — Сенч. Моля те, повярвай ми. Не става въпрос дали ти или Шутът дърпате конците. Не е съревнование помежду ви за това кой от вас има повече място в сърцето ми.

— Тогава какво е? — сърдито попита той.

Опитах се да му отговоря.

— Трябва да разбера какво е вярно, преди да реша коя страна да подкрепя. Още от заминаването ни от Бъкип всички знаем, че в искането на нарческата се крие и нещо друго. Може да дойде момент, в който да се радваш, че съм се поколебал и не съм се подчинил сляпо на волята й. Прислужницата й Хеня беше свързана по някакъв начин с Петнистите. Готов съм да се обзаложа, на каквото кажеш. Нарческата, Пиотре и майчиният й дом се изправят срещу мнозинството на хетгурда, за да възложат тази задача на принца. Защо? Какво печелят? Каква стойност има за тях една разлагаща се глава на дракон?

— Елиания не изглежда особено радостна, че иска това от мен — тихо отбеляза Предан. — Твърда е като камък в решението си, че трябва да го изпълня. Но като че ли не го очаква с трепет и вълнение, а с ужас и неохота. Сякаш не е действала по своя воля.

— Тогава по чия? На Пиотре ли?

Сенч бавно поклати глава.

— Не. Неговите интереси са като нейните, а тя му е вярна. Мисля, че ако го е поискала заради него, би трябвало да изпитва повече удоволствие. Не. Така. Фиц задава основния въпрос. По чия воля?

Изказах най-доброто си предположение.

— На Хеня. Тя има някаква власт над тях. Видяхме ги. И е свързана с Петнистите, които не изпитват особена любов към нас.

— Петнистите. — Сенч се замисли. — Това означава ли, че изключваш Бледата жена?

— Не знам. С какво разполагаме за нея? С нищо, ако не се брои разказаното от Шута. Островитяните говорят за нея като за древно зло, което трябва да се избягва, но не с ужаса от нещо, което съществува сега. Нашите дракони са я убили заедно с Кебал Тестото, или поне така се говори. А островитяните продължават да ги свързват с този остров. Казват, че са добивали черен камък тук, за да го използват като баласт за Белите кораби. И няма съмнение, че изоставеният дракон на брега вони на Претопяване.

Прозях се.

— Ох, я си лягай — сгълча ме Сенч. — Ти поне можеш да почиваш. През нощта двамата с принца ще пътуваме надалеч и ще се опитаме да убедим Копривка да ни помогне. Признавам, че страшно ми се иска да науча какво става в Шестте херцогства. Ако Петнистите отново са се задействали, това може да означава, че играят някаква двойна игра.

— Може би — съгласи се Предан също с прозявка.

Изведнъж ми стана жал за него. Аз щях да спя. А него го чакаше тежка работа. Но докато им пожелавах лека нощ, усетих, че той разглежда Копривка като предизвикателство, което очаква с нетърпение и същевременно с ужас. Загърбих тревогата си, докато излизах от шатрата. Беше безсмислено. Бях вън от играта. Засега. А може би и завинаги. Земята сякаш се люшна под краката ми при тази мисъл, но се насилих да продължа. Щеше ли да е толкова ужасно да изживея остатъка от живота си без Умение? Не можех ли да погледна на това като на освобождение?

Спрях за малко при палатката на гвардейците. Лонгуик уморено седеше на стража на входа. Кимна ми мълчаливо, когато се вмъкнах между дълбоко спящите войници и след малко отново излязох. Не тръгна да ми задава въпроси. Човек на Сенч. Хора на Сенч, помислих си, като гледах спящите. Всеки гвардеец на острова бе подбран лично от него заради дискретността и лоялността си. Колко ли безскрупулно щяха да изпълняват заповедите му?

Все още мислех за това, когато спрях пред шатрата на Шута. Заслушах се за момент в шумоленето на вятъра, който вдигаше вихрушка от ледени кристали около глезените ми. Освен този шум не се чуваше нищо друго. Шатрата на Шута бе безмълвна, но ярките фигури върху тънката здрава материя бяха оживели от малкия огън вътре.

— Мога ли да вляза? — попитах тихо.

— Един момент — също така тихо отвърна той.

Чух шумолене на плат, почти неразличимо от вятъра, и след кратко чакане той развърза връзките на покривалото. Влязох, без да изтръскам дрехите си, и Шутът трепна. Извадих навитата роба на Праотците от пазвата си.

— Вземи. Връщам ти я.

Той вече се бе наместил на постелката си и бе успял да се завие. Мъничкото котле се грееше обещаващо на пламъка на свещта. Шутът вдигна вежди и се усмихна.

— На мен пък ми се стори, че много ти хареса. Сигурен ли си, че не искаш да я задържиш?

Въздъхнах. Странната му вятърничавост нямаше нищо общо със собствените ми чувства.

— Сенч и Предан ще се опитат да се свържат с Копривка. Чрез Умението. Боят се, че драконът отмъква ума на Шишко, и се надяват, че тя може да го откъсне от Айсфир.

— И ти избра да не им помагаш ли?

— Не мога. Не мога да намеря и най-малка следа от Умението в себе си. Знам само, че Шишко е разтревожен. Личи по начина, по който си тананика. Досега музиката му винаги звучеше само в Умението. Защо сега тананика и мърмори? Това е промяна, а аз не харесвам промените. Особено онези, които не разбирам.

— Животът е промяна — ведро отбеляза Шутът. — А смъртта — още по-голяма. Мисля, че трябва да се примирим с промените, Фиц.

— Омръзна ми да се примирявам. Целият ми живот е едно дълго примирение.

Пуснах робата върху постелката му и тежко седнах на края й, като го принудих да свие краката си. Свалих ръкавиците си и протегнах ръце към немощния огън с надеждата, че ще се стоплят.

— Ах, Изменящ, възможно ли е наистина да не виждаш всички промени, които направи? Някои с примирението си и с приемането на положението, други с бясната си съпротива. Можеш да казваш, че мразиш промените, но ти си промяна.

— Ох, моля те. — Обвих с ръце свитите си колене и отпуснах глава върху тях. — Не говори за това тази вечер. Говори за каквото си искаш, само не за това. Моля те. Точно сега не искам да мисля за избори и промени.

— Добре — меко рече той. — За какво искаш да си говорим?

— За каквото и да е. Например за теб. Как стигна дотук, след като те оставихме на пристанището?

— Вече ти казах.

Вдигнах глава и го погледнах кисело. Усмихваше се предизвикателно. Старата усмивка на Шута, с която се кълнеше, че говори истината, когато явно лъжеше.

— Не. Не си — заявих твърдо.

— Щом казваш.

— Кетрикен трябва да ти е помогнала по някакъв начин, въпреки съвета на Сенч. И си дошъл тук с кораб, кръстен на птица. — Налучквах. Знаех, че в основата на измислицата му се крие някакво зрънце истина.

— Всъщност по време на съвсем кратката ни среща Кетрикен ме увещаваше да остана в Бъкип. Мисля, че й бе трудно да каже само това. Беше абсолютен късмет, че срещнах Бърич да пристига в замъка точно когато го напусках. Но след като се съгласих да ти разкажа, нека да карам поред. Да се върнем до момента, в който те видях за последен път. Когато си помислих, че бързаш да ми помогнеш.

Трепнах, но той продължи спокойно:

— Началникът на пристанището извика градската стража, която се справи много ефективно с отстраняването на лорд Златен и вещите му. Както вероятно си се досетил, бях задържан, докато корабите не отплаваха. После ме пуснаха с много извинения и уверения, че е станала ужасна грешка. Но вестта за случилото се вече се бе разчула. Когато лорд Златен се върна в квартирата си с багажа, кредиторите му вече се бяха събрали. Сигурни бяха, че той е смятал да избяга от града, без да им се издължи. Което си е самата истина. С радост конфискуваха повечето от багажа и вещите му — всичко, с изключение на една раница, съдържаща необходимия минимум за оцеляването му, която предвидливо бе оставил в покоите си в Бъкип.

От малкото котле вече се вдигаше пара. Той го вдигна от пламъка и наля вода в един шарен чайник.

Нямаше как да не се усмихна. Обхванах с жест шатрата.

— Необходимият минимум?

Той повдигна златна вежда.

— За цивилизовано пътешествие, разбира се. — Сложи капака на чайника. Беше във формата на роза. — Защо човек трябва да се задоволява с по-малко? Така. Докъде бях стигнал? А, да. Лишен от богатствата и блясъка си, лорд Златен вече бе не лорд Златен, а само един бягащ длъжник. Онези, които мислеха, че го познават много добре, бяха изумени от начина, по който се спусна пъргаво като паяк през прозореца, за да изчезне в тесните улички.

Нарочно млъкна. Потърка око и ми се усмихна замислено. Накрая се отказа да ме мъчи и продължи:

— Отидох при Кетрикен по начин, който ще оставя на въображението ти. Мисля, че доста се изуми, когато ме завари да я чакам в спалнята й. Както вече ти казах, увещаваше ме да остана в замъка Бъкип под нейната закрила, докато не завършите мисията си. Разбира се, трябваше да отклоня предложението й. И… — Поколеба се за момент. — Поговорих с Бърич. Мисля, че вече го знаеш, или си го предположил. Бях поразен, че ме позна веднага, също като теб. Засипа ме с въпроси — не защото му трябваха отговори, а за да потвърди онова, за което вече сам се беше досетил от срещата си с Кетрикен.

Замълча за толкова дълго, че се уплаших, че няма да продължи. После каза съвсем тихо:

— В един момент беше толкова ядосан от онова, което му казах, че си помислих, че ще ме убие. А после се разплака.

И отново млъкна. Езикът ми сякаш бе станал на пепел в устата ми. Почти се надявах, че ще прекъсне разказа си. Когато заговори, знаех, че пропуска много неща.

— Лишен от подкрепата на замъка, направих глупостта да се върна в странноприемницата, за да видя дали кредиторите ми случайно не са оставили нещо след бягството ми. Апартаментите ми бяха опоскани, все едно е минал рояк скакалци. Но не това беше най-лошото. Собственикът ме бе забелязал да влизам, а кредиторите го бяха подкупили да се свърже веднага с тях, ако ме види или чуе нещо за мен. И той добре си заработи мръсните пари. Появи се втора вълна яростни бивши приятели. Човек направо да си помисли, че са изкарали честно парите, спечелени на хазарт, толкова правдив бе гневът им! И тъй, избягах отново. Този път от града, не толкова от страх от кредиторите си, колкото от гняв към „приятелите“. Ти ме беше предал, Фиц. Но пък може би е било твой ред да ме предадеш, като се има предвид как не оправдах надеждите ти.

— Какво?!

Бях поразен, че може да каже подобно нещо. Но когато погледите ни се срещнаха, видях стария срам в очите му и си спомних времето в Планините, когато враговете ми го бяха използвали против мен.

— Знаеш, че никога не бих те винил за онова. Ти не беше себе си, Шуте.

— И може би когато ти ме предаде, беше повече Сенч, отколкото ти, но така или иначе поражението беше нанесено. Бях яростен, уплашен и отчаян от мисълта, че съм стигнал дотук само за да стана жертва на човека, на когото се доверявам най-много. Избягах от Бъкип пеш, измъкнах се от преследвачите си, но знаех, че не мога да продължа дълго така, и се чудех какво да правя. Как бе възможно Изменящият да промени събитията така, че Белият пророк да претърпи такова пълно поражение? И постепенно се сетих, че не може да е така; че може би замисълът е много по-дълбок, отколкото си бях представял. Реших да му се отдам, макар да не можех да разбера какъв е.

Въздъхнах и се изправих. Той се пресегна изпод завивките да налее чай в купата и чашата, след което ми предложи мълчаливо да избера. Котлето очевидно беше предназначено само за един човек и бях трогнат, че въпреки това споделя чая с мен. Взех купата и отпих. Имаше вкус на цветя, глътка лято в страната на вечната зима. Топлината изчезваше бързо, но стопли дланите ми за кратко. Изящните дълги пръсти на Шута обгърнаха чашата.

— Продължавай — подканих го, когато мълчанието се проточи. Знаех, че това е типичен похват на разказвач, но не недоволствах срещу драматизма му.

— Та значи втората орда кредитори си беше направила изводи от разказите на първата. И се втурнаха да ме преследват. Тичах, при това бързо, но дрехите на лорд Златен са малко крещящи, за да може да се разтвори в тълпата, а и раницата ме забавяше. Помниш ли хълма край Бъкип, където се издигат Камъните на свидетелството?

— Разбира се. — Бях заинтригуван. Това бе последното място, към което бих побягнал. Мрачните черни камъни се издигаха над пустия хълм открай време, изветрели и непоклатими. Хората от Шестте херцогства го използваха като място за полагане на обети. Любовниците се кълняха в любов там.

Разправяха, че ако двама души излязат на двубой там, боговете ще се погрижат справедливостта да възтържествува. Че ще спечели онзи, на чиято страна е истината. Странно самотно място, без никакви храсти и увивни растения. Никой и нищо не можеше да се скрие там. — Но защо тъкмо нататък?

Той красноречиво вдигна рамене.

— Знаех, че няма да успея да стигна далеч. Ако ме хванеха и ме върнеха в Бъкип, кредиторите ми несъмнено не само щяха да ми отнемат всички вещи, но и щяха да ме накарат да изработя дълга си. Така с мисията ми в този свят щеше да е свършено. Затова реших да се уповавам на съдбата и да проверя една идея, която бях формулирал преди много време. Камъните свидетели са портали, Фиц, също както Стълбовете на Умението, които използва ти, когато спешно се налагаше да избягаш. Разбира се, с това изключение, че някъде далеч в миналото някой е заличил руните им. А може и да са толкова стари, че да са изчезнали от влиянието на стихиите. Или пък някой Умел от миналото е решил да ги направи неизползваеми. Във всеки случай руните, показващи накъде водят, ги няма, на местата им има само едва различими следи. Докато тичах натам с тежката си раница, си помислих за онова, което ми бе разказал за преживелиците си на Брега на съкровищата с принц Предан. Знаех, че мога да избера неправилната страна на камъка и да се окажа някъде дълбоко под леденостудена вода.

Надигнах се, смразен от ужас.

— Шуте, много по-лошо е! Ами ако камъкът е паднал и се озовеш под него? Или ако избереш място, на което камъкът е разбит или…

— Мислех си за това, докато тичах. Но нямах време да избирам, нямах време дори да се чудя дали в пръстите ми е останало достатъчно Умение, за да задейства камъка. Знаех единствено, че трябва, трябва, трябва да мина през портала.

Замълча. Бях се навел напрегнато към него. Минаването през портал на Умението винаги ми е било трудно. Знаехме съвсем малко за тях — само това, че някои от изправените камъни от паметна скала и с руни по тях могат да служат като проход към далечни места. Бях ги използвал не повече от десетина пъти, като всеки път го правех с ужас. Някои от по-неопитните Умели на Славен бяха изгубили ума си, когато бяха принудени да използват порталите. Преминаването през един от тях бе объркало спомените на Предан за случилото се на Брега на съкровищата и бе оставило и двама ни без сили.

Шутът ми се усмихна сладко.

— Не ме гледай така. Виждаш, че съм оцелял.

— Но на каква цена? — попитах. Знаех, че трябва да има цена.

— Изтощение. Озовах се някъде, нямам представа къде точно. Разрушен град, неподвижен и мъртъв също като камъка, от който е бил издигнат. Край него течеше река. Това е, което мога да ти кажа. Заспах и не знам колко време съм спал. Когато се събудих, беше утро. И над мен се издигаше Стълбът на Умението. Беше абсолютно чист, без никакъв мъх и лишеи, всяка руна изпъкваше толкова ясно, сякаш е била нанесена вчера. Дълго време ги изучавах, уплашен и обхванат от ужас, но в същото време съзнавах, че те са ми единствената надежда. Накрая ограничих избора си до две руни, една от които може би бе онази, която търсех. И влязох в стълба.

— Не! — изстенах.

— Точно така се почувствах и аз. Когато излязох, се чувствах като пребит. Но се намирах на правилното място.

С видимо задоволство ме накара да задам въпроса си.

— Къде?

— Помниш ли кръглия площад, който приличаше на древен пазар? Онзи, дето гората се мъчеше да погълне? Бях се качил върху каменния стълб там и за момент, сякаш насън, носех Петльовата корона. Видя ме. Помниш го.

Кимнах бавно.

— Беше по пътя към Каменната градина. Където спяха каменните дракони, преди да ги събудим и да ги пратим да се сражават с Алените кораби. И където спят пак, с Искрен.

— Именно. Отново слязох по онази горска пътека и го видях. Но не той бе онзи, когото търсех. Намерих и Момичето. Спеше, обгърнало шията на дракона си, точно както ми беше казал. И я събудих и я накарах да разбере, че трябва да дойда тук, и седнах зад нея и тя долетя тук с мен. И ме остави. Тъй че виждаш, приятелю, не съм те излъгал. Долетях.

Изправих се. Желанието ми за сън внезапно се бе изпарило. Стотици въпроси се трупаха в главата ми, но зададох най-важния.

— Как успя да я събудиш? За това е нужно Осезание, Умение и кръв. Много добре го знам!

— Така беше. И така е. Умението го имам на върховете на пръстите си, а кръв лесно се намира. — Потърка китката си. — Нямах и все още нямам Осезание. Но сигурно си спомняш, че с цялата си глупост вложих част от себе си в Момичето, когато се опитвах да завърша извайването й и да я събудя.

— Както и аз — рекох виновно.

— Да. Знам — меко рече той. — И всичко това все още е в нея. Ти вложи спомените, които не можеше да понасяш, и емоциите, които не си позволяваше да изпитваш. Даде й огорчението си, че майка ти те е изоставила и че никога не си познавал баща си. Даде й мъченията на Славен в тъмницата му. И най-вече й даде болката, че си оставил Моли и детето си не на друг, а на Бърич. Вложи в нея гнева, болката и чувството, че си предаден. — Шутът въздъхна. — Всичко това все още е в нея. Нещата, които не си позволяваше да чувстваш.

— Всичко това е отдавна зад мен.

— Ти отряза част от себе си и продължи напред, вече по-малко от онова, което беше.

— Не гледам на това по този начин — възразих студено.

— И не можеш — спокойно рече Шутът. — Защото не можеш наистина да си спомниш колко ужасно е било всичко. Защото го вложи в Момичето.

— Можем ли да оставим тази тема? — попитах почти уплашен, почти разгневен, но и объркан от това какво всъщност е причина за тези чувства.

— Трябва да я оставим. Защото ти вече я остави, преди много години. И само аз ще знам пълната дълбочина на чувствата ти. Само аз ще помня кой и какво беше, преди да го сториш. Защото ние с теб сме свързани не само чрез Умението и съдбата, но и защото и двамата продължаваме да живеем в Момичето. И защото знаех какво е влязло в нея, можех да я достигна и да я събудя. Успях да й предам, че отчаяно се нуждая да стигна до целта си. И тя ме донесе до Аслевял. Беше странно пътуване, диво и великолепно. Знаеш, че съм летял на нея и преди. Бях с нея, когато тя и другите дракони атакуваха не само Алените кораби, които нападаха Шестте херцогства, но и Белите кораби, жестоките оръжия на Бледата жена. Беше ми странно да съм насред истинска битка. Не ми хареса.

— На никого не му харесва — уверих го.

— Сигурно си прав. Но този път полетът беше различен. Не виждах убийства, а и с нас нямаше други дракони. Бяхме само тя и аз. Седях зад нея и я бях хванал за талията. Нали знаеш, тя е част от дракона, а не отделно създание. По-скоро като крайник във формата на момиче, отколкото нещо друго. Затова не разговаряше с мен, но колкото и да е странно, ми се усмихваше и от време на време се обръщаше към мен или ми посочваше в света под нас нещо, което искаше да видя. Летеше неуморно. Откакто мощните й драконови криле ни издигнаха над покрова на дърветата до момента, когато кацна на черния бряг на Аслевял, не спря за почивка. Отначало летяхме в синьото лятно небе на земите отвъд Планинското кралство. После се издигнахме високо, докато сърцето ми не започна да бие лудо и не се замаях. Прелетяхме над снежните върхове и проходи на Планините, после отново се спуснахме в лятото. Летяхме над селата на Планинското кралство. Бяха се сгушили в гънките на планините, стадата им бяха пръснати по стръмните склонове като бели ябълкови цветчета, посипали се върху тревата на градина след пролетна буря.

Мислено си представих картината и се усмихнах, когато разказа как рано сутринта прелетели над едно селце в Шестте херцогства и едно момче ги видяло и се втурнало с викове към къщата си. След това говореше за реки като сребърни жили в земята и засети поля като кръпки, и за океана, подобен на намачкана хартия, посипана с течно сребро. Мислено летях с него.

Сигурно съм заспал, унесен от странния му разказ. Когато се събудих, нощта отдавна бе настъпила. Лагерът бе притихнал, а в гърнето трептеше слабо пламъче на върха на потопения в масло фитил. Лежах под едно от одеялата на Шута до постелката му. Той спеше, свит като коте, челото му почти докосваше моето. Дишаше дълбоко и спокойно, едната му изящно издължена длан бе обърната нагоре, сякаш ми предлагаше или ме молеше за нещо. Протегнах се в просъница и поставих ръката си в нея. Той като че ли не се събуди. Колкото и да е странно, почувствах покой. Затворих очи и потънах в дълбок сън без сънища.

Загрузка...