Съдбата на Шута

Глава 21В царството на Бледата жена

На два пъти идвах в съзнание, преди окончателно да се свестя. Първия път двама мъже ме влачеха за ръцете по леден коридор. Втория път усетих, че лежа по корем и някой ми връзва китките на гърба. Третия път стражите отново ме влачеха. Този път упорито отказах да припадна отново, колкото и болезнено да беше. Замъкнаха ме в нещо като тронна зала. Беше изсечена в недрата на ледника, високият таван се поддържаше от дебели колони с канелюри. Стените бяха украсени с многобройни барелефи, славещи една и съща жена. Беше изобразена с меч в ръка на носа на кораб, с развяваща се на вятъра коса; стоеше над поразените си врагове, стъпила върху гърлото на някакъв мъж; седеше на трон и пръстът й сочеше свилите се от страх нещастници пред нея. Всички фигури бяха много по-големи от човешки ръст и се издигаха над нас, изпълнени с гняв и неумолими. Намирахме се в царството на Бледата жена.

Но дори тук, в сърцето на владенията си, тя имаше противник. През прозрачния синкав лед на тавана най-сетне успях да видя изцяло очертанията на онзи, заради който бях стигнал чак дотук. Безкрайното пътуване през коридорите ни бе отвело под дракона. Стори ми се, че дори мога да различа някакъв по-ярък правоъгълник, който сигурно бе нашият изкоп. Запитах се дали горе приятелите ни продължават да къртят леда, за да стигнат до скования дракон. Беше безсмислено да крещя към тях — все едно да се опитваш да крещиш не през една, а през три или четири дебели каменни стени.

Десетки последователи на Бледата жена се бяха събрали да гледат как ни водят при нея. Огромни бели глобуси, закачени на покрити със скреж вериги, осветяваха залата с неестествена синьо-бяла светлина. Облечените в тежки кожи воини изглеждаха като джуджета в този грамаден леден дворец. Бяха мълчаливи и със застинали лица. Татуировките на клановете им бяха заличени с черни петна. Неколцина носеха някакъв знак на новата си принадлежност — обикновено татуировка на дракон или змия. Наблюдаваха ни без съжаление или омраза, дори без особено любопитство. Стори ми се, че изобщо са лишени от каквито и да било емоции. Апатичността им минаваше отвъд примирението до онази търпимост към страданието, която обикновено се приписва на зле третиран добитък. Дори Осезанието ми ги долавяше някак приглушено. Запитах се дали Бледата жена не е изнамерила някакъв нов вид Претопяване, който изтръгва връзките им с човешкото, но оставя достатъчно страх от нея, за да ги направи послушни. Разпознах едно лице — Хеня. Прислужницата на нарческата в Бъкип изглеждаше безразлична като останалите. Да, наистина бе тя. След като бе напуснала замъка Бъкип, я бях видял веднъж в града, когато Петнистите едва не ме убиха, а после шпионираше принца и нарческата, докато яздеха сред хълмовете на Мейл. Каква беше ролята й във всичко това? Не ми беше съвсем ясно, но вече със сигурност знаех, че винаги е била инструмент на Бледата жена. Опасността застрашаваше принца толкова сигурно, колкото и самия мен.

Успях някак да стъпя на крака, но не можех да поддържам бързото темпо на стражите. Препъвах се между тях и когато те най-сетне спряха и ме принудиха да падна на колене, не се съпротивлявах. Все още ми се виеше свят. Опитах се да завъртя глава към Шута, но успях да зърна само за миг как главата му се люшка, докато стражите го изправяха пред владетелката си. В следващия миг плесница опари бузата ми и ме накара отново да обърна поглед към трона.

Беше бяла като Шута навремето и косата й се спускаше свободно на раменете. Очите й бяха безцветни, също като на Шута, когато беше момче. Лицето й бе неговото, но женствено смекчено. Красотата й бе неземна, студена като заобикалящия я лед. Седеше на леден трон, покрит с кожи — бяла мечка, бяла лисица и белки с висящи черни опашки. Робата от чисто бяла вълна не скриваше женствените извивки на тялото й. Носеше огърлица от цветя, изрязани от слонова кост, в средата им проблясваха диаманти. Изящните й ръце лежаха спокойно върху покритите с кожи облегалки на трона. Дългите пръсти бяха украсени с пръстени от сребро с инкрустирани бели камъни. Гледаше ни и не видях на лицето й нито удоволствие, нито изненада. Може би, подобно на Шута, винаги бе знаела, че ще се стигне дотук.

Тронът й беше обгърнат от фигурата на спящ дракон, изваян от черен паметен камък със сребристи нишки. Тялото му се издигаше като планина зад трона, сгънатите му криле бяха плътни и тежки. Не бе едно цяло, а бе изработен от отделни блокове, вероятно домъкнати тук от кариерата в другия край на острова и сглобени, за да се получи пълната скулптура. Фините процепи между отделните камъни едва се виждаха. Спящият дракон бе огромен, по-голям от онзи, в който се бе превърнал Искрен, но въпреки това не можеше да се мери с Айсфир. И бе недовършен, без детайли, по-скоро като намек за дракон, отколкото като истинското същество. Ъгловатата му глава в края на дългата шия лежеше пред издигнатия трон на Бледата жена като стъпало. Очите бяха затворени. Въпреки това потръпнах от жестокото му изражение. Осезанието ми се изпълни с противоречиви емоции — страх, омраза, болка, похот и желание за отмъщение. Всичко това бе уловено в грубо обработения камък.

Източникът на събуждащата се същност на дракона бе очевиден. Неколцина островитяни, намиращи се на прага на смъртта, бяха приковани с вериги за хълбоците му. Личеше си, че са били измъчвани и лишавани от храна и вода; явно по този начин Бледата жена изтръгваше от тях достатъчно емоции, за да ги направи полезни за целите си. Емоциите и спомените бяха онова, което котерията бе вграждала в каменния си дракон, за да запази общото си съзнание. Не можех да разбера как Бледата жена си въобразяваше, че може да създаде разумно същество, ако го захранва с разкъсаните спомени на измъчвани нещастници. Какво би могло да ги обедини и да накара дракона да полети? Каменните дракони, които бях виждал, бяха дело на целеустременост и всеотдайност, върховната слава на котериите, които са ги създали. Красотата им бе поразителна, независимо колко странна форма бе избрала една или друга котерия. Дори Крилатият глиган беше грациозен в полет. А това нейно създание представляваше мозайка от открадната болка. Що за темперамент би имало? Осезанието ми ясно показваше, че човешкото у пленниците вече е Претопено: душите им бяха изтръгнати и вкарани в дракона насила. Онова, с което го захранваше сега, бе тъпото мъчение на същества, които не можеха да се нарекат и добитък. Що за дракон би се получил от този, изпълнен единствено с болка, омраза и жестокост?

Между предните лапи на дракона имаше друг трон, също от лед и също застлан с кожи. И тронът, и постелките бяха покрити с мръсотия и човешки отпадъци. Някакво жалко подобие на човек бе приковано за него; веригите на глезените, китките и гърлото му бяха закрепени за пръстени, потънали дълбоко в леда. Черната корона на главата му изглеждаше болезнено стегната, кралските му одежди бяха изцапани и раздрани. На врата му имаше сребърни вериги, а онези, които го държаха на място, бяха подигравателно инкрустирани със скъпоценни камъни. Брадата и косата му бяха дълги и сплъстени, ноктите — жълти и мръсни. Голите пръсти на краката и ръцете бяха почернели от измръзване. Пред краката му се търкаляха оглозгани кости. Една от тях ми заприлича на човешка ръка. Извърнах поглед; не исках да си мисля с какво го хранят. Беше Претопен, но не напълно. Все още долавях горящата му омраза. Може би това бе единственото останало в него чувство. И тогава, подобно на съживяващ се изтръпнал крайник, почувствах странен гъдел в Умението ми. Завъртях глава, сякаш можех да го уловя, като човек, който се напряга, за да долови някакъв звук. Усещането не стана по-ясно, но определих източника му. Лудият крал ме атакуваше чрез Умението. Жълтеникавите му зъби бяха оголени, гуреливите му очи се впиваха в мен. За миг усетих пълната сила на омразата му и тя ме удари като юмрук. После изчезна, но не благодарение на защитните ми стени, а защото способността ми да я чувствам отново изчезна. Олюлях се, потресен от силата на Умението му. Може би Шишко би могъл да му е съперник; аз нямах никакви шансове срещу него.

Успях да повдигна глава, погледнах жената и с изненада открих, че ми се усмихва. Чакаше, оставяше ме сам да си направя заключенията. Дългата й изящна ръка посочи пленения крал.

— Кебал Тестото. Но съм сигурна, че си се досетил, че единствено моят провалил се Изменящ може да заслужи подобно наказание, Фицрицарин Пророк. О, не е нужно да ме гледаш така втрещено. Аз само довършвам онова, което започнаха драконите на Шестте херцогства. Той с цялата си глупост излезе навън, за да стреля с лъка си по летящите дракони. Но само прелитането им над него бе достатъчно, за да го лишат от по-голямата част от разума му. Не че по принцип имаше много. Беше полезен инструмент, поне за известно време. Имаше амбиция и коварство и разбираше от войни.

Бледата жена стана и се спусна от подиума, като стъпи върху главата на дракона. Отиде до изцапания трон и погледна умислено жалкото подобие на монарх върху него.

— Въпреки това се провали. — Протегна тънката си ръка към него. Ноздрите му се разшириха и той оголи зъби, сякаш искаше да захапе пръстите й. Тя поклати глава почти така обичливо, както човек гледа буен жребец, на който не може да се има много доверие. После го попита със сладък гласец: — Да дам ли още малко от теб на дракона, мили? Ще ти хареса ли?

Мускулите около дълбоко разположените очи на лудия крал се напрегнаха, сякаш той отчаяно се опитваше да си спомни нещо. После се дръпна назад и изстена:

— Не-е-е-е.

— Може би сега не. Разбира се, накрая ще те получи целия. Когато не остане нищо повече за измъкване от теб, ще те метна отгоре му и ще гледам как се стапяш в него. Точно така става, нали? — Рязко завъртя глава към мен. — Нали при последния стадий на съживяването жертвите напълно се поглъщат? Когато вашите котерии се отдават на дракона, не изчезват ли напълно в тялото му?

Мълчах. Не исках да й давам информация. Говореше така, сякаш котериите се вкарват в дракона принудително, а не влизат в него по своя воля. Нямах намерение да поправям невежеството й. Единият от стражите изръмжа и вдигна заплашително юмрук към мен, но тя поклати глава и махна с ръка, все едно мнението ми изобщо не беше важно.

Насочи погледа си към Шута, който висеше безчувствен между стражите си, и за първи път безупречно гладкото й лице се намръщи.

— Нали не сте го повредили? Предупредих ви, че искам да ми го доведете непокътнат. Той е най-странното нещо на този свят, най-рядкото създание — фалшив Бял ясновидец. Макар че вече едва ли заслужава подобна титла. Вижте го само, целият е станал кафяв като увехнало цвете. Мъртъв ли е?

— Не, всевишна господарке. Само припаднал. — Гласът на стража, който отговори, беше нервен.

— Не вярвам. Поразтърсете го малко. Издръжлив е като котка и се обзалагам, че е също толкова трудно да бъде убит.

Отвори очи, Любими. Поздрави ме отново с усмивка и лек поклон, както направи навремето, когато беше бледо хилаво дете. О, какво сладко създание бе само, сякаш направено от разбит белтък, мляко и захар, същински сладкиш. С език на пепелянка!

Тя рязко се наведе напред и в гласа й се появи отрова. Сякаш събуден от омразата й, Шутът изпъшка и се размърда. С мъка вдигна глава и се огледа замаяно. И изведнъж разбра какво става. Помислих си, че ще закрещи, но той внезапно замръзна. Погледна към мен.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

Бледата жена ни обърна гръб и отново се качи на трона си. Настани се, без да бърза, и се зави добре в кожите си. Когато реши, че й удобно, даде заповедите си.

— Този ден се очакваше отдавна. Не виждам защо трябва да бързам или да забавям удоволствието си от него. Честно казано, очаквах вие двамата да се явите пред мен година по-рано. На Петнистите им бе обещано много злато, но само ако доставят и двама ви невредими. А те явно не успяха да се справят. Някакъв глупав заговор за лично отмъщение обърка всичките ни договорки с тях. Оказаха се ненадеждни съюзници, с всичките си мръсни животни, които се въртят около тях и мърсят умовете им с животински мисли, все едно хора да се чифтосват с овце! Нищо чудно, че се провалиха. Изобщо не биваше да си губя времето с тях. Е, това вече няма значение. Тук сте, при това благодарение на собствените ми машинации, което прави нещата само по-приятни.

Облегна се, долепи изящните си длани една до друга и ни изгледа доволно.

— Покоите ви отдавна ви чакат. Стражи, заведете гостите ми в отредените им апартаменти и се погрижете нищо да не им липсва. Почивай и се отпусни, Фицрицарин. Скоро ще те повикам отново. Дотогава имаш ли някакви въпроси към мен? Не? Жалко. Рядко благоволявам да отговоря на въпроси, но за теб ще го направя. Защото мисля, че колкото повече знаеш, толкова по-добре ще разбереш как си бил лъган и подвеждан от нашия мил мошеник. Отведете ги, но нежно, много нежно. Не искам и косъм да падне от главите им.

При входа на голямата тронна зала ни разделиха. Шута го помъкнаха на една страна, мен — на друга.

— Фиц!

Внезапният му вик ме сепна и ме накара да се опъна на стражите си. Единият изви ръката ми почти нежно. Запънах пети в леда и се запързалях, тъй като продължаваха да ме мъкнат напред. Едва чух виковете на Шута.

— Зная съдбата си! Избирам да я посрещна! Следвай пътя си и не се съмнявай! Всичко ще е, както… — Думите му завършиха с приглушен вик, след което стражите ме замъкнаха зад един ъгъл и ме поведоха по поредния леден коридор.

— Къде го отвеждат? — попитах остро и получих нов пример за идеята на стражите за нежност — удар с брониран юмрук, който ме накара да се превия.

Спряхме пред ледена врата. Един от стражите извади някакъв дълъг инструмент и го пъхна в малък отвор. Чух как нещо изщрака и вратата се отвори. Хвърлиха ме вътре и паднах върху някакви кърпени еленови кожи. Стражът ме последва и аз се претърколих, за да избегна неминуемия ритник, но той само ме хвана за вързаните китки, дръпна ги така рязко, че едва не изкрещях, и неочаквано ги пусна. Ножът, с който преряза въжетата, успя да пореже и ръката ми, но стражът не обърна внимание.

— Не вдигай шум! — предупреди ме. — На нея не й харесва, а не ми се иска да идвам и да те карам да млъкнеш.

Ледената врата се затвори, преди да успея да измисля някакъв отговор. От предишния удар по главата още ми се виеше свят. Надигнах се и огледах стаята. Щом се уверих, че никакви Претопени не се спотайват по ъглите, отпуснах глава, затворих очи и се опитах да мисля…

Отворих очи. Бе минала минута, ден, може би седмица. Светлината си оставаше същата. Не ми идваха никакви полезни мисли и може би бях спал. Станах бавно, чувствах се като пребит. Но болежките ми бяха пометени от вълната безпокойство за Шута. Къде го бяха отвели и каква съдба го очакваше? Не можех да проумея защо не се съпротивлявахме по-силно, когато ни разделиха.

Бързо разучих килията си. Леглото бе дървен сандък със слама, върху която бяха метнати няколко одеяла. Кофа за естествени нужди в ъгъла. В друга имаше вода, покрита с ледена коричка. Парцалът до нея показваше, че може би е за миене. Еленови кожи по пода. Потупах дрехите си. Стражите явно бяха взели инструментите, докато съм бил в безсъзнание. Нямах никакви оръжия, дори малкият нож на Шута липсваше. Никакви прозорци, ако не се броеше процепът в заключената врата. Светлинен глобус високо на тавана, до който не можех да стигна. Никаква храна. Никакъв начин да измервам изминалото време. Отидох до „леглото“. Сетих се за стария съвет на Нощни очи — ако сънят е единственото утешение, което можеш да намериш, използвай го. Така ще си по-подготвен за онова, което те очаква.

Затворих очи и се опитах да заспя. Не се получи. Опитах се да използвам Умението. Нищо. Пресегнах се с Осезанието. Смътно усетих други човешки същества наблизо, но основното присъствие бе на дракона. В следващия миг Айсфир отново изчезна. Седнах и опрях насинения си тил в ледената стена. Пулсирането в главата ми намаля. Сигурно съм задрямал, защото когато се събудих, косата ми бе замръзнала за стената. Бавно се освободих, като се ругаех раздразнено.

На няколко пъти надничах през вратата. Нищо. После пак дойдоха стражи. Запитах се дали не трябва да се чувствам поласкан, че този път са цели трима. Бяха други, не онези, които ни заловиха.

— Легни по очи на пода! — заповяда ми единият през процепа.

Подчиних се. Бой срещу трима нямаше да се отрази особено добре на физическото ми състояние. Чух ги как влизат и единият равнодушно опря коляно в гърба ми, за да ме държи неподвижен, докато отново ми връзваха ръцете зад гърба. Изправиха ме, като ме теглеха за въжето и косата. Бяха опитен екип и нямаха нужда да разговорят, докато ме водеха по коридора.

— Къде е другарят ми? Смуглият, който беше с мен?

В отговор получих удар отляво, точно под ребрата.

Не срещнахме никого по пътя и осъзнах, че съм изгубил всякаква ориентация. Ледените коридори си приличаха като капки вода. Дори да ме пуснеха, нямаше да знам накъде да търся Шута или изхода. Засега не ми оставаше нищо друго, освен да вървя с тях.

Накрая стигнахме до ледена арка с врати от полирано дърво. Единият от стражите почука. Женски глас каза да ме въведат. Вратите се отвориха и влязохме в спалнята на Бледата жена.

Белите светещи глобуси бяха разположени по странен начин на пода и на една ниска маса; осветяваха само центъра на стаята. Железен мангал гореше без дим и добавяше лека нотка на топлина. Останалата част от помещението се губеше в сенки. Различих голямо легло в края на светлия кръг и редица слуги, чакащи мълчаливо да бъдат повикани. Бледата жена току-що бе изляза от вана с гореща вода. Самата вана сякаш бе изработена от много дебело стъкло. Водата в нея бе млечнобяла, а парата бе наситена с аромата на летни цветя. Бледата жена стоеше гола върху разкошна кожа на бяла мечка и ни гледаше спокойно, докато две безстрастни прислужнички я бършеха. Изглежда, изобщо не се смущаваше от голотата си. Беше цялата бяла, сякаш изваяна от сняг и мрамор. Бялата й коса бе прилепнала към черепа й и от нея капеше вода. Само набъбналите зърна на кръглите й гърди бяха бледорозови. Космите на слабините й бяха бели като косата й. Подобно на Шута, тя бе с дълги крайници и тънка талия, но с пищни бедра и гърди. Никой мъж не би могъл да я погледне, без да изпита възбуда. И тя го знаеше много добре. Въпреки това се показваше на пленника и стражите си, сякаш способността й да показва тялото си и да остане недосегаема за намеренията им подчертаваше властта й над всички нас. Стражите не реагираха на голотата на господарката си. Стояха, по един от двете ми страни и един зад мен, и чакаха.

Прислужничките я обуха в меки кожени ботуши и я наметнаха с роба от фина коприна, върху която сложиха втора, по-плътна дреха от вълна, поръбена с бяла кожа. Без да бърза, Бледата жена се настани на трон от тъмно дърво с ниска облегалка. Влезе трета жена — Хеня. Носеше чиста кърпа, гребени и фиби. Застана зад Бледата жена и започна да реше и прибира влажната й коса. През цялото това време господарката не каза нито дума. Облегна се назад и се отдаде на грижите на Хеня с видимо удоволствие — очите й се притвориха, докато гребенът от слонова кост бавно се плъзгаше по бялата й грива. Когато дългата й коса бе сресана и сплетена на множество дълги плитки, които бяха прибрани с фиби, отвори очи и огледа помещението. Погледна ме, сякаш ме забелязва едва сега, и леко се намръщи.

— Той е мръсен! Не ви ли казах да му осигурите вода за миене, преди да го доведете при мен?

Стражите се присвиха уплашено.

— Направихме го, господарке — побърза да отговори един от тях. — Но той не й обърна внимание.

— Не съм доволна.

Простите й думи накараха стражите да пребледнеят.

Тя премести погледа си върху мен.

— Вониш като Кебал Тестото. Мислех си, че мъжете от Шестте херцогства са по-чисти. — Посочи ваната с очи. — Изкъпи се. — Облегна се назад и ме погледна предизвикателно. — Изкъпи се, Фицрицарин. Ще вечеряш с мен, а бих желала да усетя миризмата на храната, а не твоята.

Не помръднах и не позволих изражението ми да се промени. Тя се усмихна лениво.

— Да не би да те е страх да изгубиш достойнството си, като се съблечеш и умиеш? Уверявам те, повечето от слугите ми не си спомнят какво означава „човешко достойнство“, а още по-малко ги е грижа за твоето. Държиш се за вонята си, сякаш е твоята гордост. Едно ти обещавам — ако се наложи да те принудя да се изкъпеш, ще пострада далеч не само достойнството ти. Решавай бързо. Не съм от търпеливите и няма да допусна подобна миризма на масата си. — Обърна се към слугите си и отбеляза: — Човек би си помислил, че у един кралски син, пък бил той и копеле, ще има повече гордост.

— Ръцете ми са вързани — отбелязах.

Трескаво търсех изход или начин да се възползвам от ситуацията, но напразно. Думите й ме накараха да осъзная, че наистина воня. За миг изпитах срам, след което разпознах тактиката й. Сенч отдавна ми бе обяснил колко е полезно да пречупиш гордостта и себеуважението на човек, преди да го разпиташ. При някои това е по-ефективно и от мъченията. Отнеми достойнството на някого, затвори го като животно, после му предложи отново малките удобства на цивилизацията и често благодарността му е неимоверна. Понякога човек може да бъде спечелен просто с малко проява на добро отношение. Държан в студена и тъмна килия без храна, той ще приеме свещта и купата топла супа едва ли не като предложение за спасение. Много по-лесно е да пречупиш някого по такъв начин, отколкото с мъчения.

Тя ми се усмихна.

— А, да. Вързаните ръце правят миенето трудно. — Направи знак на стража. — Заведи го до ваната и го развържи.

Засилиха ме така, че у мен не останаха никакви съмнения, че ще ме принудят да направя всичко, което пожелае господарката им. Отказът само щеше да даде на стражите още един повод да ме пребият. Възраженията можеха да ми осигурят някакво предимство, пък било то и само да освободят ръцете ми. Стиснах зъби и се отказах от достойнството си. След като ме развързаха, се обърнах с гръб към нея и се съблякох. Успях да скрия в шепата си карфицата от Кетрикен, която носех в ризата си. Влязох във ваната и се измих бързо, като отказах да позволя на топлата вода да ме размекне прекалено. Една от жените ми поднесе ароматен сапун в купа. Някак успях да й благодаря със сериозно изражение. Тя не отговори. Когато излязох от ваната, водата бе станала сива. Две жени ме приближиха с кърпи в ръце. Взех ги и се извърнах, за да се изсуша. След малко те се върнаха с меки обувки от филц и чиста роба от бяла вълна. Окаяните ми бъкипски дрехи бяха изчезнали. Облякох каквото ми беше предложено, като скрих иглата в колана на робата, и се обърнах. Бледата жена беше обърнала стола си така, че да може да ме наблюдава. Усмихна се като котка.

— Имаш доста интересни белези. И тяло на воин. Избръсни го, Хеня. Искам да видя изцяло лицето на мъжа, който за малко да стане крал.

Бях потресен от думите й. Никога не бях мислил за себе си по такъв начин. За момент дори ми се стори, че титлата е истинска. После я отхвърлих като поредната й тактика. Двете жени донесоха стол. Появи се и Хеня с купа, сапун и бръснач.

— Сам ще се избръсна — побързах да кажа. Идеята Хеня да държи бръснач до гърлото ми бе непоносима.

— Няма — каза Бледата жена с лека усмивка. — Не те подценявам, Фицрицарин. Знам като какъв са те обучили. Семейството ти те превърна в убиец, не в принц. Така и не позволиха да разбереш как са те излъгали. Но не и аз. Ще ти покажа полагащото ти се наследство, което ти откраднаха. Но докато не се уверя, че си разбрал всичко, което ти предлагам, ръката ти няма да докосне оръжие. А сега не мърдай. Хеня е опитна слугиня, но няма да я държа отговорна, ако се дръпнеш.

Мисля, че никога в живота си не съм се чувствал по-неудобно. Докато Хеня ме бръснеше и решеше мократа ми коса, две прислужнички ми изрязаха ноктите. И през цялото това време Бледата жена ме наблюдаваше, както котка наблюдава птица. Никой не ме бе ухажвал по такъв начин, но въпреки това намирах този разкош по-скоро за унизителен. Отворих уста само веднъж.

— Къде е Шутът?

Бръсначът на Хеня моментално ме поряза. Почувствах как по врата ми потече тънка струйка кръв. Хеня притисна кърпа към раната.

— Мисля, че в момента го наблюдаваме, не е ли така? — отвърна Бледата жена.

Май нямаше какво да й възразя. Стражите се разхилиха прилежно, но един неин поглед ги накара да млъкнат. Докато прислужничките се въртяха около мен, а стражите стояха неподвижно със студени лица, останалите слуги приготвиха масата. Сложиха бяла покривка, тежки сребърни прибори и съдове. В средата се появи свещник с шест високи бели свещи. След това донесоха покрити блюда и супници. До носа ми достигнаха дразнещи аромати. Появи се също вино и чаши. Накрая в двата края на масата бяха поставени два меки стола. Хеня избърса лицето ми, отстъпи настрани и се поклони на господарката си. Бледата жена пристъпи към мен, но спря на известно разстояние. Наклони глава настрани и ме огледа студено от глава до пети, сякаш бях изложен за продан кон.

— Не изглеждаш зле. Ако семейството ти не беше позволило да се държат така лошо с теб, можеше да си доста красив. Е, ще вечеряме ли?

Тръгна към мястото си и единият от стражите дръпна стола й, за да седне. Станах и тръгнах към масата, като си давах сметка, че друг от мъжете ме следва плътно. Тя махна с ръка да заема мястото срещу нейното. След като се настаних, махна отново. Стражът зад гърба ми се оттегли в сенките. По нейна заповед глобусите внезапно изгаснаха. Останаха да горят единствено свещите, които ни изолираха в остров от жълта светлина. Това придаваше на обстановката лъжлива атмосфера на интимност, но много добре знаех, че стражите и слугите са в тъмнината около нас и ни наблюдават.

Масата бе малка. Бледата жена напълни една купа със супа и я постави пред мен, преди да сипе и на себе си от същия супник.

— За да не си помислиш, че смятам да те тровя или упоявам — обясни тя, докато вземаше лъжицата си. — Яж, Фицрицарин. Ще видиш, че е много вкусно, а знам, че умираш от глад. Засега няма да те тормозя с приказки.

Все пак я изчаках да гребне два пъти, преди да взема лъжицата.

Супата наистина се оказа изключително вкусна, гъста, кремаво бяла, със зеленчуци и крехко месо. По-добро нещо не бях слагал в устата си, откакто напуснахме Бъкип. Щях да я изгълтам моментално, но си спомних за правилата на добро поведение. Самоконтролът изглеждаше единственият ми щит срещу нея и затова се заставих да ям бавно, взех хляб от кошничката, която ми предложи, и го намазах с масло от подноса. Тя наля бяло вино и на двама ни, а след като супата изчезна, ми предложи парчета крехко бяло месо. Беше великолепно и храната отпусна тялото ми въпреки желанието ми да съм нащрек. За десерт имаше бял пудинг с ванилия. Виното затананика в кръвта ми, намаляваше напрежението. Известно време се съпротивлявах, но после осъзнах какво чувствам. Поех дълбоко дъх и се отпуснах. Сега не бе време за битки.

Тя се усмихна. Нима беше усетила, че се предавам? Започнах да я усещам по-ясно. Беше си сложила парфюм и до мен достигна аромат на нарцис.

Приключихме и станахме. Тя махна с ръка на невидимите си слуги. Докато те излизаха от сенките да разчистят масата, някой добави гориво в мангала. До него имаше меко полукръгло канапе. Бледата жена седна в него и потупа възглавниците до себе си. Последвах я и се отпуснах, наслаждавайки се на комфорта му. Милото й отношение ме обезоръжаваше, храната и виното ме бяха размекнали. Сега щеше да се опита да измъкне информация от мен с различни невинни въпроси. Помъчих се да не мисля за нищо. Задачата ми бе да остана нащрек и да измъкна колкото се може повече от нея, като в същото време й казвам възможно най-малко. Тя ми се усмихна и се разтревожих, че се е сетила за замисъла ми. Но после сви крака под себе си, както би направил и Шутът, и се наведе напред. Заоблените й колене сочеха към мен.

— Напомням ли ти за него? — попита неочаквано.

Беше безсмислено да се преструвам.

— Да. Много. Къде е той?

— На сигурно място. Много си привързан към него, нали? Обичаш ли го? — И сама си отговори, преди да успея да отворя уста. — Разбира се, че го обичаш. Оказва такова влияние върху хората, когато реши да го използва. Толкова е интригуващ, така очарователен. Нима не се чувстваш поласкан, че изобщо ти е дал възможност да се запознаеш с него? Танцува по ръба на разбирането ти, предлага мънички намеци за това кой е в действителност, точно както се подхвърлят месенца на куче. С всяко следващо се изпълваш с гордост, че толкова много ти се доверява. И през цялото време извлича от теб знанията, които са му нужни, излага те на опасност и болки заради собствените си цели и взема от теб всичко, което можеш да му предложиш.

— Той е най-скъпият ми приятел. Бих искал да го видя и да съм сигурен, че към него се отнасят добре.

Думите ми прозвучаха твърдо. Но сърцето ми се свиваше. Описанието й на Шута бе жестоко и точно. Това ме деморализираше и тя го знаеше.

— Сигурна съм, че искаш. Може би по-късно. След като поговорим. Кажи ми. Наистина ли вярваш, че той е Белият ясновидец, дошъл да насочи света в по-добра посока?

Повдигнах рамо. Никога не бях имал ясен отговор на този въпрос. Но въпреки това се чувствах като предател, когато отговорих:

— Винаги ми е казвал така.

— О, да. Но със същата лекота би могъл да ти каже, че е Изгубеният крал на Приказния остров. И на това ли щеше да повярваш?

— Никога не съм имал причина да се съмнявам в него. — Опитвах се да говоря уверено, но усещах съмнението, което пропълзя в сърцето ми.

— Нима? Разбирам. Е, тогава аз ще ти дам някои причини. — Пресегна се надолу и от някакъв невидим съд в пода взе шепа някакъв прах. Хвърли го в пламъците и от тях се надигна сладък аромат. Отдръпнах се назад и тя се разсмя. — Страхуваш се, че се опитвам да те упоя ли? Не е нужно. Собствената ти логика и здрав разум ще те убедят. Така. Твоят приятел ти е казал, че е Белият ясновидец. Макар да не може да се отрече, че вече не е бял. Нали ти е казвал, че истинските Бели ясновидци си остават бели през целия си дълъг живот? Не? Е, тогава аз ти го казвам. Ние сме потомци, както вероятно си научил или не, на истинските Бели от легендите. Те били великолепен народ, отдавна изчезнали от този и от всички други светове. Бели като мляко и невъобразимо мъдри. Защото предвиждали бъдещето. Но всеки, който има достатъчно ум, за да събере две и две, може да разбере, че никое бъдеще не е твърдо установено. Във всеки миг се появяват безкрайно много възможности и всяка от тях може да бъде променена дори и от паднало листенце на роза. Въпреки това някои са по-вероятни от други, а има и толкова вероятни, че приличат на дълбоки канали, по които се носи времето. В дълбока древност, много преди да се появите вие, ние, Белите, сме разбрали това и сме започнали да разбираме също, че чрез действията си можем да повлияем на това кое от тези бъдеща ще се сбъдне. Разбира се, не можем да го гарантираме със сигурност, но сме в състояние да използваме знанията си, за да насочим хората в посоки, които постепенно ще отклонят потока на времето в по-тихи и безопасни води, в които всички да живеят благополучно. Разбираш ли какво ти казвам, Фицрицарин?

Кимнах бавно. Въпреки думите й благоуханният дим от мангала ме предразполагаше към нея. Усещах ароматната й кожа и фината й бяла коса, прибрана на плитки. Знаех как изглежда тялото й и мисълта набъбваше в мен като пролетна пъпка. Въздъхнах и тя се усмихна. Стори ми се, че вече е по-близо до мен, без дори да е помръднала.

— Да. Така е. Помисли само как дойдохте тук, как влязохте в крепостта ми и сами ми се поднесохте на тепсия. Знаех, че един ден ще притежавам и двама ви. Но въпреки това начинът, по който попаднахте тук, беше неясен. Затова се заех да променя бъдещето, като използвах всяка възможност, която би могла да ви доведе при мен или да сложи край на живота ви. Да, агентите ми се споразумяха със Славен да се погрижи някои от средствата, които биха могли да са ти от полза, да останат недостъпни за теб. На мнозина от Претопените също им бе дадена цел — да намерят теб или Искрен и да ви убият. Всички се провалиха, но аз въпреки това не се отказах. Изпратих Хеня в Бъкип и подкупихме Петнистите да ви заловят и да ви доставят тук. Но и те не свършиха работа. Отново хвърлих мрежите си и ти пратих пая с делвенова кора, за да потисна магията ви. Но само ти яде от него и този план също пропадна. Залових хората, които Сенч бе пратил за продоволствия, тъй като знаех, че ще трябва да тръгнеш след тях. Но преди да успея да те заловя, ти най-ненадейно изчезна. Само за да дойдеш сам при мен. Това е силата на потока на времето, Фицрицарин. Идването ти при мен бе почти неизбежно. Можех да се доверя на късмета да те доведе тук. Но Белите трябва да опитат всичко възможно, за да осигурят бъдещето, което искаме да видим. И дори когато знаехме, че расата ни изчезва от света, ние се опитахме да стигнем напред във времето, за да сме сигурни, че няма да изгубим цялото си влияние. Разбираш ли, ясновидската способност на Белите ги предупредила, че един ден ще загинат и че светът ще трябва да се лута сам напред и да прави грешки. Но един от тях, жена, чиито видения били по-ясни дори от тези на себеподобните й, разбрала, че влиянието им може да продължи, ако тя доброволно смеси кръвта си с кръвта на обикновен смъртен. Така и направила. Тръгнала по света и когато намирала достоен герой, зачевала от него. Родила шест сина и шест дъщери, и всяко от децата й приличало съвсем на човек. Когато си отишла от този свят, тя била напълно удовлетворена. Защото знаела, че когато потомците на децата й се срещнат и се съединят в любовния акт, ще се ражда Бяло дете. Така тяхната мъдрост и пророчески дарби нямало да бъдат изгубени за света. Не е ли хубава приказка?

— Шутът каза, че на света може да има само един Бял ясновидец.

— Шутът… ах, какво очарователно галено име. — Тя се усмихна и бледите й устни се извика като лък от слонова кост. — И толкова подходящо. Учудена съм, че ти позволява да го наричаш така. — Въздъхна леко. — Предполагам, трябва да си поласкан, че е бил толкова честен с теб. Да. Само един Бял ясновидец може да управлява. И за тази епоха Белият ясновидец съм аз, разбира се. Той е нещо като изрод, роден не в положеното му време. Предполагам, че именно затова потъмнява. Ако беше останал в храма до потъмняването си, нямаше да причини нищо лошо. Но пазителите му винаги бяха твърде меки с него, твърде много се доверяваха на очарователното малко създание. И така той успя да се измъкне от тях и тръгна из света да прави пакостите си. Да видим дали ние с теб ще успеем да поправим някои от тях. Кажи ми. Каква е онази ужасна съдба на света, която го плаши толкова много, че е решил да изправи жалкото си влияние срещу моето?

— Не знам точно — признах след кратко мълчание. — Време на мрак и зло.

Тя измърка като доволна котка.

— Е, аз ще говоря по-ясно от него. Страхува се от епохата на човека, когато най-силните ще владеят света и ще подчиняват на волята си хаоса и безредието. Така и не разбрах защо смята това за зло. Това е моята цел. Да имаме ред и благосъстояние, да могат силните да раждат силни деца, които да продължат след тях. Ако успея, ще се погрижа властта в света да бъде уравновесена. Моите бедни островитяни са лишени от всички добри неща. Трябва да обработват каменисти земи през хилавите и студени лета, да преживяват от онова, което успеят да измъкнат от суровото море. Въпреки това те станаха силен народ, заслужаващ по-добра участ. Дойдох, за да се опитам да им помогна. Не можеш да отречеш, че това ще е голяма добрина за света. Но твоят смугъл приятел смята, че има по-възвишени идеи. Наред с другите глупости си мисли, че властта на хората над света трябва да бъде проверявана чрез конкуренция. Каза ли ти това?

— Спомена нещо такова.

— Наистина ли? Изненадана съм. Какво велико добро според него ще се получи от възстановяването на огромен хищник, който гледа на целия свят като на ловно поле? Хищник, който не признава граници, не се съобразява със собственост и смята човечеството в най-добрия случай за полезно, а много по-често — за източник на храна? Кажи ми. Харесва ли ти идеята сънародниците ти да се превърнат в добитък за грамадните люспести зверове?

— Не особено.

Това бе единственият възможен отговор на подобен въпрос, но отново се почувствах като предател. Внимателно подбраните й думи успяваха да засеят в мен семената на несигурността.

Тя се разсмя, доволна от чутото, и се настани още по-близо до мен.

— Разбира се, че не. Никой не би го поискал. Аз може и да съм Бяла, но родителите ми бяха хора.

Опитах се да възразя.

— Но именно ти прати островитяните с техните Алени кораби срещу нас. Те палеха, грабеха и Претопяваха сънародниците ми. Това не беше добро.

— И си мислиш, че аз съм ги подбудила ли? О, ама че сбъркана представа. Аз ги задържах, мили приятелю. Не им позволих да задържат земите, които завладяха. Видя Кебал Тестото. Прилича ли ти на човек, който е осъществил мечтите си за завоевания и грабежи? Не, разбира се. Кой го постави там, където се намира сега? Аз. Как можеш да гледаш това и да смяташ, че съм враг на народа ти?

Нямах отговор на това. Извърнах се и се загледах в мангала. Отново почувствах гъдела на Умението и чух, или поне така ми се стори, далечната музика на Шишко. Казах си, че си въобразявам — та нали Умението ми бе мъртво. Усетих докосването на хладната й ръка по бузата си и тя обърна главата ми, за да ме погледне в очите. Замислих се за бялата колона на шията й. Колко ли мека би била под пръстите ми.

Тя заговори, без да сваля очи от мен:

— Твоят Шут не те е излъгал, когато е казал, че Белите ясновидци идват, за да отклонят историята от установения път. Направих всичко по силите си. Не можех напълно да променя хода на събитията, но се опитах. Алените кораби нападнаха крайбрежието ви, но не завладяха земите ви. — Говореше просто и разумно. Усещах думите й около себе си като паяжина. — Когато предатели от вашите хора продадоха на търговците на Кебал книги за вашата магия, не можех да му попреча да я изучи и да се опита да я обърне срещу вас. Но част от вината за това трябва да поемат сънародниците ти. Та нали именно те продадоха свитъците? И защо го направиха? Защото един по-млад син с безспорно кралско потекло желаеше повече власт за себе си. Знам, че не харесваше Славен. Не го беше грижа за теб. Част от него разбираше колко необичайно създание си, каква рядкост е раждането ти във всички преплетени линии на времето. Почти инстинктивно той се опита да се отърве от теб, за да може времето да потече по определения му канал. Помисли си. Славен тайно имаше вземане-даване с островитяните. Ако беше дошъл на власт, това щеше да стане по-открито. Островитяните щяха да бъдат добре дошли на бреговете ви като търговци, а не като нашественици, и това щеше да е от полза за всички. Толкова ужасно ли изглежда? Можеше да се случи, ако не бяха машинациите на твоя Шут. Ще бъда откровена с теб. Онзи мир и благоденствие биха изисквали искрата на живота ти да угасне рано. Но можеш ли честно да кажеш, че подобна цена би била твърде висока? Ти винаги си бил готов да рискуваш живота си заради своята фамилия. Нима Славен не бе част от нея, нима не бе толкова Пророк, колкото си и ти? Ако беше умрял бързо и безболезнено заради него, нима това не би била достойна за почит жертва?

Беше взела моите представи за света, семейството ми и Шестте херцогства и ги бе изкривила в неузнаваема форма. Копринената нишка на думите й ме оплиташе неумолимо, превръщаше се в нова истина, която ме обвързваше. Помъчих се да си върна всичко, което знаех допреди малко, и накрая намерих пукнатина в логиката й.

— Ако не бях роден, баща ми щеше да заеме престола.

Усмивката й бе нежна.

— Извърташ, при това много добре го знаеш. Баща ти щеше да умре бездетен от злополука по време на лов, още като младеж. Много пъти съм го виждала във виденията си. Искрен нямаше да се ожени и щеше да умре от треска следващата зима. Ако ти беше умрял в подходящия момент, тронът щеше да премине без никакви сътресения у Славен. Той щеше да има подкрепата и съветите на баща си и от него би станал велик владетел. Вярно, династията би прекъснала с него, но това щеше да е великолепен край, в мир и изобилие както за Шестте херцогства, така и за Външните острови. Нямам никаква причина да те лъжа. Вече е много късно за подобно бъдеще, така че какъв мотив бих имала да те заблуждавам?

Не знаех, и в същото време знаех. Умението ми отново затрептя на границата на възприятието ми. Магията бе летлива и несигурна. Знаех го. Винаги го бях знаел. Чувствах, че тя ме уверява в това. Не обръщай внимание.

— Нарочно ме объркваш. Противоречиш сама на себе си и извърташ моето разбиране за истина. Подиграваш се с мен.

Тя се разсмя гърлено и доволно.

— Разбира се. Също като твоя любим Шут. И ти обожаваш, когато думите му танцуват около теб и ти предлагат стотици начини да погледнеш на света. И сега, след като си мой, аз ще ти доставя това удоволствие. Защото те вземам. Трябва да го направя. Трябва да работим заедно, за да върнем света в истинския му път. Този път не чрез смъртта ти, а чрез живота, който ще ти дам. Сега ти ще си моят Изменящ, хиляди пъти по-силен от Кебал Тестото. И ще ти доставя хиляди пъти по-голямо удоволствие от онова на жалкия Шут. Защото най-сетне ние си подхождаме идеално. Няма да бъдем само Ясновидец и Изменящ, а мъж и жена, образуващи онова цяло, което движи света. Аз ще бъда всичко онова, което той тайно копнееше да бъде за теб, но не можеше. С тази разлика, че ще бъда съвършена, а той — не. Ще разбереш, че не го предаваш, а си верен на света и на всичко, което трябва да бъде. Вкуси сладостта на света. Опитай.

Лицето й се доближаваше все повече до моето, докато говореше, накрая устните й докоснаха моите. Бяха самата мекота, езикът й — примамлива прохлада, която накара устните ми да се отворят. И говореше истината. Хладното й докосване ме изпълни със замайваща сладост, каквато не бях познавал никога. Потръпнах, докато поставях ръце на раменете й и я привличах към себе си.

Похотта ме изпълни и усещането за правота и неизбежност на момента избута всички останали мисли. Не ме интересуваше, че стражите и слугините й ни гледат от тъмното; не ме интересуваше нищо, освен блестящата бяла съвършеност на тялото й. Едно-единствено нещо все още липсваше в бъдещето, което ми предлагаше. Мислите ми се задържаха върху него.

— Детето ни ще е прекрасно — увери ме тя, докато ме пускаше и ставаше. — Ще бъдеш във възторг от сина ни. Обещавам ти.

Чувствах истината в думите й и те трептяха през мен като лед и сребро в кръвта ми. Дете, щеше да ми даде дете, което да мога да прегръщам и обичам. Дете, което никой нямаше да ми отнеме. Знаеше всичко, което желаех най-много, и ми го предлагаше. Създаваше в мислите ми бъдещето, за което винаги бях копнял, скроено за всяка моя потребност. Как, а и защо да се съпротивлявам на това?

Тя стана, съблече робата си и я остави да падне на пода. Копринената риза я последва. Стоеше пред мен, светлината на мангала танцуваше по тялото й. Жълтото сияние докосваше белотата й, позлатяваше извивките на тялото и лицето й. Белите й гърди бяха кръгли и тежки. Вдигна ги, за да ми ги покаже, претегли ги в ръце, покани ме да ги вкуся. Бавно се отпусна до мен, облегна се назад и отвори ръце и бедра.

— Ела при мен. Знам всичко, което си желал някога, и ще ти го дам. — Отпусна глава на облегалката на канапето. Безцветните й очи гледаха през мен и отвъд мен.

Истинността на думите й бучеше в мен заедно с бушуващата ми кръв. Станах и се замотах с дрехите си. Тя погледна надолу да види какво ще й предложа.

И в този миг рязко вдигнах защитните си стени както никога досега и блокирах коварните пипалца на влиянието й. Хвърлих се към нея, както беше очаквала, но ръцете ми се впиха в млечнобялото й гърло, докато коляното ми рязко се забиваше в нежно заобления й корем. Почувствах как Умението й ме заблъска заедно с юмруците й. Знаех, че имам само една възможност да я сграбча, и познах ледения миг, в който я изпуснах. Трябваше да се сетя, че не само прилича външно на Шута, но и притежава необичайната му сила. Не се нуждаеше от стражите си, когато наведе брадичка надолу, за да ми попречи да я удуша. Сви ръце между лактите ми и ги разпери широко, освободи се от хватката ми, метна ме назад и аз блъснах мангала. Във всички посоки се разлетяха горящи въглени. Тя вдигна ръце и белите глобуси внезапно блеснаха и изпълниха стаята със светлина. Стражите се хвърлиха върху мен, същински порой въоръжени мъже. Със сигурност знаех, че ще бъда надвит, и би трябвало да проявя мъдрост и да се предам. Но в същия миг видях Шута със запушена уста и проснат като трофей на ледената стена, и в мен се надигна ярост, каквато не бях изпитвал от времето, когато се сражавах със секирата си срещу нашествениците от Алените кораби.

Прекатуреният мангал изгори ръцете ми, когато го сграбчих и го запратих срещу противниците си. Очаквах да ме убият и се биех без никакви задръжки. Мисля, че затова им бе нужно толкова много време, за да ме укротят. Бяха по-сдържани от мен и ми нанесоха много по-малко рани, отколкото аз на някои от тях. Знам, че счупих ключицата на един, защото чух как изхрущя, помня, че изплюх парче от ухо, но както се случва с всички битки, в които съм бил в подобно състояние, спомените ми са разпокъсани и неясни.

Ясно си спомням, че изгубих. Разбрах, че всичко е свършило, когато лежах по корем, притиснат от трима души. Устата ми бе пълна с кръв, част от нея бе моята собствена. Никога не съм се колебал да използвам зъбите си в схватка, откакто се бях свързал с вълка. Лявата ми ръка вече не ме слушаше. Когато ме вдигнаха на крака, тя увисна покрай тялото ми. „Извадена е от ставата“, помислих с отвращение и зачаках болката да се сети за мен.

Почти успях да стигна до краката на Шута. Вдигнах очи към него. Беше прикован за ледената стена като пеперуда, с широко разперени ръце; дори главата му се държеше изправена от метална скоба около шията му. Бяха затъкнали парцала толкова силно, че от ъгълчето на устата му се спускаше струйка кръв и капеше върху ризата му. Явно бяха преровили раницата му, защото носеше Петльовата корона — дървеното украшение бе нахлупено върху главата му до ушите. Очите му бяха отворени и знаех, че е видял всичко. Бледата жена бе устроила това представление, за да го измъчва — именно това бе целта на опита й да ме прелъсти. Когато погледите ни се срещнаха, ми стана ясно, че разбира, че не съм го предал нито за миг. Забелязах как върховете на пръстите му помръднаха едва-едва. Той също бе усетил коварната й атака срещу мен чрез моето събуждащо се Умение.

— Опитах! — извиках, докато главата му се навеждаше, доколкото позволяваше скобата, а очите му започваха да се затварят.

Стражите се бяха позабавлявали с него. Кървави петна бяха избили по дрехите му и слепваха косата му. Сега беше прикован неподвижен и със запушена уста за леда, измъчван със студа, който винаги бе ненавиждал. Дали беше предсказал такъв бавен и леден край за себе си? Затова ли така се ужасяваше от студа?

— Отведете ги в тронната зала!

Гласът на Бледата жена бе като пукащ се лед. Завъртях глава към нея. Вече беше успяла да се облече. Долната й устна започваше да подпухва, няколко кичура падаха върху лицето й. Това бяха плодовете на убийствената ми атака срещу нея. Въпреки това не ми беше до веселба, когато стражите ме сграбчиха грубо, без да ги е грижа, че едната ми ръка виси като чужда. Жалните викове на Шута ме последваха, докато го откъсваха от оковите му.

Коридорите изглеждаха по-дълги и по-бели в сравнение с преди, сякаш глобусите светеха по-ярко от яростта на крачещата пред нас жена. Не срещнахме много хора, но всички се свиваха покрай стените, докато тя минаваше покрай тях. Опитах се да запомня в каква посока върви и къде завива — казвах си, че когато се измъкнем с Шута, трябва да знаем накъде да бягаме. Беше безсмислено — както усилието да запомня пътя, така и да подхранвам празни надежди. Всичко бе свършило, с нас бе свършено и това бе краят. Шутът щеше да умре, аз щях да умра с него и всичко, към което се стремяхме, щеше да приключи в кръв и безполезна смърт.

— Все едно да бях умрял онзи първи път, когато Славен ме погледна и предложи на Искрен да бъда тихомълком премахнат.

Не знаех, че съм произнесъл тези думи на глас, докато единият от стражите не ме сръга грубо и не ми викна да си затварям плювалника.

Трудно ми бе да се съсредоточа, още по-трудно — да превъзмогна страха си, но все пак свалих защитните си стени, събрах нищожната си сила и се опитах да се свържа с Предан, за да ги предупредя и да ги помоля за помощ. Бях като човек, който потупва дрехите си и се мъчи да открие в кой джоб е прибрал кесията си. Магията ми беше изчезнала и не можех да я използвам. Бях лишен дори от това последно оръжие.

Когато влязохме в залата, Бледата жена вече бе заела трона си. Неколцина от слугите й се бяха подредили покрай стената. Гледаха безстрастно, докато ни влачеха покрай тях. Отново ни натиснаха да паднем на колене. Бледата жена дълго ни гледа, без да каже нищо. После посочи с тясната си брадичка Шута.

— Дайте този на дракона. Може да заеме мястото на Телдо. А другият да гледа.

— Не! — изкрещях и един юмрук в ухото ми ме просна върху леда.

Докато го влачеха напред, Шутът не издаде нито звук. Когато доближиха един от окованите пленници, стражът най-прозаично изтегли меча си и го заби в нещастника. Човекът не умря бързо, но и не вдигна голяма олелия. Мисля, че по-голямата част от него вече бе преминала в дракона и от духа му беше останало съвсем малко, за да оплаква края на тялото. Умирайки, той падна върху дракона и се свлече по каменния му хълбок. Няколко мига кръвта му бе яркочервено петно върху камъка. После, както пясъкът попива водата, камъкът всмука кръвта и люспите в тази част се очертаха по-ясно от преди.

Двамата стражи се движеха вещо, като внимаваха да не докосват каменния дракон, докато сваляха оковите от трупа. Единият погледна кралицата си и когато тя кимна, отряза едната ръка при рамото, сякаш разфасоваше пиле, преди да го сложи в тенджерата. Без да гледа, метна крайника към Кебал Тестото. Прииска ми се и аз да не бях гледал. Лудият крал опъна веригата си, сграбчи окървавената ръка и я заръфа, както гладно куче се нахвърля върху парче месо. Извърнах глава. Призля ми.

Но най-лошото тепърва предстоеше. Стражите ме хванаха по-здраво, трети пристъпи, за да хване вързаната ми на опашка коса. Стражите на Шута го поведоха напред. Той не оказа съпротива. Лицето му бе като на човек, останал почти без кръв, сякаш вече не можеше да чувства ужас или болка, а само приближаването на смъртта. Приковаха глезена и китката му към дракона. Ако стоеше полунаведен, със свити колене и лакти, Шутът можеше да избегне контакта с жадния камък. Самата поза беше мъчение и никой не можеше да издържи дълго в нея. Рано или късно щеше да се умори, да падне върху дракона и да му даде нещо от себе си.

Очакваше го бавна смърт чрез Претопяване.

— Не — изпъшках, когато осъзнах какво става. — Не! — изревах на Бледата жена. — Каквото и да е. Ще направя каквото поискаш от мен, само го пусни!

Тя се облегна назад в кожите си.

— Ама че досада. Твърде бързо се предаваш, Фицрицарин Пророк. Дори не изчака да видиш демонстрацията. Е, аз няма да си откажа това удоволствие. Дрет! Представи го на дракона ми.

Назованият страж пристъпи напред с меч в ръка.

— Не! — изкрещях и отчаяно се опитах да се отскубна, когато Дрет опря острието в кръста на Шута и го побутна към дракона.

Задържа го само за миг. Шутът не изкрещя. Може би мечът не му причини болка. Но веднага щом мъжът отдръпна оръжието си, Шутът се дръпна от камъка, като човек отдръпва ръката си от горящ въглен. Увисна треперещ на късите си вериги, без да издаде нито звук. Видях за миг очертанието на тялото на приятеля ми върху кожата на дракона, преди той да всмуче спомените и чувствата му. После силуетът избледня.

Запитах се какво ли е изгубил Шутът от тази кратка целувка на камъка. Летен ден от детството, разговор между Умен и Сенч край камината в стаята на стария крал? Или някакво наше общо преживяване, което сега бе изчезнало завинаги? Щеше да помни, че това нещо се е случило, но Претопяването щеше да изтрие значението му. Нашето приятелство и всичко, което означавахме един за друг, бавно щеше да бъда заличено от ума му, преди да умре. Накрая нямаше дори да помни, че е бил обичан, за да стане краят му по-лек. Вдигнах очи към Бледата жена. Стори ми се, че попива страданията ми, както драконът бе всмукал откраднатите от Шута моменти.

— Какво искаш от мен? — попитах я. — Какво?

— Само да избереш най-лесния път и да изиграеш най-вероятната си роля в идващите дни — спокойно отвърна тя. — Няма да ти е трудно, Фицрицарин. В почти всяко бъдеще, което съм видяла, ти се съгласяваш с искането ми. Изпълни заръката на твоя принц, на Сенч, на нарческата. И моята. Вземи главата на Айсфир. Това е. Помисли си за доброто, което ще извършиш. Сенч ще е доволен, твоята кралица ще получи съюз с Външните острови. Ще бъдеш герой в очите й. Предан и нарческата ще могат да се наслаждават на любовта си. Не искам нищо трудно от теб, само да направиш онова, което очакват от теб приятелите ти.

— Не убивай Айсфир! — жално извика Шутът.

Бледата жена въздъхна, сякаш бе изгубила търпение от някакво невъзпитано дете.

— Дрет. Той иска отново да целуне дракона. Помогни му.

— Моля те! — изкрещях, когато онзи бавно изтегли меча си. Освободих главата си от хватката на стража и я сведох покорно. — Моля те, недей! Ще убия Айсфир. Ще го направя.

— Разбира се, че ще го направиш — сладко се съгласи тя, когато върхът на меча потъна в гърба на Шута.

Той се съпротивляваше дори когато по ризата му изби кръв.

— Фиц! Тя държи в плен майката и сестрата на нарческата. Видяхме ги, Фиц. Те са Претопени! Елиания и Пиотре изпълняват волята й, за да купят смъртта им!

И после изкрещя от болка, предаде се пред меча и се просна върху дракона. Целият се разтресе, а мечът на стража сякаш го задържа цяла вечност долепен до камъка. Щях да закрия очи, ако ръцете ми бяха свободни. Затворих ги пред непоносимата гледка. Когато писъкът престана и отворих очи, тялото на приятеля ми бе очертано в сребро върху дракона. По-скъпоценните от кръвта спомени, които го правеха такъв, какъвто е, бяха потънали в бездушния камък. Шутът стоеше с напрегнати мускули и опъваше веригите, за да не докосва статуята. Чух тежкото му дишане и се замолих да не проговори отново, но той го направи.

— Тя ми ги показа! За да ми покаже какво ще направи с мен. Не можеш да ме спасиш, Фиц! Но не позволявай всичко това да е напразно. Не изпълнявай…

— Пак — каза тя с нещо средно между отегчение и развеселеност от упоритостта му.

Дрет пристъпи напред. Отново мечът, отново бавното безмилостно побутване. Наведох глава, когато приятелят ми изкрещя. Ако можех да умра в този момент, щях да го сторя. Щеше да е по-лесно, отколкото да слушам как го мъчат. Много по-лесно от ужасното бездушно облекчение, че не съм на негово място.

Когато писъците му спряха, не вдигнах очи. Не можех да го направя. Нямаше да кажа нищо повече на нея или на Шута, нищо, което би могло да го провокира да заговори отново и да си навлече още наказания. Гледах как капките пот падат от лицето ми върху леда и изчезват. Точно както Шутът изчезваше в дракона. Любими. Опитах да излъча тази дума към него, да му дам малко от силата си, но усилието ми бе напразно. Непостоянната ми магия, отровена от елфовата кора, бе изчезнала.

— Мисля, че те убедих — сладко отбеляза Бледата жена. — Но ще го кажа съвсем ясно. Избираш сега. Животът на Айсфир или този на твоя Любим. Ще те освободя, за да убиеш дракона. Изпълни волята ми и ще ти върна приятеля. Или каквото е останало от него. Колкото по-бързо действаш, толкова повече от него ще получиш. Забавиш ли се, може да бъде напълно Претопен. Но не мъртъв. Обещавам ти. Не мъртъв. Разбираш ли ме, Фицрицарин Пророк, малки кралю-убиец?

Кимнах, без да я поглеждам. Бях награден с юмрук в ребрата и успях да вдигна глава.

— Да — отвърнах тихо. — Разбирам.

Не смеех да погледна към Шута.

— Отлично.

В гласа й звучеше неприкрито задоволство. Вдигна очи към прозрачния таван и се усмихна.

— Ето, Айсфир — високо рече тя. — Той разбира. И ще те довърши.

Обърна се към стражите ми.

— Изхвърлете го през северния комин. Там го пуснете. — И сякаш усетила объркването ми, ме погледна в очите и се усмихна мило. Не знам как ще намериш хората си. Знам само, че ще успееш. И че ще убиеш дракона. Сега всичко е съвсем ясно за мен. Няма друг път. Върви, Фицрицарин. Изпълни волята ми и откупи своя Любим. Върви.

Не се сбогувах с Шута, докато ме извеждаха. Страхувах се, че по някакъв начин ще реагира на заминаването ми и ще си спечели още една целувка от каменния й дракон. Стражите ме поведоха бързо през ледения лабиринт и нагоре по безкрайно стълбище, което накрая свърши в нещо като ледена пещера, кухина между скалата и ледника. Двама ме държаха на колене, докато третият разчистваше снега и скрежа, който закриваше входа. След това ме изправиха и ме избутаха навън.