Съдбата на Шута

Глава 6Пътешествие през сънища

Успях да издържа чак до следващата сутрин, преди и аз да повърна. Безброй пъти държах Шишко, докато се провесваше през борда и безнадеждно изхвърляше в морето съдържанието на стомаха си. Подигравките на моряците не помагаха особено на положението и ако бях посмял да го оставя за малко, щях да си направя удоволствието с един-двама от тях. Това не бяха дружеските шеги на живеещ на сушата човек, който не е свикнал с морето. В тях се долавяше грозен момент, все едно ято гарвани се бяха събрали да измъчват самотен орел. Шишко бе различен, слабоумен с тромаво тяло, и моряците се наслаждаваха на мизерното му положение като доказателство, че дребният човек е нещо по-низше от тях. Дори когато при релинга се появиха и неколцина други нещастници, Шишко продължаваше да е основната мишена на подигравките им.

Но поне понамаляха, когато принцът и Сенч излязоха на вечерна разходка по палубата. Принцът изглеждаше преизпълнен с живот от морето и свободата от Бъкип. Докато стоеше до Шишко и му говореше полугласно, Сенч се изхитри да постави ръка на релинга и да докосне моята. Бе с гръб към мен и кимаше, сякаш слушаше разговора на принца със слугата му.

Как е той?

Болен и нещастен като куче. Сенч, подигравките на моряците само влошават нещата.

От това се боях. Но ако принцът забележи и ги смъмри, капитанът също ще се заеме с тях. Знаеш какво ще последва.

Да. Ще използват всеки удобен момент да превърнат живота на Шишко в ад.

Именно. Затова засега се помъчете да не им обръщате внимание. Предполагам, че ще престанат, след като свикнат да го виждат на кораба. Имате ли нужда от нещо?

От едно-две одеяла. И канче вода, за да си изплакне устата.

Останах до Шишко през цялата дълга и уморителна нощ, за да го защитя, ако тормозът се превърне и във физически, и да не допусна да се катурне в морето. На два пъти се опитах да го вкарам в каютата. И двата пъти правехме не повече от три стъпки, преди да започне поредният пристъп. Дори когато в стомаха му не остана нищо, Шишко отказа да се прибере вътре. С напредването на нощта вълнението се засили, а на сутринта към морските пръски се присъедини и дъждът. Макар и мокър и измръзнал, Шишко отказваше да мръдне от релинга.

— Можеш да драйфаш и в кофа — казах му. — Вътре, на топло!

— Не, не, много ми е зле и не мога да мръдна — стенеше той. Беше фиксирал морската болест в съзнанието си и бе твърдо решен да страда. Не можех да измисля изход от положението. Оставаше ми само да го следвам до края. Със сигурност щеше да се съгласи да се прибере, щом реши, че се е настрадал достатъчно.

Малко след изгрев-слънце Ридъл ми донесе закуска. Започвах да подозирам, че може би наивният и дружелюбен младеж наистина е служител на Сенч и му е поръчано да ми помага. Искаше ми се да не е така, но в същото време му бях благодарен за канчето каша. Шишко бе гладен въпреки гаденето, така че си разделихме храната. Оказа се грешка, защото гледката как кашата напуска Шишко малко след това подбуди и моя стомах да се раздели със съдържанието си.

Това май беше единственото нещо, което развесели Шишко тази сутрин.

— Ето, видя ли? Всички ще се разболеят. Трябва да се върнем в Бъкип.

— Не можем, дребен. Трябва да продължим напред, до Външните острови, така че принцът да убие дракон и да спечели ръката на нарческата.

Шишко въздъхна тежко. Започваше да трепери от студ, въпреки че беше омотан в одеяла.

— Не я харесвам. Мисля, че и принцът не я харесва. Да си задържи ръката. Хайде да се връщаме у дома.

Бях съгласен с него, но не посмях да си призная.

— Мразя този кораб и ми се иска изобщо да не бях стъпвал на него — продължи той.

Странно е как човек може дотолкова да свикне с нещо, че да престане да го усеща. Едва когато Шишко произнесе думите на глас осъзнах колко дълбоко отекват те в неговата песен. Беше блъскала защитните ми стени цяла нощ — песен, съставена от плющящи платна, скърцащи мачти и греди и пляскането на вълните по корпуса. Шишко бе преобразил тези звуци в песен, изпълнена с обида и страх, мизерия, студ и отегчение. Беше използвал всички негативни чувства, които човек може да изпита към кораб, и ги бе превърнал в химн на гнева. Можех да вдигна стените си и да остана недосегаем за него. Някои от моряците на „Девичи шанс“ обаче не бяха такива късметлии. Не всички бяха чувствителни към Умението, но по-податливите щяха здравата да се изнервят. И в тази теснотия със сигурност щяха да го предадат на другарите си.

Загледах екипажа. Дежурната смяна изпълняваше задачите си ефективно, но някак сърдито. Във вещината им имаше гневна жилка и старшият, който ги командваше, следеше с орлов поглед и за най-малката проява на отпуснатост и мързел. Дружеското отношение, което бях забелязал при товаренето на кораба, беше изчезнало и усещах как дисонансът си казва думата.

Бяха започнали да се гневят подобно на гнездо оси, усетили ударите на брадвата по стъблото под тях, но все още, без да имат конкретна мишена. Ако яростта им продължаваше да се трупа, като едното нищо можеше да се стигне до сбивания или още по-лошо — до бунт. Гледах как гърнето завира и знаех, че ако не направя нещо, всички ще се попарим.

Шишко. Музиката ти е много силна. И много плашеща. Можеш ли да я направиш друга? Спокойна. Нежна като майчината ти песен?

Не мога! Много ми е зле.

Шишко, плашиш моряците. Не знаят откъде идва песента. Не могат да я чуят, но някои от тях я усещат, поне мъничко. И това ги разстройва.

Не ме интересува. Те са лоши. Трябва да обърнат кораба.

Не могат, Шишко. Трябва да се подчиняват на капитана, а капитанът трябва да прави каквото му каже принцът. А принцът трябва да стигне до Външните острови.

Принцът трябва да ги накара да се върнем. Ще сляза и ще остана в Бъкип.

Но, Шишко, имаме нужда от теб.

Май умирам. Трябва да се върнем.

И с тези думи музиката му се извиси до кресчендо от страх и отчаяние. Наблизо група моряци дърпаха въже. Широките им панталони се вееха на постоянния вятър, но те сякаш не забелязваха. Мускулите на голите им ръце се издуваха, докато дърпаха методично, за да вдигнат платната. Но когато унилата песен на Шишко се просмука в тях, ритъмът им трепна и онзи отпред изпусна въжето и изруга. Миг по-късно моряците бяха овладели въжето, но видяното ми беше достатъчно.

Потърсих принца с ума си. Играеше на камъни с Любезен в каютата си. Бързо споделих проблема.

Можеш ли да го предадеш на Сенч?

Няма да е лесно. Тук е и следи играта, но заедно с Уеб и момчето му.

Уеб има момче?

Онзи Пъргав.

Нима Пъргав Осезаващия е на борда?

Познаваш ли го? Качи се с Уеб и служи на Уеб като паж на господаря си. Защо? Важно ли е?

„Само за мен“, помислих си. Намръщих се обезсърчено.

За това по-нататък. Кажи на Сенч при първа възможност. Можеш ли да се свържеш с Шишко?

Ще опитам. Проклятие! Разсея ме и Любезен току-що спечели!

Мисля, че това е по-важно от игра на камъни! — отвърнах сприхаво и прекъснах връзката.

Шишко седеше със затворени очи в краката ми и се полюшваше нещастно; музиката му следваше ритъма на тялото и дори само това бе достатъчно, за да ми призлее още повече. Бях обещал на Копривка, че брат й се връща при нея. А не беше така. Сега какво да й кажа? Оставих проблема настрана, тъй като в момента не можех да му намеря решение. Клекнах до Шишко.

— Чуй ме — казах му тихо. — Моряците не разбират музиката ти и тя ги плаши. Ако продължи още малко, могат да…

Млъкнах. Не исках да го карам да се страхува от моряците. Страхът е солидна основа за омраза.

— Моля те, Шишко — рекох безпомощно, но той продължаваше упорито да се взира в морето.

Цялата сутрин премина в очакване Сенч да дойде и да ми помогне. Подозирам, че Предан се мъчеше да успокои Шишко, но той не обръщаше внимание на опитите му. Загледах се назад към другите кораби, които пътуваха с нас. Трите тежки караки1 ни следваха като колона тлъсти патета. Имаше и два по-малки, които можеха да служат за връзка между по-големите кораби и позволяваха на благородниците да разменят съобщения и да си ходят на гости по време на пътуването. Имаха гребла и платна и можеха да се използват като влекачи при влизане и излизане от претъпкани пристанища. За Бъкип това бе значителна флотилия.

Дъждът премина в ръмене и накрая спря, но слънцето продължаваше да се крие зад облаците. Вятърът духаше непрекъснато. Опитах се да обясня това на Шишко откъм добрата му страна.

— Виж само колко бързо ни движи по водата. Скоро ще стигнем Външните острови и само си помисли колко вълнуващо ще е да видиш ново място!

Но Шишко не се отказваше.

— Само ни бута по-далеч и по-далеч от къщи. Искам си вкъщи.

Ридъл ни донесе обяд: твърд хляб, сушена риба и слаба бира. Мисля, че се радваше, че може да излезе на палубата. Гвардейците трябваше да стоят долу и да не се пречкат на моряците. Никой не бе казал, че колкото повече време сме разделени, толкова по-малка е вероятността от сбивания, но всички го знаехме. Благодарих му кратко, но Ридъл не млъкваше. Оказа се, че хората долу също не са много на себе си. Някои ги мъчела морска болест, а се кълнели, че никога не били страдали от подобно нещо. Тази новина не ме зарадва. Нахраних се и успях да накарам храната да си остане в стомаха ми, но не можех да убедя Шишко дори да опита хляба. Ридъл взе празните чинии и ни остави. Когато Сенч и принцът най-сетне се появиха, нетърпението и гневът ми се бяха изчерпали и вместо тях имаше мрачна примиреност. Принцът заговори с Шишко, а Сенч бързо сподели колко трудно било за двамата да излязат сами от каютата. Освен Уеб, Любезен и Пъргав вътре имало още трима благородници, дошли да посетят принца и забравили да си тръгнат. Както вече беше казал, нямаше много начини за запълване на времето и аристократите го използваха, за да се подмажат на принца. Възползваха се от всеки удобен момент.

— Така значи. А кога ще се занимаваме с уроците? — попитах тихо.

Той се намръщи.

— Не ми се вярва, че ще успеем да намерим достатъчно време за тях. Но ще видя какво може да се направи.

Предан също не постигна особен успех с Шишко. Слабоумният се взираше начумерено в следата от кораба, докато принцът настойчиво му говореше нещо.

— Ясно. Поне успяхме да се измъкнем без лорд Златен — казах на Сенч.

Той поклати глава.

— И това се оказа много по-трудно, отколкото очаквах. Сигурно си чул как блокира пристанището. Отказа се чак когато градската стража дойде и го арестува.

— Наредил си да го арестуват? — Бях ужасен.

— Спокойно, момко. Той е благородник и простъпката му е съвсем тривиална. Ще се отнасят с него много по-добре, отколкото с теб. И ще го задържат само за два-три дни, само докато заминат всички кораби, отправящи се към Външните острови. Така бе най-лесно да се справя с него. Не исках да дойде в замъка и да застане пред мен, нито да моли кралицата да се застъпи за него.

— Тя знае защо го направихме, нали?

— Знае. Но не й харесва. Чувства се много задължена на Шута. Но не се безпокой. Оставих достатъчно пречки, така че на лорд Златен ще му е трудно, ако не и невъзможно да си уреди аудиенция с нея.

Не вярвах, че настроението ми е в състояние да се развали още повече, но явно можеше. Не можех да понеса мисълта за Шута в затвора, а после високомерно пренебрегван от двора в Бъкип. Знаех как е действал Сенч — тук-там по някое подмятане, слух, че лорд Златен вече не се ползва с благоволението на кралицата. След като излезеше от ареста, щеше да се превърне в прокуден. Прокуден без пукната пара и с огромни дългове.

Исках само да го оставя в безопасност, а не да го поставям в подобна ситуация. Казах го на Сенч.

— Стига, Фиц, престани да се безпокоиш за него. Понякога се държиш така, сякаш никой не може да се оправи без теб. Той е много способно, много находчиво създание. Ще се справи. Ако бях действал по-меко, вече да е по петите ни.

Това също бе истина, но не ме успокояваше особено.

— Морската болест на Шишко не може да продължава още дълго — оптимистично отбеляза Сенч. — Когато отмине, ще се погрижа да ти го зачислят. Така ще имаш причина да си до него и понякога да влизаш в каютата до тази на принца. Може би така ще имаме повече време за съвещания.

— Може би — казах глухо. Въпреки че принцът разговаряше с Шишко, нестройната му музика не отслабваше. Това съвсем ме вкисваше. Трябваше да впрегна цялата си воля, за да се убедя, че гаденето на Шишко не е мое.

— Сигурен ли си, че не искаш да се върнеш в каютата? — питаше го Предан.

— Не. Подът се люшка.

Принцът се обърка.

— Но нали палубата също се люшка.

Сега бе ред на Шишко да се смути.

— Не, не се. Тука се клати целият кораб. Не е чак толкова лошо.

— Разбирам. — Видях как Предан се отказва от всяка надежда, че може да му го обясни. — Както и да е, скоро ще свикнеш и морската болест ще изчезне.

— Няма — мрачно отвърна Шишко. — Сада каза, че всички ще ми казват така, но че не е вярно. На нея й ставало лошо всеки път, когато се качвала на кораб, и изобщо не й минавало. Затова не дойде с мен.

Започнах да не харесвам тая Сада, а никога не я бях виждал.

— Е, Сада греши — енергично заяви Сенч.

— Не, не греши — упорито рече Шишко. — Ето. Още ми е лошо.

И отново се наведе през релинга и заповръща на сухо.

— Ще му мине — каза Сенч, но вече не толкова уверено като преди.

— Нямаш ли някакви билки, които да му помогнат? — попитах. — Може би джинджифил?

Сенч спря.

— Отлична идея, Беджърлок. Мисля, че имам малко. Ще наредя на готвача да му направи силен джинджифилов чай и ще ти го пратя.

Чаят миришеше колкото на джинджифил, толкова и на валериан и сънниче. Одобрих решението на Сенч. Сънят можеше да се окаже най-доброто лекарство за упоритата морска болест на Шишко. Дадох му го и твърдо му казах, че това е известен моряшки лек против морска болест и че съм сигурен, че ще му подейства. Въпреки това той го погледна съмнително: явно думите ми нямаха толкова тежест, колкото мнението на Сада. Отпи, реши, че джинджифилът му харесва, и изгълта цялата чаша. За нещастие миг по-късно я изплю също толкова бързо — беше се опарил и задавил и това го накара непреклонно да откаже да пие повече, дори и на съвсем малки глътки.

Бях на кораба едва втори ден. А ми се струваше, че съм тук от половин година.

Слънцето най-сетне проби облаците, но вятърът и пръските отмъкваха малкото топлина, която обещаваше. Омотан във влажно вълнено одеяло, Шишко потъна в неспокоен сън. Трепкаше и стенеше в кошмарите си, пропити с песента му за морската болест. Седях до него на мократа палуба и подреждах тревогите си в безполезни купчинки. Именно така ме намери Уеб.

Погледнах го и той ми кимна сериозно. Застана на релинга и се загледа нагоре. Проследих погледа му до морската птица, която лениво се рееше в небето. Никога не бях виждал създанието отблизо, но знаех, че със сигурност е Риск. Осезателната връзка между мъжа и птицата изглеждаше като изтъкана от синьо небе и вода, спокойна и свободна едновременно. Къпех се в споделеното им удоволствие от деня, като се опитвах да не обръщам внимание как то изостря чувството ми за самота. Това бе магията на Осезанието в своя най-естествен вид — връзка на взаимно наслаждение и уважение един към друг между човек и животно. Сърцето на Уеб летеше с птицата. Долавях разговора им и си представях как птицата споделя радостния си полет с него.

Отпуснах се и едва сега осъзнах колко напрегнат съм бил. Шишко заспа по-дълбоко и чертите му донякъде се поизгладиха. Вятърът в песента му вече не виеше така злокобно. Спокойствието, което се излъчваше от Уеб, бе докоснало и двама ни. Топлата му безметежност се събираше около мен и разпръсваше безпокойството и умората ми. Ако това бе Осезание, той го използваше по начин, какъвто не бях изпитвал никога. Беше просто и естествено като топлината на дъха. Открих, че му се усмихвам, и той отвърна на усмивката ми. Белите му зъби проблеснаха през брадата.

— Чудесен ден за молитва. Впрочем, като повечето.

— Това ли правеше? Молеше се? — Той кимна. — И каква беше петицията ти към боговете?

— Петиция? — Той вдигна вежди.

— Нима молитвата не е това? Да увещаваш боговете да ти дадат, каквото искаш?

Той се разсмя. Гласът му бе дълбок като вятъра, но по-мил.

— Някои сигурно се молят така. Но не и аз. Вече не.

— Какво искаш да кажеш?

— О, мисля, че децата се молят така, за да намерят изгубена кукла, татко да донесе вкъщи добър улов риба или никой да не забележи някоя беля. Децата си мислят, че знаят кое е най-доброто за тях, и не се боят да молят божественото за него. Но аз съм живял много години и би било срамно, ако се заблуждавам по този начин.

Облегнах гръб на релинга и се настаних по-удобно. Сигурно ако си свикнал с клатушкането, това помага да си починеш. Мускулите ми обаче не бяха съгласни с тази теза.

— Така значи. И как се моли един мъж?

Той ме погледна развеселен, клекна и седна до мен.

— Нима не знаеш? Тогава как се молиш ти самият?

— Не се моля. — Премислих и се разсмях. — Освен ако не съм ужасен. Тогава май се моля като дете. „Измъкни ме и никога повече няма да правя такива глупости. Само ме остави жив“.

Той също се разсмя.

— Е, май засега молитвите ти са били изпълнени. А ти спазваш ли обещанието си към божественото?

Поклатих глава и се усмихнах печално.

— Боя се, че не. Просто намирам друга посока на глупостта си.

— Именно. Така правим всички. Затова научих, че не съм достатъчно мъдър, за да моля божественото за каквото и да било.

— Аха. Тогава как се молиш, щом не искаш нищо?

— Ами, молитвата за мен е по-скоро слушане, отколкото искане. И след всички тези години открих, че ми е останала само една-единствена молитва. Трябваше ми цял живот да я намеря и мисля, че е същата, която би открил всеки, ако се позамисли достатъчно дълго.

— И каква е тя?

— Помисли — отвърна ми той с усмивка.

Стана и се загледа в морето. Зад нас платната на следващите ни кораби се издуваха като гуши на гълъби в брачен сезон. Гледката беше приятна по свой начин.

— Винаги съм обичал морето. Стъпих на палуба още преди да мога да говоря. Тъжно ми е, че приятелят ти изживява такова страдание. Моля те, кажи му, че ще му мине.

— Опитах. Но май не може да ми повярва.

— Жалко. Е, в такъв случай ти желая късмет. Може би ще се чувства по-добре, когато се събуди.

Понечи да се отдалечи, но внезапно се сетих, че имам и друга работа с него. Станах и аз.

— Уеб? Пъргав с теб ли дойде? Момчето, за което говорихме?

Той спря и се обърна.

— Да. Защо питаш?

Направих му знак да приближи.

— Помниш ли, че е онова Осезаващо момче, с което те помолих да поговориш?

— Разбира се. Именно затова ми стана много приятно, когато дойде при мен и предложи да бъде мой „паж“, ако го взема с мен и го уча. Сякаш знам какво трябва да прави един паж! — Разсмя се на тази глупост, но сериозното ми изражение го накара да млъкне. — Какво има?

— Пратих го у дома. Открих, че изобщо не е получавал разрешение от родителите си да идва в Бъкип. Мислят, че е избягал, и страшно се измъчват от изчезването му.

Уеб обмисляше чутото. На лицето му не се четеше нищо. После поклати тъжно глава.

— Сигурно е ужасно любим човек да изчезне и да те остави да се тревожиш какво е станало с него.

В ума ми моментално изникна образът на Търпение; запитах се дали не го каза точно, за да ме бодне. Може би не, но възможният му критицизъм все пак ме подразни.

— Казах на Пъргав да се върне у дома. Длъжник е на родителите си, докато не достигне зрелост или не бъде освободен от тях.

— Така твърдят някои — рече Уеб с тон, който показваше, че може и да не е съгласен. — Но има начини родителите да предадат детето си и тогава мисля, че то не им дължи нищо. Смятам, че децата, към които се отнасят зле, е по-добре да се махнат колкото се може по-бързо.

— Да се отнасят зле? Познавам бащата на Пъргав от години. Вярно, може да го накаже с шамар или тежка дума, ако момчето си ги заслужи. Но ако Пъргав твърди, че е бит или пренебрегван в дома си, значи лъже. Бърич не прави така.

Сърцето ми се свиваше при мисълта, че момчето може да е говорило така за баща си.

Уеб бавно поклати глава. Хвърли поглед на Шишко, за да се увери, че спи, след което заговори тихо:

— Има и друг вид пренебрегване и лишения. Да отричаш нещо, което се разгъва вътре в теб, да забраниш магия, която ти е дошла, без да я искаш, да налагаш невежество по начин, който излага на опасност, да казваш на дете: „Не бива да бъдеш онова, което си“. Това е лошо.

Гласът му бе мек, но въпреки това порицанието се долавяше съвсем ясно.

— Възпитава сина си така, както е бил възпитан самият той — отвърнах рязко. Беше ми странно да защитавам Бърич, защото и аз често се бунтувах срещу него за онова, което правеше с мен.

— И не се е научил на нищо. Нито от собственото си невежество, нито от онова, което е направил с първото момче, с което се е отнасял по същия начин. Опитвам се да го съжаля, но като се замисля за всичко, което би могло да е, ако ти беше подходящо обучен още от малък…

— Той ме отгледа добре! — озъбих се. — Взе ме при себе си, когато никой друг не ме искаше, и няма да позволя някой да говори лошо за него.

Уеб отстъпи крачка назад. По лицето му премина сянка и той промърмори:

— Гледаш убийствено.

Думите му ми подействаха като студен душ. Но преди да успея да го попитам какво иска да каже с тях, той кимна сериозно.

— Може би ще поговорим отново за това. По-късно.

Обърна се и се отдалечи. Разпознах походката му. Не бягаше. Точно така Бърич се отдалечаваше от животно, което е станало жестоко от лошо отношение и трябва бавно да бъде учено отначало. Засрамих се.

Бавно се отпуснах до Шишко. Облегнах гръб на релинга и затворих очи. Може би щях да подремна, но кошмарът му веднага ме връхлетя. Затварянето на очите бе като да вляза в шумна и задимена евтина кръчма. Будещата гадене музика на Шишко забушува в ума ми, а страховете му превръщаха люлеенето на кораба в ужасяваща серия безразборни подмятания и подскоци. Отворих очи. По-добре безсъние, отколкото отново да бъда погълнат от този кошмар.

Ридъл ми донесе паница солена яхния и халба блудкава бира. Шишко още спеше. Ридъл беше донесъл и собствената си порция, може би, за да се наслади на храната на палубата вместо в претъпкания трюм. Когато понечих да събудя Шишко да хапне, Ридъл ме спря.

— Остави горкия идиот да поспи. Щом може да го прави, всички долу ще му завидят.

— Това пък защо?

— Не знам. — Той повдигна нещастно рамене. — Може би е заради теснотията. Но напрежението се засилва и никой не може да заспи. Половината от момчетата не ядат от страх, че няма да им понесе, а някои са опитни пътешественици. Успееш ли да задремеш, някой изкрещява в съня си и те събужда. Може би след два-три дни нещата ще се укротят. Но засега бих предпочел да стоя в яма с разярени кучета, отколкото да се върна долу. Само преди малко имаше две сбивания кой пръв да получи храната си.

Кимнах, като се мъчех да скрия безпокойството си.

— Сигурен съм, че нещата скоро ще се оправят. Първите дни от пътуването винаги са трудни.

Лъжех. Обикновено първите дни са най-добрите, докато пътуването е все още нещо ново и досадата не се е настанила здраво. Кошмарите на Шишко отравяха съня на гвардейците. Опитах се да съм дружелюбен, но всъщност с нетърпение чаках Ридъл да си отиде. Щом той си тръгна, разтърсих Шишко, за да го събудя. Той седна и изплака като стреснато дете.

— Шшш, тихо. Нищо лошо няма. Шишко, чуй ме. Не, млъкни и ме чуй. Важно е. Трябва да спреш музиката си или поне да я направиш по-тиха.

Лицето му се сбърчи като сушена слива от гняв и обида, че съм го събудил така грубо. От малките му кръгли очи се лееха сълзи.

— Не мога! — изплака той. — Ще умра!

Работещите на палубата моряци се обърнаха намръщено към нас. Един измърмори ядосано и направи знак за прогонване на злото. Някъде дълбоко в себе си моряците знаеха какъв е източникът на напрежението им. Шишко подсмърчаше и гледаше начумерено, докато му говорех, но твърдо отхвърляше молбите ми да заглуши песента или да преодолее прилошаването и страха си. Осъзнах напълно силата на дивото му Умение едва когато се опитах да се свържа с принца през какофонията от емоции. Сенч и Предан вероятно бяха подсилили защитните си стени, без дори да го забележат. Връзката с тях бе като да крещиш във виелица.

Принцът най-после ме чу и усетих как го обзема паника. В момента се хранеше и не можеше просто да стане и да напусне сътрапезниците си. Въпреки това намери някакъв начин да съобщи на Сенч за кризата. Приключиха набързо обяда и побързаха да излязат на палубата.

Междувременно Шишко отново беше задрямал.

— Мога да забъркам силно приспивателно и да го накараме насила да го изпие — тихо рече Сенч.

Принцът трепна.

— По-добре не. Шишко няма да забрави лесно лошо отношение. Пък и какво ще спечелим от това? В момента спи, но песента му може да измъчи и мъртвец.

— Може би ако го приспя много дълбоко… — несигурно започна Сенч.

— Ще изложим живота му на риск — прекъснах го. — Без гаранция, че песента му ще спре.

— В такъв случай имаме само една възможност — промълви принцът. — Да обърнем. И да го свалим от кораба.

— Не можем! — ужаси се Сенч. — Ще изгубим твърде много дни. А и може да ни потрябва силата му, когато се озовем пред дракона.

— Лорд Сенч, в момента много добре виждаме резултатите от силата на Шишко. Виждаме също, че тя нито е дисциплинирана, нито контролирана от нас.

В гласа на принца имаше нещо ново, нотки на монарх. Напомни ми за Искрен и внимателно претеглените му думи. Усмихнах се и бях награден със странния намръщен поглед на Предан. Побързах да прочистя мислите си.

— В момента силата на Шишко е неуправляема дори за него. Не ни мисли злото, но музиката му заплашва всички ни. Помисли само какви поразии може да направи, ако бъде провокиран да се разгневи наистина. Или ако бъде сериозно наранен. Дори да успеем да излекуваме морската му болест и да успокоим песента му, Шишко ще си остане двуостра кама. Ако не намерим сигурен начин да овладеем силата му, той може да ни изложи на опасност, когато е неспокоен. Може би е по-добре наистина да се върнем и да го свалим на брега.

— Не можем да се върнем! — настоя Сенч. И когато двамата с Предан вперихме погледи в него, се замоли: — Оставете ми още една нощ да помисля. Сигурен съм, че ще намеря решение. А и той ще има още една нощ да свикне с кораба. Може би до сутринта морската болест ще отмине.

— Добре — отвърна след малко Предан. Отново долових същата нотка в гласа му. Зачудих се откъде ли я е научил, или просто расте в ролята си на владетел. Както и да е, радвах се, че я чувам. Не бях сигурен дали съгласието му да даде още един ден на Сенч е разумно. Но решението бе негово и го беше взел уверено. А това е ценно нещо.

Когато Шишко се събуди, пак му беше лошо. Подозирах, че за слабостта му е виновно не само неразположението му, но и продължителното гладуване. Беше се измъчил от повръщането, мускулите на корема го боляха и гърлото му беше раздрано. Не успях да го убедя да поеме нищо, освен вода, а и нея едва се съгласи да изпие. Денят не бе нито студен, нито топъл, но Шишко трепереше във влажните си дрехи. Жулеха го, но предложението ми да се приберем в каютата и да се преоблече и стопли бе посрещнато с яростна съпротива. Страшно ми се искаше просто да го хвана и да го завлека насила, но знаех, че ще започне да пищи и да се съпротивлява и че музиката му съвсем ще подивее. И в същото време се страхувах, че скоро може наистина да се разболее.

Часовете се нижеха мъчително бавно не само за нас. На два пъти помощник-капитанът руга гневно раздразнения екипаж. Втория път заплаши един от моряците с бичуване, защото го гледал непокорно. Усещах как напрежението на борда расте.

Вечерта дъждът и всепроникващата мъгла се върнаха. Имах чувството, че цяла седмица не съм бил сух. Завих Шишко с одеялото си с надеждата, че тежката вълна ще го постопли. Той дремеше неспокойно и потрепваше като сънуващо кошмари куче. Често бях чувал грубата шега „От морска болест не се умира, но ти се иска да не е така“. Сега се питах дали наистина е вярна. Колко ли дълго можеше да понесе тялото му подобно мъчение?

Благодарение на Осезанието усетих Уеб преди силуетът му да изникне на слабата светлина на фенера и да застане над мен.

— Верен човек си, Том Беджърлок — отбеляза той, докато сядаше до мен. — Задачата ти не е приятна, но не го напусна нито за миг.

Похвалата му едновременно ме стопли и ме накара да се почувствам неудобно.

— Такава е отговорността ми — отвърнах.

— И се отнасяш сериозно към нея.

— Бърич ме е научил така — казах малко сопнато.

Уеб се разсмя от сърце.

— Научил те е също да захапваш недоволството си като булдог. Остави, Фицрицарин, няма да кажа нищо повече за него.

— Бих предпочел да не подхвърляш така небрежно това име — казах след кратко тежко мълчание.

— То си е твое. И е част от онова, което ти липсва. Трябва да си го върнеш.

— Той е мъртъв. И по-добре да си остане така заради всички, които са ми скъпи.

— Наистина ли е заради тях, или заради теб? — попита той нощта.

Не го гледах. Взирах се към другите кораби, които ни следваха в тъмнината. Бяха като черни грамади и платната им скриваха небето зад тях. Фенерите им се издигаха и спускаха като далечни падащи звезди.

— Уеб, какво искаш от мен? — попитах най-сетне.

— Само да те накарам да мислиш — успокоително отговори той. — Не да те ядосвам, макар че май се справям доста добре с това. Или може би гневът ти винаги е набирал в теб и аз съм ножът, който срязва цирея и му позволява да изригне.

Поклатих мълчаливо глава. Точно сега имах да се справям с други неща и ми се искаше да съм сам.

Уеб сякаш прочете мислите ми и каза:

— А тази вечер дори нямах намерение да те насочвам към размисли. Всъщност дойдох да ти предложа почивка. Ще остана при Шишко. Не вярвам да си спал много, откакто си с него.

Копнеех да пообиколя свободно и да видя какви са настроенията на кораба. Още повече копнеех за малко спокоен сън. Предложението бе направо неустоимо. И затова ме накара моментално да застана нащрек.

— Защо?

Уеб се усмихна.

— Толкова ли е необичайно хората да са добри с теб?

Въпросът му по странен начин успя да ме изкара от равновесие.

— Май понякога изглежда точно така.

Изправих се бавно, бях се вдървил от нощния студ. Шишко мърмореше в неспокойния си сън. Вдигнах ръце над главата си и докато разкършвах рамене, насочих бърза мисъл към Предан.

Уеб ми предлага да ме смени при Шишко за известно време. Да му позволя ли?

Разбира се. — Изглеждаше почти изненадан, че съм попитал.

Но пък понякога моят принц бе твърде доверчив.

Моля те, уведоми Сенч.

Усетих съгласието му.

— Благодаря — казах на Уеб в края на протягането си. — С удоволствие ще се възползвам от предложението ти.

Гледах го как внимателно се настанява до Шишко и вади от пазвата си най-малката морска гайда, която бях виждал. Морската гайда е може би най-често срещаният музикален инструмент във всеки флот, защото издържа както на лошо време, така и на небрежно отношение. Много лесно можеш да се научиш да свириш прости мелодии с нея, а талантлив музикант може да те забавлява не по-зле от бъкипски менестрел. Не се изненадах, че я виждам в ръцете на Уеб. В края на краищата нали бе казал, че е бил рибар. И може би все още си оставаше такъв в много отношения.

Той ми махна да вървя. Докато се отдалечавах, чух музиката. Свиреше много тихо детска мелодийка. Дали инстинктивно не бе разбрал, че така ще успее да успокои Шишко? Стана ми странно, че не се бях сетил за музиката като за лек. Въздъхнах. Започвах да влизам твърде здраво в собствените си коловози. Трябваше да си спомня какво е да си по-гъвка?

Отидох в камбуза с надежда да си измоля нещо топло за ядене. Вместо това получих твърд хляб и парче сирене колкото два пръста. Готвачката ми даде да разбера, че трябва да се смятам за щастливец, че съм получил и това. Нямала храна за пилеене, особено на претъпкан кораб като този. Помолих за малко прясна вода, колкото да измия солта от ръцете и лицето си, но тя ми каза изобщо да не се надявам. Получил съм си бил дажбата за деня, нали? Трябвало да вземам каквото ми се дава и даже да съм щастлив. Гвардейци. Нямали представа каква самодисциплина изисква животът в морето.

Отстъпих пред острия й език. Много ми се искаше да се нахраня на палубата, но тук не бях на своя територия и моряците бяха в настроение да ми го покажат нагледно. Затова слязох долу. Гвардейците хъркаха, мърмореха и играеха карти на светлината на олюляващия се фенер. Прекараните в морето дни не бяха спомогнали за благоуханието на помещението. Ридъл изобщо не преувеличаваше лошото настроение на хората. Подхвърлянето на един за „завърналата се бавачка“ бе достатъчен повод за сбиване, ако го желаех. Нямах подобни намерения и успях да подмина обидите му, да изям набързо храната си и да измъкна одеялото от сандъка си. Беше невъзможно да си намеря място, където да се опъна. Войниците бяха заели целия под. Свих се на кълбо. Мъжът до мен измърмори нещо мръсно и се обърна, докато се опитвах да се наместя и да се завия, доколкото мога. Въздъхнах. Бях благодарен, че имам възможност да затворя очи. Поне в сънищата си можех да избягам от този кошмар.

Но докато пресичах смътната граница между будуване и сън, разбрах, че може би имам решение на проблемите си. Вместо да се потопя напълно в съня, кривнах настрани през него и затърсих Копривка.

Задачата ми се оказа по-трудна, отколкото очаквах. Музиката на Шишко бе навсякъде около мен и да намеря пътя през нея бе като да се провирам през бодливи храсти в мъгла. Веднага щом си помислих това, звуците пуснаха пипалца и тръни. Музиката не може да нарани човек, но това не се отнасяше за тази. Запрепъвах се през мъгла от морска болест, глад и жажда. Гърбът ми бе напрегнат и студен, главата ми пулсираше от нестройната музика, която се закачаше по мен и ме теглеше назад. След известно време спрях. „Това е сън“, казах си и бодливите храсти се размърдаха подигравателно. Докато стоях неподвижно и обмислях положението си, започнаха да се увиват около краката ми. „Сън е“, повторих. „Не може да ме нарани“. Но думите ми се оказаха безсилни. Усетих как тръните пробиват гамашите и ме бодат, докато се мъчех да продължа напред. Хватката им се стегна и ме задържаха.

Отново спрях, мъчех се да се успокоя. Онова, което бе започнало като внушение на Шишко чрез Умението, се бе превърнало в мой собствен кошмар. Изправих се под тежестта на бодливите клони, които ме теглеха към земята, и извадих меча на Искрен. Разсякох клоните и те отстъпиха, гърчеха се като умиращи змии. Окуражен, дадох на меча огнено острие, което обгори растенията и освети пътя ми през гъстата мъгла. „Върви нагоре — казах си — Само в долините има мъгла. По върховете на хълмовете е ясно и няма храсти“. И наистина се оказа така.

Най-сетне се освободих от навятата от Умението на Шишко мъгла и се озовах на границата на съня на Копривка. Взирах се нагоре към стъклена кула на върха на хълм. Познах приказката. Склонът над мен бе покрит с оплетени конци. Когато се озовах сред тях, залепнаха като паяжина. Знаех, че Копривка ме усеща. Въпреки това ме остави да се оправям сам и нагазих до глезените в плетеницата, представляваща всички неизпълнени обещания, давани на принцесата от лъжливите й ухажори. Според приказката само мъж с чисто сърце можел да мине по пътеката, без да падне.

В съня отново се бях превърнал във вълк. Скоро и четирите ми лапи се оказаха в плен на лепкавите нишки и се наложи да спра и да ги освободя със зъби. Поради някаква причина нишките имаха вкус на анасон — приятен в малки количества, но доста задавящ, когато устата ти е пълна с него. Когато най-сетне стигнах стъклената кула и погледнах нагоре, гърдите ми бяха мокри и от челюстите ми се стичаха лиги. Отърсих се и капките полетяха във всички посоки.

— Няма ли да ме поканиш да се кача?

Тя не отговори. Беше се опряла на парапета на балкона и се взираше някъде надалеч. Погледнах надолу към дълбоките долини, където храстите протягаха клони над покрова на мъглата. Мъглата наистина ли бе припълзяла по-близко, или така ми се струваше? Копривка продължаваше да не ми обръща внимание. Обиколих кулата. В приказката нямаше врата и Копривка я беше пресъздала точно. Означаваше ли това, че е имала любим, който се е оказал неверен? Сърцето ми прескочи и за момент забравих защо съм дошъл. Клекнах на задните си лапи и погледнах нагоре към балкона.

— Кой те е предал? — попитах.

Тя продължи да се взира в далечината. Помислих си, че няма да ми отговори.

— Всички — каза тя, без да поглежда към мен. — Махай се.

— Как бих могъл да ти помогна, ако се махна?

— Не можеш да ми помогнеш. Самият ти често го повтаряш. Така че просто се махай и ме остави. Като всички други.

— Кой си е отишъл и те е оставил сама?

Това предизвика свирепия й поглед. Заговори тихо, гласът й бе изпълнен с болка.

— Ха, и питаш! Брат ми например. Брат ми Пъргав, за когото каза, че скоро щял да се върне у дома. Е, не се върна! И глупавият ми баща реши да тръгне да го търси. Сякаш човек със замъглени очи може да намери нещо! Казахме му да не тръгва, но не ни послуша. И нещо е станало, не знаем какво, но конят му се върна без него. Затова тръгнах с моя кон, въпреки писъците на майка ми, че не бива да заминавам, тръгнах по следите му и намерих татко край пътя, целия в синини и окървавен, мъчеше се да допълзи до вкъщи. Прибрах го, а майка ми отново ме сгълча, че не съм я послушала. И сега баща ми е на легло, лежи и само гледа в стената и не говори с никого. Майка ни забрани да му даваме бренди. И той не ни говори, нито казва какво се е случило. А от това мама е бясна на всички ни. Сякаш аз съм виновна.

Някъде по средата на тази тирада от очите й започнаха да текат сълзи. Капеха от брадичката й върху ръцете, стичаха се по стената на кулата и бавно се втвърдяваха в опалови нишки на нещастието. Вдигнах се на задни лапи и ги задрасках, но бяха твърде гладки и тънки, за да намеря опора. Отново клекнах. Чувствах се кух и стар. Опитах се да си кажа, че мъката в дома на Моли няма нищо общо с мен, че не съм я причинил и не бих могъл да я излекувам. Но все пак корените й бяха дълбоки, нали?

След известно време Копривка погледна надолу към мен и се разсмя горчиво.

— Е, Сенковълк? Няма ли да кажеш, че не можеш да ми помогнеш с това? Нали винаги това казваш? — Не можех да измисля какво да отговоря и тя добави обвинително: — Не знам защо изобщо говоря с теб. Ти ме излъга. Каза, че брат ми се прибира.

— Мислех си, че се прибира — най-сетне намерих думи аз. — Отидох при него и му казах да се връща у дома. Реших, че го е направил.

— Е, може и да се е опитал. Може би е тръгнал и е бил убит от разбойници или е паднал в някоя река и се е удавил. Не вярвам да си се замислил, че десетгодишно момче е още твърде малко, за да скита само по пътищата, нали? Не си ли помисли, че би било по-добре да го доведеш, вместо да го „пратиш“? Но не, това би ти причинило неудобства, нали?

— Копривке. Престани. Остави ме да говоря. Пъргав е в безопасност. Жив и здрав е. Все още е тук, при мен.

Млъкнах и се опитах да дишам. От неизбежното, което трябваше да последва, ми призляваше. „Започва се, Бърич — помислих си аз. — Цялата болка, която се опитвах да ти спестя. Вързана в стегнат пакет от мъка за теб и семейството ти“.

Защото Копривка зададе въпроса, който знаех, че трябва да зададе.

— И къде е това „в безопасност при теб“? И откъде да знам, че е добре? Как да съм сигурна, че самият ти си истински? Може би си като останалото в този сън — нещо, което съм създала. Виж се само, хем човек, хем вълк! Не си истински и ми предлагаш лъжливи надежди.

— Не съм такъв, както ме виждаш — отвърнах бавно. — Но съм истински. И навремето баща ти ме познаваше.

— Навремето — презрително повтори тя. — Поредната приказка на Сенковълк. Разкарай се заедно с тъпите си истории. — Пое треперливо дъх и по бузите й отново потекоха сълзи. — Вече не съм дете. Глупавите ти измислици не могат да ми помогнат.

И разбрах, че съм я изгубил. Че съм се лишил от доверието й, от приятелството й. Че съм изгубил шанса да позная детето си като дете. Ужасна мъка се надигна в мен, но тя бе обагрена с музиката на растящи храсти. Обърнах се. Бодливите клони и мъглата бяха изпълзели по-високо. Какво бе това — собственият ми сън ли ме гонеше, или музиката на Шишко бе станала още по-зловеща? Не знаех.

— А аз дойдох да потърся помощта ти — казах горчиво.

— Моята помощ? — попита задавено Копривка.

Бях проговорил, без да се усетя.

— Знам, че нямам право да те моля за нищо.

— Да. Нямаш. — Гледаше покрай мен. — За какво става въпрос все пак?

— За сън. Всъщност за кошмар.

— Мислех си, че кошмарите ти са за падане. — Изглеждаше заинтригувана.

— Този не е мой. На друг е. Той е… Кошмарът му е много силен. Достатъчно, за да нахълта в сънищата на други хора. Заплашва живота им. А онзи, който го сънува, не е в състояние да го контролира.

— Тогава просто го събуди — презрително предложи тя.

— Би помогнало, но не за дълго. Трябва ми по-постоянно решение.

За момент ми се прииска да й кажа, че кошмарът излага на опасност и Пъргав. Прогоних тази мисъл. Нямаше смисъл да я плаша, особено щом не бях сигурен, че ще може да ми помогне.

— Как бих могла? — И добави, този път по-остро: — И защо да го правя? Какво ми предлагаш в замяна, Сенковълк?

Не ми харесваше, че се стига до сделка, но сам си бях виновен. Най-жестокото бе, че единственото, което можех да й предложа, щеше да причини много болка на много хора.

— Колкото до това как, ти си много силна в магията, която позволява на един човек да влиза в сънищата на друг и да ги променя. Може би достатъчно силна, за да оформиш съня на приятеля ми, макар че и той самият е много силен в магията. И много уплашен.

— Нямам никаква магия.

Пренебрегнах думите й.

— А защо ли… Казах ти, че Пъргав е с мен и е в безопасност. Не ми вярваш. Не те виня, защото явно съм паднал в очите ти с предишното си уверение. Но ще ти кажа едни думи, които да предадеш на баща си. Ще… ще му е тежко да ги чуе. Но веднага ще разбере, че са истински. Че брат ти е жив и е добре. И че е с мен.

— Казвай ги тогава.

За кратък, типичен за машинациите на Сенч момент си помислих да поискам първо да ми помогне със сънуването на Шишко. После рязко отхвърлих тази идея. Моята дъщеря ми дължеше точно толкова, колкото й бях дал — нищо. Може би го имаше и страха, че ако не говоря сега с нея, никога вече няма да събера смелост да го направя. Произнасянето на думите бе като да докосна с език горящ въглен.

— Кажи на баща си, че си сънувала вълк с игли като на бодливо прасе по муцуната. И че той ти е казал: „Правя онова, което ти направи навремето. Закрилям и напътствам сина ти. Ще поставя живота си между него и всяка опасност, която го грози. И когато изпълня задачата си, ще го върна у дома при теб“.

Завоалирах посланието си, доколкото можех при тези обстоятелства. Въпреки това Копривка улучи почти в десетката.

— Значи баща ми се е грижел преди години за сина ти? — попита ме настойчиво.

Някои решения са по-лесни, ако не си оставиш време за мислене.

— Да — излъгах дъщеря си. — Точно така.

Наблюдавах я как обмисля думите ми. Стъклената й кула бавно започна да се топи. Водата потече покрай мен, топла и безвредна, а балконът се спусна на земята. Тя ми протегна ръка, за да й помогна да прескочи парапета. Поех я. За пръв път в живота си се докосвах и същевременно не се докосвах до дъщеря си. Потъмнелите й от слънцето пръсти се задържаха за кратко в лапата ми с черни нокти. После тя ме пусна и погледна надолу към мъглата и бодливите клони, които пълзяха нагоре към нас.

— Знаеш, че никога не съм правила това.

— Аз също — признах.

— Разкажи ми нещо за него, преди да влезем в съня му.

Мъглата и клоните бяха съвсем близко. Каквото и да й разкажех за Шишко, щеше да е твърде много, но ако влезеше в кошмара, без да знае нищо за него, това можеше да е опасно за всички ни. Не бих могъл да контролирам онова, което Шишко можеше да й разкрие в съня. За миг се запитах дали не трябваше да се посъветвам със Сенч или Предан, преди да потърся помощта на Копривка. После се присмях на самия себе си. Та нали аз бях Майсторът на Умението! Като такъв, решението бе единствено мое.

И разказах на дъщеря си, че Шишко е глуповат, мъж с ума и сърцето на дете и със силата на цяла войска, когато стане въпрос за Умението. Че служи на принца на Пророците и че пътува с него на кораб. Разказах й колко могъща е музиката му и как сънищата му подриват морала на кораба. Споделих убеждението си, че няма да се оправи от морската болест и че е възможно дори да умре от нея. И докато й разказвах всичко това, тръните ставаха все по-големи и ни приближаваха заплашително, и видях как Копривка бързо прави свои заключения от чутото — че и аз съм на кораба и следователно брат й също е там и пътува по море с принца на Пророците. Живееше в селска къща и се запитах какво ли е чувала за нарческата и задачата на Предан. Не ми се наложи да се чудя много дълго — тя сама сглоби картината.

— Значи това е черният дракон, за който все те пита сребърният. И принцът отива да го убие.

— Не произнасяй името й — замолих я.

Тя ме погледна презрително, сякаш се присмиваше на глупавите ми страхове.

— Почва се — рече тихо. И трънаците ни погълнаха.

Издаваха пращящ звук, докато пълзяха по глезените и коленете ни, също като подпалено дърво. Тръните се забиха в плътта ни и ни обви гъста мъгла, задушаваща и зловеща.

— Какво е това? — раздразнено възкликна Копривка. Мъглата я скри от погледа ми. — Престани, Сенковълк, престани веднага! Ти правиш цялата каша. Махни я!

И изтръгна съня ми от мен. Беше като да ти дръпнат завивките. Но най-разтърсващото бе, че това извика спомен, който и разпознавах, и не — друго време и по-възрастна жена, която измъква нещо вълнуващо и блестящо от топчестите ми пръсти с думите: „Не, Кепет. Това не е за малки деца“.

Бях останал без дъх от внезапното прогонване на кошмара ми, но в следващия миг буквално се хвърлихме в съня на Шишко. Мъглата и тръните изчезнаха и студената солена вода се затвори над мен. Давех се. Колкото и да се мъчех, не можех да изплувам на повърхността. След това някой ме хвана за ръката. Копривка ме изтегли до себе си.

— Толкова си наивен! — възкликна раздразнено. — Това е сън, нищо повече. Сега е мой, а в моя сън можем да вървим по вълните. Хайде.

Каза го и наистина беше така. Въпреки това държах ръката й, докато вървяхме. Безбрежната вода ни заобикаляше и стигаше до хоризонта. Музиката на Шишко бе вятърът, който духаше отвсякъде. Присвих очи, питах се как ли ще го открием в тази водна пустош, но Копривка стисна ръката ми и каза съвсем ясно през дивата му песен:

— Вече сме много близо до него.

Това също се оказа вярно. След няколко крачки тя коленичи и възкликна съжалително. Ослепителната слънчева светлина скриваше онова, в което се взираше. Коленичих до нея и ми се стори, че сърцето ми се разкъсва.

Много добре го знаеше. Сигурно го беше виждал някъде. Удавеното коте се носеше непосредствено под повърхността. Беше толкова малко, че дори не си бе отворило очите и се носеше безтегловно в хватката на морето. Козината му се носеше около него, но когато Копривка го вдигна за вратлето, космите внезапно полепнаха по тялото му. Котето се залюля от ръката й, водата се стичаше от опашката и лапичките му и капеше от носа и отворената червена уста. Копривка безстрашно сложи животинчето в дланта си и натисна малкия му гръден кош с палец и показалец. После приближи мъничката му муцунка до лицето си и рязко духна в отворената му уста. В този миг бе изцяло дъщеря на Бърич. Бях го виждал да прочиства по този начин гърлата на новородени кутрета.

— Вече си добре — властно каза тя на котето. Погали го и там, където мина дланта й, козината му изведнъж стана суха и мека. Внезапно видях, че е на оранжеви и бели ивици. Миг преди това ми се струваше, че котето е черно. — Жив и здрав си, няма да позволя да те сполети нищо лошо. Знаеш, че можеш да ми се довериш. Защото те обичам.

Гърлото ми се стегна и едва не се задуших. Запитах се откъде знае какво да каже. През целия си живот, без сам да го осъзнавам, бях искал някой да ми каже същите тези думи и те да са истина и да мога да им вярвам. Беше като да гледаш някой да дава на някого подарък, за който винаги си копнял. И в същото време не изпитвах горчивина или завист. А само изумление, че тя, едно шестнайсетгодишно момиче, има това в себе си и може да го даде. Дори да бях намерил Шишко в съня му, дори някой да ми бе казал, че трябва да произнеса точно тези думи, думите, които най-отчаяно се нуждаеше да чуе, не бих могъл да ги кажа и да ги направя истински като нея. Тя бе моя дъщеря, кръв от кръвта ми, и въпреки това изумлението и възхищението, които ме накара да изпитам в този момент, я превръщаха в създание, нямащо нищо общо с мен.

Котето се размърда. Огледа се сляпо. Малката му червена уста се отвори широко и бях готов да чуя мяукане. Вместо това се разнесе дрезгав гласец:

— Мамо?

— Не — отвърна Копривка. Дъщеря ми бе по-храбра от мен. Дори не си помисли, че може да излъже. — Но някоя като нея. — Огледа се, сякаш едва сега забелязваше безкрайното море. — А това място не е хубаво за такъв като теб. Какво ще кажеш да го променим? Къде искаш да бъдеш?

Реакцията му ме изненада. Тя го придума да отговори, до най-малката подробност. Когато приключиха, седяхме като малки кукли в центъра на огромно легло. В далечината различавах смътно стените на фургон като онези, в които живееха много семейства кукловоди и улични артисти. Миришеше на сушени чушки и лук, които висяха окачени в ъгъла. Сега разпознах и музиката около нас — не просто като майчината песен на Шишко, а и елементите, които я съставяха — спокойното дишане на спяща жена, скърцането на колелата и бавното тропане на копита, всичко това изтъкано като декор за припяване на жена и детска мелодия на свирка. Беше песен за безопасност, любов и уют.

— Харесва ми тук — каза му Копривка, когато приключиха. — Може би отново ще дойда да те видя, ако нямаш нищо против. Става ли?

Котето замърка и се сви на кълбо. Не спеше, просто му беше хубаво насред огромното легло. Копривка стана да си върви. Мисля, че точно тогава си дадох сметка, че наблюдавам съня на Шишко, но вече не съм част от него. Бях изчезнал заедно с всички останали разстройващи и опасни елементи. Нямах място в света на майка му.

— Сбогом засега — каза му Копривка. — И запомни колко е лесно да дойдеш тук. Когато решиш да спиш, е достатъчно само да си помислиш за тази възглавница — тя докосна една от многото пъстроцветни възглавници на леглото. — Запомни го и когато сънуваш, ще дойдеш право тук. Можеш ли да го направиш?

Котето измърка в отговор и сънят на Шишко започна да избледнява около мен. Миг по-късно отново стоях на хълма до разтопилата се стъклена кула. Бодлите и мъглата бяха изчезнали, виждаха се зелени долини и блестящи реки, които се виеха през тях.

— Не му каза, че вече няма да страда от морска болест — внезапно се сетих аз. И трепнах, когато осъзнах колко неблагодарни са думите ми. Копривка ми се намръщи и видях умората в очите й.

— Да не мислиш, че беше лесно да намеря всички тези неща и да ги наредя около него? Все се опитваше да ги промени отново в студена морска вода. — Разтърка очи. — В момента спя и май ще се събудя ужасно уморена.

— Извинявай — казах сериозно. — Много добре знам колко сили отнема магията. Говорех, без да мисля.

— Магия — изсумтя тя. — Оформянето на сънища не е магия. Просто мога да го правя.

И с тези думи ме остави. Пропъдих от ума си ужаса от онова, което може да стане, когато предаде думите ми на Бърич. Нищо не можех да направя по въпроса. Огледах се, но без Копривка всичко вече избледняваше и аз потънах в собствения си сън без сънища.